Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сънища (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams 1, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 42гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
solenka

Издание:

Джейн Ан Кренц. Сънят

ИК „Коломбина“

История

  1. —Добавяне

Единадесета глава

На следващата сутрин Даяна се чувстваше като в небрано лозе. Колби беше отишъл с джипа до ранчото на Торп. Брандън и Робин бяха излезли на излет, но без Спектър този път.

До единадесет часа Даяна се тревожеше за резюметата, които възнамеряваше да изпрати по електронната поща през седмицата.

— Какво ще кажеш да се разходим до къщата, да ги вземем и да ги занесем в пощата, Спектър?

Кучето лежеше на входната площадка и се наслаждаваше на утринното слънце. Не изглеждаше много ентусиазирано от предложението за разходка, но се подчини и стана на крака.

След петнадесет минути Даяна отвори вратата на къщата си с треперещи ръце. Осъзна, че малко се страхува, да не би да са й погодили нов номер в нейно отсъствие.

— Колби сигурно няма да се зарадва, че идваме тук сами — обясни тя на кучето. — В последно време се изживява като бодигард.

Спектър изръмжа, очевидно не го интересуваше одобрението на Колби. Той се втурна в къщата и се насочи към кухнята. Даяна го последва, за да види как кучето душеше край шкафа, където стояха бисквитите му.

Тя му даде две хрупкави парченца, а после отиде във всекидневната, за да постави няколко резюмета и писма в пликове. Половин час по-късно тя беше готова.

— Добре, момчето ми. Да занесем това в града. Ако до септември не си намеря добра работа, ще се върна в „Карутърс и Йейл“.

По пътя към града нямаше нищо забележително. Даяна изпрати резюметата с мълчалива молитва за късмет и се отправи с малката си, компактна кола през моста към къщата на леля Джес. Обяд наближаваше. Брандън и Робин щяха да са гладни, а и Колби може би щеше да се върне от Джил Торп.

Тя влезе в двора и паркира колата. Спектър изскочи и се затича към Брандън, който седеше сам на входната площадка.

— Чудех се къде ли сте — весело рече Брандън. — Реших, че сигурно сте в града.

— Прав си. Къде са Робин и Колби?

— Татко още не се е върнал. А Робин си взе една книга и отиде в гората да чете. Каза, че иска да остане сама за известно време. — Брандън погледна Даяна. — Не е доволна, че трябва да изчака малко, докато решим да се женим. Освен това, й е скучно. Каза, че иска да се връща в Портланд.

— При създалите се обстоятелства, това е може би е добра идея — тихо рече Даяна.

Тогава й просветна, че Робин е отново в гората с книга. Нея все я нямаше, докато натрапникът пренареждаше нещата в къщата на Даяна.

Ядосаната млада жена сигурно е повярвала, че има причина да се заяжда дори с Даяна.

— Да, и аз така мисля — отвърна Брандън. — Казах й, че ще я закарам утре. — Той стана от стола. — Искаш ли да обядваш?

— Добре звучи, но мисля да почакам — бързо отвърна Даяна. — Искам да изтичам до къщата си за няколко минути. А, Брандън?

— Да. — Той отваряше мрежестата врата.

— Случайно да знаеш дали Робин все още чете „Шокиращата долина“? — Още щом зададе въпроса, Даяна беше готова да даде и последния си цент, само и само да върне думите си назад. Понякога Брандън проявяваше проницателността на баща си.

Той бавно се обърна и я погледна. В тъмните му очи прозираше бдителност и загриженост.

— Точно тази книга взе със себе си преди малко.

Даяна се опита да се държи нормално.

— И аз трябва да я приключа в скоро време. Колби започва да губи търпение. Непрекъснато му повтарям, че той е виновен, загдето тя ме плаши до смърт. Но знам, че според него това не е никакво извинение. Връщам се след няколко минути, Брандън. Ако приготвяш риба тон, сложи повече за мен.

Брандън доближи ръба на входната площадка.

— Защо не отидеш с колата, щом бързаш, Даяна?

— Разходката ще ми се отрази добре. — Тя заслиза по стъпалата.

— Даяна, чакай. Ще дойда с теб.

Тя се извърна към него.

— Не мисля, че е добра идея, Брандън.

Той я погледна въпросително.

— И аз искам да разбера. Имам право да знам дали Робин е въпросният натрапник.

Даяна го погледна безпомощно.

— Брандън, отивам да взема няколко неща, които забравих снощи. Няма нужда да идваш и ти.

— Отиваш да провериш дали някой не ти погажда нов номер, нали? И мислиш, че този някой може да е Робин. Тя е в гората с книгата „Шокиращата долина“. За втори път я чете и я познава много добре. Освен това, знае, че и ти я четеш сега.

Даяна си пое дълбоко въздух.

— Брандън, моля те, чуй ме. Просто ще взема няколко неща, които ми трябват. Това е всичко.

— Възможно е тя да го е направила — бавно рече Брандън. — И двата пъти, когато ти устроиха номер, тя беше навън сама.

Даяна се отказа и забърза по пътя. Спектър я следваше по петите, усещайки промяната в атмосферата.

— Мисля, че тя не би направила такова нещо — след известно време рече Даяна. — Наистина не го мисля.

— Не съм сигурен — отвърна Брандън толкова спокойно, че Даяна се разтревожи. — Тя има причина. Наистина не те харесва. По някакъв начин те обвинява, че си ме накарала да размисля за брака.

— Внимавай, Брандън. Не изричай неща, за които може да съжаляваш по-късно. — На Даяна не й се понрави циничната нотка в гласа му. Напомняше й толкова много за баща му. Но при създалото се положение може би малко цинизъм беше необходим.

Те вървяха мълчаливо, докато пред тях не се появи силуетът на къщата. Когато стигнаха на няколко ярда от автомобилната алея, Спектър наостри уши и започна шумно да лае. Втурна се към стъпалата и взе да души входната врата.

— Вътре има някой — рече Даяна и почувства как студена пот изби по гърба й.

— Спектър върти опашка — бързо забеляза Брандън.

Даяна се намръщи.

— Значи сигурно познава човекът вътре.

— Може да е татко. — Брандън очевидно изпита облекчение и се втурна нагоре по стъпалата. — Може да се е отбил да вземе нещата ти.

— Няма и следа от джипа — отбеляза Даяна, докато пъхаше ключа в ключалката.

Задната врата се тресна, точно когато Спектър се втурна в коридора. Кучето се затича към кухнята, търсейки познатата си плячка. Даяна тръгна след него и тутакси се спъна в купчина боклук, оставена точно пред входа, и падна на пода.

— Добре ли си? — попита Брандън и се спря за миг.

— Да. — Даяна се надигна от купчината старо мляно кафе, влажни салфетки и обелки от зеленчуци. — Пусни Спектър да мине отзад.

— Добре. — Брандън отваряше вече задната врата. Спектър изхвърча и се разлая силно. Момчето последва кучето с бяг, а Даяна тръгна след тях.

Тя мерна един бягащ силует за кратко, преди той да се скрие между дърветата. Кучето следваше натрапника по петите. Брандън и Даяна се ориентираха по силния лай и силния шум от чупещи се клони.

Всичко свърши за минути. Натрапникът нямаше шанс да избяга от кучето, и сигурно го е знаел. След мъничко Даяна и Брандън дотичаха до малка полянка и видяха Спектър да диша тежко над Робин Ламбер, която се беше свила на кълбо и плачеше.

— Робин. — Брандън беше зашеметен. Нямаше и следа от зрелия цинизъм. Той бавно отиде до момичето.

— Защо?

Робин вдигна мокрото си от сълзи лице и отправи към Даяна горящ поглед, пълен с болка и ярост.

— Тя е виновна. Ти щеше да се ожениш за мен, ако не беше тя.

— О, Робин — тихо рече Даяна.

— Знам, че баща ти не беше съгласен да се женим, Брандън. Но и двамата го знаехме от самото начало. Ти каза, че ще отстояваш своето. Че няма да му позволиш да ти нарежда какво да правиш. После той престана да ти заповядва, и започна да ти говори, а ти започна да го слушаш. Тя е тази, която му каза какво да ти говори. Знам, че е тя. Тя си мисли, че е супер умна.

— Боже, Робин. — Брандън прозвуча напълно отвратен.

— И ти я слушаше, също като него. Ти повярва на всички онези приказки за жената, която има кариера и може сама да се грижи за себе си. По дяволите, ти я цитира пред мен. Тя ти внуши думите си. Ти каза, че ще е по-добре за мен да изчакаме, но аз знам истината. Тя те убеди да не се жениш за мен.

— Достатъчно, Робин. — Брандън понечи да й помогне да стане.

Робин отблъсна ръката му.

— Не ме докосвай, копеле. Никога вече не ме докосвай. За кого се мислиш? Ти си никой, разбираш ли? Синът на един бивш строител, който пише евтини романи. Баща ми е много по-богат от твоя. Има образование и посещава елитни клубове. С мама ходят на партита с най-важните личности в Портланд. Родителите ми бяха прави. Не си достоен за мен.

Брандън замръзна.

— Бил съм на косъм от опасността. Мисълта, че съм женен за такова егоистично, зло, дребнаво нищожество, което погажда номера на Даяна, сама по себе си е достатъчна да накара един мъж да остане неженен завинаги. — Той се обърна и се запъти към къщата. — Хайде. Да съберем нещата ти. Днес следобед ще те закарам в Портланд.

— Брандън. Обичам те.

— Не, не ме обичаш — удивително мъдро прозвучаха думите на Брандън. — Просто си търсиш някой, който да се ожени за теб, за да се измъкнеш от къщата на родителите си. Всеки мъж става за тази работа. Но ако имаше поне малко мозък, и себеуважение, щеше да се преместиш сама. Щеше да се научиш да се справяш с нещата сама. Просто искаш някой да се грижи за теб и да ти улеснява живота. Намери си друг шаран.

— Брандън.

Той не отговори и Робин се обърна към Даяна:

— Само ти си виновна. Брандън щеше да се ожени за мен, ако ти не беше се намесила. Ти провали всичко.

Даяна импулсивно направи крачка напред и сложи ръка на рамото на младата жена. Робин отривисто я отблъсна, но после с плач се строполи върху рамото й.

Дълго след като Робин беше избърсала сълзите си, Даяна се обърна и видя Колби мълчаливо да стои в дърветата зад тях. Без да продума той ги поведе към къщата.

 

— Глава дванадесета на „Шокиращата долина“ — обясни Колби час по-късно, докато двамата с Даяна седяха сами на входната площадка и ядяха сандвичи с риба тон. — Донъли става посред нощ и пада в купчина мръсотии от прясно изкопан гроб. Предполагам Робин не е могла да намери прясно изкопан гроб и е решила да мине с боклук.

— Не съм стигнала до там — призна Даяна. — Все още съм на глава десета. Бедното момиче. Има големи проблеми.

— Те са си нейни, а не наши и определено не на Брандън. Тя се опитваше да го използва.

— За да избяга от деспотичното си семейство.

— Всеки си има нещо, от което да бяга — хладно отсече Колби. — Отнема известно време, докато човек разбере, че единственият начин да избягаш от нещо, е да се освободиш. Не можеш да използваш другите, за да вършат мръсната работа вместо теб.

Даяна се съсредоточи в сандвича си.

— Предполагам, че е така. Въпреки това, ми е жал за нея.

— След всичко, което ти стори? Та тя умишлено се опита да те тероризира, скъпа. Според книгата ми тя не заслужава никакво съчувствие.

— Понякога си много жесток, Колби.

Той се намръщи и захапа голяма хапка от сандвича си.

— Не ме карай да съчувствам на тази малка уличница.

Даяна реши да не подема темата. Знаеше, че лоялността на Колби имаше граници, но беше и твърде ожесточена. Синът му беше за него много по-важен от някаква си невротична тийнейджърка, която си въобразяваше, че бракът е билет за свободата. Даяна си мислеше на кое ли място беше в списъка на приоритетите на Колби. Трябваше да знае, защото нещо й подсказваше, че съвсем скоро щеше да й се наложи да вземе важно решение.

— Брандън ще се връща ли довечера?

— Каза, че ще се връща. Два часа до Портланд, оставя Робин и два часа обратно. Трябва да е тук към седем.

— Как мина срещата ти с Джил Торп?

— Може би ще ги поканя със съпругата му на вечеря някой ден. Става ли?

Даяна се усмихна.

— Разбира се.

Колби замълча за миг и замислено взе да дъвчи.

— Не бил чул нищо за тези номера.

— Има логика, след като зад тях стои Робин. Тя не познава никой в града и следователно не е споделила с никой от местните хора.

— Да.

Даяна леко се намръщи.

— Колби, нещо не е наред ли?

Той поклати глава.

— Всичко е наред вече. Единственото нещо, което ме човърка, е че Робин се измъква безнаказано.

— Тя не гледа на нещата по този начин. Тя търсеше брак, но по най-неподходящия начин, и изгуби шансовете си пред Брандън.

— Слава Богу.

 

Брандън пристигна малко след седем. Колби хвърли един поглед към изпитото лице на сина си и тръгна към кухнята. Отвори хладилника, извади стек с шест бири и се върна във всекидневната.

— Искаш ли да излезем да седнем на входната площадка за малко? — попита сина си.

Брандън изглеждаше измъчен. Кимна и се изправи. Даяна се намести на дивана и взе „Шокиращата долина“.

— Вие двамата излезте — непринудено рече тя. — Аз ще приключа с книгата, дори и да умра.

Колби й се усмихна вяло. Помисли си, че тази жена наистина беше проницателна. Нямаше нужда да й се обяснява. Знаеше, че точно сега той искаше да говори насаме с Брандън.

На входната площадка беше свежо, но не и хладно за две мъжки момчета, които разполагаха с шест бири. Колби отвори две кутии и подаде едната на сина си.

— В живота на мъжа има моменти — започна Колби, — когато единственото нещо, от което най-много има нужда на света, е бира.

— Да.

— Тежко ли беше пътуването обратно към Портланд?

— Да. Много я нараних.

— Но и тя те нарани толкова.

— Тя се оказа не такава, за каквато я мислех. — Брандън изглеждаше стреснат. — Винаги е изглеждала толкова сладка и безпомощна. Не можех да повярвам, че именно тя тича от къщата на Даяна днес. Чудя се как ли Даяна се е сетила за Робин.

— Даяна е с бърз ум.

— Робин обвинява нея, че всичко се е провалило. Но вината си е моя, нали?

Колби поклати глава.

— Ти промени решението си да се жениш. Всеки има право на това. Затова е добре, човек да си даде време. Да можеш спокойно да избираш, докато си напълно сигурен какво искаш.

Брандън помръкна.

— С други думи, искаш да кажеш, че човек трябва да внимава момичето да не забременее, преди да си решил, че искаш да се жениш за нея.

Колби вдигна рамене.

— Бременността елиминира всички варианти.

— Съжалявал ли си някога, че си бил вързан с мен?

— Не, по дяволите. Нито за миг. Брандън, ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Ако не беше ти, можех да свърша в затвора или в някоя канавка. Ти ми даде да разбера какво е отговорност. Ти даде смисъл на дните ми, тласна ме да си намеря работа. Не, не съжалявам, че те имам. Просто ми се иска да бях малко по-възрастен и по-мъдър, когато се сдобих с теб. А то, ти ме учеше да бъда баща.

— Не — каза Брандън след дълга глътка бира. — Не се налагаше да те уча да бъдеш баща. Ти го носиш в себе си по природа. Още по-добре щеше да е, ако имаше още деца в живота си. В това отношение просто пилееш таланта си.

Колби почувства как внезапно в него се надига бащинска топлота. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Благодаря ти, хлапе. Май и двамата се справихме, а?

— Да, така е.

— Това, което се случи на двамата ви с Робин, беше много трудна ситуация. Искам да знаеш, че се справи дяволски добре.

— Изобщо не биваше да се забърквам в това.

Колби леко се усмихна.

— Сине, нека ти кажа нещо. Говориш ли за жени, значи говориш за трудни ситуации. Те са като въшките и кучето. Едното без другото не минава.

За първи път, откакто прекрачи прага, Брандън се усмихна.

— Ще го запомня. Между другото, само за информация, изобщо нямаше опасност Робин да забременее.

Колби кимна.

— Радвам се да го чуя.

— Не защото не използвах предпазни мерки — наблегна Брандън. — Въпреки, че бих използвал, ако го бяхме направили. Не съм глупак. Но ние така и не го направихме. Тя каза, че трябва да почакаме, докато се оженим. Непрекъснато ми повтаряше колко хубаво ще е, след като се оженим. Наистина ме накара да я желая.

Колби въпросително вдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че погрешно съм изтълкувал излизането ти от нейната спалня онази сутрин?

— Да, бях там. Но просто беше поредното цуни-гуни. Щях да се върна в моята стая, преди да се прибереш, но заспах.

— Извинявай, че така ти се нахвърлих онази сутрин. — Колби прокара пръсти през косата си. — Май напоследък много взех да се извинявам. Първо на Даяна, а сега на теб.

— Има нещо друго, което искам да ти кажа, татко.

— Какво?

— През цялото време на връщане към Портланд Робин се кълнеше, че единственият номер, който погодила, бил накрая с боклука. Твърди, че й хрумнало да използва идеи от „Шокиращата долина“ след като чула за другите два инцидента.

Колби косо погледна Брандън.

— Вярваш ли й?

Брандън се замисли.

— Знам, че нямам причина да й вярвам, не и след това, което сътвори. Но по някакъв начин, ми се струва, че този път може би казва истината.

— Трудна ситуация. — Колби замълча.

— Мислиш ли, че трябва да кажем на Даяна?

— Не, и без това й дойде в повече.

— Кое? — любопитно отвърна Брандън.

— Очаквам тя да ми каже.

Тя не можеше да чака повече. Беше сигурна. Не само защото й закъсня с няколко дни, тя просто го предусещаше. Беше сигурна, че е бременна. Тази мисъл беше дълбоко загнездена и отричаше всеки опит за рационален анализ. Взираше се в календара в ръката си, и дребните числа и дни изгубиха очертания.

— Няма защо да броиш дните, когато си в отпуск, скъпа. — Колби се приближи зад нея и я прегърна през рамо. Пъргаво взе календара от ръката й. — Или има нещо по-важно?

— По-важно ли? — тя усети, че нервничи. Много повече, отколкото ако се явяваше на интервю за нова работа.

— Да не би да изпуснах рождения ти ден? — Той лукаво се усмихна и сгуши лице в шията й. — Не се тревожи, мога да ти спретна страхотен подарък за нула време.

— Рожденият ми ден е чак през ноември.

— Няма нищо, мога да ти покажа подаръка си по-рано.

— Нали трябваше да пишеш тази сутрин?

Той захапа ухото й.

— Днес вече написах страхотен материал. Мога да си позволя почивка. После си обещах, че ще се върна и ще напиша още по-велики мисли.

— Колби — сериозно рече Даяна. — Не разбираш ли, та аз дори не знам кога е рожденият ти ден?

Той престана да хапе ухото й.

— На втори септември. Защо?

— Нищо, нищо. Просто още едно доказателство, че не знаем толкова много неща един за друг.

— Но и двамата бързо схващаме. — Той продължи да си играе с меката част на ухото й.

Даяна си пое дълбоко въздух. Дойде моментът да вземе решение.

— Колби, да си вземем храна и да идем да обядваме на върха на водопада „Окованата жена“.

— Убеди ме. Човек може да напише великите си мисли по всяко друго време. Ще направя сандвичите и ще опаковам другите съществени неща, които ни трябват, когато ходим при водопада „Окованата жена“. — Той я стрелна с поглед, изпълнен с очакване и желание, и се отправи към стълбището, което водеше към спалнята.

Даяна го наблюдаваше с огорчение. Тя се чудеше дали Колби си спомня за единствения път, когато забравиха за тези съществени неща. Той все още не беше споменавал за случилото се в онази нощ в пещерата.

Ами ако отрече, че има нещо общо с това? Ами ако съвсем откровено не си спомня, че се е любил с нея без предпазни средства? Ами, ако си спомняше, но не искаше да повярва, че за нещастие тя забременява точно, когато съвсем нехайно и двамата забравят да се предпазят?

Ами ако той не желаеше да поеме отговорност заедно с нея?

Дни наред тези въпроси занимаваха мислите й. И ставаха все по-настоятелни, откакто Брандън замина за Портланд. Даяна ставаше все по-напрегната, колкото по-явен ставаше фактът, че е бременна.

Знаеше, че Колби е забелязал вглъбеността й и неспокойствието, които така усърдно се опитваше да прикрие. Веднъж-дваж той я беше питал дали всичко е наред, но престана да задава въпроси, след като получи утвърдителен отговор.

— Не забравяй, че Джил и съпругата му ще ни дойдат на гости довечера — рече Колби, щом слезе долу. — Ще трябва да вземем някои неща след пикника от града. Мисля, че Джил ще ти хареса. Той е железен. Говори, каквото мисли. Ивлин е втората му жена. Не я познавам много добре, но изглежда свястна. — Колби замълча. — Добре ли си, скъпа?

Даяна кимна бързо и се обърна към кухнята.

— Добре съм. Да направим сандвичите.

След четиридесет минути те стигнаха до върха на хълма. Даяна подаде на Спектър цяла шепа от любимите му кучешки бисквити, които той тутакси изгълта. След това се отправи към близката гора, а Колби постели одеялото на земята.

— Ако имаш намерение да ти става навик да ме прелъстяваш тук на открито, може би е добре да си набавим надуваем дюшек — отбеляза той, когато най-сетне постели одеялото върху тревата между два заоблени камъка. — Или ще обещаеш винаги да си отдолу. На четиридесет човек усеща как скалите се врязват в гърба му.

— Съкрушена съм. — Даяна успя да се усмихне, докато разгъваше сандвичите. — Къде е чувството ти за романтика?

— Където винаги е било. В дънките ми. — Той седна до нея и взе един сандвич. — Предполагам, че първо искаш да се нахраниш?

Тя обви пръсти около сандвича.

— Честно казано, първо ми се иска да поговоря с теб.

— Ако не се отпуснеш, ще смачкаш сандвича — неочаквано нежно рече Колби. Той посегна и махна сандвича от ръката й. Погледът му беше напрегнат и бдителен. Нямаше и следа от игривост. — Е, жено, говори. Слушам те.

Тя дълго го гледа, после отмести невиждащ поглед към пейзажа в низината. Несъзнателно обви с ръце коленете си.

— Колби, имаме проблем.

— Ние ли?

Тя почувства хлад и затвори очи.

— При създалите се обстоятелства може би е по-правилно да кажа, че аз имам проблем. Бременна съм.

— Значи това било. — Той отхапа една голяма хапка от сандвича си и енергично взе да дъвчи. — Чудех се защо се държиш така, сякаш минаваш през минно поле.

Даяна долови нехайния му тон и си помисли, че ще избухне в рев точно тук пред него. Не го беше грижа, защото не приемаше бременността й за свой проблем.

Тя направи огромна грешка. Сгреши, много сгреши като му каза. Трябваше да го запази за себе си. Трябваше да се справи сама с проблема, както винаги ставаше. В края на краищата, жената може да разчита само на себе си. Знаеше го много добре. Как допусна Колби Савагар да я накара да си помисли, че все пак има изключение от правилото?

— Станало е през нощта в пещерата, нали? — попита Колби, докато дъвчеше.

— Да. Мислех, че не си спомняш. Ти нищо не спомена. — Даяна не го гледаше. Тя едва се сдържаше. Усещаше някаква паника. Искаше й се да избяга, но не можеше да се помръдне. Стомахът й беше свит на кълбо. Дланите й бяха влажни. И хапка не можеше да преглътне от обяда.

— Нищо не съм споменавал, защото ти нищо не каза. Не бях сигурен дали си спомняш. Реших, че ако желаеш да обсъдим нещо, сама ще заговориш за това. Онази нощ не бяхме внимателни.

— Да. — Е, поне имаше доблестта да си признае, че вината беше и на двамата.

— За малко да не ми кажеш за бебето — замечтано отбеляза Колби, докато поглъщаше и последната хапка от сандвича си. — Както обикновено, държеше в себе си всичките си страхове и тревоги. Кажи ми едно нещо, Даяна. Какво те накара да ми съобщиш новината днес?

— Нямаше смисъл да отлагам. И без тест съм достатъчно сигурна. Налага се да взема някои решения. Но преди това трябва да знам какво е твоето отношение към ситуацията.

— Колко мило, че ме включваш в процеса на вземане на решения, госпожо изпълнител.

Тя се подразни от остротата на тона му. Погледна го нервно, неспособна да определи настроението му. Погледът на Колби беше хладен и прям. Той се взираше в душата й.

— Съжалявам — някак безпомощно отвърна тя.

— Да, и аз. Съжалявам, че толкова се бави да ми го кажеш. Съжалявам, че се опита да поемеш цялото бреме на плещите си в обичайния си стил на Даяна Амазонката. Съжалявам, че не те притиснах до стената и не измъкнах истината от теб по-рано. Знаех си, че нещо не е наред. Не биваше да оставям нещата да се протакат толкова. Е, добре. Човек живее и се учи. А аз очевидно има още много неща да уча за теб, Даяна.

Тя усети надигащата се ярост в себе си. Беше й благодарна, защото измести хладината, пропълзяла в цялото й същество.

— Съжалявам, ако не се справих със ситуацията според твоята представа, но факт е, че нямам никакъв опит в това отношение. Направо щях да полудея, докато се опитвах да реша какво да правя.

Той начумери вежди.

— Какво трудно има в това да решиш, че първото нещо, което е трябвало да направиш, е да ми кажеш?

— Проклет да си, Колби. — Даяна отметна от очите си косите, които вятърът вееше, и го погледна с отчаяние и ярост.

— Не бях сигурна дали искаш да знаеш. Нашата връзка по план трябва да трае само до края на лятото, не си ли спомняш?

— О, Боже. Не започвай пак. Ти си тази, която непрекъснато говори за нашата връзка като планирана само за лятото. Хиляди пъти съм ти казвал, че няма нужда да поставяш срокове.

— Колби, може да не е нищо за теб, но аз трябва да направя своите планове. Не бих могла, ако нещата са неясни и случайни. Трябва да знам някои основни неща, за да организирам живота си. На първо място, не знам какво е да имаш дете.

— Късметлийка, аз пък знам.

Тя се втренчи в него. Усети как се възвръща топлината в тялото й.

— Какво означава това?

— Каквото чу. — Той затършува в кошницата за още един сандвич. — Нали си спомняш, че аз съм специалист по гледането на деца? Сирене или яйца искаш?

— Нищо. Колби, престани да се занимаваш със сандвичите и ми кажи какво точно имаш пред вид.

Той я погледна.

— Точно, каквото казах. Повярвай ми, знам какво правя.

— Де да беше така.

— Успокой се, скъпа. Да следваме нещата едно по едно.

Даяна потърси лицето му.

— И коя е първата стъпка?

— Много просто. Да се оженим.

Даяна не можеше да помръдне.

— Знаех си — прошепна тя най-после. — Дълбоко в себе си, знаех, че си различен. Знаех си, че никога няма да избягаш от отговорност. Благодаря ти, Колби. Предложението ти означава за мен толкова много. — Тя изтри сълзите си с опакото на ръката си. После взе да подсмърча. — Но аз не мога да се оженя за теб.

— Как така не можеш?

Тя се хвърли в обятията му, а очите й се напълниха със сълзи. — Не разбираш ли? Не бива. Изслушай ме. Колби, мислих много за това.

— Доколкото те познавам, скъпа, мислила си прекалено много. Склонна си да прекаляваш с анализите си. — Той стегна прегръдката си. — Даяна, положението не е комплицирано. Не се опитвай да го усложняваш.

Тя впи пръсти в тъканта на ризата му и зарови лице в гърдите му.

— Нямам право да те забърквам в същата ситуация, в която си бил преди двадесет години. Ти ясно се изрази, че един път е достатъчно. Няма да позволя историята да се повтори. Не е честно. Просто не е честно.

— Сладката ми, упорита амазонка — рече Колби в косите й. — Историята няма нищо общо с това. Нито честността. Говорим за теб и мен. Ние ще си имаме бебе. Това означава, че ще се оженим.

 

По залез-слънце последните лъчи превърнаха водата на водопада в златисто, а после в алено червено. Колби си помисли, че булото на „Окованата жена“ никога не е било по-кърваво от тази вечер. Обзе го странно чувство за правота.

За първи път, откакто се беше върнал във Фулбрук Корнърс, той имаше усещането, че най-после ще приключи недовършената работа, която го беше довела тук.

С удивление си помисли как фактът, че ще става баща, развинти въображението му. Имаше странното усещане, че държи в ръцете си миналото и настоящето, а това, което ги свързваше, беше Даяна.

Край
Читателите на „Сънят“ са прочели и: