Джейн Ан Кренц
Споделен сън (11)

Единадесета глава

— Откъде взе колата, Еди? Мислех, че имаш камаро. — Даяна се взря в тъмнината, която нахлу през прозореца. Еди шофираше твърде бързо и тя веднага усети, че той не владее колата си, както Колби. Начинът му на шофиране само подсилваше паниката, с която тя се опитваше да се бори. Даяна вдигна ръка и докосна Спектър. Кучето докосна ухото й с нос.

— Корветът е мой. — Гласът на Еди беше преизпълнен с гордост. — Преди известно време я открих на гробище за автомобили. През последните няколко години я ремонтирах. Държа я под един навес зад къщата. Никой не я е виждал през деня.

— Така ли? — Може би ако поддържаше разговора, тя щеше да разбере какво става.

— Започнах да излизам с нея в съседния окръг през уикендите. Исках да я изпробвам. Побеждава всичко, каквото й излезе насреща. Също като черния корвет на Колби. Нищо не може да я събори. Тази кола ще стане много по-голяма легенда, отколкото корветът някога е бил.

Даяна преглътна и сви пръсти около нашийника на Спектър.

— Ти каза на Колби, че черният корвет ще се появи на Ривър Роуд тази нощ.

Настъпи тишина.

— Да — най-после отвърна Еди, — аз му казах. Знаеш ли? Искаше ми се да имам още една възможност да изляза срещу Колби на Ривър Роуд. Този път сигурно щях да го победя. Знам, че мога да го направя. Нямаше да се измъкне на завоя до моста, както миналото лято.

Даяна потрепери.

— Еди, това не е пътят към болницата.

— Знам.

Тя се опита да запази спокойствие.

— Къде са Колби и Брандън?

— Не знам. — Еди беше уклончив. — Някъде горе в планината, предполагам. Хари се канеше да ги заведе там. Но той очакваше само Колби. Щяхме да се заемем с Брандън, след като хванем теб.

— Хари? Какво общо има Хари с това?

— Хари и аз, и двамата сме замесени — възкликна Еди. — Той ми е партньор. Това е, както виждаш нашият голям удар. Ще кашираме заедно, а после ще взривим града завинаги.

— Ще каширате какво, Еди?

— Парите на Фулбрук. — Той я погледна така, сякаш се учудваше, че тя не разбира за какво става въпрос. — Старата госпожа Фулбрук възнамеряваше да остави на Хари много пари. Но когато се срещна с момчета на Колби, тя го отряза. Отишла при адвокат и променила завещанието си. Хари казва, че е сто процента сигурен, че е писала Брандън в завещанието си, а може би и Колби. Хари казва, ако се отървем от Колби и Брандън, той ще вземе техните дялове, както първоначално беше планирано. Каза ми, че ако му помогна, ще делим парите.

— Еди, знаеш ли, не е толкова просто? Тези неща никога не са прости.

— Хари казва, че ще стане. Планира го месеци наред. Имахме късмет, че старата госпожа получи сърдечен удар. Беше истински късмет.

— Защо? — тя усети още една контракция. Очите й се насълзиха от болка.

— Не разбираш ли? Трябва да доведем Колби и Брандън в планината. Мислехме, че вие тримата ще дойдете за Коледа, но Брандън се обади на старата госпожа и я покани при вас. Това обърка всичко. Но решихме, че ще дойдете следващото лято. После старата госпожа се разболя преди няколко дни и Хари каза, че това е нашият шанс.

— Той е знаел, че ще дойдем да я видим ли?

— Точно така. Вие това и направихте. Хари е много умен. С Колби го смятахме за глупак, защото се подчиняваше на Фулбрук. Но се оказа, че през всичките тези години е играл своята игра. Сега ще получи възмездие.

Нужно й беше да се концентрира, за да се справи с контракциите. Даяна имаше чувство, че от напрежение мозъкът й ще експлодира. Изпитваше паника заради Колби и наближаващото раждане. Много й се събра.

— Колби — прошепна тя. — Не си ли го виждал, откакто беше в къщата, за да ни кажеш за корвета?

— Не.

— Значи не знаеш какво се е случило с него.

— Сигурно Хари вече го е хванал. Затова дойдох да те взема. Трябваше да почакам няколко часа и да дойда да ти кажа, че е станала катастрофа.

— Но катастрофа не е имало. — Хвана се тя като удавник за сламка. — Разбира се, че не е имало катастрофа. Колби е много добър шофьор.

— Не е най-добрият — изсумтя Еди. — Той просто си мисли, че е най-добрият.

Даяна отвърна:

— О, той е добър, Еди. Онази вечер на Ривър Роуд Колби остави този корвет да му диша праха. Твоята кола е по-мощна, но нямаш неговите шофьорски рефлекси, нали?

— Още веднъж демонстрира директния си удар, на онзи завой. — Еди явно се вбеси. — Накара ме да повярвам, че мога да вляза в завоя с по-голяма скорост. Той ме измами. Хари, казва, че Колби винаги знае как да отвърне на удара. Затова трябваше първо него да хванем.

— Но ти не знаеш със сигурност, че Хари го е хванал, нали?

— Досега вече го е хванал.

— Аз не бих била толкова сигурна. Хари е очаквал само Колби, но е трябвало да се справя и с Брандън. А Брандън много прилича на Колби, както знаеш. Колби го е научил на всичко, което сам умее. Брандън дори шофира като баща си. Мислиш ли, че приятелят ти Хари може да се справи с двама мъже Савагар?

— Затвори си устата, малка уличнице — извика Еди. Той я погледна унищожително.

— Внимавай!

Корветът рязко зави, но Еди бързо успя да го удържи на пътя.

— Не искам да чувам, че Колби може да е надхитрил Хари. Няма как да се случи. Не е възможно да се случи.

— Защо?

— Хари има оръжие. Знае какво да прави с него. С Хари сме ходили на лов. Виждал съм го да борави с оръжие.

Даяна си пое въздух и обгърна раменете си, когато следващата контракция се появи.

— О, Боже. — Тя се опита да не мисли за оръжието на Хари, но образът се смесваше с бързо нарастващата болка от контракциите.

Не, това не са болки, помисли си тя мрачно, това е неразположение, силно неразположение.

Истинската болка тепърва предстоеше.

Колби, къде си? Имам нужда от теб. Ти обеща, че ще си тук с мен. Случва се много бързо, Колби. Не трябваше да се случи така.

— Какво ти става, по дяволите? — попита Еди. — Да не е бебето? Нали няма да го раждаш сега?

— Да, бебето е. Аз имам родилни болки, Еди.

— По дяволите. Проклятие. Трябва да свърша с тази работа. Хари не ми каза какво да правя, ако се случи такова нещо. Трябва да бързам и да приключвам.

— С какво, Еди? Да не възнамеряваш да ме убиеш? — Тя се изненада от спокойния си тон. Вероятно, защото мислеше за толкова много други неща. Трудно беше да разсъждаваш, че те грози убийство, когато родилните болки са започнали и ти се опитваш да се справиш със страха, че човекът, когото обичаш, може да е мъртъв.

Не. Колби не беше мъртъв. Тя не знаеше, дали е мъртъв. Ако беше така, нещо в нея щеше да й подскаже. Той все още беше жив и щеше да е с нея, когато станеше необходимо. Щеше да обърне света, за да се добере до нея. Тя просто трябваше да издържи, докато войнът я намери.

— Да не казвам нищо повече ли, добре? Не искам да говоря.

Даяна стискаше нашийника на Спектър. Той чакаше напрегнат, неспокоен и мълчалив.

Даяна не се изненада, когато Еди спря колата на познатата площадка за паркиране. Тя седеше и се взираше с огряната от звездите водна завеса и знаеше, че така трябва да се случат нещата.

— Водопада „Окованата жена“ — тихо рече тя. — Какво ще правим тук, Еди?

— Ще имаш злополука на върха на водопада. — Той отвори вратата на колата. Лампата в купето светна и тя видя малкия пистолет в ръката му. Очите му светеха.

— Както с баща ти ли?

— Той си го заслужаваше. Всички в града това говореха на погребението му. Аз ги чух.

— И аз ли заслужавам да падна от водопада, Еди?

— Налага се. Няма друг начин. Съжалявам, ако искаш да знаеш истината. Ти си наистина готина жена. Но си на Колби Савагар, а всичко негово трябва да бъде унищожено. Не разбираш ли? Всичко негово трябва да си ходи.

— Дори и бебето му ли?

— Не казвай нищо повече, чуваш ли? А сега излез от колата.

Спектър разтегна устни и показа зъбите си, но не издаде звук. Той последва Даяна и излезе от колата. Никога не беше го виждала такъв. Нямаше заплашително ръмжене, нито яростно, предупредително виене. Кучето беше смайващо мълчаливо.

Тя знаеше, че Спектър е готов да нападне. За първи път се замисли как Спектър е изкарвал прехраната си в своя предишен живот. Колби веднъж беше споменал, че сигурно е бил пазач в двор за старо желязо. Според поговорката нямаше нищо по-подло от куче — пазач на двор за старо желязо.

Еди погледна Спектър, докато той обикаляше колата, но след като кучето се спря, той извърна поглед и насочи оръжието към Даяна.

— Трябва да се качим на върха на водопада.

— Не ставай глупак, Еди. Аз имам родилни болки. Не мога да се катеря до върха на водопада.

— Трябва. Хари нареди така.

— Вероятно, защото Хари иска ти да поемеш отговорност за смъртта ми. Сигурна съм, че го е измислил така, за да не дели парите с теб.

— Мърдай.

Тя тръгна и изпищя. Викът беше почти истински. Контракцията беше силна. Даяна се сви от болка.

Писъкът съвсем изнерви Еди. Той отскочи назад несъзнателно.

— По дяволите, не крещи така.

— Спектър, дръж.

Тя не беше сигурна какво ще направи кучето. Никога не беше му разрешавала да напада хора. Дори не знаеше как се издава команда за атака.

Но Спектър усещаше, когато стопанката му беше в опасност. Страхът и агонията й бяха достатъчни ориентири за него. Той се нахвърли към Еди. Зъбите му блеснаха в нощта.

Този път извика Еди. Падна на земята, панически размахвайки пистолета като бухалка. Огромното тяло на кучето беше над него. За миг Еди се отскубна, претърколи се и се опита да се изправи. Този път насочи оръжието си към кучето.

Но Спектър го доближи секунда, преди Еди да успее да натисне спусъка. Животното и човекът се търкулнаха до ръба на скалното езеро и паднаха в пенещата се вода в подножието на водопада. И изчезнаха.

— Спектър!

Даяна не виждаше нищо в студената тъмнина. Ревът на водопада заглушаваше шума от борбата. След миг той се показа, излезе и отърси козината си от студената вода.

— Добро куче. Добро момче. Хайде, трябва да се махаме оттук. — Докато стигне до колата, Даяна преживя още една контракция. Тя отвори вратата, откри, че ключовете, както и оръжието на Еди бяха потънали заедно с него.

Постави длани на покрива на колата. Затвори очи, облегна се и заскимтя от страх и болка. Беше изгубена.

Тогава в съзнанието й се появи образ. Образ от сънищата й.

Скритата пещера. Щеше да е в безопасност в пещерата. На топло. Там щеше да намери успокоение. Детето й щеше да се роди, както съдбата беше предопределила, и щеше да е в безопасност.

— Не — прошепна тя на Спектър. — Сигурно полудявам. Ще трябва да родя бебето тук на земята.

Тя огледа тъмната, неприветлива площадка за паркиране. Няма монитор за проследяване на плода, няма анестезиолог, помисли си тя панически.

Сакото й щеше да й послужи за постелка. Тя потършува из „жабката“ на корвета и откри фенер. Докато се приготвяше, не спираше да говори на Спектър.

— В Африка има едно племе — припряно му обясняваше тя, — които считат раждането за истинско геройство от страна на жената. Жената сама трябва да се справи и да роди сама в храстите. Дори приятелки не могат да й помагат, да не говорим за лекар или акушерка. Племето все още съществува, така че сигурно има защо. Спектър, страх ме е.

Но Спектър не й обръщаше внимание. Той се взираше в тъмнината, наблюдаваше езерото в подножието на водопада. Тялото му отново беше приело поза за готовност за битка. Беше подозрително мълчалив.

Даяна вдигна фенера и насочи светлината към водата. Отначало не успя да види нищо в бялата пяна, но в следващия момент забеляза онова, което и Спектър беше видял.

Еди Спунър бавно плуваше към брега на езерото. Движенията му бяха затруднени от падащата около него вода. В ръката си държеше нещо. Пистолета.

Можеха ли да стрелят оръжията, след като се намокрят? Даяна нямаше никаква представа, но си спомни, че беше гледала във филмите как героите се измъкват от водата и засипват лошите момчета с канонада от изстрели.

Нямаше почти никакъв шанс Спектър да не нападне втори път Еди. Но Еди щеше да е подготвен този път.

Единственото безопасно място беше скритата пещера.

Даяна не се поколеба. Не знаеше дали може да се изкачи по пътеката към входа на пещерата, но знаеше също, че няма друг избор.

— Спектър. Насам. След мен.

Кучето неохотно извърна поглед от Еди Спунър и тръгна след нея. С фенер в ръка Даяна започна да се катери по пътеката зад водопада.

Този път нямаше дъждобран и щеше да се намокри до кости, а нощта беше толкова студена.

Но в скритата пещера е топло.

— Къде си мислиш, че отиваш, кучко такава? Върни се.

Еди понечи да се изкатери на брега на езерото, като тъмна заплашителна сянка от недрата. Той се движеше бавно и някак странно. Даяна се успокояваше, че сигурно той не я вижда добре. Влезеше ли в сенките зад водопада, щеше да изчезне от полезрението му.

Тя изключи фенера, докато вървеше зад водопада. Спектър я следваше по петите. Затвори очи и извика отново при следващия пристъп на болка. Ревът на водата заглуши стенанието й. Нямаше да издържи на крака още дълго. Сигурно вече беше в предродилна треска, както се изразяват в книгите.

Спектър изведнъж изскочи напред, сякаш знаеше пътя и искаше да я води към нейното безопасно място.

Изкачването нагоре по пътеката беше най-дългата битка в живота на Даяна. Водеше я единствено примитивният й женски инстинкт. Сега единственото нещо, което имаше значение, беше да се добере до безопасно място, където да роди.

Скоро тя се облегна на Спектър, и впи пръсти в козината му. Той трябваше да я влачи последните няколко крачки. Тя знаеше, че нямаше да се справи без него.

Най-после стигнаха входа на пещерата. Даяна се спря, дишайки тежко. Тя не посмя да включи фенера, за да види дали Еди я преследваше по пътеката. Предполагаше, че е така.

Влезе в тъмната пещера и включи фенера, за да приготви всичко.

— Ей там, Спектър.

Кучето вече душеше пода на пещерата. Насочи се към входа на скритото вътрешно помещение, като че ли и той усещаше, че там е безопасно.

Неистова болка разтърси Даяна, когато влизаше в малкото помещение. Тя изпусна фенера и падна на колене. Внезапно я обля успокоителната топлина на езерото. Тя запълзя навътре на ръце и колене. Вече нямаше сили да се надигне на крака.

Тогава на светлината на фенера видя, че Спектър обръща глава към входа на пещерата и разбра, че Еди Спунър без съмнение я следваше.

— Вътре, Спектър. Стой тук, момче. Тук сме в безопасност. — Тя вече не поставяше под съмнение тази мисъл, но само това можа да изрече.

Кучето се върна при нея и неспокойно взе да я обикаля. Даяна простря сакото си върху каменния под до горещото езеро и изключи фенера. Не можеше да рискува светлината да бъде забелязана от входа и да издаде скривалището й.

Опита се да съблече дрехите си. Те бяха мокри, но на нея й беше ясно, че не само водопадът беше допринесъл за това. Тялото й също.

Сподави още един вик, когато усети следващата контракция. Сигурно навлизаше в преходната фаза, помисли си тя. Болката ставаше невероятно силна. Бяха й казали, че тази фаза е най-трудната.

„Трудна“ беше още един любим популярен евфемизъм на инструкторите и книгите, свързани с подготовката за раждане.

На обикновен език „труден“ означаваше безмилостна агония. Дженифър от апартамент 301 беше права. Даяна усети как в гърлото й се надига вик. Но в последната минута осъзна, че не може да извика. Това щеше да насочи Еди към скритото вътрешно помещение.

Колби, къде си? Имам нужда от теб сега. Ела при мен. Помогни ми.

Спектър седна на задните си лапи до главата й и взе да ближе лицето й. Тя напипа кожения му нашийник. Откопча го с треперещи ръце.

Когато следващата контракция дойде, тя захапа нашийника, за да сподави вика, който щеше да я издаде. В кулминацията на болката тя си каза, че няма значение дали Еди ще се появи, ще я намери и ще я убие. Поне агонията щеше да свърши.

Но тя не можеше да позволи да убият бебето й. Трябваше да защити детето на Колби.

В този миг й хрумна малка мисловна игра. Реши да брои до десет, след което да извади нашийника от устата си, и да даде воля на вика, който щеше да я убие.

Когато стигна до десет, реши, че може да издържи още десет секунди, без да крещи. Когато за трети път стигна до десет, направи усилие да брои до десет отново.

Броенето до десет стана най-важното нещо в света, единственото, което имаше значение. Тя го направи четири, пет пъти, и отново и отново, докато зъбите й не протриха дебелия кожен нашийник.

В един миг тя смътно долови, че Спектър лае силно, а после я изостави. Искаше да му каже да не вдига шум, но нямаше сили да го извика.

Тя отново броеше до десет. Челюстите й бяха сковани в агония. Тогава измъченото й от болка тяло бе обляно от ослепителна светлина. Затвори очи. Нищо нямаше значение. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за болката.

— Даяна.

Гласът на Колби прониза червения сумрак около нея. Тя отвори очи и видя мрачното му лице на светлината на фенера, който държеше.

— Знаех, че си жив — задъха се тя. — Знаех, че ще дойдеш. — Коженият нашийник падна от устата й и пещерата се изпълни от неистовия й писък на болка.

— Всичко е наред, скъпа. Аз съм тук.

— Татко? Къде си? Къде е Даяна? Тя добре ли е? О, Боже. Татко, тя ражда.

— Остави Даяна да се справи сама. — Но гласът на Колби беше безкрайно нежен и успокоителен, докато коленичеше до нея. — Всичко ще е наред, малка моя амазонке. Знаех, че добре ще се погрижиш за нашето дете, докато пристигна. Знаех, че мога да разчитам на теб.

Даяна се подчини на напиращата нужда да се освободи от нещото, което я тласкаше отвътре. Сега всичко щеше да е наред. Колби беше тук. Тя то чуваше как й говори тихо и дава на Брандън нареждания. Не се интересуваше какво говореха или вършеха. Колби знаеше какво да прави. Винаги е знаел. Тя се съсредоточи в раждането. Трябваше да даде всичко от себе си.

Няколко минути по-късно пещерата беше изпълнена от нов вик. Беше жизненият писък на едно здраво, новородено дете.

— Тя се появи, Даяна. Нашата малка Табита се появи.

Жива и здрава.

Даяна вдигна мигли и погледна Колби. Той коленичеше между нозете й. В ръцете си държеше дъщеря си, увита в дънковото яке на Брандън. На светлината на фенера, който държеше Брандън, тя виждаше триумф и щастие в очите на съпруга си.

— Обичам те, Даяна.

— Обичам те, Колби. — Даяна се отпусна. Този път, помисли си тя, Колби не се упражнява.

Той наистина го чувства.

 

— Имате посетители — съобщи медицинската сестра и пое спящото бебе от ръцете на Даяна. После го сложи в кошчето до болничното легло. — Да ги поканя ли?

Даяна кимна, вперила поглед в дъщеря си. Все още й беше трудно да повярва, че е станала майка. Вратата се отвори и влезе Брандън. След него вървеше Маргарет Фулбрук.

— Маргарет. — Даяна погледна другата жена с изненада и задоволство. — Боже Господи, изглеждаш чудесно. Защо си станала от леглото? Добре ли си?

— Казах ти, че тези млади лекари нищо не разбират. Оказа се, че нямам сърдечен удар в края на краищата. Цялата врява и болките се дължат на нещо, което наричат херния. Наподобява симптомите на сърдечен удар и те кара да умираш от страх. — Маргарет Фулбрук й се усмихна. — А ти как се чувстваш, мила?

— Малко уморена — призна Даяна. — Но най-вече съм объркана. Имам милион и един въпроси и колкото пъти се опитах да накарам Колби да ми даде отговори, толкова пъти той променяше темата.

Брандън се усмихна.

— Повече го е грижа ти и детето да сте добре, отколкото да отговаря на въпроси. Освен това, след като ви свалихме двете от пещерата, теб те унасяше на всеки две минути.

Даяна имаше неясни спомени от слизането по пътеката. Бяха я увили в одеяло от линейката, която Брандън беше извикал. Колби носеше Даяна, а един от медицинските служители носеше Табита. Спектър ги следваше. Даяна бегло си спомняше как Колби дава нареждания на всички наоколо, но най-ясен беше споменът й от безопасността, която чувстваше в прегръдката му.

— Разкажи ми какво се случи, Брандън.

— С Хари и Еди ли?

— Да. — Даяна го погледна. — Предполагам, че не сте имали проблеми с Хари?

— Нищо работа. — В усмивката на Брандън се долавяше позната мъжка самоувереност. — Татко каза, че в този случаи аз съм бил директният му удар. — Усмивката му се стопи и той придоби сериозно изражение. — Но когато разбрахме, че си в опасност, татко побесня. Съмнявам се дали онзи стар корвет, който е шофирал някога, е хвърчал по Ривър Роуд така, както твоят буик снощи. Татко наистина е страхотен шофьор.

Даяна се усмихна на възхищението в гласа на Брандън — Как разбрахте, че Еди ме е завел при водопада?

— Хари ни каза.

Нещо в погледа на Брандън накара Даяна да вдигне вежди.

— По собствено желание?

— Нещо такова. — Брандън продължи разказа си. — Хари каза, че Еди трябва да те бутне от водопада. Но когато стигнахме до площадката за паркиране, видяхме, че корветът вече беше там. Татко не тръгна по пътеката, която води до върха. Каза, че знае къде си. Следващия миг вече се катерихме по ръба зад водопада.

— Пещерата „Окованата жена“ — тихо рече Маргарет. Невероятно. Даяна, как изобщо си изкачила тази пътека през нощта с родилни болки?

— Не знаех къде другаде да се скрия. Спектър ми спечели малко време като нападна Еди. И онзи падна в езерото. Но следващото нещо, което си спомням, е че Еди се изкатерваше по брега и все още държеше оръжието. Така, че ние със Спектър се отправихме към пещерата.

— Татко каза, че Спектър ще получава пържола всяка съботна вечер до края на живота си.

— Спектър няма да го забрави, сигурна съм. — Даяна се облегна на възглавниците. — Хайде, разказвай нататък. Колби сигурно няма да ми каже нищо. Ще иска да разговаряме само за кърмене и сменяне на пелени.

Маргарет Фулбрук поклати глава и се усмихна кисело.

— Тази сутрин всички в града говорят за Колби Савагар. Както винаги. След това, което направи миналата нощ той се превърна дори в по-голяма легенда, отколкото някога е бил.

— Кажете ми какво толкова е направил снощи. Брандън.

Младият мъж се облегна на таблата на леглото, а очите му светеха от вълнението на спомена.

— Последвах татко нагоре по пътеката. Той държеше прожектор и изглежда знаеше пътя. После се озовахме пред входа на пещерата. От тъмнината чух вик и реших, че си ти. После осъзнах, че е мъж. И тогава Еди Спунър се появи и нападна татко. Крещеше като луд.

— О, Боже — Даяна се задъха.

— Спунър крещеше нещо, че няма да позволи на татко да провали всичко. Беше като обезумял. — Брандън поклати глава при спомена. — Прожекторът изхвърча във въздуха. Аз изтичах да го взема. Когато насочих светлината към татко и Еди, те вече се биеха до устието на пещерата. Помислих си, че всеки момент ще паднат в пропастта. Но в последната секунда татко се претърколи и се отскубна. Еди падна във водопада.

Даяна затаи дъх.

— Мъртъв ли е?

— Да. Късно снощи извадиха тялото му.

— Бедният. — Даяна поклати глава.

— Винаги съм знаела, че Еди Спунър ще свърши зле — отбеляза Маргарет Фулбрук.

— Съвсем се беше побъркал — каза Брандън. — Именно той ти е нагаждал онези номера миналото лято. С изключение на онзи, който Робин устрои. Тази сутрин Хари разказа всичко на ченгетата.

Маргарет прекоси стаята и се загледа в спящото бебе.

— Спунър не можа да понесе мисълта, че Колби Савагар се е върнал в града, и че наистина е постигнал нещо в живота си. Еди ненавиждаше всичко около Колби, включително и фактът, че излиза с теб. Миналото лято не му достигна кураж да нападне Колби открито. Затова насочи злобата си срещу теб.

— Хари е бил достатъчно умен да разбере, че може да се възползва от ненавистта на Спунър — рече Брандън.

— И всичко това за нищо — отбеляза Маргарет с тъжен глас. — Вярно е, че промених завещанието си, но никога не съм променяла сумата пари, които имах намерение да оставя на Хари. Той просто си е въобразил. Това, което е останало от парите на Фулбрук, и честно казано то не е много, остава за болницата. Просто отделих малка сума и за Брандън. И така е правилно. Големите пари развалят младия човек.

Даяна понечи да зададе още един въпрос, но преди да каже каквото и да е, на вратата се появи Колби, отрупан с пакети.

— Какво става тук? — попита той. — Казах ви, че не искам да я изморявате.

— Само й разказвах за случилото се снощи, татко. — Брандън пое няколко пакета от баща си. — Какво има вътре?

— Пелени, употребявана детска седалка за кола от Брайън Макдоналд и някои дреболии, които ще ни трябват за пътуването към Портланд — обясни Колби между другото. Той не свали поглед от Даяна, докато не се доближи до леглото й не взе ръката й. — Как се чувстваш, скъпа?

— Малко неразположена, но иначе чудесно. — Тя го погледна, а в очите й бликаше цялата й любов към него. — Благодарение на теб.

Колби се усмихна.

— Не знам за какво говориш. Ти и сама се справяше. Ти и твоето куче. — Той извади нещо от джоба си и й го показа. — Запазих това като сувенир.

— Какво е това? — Маргарет Фулбрук се намръщи като видя кожената каишка в ръцете на Колби.

— Най-новата техника за контролиране на родилните мъки на амазонките — обясни Колби. — Забелязваш ли отпечатъците от зъби?

— Прилича на кучешки нашийник! — възкликна Маргарет.

— Точно така — обясни Брандън зад нея. — Даяна го държеше между зъбите си, за да не крещи.

— Страхувах се, че Еди ще ме чуе и ще намери входа към скритата пещера — рече Даяна.

— Боже Господи. — Маргарет Фулбрук се усмихна. — Явно Колби няма да е единствената знаменитост в околността, Даяна.

— Тъкмо това винаги съм искала да бъда — промърмори Даяна. — Легенда в днешно време. Но честно ще ви кажа, че ако трябва да го направя отново, първо ще се уверя сто процента, че го правя, както се полага: в болница, с цялата най-модерна медицинска апаратура. С обезболяващи. Много обезболяващи. Съдбата на амазонка не е за мен.

Но докато изричаше думите, тя знаеше, че го беше направила, както се полага, и когато срещна погледа на Колби, й беше ясно, че той я разбра. Когато миналата нощ той я изнесе от пещерата, тя осъзна, че нещо в малкото, скрито помещение се беше променило. Някакво усещане за спокойствие се беше появило.

Колби стисна ръката й в своята.

— Обичам те — каза той въпреки присъствието на останалите в стаята.

— Упражненията водят до добри резултати — прошепна Даяна.