Джейн Ан Кренц
Сънят (5)

Пета глава

— Нямаше търпение да се махнеш, нали? — попита Колби час по-късно, когато последва Даяна в къщата й. Той захвърли ключовете на колата й върху масичката в коридора. Беше настоял да я закара до дома й и възнамеряваше да се прибере пеша до своята къща. — Напълно те разбирам. Аз самият бих искал да избягам от тази бъркотия.

— Често срещана ситуация, Колби. Просто двама млади хора са обхванати от мъката на първата любов.

— Двама млади глупаци, искаш да кажеш. Лесно ти е да останеш спокойна. Не ти трябва да се справяш с това. — Той мушна пръсти в косите й. — Брак. Не мога да повярвам. След всичко, на което научих това хлапе. След всичките уроци, които му дадох, да не се обвързва с първата красавица, която се появи на пътя му. По дяволите, Даяна, какво ще правя?

— Не знам — отвърна нежно Даяна и му наля чаша бренди. Спектър замислено наблюдаваше. Тя му подхвърли една кучешка бисквита.

— Не мога да го оставя да го направи. Ще съсипе целия си живот. А го очаква голямо бъдеще. Последното нещо, от което има нужда, е да се обремени със съпруга и може би няколко деца. Трябва да го накарам да го разбере. Не мога да го оставя да направи същата глупава грешка като мен.

— Спри да крачиш, Колби, Спектър става неспокоен.

Колби изруга на ум и погълна половината бренди от чашата. Мълчаливо се загледа в Даяна.

— Нямах представа колко си разстроена от положението си в „Карутърс и Йейл“

Тя отпи от брендито си замислено.

— Ще си намеря друга работа. Имам контакти в бизнес средите. Имам и завидна професионална кариера. Все нещо ще се появи.

— Сега говориш много спокойно, но когато по време на вечерята Брандън започна темата, стана ясно, че си минала през ада. Наистина дълбоко те е засегнало. Истинско бедствие за кариерата ти, нали?

— Такива неща се случват в бизнеса.

— Този твой шеф, Арон Краун, защити ли те?

— Арон ме увери, че е направил всичко възможно да защити позицията ми. Даде ми възможно най-добрата препоръка. Опита се да убеди ръководството, че е добре да спазят обещанието си за справедливо отношение към жените в управлението. Но висшето ръководство не се огъваше.

— Обзалагам се, че през цялото това време ти си се държала изключително хладнокръвно. Без сълзи. Без ярост. Без емоционални сцени и без обвинения.

— Едно от първите неща, които една жена научава в бизнеса, е че мъжете не уважават, да не говорим, че не разбират, типичните женски емоции, както ги наричат. За бизнес имиджа на една жена е много важно да не плаче, нито да губи самообладание в присъствието на мъжете, с които или за които работи.

— Може би управата на „Карутърс и Йейл“ би проявила поне малко уважение към някого, чиито ръце ги притискат за гушата. Ще ми се да опитам. Може би аз ще ги убедя да проявяват малко повече гъвкавост. Нямат никакво право да постъпват така с теб.

Спектър изръмжа в отговор на прокрадналата се искрена ярост в думите на Колби.

— Благодаря за съчувствието, момчета — усмихна се Даяна.

— Защо не ми обясни по-рано какво се е случило в „Карутърс и Йейл“? — Колби вдигна ръка, преди тя да успее да отговори. — Няма значение. Ти вече ми каза защо. Вината си е моя. Аз не те попитах.

— Това е мой проблем. Няма причини да се товариш с него.

Той я погледна отблизо.

— Даяна, ти си най-сдържаната жена, която някога съм срещал.

— Мисля, че съм сдържана не повече от теб.

Той се замисли над думите й.

— Имаме няколко общи неща помежду си. — Той отново закрачи. — По дяволите, как ми се иска да прекарам нощта с теб.

— Връщаш се да играеш ролята на пазител на морала?

— Не ми се присмивай. Точно това ще направя. — Колби прокара ръка по стената и изгълта остатъка от брендито си. После се взря в тъмнината. — Мислиш ли, че той спи с нея?

Даяна беше стъписана.

— Как бих могла да знам? Ти си негов баща, а си и мъж. Какво мислиш?

— Не мога да кажа със сигурност. Може би не желая да знам със сигурност. По дяволите, Даяна, ами ако тя забременее от него, и ако и той е толкова глупав, колкото мен на неговите години?

— Предполагам, че освен, че си научил Брандън да готви и да се държи добре, си го запознал с нещата от живота и как да се грижи за себе си и жената до него.

— Шегуваш ли се? Нямах намерение да го оставя да расте и да вярва на обичайните изопачени клюки, недоразумения и митични глупости, които едно момче прихваща от приятелчетата си. Внуших му тези истини, когато беше достатъчно порасъл, за да разбере, че малките момиченца са различни.

— Как предпочетоха да спят? — попита Даяна. — В една или в две спални?

— Не им дадох възможност да избират. Сложих ги в отделни стаи, веднага щом се прибрахме в къщата на леля Джес.

Даяна искрено се развесели, като си представи физиономиите на младежите.

— Горкият Колби. Съжалявам — рече тя, когато той я погледна намръщено. — Сигурно не е толкова смешно за теб.

Колби отлепи плавно гръб от стената пристъпи напред, за да остави чашата си и протегна ръка, за да я накара да се изправи.

— Права си. Не е смешно. Брандън е едно дете на деветнадесет. Няма и най-малка представа в какво се забърква. — Колби замислено замълча. — Може би трябва да го убедя да поживеят заедно известно време, преди да вземат решение за брак. Имам предчувствие, че очарованието на тази идея бързо ще избледнее, щом започнат да въртят къщата.

— Лесно ти е да предполагаш. Ти си бащата на въпросния млад мъж. Родителите на момичето може изобщо да не харесат идеята дъщеря им да живее с мъж.

— По дяволите.

Даяна се усмихна на тревогата в погледа му.

— Трябва да се връщаш у дома. Доколкото знам, задълженията на пазителя на морала са доста отговорни.

Колби отново изруга. После я целуна страстно.

— По-късно — обеща той с дрезгав глас и неохотно я пусна, — ще довършим по-късно.

Спектър удостои Колби с широка усмивка, щом го видя да излиза през входната врата.

 

— Е, що за жена е тя? — попита Еди Спунър след втората бира. — Добра ли е в леглото?

— Я се скрий, Спунър. Не съм дошъл да говоря за Даяна. Не ти влиза в работата. — Колби се облегна на стъпалата на входната веранда и отпи от бирата. Вече съжаляваше за решението си да дойде тук този следобед. Сега нишките на старото приятелство изглеждаха по-тънки и по-безсмислени.

— Добре, добре, просто питах. — Спунър насочи вниманието си към бирата. — Може би просто малко ти завиждам. Отдавна не съм бил с жена. От десет години тази госпожица Прентис е първата наистина интересна жена, която идва в града ни. Изглежда от сой, но е малко хладна. Не можеш да обвиняваш хората, че се чудят какво представлява.

Колби не отвърна. Даяна беше всичко друго, но не и студена, когато лежеше в обятията му, но със сигурност той нямаше намерение да споделя това с Еди Спунър или с когото и да било друг. Всичко, свързано с Даяна, беше лично негово пространство, помисли си Колби. Започваше да осъзнава, че не желае да я доближават никакви мъже.

Той въртеше бирената кутия в ръцете си и се взираше в клатушкащите се ели, които растяха край старата, паянтова къща. Помисли си, че домът на Спунър изглеждаше точно, както преди двадесет години. Във всеки инч наоколо витаеше атмосфера на небрежност. Входната площадка все така си беше продънена, а един от прозорците беше закован. Върху дървените части нямаше и следа от боя. Бащата на Еди беше почти перманентно пиян и не се интересуваше от ремонт на къщата.

И предният, и задният двор бяха обрасли с избуяла трева и плевели, тук и там бяха захвърлени останки от стари автомобили. Отпред беше паркирано старото камаро на Еди. Цветът на колата подхождаше на работните му дрехи, но Колби знаеше, че двигателят е в пълна изправност. Единствената голяма страст на Еди бяха колите, спомни си Колби.

— Женил ли си се, Еди?

Еди затвори очи и облегна глава на едно перило.

— Да. За едно момиче, което срещнах, веднага щом излязох от казармата. Казваше се Анджи. Продължи около година. После кучката избяга с някакъв тип от Сиатъл.

Колби кимна в мълчаливо съчувствие.

— И после не си ли опитвал?

— Имаше още една. Сексапилна малка червенокоска. Мислех, че ще потръгне. Бяхме уговорили сватбата и всичко останало. Щях да се местя в Портланд да си търся добра работа. Но точно преди големия ден, открих, че тя все още спи с някакъв стар свой приятел. Реших, че няма смисъл да правя каквито и да е опити след това. Кучките са еднакви.

— Харесва ли ти работата на бензиностанцията в града?

Спунър вдигна рамене.

— Работа. Нищо друго не се е получавало при мен, не както при теб. Един или два пъти нещата сякаш потръгваха, но после се проваляха.

— Какво потръгваше? — заинтригуван Клоби го погледна отблизо.

— Ами, нещо като удар. — Спунър погледна Колби с присвити очи. — Веднъж, след казармата, се запознах с едно приятелче, което се занимаваше с нещо доста сериозно. Нещо, което беше уредил, докато пътувал из Филипините. Щеше да ме включи в играта. Но нещата се разсъхнаха.

— Не потръгна значи. — Колби се замисли каква ли беше тази игра, но реши, че е по-добре да не пита.

— Един друг път пък, си помислих, че имам уговорка с един тип, който притежаваше верига салони за масаж. Щях да управлявам няколко от тях. Нещо като подставено лице, нали се сещаш? С изключение на това, че за мен нямаше дял от бизнеса. Но и това не потръгна. Имаше още едно-две неща, но както казах, нищо никога не се е получавало при мен. Винаги всичко се проваляше.

— И затова се върна тук. Никога не съм си мислел, че ще се установиш във Фулбрук Корнърс, Еди. Мислех, че мразиш града, колкото и аз го мразех.

— Все още го мразя — измърмори Еди. — Но след като татко умря, това място остана на мен, а и Кларк ми даде тази работа в бензиностанцията. Какво трябваше да направя?

— Не знам — каза Колби откровено. Не му допадаше жалостта в гласа на Еди и тутакси се почувства виновен за реакцията си. Животът на Еди не беше лесен.

— По дяволите, ти не можеш да разбереш. Ти имаше късмет. Не попадна в капан в това място като мен.

— Да. — Колби реши, че късметът има разнообразни прикрити проявления.

— Винаги си излизал на повърхността. — Еди замлъкна за миг. — Днес видях хлапето ти в града. Познах го веднага щом влезе в бензиностанцията. Прилича на теб, но има очите на семейство Фулбрук, нали?

— Да. Има очите на Синтия.

— Ще го представиш ли на старата госпожа Фулбрук?

Колби леко присви устни.

— Шегуваш ли се? Видя го, когато се роди, и тогава заяви, че не желае да го вижда повече.

— Прочетох една от книгите ти. „Шокиращо…“, какво беше. — Спунър отвори още една кутия с бира.

Колби беше леко изненадан.

— Така ли? Мислех, че не обичаш да четеш.

— Телевизията обикновено е по-интересна от книгите, особено сега, когато Сам дава под наем филми в хранителния магазин. Взех си видео, а старият Сам има няколко парчета, които държи под щанда.

— Разбирам. Очевидно иска да е в крак с времето. Какво те накара да прочетеш „Шокиращата долина“?

— Не знам. Предполагам, че ми беше любопитно да разбера с какво се занимаваш. Хората не можеха да повярват, че ти си я писал. Първата седмица, когато я донесоха в магазина, Беси трябва да е продала поне стотина броя. По нейните думи всички в града искали да я прочетат. Може би се притесняваха, че сигурно си разказал за някои от местните хора в книгата.

Колби не успя да потисне мрачното си удовлетворение.

— Това беше първата ми книга, която попадна в основните класации за бестселъри.

— Стана ли богат?

Колби се усмихна.

— Не точно, но признавам, че някои неща за мен и Брандън се промениха.

— Винаги съм си представял, че от нас двамата, ти ще успееш.

Колби се подразни от горчивината и примирението в гласа му.

— Еди, и за теб не е твърде късно. Нямаш задължения. Нямаш жена и деца, които да те обвързват. Ти си само на четиридесет и една. Защо не се махнеш от този град и не пробваш някъде другаде?

— Разбира се. И какво да правя, например?

— Първокласен механик си. Винаги си разбирал от коли. Можеш да си намериш работа в Сиатъл или Портланд, или някъде в Калифорния. Добрите механици навсякъде ги търсят, особено от тези, които имат международни компании. По дяволите, някое от тези момчета може да те вземе на договор само, за да поддържаш БМВ-тата или мерцедесите им.

— Казах ти, Колби. Вече се опитах да се измъкна оттук. Нещата винаги се провалят. Никакво чудо не ме е навестявало, както е при теб.

— Няма никакво чудо, Еди.

— Кого се опитваш да заблудиш? Винаги си имал успехи. Не можех да повярвам, че си накарал Синтия Фулбрук да се омъжи за теб. Най-богатото и най-хубавото момиче в града. Никой не можеше да повярва. Месеци след като двамата си тръгнахте, хората говореха за това. Старата госпожа Фулбрук и мъжът й се надуваха, беснееха и те проклинаха под път и над път. Тогава старият Фулбрук хвърли топа и чухме, че Синтия загинала при автомобилна катастрофа. Оттогава старата госпожа Фулбрук не е същата. Да й е за урок, на старата вещица. Все си мислеше, че фамилията Фулбрук е по-добра от останалите хора.

Колби насочи внимание към една стара гума, която лежеше в предния двор. Не искаше да мисли за Маргарет Фулбрук.

— Кога почина баща ти?

— В годината, когато напуснах казармата. Пиян до козирката, както обикновено. Излязъл на лов и паднал от върха на водопада „Окованата жена“. Не е кой знае каква загуба. Да ти кажа право, малко се изненадах, че си е направил труда да остави къщата на мен. Разбира се, на кого другиго да я остави?

— Така си е. Ти си единственият му роднина. — Колби си спомни копелето, което беше баща на Еди. Когато беше пиян, ставаше много агресивен. Като малък Еди често страдаше от това.

Колкото и ексцентричен да беше животът му с леля Джес, колкото и емоционално пренебрегнат да се е чувствал той, докато Джес следваше творческите си търсения в поезията, поне никога не е бил подлаган на физическо насилие като Спунър.

Еди привърши бирата си.

— Все още ли мразиш този град, както преди?

— Да — отвърна Колби. — Все още го мразя.

— Защо се върна?

— Търсех място, за да завърша книгата, върху която работя. И реших, че е време да се отърва от къщата на леля Джес. Твърде много неприятности ми създава да я давам на туристи през лятото.

— Рали Броктън от „Недвижими имоти“ ми каза веднъж, че си му наредил да поддържа къщата и да я дава под наем през лятото.

— След като умря леля Джес не знаех какво да правя с нея.

— Значи си тук да се погрижиш за тази работа и да завършиш поредната книга на ужасите, а?

— Точно така. Мислех, че Фулбрук Корнърс може да ми предложи вдъхновение за писане — сухо обясни Колби.

— Вдъхновение? Тук? Шегаджия!

— Нали?

— Като си помисля, водопадът „Окованата жена“ може и да е вдъхновение за един писател на ужасите — бавно отбеляза Спунър. — Спомняш ли си онази нощ, която възнамерявахме да прекараме там?

— Спомням си.

— Ти на никого не каза, че не съм останал с теб в проклетата пещера.

— Нямаше смисъл.

— Май никога не съм ти благодарил, че си държа езика зад зъбите.

— Остави, Еди. Беше толкова отдавна. Сега няма значение.

— И аз така предполагах. Сега няма значение. Вече нищо няма значение.

 

Даяна стоеше и се взираше във водопада „Окованата жена“. Водните пръски мокреха косите й, вълнената й блуза и панталоните й с цвят от каки. Скалите в подножието на водопада бяха хлъзгави. Тя едва не падна на няколко пъти, докато се опитваше да се добере максимално близо, за да види скрития вход на пещерата. Все още не можеше да го забележи през гърмящата вода.

И все още не знаеше със сигурност защо дойде да погледне още веднъж водопада същия следобед. Нещо в това място я накара да се върне и отново да погледне. Тя се взираше нагоре, опитвайки се да си представи пътека зад бялата завеса. Скалата зад водопада беше отвесна и гладка. Нямаше вдлъбнатини като стъпала.

Но Колби беше казал, че двамата с Еди се изкачили до пещерата в нощта, когато се осмелили да останат там. Трябва да има пътека. Но тя просто не я виждаше.

Легендата за окованата жена започваше да я очарова. Сутринта се събуди с мисъл за нея, а и сега изглежда не можеше да я изхвърли от главата си.

Спектър тихо изскимтя до нея. Даяна разсеяно потупа овлажнената му козина.

— Какво има? Не ти харесва да си мокър, а? Никога не си се въодушевявал от банята. Е, хайде, ела. Мисля, че видяхме достатъчно.

Даяна се отправи към колата като внимателно стъпваше по мокрите скали.

— Чудя се дали Колби ще се съгласи да ми покаже какво има вътре в пещерата.

По целия път на връщане към къщата тя размишляваше над това. Едва когато Спектър рязко и предупредително излая, тя зърна силуета на човек, който търпеливо чакаше на входната площадка.

— Здравей, Брандън. Не очаквах да те видя тук. Как си днес?

Брандън се изправи и се усмихна нерешително.

— Здравейте, госпожице Прентис. Дойдох да ви видя. Татко отиде да види някакъв стар свой приятел. Не знаех дали сте заминала или не за деня.

— Просто излязох да се поразходя с колата. Хайде, влез. Мисля, че в хладилника има малко бира. И моля те, наричай ме Даяна.

— Благодаря. Бих пийнал. Днес е горещо. — Той я последва в къщата, леко потупа Спектър, който се държеше толерантно.

— Кучето ми изглежда те харесва. Трябва да си поласкан. — Даяна отвори хладилника в кухнята и намери кутия бира. — Знаеш ли, не одобрява баща ти много-много.

— Така ли? — Брандън изглеждаше изненадан. — Обикновено татко се държи много добре с животните. Докато растях, винаги си имахме домашни любимци.

— По неведоми причини Спектър и Колби не се харесват. Водят своя собствена война помежду си. Аз се опитвам да остана неутрална. — Тя подаде на Брандън бирата, а на себе си наля чаша чай с лед. — Сядай.

Брандън седна на един кухненски стол. Отпусната му поза напомняше непринудената мъжка грация на баща му. Младото му лице беше напрегнато, докато търсеше точните думи.

— Дойдох да ви помоля за услуга, госпожице… искам да кажа Даяна. Голяма услуга.

Сърцето на Даяна се сви.

— Ако става въпрос за семейни работи, Брандън, предпочитам да остана настрана. В края на краищата, аз съм само приятелка на баща ти.

Брандън разшири очи.

— Вие сте повече от приятелка. Мога да позная по начина, по който татко ви гледа. — Лека руменина заля страните му. Той извърна поглед. — Съжалявам. Нямах намерение да бъда груб. Просто знам, че ви харесва. Много. И си помислих, че бихте могла да поговорите с него. Бог ми е свидетел, че аз не мога.

— Опита ли?

Брандън кимна изморено.

— Снощи, след като Робин си легна. Беше отчайващо. Накрая и двамата крещяхме. Никога не сме имали проблем в общуването. Но той категорично отказва да разсъждава по тази тема.

— Има си причини, Брандън.

Момчето направи гримаса.

— Смята, че историята се повтаря. Дори не иска да ме изслуша. По дяволите, искам само да поговоря с него за това. Искам да му обясня за Робин и нейните родители.

— Какво искаш да кажеш за Робин и нейните родите ли? — попита Даяна.

— Че не свалят поглед от нея. Държат да им се подчинява във всичко. Крещят си един на друг, а после крещят и на нея. Не й позволяват да прави нищо самостоятелно.

— Как й разрешиха да дойде с теб тук?

Брандън сви устни.

— Мислят, че е с една нейна приятелка на морето.

— О, братко.

Брандън безпомощно се взря в нея.

— Разбирате ли какво искам да кажа? Трябва да говоря с татко. И то по-бързо. Искам да му задам много въпроси. Ако само можех да го накарам да прояви разум, може би бих решил какво да правя.

— Брандън, мисля, че никой не може да накара баща ти да прояви разум относно нещо, ако той не го желае. А в този случай, ако той чувства, че е прав, подозирам, че шансовете ми да му повлияя, са равни на нула. Според мен, най-добрата тактика за теб би била да се отдръпнеш за известно време. Вие двамата с Робин ще учите заедно догодина, нали?

— Да.

— Е? Значи никой няма да се опита да ви раздели. Защо бързате да се жените? Дайте си малко време. Остави баща си да се убеди, че връзката ви е стабилна и истинска, ако е такава.

Брандън погледна към кутията в ръката си.

— Робин не иска да чака. Иска да се омъжи, за да избяга от родителите си.

— А ти? Ти какво искаш? — попита Даяна тихо.

— Аз… аз я обичам. Много. И някак я съжалявам. Ако тя иска да се омъжи веднага, значи и за мен е добре.

— Сигурен ли си?

Той вдигна поглед, тъмните му очи бяха едва ли не свирепи.

— Сигурен съм.

— Добре. Успокой се. Просто питах. Решението за брак с много сериозно. Погледни ме, аз така и не успях да взема такова решение — предизвика го Даяна.

Брандън изглеждаше озадачен.

— Никога не сте се омъжвала?

— Никога.

— И нямате деца?

— Нямам.

— Не искате ли деца?

Даяна се засмя.

— Дори и да исках, сега е малко късно да започна да ги раждам.

— Не е вярно. Не сте толкова стара — рече Брандън, проявявайки галантност. — Чувала сте за кинозвездите, които с години отлагат раждането.

Даяна се усмихна.

— Благодаря. За съжаление, не съм известна кинозвезда.

Брандън се изчерви.

— Съжалявам. Не исках да кажа…

— Забрави. Знам какво искаше да кажеш, и е много мило от твоя страна. Още една бира?

— Не, благодаря. — Той замълча. — Снощи с татко не спорихме само за брака.

— О?

— Попитах го за баба ми. Тя живее тук във Фулбрук Корнърс.

— Да, знам. Онзи ден я видях за кратко в пощата.

Брандън рязко вдигна глава, очите му се оживиха.

— Видели сте я? Познавате ли я?

Даяна се поколеба. Осъзна, че може да е казала твърде много.

— Не, не съвсем. Просто ми я показаха.

— Странно е да имаш баба и никога да не си я виждал — замислено отбеляза Брандън. — Не си спомням много добре леля Джес. Когато бях дете, тя идва да ни види няколко пъти. Но после умря. Целият ми живот е татко и аз. Смятате ли, че баба ми наистина ме мрази?

— Баща ти ли каза това? — внимателно попита Даяна.

— Обясни ми, че тя не желаела да има нищо общо с мен и него. Обвинявала го за случилото се с майка ми.

Брандън се взря в Даяна и силният му поглед й напомни за баща му. Като наближи четиридесетте, помисли си тя, този младеж ще бъде също толкова страховит като Колби Савагар.

— Ти искаш да се запознаеш с нея? Това ли е, Брандън? — тихо попита Даяна.

Той си играеше с кутията от бира.

— Бих искал да я видя. Да разбера що за човек е. Просто съм любопитен.

— Разбирам. Защо просто не кажеш това на баща си?

— Снощи се опитах. Той вече беше побеснял заради Робин. Когато заговорих за баба ми, той наистина издивя. Каза, че няма да позволи на старата кучка да се доближи до мен.

Даяна простена.

— Баща ти може да е изключително опърничав.

Брандън кисело се засмя.

— Да, няколко пъти съм му го казвал. Да се опитваш да промениш веднъж взетото от него решение, е все едно да се опитваш да преместиш планина.

— Знам какво искаш да кажеш. — Даяна се сети за настоятелността, с която Колби я преследваше през последните няколко седмици. Беше непоколебим.

— Просто съм любопитен. Какво лошо има в това?

— Нищо. Сигурна съм, че според баща ти той те предпазва от някоя неприятна сцена, това е всичко.

— Мога да се оправя. Научил ме е да се оправям с неприятни сцени. По дяволите, дори ни записа двамата на уроци по карате, когато бях дете. Много се упражняваме заедно. Той трябва да знае, че мога да се справя с първата среща с баба си.

— Може би има право що се отнася до факта, че Маргарет Фулбрук не желае да те вижда. Не бих искала да наблягам на това, Брандън, но си струва да се замислиш. Тя е възрастна и очевидно огорчена. Може би не влага разум в цялата тази ситуация. — Спомняйки си как Маргарет Фулбрук се отнесе към Колби в пощата, Даяна беше съвсем сигурна, че тази жена не се отнасяше съвсем разумно към зет си и внука си.

Ревът на някакъв джип заглуши отговора на Брандън. Спектър скочи на крак и отвърна с ръмжене.

— Това трябва да е баща ти — рече Даяна, леко развеселена. — Спектър издава такива звуци, само когато Колби е наоколо.

— По дяволите. — Брандън бързо се изправи. — Извинете, но се надявах, че татко няма да ме открие тук. Нали няма да му кажете какво ви помолих? Ще се разбеснее, ако си помисли, че ви въвличам, а и без това вече е достатъчно ядосан.

Даяна забеляза неспокойния поглед на Брандън и го съжали.

— Не се тревожи — увери го тя, дочувайки как Колби изкачваше две стъпала наведнъж. — Считам нашия разговор за поверителен.

— Благодаря. — Това беше огромно облекчение за Брандън. — Господи, вашето куче наистина не харесва баща ми. Погледнете го.

Спектър се втурна напред. С нокти дращеше по дървения под, докато обикаляше напред-назад в ъгъла, после се отправи към коридора. Стигна до входната врата, точно когато се отваряше.

— Проклето куче. — Колби внесе раздразнението си в кухнята. — Кога, по дяволите, ще се научиш, че имам право да съм тук, колкото и ти. Махай се от пътя ми, долна твар. Даяна.

— Насам, Колби.

Тя го погледна с усмивка, когато той влезе в кухнята, без да обръща внимание на Спектър, който заплашително ръмжеше в петите му. Колби спря поглед върху Даяна, но в следващия момент видя сина си.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Брандън?

— Просто се отби да ме поздрави — обясни Даяна. — Достатъчно, Спектър. Направи, каквото можа. Спокойно, момчето ми. Легни. И сама мога да се оправя.

Спектър излая неодобрително и се пльосна под кухненската маса. От скривалището, което сам си избра, не преставаше да държи Колби под око.

— Някой ден с това куче ще трябва да се изясним. Къде е Робин? — Колби отвори хладилника свойски и си взе чай с лед.

— В къщата е и чете една твоя книга. Тя наистина харесва книгите ти, татко. — В гласа на Брандън се долавяше едва ли не болезнена нетърпеливост.

Колби изсумтя и се подпря на мивката с поглед, насочен към Даяна.

— Къде ходи днес следобед?

Тя го удостои с твърде изненадан поглед.

— Как разбра, че съм ходила някъде?

— Капакът на двигателя е още топъл. Самият двигател е горещ. — Той постави чая с лед обратно на масичката.

— Е, доста си наблюдателен — измънка Даяна. — Може би е по-добре да пишеш кримки вместо романи на ужасите. Всъщност, отидох до водопада „Окованата жена“.

— Защо?

Тя вдигна рамо.

— Не знам. Просто исках да изляза за малко, а това място ми се стори интересно.

— Водопадите виждат ли се в далечината, когато влизаш в града? — попита Брандън.

Колби кимна.

— С Робин си пригответе вечерята сами. Или идете в града да вечеряте в някое кафене. С Даяна ще сме заети.

— Разбира се, татко. — Брандън се изправи и хвърли празната кутия в коша за боклук. — Ще се видим по-късно, Даяна. Беше ми приятно да си поговорим.

— Довиждане, Брандън. Благодаря, че се отби.

Спектър го изпрати до вратата, махайки приятелски с опашка. Колби гледаше как синът му си тръгва. Когато входната врата се затвори, той се обърна към Даяна.

— Да сме наясно. Какво правеше той тук?

Даяна се намръщи.

— Казах ти вече. Просто се отби на гости.

— Без скъпоценната си приятелка за ръчичка? Не виждам логиката. Сигурно е искал нещо. Да не би да искаше да упражниш сладкото гласче на разума върху мен? Да ме накараш да осъзная какво бижу е Робин, и колко е хубаво да се оженят двамата?

Очевидно Колби познаваше сина си твърде добре. Но Даяна се сети за обещанието си към Брандън.

— Няма значение какво искаше Брандън. Аз искам нещо.

Той свъси вежди.

— Какво?

Тя се подпря с лакът на масата и постави брадичка на ръката си.

— Колби, бих искала да видя пещерата зад водопада „Окованата жена“.

Той се стресна.

— Искаш да влезеш в пещерата? Защо?

— Не знам. Предполагам, от любопитство. Може би ми е скучно да седя тук и да работя над резюмето си ден след ден. Изглежда водопадът е една от местните забележителности, а аз нали съм туристка това лято? Ще ми я покажеш ли?