Джейн Ан Кренц
Дълбоки води (4)

2.

Плитките води понякога дават плитки отговори. Дълбоките води обаче съдържат дълбоки въпроси.

„За естеството на водата“, из дневника на Хейдън Стоун

След по-малко от пет минути Чарити нахълта отново в „Талисмани и дрънкулки“. За втори път Елайъс долови намесата на съдбата. Значи странното усещане, което изпита първия път, когато я видя, не бе случайно.

Наблюдаваше очарован как тя се устремява към него по пътеката между етажерки с подредени по тях стоки. Нарочно се подложи на този втори експеримент, за да се убеди, че първоначалните резултати не са го подвели. Нямаше никакво съмнение. Имаше чувството, че го завличат в изключително дълбоки води.

Не беше добре. Никак не беше добре.

Но пък се чувстваше странно увлечен.

— Кой си ти, Елайъс Уинтърс, и какви странни игрички играеш? — рязко попита Чарити.

Елайъс не погледна към ръката си, за да види колко е часът. Не носеше часовник от шестнадесет годишна възраст. Но му бе необходимо да си възвърне някакво чувство за контрол над нещата. Наложи си да отклони поглед от червеникавите отблясъци във виещите се краища на тежките й тъмни коси. Очуканият стенен часовник с кукувичка се оказа подобаващо извинение.

— Както преценявам, трябваше ти приблизително минута и четиридесет и пет секунди — всъщност плюс-минус няколко секунди. Бърза си, госпожице Труит. Много бърза. По протежение на целия ли кей тича?

— Засякъл си ми времето?

Крейзи Отис, върнал се на изкуственото дърво, където дъвчеше някаква огромна семка, изкряка.

— Тихо, Отис — нареди му Елайъс нежно.

Отис се подчини, но в очите му имаше злорадо насмешливо пламъче. Обели семката, която държеше с дългите си нокти на единия крак.

Елайъс забеляза блясъка в живите лешникови очи на Чарити, но там пламъчето не бе нито злорадо, нито насмешливо. Беше направо бясна.

Пълните й меки устни бяха стиснати в твърда линия. Точно под деликатните й скули определено се забелязваше руменина.

Елайъс усети вътрешно стягане. Не разбра собствената си реакция. Нещо в нея привличаше цялото му внимание.

— Господин Уинтърс…

— Елайъс.

— Господин Уинтърс, настоявам за обяснение и то веднага. Очевидно си намислил нещо.

— Нима?

— Да не си посмял да ми отговаряш на въпросите с въпроси! Това е манипулативно и подло. И те предупреждавам, господин Уинтърс: съвършено наясно съм с всичко, което е манипулативно и подло. Израснала съм в света на корпорациите.

— Оценявам предупреждението — увери я Елайъс тихо.

Харесваше му как полите на прозрачната й бяла памучна рокля се веят и се увиват около леко закръглените й прасци.

Дълбокият чувствен глад, надигащ се у него, го накара да изпита неспокойство. Привлекателна, решителна жена в лятна рокля и сандали с каишки винаги представлява примамлива гледка, но реакциите му днес определено не бяха типични. Какво ставаше с него?

Вероятно не е редно да се осъжда така, помисли си той кисело. Отдавна не го бе привличала жена. През последните няколко месеца, продължително планираното възмездие се бе превърнало във всепоглъщаща времето му страст. Увлече го до степен, че затъмни дори желанието му за секс.

А после Хейдън Стоун почина и всичко се промени завинаги. След смъртта на Хейдън имаше чувството, че е парче дърво, което се носи по течението на тъмните, постоянно движещи се води на океана. Никоя от реакциите му не му се струваше напълно нормална. Бе загубил вътрешното си равновесие. Изненадващото привличане, което изпитваше към Чарити Труит представляваше добър пример в това отношение.

Тя не бе негов тип жена. От години се интересуваше от овладените, хладни жени, каквито се срещат във филмите. Разбиращи, изтънчени жени, които се обличат в черно. Жени, които се движат в света на големите залози, свързани с пазарите по Тихоокеанското крайбрежие. Някои от тях се оставяха в мрежите му заради предложените от него контакти и връзки. Други просто искаха да се насладят на флирт с мъж не по-малко мощен от самите тях. Трети бяха заинтригувани от долавящата се опасност. Каквито и да бяха условията на сексуалната сделка, Елайъс винаги си даваше труда да се увери, че размяната на услуги е взаимна.

Чарити обаче беше по-различна. Интуитивно долови, че всеки опит да изградят някаква връзка ще бъде много труден за нея. Тя щеше да прояви настойчивост и да постави изисквания по начин, който винаги се бе стремил да избягва.

 

 

— Свързан ли си, или не с „Фар сийз“? — разпалено попита Чарити.

Елайъс отпусна ръце върху стъкления плот пред себе си.

— Аз съм „Фар сийз“.

— Това шега ли е?

— Не. — Премисли нещо и добави: — Не съм сигурен доколко ме бива в шегите.

— Е, тогава къде е останалата част от компанията?

— Останалата?

Тя вдигна ръце в красноречив жест:

— Секретарките, чиновниците, управителите и всякакви там предани лакеи.

— Секретарката ми си намери друга работа преди няколко месеца. Не си дадох труда да наема нова. Няма никакви чиновници или управители, а предани лакеи така и не успях да събера.

— Никак не е смешно.

— Признах ти — не ме бива в шегите.

— Ще приема думите ти за истина. Защо тогава пазеше в тайна факта, че сега ти си собственик на кея?

— Преди доста години се научих никога да не започвам пръв делови разговор. Бистрите изворни води при открити делови разговори и простото изразяване често се приемат като проява на слабост. Научиха ме да оставям другите да се обръщат към мен.

Чарити се спря решително пред тезгяха.

— Значи предпочиташ преимуществата да са на твоя страна. Разбрах. Но само за сведение — така и не посетих никой от онези семинари за това как да правиш бизнес, следвайки принципите на Дао. Предпочитам да си върша деловите неща по старомодния начин. Кажи ми честно, Уинтърс — наистина ли си собственикът на кея Крейзи Отис?

— Да.

Елайъс се загледа в лешниковите й очи и се смая какво дълбоко хладнокръвие вижда в тях зад първоначалния гняв. Бегло си спомни някои клюки за хаоса, последвал неосъщественото сливане между „Труит“ и компанията „Спортни артикули Лофтъс“. Президентът на „Труит“ бързо подал оставка. Носеха се слухове за проблеми, свързани с нервите на въпросния изпълнителен директор. Не беше обърнал особено внимание, защото нито „Труит“, нито „Лофтъс“ го касаеха пряко.

— Е?

— Хейдън Стоун не ми завеща само „Талисмани и дрънкулки“ — отвърна Елайъс. — Остави ми и целия кей.

— И къщурката си. — Очите й се присвиха. — Това са доста недвижими имоти. Защо ти е завещал толкова много?

Елайъс внимателно подбра думите си.

— Споменах ти, че Хейдън беше мой приятел и учител. Той ми помогна да изградя „Фар сийз“.

— Аха. И точно каква компания е „Фар сийз“?

— Консултантска фирма.

Чарити кръстоса ръце върху гърдите си.

— Какви точно консултации прави?

— Осигурявам договори, връзки и съвети за делови хора, които търгуват в Тихоокеанската зона.

Май трябваше да го каже в минало време, мина му през ума. Зачуди се дали някога отново би се върнал към предишната си работа. Поради някаква причина се съмняваше. Напоследък почти всичко от предишния му живот сякаш се отдалечаваше все повече и повече.

— Заливчето Уиспъринг Уотърс не е най-оживеното място за въртене на търговия из Тихоокеанския район.

Той бегло се усмихна.

— Не, не е.

— Тогава какво търсиш тук?

— Ти си изпълнена с подозрения жена, Чарити.

— Мисля, че при сегашните обстоятелства имам всички основания да съм подозрителна. Преди малко допуснах грешката да те сметна за един от нас тук, на кея, и се надявах всички заедно да се опълчим на „Фар сийз“.

— Предупредих те, че когато човек изучава образа на опонента си, отразен в повърхността на езерна вода, трябва да е сигурен, че е много, много бистра.

— Да, да. Чух те още първия път. Стига с тези двусмислени приказки. Когато ми дотрябва философия, ще отида при Тед.

— Тед?

— Тед Дженър. Държи магазинчето „Моментална философия върху тениски“, точно до въртележката. Сигурно си го видял.

Елайъс си припомни веещите се на вятъра купища тениски в края на кея. На всички бяха изписани различни мъдрости и лозунги, чието съдържание варираше от находчиво до грубовато.

— Да, виждал съм го.

— Надявам се. Минаваш край него всеки ден. Най-малкото, което можеш да направиш, между другото, е да се отбиеш и да се представиш и на останалите съдържатели на магазинчета.

— Току-що се запознах с теб — напомни й той.

Тя вдигна очи нагоре към тавана, за да изрази силното си възмущение.

— Както и да е. Да се върнем към по-важните въпроси. Какво е извинението ти за пропуска да ми съобщиш истината за себе си, докато ти обяснявах положението с наемните договори тук, на кея?

— Ти не ме попита.

Тя разпери ръце.

— Откъде да знам, че ти си „Фар сийз“?

— Няма значение колко бистра е водата, ако човек не задава правилно въпроси за образа, който се отразява на повърхността.

Тя го стрелна със заплашителен поглед.

— Прескочи съветите и отговори по същество. Ако действително си този, за който твърдиш, кажи ми истината: какво възнамеряваш да предприемеш относно наемните договори на кея?

— Да ги подновя при сегашните цени, когато изтекат през септември.

Чарити зяпна — видяха се равните й бели зъби, но бързо се опомни:

— Защо ще постъпиш така, след като ти разказах за намеренията на градската управа да придаде чрез обновения кей Крейзи Отис по-престижен облик на Уиспъринг Уотърс?

— Представа нямам.

— Моля?

Елайъс сви рамене.

— Нямам отговор на въпроса ти. Това е една от причините да дойда в Уиспъринг Уотърс — да открия някои отговори.

 

 

За да получиш ясен отговор, трябва да зададеш ясен въпрос. А той не успяваше да постъпи така. Когато погледнеше във водата, за да види истинското си лице, виждаше единствено силно разкривен образ.

Елайъс плавно завърши последното от серията древни упражнения, на които го бе научил Хейдън Стоун. Движенията, извършвани привидно без усилие, съставляваха тъй наречения Тал Кек Чара комплекс — физически израз на древна философия, в която Хейдън бе майстор. Тал Кек Чара представляваше състояние, при което ум и тяло се балансираха в прилив на енергия, чиято метафора бе водата.

Усуканата около китката на Елайъс кожена лента представляваше философията и носеше нейното име. Тал Кек Чара бе и оръжие, и начин на живот.

Когато свърши с упражненията, кожената лента се размота от ръката му и се усука около клонка на близкото дърво с достатъчна сила, за да го наведе, но не и да го пречупи. В Тал Кек Чара контролът бе всичко.

Елайъс се изправи и разви кожената лента. За няколко секунди проследи въздействието на току-що приключените упражнения. Дишаше дълбоко, без затруднение. Лекият бриз от залива изсушаваше потта по голите му рамене. Здравата се бе упражнявал, но не се бе изтощил. Така и трябваше да бъде. Прекаляването, включително и с упражнения, нарушаваше основния принцип на Тал Кек Чара.

Механично омота кожената връв обратно на мястото й: около кръста си. Прокара я през гайките на джинсите. Оръжие, което не може да бъде извадено бързо, е безполезно.

Извърна се и тръгна по скалата към къщурката, където Хейдън Стоун бе живял през последните три години от живота си. Стигна до градинската порта, отвори я и влезе в тихия, миниатюрен природен кът, създаден от Хейдън. Най-забележителното място в градината бе малкото спокойно езеро за размишления.

Елайъс се изкачи по стъпалата на верандата и отвори вратата на новия си дом. Направи пауза, както го бе учил Хейдън, за да позволи на сетивата си да попият същността на малкото жилище. Всичко беше наред.

Прекоси бос дъсчения под. В дома на Хейдън Стоун нямаше столове. Като цяло нямаше и много мебели. Две възглавници, ниска маса и килимче изчерпваха обзавеждането на хола. Широка, прозрачна, тежка стъклена купа, напълнена донякъде с вода, стоеше в центъра на масата. Стените бяха голи.

Единственото цветно петно в стаята бе Крейзи Отис.

Беше достатъчно. На фона на скромното обзавеждане великолепната окраска на папагала впечатляваше.

Отис, стъпил върху отворената клетка, кимна за поздрав и разпери криле.

— Ще си взема душ и после ще приготвя вечеря за двамата, Отис.

— Хе-хе-хе…

Елайъс отиде в спалнята, където имаше един-единствен широк матрак с морска трева и нисък, пищно резбован дървен сандък. Кухнята и банята бяха съоръжени с основните необходими вещи за съвременния живот, но именно „основни“ ги характеризираше най-точно.

Архитекти по вътрешно обзавеждане и дизайнери от двата бряга на Съединените щати обясняваха изчерпателно какво означава минимално обзавеждане, ала именно тук, в малката къща, Хейдън Стоун бе успял да го постигне напълно. Семплите линии съдържаха пластове сложност, доловима само за тренираното по законите на Тал Кек Чара око.

Домът на Елайъс в Сиатъл приличаше на този. Намираше се на брега на езерото Вашингтон. Продаде го наскоро след срещата си с Гарик Кийуърт. Не му липсваше, философията Тал Кек Чара го научи да не се привързва към вещи. Или към хора. От шестнадесет годишната му възраст Хейдън представляваше единственото изключение в живота му. А сега Хейдън го нямаше.

Елайъс отиде в банята, свали джинсите и пристъпи в душ — кабинката. В главата му пробягваха спомени за Хейдън. По неизвестна причина му се мярна и сцена от шестнадесет годишната му възраст; сцена, разиграла се няколко месеца след смъртта на баща му.

 

 

— Защо трябва да седим на пода, когато се храним? — попита Елайъс, присвивайки колене, за да седне на възглавницата пред ниската маса.

— За да ни напомня, че не са ни нужни столове. — Хейдън ядеше соевото фиде със странен, ръчно направен прибор — нещо средно между вилица и нож. Представляваше едновременно прибор за хранене и оръжие. — Човек, който разбере, че му е удобно без стол, ще се научи да се справя и без доста други неща.

— И това ли научи в манастира, където отседна, след като бяха стреляли по теб?

— И това, сред многото други неща.

Елайъс добре знаеше цялата история: до тридесет и петата си година Хейдън бил наемен войник, човек на насилието; продавал уникалния си талант на всекиго, който разполагал с достатъчно пари да му плати цената. В свят, където малки войни бушуват по цялата планета, никога не липсват купувачи за стоката, предлагана от Хейдън.

При една такава кампания — гражданска война в забравено Тихоокеанско кътче — пострадал тежко. Другарите му го изоставили, защото го сметнали за мъртъв.

Хейдън бе споделял пред Елайъс, че наистина очаквал да умре там, в джунглата. Понеже не му се нравела перспективата да го изяде някой местен звяр, докато е все още жив, запазил един куршум за себе си. Преценил, че има достатъчно сили да натисне спусъка за последен път.

Постоянно обаче си намирал извинения, за да отложи неизбежното.

Хейдън си казал, че ще изчака падането на нощта, после — докато болката стане нетърпима, след това — докато се появи първият кръвожаден звяр. Ала инстинктът му за оцеляване се оказал по-силен, отколкото предполагал. Нощта се спуснала, болката се усилила и той чувал издайническите шумове сред гъсталака. И въпреки това не успявал да се насили да пръсне мозъка си с куршума. Нещо възпирало ръката му.

Монасите го намерили малко преди зазоряване.

— Колко време прекара в манастира? — попита Елайъс, докато дъвчеше фидето.

Почти се бе научил да борави с прибора.

— Пет години живях в Дома на Тал Кек Чара. Сега Домът живее вътре в мен. — Хейдън умело потопи фидето в бистрия бульон и оттам го прехвърли в устата си. Известно време дъвчеше мълчаливо. — Добре се справи с упражненията днес следобед.

— И се чувствах по-добре. Някак по-лесно ми се отдаваха. — Елайъс пусна фидето в своята купичка. Направи гримаса, когато пръски от бульона капнаха върху масата. Докато дойде да живее при Хейдън, ядеше само хамбургери и пица. Сега при мисълта да хапне месо му се гадеше. — Смяташ ли, че някога ще стана така добър по Тал Кек Чара като теб?

— Да. Дори по-добър, вероятно. Започна обучението си на по-ранна възраст от мен, а тялото ти реагира добре на упражненията. Според мен имаш вроден талант. А и фактът, че не се разхождаш със стар куршум в стомаха помага.

Елайъс го зяпна. Хейдън рядко говореше за предишния си живот като наемен войник.

— Да, прав си, предполагам.

— Но само усвояването на Тал Кек Чара няма да ти даде нужните знания, за да можеш да видиш истината, когато се взираш в езерата.

— Ако това е поредната лекция да се откажа от търсенето на татковия убиец, откажи се, Хейдън. Един ден ще открия кой е извършил саботажа на „Чесна“-та. И тогава ще направя така, че негодникът да си плати.

— Човек не може да види ясно истината във вода, замъглена от силни емоции. Един ден трябва да решиш дали възмездието е по-важно за теб от това да бъдеш господар на собствената си душа.

— Не виждам защо възмездието ще ми попречи да съхраня душата си.

Хейдън го погледна — очите му бяха изпълнени с древна мъдрост.

— Дълбоко вярвам в теб, Елайъс. Ти си умен и силен. Някога все ще прогледнеш достатъчно ясно, за да откриеш собственото си вътрешно течение.

 

 

Най-после открих истината, свързана с възмездието помисли си Елайъс, докато се бършеше с хавлията. Но все още не успяваше да види истината за себе си.

Отиде в кухнята да приготви вечеря. Рутинните действия пробудиха нови спомени за Хейдън. Този път леко ги изтласка настрана и се посвети на кулинарно творчество.

Половин час по-късно седна на възглавницата пред масата. Огледа купичката ориз, приготвен на пара, супата от водорасли и зеленчуците с къри. Даде си сметка, че за пръв път от доста време съзнанието му не бе заето с планове за възмездие или бизнес стратегии. Не. За пръв път след погребението имаше нова цел.

Искаше да се озове в леглото с Чарити Труит.

— Няма да е нито просто, нито лесно, Отис. Имам чувството, че Чарити е една от онези стойностни жени, за които Хейдън постоянно ме предупреждаваше. Според него, за да примамиш такава, трябва да си готов да платиш извънредно висока цена.

— Хе-хе-хе…

Ще се наложи да привлече вниманието й с нещо скъпо, помисли си Елайъс. Частица от себе си, без съмнение.

 

 

Докато Чарити поставяше кускуса с подправки и салатата от леща върху импровизираната за пикника маса, сред малката тълпа, събрала се в края на кея, настъпи напрегната тишина. Безуспешно се опита да потисне тръпката на очакване, която премина през нея. Не се нуждаеше от тихите нашепвания на хората наоколо, за да се досети кой пристига.

Ала ако никой не бе погледнал в онази посока, нямаше да чуят пристигането на Елайъс. Ниските му, меки, доста износени ботуши не издаваха никакъв звук по дъските на кея. Когато се движеше в сенките, хвърляни от стените на магазинчетата, бе трудно да се различи сякаш плуващата му фигура.

Чарити се заинтригува от вида на покритата купа в ръцете му. Очите му срещнаха нейните, като че ли изчакваше тя да го забележи. Кимна й съвсем леко в знак на поздрав. Чарити долови тихо ахване. Смая се — човекът, поел си така внезапно въздух бе самата тя!

 

 

— Ето го — прошепна Рейдиънс Баркър със сладкия си висок глас.

Рейдиънс, чието предишно име бе Ронда, бе култивирала преднамерено този глас. Подхождаше на останалата й част, която Чарити определи за себе си като неохипарска. За огромно и несекващо съжаление на Рейдиънс обаче тя бе прекалено млада, за да бъде истинско дете на цветята от прословутите шестдесет години. И все пак тя се считаше за духовен потомък на въпросната ера и се обличаше подобаващо. Дълги нанизи мъниста украсяваха свободната, пъстра рокля, с която бе облечена тази вечер. Диадема от плетени цветя увенчаваше дългите й до кръста коси.

— Ако ме питате, в цялата история има нещо подозрително — отбеляза Рой Яптон, по-известен като Япи. — Хейдън Стоун беше чудак, но поне не ни погаждаше номера. Не съм така сигурен за този тип.

— Той е собственик на всичко тук — напомни Бея Хатфилд, — така че мери си приказките, бъбривецо.

И Рой, и Бея, почти връстници, някъде към шестдесетгодишни, бяха на кея от близо две десетилетия. Връзката им датираше откакто се помнеха. Никой не знаеше защо не се венчаха или защо си даваха труд да се преструват, че са просто стари приятели.

— Чудя се какво ли е донесъл за ядене. — Тед Дженър разсеяно почеса корема си, едва прикрит от необичайно голяма тениска. — Умирам от глад.

Тениската бе от неговото магазинче „Моментална философия върху тениски“. Чарити хвърли поглед върху надписа, избран за този следобед. Той гласеше: Аз може и да не функционирам правилно, но ти определено не си с всичкия си.

— Това не е никаква новина. — Рейдиънс весело погледна към пълната фигура на Тед. — Постоянно умираш от глад. Затова все ти повтарям, че ако станеш вегетарианец, ще поотслабнеш.

 

 

— Не си струва до края на живота си да ям ядки и плодове, само за да стопя няколко кила — парира я Тед със същия тон. — Нищо, че Чарити умее да приготвя тая храна за зайци по-добре от всичките ми познати.

Спорът беше стар. Вече не му обръщаха специално внимание. Всички бяха прекалено заети да наблюдават Елайъс; изглежда никой не знаеше как точно да го поздрави. Миналата седмица, макар и новопристигнал, той бе един от тях, помисли си Чарити. Тази седмица бе техният наемодател.

Новите договори още не бяха подписани. Елайъс разполагаше с близо два месеца, за да промени решението си за продължаване на старите условия и всички присъстващи го съзнаваха.

Чарити сметна, че като президент на Асоциацията, защитаваща съдържателите на магазинчетата, е редно да вземе нещата под свой контрол. Усмихна се изключително приветливо на Елайъс, когато той стигна до малката група.

— Можеш да поставиш купата си на масата ей там — обяви тя, съзнателно допускайки в тона й да се прокраднат авторитарни нотки — стар номер, усвоен по времето, когато се налагаше да се справя с многобройните кредитори, дошли да си получат дължимото от западащата тогава верига универсални магазини „Труит“. Именно интуицията й помогна през онези първи дни на невероятна отговорност. Към този тон прибягна, за да се справи и с Елайъс. — Запозна ли се с всички?

Елайъс се огледа, докато оставяше покритата купа до картофената салата на Бея.

— Не.

Чарити набързо представи хората.

— Рой Яптон. Собственик на въртележката. Бея Хатфилд. Държи кафенето в Уиспъринг Уотърс. Рейдиънс Баркър, съдържателка на „Нокти от Рейдиънс“. Тед Дженър. Държи магазинчето за тениски. Вече си се срещал с Нюлин Одел. Нюлин работи при мен.

— Здравей. — Нюлин се взря в Елайъс през кръглите си очилца. — Как е Отис?

— Добре е.

Елайъс кимна учтиво на събралата се наоколо групичка, после се облегна върху перилата на кея, кръстоса обутите си в ботуши крака и скръсти ръце пред гърдите си.

Чарити вирна брадичка и се приготви да го прикове.

— Уведомих сегашните съдържатели на магазинчета за готовността ти да подновиш договорите при старите условия.

Елайъс кимна все едно темата не представляваше никакъв интерес за него. Япи се намръщи.

— Така ли е, Уинтърс?

— Да — отвърна Елайъс тихо.

— Уф! — Бея размаха кърпичка пред лицето си да се разхлади. — Нямам нищо против да споделя какво облекчение е да чуем това. Чарити ни каза, че знаеш всичко за намеренията на градската управа да промени напълно облика на Уиспъринг Уотърс.

Елайъс хвърли замислен поглед към залива.

— Не виждам как би могло да стане това.

Тед свъси вежди.

— Не бъди толкова сигурен, Филис Дартмур, нашата всеотдайна кметица, заяви, че в управата вече са намислили няколко нови имена за кея Крейзи Отис. Искат да звучат по-примамливо, твърди тя. Нещо като Кей Индиго или Кея на Залеза.

Чарити простена:

— Звучат толкова тривиално. Без никакъв характер.

— От пролетта Чарити постоянно воюва с кметицата Дартмур и с градската управа — съобщи Рейдиънс на Елайъс. — Всички ходим на месечните събрания на управата, но оставяме Чарити да говори. Много я бива в тези неща.

— Аха. — Елайъс се загледа в Чарити. — Името Крейзи Отис подхожда на кея. Не виждам причина да го променям.

— Радвам се, че си съгласен с нас — обади се Чарити. — Но те предупреждавам — ще бъдеш подложен на сериозен натиск да промениш името на кея и всичко останало, свързано с него.

— Надявам се да се справя — отвърна Елайъс тихо. Чарити се поколеба как да реагира на това простичко изявление. Огледа останалите.

— Какво ще кажете първо да хапнем, а после да се занимаваме с работата?

— Добра идея — съгласи се Тед. — Какво донесе, Уинтърс?

— Изстудено фиде със зелен чай, залято с фъстъчен сос — отвърна Елайъс. — Има и лютив сос отделно, за тези, които го обичат.

Чарити го погледна смаяно.

— Само това оставаше — промърмори Тед. — Още един страстен чревоугодник вегетарианец от Сиатъл. Дали не трябва да се забрани на такива като вас да се заселват тук? Опропастявате местната кухня.

Веждите на Рейдиънс се стрелнаха нагоре.

— Намекваш, че старите рецепти за хамбургери и крем супа от гъби ще изчезнат?

Бея се засмя.

— Внимавай да не те засенчат, Чарити.

Рейдиънс се изхили и обясни на Елайъс:

— Чарити е фантастична готвачка. Тед доста мърмори, но дори той одобрява ястията й.

— Най-хубавата заешка храна по северозападното крайбрежие — съгласи се Тед, докато се насочваше към подредената за пикника маса.

— Абсолютно си прав — подкрепи го Япи и вдигна капака от купата на Елайъс. Усмихна се доволен при вида на Аленото фиде. — Но май тук има истински сериозен конкурент.

Чарити дочу облекчения смях, последвал добронамерената забележка на Япи. Усети как напрежението напуска групата, докато се събират около масата.

Няколко минути по-късно, напълнила чиния с фидето на Елайъс, тя се настани на една пейка. Светлината на късния следобед нежно обливаше залива. Последните слънчеви лъчи превърнаха небето в разтопено злато.

Елайъс седна близо до Чарити. Тя хвърли таен поглед към чинията му и видя, че е пълна с нейния кускус и салатата от леща. Поради някаква неясна причина това я зарадва.

През залива долетяха пеещи гласове, придружени от веселите звуци на зле изпълнена мелодия от флейта и удари на барабан.

— Какво е това, по дяволите? — запита Елайъс.

— Пътешествениците — отвърна Рейдиънс. — Всяка вечер пеят на залязващото слънце. Вероятно не ги чуваш от твоята къща на скалата, но понякога вятърът довява припяването им през залива, чак до кея.

— Група откачалки — додаде Тед, докато дъвчеше зелено фиде.

Рейдиънс се намръщи.

— Според мен това е прекрасен древен обичай.

Елайъс я погледна.

— Древен обичай?

— Правили са подобни неща в по-стари времена — уточни Рейдиънс.

Вилицата със салатата на Чарити спря на път към устата му.

— Какви по-стари времена?

Чарити потисна усмивката си.

Гласът на Рейдиънс се сниши и се изпълни с уважение.

— Шестдесетте години.

— Аха — Елайъс кимна разбиращо. — Значи това са по-старите времена.

Улови погледа на Чарити и й намигна. Тя едва не изтърва вилицата си.

— Ще бъде интересно да се види колко ще продължават с този малко попреминал обичай, когато зимата дойде — обади се намусено Япи. — Задниците им ще измръзнат на плажа, ако продължат и през ноември.

— Няма да са тук през ноември — напомни му Бея. — Според кметицата, ще напуснат, след като космическите кораби не се появят, както е обещанието.

Нюлин Одел рязко вдигна глава. Очите му зад кръглите очила блестяха гневно.

— Това припяване по залез-слънце е само още един глупав ритуал, създаден от Гуендолин Пит, за да засили колорита на измамата си.

— Успокой се, Нюлин — посъветва го Тед. — Доколкото виждаме, Гуендолин не прави нищо незаконно. Повярвай ми, ако имаше нещо тъмно в делата на Пътешествениците, градските съветници незабавно биха им се опълчили. При най-малкото основание щяха да изпратят веднага шефа на полицията.

— Така е — съгласи се Япи. — Откакто пристигнаха Пътешествениците, съветниците търсят повод да се отърват от тях. Дори се учудвам защо Лейтън Пит не е разстроен. Редно е да бъде доста вкиснат. Притежава част от земята на къмпинга, където са се настанили Пътешествениците.

Елайъс ядеше кускуса замислено.

— Има ли връзка между посредника Лейтън Пит и ръководителката на култа Гуендолин Пит, или е просто съвпадение на имената?

— Никакво съвпадение — отвърна Бея. — Лейтън е най-богатият мъж в града. Гуен е бившата му съпруга. Някога и двамата ръководеха фирмата за недвижими имоти „Питриалити“. Но Лейтън се разведе с Гуен преди около година, за да се ожени за Дженифър — новата брокерка на недвижими имоти, която постъпи на работа при тях. Беше истински неприятна история.

Елайъс хвърли въпросителен поглед към Чарити.

— И бившата съпруга на Пит цъфна в града с последователите си, които очакват извънземни пратеници, това лято?

— Ъхъ. — Чарити хапна още една лъжица от прекрасното фиде. — Няма начин човек да не се озадачи, нали?

— Гуен определено е намислила нещо — обади се Япи. — Вероятно става дума за пари. Тази жена винаги е знаела как да изкарва пари. Пит постъпи като идиот, когато я изостави. След развода бизнесът му не върви добре. Дженифър не умее да продава недвижими имоти като Гуен.

— Едно ще ви кажа. — Пръстите на Нюлин така силно стиснаха кутията газирана вода в ръката му, че тънкият алуминий изпука. — На Гуендолин Пит не бива да й се размине. Тя разбива живота на хората. Моята Арлин прехвърли и последния цент, който притежаваше, по сметката на проклетия култ. Някой би трябвало веднъж завинаги да се погрижи за Гуендолин Пит.