Джейн Ан Кренц
Споделен сън (3)

Трета глава

— Какво, по дяволите, става тук? — Колби прокара нервно пръсти по косата си и се втренчи в насъбралото се множество от около двеста души, които се тълпяха край предния двор на старата къща на леля Джес.

— Според мен в града имаш повече приятели, отколкото си мислел — измърмори Даяна и излезе от колата. — Не стой така и престани да недоволстваш. Ела и се забавлявай на собственото си празненство.

Щом хората разбраха, че младоженците са пристигнали, настъпи оживление. Група мъже заобиколиха Колби, докато той бавно излизаше от джипа. Повечето жени се втурнаха да поздравяват Даяна, която се усмихваше до колата.

Спектър ядно лаеше от задната площадка, където го бяха вързали, докато трае церемонията.

— Това твое куче наистина подивява — рече с усмивка Ивлин Торп и поздрави Даяна. — Ако не беше вързано, нямаше да можем да организираме всичко това. След като сте тук вече, сигурно ще се успокои.

— Спектър не е свикнал с толкова много хора. Става агресивен — обясни Даяна и се запъти към задната част на къщата, за да успокои раздразненото си куче.

— Сещам се за още една такава персона — отбеляза Ивлин. Тя погледна през рамо към Колби, който беше обграден от група мъже. — Надявам се, че Колби не се обижда така. Взех решението на момента. Но щом обявих, че имам намерение да направя малък прием за вас двамата, всички в града пожелаха да дойдат.

— Много мило от ваша страна. — Даяна отвори мрежестата врата и се спря, щом Спектър се втурна към нея. Той бързо се увери, че тя е добре, след което наостри големите си уши към тълпата.

— Откакто е пристигнал, Колби много страни от хората и те се страхуват да го доближат. Искаш ли да знаеш истината, според мен, той ги плаши? Но въпреки това, те са очаровани. От това, което знам от Джил, съпругът ти е бил голям беладжия като дете, а когато напуснал града със Синтия Фулбрук, той станал местна легенда. После станал известен писател. Сега след двадесет години се връща като единствената знаменитост на Фулбрук Корнърс. Мисля, че не осъзнава достатъчно колко се вълнуват хората заради него.

— Може би това ще разчупи преградите между него и града — рече Даяна. — Да се надяваме, че Маргарет Фулбрук няма да спретне някоя сцена.

— Тя е непредвидима, но мисля, че ще се държи добре. Както знаеш, особено я интересува внукът й. На всички е разказала, че той има очите на семейство Фулбрук. Тя не би искала да се излага пред Брандън или да подлага на риск и без това крехките си отношения с него.

Даяна кимна и се загледа в Брандън, който представяше Анджела на баба си.

— Брандън е чудесен млад мъж. Госпожа Фулбрук трябва да се гордее с него.

— Колби добре възпита сина си — съгласи се Ивлин. — Маргарет все още не смее да си го признае, но тайно в себе си е много впечатлена от Брандън. И дълбоко в сърцето си знае, че именно благодарение на Колби момчето е станало такова. Може би един ден тя ще успее да му го признае.

Даяна се разсмя.

— Съмнявам се, че ще стигне до там. Но съм съгласна с вас. Тя наистина се вълнува, че е установила връзка с Брандън след всичките тези години.

— Аз пък се съмнявам, че щяха да установят контакт, ако не беше ти. Чух, че си ги представила един на друг.

— Колби беше бесен, когато разбра — призна си Даяна.

— Това, че е преодолял гнева си, е само твоя заслуга, скъпа моя. Очевидно знаеш как да го накараш да вникне в същинската причина. Джил казва, че това е особена дарба. Един от големите проблеми на Колби като дете било арогантното му честолюбие, така казва моят съпруг. Само това притежавал. Хайде, представи ме на майка си. Бих искала да се запозная с нея. Тя как прие новината за внезапната ви сватба?

Даяна се усмихна.

Много харесва Колби и му го показва. В някаква степен му даде да разбере, че ще му е до живот благодарна, че се жени за мен. Смятала, че до края на живота си ще остана стара мома.

Ивлин се засмя.

— Изглежда доволна. Приятно разнообразие в тъщите на Колби.

Накрая нямаше смущаващи сцени. Маргарет Фулбрук сковано кимна на Колби, когато се срещнаха в тълпата. Колби отвърна на кимването и това беше всичко. Не си размениха нито дума. Даяна реши, че така е по-добре.

Хари Гедж, набитият асистент на Маргарет Фулбрук, се мотаеше в периферията на тълпата. Той се стремеше да не се изпречва на пътя на Колби, което също беше добре, помисли си Даяна. Само заради едно сватбено тържество враждата между тях двамата нямаше да изчезне.

По някое време Еди Спунър се приближи до Даяна, която стоеше сама. В чест на събитието той беше лъснал старите си военни ботуши и беше изпрал камуфлажната си риза и панталони, които му бяха любими. Той отметна дълъг и тънък кичур руса коса от очите си и се усмихна на Даяна загадъчно.

— Преди време казах на Хари, че ще се случи точно това. Колби Савагар винаги е имал късмет. От години работя на тази бензиностанция. Слагам бензин едва ли не на всяка кола в града. Мия стъклата, проверявам маслото, и оправям повреди всеки Божи ден от седмицата. Но никой тук дори не знае, че съществувам. А Колби, дето напусна града и всички го наричаха как ли не, сега като си помисля, се връща след двадесет години и става нещо като герой.

— Мисля, че не го смятат за герой — спокойно рече Даяна. — Просто са любопитни заради миналото му и заради това, че е написал няколко известни книги.

Еди поклати глава.

— Не е така. Хората винаги са говорели за Колби. Винаги са се интересували от него. Винаги, когато изпадаше в беда, всички в града го одумваха. Бил съм с него в повечето случаи, когато шериф Торп го залавяше, но никой нищо не е казал за мен. Те говореха само за Колби.

— Предполагам, че когато са говорели за него, не са казвали много ласкави неща — напомни му Даяна.

Еди кимна.

— Всички твърдяха, че ще свърши зле. Но както обикновено, Колби се измъкна от ролята на бандит. Някои момчета знаят кога да се спрат.

 

Половин час по-късно Даяна забеляза, че Колби си проправя път през тълпата към нея. Присви леко очи, щом забеляза възрастната жена, с която разговаряше съпругата му. После леко се усмихна.

— Здравейте, госпожо Гримли — провлачено рече той, докато се приближаваше. — Разказвате набързо на съпругата ми какъв отличен ученик съм бил в часовете по английски език. Бог ми е свидетел, че понякога ставаше доста трудно.

Колби се усмихна, което учуди не само Даяна, но и госпожа Гримли.

— Да, госпожо, така беше. Но нямаше да напиша нито една книга, ако не бяхте вие. Никога не съм си мислел, че ще ви го кажа, но сега е моментът: благодаря за всичките часове, през които ми набивахте в главата английската литература и граматика.

Ейда Гримли засия.

— Моля, Колби. Очаквам с нетърпение следващата ти книга.

— Ето те и теб, татко. Търсех те. — Брандън махна от тълпата. Носеше малък пакет, а Спектър го следваше по петите. Кучето ближеше остатъците от глазура от сватбената торта по муцуната си.

— Какво е това? — попита Колби, сочейки с поглед пакета в ръцете на сина си.

— Подарък. — Брандън почака, докато госпожа Гримли се отдалечи. После погледна Даяна някак извинително. Обърна се към баща си със съвсем сериозно изражение.

— Татко, преди да ти връча сватбения подарък, струва ми се, че трябва да си поговорим като баща и син.

— Така ли? — Колби иронично вдигна вежди.

— Боя се, че е така. — Брандън се изкашля многозначително. — Разбирам, че въпреки всички наши разговори за мъжката репродуктивна система, въпреки всичките лекции за достойнствата на мъжа, който знае как да каже „не“, въпреки всички предупреждения за това колко е трудно на мъжа да спре, когато вече е започнал, и че е по-добре да свърши като използва ръката си, така да се каже, в някои случаи…

— Брандън, ти си единственият ми син и наследник, но ако искаш да доживееш зрялата възраст на двадесетте години, най-добре е да прекратиш тази пледоария.

— Остави ме да говоря, татко. За твое добро е. Както казах, въпреки всичките наши разговори за контрола на раждаемостта и как да си държим ципа затворен, изглежда всичко е било въздух под налягане.

— Брандън…

— Сигурно си представяш колко се изненадах, когато Даяна ме уведоми, че ще си имам братче или сестриче.

— Сине, предупреждавам те, търсиш си майстора. — Ярка червенина бавно покриваше лицето на Колби.

Брандън не му обърна внимание, в красивите му кафяви очи светеше игриво пламъче.

— Сега, когато съм особено развълнуван, че ще ставам батко, чувствам за мое задължение като твой син да запълня някои празнини в знанията ти, които напоследък станаха драстично явни. — Той оживено подаде пакета, увит в цветна хартия. — Заповядай. Сватбен подарък от твоя син, купен от подбуди, които ти си възпитал в мен.

Даяна леко се усмихна, докато наблюдаваше как Колби развива пакета. Знаеше, че Брандън само го дразни и последното нещо, което й се искаше, беше да развали комичната ситуация. Но все още трудно можеше да проумее кое в бременността й беше забавно. Тя се опитваше да я приеме. Мислеше, че с помощта на Колби щеше да се справи, но не беше се научила да си прави шеги с нея.

Колби разкъса опаковъчната хартия и се загледа в книгата в ръцете си.

— Боже, Брандън, много мило от твоя страна. Напомни ми да ти благодаря по-късно, когато нямаме свидетели. — Той се усмихна и на шега замахна с юмрук към сина си.

Брандън се засмя и избягна удара.

— Знаех си, че ще ти хареса, татко. Ти винаги си умеел да учиш нещата от книгите.

— Я да видя. — Даяна се приближи и надникна иззад рамото на Колби. Прочете на глас заглавието. — „Пълен справочник на отговорния мъж за съвременния секс“.

— Не се тревожи — весело рече Брандън. — Има много картинки.

— Добре е, че очаквам още едно дете — обърна се Колби към Даяна, — защото Брандън почти няма шансове да оцелее до следващата седмица.

— Най-после сами. Помислих си, че тези хора никога няма да си тръгнат — заяви Колби няколко часа по-късно и започна да разкопчава ризата си.

— Какво? — извика Даяна от банята. — Не чух какво каза.

— Казах, че си помислих, че този проклет прием никога няма да свърши.

— Много мило от страна на Ивлин Торп, че го организира за нас. Изненада ли се, че толкова много хора дойдоха?

— Стъписан е може би по-точно. Сигурно са дошли само защото са разбрали, че ще има безплатно пиене и торта.

— Дойдоха да видят теб, Колби. Те искаха да те поздравят. Ти си местната знаменитост, ако все още не си разбрал. Какво е чувството да се върнеш след двадесет години във Фулбрук Корнърс и да откриеш, че си легенда?

— Дяволски странно, ако искаш да знаеш. И не се поддавай на всичките тези усмивки и сърдечни ръкостискания. Някои от хората, които днес щедро раздаваха благопожелания, са същите, които навремето не искаха да излизам с дъщерите им и с нетърпение очакваха да свърша в затвора след двадесет години.

— Е, ти не стигна дотам. Ти им доказа противното. И сега се гордеят с теб.

— Не съм убеден. Всички те дойдоха днес от чисто любопитство — измърмори той. Но изглежда не беше особено подразнен.

— Не бъди такъв мърморко. Нашата първа брачна нощ с. Надявам се, че си планирал нещо романтично.

— Възнамерявам да скоча отгоре ти, веднага щом изнесеш малкото си задниче от банята.

— Не бързай, сърце мое. — Даяна навлече халата с прасковен цвят, който майка й й беше подарила и се огледа в старото, пропукано огледало. Определено той беше най-сексапилният халат, който някога беше обличала.

— Даяна?

— Да, Колби?

— Майка ти ми хареса.

— И тя те хареса. Много мило от страна на Брандън, че я взе от Портланд и я закара до летището тази вечер.

— Очаквах да е по-различна.

— В какъв смисъл?

— О, не знам. От това, което си ми разказвала за миналото си, за това как баща ти я зарязал, след като забременяла от него и всичко останало, очаквах да е по-огорчена от мъжете изобщо и особено от съпруга на дъщеря си.

— Мама не е такава.

— Разбрах го. Много се радва за бебето. Каза ми, че се страхувала да не би фактът, че те е отгледала сама, да те затвори за мъжете. Била си толкова категорична, че няма да се доверяваш на мъжете, че тя се опасявала, че никога няма да се… — Колби внезапно млъкна. — Страхувала се, че никога няма да поемеш риска да се омъжиш, да не говорим за бебе. Всъщност, тя ми благодари, че се вмъкнах в живота ти и го преустроих.

— Типично за мама — рече Даяна и простена. Беше готова, както никога досега. — Колби?

— Да, скъпа.

— Излизам. Не скачай върху ми веднага, става ли? Искам да разгледаш халата ми. Красив е.

— Не ме е грижа колко е красив. По-добре изглежда, когато го съблечеш.

Даяна внимателно отвори вратата. Колби беше в отсрещния край на спалнята. Стоеше с гръб към нея и правеше нещо върху тоалетната масичка. Беше свалил лампата ниско долу и тя видя, че е облечен само със сексапилните си боксерки. На слабата светлина широките му рамене сякаш тлееха. Тя забеляза сребърните нишки в тъмната му коса и сърцето й лудо заби. Всеки път, щом го погледнеше, й прималяваше.

Даяна си мислеше дали той осъзнава колко много го обича тя. Нямаше смелост да му го каже. Едва сега започваше да го осъзнава самата тя.

— Колби?

Той се обърна, в ръцете си държеше малка ваза с диви цветя. Сивите му очи бавно се насочиха към нея.

— Не мога да повярвам — рече най-после той.

Даяна го погледна неразбиращо.

— Какво не можеш да повярваш?

— Че най-после ми принадлежиш. — Той се сети, че държи цветя. — Ето, за теб са. Набрах ги тази сутрин и ги сложих във вода да са свежи, докато се върнем от гражданското. Не е кой знае какъв сватбен подарък, но в универсалния магазин във Фулбрук Корнърс не предлагат никакво разнообразие. Ще ти купя нещо хубаво като се върнем в Портланд.

— О, Колби, красиви са. Най-красивите цветя в целия свят. Благодаря ти. — Даяна се опасяваше, че всеки момент ще се разплаче. Никога през живота си подарък не беше я трогвал толкова много.

Колби не беше кой знае какъв романтик, както често му го беше напомняла тя. Но вазата с нежни цветове, грижовно обгърната от силните му ръце, представляваше най-романтичният подарък, който някога беше получавала.

— Харесват ли ти? — Той погледна цветята и се усмихна.

— Прекрасни са. — Също като теб, безмълвно добави тя. Тя се приближи да вземе цветята и извади зад гърба си нейния сватбен подарък.

— Какво е това? Камък? От реката? — Той пое малкото полирано парче скала от ръката й и се зае да го разглежда сякаш беше скъпоценен камък.

— Както се изрази, стоките за продан тук не са разнообразни. — Даяна внезапно усети нервност. Може би в края на краищата, идеята й не беше много оригинална. — Но вчера ми хрумна да отида до водопада „Окованата жена“ и там намерих този камък в подножието на водопада. Той така прекрасно сияеше във водата, сякаш беше изкуствено полиран. Предполагам, че водата, която от години се стича отгоре, го е полирала така.

Колби вдигна поглед от камъка в ръката си, в погледа му гореше желание, което спря дъха й.

— Ходила си до „Окованата жена“, за да вземеш този камък?

Тя кимна, не съвсем сигурна в реакцията му.

— Знам, че не желаеш да говорим за това, което се случи между нас онази нощ в пещерата, за нашето безумство, когато забременях, за това защо трябваше да се оженим и така нататък, но… — Гласът й заглъхна.

— Но?

Тя не можеше да откъсне поглед от пожара в сивите му очи. Даяна преглътна и се опита да намери обяснение. Никога през живота си не се беше чувствала толкова безпомощна да намери подходящите думи.

— Но искам да ти кажа, че това, което се случи онази нощ, не е чак толкова ужасно в края на краищата. Всъщност, колкото повече свиквам с идеята, толкова повече я намирам за правилна. Бебето, което нося, сякаш, е трябвало да бъде заченато. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Даяна… — нежно започна той.

Тя го прекъсна. Думите се сипеха като лавина.

— Ако това се беше случило между мен и някой друг мъж, щеше да е цяло бедствие. Но се случи с теб, а ти си различен. Искам да знаеш, че много го ценя и… и не гледам на тази нощ като на грешка, за която сега трябва да платя висока цена.

— Набрах цветята от хълма до водопада — тихо рече Колби. — Отидох там по същата причина като теб. Исках да ти подаря нещо от водопада „Окованата жена“, за да знаеш, че не гледам на онази нощ като на грешка.

Даяна му се усмихна, в очите й струеше щастие и облекчение. Тя пое камъка от ръката му и внимателно го постави до вазата с диви цветя. После отиде в прегръдката, която я очакваше.

— Моя сладка, сексапилна, Даяна — прошепна Колби и я притисна дълго към себе си. — Очакват ни толкова много неща заедно. Нашият брак се успее.

— Ще се постарая, Колби — закле се тя и се облегна на него, вдишвайки уханието на тялото и силата му.

Той тихичко се засмя.

— Казваш го така, сякаш приемаш нова работа.

— Е, не е ли нещо като нова кариера?

— Предполагам, че може да се възприеме и така. — Той повдигна брадичката й и се загледа в нея. — След като разбираш, че това е най-важната работа в живота ти и не можеш да я напуснеш, дори да не си доволна.

Даяна не обърна внимание на острия му и силен поглед. Просто се усмихна.

— Мисля, че някои дивиденти много ще ми допаднат — прошепна тя. С длани поглади раменете му, поглъщайки неговата сила.

Колби дълго я изучава, след което й се усмихна лениво и сладострастно. В очите му се появи ново пламъче, което Даяна познаваше и от което й прималяваше. Колби пъхна ръце в косите й и се наведе да целуне разтворените й устни.

— Желаете ли да обсъдим дивидентите, госпожо директор? Ще ви покажа. — Устните му се впиха в нейните.

Даяна простена, щом усети как в тялото й преминава топлина. Тя пристегна прегръдката си около шията му и потрепери от усещането, докато дланта му обхождаше гърба й.

Съзнанието й се замъгли и стаята се завъртя, щом Колби я вдигна и пренесе до леглото. Когато усети под главата си възглавница, тя отвори очи и видя Колби как съблича боксерките си.

Силното му и стройно тяло беше натежало от страст. Тя го погледна в очите и в миг й се появи видение. Беше й се случвало един или два пъти преди, когато Колби я любеше.

Тя се присегна да изключи нощната лампа и видението придоби още по-ясни очертания. Виждаше как се движи в тъмнината. Сякаш го беше познавала в някакво друго време или в сънищата си.

В онзи си образ той беше свиреп и примитивен, опасен и арогантен войн, който не признаваше нито ограничения, нито обвързване с жена. Той й беше отказал уважението и почтеността, които заслужаваше. Беше се възползвал от нея и я беше обругал. Тя се бореше с единственото оръжие, което притежаваше, тъй като по свирепост и честолюбие не му отстъпваше.

Тя му отказа детето, за което той настояваше, и накрая го уби с неговия собствен нож.

Но в мъката и болката си, докато кръвта се стичаше по пръстите й, тя знаеше, че можеше да бъде различно.

— Даяна? — Колби легна до нея. — Какво има?

— Нищо. — Тя бързо поклати глава. — Понякога в мислите ми се появяват епизоди от онези сънища. Чувствам се неспокойна.

— Разбирам. — Той се надвеси над нея. Очите му светеха в тъмнината. — Понякога, както сега, когато ще правим любов, и аз имам подобни образи. Сцени от онези проклети сънища.

— Никога не си ми казвал.

— Не знаех как да ти обясня. Но сега, като знам, че и ти имаш подобни сънища, може би ще ме разбереш.

Той се поколеба за миг и попита:

— Какво сънуваш?

— Виждам те такъв, какъвто си сега — бавно започна тя, търсейки точните думи, — но и като някой, който си бил преди. Войнът, който окова жената в пещерата. Сякаш образът от съня се е вплел в теб. Намираш ли някакъв смисъл?

— Да, за съжаление. Понякога и аз те виждам така.

— Като войн ли?

Колби лекичко я потупа.

— Не, не като войн. — Той си пое въздух. — Като окованата жена, горда и силна, отказваща да се подчини на волята на мъжете.

Даяна почувства лек страх, примесен с вълнение.

— Тя как изглежда, тази другата жена, която виждаш в мен?

— Тя не е друга жена — бавно отговори Колби. — Тя, това си ти. Но малко по-различна. По-примитивна. Нещо като амазонка. Свирепа, арогантна, неукротима. Последният път се държах зле с теб. Не разбирах, че…

— Какво? — Даяна го погледна, когато той внезапно млъкна. Тя беше озадачена и отчаяно любопитна. — Какво искаш да кажеш с това, че си се отнесъл зле с мен?

Колби разтърси глава, сякаш да отпрати образа.

— Скъпа, тези образи са само част от нашите сънища.

— Знам, но е странно, че и двамата сънуваме легендата за пещерата „Окованата жена“. — Даяна прозвуча много сериозно сега.

Колби бавно се усмихна в тъмнината и зъбите му се показаха.

— Ти вълнуваш ли се?

— Не съм казала такова нещо.

Той наведе глава и я целуна в основата на шията.

— Мисля, че се вълнуваш.

— Колби, престани. Искам да поговорим за тези сънища. Нещо става и трябва да го обсъдим.

— По-интересно ще е да го изиграем. Какъв е смисълът да имаш богато въображение, щом не го използваш във въображаемия си свят? — Очите му блестяха сладострастно. Бавно и съсредоточено той доближи тялото си към нейното.

— Колби? — Даяна се размърда, но откри, че нозете й са хванати като в капан от неговите. Тя внезапно осъзна колко по-тежък е всъщност той.

— Скъпа, горещо ли ти е вече? — С едно бързо и ловко движение, той отметна халата в прасковен цвят.

— Не ставай смешен. Честно, Колби, опитвам се да разговарям с теб сериозно, а ти си играеш.

— Мъжът има право да си поиграе малко през първата си брачна нощ. — Той разтвори нозете й с крак.

Даяна потрепери, когато усети как бедрото му се прокрадна между коленете й. Тя си пое въздух, а пръстите й се плъзнаха по гърдите му. Пръстът му проникна в нея, за да изпробва готовността й. Той простена от удоволствие, когато усети влага по ръката си. Очите й се разшириха, докато го наблюдаваше.

Изведнъж Колби стана много голям, много мъжествен, много властен. Само един поглед му беше достатъчен да разбере, че Даяна беше готова да откликне на желанието му.

Погледът му и тялото му я държаха като заложница. Колби нежно хвана китките й и ги сложи от двете страни на главата й върху възглавницата.

— Това достатъчно примитивно ли ти се струва? — попита той със сексапилен и вълнуващо дрезгав глас, докато долната част на тялото му се огъваше върху нея. С ритмични движения той я прелъстяваше, но не проникваше в нея. — Напомня ли ти за война, който си познавала преди?

Даяна простена, когато той бавно започна да потъва в нея.

— С какво ги хранят тези войни днес, че порастват толкова големи?

— Сурово месо.

— О! — Тя затвори очи и тихо извика, когато Колби прониква дълбоко в нея.

Очакваше той да стане същия вълшебник, както преди малко. Тя знаеше, че и двамата щяха да достигнат славна кулминация, но Колби не мърдаше. Остана там, в лоното й. Като държеше ръцете й върху възглавницата, той наведе глава и покри с целувки шията й, достигайки до върховете на гърдите й.

— Колби?

— Хм? — Вниманието му сега беше насочено към долинката между гърдите й.

— Влудяваш ме.

— Добре. Харесва ми, като полудееш. Обичам да те чувам като крещиш.

— Аз не крещя.

— Как го наричаш тогава?

— Тих отзвук на сладострастна кулминация — сериозно обясни Даяна. Искаше й се той да започне да се движи в нея. Едва устояваше на силното, обземащо я усещане от факта, че той се намираше в нея.

— Тих отзвук на сладострастна кулминации, ала-бала — измърмори Колби. — Ти си крещиш. В прегръдката ми ставаш дива и крещиш. Тази нощ ще те накарам да крещиш.

— Така ли? — Даяна се отказа да го разубеждава. Вълнението властваше над цялото й тяло, обзето от неистова горещина. Изведнъж се почувства като в огън. Тя го обгърна с тяло.

Колби простена:

— О, да, скъпа. Точно това искам. — Той пусна китките й и бавно започна ритмичните си движения. Мускулите на раменете му бяха изпъкнали от напрежение, докато изчакваше тя да достигне кулминация.

Даяна го прегърна с ръце и нозе. И когато най-после настъпи моментът, Колби с наслада поглъщаше виковете й на женска задоволеност от устните й. След миг в тъмнината прозвуча и неговият вик на удовлетвореност.

Носеща се на вълните на негата, Даяна се усмихна на мисълта, която внезапно я осени. Този път всичко беше различно. Този път всичко беше, както трябва.

След известно време Колби се размърда в тъмнината.

— Мислех си. Правех планове.

— Така ли? — прозя се Даяна.

— Време е да ти запишем час при лекаря. Нали чу какво казаха в клиника онзи ден, когато ни дадоха резултатите от тестовете? Трябва да се включим в програма за бъдещи майки и бащи.

Даяна, която почти заспиваше, бързо се събуди.

— В Портланд имам гинеколог. Мога да си взема час при нея. — Даяна се взря в тавана. Толкова много нови неща, за които трябва да се помисли. Толкова много промени в нормалния й живот.

Колби нежно постави длан върху все още плоския корем на Даяна.

— Обади й се и ще отидем с колата до Портланд. Ще си починем малко.

— Ами книгата ти? Мога и сама да отида до Портланд.

— Ще се справя с книгата. И аз ще те закарам до Портланд.

Даяна се опита да си представи какво е, когато друг взема решения вместо теб. От една страна, беше приятно да сподели отговорността. Но от друга, се плашеше, че един мъж поемаше нейната отговорност. Не беше свикнала да се грижат за нея, най-малко някой мъж.

— Престани да се тревожиш за това, скъпа — рече Колби. Беше му забавно. — Ще свикнеш.

— Да не се занимаваш с четене на мисли? — попита тя.

— Не. Но понякога, не е трудно да разбера за какво мислиш.

Тя реши да не му обръща внимание.

— Може би е добра идея да прекараме няколко дни в Портланд. Ще се обадя на Арон Краун и да поговорим дали мога да се върна на работа в „Карутърс и Иейл“ за няколко месеца.

— Няма нужда да се връщаш на работа. Можеш да почакаш, докато се роди детето.

— Само ако не забравяш, че в живота си имаш други приоритети сега.

Тя долови решимостта в гласа му и се опита да го разведри като го подразни лекичко. Даяна се обърна настрани и се опря на лакът.

— Други приоритети? — Съсредоточено прокара нокти по бедрото му.

Понякога се стъписваше колко бързи бяха движенията на Колби, когато пожелаеше. Той я хвана за китката и я повали на гръб. После надвеси над нея силното си тяло, препречвайки лунната светлина. С палец попипа пръстена на лявата й ръка.

— Още два приоритета, за да сме точни, госпожо директор. Аз и бебето. И няма да ти позволя да ги забравиш.

— Как бих могла? — тихо попита тя, тъкмо преди устните му да се впият в нейните.