Джейн Ан Кренц
Сънят (9)

Девета глава

Даяна се събуди с приятното усещане, че нещо я натиска. След няколко минути осъзна, че се намира на дивана, и че Колби е тази сила, която я натиска по цялата дължина на тялото й.

— Като събуждане в пещера — измърмори Колби със затворени очи. В този момент Спектър се приближи до дивана и сложи мокрия си нос върху топлата човешка кожа, която намери. Той изскимтя настоятелно. Колби изруга:

— Кажи на това куче, че ако иска да остане живо до падането на нощта, нека си махне мокрия нос от гърба ми.

— Мисля, че иска да излезе.

Колби отвори очи.

— Тогава защо не го изведеш?

— Защото ти си от външната страна на дивана. За теб е по-лесно да станеш и да го пуснеш да излезе.

— По-скоро ще завали сняг през август, отколкото аз ще направя услуга на това куче. Имам много по-интересни неща за правене тази сутрин. — Той плъзна топлата си длан по бедрото на Даяна.

— Да го пуснеш навън сутрин не е точно услуга. А необходимост.

Спектър потвърди думите й с още едно изскимтяване.

Той премести студения си нос нагоре по гърба на Колби и събра дънковата риза на кълбо.

— Добре, добре, предавам се. Мога да преживея всичко, но не и мъчението от мокрия нос на едно куче. — Колби се изправи и се протегна. — Хайде, голям лигав звяр. Навън. Може и да те използвам в някоя от книгите си тези дни, знаеш ли?

Спектър се втурна напред ентусиазирано. Даяна чу външната врата да се отваря и затваря и си помисли колко е хубаво сутрин до нея да се събужда мъжът, когото обича. Една жена лесно се пристрастява към този лукс. Би било опасно да прекалява с удоволствието.

Тя отвори очи и видя, че Колби стои до дивана и събува дънките, с които беше спал. Върху голите му и силни рамене танцуваше светлината на утрото. В погледа му проблясваше решимост и чувство за собственичество, което я накара да потрепери.

За миг времето сякаш някак странно беше спряло, както понякога се случваше, когато беше с Колби. В очертанията на лицето му тя забеляза неизмеримо желание и почувства вълните на яростната му страст към нея. Той беше толкова силен, легендарен войн, мъж, който доминираше над всичко и всеки наоколо. Внезапно си представи, че е въвлечена в битка.

Беше заловена, хваната в капан и окована.

Тогава Колби й се усмихна с топли сиви очи и мързелива утринна чувственост.

Да, той беше опасен, помисли си тя. Но как да му устои? Даяна разтвори ръце към него и той веднага се приближи.

 

Дълго след това Колби отново се измъкна от дивана като търкаше брадясалата си брадичка.

— Лошо, забравих да взема самобръсначка. Нямаше да имам този проблем, ако живееше с мен.

— Можеш да използваш моята.

— Мисля просто да го направя. Да ти е за урок, че си толкова твърдоглава и не искаш да се преместиш при мен. После ще спретнем една закуска, а след това ще трябва да свърша малко работа днес. Заради това или онова в последно време нищо не съм написал. Мисля да изритам хлапетата от къщи за деня, да заключа вратите, да си направя една голяма кана с кафе и да прекарам известно време, занимавайки се с това, което трябва да направя това лято.

— Колби?

— Хм?

— Радвам се, че снощи дойде. Иначе щеше да е една много дълга нощ.

Той се наведе и я прегърна, притискайки я силно.

— Радвам се, че миналата нощ ти имаше нужда от мен, поне малко. Защото и аз имах нужда от теб.

Тя остана прилепена до него, докато Спектър не започна да драска по вратата.

 

Три часа по-късно Брандън се появи с джипа. Спектър се втурна навън яростно при познатия шум на двигателя, но когато видя кой е на волана, веднага изгуби интерес и се отказа от атаката си.

— Здравей, Даяна — поздрави Брандън, когато тя излезе на входната площадка. — Татко не пуска никого в къщата. Казва с Робин да се забавляваме и да не го безпокоим през деня. Вече си направихме поход, и сега Робин чете нещо под едно дърво. А аз отивам в града да прибера пощата и да направя малко покупки. Татко каза, че може би ще пожелаеш да дойдеш и ти. Обясни, че ходиш в града по това време.

— Звучи чудесно, Брандън. Само да си взема чантата.

— И Спектър може да дойде — извика след нея Брандън. — Затова и дойдох с джипа. Има място и за двама ви.

— Де да беше и баща ти толкова щедър към кучето ми. Тогава Спектър може би напълно ще промени отношението си към него.

Брандън се засмя и след няколко минути джипът потегли от двора с всички пътници.

— Шофираш като баща си — тихо рече Даяна, когато Брандън ловко изведе джипа от един завой и уверено натисна газта. Доста познато й беше усещането за скорост, сила и контрол.

— Може би защото той ме е учил да шофирам — каза Брандън и нехайно сви рамене. — Спектър добре ли си там отзад?

— Добре е. — Даяна потупа кучето, което си беше извадило носа на вятъра.

Когато Брандън паркира джипа пред пощата, няколко любопитни погледа ги проследиха. През улицата Еди Спунър им махна изпод капака на една кола. Даяна отвърна на поздрава му на път за центъра на клюките във Фулбрук Корнърс.

— Сега да пазаруваме — съобщи тя, когато след няколко минути те излязоха от пощата.

— Ще дойда с теб — каза Брандън. — Трябва да взема нещо за вечеря. Татко каза, че ще идваш довечера. — Той се огледа наоколо с интерес. — Трудно ми е да повярвам, че баща ми е израсъл на такова място. По някакъв начин никак не му отива.

— Мисля, че не е могъл да се впише тук — измърмори Даяна.

— Чудя се защо е дошъл това лято.

— Интересен въпрос.

Тогава Даяна забеляза стария син кадилак, който бавно се движеше надолу по улицата към тях. В същия момент тя осъзна, че й предстои важно решение. Освен това, знаеше, че няма много алтернативи. Кадилакът вече приближаваше. Хари щеше да паркира пред хранителния магазин.

— Брандън?

— Да, Даяна?

— В кадилака е твоята баба.

Брандън внезапно спря и с удивление се загледа към колата, от която излезе Хари и отвори вратата за царствената дама вътре. Маргарет Фулбрук чакаше, а погледът й беше прикован във внука й.

— Добро утро, госпожо Фулбрук — тихо поздрави Даяна, когато двамата с Брандън приближиха. — Позволете да ви представя Брандън Савагар. Брандън, това е Маргарет Фулбрук. — Тя затаи дъх, но вроденото добро поведение на Брандън надмогна болезнения момент.

— Как сте, госпожо Фулбрук? — каза той със завидно спокойствие.

— Приличаш на него — с обвинителен тон изстреля думите Маргарет Фулбрук. — Точно като него на неговите години. С изключение на очите. Истина е това, което ми казаха за очите ти. Също като на Синтия.

— И татко винаги е казвал това.

— Учудвам се, че баща ти признава, че нещо от теб прилича на майчиния ти род. Какво ти е разказвал Колби за Синтия, докато растеше?

— Казвал ми е, че е била много красива.

Погледът на Маргарет Фулбрук се смекчи от спомени.

— Да, дъщеря ми беше много красива. И много жизнена. Ако не беше баща ти…

Брандън не дочака да довърши.

— Извинете, госпожо Фулбрук. Трябва да напазаруваме. — Той хвана Даяна подмишница с хладния маниер, който Колби би демонстрирал в тази ситуация и се отправи към входа на хранителния магазин. Даяна не се опита да го спре.

— Къде си мислиш, че отиваш, млади човече? — извика след него Маргарет Фулбрук. — Върни се веднага. На теб говоря. Хари, спри го. Веднага го спри.

Хари се изпречи на пътя им тромаво като стария кадилак. Малките му очи бяха присвити в очакване.

— Чу ли, хлапе? Тя иска да говори с теб. Прави, каквото ти казва, или ще получиш това, което получи баща ти една нощ, когато беше на твоите години.

Брандън пусна ръката на Даяна. Тя усети, че той се подготвя.

— Не се тревожи, Брандън — спокойно му рече тя, — баща ти каза, че Хари е голям, но много муден. И ако преди двадесет години не успял да хване баща ти, то сега той вече е като желе.

Пълното лице на Хари се набръчка от ярост.

— Муден, аз? Ще ви покажа кой е муден. — Той вдигна месестата си ръка с поглед впит в Брандън. — И ти си като него, по дяволите. Съвсем същият. Сигурно те е научил на някои внезапни удари. Но аз ще те надвия. Да видим.

Брандън изчакваше. Не сваляше поглед от противника си. Даяна се обърна и видя смразяващия поглед на Маргарет Фулбрук.

— Това изпълнение със сигурност ще ви гарантира, че никога повече Брандън няма да ви проговори, госпожо Фулбрук.

— Искам да говоря с него. Трябва да говоря с него. Сега, когато го видях, трябва да говоря с него. Не разбираш ли?

— Разбирам. Но първо, кажете на Хари да се отдръпне. — Даяна усещаше как се събират зяпачи. — Ако се пролее кръв, това ще е краят, госпожо Фулбрук. Никога вече няма да видите Брандън.

— Но той си тръгваше — изхленчи госпожа Фулбрук. — Опитах се да говоря с него, а той си тръгна.

— Само защото започнахте да хулите баща ми — обясни Брандън, но не сваляше поглед от Хари. — И аз искам да говоря с вас, госпожо, но няма да ви позволя да кажете и една дума срещу баща ми.

Настъпи напрегната тишина и Маргарет Фулбрук въздъхна дълбоко.

— Отдръпни се, Хари.

— Но, госпожо…

— Казах, отдръпни се.

Хари беше явно много разочарован и неохотно се подчини.

— А сега върни се, момче, и ела да поговорим.

Брандън бавно се обърна.

— Давате ли дума, че няма да критикувате татко?

— Трудно ще е да не го критикувам — призна госпожа Фулбрук. — От двадесет години го правя. Но ще се постарая. А сега ела тук, нека отново погледна очите ти.

Даяна леко се усмихна, докато Брандън вървеше към баба си.

— Аз ще напазарувам, докато вие пийнете кафе — рече тя. Но нито Брандън, нито Маргарет Фулбрук й обърнаха внимание. Те бяха твърде заети да се гледат един друг в очите.

 

 

След час Брандън, потънал в мисли, остави Даяна и Спектър пред къщата й. По обратния път той почти не говореше, но проговори, когато Даяна понечи да слезе от джипа.

— Какво мислиш за нея, Даяна?

Тя седна на седалката обратно и се загледа в напрегнатото и загрижено изражение на Брандън.

— Тя е една огорчена, стара жена, която в продължение на двадесет години се е отричала от внука си. Сега те видя и съжалява за пропиляното време. Ти си единственото нещо, което й е останало.

— Стана ми жал за нея. Въпреки, че насъска стария Хари към нас.

— Днес ти се държа благородно и любезно с нея, Брандън. Даде й нещо, което тя не би могла да купи, нито да открадне, нито да вземе насила. Дълбоко в себе си го знае. — Даяна спонтанно се наведе през седалката и леко го целуна по бузата. — Само един истински мъж би се справил със ситуацията днес, точно като теб. Гордея се, че те познавам. — Тя излезе от джипа. Спектър изскочи до нея и тутакси се насочи към стъпалата на входната площадка.

— Даяна, почакай. — Брандън се изчерви като домат от думите й за неговата мъжественост, но изглеждаше доволен. — Според теб, какво да кажа на татко?

— Не знам. Предполагам, истината. Той сигурно е знаел, че щом си в града, тази среща е неизбежна. Мисля, че основното му притеснение, е било, че госпожа Фулбрук ще се опита да те нарани. Но щом разбере колко добре си се справил, ще се успокои. А ти наистина се справи блестящо, Брандън. Накара я да подгъне колене пред теб.

Брандън се усмихна.

— Не съвсем, но със сигурност не е онази инатлива стара сврака, за която татко говори.

— Може би преди двадесет години е била доста по-проклета.

Брандън натисна газта на джипа.

— Вероятно. Ще се видим по-късно, Даяна, и благодаря.

Даяна се загледа как изкарва джипа от автомобилната алея, след което се обърна към къщата.

— Хайде, Спектър, стари приятелю, да си направим закуска.

Но за първи път Спектър не се показа веднага при споменаването на храна. Той душеше около входната врата и издаваше странни звуци.

Даяна почувства хлад.

— Спектър? Какво има? Нещо не е наред ли? — Тя измъкна ключовете от чантата си и ги пъхна в ключалката на входната врата. Кучето нетърпеливо дращеше по мрежата.

Може би Колби беше вътре, помисли си Даяна. Но защо не излезе, когато чу джипа? Тя бавно превъртя ключа и инстинктивно се отдръпна, за да пусне първо кучето.

Спектър не се поколеба. Затрополи с едрите си лапи навътре и взе да души около масичката в коридора. Даяна бавно го последва, опитвайки се да разбере кое не беше наред в коридора.

Отне й цели три секунди, докато осъзнае, че малката масичка с празната ваза беше поставена от дясната страна на коридора, вместо от лявата.

Някой я беше преместил. Някой, който беше изучавал „Шокиращата долина“.

— Господи, Спектър. Някой целенасочено ме преследва. Някой се опитва да ме уплаши до смърт.

Който и да бе той, успяваше.

В продължение на още няколко секунди Даяна се взираше в масата и усещаше ускорения си пулс, както и студената влага по кожата си. Тя се опита да мисли разумно. Сигурно натрапникът отдавна си е тръгнал, уверяваше себе си тя. Спектър не би бил толкова спокоен, ако в къщата се криеше човек.

Тя мина покрай масата и се отправи към кухнята. Този път не й се наложи да търси конкретния параграф в „Шокиращата долина“. Книгата лежеше отворена на масата. Даяна се загледа в страница петдесет и шеста. В първия миг не успя да се концентрира. После думите се проясниха.

„Новото място на масата беше нещо съвсем дребно, просто една незначителна промяна в битието му. Обикновено разместване на мебелите, което всеки би могъл да направи, за да разбере дали може да се използва мястото по-добре, или би било по-приятна гледка за окото.

Въздействието беше разрушително. От доста дълго време в личното пространство на Донъли се беше вселил един малък демон, който внасяше елемент на ужасяващ хаос.

Защото Донъли знаеше, че масата не може да е преместена от човешка ръка. Нямаше как в къщата да проникне човек, без да бъде забелязан. Охранителната система, която беше инсталирал, беше проверена.

Но той отказваше да вярва в демони, били те второстепенни или не.

Може би бе дошло време да си зададе въпроса дали не полудява. Интересно му беше да разбере каква присъда го очаква.“

Даяна не можеше да чете по-нататък. Затвори книгата и бавно влезе във всекидневната. Спектър изгуби интерес към масата. Той последва стопанката си и легна до нозете й, когато тя потъна в дивана.

След половин час тя все още стоеше там сгушена, когато чу рева на джипа на автомобилната алея. Спектър вдигна глава и яростно залая.

Обзе я облекчение, когато осъзна, че сигурно беше Колби. Мисълта, че в този момент тя имаше огромна нужда от него, я шокира. Имаше нужда да потърси утеха и кураж, да почерпи от силата му, да получи закрилата му. За първи път в живота си тя съзнателно търсеше мъжа поради тази причина. Но, преди това тя не беше познавала мъж като Колби.

После чу как мрежата на вратата се тресна от ярост и облекчението й премина в страх. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, беше гневът на Колби.

Усетил истинска ярост, Спектър промени познатото си ръмжене на протест в нещо по-сериозно. Но Колби не обърна внимание на кучето. Прекоси коридора на три огромни крачки и изгарящите му от гняв очи се насочиха право към Даяна. Лицето му беше като маска, зад която бушуваше свирепа ярост.

За миг Даяна се почувства така, сякаш потъна в древното минало и се изправи лице в лице с един непреклонен мъж. Гневът на война беше стигнал връхна точка. Той нямаше да търпи предизвикателствата й. Нямаше да се усмири, докато не я надвие.

— Не можа да устоиш, нали? — Колби се спря току пред нея и я накара да стане. — Просто не можа да се сдържиш. Казах ти да стоиш настрана. Той е мой син, по дяволите. Мой син. Ти знаеше, че не желая да се среща с онази стара вещица. По дяволите, Даяна. Нямаш никакво прави да се месиш. Никакво право. За коя се мислиш?

Това преля чашата. Не й стигаше шокът преди малко, а сега и яростта на Колби. Все така се случваше. Когато корабът потъва, можеш да разчиташ само на себе си. Жената не можеше да си позволи да разчита на мъжа.

Само една глупачка би повярвала, че мъжът ще е до нея, когато тя има нужда от него.

— Пусни ме, Колби. — Гласът й беше нисък и сдържан.

Спектър се приближи и показа зъбите си.

— Ти умишлено си уредила тази среща, нали? Мина зад гърба ми и сглоби плана си.

— Не, Колби. Нищо не съм планирала. То просто се случи.

— Да бе. Нямаше да се случи, ако аз бях там, можеш да се обзаложиш. Господи, ти си ги представила един на друг. Брандън ми разказа всичко както е било. Ти си представила сина ми на тази жена — дявол, която почти двадесет години не се интересува от него. А аз ти се доверих, по дяволите. Мислех, че си на моя страна. Изобщо не ми хрумна, че можеш да ми устроиш това зад гърба.

Даяна положи усилие да задържи безизразното изражение на лицето си. Ръцете му я стискаха като в менгеме. Тя го погледна в лицето и разбра, че е безнадеждно.

— Съжалявам, Колби.

— Разбира се, че съжаляваш — язвително я сряза той — Ще ти кажа кои съжалява. Аз съм този, който съжалява. За това, че ти се доверих. За това, че повярвах, че си различна от другите жени. Бях глупак, но именно синът ми заплати цената на проклетото ми идиотско доверие. — Той ядосано я пусна и закрачи към прозореца. — Не знам какво ме накара да си мисля, че мога да ти вярвам, само защото си добра в леглото.

Даяна обви ръце около себе си, отдръпвайки се от яростта на Колби и обидата, която й нанасяше. Спектър се притисна към нея и тихо изскимтя. В разразилата се буря масивното му тяло й носеше утеха. Тя усещаше напрежението в него. Тогава й хрумна, че Спектър беше единственото същество от мъжки пол, на когото можеше да разчита.

— Той й купил кафе. Можеш ли да повярваш? — Колби удари с длан перваза на прозореца. — Купил на Маргарет Фулбрук кафе и седнал да разговаря с нея, докато ти спокойно си пазарувала.

— Колби.

— Разбирам, че насъскала това глупаво говедо Хари срещу двама ви. Кажи ми, какво щеше да правиш, ако това влечуго беше ударил сина ми? Как щеше да се чувстваш тогава?

— Брандън се справи с него много добре. Нямаше бой.

— Благодарение на теб. Сигурно си мислиш, че си действала дяволски умно. — С характерния си жест Колби прекара ръка през косата си.

— Достатъчно, Колби.

Изглежда ниският й, студен и напълно формален тон проникна в съзнанието му. Бързо обърна глава и я погледна гневно.

— Какво не искаш да чуеш? — доста тихо попита той. — Че си така свикнала да играеш на бизнес дама, че не можеш да устоиш на всяка възможност да нареждаш нечий друг живот? Мислиш си, че си по-умна от всеки друг? Че притежаваш повече аргументи от другите, за да вземаш решения, които могат да променят живота на хората с години напред?

— Колби, казах, достатъчно. Разбирам. Мисля, че е време да си тръгваш. — С изключително усилие на волята тя се въздържаше да не загуби самообладание. Искаше й се да плаче, да закрещи, че не й помага точно, когато има най-голяма нужда от него. Но ако не друго в света на бизнеса, беше се научила да владее емоциите си пред мъжете.

— Имам още много неща да ти казвам, жено.

Тя затвори очи, свивайки се в себе си, отдръпвайки се от другите, както винаги до сега.

— Може би, но аз не желая да слушам. А сега, ако обичаш, върви си. Каза ми мнението си за мен. Кълна се, че няма повече да имам нищо общо нито с теб, нито с Брандън. Имаш честната ми дума.

— Колко струва честната ти дума?

Даяна отвори очи и го погледна право в потъмнялото му от гняв лице.

— Повярвай ми, в този случай, можеш напълно да се довериш на честната ми дума. Ако желаеш, ще ти дам и парична гаранция, че няма да срещам нито теб, нито сина ти. Сега тръгвай!

Спектър подкрепи тихата заповед със страховито ръмжене. Той неотменно стоеше до нозете на Даяна.

— Да, тръгвам си. — Колби се запъти към вратата. — Достатъчно ми навреди. Няма смисъл да оставам, за да видя и останалите номера, които кроиш.

На излизане той тресна мрежестата врата по-силно, отколкото когато влизаше.

— Той дори не забеляза масичката в коридора — рече Даяна на кучето.

После отново потъна на дивана и даде воля на сълзите си.

 

Това, което най-много го подразни, беше фактът, че тя се затвори в себе си. Отнесе се с него сякаш той беше някаква необуздана и опасна природна сила. Беше заключила вратата, беше издигнала стена, която да я предпази, беше го оставила да се отдаде на яростта си.

Отнесе се с него така, както се беше отнасяла към всички останали мъже в живота си. Скри се зад хладната, сдържана и непроницаема фасада, оставяйки го да стигне до крайност.

Той осъзна, че му се искаше тя да беше реагирала по някакъв начин. Да беше се развикала или разплакала, или да беше го ударила с малките си юмручета. Предпочиташе всичко друго, но не и това хладно отстъпление.

Беше ядосан и тя беше виновна. Колби търсеше схватка, а тя отказа да се включи. Това го вбеси точно толкова, колкото и истинската причина за гнева му.

Колби взе и последния остър завой по Ривър Роуд с джипа си, намали скоростта и навлезе в равнината част за паркиране пред водопада „Окованата жена“. Изключи двигателя рязко и остана с ръце върху кормилото и поглед вперен в пенещата се вода, която се стичаше надолу по скалите.

Тя нямаше право да представя Брандън на старата вещица.

Според Брандън очевидно самата Маргарет Фулбрук беше устроила срещата, но Колби знаеше, че е можело да бъде предотвратена. Просто Даяна и Брандън е трябвало да направят завой на сто и осемдесет градуса, да се върнат в джипа и да потеглят. Но не, Даяна спокойно ги представила и изпратила Брандън на кафе с баба си.

Синът му пил кафе за старата вещица. Колби все още не можеше да го повярва. А Даяна през това време спокойно си пазарувала, докато Брандън и Маргарет Фулбрук били сами. Беше прекалено. Пряко всякакви граници.

Ами ако Хари беше ударил Брандън? Вярно, че Колби беше обучил Брандън да се защитава, но момчето никога не беше попадало в истински уличен бой.

Хари беше муден, но злонамерен и силен. Само едно попадение и Брандън щеше да бъде повален. Ами ако Даяна се окажеше в средата на такава схватка? Не съвсем невероятна ситуация, тъй като тя може би щеше да се опита да ги спре. И щеше сериозно да пострада.

Колби стисна юмрука на дясната си ръка. После отпусна пръстите си един по един. Нямаше никакво извинение за поведението на Даяна. Много добре знаеше, че той не желае Брандън да се среща с Маргарет Фулбрук.

Разбира се, Брандън изпитваше любопитство към баба си, но момчето не би устроило срещата въпреки директните инструкции на Колби. Само Даяна го е направила.

— По дяволите.

Изобщо не биваше да се връща тук това лято. Всичко щеше да е наред, ако не беше си наумил да види отново Фулбрук Корнърс. Сигурно не е бил с всичкия си.

Ако не беше се върнал, никога нямаше да срещне Даяна.

Колби излезе от джипа и се отправи към ръба на водата. Веднага го обгърна росата на водопада и навлажни косата и ризата му. Той стоеше и наблюдаваше скритата пещера. Тя беше толкова топла и любяща, и сладка онази нощ. Беше всичко, което той някога е искал от една жена. Беше му се отдала по начин, по който той инстинктивно усети, че не беше го правила с никой друг мъж. Не беше запазила за себе си нищичко. Беше напълно негова.

А на следващата сутрин се държа така, сякаш нищо не беше се случило, въпреки че имаше реална възможност да е забременяла.

Днес тя му връчи лична парична гаранция, че няма да се меси в живота му повече. Щеше да си отиде от него, както възнамеряваше да напусне и работата си. Може би отново се приемаше за жертва на мъжки шовинизъм.

Колби се обърна към джипа и седна зад волана. Не му се нравеше мисълта, че тя го сравнява с другите мъже в живота си, на които не е можела да разчита, с мъжете, с които е работила, с онова копеле, когато е била на двадесет и пет.

Но, господи, той имаше право да се гневи. Тя сгафи, а не той. Тя не трябваше да се държи толкова студено и остро, когато той й се разкрещя. Не трябваше да се отдръпва от него в себе си.

По обратния път към къщата на леля Джес той започна да се успокоява и да мисли разумно.

Първата разумна мисъл, която му хрумна, беше, че не можеше да позволи на Даяна да си тръгне просто така.

А следващата разумна мисъл беше, че нещо с масичката в коридора не беше наред.