Джейн Ан Кренц
Сънят (8)

Осма глава

Когато след половин час Даяна влезе в къщата с покупки в ръце и Спектър по петите й, в първия момент тя не забеляза цветята във вазата върху масичката в коридора.

Яркожълтите и бели маргаритки ги нямаше. На тяхно място стоеше китка безцветни и увехнали цветя.

Даяна едва не изпусна пакетите.

— Спектър — прошепна тя.

Той веднага дойде и загрижено бутна носа си до бедрото й. После продължи напред, душейки в основата на масичката. Излая остро и я погледна.

— Някой е бил тук. — Даяна нервно се огледа. Знаеше, че в момента нямаше друг човек в къщата. Спектър щеше да полудее. Тя бавно отиде в кухнята, леко уплашена от това, което може би я очакваше.

Но там всичко си беше на мястото, нищо не липсваше. Тя пусна пакетите с покупки върху покрития с плочки плот, след което обиколи всички стаи. Спектър я следваше, усещайки неспокойствието й. Но за него беше ясно, че няма непосредствена опасност.

Даяна се върна в коридора и втренчи поглед в проскубаната връзка плевели.

— Това е някаква шега — рече тя на Спектър, опитвайки се да си вдъхне кураж. — Някой си прави доста странна шега. — Но имаше нещо познато в този номер. Трябваше й една минута, за да си спомни и тогава се сети. — Подобен случай имаше в книгата на Колби.

Извърна се, хукна към кухнята и грабна оттам „Шокиращата долина“. Докато разгръщаше страниците, за да намери епизода, пръстите й леко трепереха.

— Помогни ми, Спектър, ако той така си представя комедията, ще му извия врата. Никак не е смешно.

Бързо намери сцената в трета глава.

„Донъли тъкмо влизаше в дома си и откри, че един красив букет гладиоли беше заменен с дрипави мъртви плевели. Ужасът пресече тялото му като с нож, опирайки тъпо острие по нервните окончания на гръбначния му стълб. Той се взираше в плевелите и знаеше, че те бяха както покана, така и знак. Зловонието им изпълваше въздуха. Пропълзяваше от кристалната ваза като зъл дух от бутилка.

Покана и предупреждение.

Те бяха подвластни на тъмнината, която според местните хора, населяваше пещерата, а също бяха предупреждение за Донъли, който не приемаше тези легенди на сериозно.

Дива ярост го обзе. Той замахна и плевелите изскочиха от красивата ваза. Захвърли ги в огнището и доволно наблюдаваше как огънят лакомо ги изяжда.

Едва когато плевелите бяха вече пепел, Донъли се запита кой може да ги е сложил във вазата. Възможните отговори не му харесваха.“

Даяна бавно затвори книгата.

— И на мен не ми харесва никой отговор, Спектър.

Тя чу джипа на Колби и изтича от кухнята, а кучето се изстреля към входната врата. Щом Колби се появи на стъпалата, Спектър както обикновено, изръмжа предупредително.

— Даяна? — Колби влезе в къщата. Вратата зад него се тръшна. — Махай се от пътя ми, Спектър. Днес имам по-важна работа от това да разменям обиди с теб. Може би някой друг път. Даяна?

— Тук съм — тихо рече тя. Стоеше на прага на кухненската врата и го наблюдаваше как минава край плевелите и не ги забелязва.

Той сбърчи вежди.

— Нещо не е наред?

Очите му проследиха погледа й и се насочиха към масата до него. Първо изглеждаше изненадан, но после присви очи.

— Намерих ги тук, когато се прибрах преди няколко минути. Сутринта във вазата имаше маргарити. Колби, това напомня ли ти за нещо?

— По дяволите. — Той я погледна. — Да, напомня ми. Сцена от една моя книга.

— „Шокиращата долина“.

— Чак дотам. — Той сграбчи плевелите и ги понесе към кухнята, където ги хвърли при боклука. — Та, кой по дяволите, ги е сложил във вазата и защо?

Даяна скръсти ръце, несъзнателно затваряйки в себе си. Радваше се, че плевелите ги нямаше, но впечатлението от създалото се положение не можеше така лесно да се заличи.

— Не знам. Мислех, че ти може би имаш представа.

— Аз ли? — Той се навъси. — Но за какво говориш? Да не мислиш, че аз съм го направил.

— Хрумна ми, че това може да е някаква шега, за да ме подразниш, че толкова бавно чета „Шокиращата долина“.

Колби грубо изруга. Спектър предупредително изръмжа и се приближи до стопанката си. Колби не обърна внимание на кучето. Отвори вратата на хладилника и си взе кутия бира, която беше оставил преди няколко дни.

— За да ти е ясно за в бъдеще — рече той рязко, докато отваряше кутията. — Не си падам по такива шеги.

Даяна въздъхна с облекчение.

— Съжалявам — прошепна тя. — Просто за няколко минути бях много уплашена и сигурно ми е било по-лесно да приема, че ти си устроил този глупав театър, отколкото мисълта, че тук е влизал чужд човек.

Колби за миг погледна лицето й и изражението на очите му се смекчи.

— Ела тук, скъпа — нежно рече той и протегна ръка. Даяна се поколеба, но после безмълвно пристъпи до него и той я прегърна. От неговата сила черпеше успокоение и кураж. Едната му ръка силно я прегръщаше, а другата държеше кутията бира, от която той замислено отпиваше.

— Когато разбера кой е сложил плевелите във вазата ти, ще го пребия — най-после проговори Колби. — Спектър тихо се обади. Колби го погледна. — Добре, приятелче, можеш да ми помогнеш.

— Кой би могъл да направи такова нещо?

— Проклет да съм, ако знам, но градът е пълен с вероятни кандидати.

— Какво искаш да кажеш? — попита Даяна.

— В случай, че не си забелязала, скъпа, аз не съм любимецът на Фулбрук Корнърс. Имам много стари врагове.

— След двадесет години? Съмнявам се.

— Някои хора тук помнят, повярвай ми. И не всички са доволни, че не завърших в затвора. Общото мнение във Фулбрук Корнърс е, че рано или късно ще свърша зле. Хората не обичат, когато предположенията им се окажат грешни.

Тя долови старата ярост в гласа му и плъзна ръка около стройната му талия.

— Колби, дори и да си прав, нещо ти убягва от вниманието. Номерът е за мен, не за теб.

— Не искам да го споменавам, Даяна, но логически погледнато, ти си потенциална мишена.

— Защо?

— Защото всички в града знаят, че ми принадлежиш.

— Не ставай смешен! — Възмутена, Даяна понечи да се отдръпне. Но той я привлече обратно към себе си със силната си ръка. — Аз не принадлежа на никого.

Колби не обърна внимание на протеста й. Беше свъсил вежди съсредоточено.

— Повечето от тези гъсоци тук лесно биха се досетили, че най-сигурният начин да ми навредят, е чрез теб.

— Колби, не виждам логика. Дори да приемем, че е така, все още нямаме отговор на въпроса кой би могъл да направи такова нещо.

— Ами, за начало, това е някой, който е чел „Шокиращата долина“.

— Ха. Доколкото разбирам, в това число попадат едва ли не всички, които живеят тук. Днес сутринта Маргарет Фулбрук ми каза, че е чела една твоя книга. — Даяна млъкна, щом Колби я стрелна с гневен поглед.

— Днес си говорила с Маргарет Фулбрук?

— Тя тъкмо излизаше от пощата, когато аз влизах. Разменихме си няколко думи.

— За времето ли?

— Не, по дяволите, не за времето. — Даяна въздъхна. — Искаше да знае дали съм се запознала с внука й.

— И ти какво й каза?

— Истината, разбира се. Казах й, че Брандън е очарователен и интелигентен млад мъж. — Даяна замълча, а после внимателно добави: — Според мен, тя би искала да се срещне с него.

— Ще се видя с нея в ада, но няма да й позволя да се доближи до Брандън.

— О, Колби, бъди разумен. Тя е възрастна жена и не й остава много.

— Това е неин проблем. Не си струва да й съчувстваш, Даяна. Не го заслужава. — Колби погълна още бира. — Но предполагам, че нашият списък с вероятните шегаджии може да започне с нея. Бог е свидетел, че си мисли, че има основателна причина да ме мрази. А тя знае и за теб.

Даяна премигна, спомняйки си предупреждението на възрастната жена през деня. Стой далеч от Колби Савагар. Той няма право да бъде щастлив. Излишно бе да споменава за отмъстителния й тон. Той веднага би се хванал за това като доказателство за вината на Маргарет Фулбрук. Даяна прибягна до логиката.

— Тя е стара жена, Колби. Който и да е бил, той е трябвало да търчи, докато аз бях в града.

— Хари нали я развежда. Той винаги се е чувствал поласкан да изпълнява поръчките на семейство Фулбрук. Стария Фулбрук го изпрати да ме следи, когато Синтия каза, че е бременна. Работата наистина достави удоволствие на Хари.

Даяна разшири очи.

— Фулбрук е изпратил Хари да те следи? Защо?

— А ти защо, мислиш, че го е направил? Да ми внуши малко разум. Да ме накара да напусна града. Тогава Хари беше двадесет години по-млад, беше набит и як като бик. А и никога не ме е харесвал.

— Какво се случи?

— Хвана ме пред старата къща на Ролинс. Бях навън и си говорех с Еди Спунър и се връщах към къщата на леля Джес. Хари запуши пътя с един камион на Фулбрук и когато спрях, той излезе от колата. Каза, че ще ми даде да се разбера. И замери главата ми с една пръчка.

— Господи, Колби.

— За щастие, първият път не улучи, а и аз не му дадох втори шанс. Той беше едър, но не беше пъргав. С такива като Хари Волът човек трябва да действа без предупреждение. Успях да го ритна точно, където трябваше. Той падна и закрещя. Скочих в колата и изчезнах. По онова време нямаше човек, който да може да ме стигне с кола. — Колби се замисли. — Обаче копелето повреди предното ми стъкло с първият си удар. Така и не си взех полагаемото за повредата.

Даяна беше потресена.

— Може би трябва да добавим Хари към списъка.

— Аха. Страхувам се, че е един от многото.

— Колби, за Бога, какви си ги вършил като дете? Да не си опитвал да воюваш с всички в града?

Той й се усмихна предизвикателно.

— От моя гледна точка, беше точно обратното. Всички непрекъснато се опитваха да се сбият с мен.

— И ти се съгласяваше.

Той вдигна рамене.

— Разбира се. Защо не?

Даяна лекичко удари рамото му.

— Ти си един голям мъжкар идиот. Наслаждавал си се на славата си, нали? Харесвало ти е да си местната легенда. Нищо чудно, че списъкът с неприятелите ти е дълъг цяла миля. Как изобщо ще разберем кой е сложил тези плевели във вазата ми?

— С насилие нищо не се постига. Поне не към мен. — Колби пресилено разтри нараненото си рамо. Отново потъна в мисли. — Дяволски добър въпрос. В градче като това мълвата бързо се разпространява. Възможно е Еди Спунър да е дочул нещо на бензиностанцията. Ще говоря с него. Междувременно, когато не съм наоколо, гледай глупавата ти хрътка да е близо до теб. Тя ще може да те защити от мизерника, който си прави гадни шегички.

Спектър сбърчи нос.

— Мисля, че го обиди — отвърна Даяна.

— Няма начин. Кучето не е достатъчно умно да разбере кога го обиждат. А сега, за вечерята.

— Какво?

— Надявах се да ми помогнеш и да гледаш детето. Честно казано, у дома положението е малко напрегнато. Малката Робин не се чувства добре с мен.

— Защо?

— Вероятно, защото знае това, което ти току-що определи. Синът ми изобщо не е ентусиазиран от идеята за брак. Според мен, е влязъл в капан и търси начин любезно да се измъкне. Днес сутринта имахме дълъг разговор.

Даяна се намръщи.

— Ако Робин смята, че губи Брандън, няма как да не е разстроена.

— Ти какво ще кажеш за това? Хлапачката ме гледа, все едно съм човекоядец. Освен това, престана да ми казва колко страхотни са книгите ми.

Даяна се усмихна.

— Ненадеждна аудитория.

— Ще дойдеш ли на вечеря?

— А защо вие тримата не дойдете тук? Може би една промяна на обстановката ще разведри напрежението. Мислиш ли, че Робин и Брандън харесват пържени зеленчуци?

— Няма проблем. Някога готвила ли си на тийнейджъри?

— Ами, не. Каква е тайната?

— Трябва да сложиш четири пъти по-голямо количество от всички съставки.

— Имах намерение да увелича всичко четири пъти. Нали ще сме четирима? Колби, мога да броя.

— Не — обясни търпеливо той. — Не разбираш. Налага се да увеличиш четири пъти порцията на всеки тийнейджър.

— О, разбирам. Та това са много зеленчуци.

Не беше нужно много време, за да разбере човек, че Колби беше прав по отношение на напрежението между него, Брандън и Робин. По средата на вечерята Даяна имаше чувството, че може да разреже въздуха с нож. Робин изглеждаше наранена и намусена. Брандън се опитваше да отвръща на въпросите на Даяна, която умело водеше разговор, но накрая не намираше какво да каже.

Най-накрая Колби успя да подхване истински разговор, когато спокойно каза на Брандън и Робин за плевелите във вазата на Даяна.

— Също като в „Шокиращата долина“ — сети се момчето Брандън. — Кой би могъл да направи такова нещо? И защо?

— Не сме сигурни — спокойно отвърна Колби. — Днес следобед говорих с Еди Спунър, но той не беше чувал никакви клюки. Казах му да си отваря очите.

— Мистериозно е — бавно рече Робин и погледна Даяна. — Изплашихте ли се?

— Беше доста изнервящо — призна Даяна. — Нещо като да получиш цинично телефонно обаждане. Разпознах сцената от книгата на Колби и това ме разстрои.

— Няма защо да се притесняваш, щом добрият стар Спектър е до теб — каза Брандън с усмивка и пусна под масата малко пържени зеленчуци.

Колби му се скара:

— Пак ли храниш кучето под масата? То не заслужава. Той е скапаняк.

Даяна се усмихна.

— Може би Спектър ще подобри мнението си за теб, Колби, ако от време на време му подаваш някоя хапка.

— Само през трупа ми.

Под масата се чу ниско, но ентусиазирано ръмжене. Даяна погледна Брандън и двамата се засмяха. Робин побутна храната в чинията си, а Колби подметна нещо, че има вероятност куче като Спектър да ухапе ръката, която го храни.

— Как върви търсенето на работа? — с равен тон попита Брандън.

— Не добре — отвърна Даяна. — Ако искам да си намеря работа до септември, трябва да се заловя сериозно за това. Наистина не ми се иска да се връщам в „Карутърс и Йейл“.

— Даяна, някога била ли си омъжена? — внезапно попита Робин, а в красивите й сини очи се долавяше злонамерена нотка.

Колби й хвърли яростен поглед, но Даяна търпеливо отговори:

— Не, Робин, не съм.

— И никога не си имала деца?

— Не.

— Защо?

— За Бога, Робин — промърмори Брандън. — Не ти влиза в работата.

— Просто искам да разбера откъде знае толкова много за брака.

Даяна беше изумена.

— Кой каза, че зная много?

— Брандън ми обясняваше, че днес жените не желаят брак, за да направят добра кариера, — обясни Робин с мек тон. — И даде теб за пример. Аз му казах, че може би не си добър пример, защото вероятно никога няма да се омъжиш и няма да имаш деца. Ти се интересуваш само от кариерата си.

— Достатъчно — студено отсече Колби.

Даяна усети странна топка в стомаха си. По някакъв начин тя се почувства задължена да се защити.

— Робин, невинаги можеш да си го позволиш. Аз наистина направих своя избор и не съжалявам.

— Избрала си кариерата пред брака. Не смятам, че можеш да служиш за пример на някого като мен, който иска нещо различно от живота.

Колби застрашително се наведе напред.

— Казах, достатъчно, Робин.

Даяна се насили и се усмихна насърчително.

— Няма нищо. Знам какво иска да каже. Но до край бих защитила позицията, че е важно за една жена да получи образование и да започне кариерата си, преди да се омъжи и да има деца.

— Много жени се омъжват, преди да помислят за кариера — настоя Робин.

— Никоя жена, която е със здрав разум, не бива да се поставя в икономическа зависимост от мъжа. Тя винаги трябва да има възможност да се грижи за себе си финансово. А ако възнамерява да има деца е още по-важно за нея да може да поддържа цялото семейство сама. Днес жените много често стигат до там, че сами отглеждат децата си, ако не си забелязала.

— С мен няма да се случи.

— Сигурна съм, че всяка жена, която забременее, се чувства така. Но знаеш ли кои хора живеят на ръба на бедността в тази страна? Това са самотните жени с деца. А мъжете, обещали да се грижат за тях, отдавна ги няма.

Даяна си пое дълбоко въздух и осъзна, че Брандън я наблюдаваше с възхищение. Очевидно Робин беше бясна.

Но именно изражението на Колби изненада Даяна. Той беше като тъмен облак.

 

Даяна се събуди и потрепери от страх. Сънят й не беше истински кошмар, но я потискаше емоционално. С учудване осъзна, че плаче.

Спектър въпросително изджавка. Изправи се и мушна муцуна в ръката й. Даяна го погали и усети успокоение.

— Добре съм — каза тя на кучето. — Беше просто сън.

Сън, изпълнен с ужасяваща тъмнина. И страховита самотност. Безбрежна самота във вечността. И с усещането, че държи нож в ръката си. От пръстите й шуртеше кръв, която се стичаше навън от пещерата и се смесваше с водата и мъглата. Мъжки глас й говореше, предсмъртното му проклятие изпълваше пространството, а тялото му се изтърколи настрани от нея.

Ти се бори с мен и смъртно ме рани. Не вярвах, че жена може да бъде толкова упорита и смела. Ако се беше родила мъж, от теб щеше да излезе могъщ войн.

Но, жено, ти не спечели. Аз умирам тук, и ти ще умреш. И в името на всички богове, чуй ме, коварна жено, проклинам те. Проклинам те с кръвта си, която умира. Вслушай се в съдбата си, защото не можеш да избягаш. Духът ще остане окован тук, докато не ме дариш с детето, което искам. Най-после ще узнаеш какво е да си жена. Окончателната победа ще е моя. А ти, ще се предадеш.

— Не трябваше да позволявам на Колби да ми разказва легендата за пещерата „Окованата жена“, Спектър. — Даяна отметна завивките, посегна за робата и обу пантофите си. — Този мъж много го бива да внушава кошмари.

Тя зашляпа по коридора, чувстваше се твърде напрегната, за да си легне отново. Спектър я последва, той охотно приемаше среднощните закуски.

— На всичкото отгоре и този сън, не ми стигат плевелите във вазата — сподели Даяна, докато се ровеше из хладилника. Отдавна не беше се впечатлявала от сънища. — След всички сънища, плевели и притеснения, че съм бременна, направо съм късметлийка, ако успея да заспя тази нощ.

Къщата изглеждаше хладна и тиха в сравнение с неспокойните й сетива. Беше доволна, че Спектър е при нея в кухнята. Даяна беше свикнала да е сама, но понякога не беше зле да има мъж до себе си.

 

Отново сънят. По-силен от всякога. Вероятно, защото той прекара онази нощ в пещерата „Окованата жена“. Цял живот ли щеше да му се явява този сън?

Той стоеше до прозореца на долния етаж и се вслушваше в тишината в къщата и мислите му се върнаха към всичките онези дълги и самотни нощи, които беше прекарал тук като дете. Обикновено в тези нощи той си представяше най-лошите неща, които могат да му се случат.

Тъмни сенки се сливаха с дърветата навън. Колби се загледа в тях за известно време. Защо се беше върнал в този град? Защо не можеше да се отърси от чувството, че тук във Фулбрук Корнърс беше оставил нещо недовършено? Може би осъзнаваше простия психологически факт, че миналото е винаги част от бъдещето.

Колби въздъхна. Имаше и още нещо. Някакво смътно чувство на недовършеност го беше върнало. Преди напълно да се освободи от Фулбрук Корнърс, той трябваше да свърши нещо.

Изруга наум. Искаше му се да види Даяна. Имаше нужда от нея тази вечер. Сънят от пещерата го завладяваше.

Колби се извърна от прозореца, надраска кратка бележка върху лист хартия и я остави на кухненската маса. Вероятно щеше да се прибере преди изгрев — слънце.

Но можеше и да не се прибере.

Реши да повърви до къщата на Даяна. Ако тръгнеше с джипа, можеше да събуди Брандън и Робин.

Десет минути по-късно той видя, че кухненския прозорец на Даяна свети и се зачуди. Забърза и когато стъпи на първото стъпало на входната площадка отвътре прозвуча острият лай на Спектър.

— Даяна, аз съм — извика той и почука на вратата. — Махни проклетото куче.

Той я чу да успокоява Спектър и след миг отключи входната врата. Погледна я и му се стори топла, позната и толкова прекрасна.

— Защо си станала по това време на нощта? — попита той и влезе в коридора.

— И аз щях да те попитам същото. Господи, Колби, почти два през нощта е. Къде ходиш посред нощ?

— Не можах да заспя. Реших да се поразходя и видях, че при теб свети. — Той съблече коженото си яке. — Не, не е съвсем така. Истината е, че мислех да се поразходя и да разбера, дали има шанс да ми отвориш в два посред нощ. — Той пусна якето си върху масата в коридора, привлече я до себе си и страстно я целуна.

Тя го погледна щом той си вдигна главата. Очите й бяха широко отворени, а погледът й изненадващо уязвим.

— Честно казано — тихо рече Даяна, — радвам се, че дойде.

Той силно я притисна за миг.

— Труден ден, а? Тези плевели наистина те разстроиха, нали?

— Да.

— Обещавам ти, че ще разбера кой ги е сложил, скъпа. И после злосторникът ще яде камъни от паважа. Хайде да влезем в кухнята и да си налеем една лечебна доза бренди.

— Тъкмо направих горещ шоколад.

— Още по-добре.

Взеха чашите си и се отправиха към всекидневната. Даяна седна до него на стария диван и сложи крак връз крак. Спектър се настани наблизо, както винаги бдителен, но очевидно примирен с факта, че Колби е наложил правото си да бъде тук по това време на нощта.

— Авторите на романи на ужасите да не би да страдат от много безсънни нощи? — попита Даяна и отпи от горещия шоколад.

Колби леко се засмя.

— Не, не съвсем. Не поне и при мен. Вече не, така или иначе. Като дете дълго лежах буден през нощта.

— И си въобразяваше разни истории?

— Биех се с чудовищата, които се криеха в килера. Представях си най-зловещото чудовище и после никак не можех да заспя, докато не си представях как да го надвия.

— Звучи така, сякаш си се опитвал да се справиш с някаква травма на детството.

Тя отбеляза това толкова загрижено и сериозно, че Колби се засмя.

— Не ми казвай, че си аматьор психолог, както и първокласна бизнес дама.

Тя му върна усмивката.

— Е, каквато и да е била причината да си измисляш чудовища, със сигурност ти е дала добра основа. Кога започна да пишеш, Колби?

— Когато Брандън тръгна на училище, започнах да работя на половин работен ден. Записах се в един местен колеж и освен всичко останало, посещавах часове по творческо писане. Един от преподавателите ме насърчи да предам няколко къси разказа, така и направих. Нищо не се продаде, но аз бях захапал. Реших, че искам да напиша книга.

— С ужасите ли започна?

Той поклати глава, припомняйки си дългите, бедни години.

— Не, пишех доста приключенски истории за мъже под различни имена. Нямаше много пари в това, но накрая стана така, че печелех толкова, колкото и в строителството. Тогава се отказах и започнах да пиша на пълен работен ден. Точно тогава се насочих към пазара на ужасите и започнах да използвам собственото си име.

— Дълъг и труден път.

Устните му се изкривиха при мисълта за миналото.

— В деня, когато казах на началника си, че напускам строителството, бях доста нервен. Бях сигурен, че ако се откажех от истинското си призвание, щях да престана да продавам книги, а какво щях да правя тогава? В края на краищата, носех отговорност за Брандън. Но рискувах и имах късмет.

— Понякога се налага да вземаме такива решения.

Той се изтегна на дивана и я привлече.

— Като стана въпрос за решения, имам впечатление, че Брандън определено се дистанцира от брака. Длъжник съм ти за помощта, скъпа.

— Забрави. Надявам се, и двамата ще осъзнаят, че вероятно бракът не е най-доброто за тях на тази възраст. Особено от гледна точка на Робин, според мен, ще е грешка.

— Предполагам. — Той стегна прегръдката си. — Ти наистина си жена, която знае как да се грижи за себе си.

— За мен е важно.

— Толкова важно, че никога не си поела риска да се омъжиш и да имаш деца.

Даяна се стегна.

— Хей, не започвай пак. Робин вече ми изнесе лекция на тема „прекалените амбиции на една трудна и агресивна делова жена“, не си ли спомняш?

— А ти такава ли си? — внезапно попита Колби.

За миг той си помисли, че е отишъл твърде далеч. Усещаше я напълно стегната до себе си.

— Ако си мислиш такива неща за мен, защо си тук тази нощ?

— Защото знам, че зад тази амбиция, упоритост и агресивност, се крие сексапилна жена, която по много елегантен начин ме влудява. — Той се ухили цинично и я целуна силно. — А жена, която изглежда толкова сладка, мека и апетитна с роба и пантофи, определено има и други таланти, освен деловите си качества. Кажи ми защо си решила, че не можеш никога да разчиташ на мъжете.

Тя лежеше неподвижно и учудено го наблюдаваше.

— Малко по-проницателен си, отколкото предполагах, Савагар.

— Не ме гледай така изненадано. — Той леко се подразни. — Не съм напълно безчувствен. По начина, по който обясняваше на Робин тази вечер, си пролича, че нещо те е уплашило да се доверяваш на мъжете. Само заради онзи, който те оставил заради бившата си ли е? Или заради гадните шефове, които си имала през годините?

— Много неща, Колби. И всичко се свежда до убеждението, че е по-безопасно да разчиташ на себе си. Едва ли би могъл да спориш с мен по този въпрос. И твоето мнение по темата е същото.

— Да, права си. Добре, но в моя случай това е така, вероятно защото винаги съм имал усещането, че сам трябва да се справям. Леля Джес никога не е била като пристан за мен, а нямаше на кого другиго да разчитам. Свикнах да се грижа сам за себе си. А ти?

— Подобна история. С изключение на това, че имах късмет да имам майка си. Татко ни напусна, когато бях на по-малко от година. Нито веднъж не изпрати на мама и един цент. Просто изчезна. Бедната ми майка забременяла в гимназията и се омъжила, без да завърши училище. Родителите й й помогнали, но нямали много да отделят. През целия си живот мама работила здраво. Ти не можеш да си представиш на какви минимални надници е трябвало да се съгласява. Имаше толкова Коледи, когато единственият подарък под елхата, беше подаръкът от Армията на спасението, който тя успяваше да изпроси.

— И ти си се заклела никога да не изпадаш в такова положение. Не си искала да рискуваш да попаднеш под финансовата зависимост на някой мъж.

— Да, с една дума.

— Не ти ли е хрумвало, че в преследването на своята независимост си стигнала до крайност? — сухо попита Колби.

— Бях сравнително удовлетворена. Сега имам всичко, което искам и мога да си позволя да направя живота на майка си доста по-лесен.

— Тази вечер каза на Робин, че не може да има всичко.

— Просто съм реалист. Животът често е серия от сделки.

— Кажи ми — тихо заповяда Колби. — Някога доверявала ли си се наистина на мъж? Доверявала ли си му се да се грижи за теб? Да бъде силен заради теб? Да бъде до теб?

— А ти някога доверявал ли си се на жена до такава степен? — отвърна му тя с въпрос.

— Не — тихо призна той и си помисли: „Но не бях срещал жена като теб.“

— Мисля, че ме разбираш, Колби. Нали имаме нещо общо помежду си?

— Да.

Те прекараха заедно дълго време, преди да заспят върху неравния стар диван.