Джейн Ан Кренц
Сънят (7)

Седма глава

Даяна се събуди, но беше все още в полусън, под впечатлението на някакъв бързо избледняващ сън. Не си спомняше никакви подробности, но се люлееше в едно нежно море в люлката на копнеж и дълбока, болезнена чувственост. Беше и малко тъжна, ала не разбираше защо. Освен това, усещаше далечна надежда, но и това не можеше да си обясни.

Тя изчака, докато сънят отмине, но той не си отиваше, и тя мързеливо се размърда, недоумявайки защо леглото й е толкова твърдо. Тогава усети тежестта на мъжки крак върху бедрото си и в съзнанието й взе да се прояснява смътен спомен за събитията през деня.

Успя да отвори очи и видя обещаващия лъч светлина на прожектора. Определено батериите бяха почти изтощени, но тя нямаше сили да се протегне, за да включи резервната батерия.

— Колби? — сънливо прошепна тя.

— Всичко е наред — измърмори той в полусън и я притисна към себе си. — Тук съм. — Погали с длан гърдите й и целуна рамото й.

Даяна отново затвори очи, чувствайки се в безопасност и сигурност в прегръдката му. Копнежът й се засили и чувствена топлина завладя бедрата й. Тя се обърна към Колби и инстинктивно се опита да са доближи до него. С ръка обгърна стройната му талия.

— Харесва ми да те докосвам — прошепна тя. Ръката й шареше по гърба му, наслаждавайки се на очертанията на твърдите му, очертани мускули. — Топъл и силен.

— И на мен ми харесва. Толкова си мека! Много мека. Сладка. — Той отново я целуна лекичко и сънливо по веждата, а после по върха на носа. Тя усети как тялото му се изпълва с напрежение.

— Колби? — Тя мушна крак между неговите и той тутакси стегна бедрата си, обгръщайки я като във вериги.

— Скъпа — прошепна той и намери устните й. Даяна открехна устни в знак на покана към топлото си тяло. След това те не проговориха.

Целувките на Колби станаха яростни и жадни. Даяна инстинктивно му отвръщаше. Тя желаеше тази негова ярост, знаеше, че никога не би я насочил срещу нея, че с този мъж е в безопасност.

Страстта завладя Даяна неусетно и я потопи в див водовъртеж, който не отстъпваше по сила на бурята навън. Колби стегна прегръдката си. Търкулна се на гръб и я повлече със себе си. После вкопчи ръце в косите й.

Тя усещаше напористите му движения към нея и плъзна ръце под ризата му. Харесваше й да го усеща. Не можеше да му се наслади. Цялото й тяло тържествуваше, защото само той, докато я люби, можеше да й достави тази радост.

Искаше да се доближи до него, да се слее с него, да го обича.

Когато той съблече ризата й и я захвърли настрана, тя му отвърна по същия начин. Ризата му падна на пода на пещерата. Той разкопчаваше панталоните й, а ръцете му нежно обхождаха гладките й бедра, когато и последната дреха от тялото й беше съблечена.

Тя се плъзна под него. Той дишаше тежко, докато Даяна лекичко целуваше широките му гърди.

Когато разкопча дънките му, Колби впи ръце в косите й. Той безмълвно надигна бедрата си към нея и тя усети пълната сила на възбудата му. Посегна към отворения цип на дънките му и нежно притисна длан към напрегнатата му плът. Колби изстена от сладкото мъчение. След миг той я повдигна и я постави на гръб. Изправи се над нея и дълго изучава голото й тяло на бледата светлина от фенера. Ръката му бавно преброди бедрото й и достигна до бликащата топлина, знак за силата на нейното желание.

Той нежно я погали с пръсти и Даяна си помисли, че ще експлодира. След миг я докосна с език и разбра, че е възбудена до краен предел.

Светът се завъртя край нея. Тялото й беше екзотичен инструмент, с който само Колби умееше да борави. Тя се вкопчи в него, извиваше снага и стенеше, изразявайки желанията на своята женственост.

Най-после той се доближи, потъна в нея толкова дълбоко, че я изпълни. Нажежената взаимна страст избухна и ги заля. Те се сляха в една безбрежна вселена.

Даяна напълно се отдаде, както го прави само влюбената жена, когато знае, че е намерила подходящия партньор. Цялостно отдадена на страстта си и любовника си. Такава капитулация завинаги обвързва завоевателя.

Този път всичко беше, както подобава. Този път те бяха създадени един за друг. Този път тя се почувства свободна да даде всичко, което той никога не би могъл да вземе със сила. И тя му го дари охотно, от сърце, защото знаеше, че най-после е настъпил моментът.

Сега миналото, настоящето и бъдещето се сляха в едно.

Даяна простена и Колби изпи вика й с устни.

След края и двамата мълчаха. Заспаха уморени в прегръдка.

 

Той бавно се облече, докато я наблюдаваше на мъждукащата светлина на фенера как се събужда. Мислеше си какво ли ще каже тя за дивата страст, връхлетяла ги като буря през нощта.

Дали ще се ядоса от лекомислието му? Или ще се затвори в онази своя яростна независимост и ще се държи сякаш нищо не се е случило?

Не беше сън, той беше достатъчно откровен пред себе си, за да си го признае, но във всичко това имаше нещо странно и присъщо на съня. Дали той първи да проговори?

Не, няма, реши Колби. Нека тя да отвори дума, ако желае. Нека сама реши дали да каже нещо, ако изобщо нещо трябва да се казва. Случилото се беше съвсем непредвидено. Никой нямаше вина. И двамата носеха отговорност за това.

Колби знаеше, че търси извинения, но не ги намираше. И двамата нямаха извинение, освен вековната неконтролируема страст, която се промъкна бързичко и ги изненада, докато бяха във владенията на съня. Въвлече ги в разтърсващ пожар на сетивата, след което ги остави на течението и ги потопи отново в царството на съня.

Страстта така го беше завладяла, че той забрави да използва малкото пакетче в джоба си. Но и тя не се сети.

А това означаваше, че Даяна може и да е забременяла.

Колби недоумяваше защо тази мисъл не го тревожеше. Би трябвало да си гризе ноктите от притеснение. Откакто беше на деветнадесет не беше му се налагало да се притеснява за такова нещо.

Знаеше, че тя ще се разстрои. Може би и малко ще се уплаши. Дори и на нейната възраст тя не можеше да не се притеснява. Може би е по-добре той да започне разговора.

Но какво би могъл да каже? Съжалявам, забравих? Събудих се посред нощ, а ти беше в прегръдките ми в една пещера и трябваше да те притежавам, и нищо на света не можеше да ме спре?

Защото така виждаше той ситуацията. На неговата възраст такова извинение не струваше усилието да се произнася.

Даяна се размърда и отвори очи. Обърна поглед към бледата светлина на прожектора, опитвайки се да разбере къде се намира.

— Колби?

— Тук съм, скъпа. — Той се наведе и целуна голото й рамо. — И ти ли си така схваната като мен?

— Не бих могла да седна, камо ли да вървя.

Той се усмихна с облекчение, че тя нямаше намерение от сутринта да му се кара, макар че си го заслужаваше. Но спокойствието й малко го подразни. Нима тя щеше да загърби всичко? Даяна можеше да бъде и упорита. Истинска амазонка.

Той седна по-удобно и й помогна да се настани до него. После започна да масажира раменете й някак свойски. Тя въздъхна и се намести за масажа.

— По-добре ли е? — попита той. Тя изглеждаше прекрасно сутрин, рече си Колби, дори след като беше прекарала нощта върху каменния под, уязвима, отпочинала и секси.

— Много по-добре. Колби, ние сме в нишата. Как, по дяволите, попаднахме тук? Не си спомням да сме се местили. — Тя намръщено се огледа наоколо. Тогава забеляза разхвърляните дрехи.

Може би не си спомня абсолютно нищо, помисли си той, леко засегнат. Все пак, беше в състояние на полусън.

— Пренесох те тук, когато вятърът взе да носи пръски вода в главното помещение. Ако бяхме останали там, сега щяхме да сме вир-вода.

— О, предполагам трябва да ти благодаря. Но колкото по-бързо се измъкнем оттук, толкова по-добре. Нищо лично, но от това място ме полазват тръпки.

— Боеше ли се снощи? — попито тихо Колби и стана на крака.

Тя изненадано го погледна.

— Не, съвсем не. Не харесвам мястото, но признавам, че не почувствах наистина клаустрофобия. Всъщност, спах невероятно добре, като се има пред вид всичко останало.

— Тя се изправи и се зае бързо да се облича. — А ти? Да не умираше от страх като последния път, когато си бил тук?

Той поклати глава. Защо нищо не споменаваше за това, че непредвидено и непредпазливо бяха правили любов? Дори докато обличаше дрехите, които предната нощ той беше захвърлил във вихъра на страстта, тя се държеше така, сякаш нищо необичайно не беше се случило.

— Не, изобщо не беше като миналия път.

Всъщност нищо досега не беше му се струвало толкова правилно като правенето на любов с Даяна тук на пода в пещерата. Той беше огорчен, че тя не го споменаваше. Искаше му се да я попита: „На теб хубаво ли ти беше?“, само за да чуе какво ще каже.

— Надявам се бурята да е утихнала. — Тонът на Даяна беше непринуден.

— Хайде да видим какво става там навън. Готова ли си?

— Повярвай ми, нямам никакво желание да се мотая тук. — Тя тръгна след него навън от нишата. — Но ще кажа, че може би това е най-необикновената среща в живота ми.

— Като писател на романи на ужасите мислех, че има за какво да се гордея. Мъж като мен не може да кани любимата си на обикновени срещи. Тя може да си помисли, че той я мами.

— Имаш право.

Той разбра, че тя щеше да се държи по обичайния си сдържан начин. Така да бъде. Щом не желаеше да говори за това, проклет да е, ако той спомене нещо. Но Колби усети, че това го дразни неимоверно. Тази жена беше прекалено независима. Поемаше твърде много отговорности и всякакви рискове. По дяволите, и той участва в случилото се. Би трябвало тя да му каже нещо за това, а не да се опитва сама да се справи с всичко.

За първи път се замисли дали Даяна някога се е обръщала за помощ към мъж в кризисни ситуации, дали се е опирала на мъж, когато положението стане непоносимо. Дали изобщо е молила някого да сподели отговорността заедно с нея.

Колкото повече я опознаваше, толкова повече го обземаха съмнения. Той недоумяваше какво ли трябва да й се случи, за да се обърне към него за помощ и утеха. Вероятно някакво абсолютно природно бедствие, например земетресение осма или девета степен.

Колби влезе в главното помещение и се успокои, щом видя воала от ревяща бяла вода пред входа на пещерата.

— Имаме късмет. Слънцето е изгряло и вятърът е спрял. Не би трябвало да имаме затруднения надолу по пътеката.

— Надявам се, че не сме накарали Брандън и Робин да се тревожат много — отвърна Колби. — И без това си имам достатъчно проблеми сега.

Даяна го погледна особено, но не каза нищо, докато той я водеше надолу по ръба.

 

Колби остави Даяна пред къщата й, размени няколко епитета с недоволния Спектър, който очевидно бе обиден, че е бил оставен сам през цялата нощ, и се отправи към къщата на леля Джес. Погледна часовника си. Беше едва седем часа. Брандън ставаше рано като него, но Колби имаше предчувствие, че Робин нямаше да е станала все още. Тъкмо щеше да има възможност да поговори с Брандън на спокойствие.

Може би Даяна имаше право, помисли си той, докато паркираше джипа и изкачваше стъпалата на входната площадка като вземаше две наведнъж. Може би хлапето беше в капан и дойде при него, за да намери изход. На деветнадесет мъжът лесно можеше да попадне между чука и наковалнята.

Особено, когато е замесена жена.

Ще отстъпи, реши Колби. Ще последва съвета на Даяна. Ще даде възможност на Брандън да се доближи до баща си, възможност да говори с него, без да се чувства застрашен. Двамата с Брандън винаги са имали добри взаимоотношения. Сега беше моментът да се опрат на деветнадесетгодишната солидна връзка между бащата и сина.

Влезе в къщата и чу, че вратата на стаята, в която спеше Робин на горния етаж се затваря. След няколко секунди Брандън бавно заслиза по стълбите към кухнята като се прозяваше. Беше облечен в тениска и дънки. Беше бос и закопчаваше колана на панталоните си.

Всички добри намерения на Колби се изпариха яко дим.

— Ако нямаш достатъчно акъл да държиш панталоните си закопчани, докато си с нея, надявам се, че поне ти стига акълът да вземаш предпазни мерки.

Брандън стъписано се спря на стълбите.

— Татко… не чух джипа. Кога се върна? Къде беше снощи? Чудехме се какво се е случило.

— Изглежда не си прекарал много време в тревоги. — Колби нахлу в кухнята и напълни стария чайник на леля Джес. Постави го на котлона и се зае да бърка нес кафе в една голяма чаша. Усещаше, че Брандън продължава да стои неловко на вратата.

— Помислих си, че може би си при Даяна — измърмори момчето.

Колби се постара да овладее гнева си.

— С нея бях. Застигна ни буря в пещерата зад водопада „Окованата жена“. Наложи се да пренощуваме там. — Той се обърна. — По дяволите, Брандън, имаш ли представа какви рискове поемаш?

— Може би не поемам по-големи рискове, отколкото вие с Даяна — рязко отвърна Брандън.

Колби премигна при спомена за нощта.

— Използваш ли нещо? — грубо попита той. — Или разчиташ на Робин?

Брандън се изчерви.

— Господи, татко.

— Просто ми отговори, става ли?

— Вземам предпазни мерки. Не се тревожи, нищо не рискуваме. След всички онези книги, които си ми чел, и след всички разговори по темата, как бих могъл да забравя?

— Понякога е толкова лесно да забравиш. Повярвай ми, добре знам.

Чайникът взе да писука. Колби го сне от котлона и си наля вряла вода в чашата. Прекалено лесно.

— Толкова те е страх, че ще направя същата грешка като теб, че не виждаш по-далеч от това, нали? — Брандън се облегна на масата и после седна на един стол.

— Да, точно това ме плаши.

— Какво му е лошото да се ожени човек на моята възраст? — попита Брандън.

Колби отново взе да губи самообладание. Тогава му хрумна, че ако теорията на Даяна беше правилна, въпросът на сина му сигурно беше основателен повод за разумна дискусия, а не предизвикателство. С неимоверно усилие той овладя гнева си.

— Искаш ли малко кафе?

Брандън учудено го погледна.

— Да.

Колби приготви още една чаша нес кафе и я занесе до масата. Седна срещу сина си и се загледа в яркото и светло утро за миг.

— Наистина ли искаш да знаеш кое е лошото да се ожениш на твоята възраст?

Брандън въртеше чашата в ръцете си с изражение, което подсказваше, че вече съжалява за въпроса си.

— Знам, че е малко трудно да завършваш училище и да си женен, но…

— Трудно ли? — Колби се облегна напред с лакти върху масата. — Искаш да разбереш какво значи трудно? Ще ти кажа. Трудно означава да се чудиш откъде да плащаш наема, когато току-що си загубил работата си и не можеш да си намериш друга, защото нямаш никакъв опит, нито дипломи. Трудно означава да се притесняваш за младата си съпруга, която започва да скучае и става неспокойна, след като премине вълнението от брака и тя трябва да си седи у дома, докато приятелките й ходят на срещи.

— Татко.

— Трудно означава да ти се иска да идеш да караш сърф с останалите момчета, вместо да търсиш друга работа и да забавляваш съпругата си, която вече си мисли, че не е трябвало да се омъжва, тъй като бракът не е толкова забавен, колкото тя си е представяла. Трудно означава да се притесняваш за обриви от памперсите, за треска посред нощ, за това, че детето не спира да плаче и на теб ти се струва, че ще полудееш.

— Но, татко…

— Но знаеш ли кое е най-трудното нещо? Това е мисълта, че си се оженил, преди наистина да си разбрал какво точно искаш от една жена. Мисълта, че сексът не е всичко, макар че на деветнадесет ти се струва най-важното нещо на света. Мисълта, че си направил грешка и че няма връщане назад.

Брандън го погледна.

— Така ли е било с теб?

Колби глътна малко кафе.

— Да, така беше с мен.

— И смяташ, че така ще е и с мен.

— Мисля, че така ще е за всеки, който се жени прекалено млад.

За миг настъпи тишина.

— Според Робин нещата ще потръгнат.

— Така ли мисли? Откъде знае?

— Не знам. — Брандън се надвеси над кафето си. — Тя наистина иска да се омъжи.

— А ти какво мислиш? — попита направо Колби. Брандън неспокойно вдигна рамене.

— Понякога си мисля, че е добре. Аз наистина я харесвам, татко.

— Това е очевидно. Но наистина ли ти харесва идеята да се ожениш?

— Снощи й казах, че може би е по-добре да изчакаме малко. — Думите идваха бавно и сковано. — Обясних й, че следващото лято можем да говорим отново за това.

Колби си каза, че вероятно за сега това беше всичко, на което можеше да се надява. Сякаш чуваше Даяна да му казва, че не бива да избухва в този момент. Хлапето не беше приключило.

— Звучи разумно — предпазливо рече той.

— Тя не мисли така. Не й допада идеята да изчакваме. При техните й е трудно, нали знаеш?

Нещо в тона на Брандън подсказа на Колби, че Робин не беше само леко разстроена. Дали точно това не беше вкарало Брандън в леглото на момичето? Дали Робин не беше се опитала да му покаже на практика чудесата на брачния живот?

— Животът си е твой, Брандън. Не трябва да го живееш така, както тя иска да го живееш. Твоята отговорност е да правиш това, което е правилно за теб, а не което някой друг ти казва, че е добре за теб. Моля те само да вземеш сам решение, докато все още пред теб има избор.

— Мисля за това — решително рече Брандън. — Но и ти трябва да разбереш родителите на Робин. Те се опитват да дирижират живота й. Винаги й крещят. Винаги са на нож.

— Сине, кажи ми едно нещо. Ако и ти си имаше същите неприятности у дома като Робин, щеше ли да потърсиш някой да те спасява, или сам щеше да се опиташ да се спасиш?

Брандън се намръщи.

— Щях да се изнеса от къщата. Но това е различно.

— Така ли? Ако използваш някого, за да те спаси, смяташ ли, че ще се чувстваш свободен?

— Не, не съвсем.

— Искаш ли да отнемеш на Робин преживяването сама да се научи как да се освободи? Искаш ли да замени властните си родители със съпруг, който според нея, ще изпълнява същата роля? Тя ще очаква от теб да се грижиш за нея. Ще ти кажа нещо, Брандън. След като няколко месеца се грижиш за нея, ти сигурно ще започнеш да й викаш. Ти ще осъзнаеш, че се е омъжила за теб, само за да те използва.

Брандън вдигна поглед, в красивите му кафяви очи се забелязваше леко удивление.

— Понякога е трудно човек да мисли за такива неща съвсем директно. Искам да кажа, че когато си с момиче и тя започне да говори за брак и разни такива неща, докато ти си мислиш за друго и искаш тя да е щастлива, но ти се иска и да легнеш с нея, а тя го знае и се опитва да го използва, за да… О, по дяволите. Разбираш за какво говоря, нали?

За първи път, откакто пристигна Брандън, Колби почувства искрено съжаление към момчето. Усмихна му се бавно като мъж на мъж.

— Брандън, доброто ми момче, позволи ми да ти кажа, че много добре знам за какво говориш. Добре дошъл в клуба. Ти се опитваш да се научиш по трудния начин като всички мъже. На четиридесет дойдох до заключението, че няма лесен начин. Жените могат да усложнят живота на мъжете завинаги.

— Даяна усложнява ли ти живота?

Колби забарабани по масата с пръсти.

— Изключително много. А най-лошото е, че според мен, изобщо не го осъзнава.

 

По-късно преди обед Даяна и Спектър, настанен до нея, отидоха с колата до града.

— Проблемът с мъжете — осведоми тя кучето, — е, че те наистина могат да усложнят живота на жените. Толкова трудно е да ги разбере човек. Не умеят да мислят нито логично, нито разумно, така както мисли една жена. Не знам как да анализирам чувствата им, тях самите. Не умеят да общуват добре. Само се бъркат в живота ти и се мотаят наоколо, опитвайки се да привлекат вниманието ти. А получат ли го, не знаят какво да правят с него.

Спектър изскимтя съчувствено и извади нос навън от стъклото, за да души миризмите на утрото.

— И дума не обели сутринта, копелето. Нито дума. Мога да се закълна, че дори не си спомня, че е правил любов с мен, освен че очевидно се наложи да се облече, както и аз. Сигурно се е сетил защо се е събличал. Спектър, снощи полудяхме. Просто се събудихме и полудяхме. Никога преди това не бях поемала такъв риск.

Спектър мушна вътре огромната си муцуна и любопитно я погледна. Даяна въздъхна и посегна да го потупа насърчително.

— Ако съм бременна, ще ти позволя да правиш с Колби, каквото си искаш. Знам, че търсиш повод да забиеш зъбите си в гърлото му.

Спектър излая като чу името му.

— Можем само да чакаме — тъжно рече Даяна. — Според мен шансът е на моя страна, въпреки че не можеше да се случи в по-неподходящо време от месеца. Но беше само за една нощ и в края на краищата, аз съм на тридесет и четири. Чувала съм, че е по-трудно да се забременее на тридесет, отколкото на по-млада възраст. — Тя простена. — Но трябва честно да ти кажа, Спектър, снощи почувствах, че този мъж е доста продуктивен.

Тя продължаваше да се опитва да проумее неразбираемото си поведение. Любовните й връзки бяха много малко, и винаги преминаваха предпазливо и дискретно. Никога не беше се будила посред нощ, за да се отдаде на обсебващата я страст, както се случи снощи. Все още не можеше да повярва, че онази жена в пещерата беше тя.

Когато Даяна пристигна на паркинга пред пощата, нямаше и следа от джипа на Колби, но там стоеше стария кадилак на Маргарет Фулбрук. Жената не беше в колата. На предната седалка седеше нейният начумерен и набит служител.

— Пожелай ми късмет — рече Даяна на Спектър и отвори вратата на колата, за да излезе. — Може и да не ме забележи. — Днес нямаше желание да се занимава с Маргарет Фулбрук. Горчивината на въпросната госпожа можеше да охлади душата на всеки, който се доближи твърде близо до нея.

Но Маргарет Фулбрук забеляза Даяна. Тя излизаше през стъклената врата, тъкмо когато младата жена се канеше да я отвори. Даяна задържа крилото, заета с философски мисли за неизменната същност на човешките личностни маниери.

— Вие да не сте жената, която Савагар е прибрал за лятото? — без прелюдия попита Маргарет Фулбрук. Тъмните й очи просветнаха на фона на студеното й лице.

— Аз съм Даяна Прентис — спокойно отвърна Даяна.

— Искам да говоря с вас.

Даяна разшири очи.

— Така ли?

— Елате с мен. — Тя мина край Даяна и се насочи към кадилака. Очевидно жената беше свикнала да издава нареждания, на които околните се подчиняват.

Даяна вдигна рамене и я последва, изпълнена с мрачни предчувствия. Начумереният Хари замислено излезе от кадилака и отвори вратата на пасажерското място за работодателката си.

— Благодаря, Хари. — Госпожа Фулбрук се настани на седалката, сякаш сядаше на трон. Изчака мъжът да се върне на шофьорското място, след което насочи свиреп поглед през стъклото на прозореца. — Виждала ли сте внука ми?

Даяна осъзна, че трябваше да очаква такъв въпрос. Но тази сутрин съзнанието й беше заето с други мисли.

— Да, запознах се с него. Вечерях с него и с Колби онзи ден.

— Казаха ми, че има очите на фамилията Фулбрук. Вярно ли е?

Даяна са взря в интелигентните очи на Маргарет Фулбрук.

— Да, госпожо. Вярно е. Той е едни прекрасен млад мъж.

— Чух, че довел момиче. Може би се е метнал на баща си в това отношение.

— Да, има си приятелка. Повечето млади мъже си имат приятелки на тази възраст. — Даяна прокара ръка по капака на кадилака и нехайно добави, — току-що е завършил първата си година в колежа. Справя се много добре, доколкото разбирам. Смятам, че възнамерява да стане инженер.

Маргарет Фулбрук изсумтя:

— Може би ще постигне повече от баща си.

Даяна не успя да сдържи усмивката си.

— Ако говорите за финансови успехи, госпожо Фулбрук, уверявам ви, Колби се справя чудесно.

— Четох една от ужасните му книги. Пълни глупости. Само чудовища, кръв и мръсотии. И разни там кошмари.

— Не всеки умее да пише за кошмари. Колби има истински талант.

— Копеле. Няма никакъв талант. Поне не талант, достоен за уважение. — Но думите й не бяха яростни. Госпожа Маргарет Фулбрук толкова много пъти беше наричала Колби копеле през последните двадесет години, че вече нямаше откъде да черпи жлъч.

— Предполагам, че издателят му няма да е съгласен с вас — тихо рече Даяна.

— Ха, какво ме интересува издателят му? — жената замълча с поглед, вперен в предното стъкло. — Какво представлява той? — най-после попита тя.

— Кой, Колби ли?

— Не! Не Савагар. — Край устата й се появиха бръчици. — За него знам много добре. Прелъстител на невинни млади момичета. Некадърен, окаян и прозрачен опортюнист, който се опита да си улесни живота като се ожени за дъщеря ми. Но всичко му се върна. Направих всичко, за да не получи и цент. Дори един цент, Бога ми.

— А той някога молил ли ви е за пари?

— Не става въпрос за това! Ако не е молил, то е защото бързо е съобразил, че от мен няма да получи нищо. Колби Савагар не ме интересува. Питах ви що за човек е моят внук. Савагар напълно ли го развали?

— Брандън е интелигентен, образован, с добри обноски, възпитан и удивително чувствителен млад мъж. Много го харесвам.

— Без съмнение Савагар ви е промил мозъка. — Без съмнение.

— Деветнадесет години — бавно рече Маргарет Фулбрук. — Деветнадесет години. Не съм виждала сина на Синтия от погребението.

— Чия е вината?

— На Савагар, разбира се. Той така и не доведе момчето да ме види.

— Предполагам, защото е знаел, че не искате да имате нищо общо нито с него, нито с Брандън. Доколкото знам ясно сте изразила желанието си на погребението.

— Все още не желая да имам нищо общо с Колби Савагар. Но когато чух, че момчето е в града, помислих си…

Даяна си пое дълбоко въздух и рискува.

— Вчера Брандън ме попита за вас.

Сребристата глава рязко се извърна назад.

— За мен ли?

— Мисля, че проявява интерес към вас. Той няма други роднини, освен баща си. Съвсем естествено е, след като е във Фулбрук Корнърс да се замисли за роднините на майка си.

— Вероятно се чуди колко пари може да измъкне от мен. Момчето беше отгледано от баща си и сигурно онзи го е моделирал по свое собствено подобие.

Даяна прикри още една усмивка.

— Признавам, че Брандън доста прилича на баща си. Но определено има очите на майка си. Довиждане, госпожо Фулбрук. Сигурна съм, че сте заета, а аз трябва да прибера пощата си. До скоро. — Тя се отдръпна от колата.

— Момент, млада госпожице!

Приятно й беше да я наричат млада госпожица, помисли си Даяна доволно и се обърна.

— Да, госпожо Фулбрук?

— Ако имате поне малко разум, и капчица приличие и самоуважение, ще престанете да се виждате със Савагар. Той няма да ви направи нищо добро, а и копелето не заслужава да е щастлив, дори и за краткото време, докато сте край него.

Даяна я погледна удивена.

— Моля?

— Чухте ме. — В пламтящия й поглед имаше неумолима злоба. — Онзи ден в пощата видях как ви гледа. Той намира щастие с вас, а няма право на това. Няма право на каквото и да било щастие. Заслужава да бъде наказан за стореното на дъщеря ми. Спрете да се виждате с него!

Маргарет Фулбрук вдигна стъклото на прозореца, за да прекъсне всякакви разговори и след няколко секунди тежката кола се изниза от паркинга. Даяна стоеше и я наблюдаваше, докато се изгуби от поглед.