Джейн Ан Кренц
Сънят (6)

Шеста глава

— Как успя да ме накараш да го направя? Днес следобед трябваше да работя над книгата си. Дори не съм сигурен, че ще намеря пътеката. Внимавай къде стъпваш и се движи плътно зад мен. — В командите на Колби се долавяше леко недоволство. Подготвяше се да поведе Даяна зад ревящата вода.

— Да, велики водачо. Слушам и се подчинявам. И честно казано, не знам как те накарах да го направиш. Предполагам, че съм те хванала в лош за теб момент. — Даяна му се усмихна през гъстата мъгла. Едри пръски вода намокриха предната част на ризата й.

Очите на Колби светнаха. Погледът му се спря върху мокрото петно. Памучната материя се залепи за тялото й и очертаваше сладко заоблените хълмове на гърдите й и набъбналите зърна.

— Не носиш сутиен — съобщи той. — Приличаш на участничка в „Мис мокра тениска“.

— На много конкурси „Мис мокра тениска“ ли си бил? — попита Даяна, дълбоко заинтригувана.

— Ще се изненадаш от разнообразието на програмите на спортните канали в днешно време.

— Представям си. — Тя беше предположила, че ще й е по-лесно да се катери по скалите, ако не я стяга сутиен, но беше забравила за предсказуемия ефект от постоянната мъгла около водопада „Окованата жена“. — Сигурен ли си, че наистина има пътека зад водопада?

— Преди двадесет години имаше. Широк гранитен ръб. Все още трябва да е там. Облечи си дъждобрана. От другата страна на водопада е мокро. — Той навлече водоустойчивия шлифер, който беше донесъл. — Поне не се налага да се занимаваме с идиотското ти куче днес.

— Не му хареса, че го оставяме в къщата.

— Ще го преживее — дрезгаво обяви Колби. — А и със сигурност нямаме нужда от него на този ръб.

Даяна развърза жълтия си дъждобран и намести качулката. След това разговорът затихна и само от време на време Колби й даваше напътствия на висок глас. Ревът на водата не им позволяваше да говорят нормално.

След няколкоминутно търсене Колби намери следата. Изненадващо лесно те се изкачваха по стръмнината до половината на скалата. Странно беше усещането зад водопада. Даяна се чувстваше така, сякаш беше попаднала в друг свят.

Талазите представляваха огромен, непроницаем щит от шум и сила и препречваха гледката към долината и града. Стичащата се вода внушаваше страхопочитание. Скалистият ръб изглеждаше безопасен, но на нея й се струваше, че ако човек се подхлъзне и падне, нямаше почти никакъв шанс да оцелее.

Достигнаха зейналата паст на пещерата „Окованата жена“ след около десет минути. Даяна пристъпи през входа с чувство на облекчение. Изкачването не беше особено предпазливо, но падащата вода само на инчове от тях всяваше смущение.

В пещерата беше доста тъмно, но не и непрогледно. Част от ярката слънчева светлина отвън проникваше през водната стена и леко осветяваше вътрешността.

Колби включи фенера, който висеше на колана му, и направи няколко стъпки навътре. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-тъмно ставаше. Шумът от водопада заглъхна и те отново можеха да разговарят нормално.

Даяна насочи лъча на силния фенер, който висеше на колана й и се взря във влажните стени на пещерата.

— Значи тук той я е държал окована. Колко отвратително.

Колби я погледна.

— Спокойно, скъпа. Това е само една легенда. Нали си спомняш?

— След някой друг час слънцето залязва. Чудя се как ли изглежда водата от тази страна, когато се обагря в червено.

— Като няколко тона кръв, които се сгромолясват точно пред очите ти.

— Понякога въображението ти е твърде развинтено.

— Риск на професията на писателя на романи на ужасите.

Даяна се огледа.

— Тук ли прекара нощта? На този мокър под?

— Не. — Колби вървеше към дъното на пещерата. — Къде отиваш?

— Щом съм тук, реших, че мога да проверя дали мястото, където прекарах нощта, си е все още същото.

Тя го последва, обхваната от любопитство.

— Искаш да кажеш, че пещерата не е само това помещение?

— Уф. Стой до мен. Спомняш ли си, че ти казах колко уплашен бях онази нощ?

— Спомням си.

— Ами, поогледах наоколо, за да намеря сравнително сухо място за спане и накрая попаднах в една наистина странна ниша. Входът е скрит в дъното на главното помещение. Открих го съвсем случайно. Имай търпение само да го видиш.

— Колби, не знам дали искам да отивам още навътре.

— Тогава остани тук. Ще се бавя само няколко минути. — Той вървеше покрай стената на пещерата и потъваше в мастилената тъмнина.

— О, не, недей. И аз мога като теб.

— Смело момиче.

Даяна вирна брадичка.

— Не бъди снизходителен.

— Скъпа, понякога си твърде докачлива. Горе главата. — И Колби, и успокояващият лъч на фенера му изчезнаха.

— По дяволите, Колби Савагар! — Даяна забърза напред и насочи своя фенер към сенките, които го погълнаха. В първия миг нищо не видя, но скоро съзря тъмнина, която беше по-дълбока от околните сенки. Тя предпазливо пристъпи към нея. След миг се намери в малко скално преддверие.

— Виж това — подкани я Колби, сякаш й показваше Тадж Махал. — Особено е, нали?

Първото й впечатление беше топлина. Голяма част от помещението беше изпълнена от скален басейн и очевидно водата беше много топла. Даяна насочи фенера си към дълбините, но осъзна, че не вижда дъното.

— Ето тук прекарах нощта — тихо рече Колби. — На никого не съм казвал, нито на Еди Спунър, за това скрито местенце. Доколкото знам, никой друг не го е откривал.

— Според мен, войнът от легендата е знаел за него — убедено отвърна Даяна. — Та нали тук е държал бедната си жена? А не във външната част на пещерата.

Колби я погледна озадачено.

— Знаеш ли? През нощта, която прекарах тук, бях убеден, че именно тук тя го е пробола. По някакъв начин просто го знаех.

— Защо остана тук, вместо в главното помещение? Светлината от прожектора на Колби заигра по стената.

— Проклет да съм, ако знам. Просто влязох тук и реших, че е подходящо място да пренощувам. Беше топло.

— Но тук е много по-зловещо, отколкото в предната част. Ако трябваше да избирам, щях да преспя там навън. И после — допълни Даяна, — съмнявам се, че изобщо щях да заспя, ако трябваше да прекарам нощта на това място.

Той я наблюдаваше през присвитите си очи. Приглушената светлина от прожектора осветяваше суровия релеф на лицето му.

— Неспокойна ли се чувстваш в пещерите?

Тя понечи да отрече, но се отказа.

— Предполагам. Не съм прекарала много време по пещерите. Но въпросът не е в това. — Тя замлъкна.

— Продължавай — нежно я подкани Колби.

— Не знам как да обясня — призна Даяна. — В тази пещера има нещо доста странно. Някакво чувство.

— Какво чувство? — настоя той.

Разгневена, Даяна отстъпи към входа.

— Престани, Колби. Нарочно ли се опитваш да ме уплашиш?

— Не. Просто искам да ми кажеш какво точно усещаш.

Той се приближи към нея без звук. Беше насочил прожектора към стъпалата й. Лицето му беше в сянка, но очите му сякаш неумолимо горяха в тъмнината. Той се извисяваше над нея, огромен, силен, мъжествен. Внезапно тя осъзна, колко е уязвима тук сама с него. И да извикаше, никой нямаше да я чуе.

Тутакси въображението й се развихри. Пред нея не стоеше един разумен мъж от двадесети век, а бронзов войн. Мускулите на широките му рамене бяха гладки, изваяни през години на насилие. Тя потрепери от свирепата му сила и непоколебимата решителност в очите му.

Той беше велик водач, способен боец, цар на народа си, и тя му принадлежеше напълно, като бойния му кон или смъртоносното острие, което висеше на колана му.

Очевидно щеше да я обладае. Мислеше си, че е в правото си. От рождение го бяха учили, че всичко, което си пожелае му принадлежи. Сега той искаше син.

Ако беше дошъл при нея с нежност, ако се беше отнесъл към нея с нужното уважение, ако я беше приел за равна, може би тя охотно щеше да му даде онова, което той искаше да получи насила.

Но войнът познаваше един начин — мъжкото насилие, а тя никога нямаше да се превие пред това. Никога нямаше да го дари с дете по този начин.

В този живот и за двамата нямаше никаква надежда. Нямаше как да научат скритите си тайни, да уталожат страховете си, да повярват в силата си един на друг. Нямаше надежда за любов, нежност и уют.

В онзи миг и на онова място нямаше никаква надежда.

Но предстоеше и друг живот.

— Даяна? Добре ли си?

Даяна премигна бързо, опитвайки се панически да овладее изкривената си фантазия. Изведнъж й се прииска да излезе от пещерата.

— Какво има, скъпа?

— Няма значение какво чувствам на това място. Не желая да говоря за това. — Тя се изви, за да се промуши през отвора в стената и излезе в главното помещение с облекчение.

Колби я последва.

— Даяна, какво, по дяволите, ти става? Сигурна ли си, че си добре?

— Разбира се, че съм добре. Просто не ми харесва тази пещеричка. Може би прекаленото ти въображение ми влияе.

— Успокой се, скъпа. — Той се доближи зад нея и обгърна раменете й нежно с ръка.

Тя го погледна и в очите му видя нежност. Твърдите му устни бяха леко извити. Образът на въображаемия войн съвсем избледня. Колби имаше труден характер, но не беше хладнокръвен убиец или насилник. С лека усмивка тя се облегна на него, търсейки успокоение в стройното му и силно тяло. Той сгуши глава зад ухото й.

— Добре съм — неясно рече тя, — но мисля, че не съм така скроена. Не разбирам как хората си избират такова нещо за хоби през целия си живот. Какво, според теб, получават?

— Възможността да успокоят ужасените си приятелки.

— Той нежно захапа ухото й.

— Колби, защо е толкова тъмно тук? Да не би слънцето да залязва вече?

Внезапно той вдигна глава и погледна към входа на пещерата. Във външното помещение беше далеч по-тъмно сега, отколкото преди няколко минути, когато влязоха. През воала от вода вече не се процеждаха слабите слънчеви лъчи.

— Не, слънцето все още не залязва. Твърде рано е. — Колби я пусна и намръщено тръгна към входа. — Единствено бурята може да е причина за тази внезапна тъмнина — извика той през рева на водата.

— Буря ли? Но изобщо нямаше такива прогнози, дори за дъжд. — Тя го последва до изхода и надзърна навън. Стената от падаща вода пред тях беше добила стоманеносив цвят.

— Остани тук за малко — извика Колби. — Искам да видя какво е положението навън. — Той стъпи върху ръба и се придвижи по пътеката до място, откъдето можеше да вижда през мъглата. Даяна видя как вятърът развяваше косата му, а водата плющеше върху дъждобрана му. Той се върна разтревожен.

— Какво има? — попита Даяна.

— Навън бурята се е развихрила. Трябва да се е появила съвсем внезапно. — Истинска подла лятна гръмотевична буря. Водата така се лее, че човек не може да каже къде свършва водопадът и къде започва дъждът. А и вятърът е ураганен. Трябва да почакаме, докато се проясни и тогава да вървим по ръба.

— Но ръбът и без това е мокър от пръските на водопада. Още малко вода няма да ни навреди?

— Не е само дъждът, вятърът е ураганен. Ако те духне, може да те събори. Дори и да минем по пътеката, нямам желание да вървя зад водата, когато трещят светкавици.

В потвърждение на обясненията му, навън изтрещя гръм, по-силен и от водопада, а миг след това на отсрещната страна на каскадата проблесна мигновена светлина.

Тя тутакси изчезна и леещата се вода сега изглеждаше още по-тъмна.

— Може и да си прав — неохотно рече Даяна. Тя отстъпи от входа. — Според теб, колко дълго ще продължи?

— Не би трябвало да е за дълго. Тези летни бури са зловещи, но кратки, — спокойно отвърна Колби. — Хайде, да намерим местенце, където да седнем и да почакаме. — Той я поведе към дъното на главното помещение, където можеха да разговарят нормално.

Колби се настани на една удобна издатина и нагласи фенера да осветява пространството около тях, без да го държи. Даяна се сгуши до него, усещайки хлад заради мокрите си крака.

— Тъй като се налага да си правим компания през следващите няколко минути — рече Колби спокойно, — защо не ми обясниш каква е истинската причина, поради която синът ми те посети днес?

Тя го погледна неодобрително.

— Не обичам да тормозя мъжете.

Погледът на Колби стана сериозен.

— Той ми е син, не забравяй това! Имам право да знам какво става.

— Нищо не става, както се изразяваш. — Даяна леко се размърда върху твърдата скала, за да се настани по-удобно. Тя се взря в стената от ревяща вода.

— Чуй ме, Даяна…

— Колби, искаш ли независим и спонтанен съвет?

— Не, по дяволите, не искам. — Той се поколеба и хвърли шепа камъчета по пода на пещерата. — Какъв съвет?

— Ако бях на твое място, нямаше да притискам Брандън толкова точно в този момент. Можеш да го накараш да вземе решение, което всъщност не иска да взима.

— Той вече е решил. Или си мисли, че е така. Ще променя решението му, дори и да е за последно. — Колби подхвърли още камъчета.

— Мисля, че не е съвсем убеден за женитбата — замислено каза Даяна. — Според мен Робин го тласка към това. Той се тревожи за нея заради отношенията й с родителите й. Освен това, го привлича. Иска да й достави удоволствие, но не мисля, че наистина иска да се жени. Поне не на този етап. Колби я погледна остро.

— Съгласен съм, че може би малката Робин настоява, но какво те кара да смяташ, че Брандън не е толкова навит?

— Много прилича на теб — простичко отвърна Даяна.

— Очевидно. Твърдо е решил да направи същите грешки като мен на деветнадесет. Но какво общо има това, по дяволите?

— Колби, не това имах пред вид — търпеливо каза тя. — Когато преди няколко дни се появи Брандън, той каза, че с Робин възнамеряват да се женят.

— Е, и?

— Е, ти така ли би съобщил новината, ако си твърдо решен да се жениш? Дори на крехката възраст деветнадесет, когато си взел решение да се ожениш за Синтия, ти не си го съобщил така безлично. Предполагам, че просто си заявил на всички, че ще се жениш, независимо дали им харесва или не. Ти не би спорил за това и със сигурност не би се тревожил толкова много да получиш одобрението на родителите си.

Колби остана неподвижен. Погледът му беше замислен.

— Права си.

— Както споменах, според мен, синът ти доста много прилича на теб. Ако беше настървен за брак, той щеше да съобщи за намерението си, че ще се жени, а не че мисли за това. И ако ти го огорчеше, той не би идвал да спори. До сега двамата с Робин да са отпрашили към Рено.

В продължение на няколко секунди Колби се взираше в нея.

— И защо се мотае наоколо и се опитва да ме убеди, че е готов за брак?

— Вероятно защото търси начин да се измъкне от ситуацията, а не знае как да го направи, без да нарани момичето, което обича толкова много. Той се чувства като в капан. Безспорно инстинктът му го изпраща при теб, защото се надява да му помогнеш да се измъкне. Ти си му баща, а той е научил много от теб през годините. Държи на мнението ти. Но да му крещиш насреща, че няма начин да се ожени за Робин, не върши работа. Подходът ти е погрешен.

— Защо? Ако иска разрешение, нека да й каже, че баща му не одобрява брака им.

Даяна въздъхна.

— За да признае пред себе си и Робин, че на деветнадесет той нищо не може да направи без разрешение от баща си? Хайде, Колби. Знаеш какво представлява мъжкото его. И ти си имаш едно.

Колби тихичко изруга. Той се облегна на влажната стена, придърпа единия си крак и го обви с ръка. Погледът му изгаряше Даяна.

— Става заплетено — рече той. Тя лекичко му се усмихна.

— Не съвсем. Просто помисли логично. Имам предчувствие, че синът ти е попаднал в необичайна зависимост. Харесва Робин, но не е готов да се ожени за когото и да било, и дълбоко в душата си той го знае.

— Какво иска от мен?

— Той дойде, за да говори с теб. Търси твоята мъдрост, логика и опит, за да я използва, докато избере своя път през лабиринта, в който се намира. Но не желае някой да му крещи. Не иска да изпада в ситуация, в която е принуден да си признае, че ти все още му казваш какво да прави. Притиснеш ли го до стената, той ще намери начин, за да ти покаже колко е независим.

— Искаш да кажеш, че ако продължа да му крещя, той ще се ожени за Робин само, за да ми покаже, че може и сам да взема решения.

— Така виждам аз нещата — тихо отвърна Даяна. — Може и да греша. Ти, разбира се, го познаваш много по-добре от мен. Но определено имам чувството, че не е толкова ентусиазиран да се жени.

— И ако аз се успокоя и престана да му крещя, мога да успея да му помогна да се измъкне от ситуацията? Може и да имаш право, Даяна. Има някакъв смисъл в това. Проблемът е, че не знам дали съм способен да остана спокоен и да проявя разум по отношение на това. Всеки път, когато го погледна, виждам себе си как съм на път да повторя проклетата грешка, и единственото нещо, което ми идва на ум, е да направя всичко, за да я предотвратя.

— Ако е решил да направи тази грешка, не можеш да направиш кой знае какво, Колби. Харесва ли ти или не, на деветнадесет той е вече мъж.

— Трябва да въведат закон, който да забранява на деветнадесетгодишните да постъпват като мъже.

Даяна се засмя.

— Представям си как би реагирал на това изявление, ако отново беше на деветнадесет.

— Разбрах гледната ти точка. — Той прокара ръка през мократа си коса. — Каква бъркотия. — Колби се изправи и неспокойно отиде до предната част на пещерата. С ръце на бедрата си, той се огледа.

— Там вън няма да стане по-светло, нали? — извика Даяна от дъното на пещерата.

— Няма. — Той се обърна и се върна до скалата, където седеше. — По-лошо от всякога. Даяна, ако не се измъкнем оттук до падането на нощта, може да се наложи да пренощуваме тук. Не ми се иска да те водя по ръба в тъмнината, дори и да имаме прожектори.

— Какво?

— Не се ужасявай толкова. Ще е малко хладно и влажно, да не говорим, че ще е и неудобно, но ще преживеем.

Но Даяна истински се ужаси. Перспективата да прекара нощта в пещерата „Окованата жена“ я разтърси.

— Не можем да останем тук, Колби. Нямаме нито храна… нито одеяла, нито кибрит.

— Не бързай да се тревожиш, преди да се е наложило да вземаме решение.

— Тревожа се! — почти извика тя.

— Ами недей.

— Лесно ти е на теб. Няма да остана тук през нощта и това е.

— Скъпа, опитвам се да ти обясня, че може би нямаш избор.

— Ще си намеря избор — мрачно го информира тя. — Имам прожектор и ще се оправя по пътеката дори и сама, ако е необходимо.

— Ще се оправиш, друг път — рече той доста тихо.

Тя го погледна смутено и замислено.

— И изключи фенера. Може да ни потрябва по-късно. Няма смисъл да изтощаваме батериите сега.

Час по-късно настъпи нощта. Бурята беше по-яростна от всякога.

Поне нямаше слънчева светлина, от която водопадът ставаше кървавочервен, рече си Даяна навъсено. Човек трябва да е благодарен и на дребната милост.

— Изглежда решението е взето вместо нас — кротко каза Колби. Той посегна и включи единия фенер. — Другият да стои изключен, докато този се изтощи.

Даяна скочи на крака и забърза към предната част на пещерата. Посрещна я непроницаема тъмнина и пръски вода. Отвъд входа тя чуваше неумолимия рев на водопада. Колби имаше право. Никой разумен човек не би дръзнал да изпробва пътеката, потопена във водопада като тази.

Тя въздъхна, примири се, че ще прекара нощта в пещерата „Окованата жена“ и нещастна се запъти към дъното при влажните скали. Тя се блъсна в Колби, които се изправи зад нея. Той обви с ръце талията й и наведе глава, за да я целуне окуражително по косите.

— Всичко ще е наред, скъпа.

— Вече ми е студено.

— Ще постелем дъждобрана ти и моя шлифер на пода. Така ще бъдем на сухо, поне известно време. Нямаме огън, но можеш ли да допуснеш, че не мога да се погрижа за моето момиче. — Той бръкна в шлифера си и извади пакет бисквити и два сандвича със сирене. Даяна тутакси се почувства по-добре.

— Откъде ги взе?

— Мушнах ги в последния момент, тъй като си помислих, че може да пожелаеш да хапнеш, преди да се спуснем надолу.

— Моят герой! — възкликна тя с възхищение. — И аз имам какво да ти покажа. — Тя посегна към джоба на панталоните си и извади няколко влажни кърпички за лице.

— Какво ще правим с това? Ще си избършем ръцете след хранене ли?

— Не точно. Хрумна ми, че може да потрябват за нещо друго.

— Възнамеряваш да хванеш настинка ли?

— Не, нямам такива намерения. Наистина, Колби. Да ти имам въображението. Да виждаш санитарен възел тук наблизо?

Тогава той разбра.

— А, схващам.

— Най-после.

Те изядоха бисквитите и сандвичите със сирене за по-малко от три минути.

— А сега ни трябва бутилка добро вино в допълнение към тази изискана вечеря — отбеляза Колби, докато поглъщаше последните трохички от бисквитите.

— Е, поне и на двамата не ни се наложи да готвим тази вечер — отбеляза Даяна, стараейки се да гледа на ситуацията от положителната й страна. — Мисля, че Спектър ще е добре.

— Като се има пред вид колко малко му трябва да излезе навън на дъжда.

— Знае къде е задната веранда. Може да спи там. Но Брандън и Робин ще се тревожат за нас.

— Сигурно ще си помислят, че бурята ме е хванала при теб и съм решил да пренощувам при теб. — Колби млъкна и изруга на ум. — Затова пък, те тази вечер са напълно свободни да се забавляват, нали?

Даяна разбра намека му. Не беше трудно да се проследи мисълта му.

— Престани да се притесняваш — нежно го посъветва тя. — Ако спят заедно, значи спят заедно. Нищо не можеш да направиш.

— Знам. Просто стискам палци Брандън да е внимавал в лекциите ми за контрол върху раждаемостта.

— Ха. Можеш само да стискаш палци. А сега престани да се дразниш. Нека да решим къде да постелем този дъждобран. — Даяна скочи на крака.

Колби я погледна, очите му изглеждаха бдителни на слабата светлина на прожектора.

— Не бих искал да наблягам на този факт, но си е така, във вътрешната част на пещерата е по-сухо. И по-топло. Затова последния път прекарах нощта там.

— Там не ми харесва — веднага отвърна Даяна. — Не че и отвън ми харесва, но предпочитам тук. — Тя се взря в пода на главното помещение и се опита да намери сухо местенце. Безполезно беше. — Може би е по-удобно да прекараме нощта като седим.

— Съмнявам се.

— Тогава измисли нещо, по дяволите!

Той вдигна вежди.

— Ти наистина си на ръба, нали? Дай да видя този твой дъждобран.

Тя безмълвно му го подаде. За няколко минути той го разстели върху едно сравнително сухо местенце на камъните. Постели и собствения си шлифер, за да разшири терена за спане, после седна върху дъждобрана и започна да събува мокрите си обувки. Вдигна поглед, за да разбере защо тя се бавеше и не го последва. Усмихна й се и протегна ръка.

— Скъпа, по-добро няма да намерим. Сядай тук и да се опитаме да поспим малко.

— Няма да мога да мигна тази нощ.

— Разбира се, че ще поспиш. Събуй обувките си и изсуши краката си. Така ще е по-добре.

Тя го остави да й свали спортните обувки и наистина се оказа, че има право. Нещата изглеждаха по-поносими със сухи крака. Щом свърши, той легна, придърпа нозете й между своите и я гушна като бебе.

— Мисля, че втори път през живота си няма да вляза в пещера — закле се Даяна.

— Не беше моя идеята.

— Не ми напомняй. — Тя се извърна и бързо го целуна. — Съжалявам, че въвлякох и двама ни в тази бъркотия.

— Не е толкова зле и вината не е твоя. Никой не можеше да предвиди бурята.

— Беше изненада, нали?

— Дяволски странно, ако държиш да знаеш истината.

— Не говори така. И без това ми е нервно в тази пещера. Не се опитвай да намекваш, че бурята е свръхестествено явление. И без това знам, че няма да мога да мигна.

Пет минути по-късно Даяна спеше дълбоко.

Колби се размърда до нея, за да се намести. Загледа се в тъмнината над тях, осъзнавайки как светлината на фенера отслабваше. Щеше да включи другия, ако Даяна се събуди. Докато си спи така дълбоко, не й беше нужна изкуствена светлина.

През всичките години, докато растеше във Фулбрук Корнърс, Колби не беше виждал толкова яростна буря като тази, която вилнееше сега навън. През последния половин час вятърът се усили. Духаше с такава сила, че пръски вода достигаха чак до главното помещение. Ако положението се влошеше, до сутринта и двамата с Даяна щяха да са мокри до кости.

Здравият разум му подсказваше, че в задната част на пещерата щяха да са на сухо и по-удобно.

Колби седна и се загледа в Даяна, която се беше свила на кълбо до него. Кестенявите й коси лежаха разпилени по раменете, а миглите й изглеждаха толкова дълги на фона на бузите й. Той вече започваше да осъзнава колко значима беше станала тя за него напоследък. Жаждата му към нея не беше утолена дори след като я вкара в леглото си. Той се замисли дали някога ще бъде утолена.

Точно от такава жена имаше нужда, помисли си Колби с кисела усмивка, независима, напориста, своенравна, делова. Жена, която не беше имала свои деца, но която се чувстваше веща да го назидава как да се държи със собствения си син.

Той искаше да узнае и останалите й тайни. Имаше чувството, че е отгърнал само една страница от книгата, която представляваше сложната й личност. Имаше нужда да знае още и още за нея.

Но всичко по реда си. Най-важната му задача тази нощ беше да я защити от бурята. Откъм входа долетяха още пръски вода.

Колби се изправи и понечи да вдигне Даяна на ръце. Взе прожекторите и се запъти към вътрешната пещера.

Понякога се налага мъжът да погази страховете на една жена за нейно собствено добро. Ако имаше късмет, тя нямаше да се събуди чак до сутринта.