Джейн Ан Кренц
Споделен сън (10)

Десета глава

Ривър Роуд представляваше криволичеща черна лента, успоредна на извиващата се като змия тъмна река. Нощта беше студена, абаносово черна и зловещо застинала. Водопадът „Окованата жена“ се намираше на миля от мястото, скрито зад завоите на дефилето.

Колби отне от газта, докато се движеше по пътя към скалата.

— Мислиш ли, че ще го намерим? — попита Брандън.

— Кой знае? По думите на Еди, напоследък е станал много смел. Каза, че хлапетата идват тук да се състезават често и черният корвет също се появява. Ако имаме късмет, ще го сгащим тази нощ.

— Знам, че може би не е най-подходящият момент да те питам, но какво точно ще правим с него, ако го хванем?

— Първо ще му взема акъла заради това, което направи миналото лято. После ще потърся Джил Торп. Джил винаги се стремеше да въдворява ред, дори да не беше съвсем според законите.

— Смяташ, че първо трябва да се състезаваме с корвета?

— Не можем, не и в тази костенурка. Някой ден ще трябва да взема на Даяна нещо свястно. — Колби спря колата в сянката на надвисналия гранит и изключи двигателя. За миг се загледа в нощта. — Напомня ми за старото време.

Брандън се усмихна разбиращо и зъбите му блеснаха.

— Трудно е за вярване, че си възрастен женен човек с голям син и още едно бебе на път, а?

— Грешиш — отвърна Колби. — На мен не ми е трудно да повярвам, че всичко това е така. Ще ти кажа нещо, хлапе. Не бих се върнал назад, за нищо на света.

— Сега нещата изглеждат доста по-добре?

— Нещата са безкрайно добре сега. — Колби леко изкриви устни. — По-добри никога не са били, всъщност.

— Обзалагам се. Радвам се, че откри Даяна.

— Не и на половината, колкото аз се радвам.

Брандън кимна.

— Сега какво ще правим?

— Ще чакаме.

— Къде е Еди? Защо си тръгна и ни остави сами?

— Това не е негова битка. Еди се опитва да не се набива на очи. Винаги е бил такъв, бедното копеле. Сигурно вече си е у дома.

Брандън кимна и разкопча колана.

— Знам колко много ти се иска да хванеш този тип. Благодаря, че ме взе със себе си.

Колби посегна да изключи лампичката в купето.

— Не съм пълен глупак — заяви той на сина си, докато отвинтваше мъничката крушка, — въпреки противното мнение на Даяна. Достатъчно разумен съм да не отхвърлям помощта, която може да се окаже нужна. Няма човек, на когото бих оставил да пази гърба ми, освен на теб, Брандън.

— Чувството е взаимно.

— Добре. Искаш ли да хвърляме монета, да видим кой ще излезе от колата, за да вземе гаечния ключ?

— Боже, татко. — В гласът на Брандън се прокрадна подигравателна невинност. — В часовете по карате, в които ме записа преди няколко години, не са ни учили как се използва гаечен ключ.

— Хубавото на гаечния ключ е, че всеки глупак може да се сети как да го използва за удар. Няма нужда от специално обучение.

 

Те чакаха още два часа. В колата стана много студено. Един-два пъти Колби запали двигателя и включи парното. Но през по-голямата част от времето двамата с Брандън разговаряха тихо и чакаха. По Ривър Роуд нищо не мърдаше.

Колби почти се беше отказал, когато видя предните светлини в далечината. Те изчезнаха зад един завой за малко и се появиха по-близо.

Брандън се размърда на мястото си.

— Познаваме ли го?

— Не знам още. Може да е някое хлапе, което иска да се състезава с корвета.

Колата бавно се движеше към водопада. Блясъкът на светлините скриваше марката.

Изведнъж Колби имаше предчувствие. Беше виждал тези светлини и преди.

— Снижи се, Брандън. Не искам да те вижда.

Брандън се свря под таблото. Приближаващите светлини се насочиха наляво, докато колата влизаше с площадката за паркиране. Студената светлина от звездите огря познат огромен силует.

Колби държеше ръката си на волана на буика и внимателно наблюдаваше.

— Добре — най-после рече той. Адреналинът нахлуваше в кръвта му.

— Кой е? — попита Брандън.

— Кадилакът на Маргарет Фулбрук.

— Не е корветът ли? Какво става, татко?

— Точно това възнамерявам да разбера. Чудя се откога Хари Овена е започнал да се мотае по Ривър Роуд. Когато изляза от колата, измъкни се от твоята врата. Той няма да види, че е отворена, защото махнах лампичката в купето. Стой настрана, от другия край на буика, докато не проверя какво става.

— Защо, по дяволите? — прошепна Брандън подобно на младо зверче, налитащо на бой. — Нали ме доведе, за да пазя гърба ти.

— Веднъж ти казах, че най-интелигентният начин да се справи човек с хора като Хари е директният удар. Като излезеш от колата, вземи ключа със себе си.

Колби отвори вратата и излезе. Брандън излезе от другата страна и се снижи под нивото на прозореца. В тъмнината, с изключена лампичка в купето, движението на Брандън на практика не можеше да се забележи.

За да привлече вниманието на Хари, Колби отиде направо до прозореца на шофьора на кадилака. Виждаше неясните очертания на месестите рамене на Хари и широкото му лице. От сянката срещу него светеха две малки, подли очи, които накараха Колби да си спомни за плъховете.

Стъклото на шофьора бавно се спусна. Колби погледна в колата.

— Да не би да ти е досадно да чакаш работодателката ти да умре и си решил да наминеш, за да си търсиш белята, а, Хари? Каква игра играеш напоследък?

— Тази, която ще спечеля, Савагар. — Внезапно на отворения прозорец се появи револвер. Злокобната усмивка на Хари се виждаше на приглушената светлина от таблото.

Колби застина. Сега разбираше как се чувства полицаят, спрял кола за проверка на магистралата, и получил изстрел в лицето, вместо извинения.

— Мисля, че започвам да разбирам — тихо отвърна Колби и отстъпи.

— Нима, Савагар? Време беше. Доста време ти отне. Неприятно е, че това е последната картинка, която ще видиш. — Хари отвори вратата на кадилака и излезе. Револверът не се помръдваше от позиция и светеше на ледената лунна светлина.

Колби отстъпи още една крачка.

— Искаш ли да ми кажеш, за какво става въпрос, Хари, стари приятелю?

— Не мърдай, копеле. Винаги си мислел, че си много хитър, нали? Мислеше си, че можеш да останеш в безопасност и да ти се размине. Преди двадесет години едва не ти окачиха белезниците, но се размина. Напъха се в гащите на Синтия Фулбрук, за да забременее, но си отиде само с бебето, което тя ти остави. Не получи и пукната пара от семейство Фулбрук, нали? Казах на Еди, че не си и наполовина умен от това, което той винаги е твърдял. Миналото лято му казах, че този път нещата ще са по-различни.

— Та това беше много отдавна, Хари.

— Аз не забравям. Аз я желаех, Савагар. Желаех я отчаяно. Следях я през всичките онези години, през които работех за Фулбрук. Изпълнявах поръчки като някой роб. Имах планове за нея. Тя ме харесваше. И флиртуваше с мен. Все си връткаше задничето, като минаваше покрай мен. И тя ме желаеше отчаяно.

— Хари, слез на земята.

— Щях да направя така, че да се омъжи за мен. Дъртите ме харесваха. Винаги изпълнявах, каквото ми кажеха. Щяха да ми позволят да се оженя за нея, ако беше забременяла от мен. Може би в началото нямаше да им хареса, но щяха да го понесат. Постепенно щях да стана равностоен член на семейството.

— Господи, Хари, ти си полудял, знаеш ли?

— Млъкни. Всичко бях планирал. Щях да стана истински Фулбрук. Всичките тези пари щяха да ми принадлежат. Но после ти се появи в живота на Синтия и тя не устоя да те регистрира като поредната бройка в списъка си. Ти беше като награда. Единствената легенда на града. Но този път тя сгреши и пострада. Семейство Фулбрук щяха да се погрижат да оправят грешката. Намериха и лекар. Но ти убеди Синтия да се омъжи за теб.

— Хари, това беше преди двадесет години. Това е минало. Отдавна. Семейство Фулбрук нямаше да приемат брака ти с нея по-добре, отколкото приеха моя.

— Щях да ги накарам да свикнат с мен — избухна Хари. — Правех всичко, каквото ми кажеха. Вършех мръсната работа.

— Това не означава, че щяха да ти позволят да се ожениш за единствената им дъщеря. — Колби едва ли не изпита съжаление към Хари. — Според тях нито ти, нито аз, бяхме добра партия за нея. Ще ти кажа и нещо друго, не само те мислеха така. Самата Синтия не смяташе, че сме добра партия за нея.

— Но тя се омъжи за теб.

— Защото беше объркана и уплашена. Когато най-после се осъзна, разбра в каква каша се е забъркала, скочи в колата и се върна при мама и при татко. Тя нямаше никакво намерение да остане омъжена за човек от другата страна на водопада.

— Аз можех да я накарам да остане с мен. Нямаше да се издъня като теб. Но ти си прав. Всичко свърши. Сега имам други планове и проклет да съм, ако те оставя да провалиш всичко втори път, Савагар.

— Какви планове, Хари? — С крайчеца на окото си Колби видя една движеща се сянка. Брандън се промъкваше в тъмнината.

— Не разбираш ли? — Хари вдигна револвера. — Никой не остана, след като Синтия бе убита. Никой, който да наследи всичките тези пари, освен мен. Старата жена промени завещанието си след смъртта на Синтия. Каза, че възнамерявала да остави на мен много пари, защото съм бил лоялен през всичките тези години. Каза, че ми го дължи. Нямаше да остави на теб и хлапето ти нито цент. Тя те мразеше. Но миналото лято ти се върна със сина си и провали всичко. Тя започна да променя решението си от деня, в който се срещна с Брандън и видя проклетите му очи.

Колби се втренчи в Хари.

— Мислиш, че Маргарет Фулбрук е имала намерение да ти остави всичките си пари? Хари, по-голям глупак си, отколкото мислех.

— Каза ми, че ще ме впише в завещанието си. Проклет да си! Е, щеше да остави нещо и за болницата, но и аз щях да получа парче от баницата. Голямо парче. Тя ми беше благодарна. Само аз и останах. Само аз изпълнявах заповедите й, вършех, какаото ми кажеше, без да задавам въпроси. Но тя се срещна с твоето момче и оттогава не говореше за нищо друго, освен за внука си. Отиде да се види с адвокат и тогава разбрах, че трябва да направя нещо.

— Нищо не можеш да направиш, Хари. Маргарет има собствено мнение. Сигурно си го разбрал до сега.

— Грешиш, Савагар. Има нещо, което мога да направя. Мога да се отърва от теб и момчето. Тогава няма да има други хора, освен мен. Месеци наред го обмислям. От миналото лято, всъщност, започнах да кроя планове. Тъкмо бях стигнал до някъде, когато ти внезапно напусна града и трябваше да изчакам. Но когато старата госпожа Фулбрук влезе в болница заради сърдечния удар, аз разбрах, че скоро ще изпрати да те повикат.

— И ти реши, че това е големият ти шанс?

— Дяволски прав си. Затова те примамих тук сам. Реших да се погрижа първо за теб. Тъкмо теб трябва да следя, теб и проклетите ти внезапни удари. С хлапето ще се справя по-късно.

— Наистина ли смяташ, че можеш да убиеш мен и Брандън и да се отървеш безнаказано, Хари? Хайде. Джил Торп ще довтаса и ще задава въпроси, преди да се усетиш. И ще повика веднага новия шериф.

Хари се усмихваше широко в тъмнината.

— Няма да има какво да ме пита, Колби. За да задава въпроси, трябва да има труп. Ти познаваш тези планини, колкото и аз. Знаеш, че има местенца, където мога да те заровя, теб и хлапето ти, и никога няма да ви открият. А за хората тук, вие ще сте изчезнали за още двадесет години, също като последния път.

Колби усети как стомахът му се сви.

— Хари, рискуваш да те обвинят в убийство. Няма да взема и един цент от парите на Маргарет Фулбрук. Никога не съм взимал и никога няма да взема. Тя го знае. Днес следобед й дадох да го разбере.

— Може би тя ще ги остави на Брандън. Кой знае? Затова трябва да се отърва и от двама ви.

— Тук ли ще дръпнеш спусъка? Ще има кръв, Хари. Много кръв. — Колби се опита да провокира целия си творчески талант. Беше описвал подобни сцени. Знаеше как протичат. — Ти никога не си убивал човек, нали? Не знаеш какво е да видиш как умира човек. Трудно е да повярваш колко много кръв има в човешкото тяло. Просто ще бликне навсякъде. Ще се полепи по ръцете ти, когато се опиташ да ме пренесеш. Ще изцапа багажника на кадилака, когато ме сложиш вътре.

— Престани. Няма да те убивам тук, ако не се наложи. Ще те отведа високо в планината.

— Там няма да е по-чисто. Така или иначе, ти ще си изцапан с кръвта ми. Мъртвите тела са голяма бъркотия. Не само кръв изтича отвсякъде. И други неща изтичат. Всички мускули изведнъж се отпускат. Представяш ли си какво означава това? Ти наистина ще се оцапаш…

— Затвори си устата, кучи сине. Достатъчно много съм ловувал. Щом мога да изкормя елен, ще се справя и с твоето тяло.

— Така ли мислиш? А можеш ли да се справиш с две мъртви тела? Защото ще трябва да направиш същото, когато хванеш Брандън. Ще трябва да се справяш с кръвта за втори път. Ще започнеш да сънуваш кошмари, Хари. Ще се събуждаш посред нощ с вик. Ще оглеждаш стаята и ще ме виждаш да надзъртам от тъмнината. Кръвта никога няма да се измие. Всеки път като си лягаш, ще се питаш дали не е поредната нощ, в която ще преживяваш убийствата. Съвсем скоро няма да можеш изобщо да спиш.

— Няма да имам кошмари, кучи сине. Ако пък имам, просто ще си мисля за парите. Те ще провокират сладки сънища. А сега млъкни и легни на земята. Ще завържа ръцете ти отзад.

Трясъкът от счупено стъкло наруши напрежението. Хари се снижи, извика нещо неясно и се извърна към шума.

Колби се нахвърли върху му, когато Брандън бързо падна на земята от другата страна на кадилака, и стовари дланта си върху врата му. Огромният мъж залитна и падна на колене. Колби замахна втори път и Хари се строполи на земята. Револверът падна от ръцете му.

Брандън се появи откъм задната част на колата. Държеше гаечния ключ вдигнат, готов да действа.

— Мисля, че няма да ни трябва — рече Колби и почеса ръката, която го болеше. — Но го дръж наблизо, докато намеря нещо да завържа ръцете му. — Накрая извади от кадилака въжето, което без съмнение Хари имаше намерение да използва за него.

Пет минути по-късно Колби се изправи и се загледа в Хари, който лежеше на земята в полусъзнание и наподобяваше купчина.

— А сега какво? — попита Брандън.

Той гледаше баща си втренчено, а гласът му все още беше напрегнат от адреналина, който Колби беше сигурен, все още пълзеше във вените му. Колби усети гордост от хладнокръвието на сина си в тази опасна ситуация.

— Ще се свържем с Джил. Той ще поеме случая оттук нататък.

— Да го сложим ли в кадилака? — притеснено попита Брандън.

— Няма защо да се главоболим.

— Навън наистина е студено, татко. Ако го оставим на земята, може да умре.

Колби изсумтя и посегна да хване Хари за глезена.

— Прав си. Няма защо да си създаваме усложнения. Хвани го за раменете.

Те дълго влачеха Хари, но най-после успяха да го натикат на задната седалка на кадилака. Жертвата им простена, но не дойде в пълно съзнание.

Колби отвори предната врата и изключи светлините. Ръката му застина за миг, когато в съзнанието му се появи познат спомен. Той се загледа през предното стъкло, изучавайки многоцветното сияние на светлините, чиито лъчи пронизваха нощта.

— Какво те притеснява, татко, предното стъкло ли?

— Не — отнесено отвърна Колби, опитвайки се да улови неясното усещане, че греши. — Дължа на Хари едно счупено предно стъкло. Какво залагаш, че ако тя оживее, баба ти ще ме накара да платя за него?

— Само това ми дойде на ум, за да го разсея.

— Получи се. Както казах, Брандън, този път ти беше моят директен удар.

— Ама ти така го уплаши за кръвта и труповете. Дори аз се почувствах някак неловко. Подейства му. Чудя се дали изобщо щеше да дръпне спусъка. Ако беше продължил да говориш още…

— Брандън, замълчи за минута. Опитвам се да мисля.

В продължение, на тридесет секунди те мълчаха, но Брандън не можа да устои и попита:

— За какво?

— Ти чу ли разговора? — Колби се изправи и погледна сина си.

— Да, мисля, че да. Защо?

— Спомена, че казал на Еди миналото лято, че нещата ще се променят.

Брандън кимна.

— Да чух го.

— Точно преди да си тръгнем миналото лято с Даяна, аз разговарях с Еди. Каза ми, че се е захванал с нещо голямо, което може да се окаже големият му удар. Същата нощ, когато пукнах гума, и Хари едва не ми проби главата.

— Татко — тихо рече Брандън, — нали Еди ни каза, че тази нощ корветът може да се появи на „Ривър Роуд“? Вместо тайнствената кола, срещнахме стария кадилак на Хари. Мислиш, че приятелчето ти те е подредило и двата пъти?

Колби изруга.

— Даяна. Ако нещо се случи с нас, тя няма да се успокои, докато не обърне целия град. Ще отиде направо при Джил Торп и той ще й помогне да намери отговори на всички въпроси. Хари сигурно е знаел това. Не може да остави и нея жива.

Очите на Брандън се разшириха.

— Тя е сама в къщата.

— А Еди е някъде наоколо. — Колби отвори задната врата на кадилака и се опита да постави Хари в седнало положение. Хари премигна унесено.

— Какво ще правиш, татко?

Колби не отговори. Той разтърси Хари. Онзи разшири очи като видя студеното изражение по лицето на Колби.

— Хари, кажи ми какъв е планът. Какво ще направи Еди на Даяна?

— Нищо няма да ти кажа, Савагар. Нали си умен, сам се сети.

Брандън се наведе в колата.

— Искаш ли гаечния ключ, татко?

Колби протегна навън ръка, без да каже нищо. Брандън мушна ключа в ръката му.

Хари остана с отворени уста, докато местеше поглед ту към единия, ту към другия мъж.

— Ти си луд, Савагар. И двамата сте луди. Не можете да го направите. Вие сте луди.

— Може би се дължи на това, че пиша твърде много романи на ужасите. Имаш ли намерение да спориш с луд Хари?

Хари не прие предизвикателството. Затвори очи и облегна глава назад.

— Водопада „Окованата жена“. За нея е предвидена злополука. Като бащата на Еди. Но всичко е свършило вече, Савагар. Легендата на Ривър Роуд най-после загуби надпреварата. Ние с Еди ще се смеем последни.

Колби затвори вратата и се затича към буика. Брандън го последва по петите.

 

Даяна се хвана за корема и се наведе напред, когато усети следващата контракция. Тя дишаше, докато траеше контракцията, и се опитваше да си спомни всички инструкции, които Колби й беше обяснил. Когато неразположените й премина, тя продължи да се движи. От два часа крачеше насам-натам из всекидневната.

Спектър отново изскимтя. Неспокойствието й го караше да е нащрек, но той не откриваше враг.

— Всичко е наред — измърмори тя на кучето, опитвайки се да успокои и себе си. — Имам време. Може би много часове. Това е първият етап на раждането. Жените остават у дома и през това време чистят сребърните съдове. Дори няма нужда да се обаждам в болницата. — Което беше все едно, защото в къщата нямаше телефон.

Тя дори не можеше да шофира до болницата, помисли си отчаяно. Колби и Брандън бяха взели колата.

— Не беше предвидено да се случи така — каза тя на Спектър. — Трябваше да съм у дома в Портланд, да опаковам багажа си и да се настанявам в модерна болница. Колби трябваше да е тук и да брои контракциите и да ми дава наставления за дишането. Каза, че ще е с мен, когато настъпи моментът. Обеща да е тук.

Спектър мълчаливо крачеше до нея.

— Трябваше да се върне досега. — Тя усети още една контракция и се опита отчаяно да се успокои. Обзе я страх, не само за себе си и за бебето, но и за Колби и Брандън. — Ами ако се случи нещо на Ривър Роуд, Спектър? Ами ако се появи тази ужасна кола и се сбият? Ако наранят Колби и Брандън?

Паниката я връхлетя. Неясно усещане, което избликваше незнайно откъде и пълзеше по цялото й тяло. Или може би това беше болката от следващата контракция.

Болката не беше непоносима. Тя се справяше. Но щеше да става по-лошо, много по-лошо, преди всичко да мине. Какво й беше казала Дженифър от апартамент 301? Безмилостна агония. Да, предстоеше й безмилостна агония.

Даяна почувства силна потребност да отиде до тоалетната. За трети път през последния един час. В началото си помисли, че се дължи на нещо, което беше хапнала за вечеря. Но накрая разбра за какво става въпрос. Тялото й се пречистваше и подготвяше за раждането.

Когато след няколко минути излезе и започна да слиза надолу, тя видя Спектър да стои до входната врата и да скимти. Той я погледна и отново насочи вниманието си към вратата. Тя въздъхна от облекчение. Колби и Брандън се върнаха. Тя забърза надолу по стълбите, спря се на последното стъпало, докато мине поредната контракция.

— Те ли са? Какво чуваш, Спектър? Моята кола ли е? — Даяна отиде до прозореца и отметна завесата. Една кола спря на автомобилната алея и освети къщата със светлините си. Тя затвори очи от облекчение. Неясното усещане за паника отстъпи. Колби се върна. Той ще се погрижи за всичко.

— Всичко е наред, Спектър. Той се върна. Всички ще сме добре.

Тя пусна завесата и отвори входната врата. Спектър тихо изръмжа, тялото му беше напрегнато. Именно тогава Даяна осъзна, че колата на автомобилната алея не беше нейният верен буик. Колата спря извън обсега на лампата на входната площадка.

През мрежестата врата нахлу студен нощен въздух, докато Даяна чакаше да види кой беше посетителят. Може би Джил Торп, помисли си тя. Джил беше шериф на времето. Той знаеше какво да прави. Сигурно е изпратил много жени в болницата.

— Джил? — извика тя, когато чу да се затваря вратата на колата.

— Здравей, Даяна. Аз съм пак. — Еди Спунър се доближи до входната площадка. Красивото му преди време лице сега излъчваше горчивина и съжаление. Сините му очи бяха едва ли не безцветни на слабата светлина. — Извинявай, че те притеснявам, но трябва да ти кажа, че на Ривър Роуд стана злополука.

Даяна усети как тъмнината я връхлита. Тя се хвана за дръжката на вратата за опора. Можеше да се справи с всичко друго, но не и с това.

— Колби — отчаяно прошепна тя.

— Отведоха го в болницата. Катастрофа на Ривър Роуд. Едва не паднал във водата. Колби пита за теб. Казах, че ще дойда да взема теб и Брандън и ще ви заведа при него.

Даяна се опита да се пошегува:

— Ама той е жив?

— Да, жив е. Но е лошо ранен.

Даяна отвори мрежестата врата и пристъпи на входната площадка. Студът я прониза до кости. Еди се намръщи и каза:

— Ще ти трябва палто.

— Да, разбира се. — Замаяна, Даяна механично се обърна да влезе обратно в къщата. Еди я последва.

— Къде е Брандън? И той ще иска да дойде, нали?

— Брандън? О, Боже, Брандън. Той е с Колби. Сигурно е бил в колата. Еди, чу ли нещо за него? Добре ли е или е ранен?

— Брандън? — Еди изглеждаше объркан. — Не, никой не спомена за него. Не знам, ако той… Няма значение. Трябва да тръгваме.

— Готова съм. Побързай, Еди. Моля те побързай. Трябва да стигна до Колби. — Спектър се промуши през вратата край нея.

— Не искаш ли да оставим кучето? В болницата няма да му позволят да влезе.

Даяна погледна тъмнината и забеляза тъмната фигура, която чакаше зад сиянието на фаровете. Беше някак позната, но тя не беше сигурна.

Усети още една контракция и не можеше да мисли ясно. Тя отговори на въпроса на Еди инстинктивно.

— Кучето идва с мен.

— Но, Даяна…

Тя не си направи труда да му отговори. Трябваше да отиде в болницата. По някакъв начин трябваше да отиде там, а Еди Спунър беше единственият транспорт.

Тя се доближи до голямата тъмна кола и отвори вратата. Спектър се втурна и седна зад предната седалка. Държеше главата си до рамото й.

Еди Спунър бавно влезе в колата и завъртя ключа. Големият двигател забоботи. Такива рядко можеха да се чуят в съвременните автомобили.

— Каква е тази кола, Еди? — попита тихо Даяна.

— Корвет. Най-добрата кола в страната.