Джейн Ан Кренц
Дълбоки води (9)

7.

Един мъж може да се удави в страст така лесно, както и в океана.

„За естеството на водата“, из дневника на Хейдън Стоун

Нещо не беше наред.

Чарити затвори новия брой на Гурман, който прелистваше от половин час. Усещаше го с костите си. От следобед, когато видя Елайъс да затваря магазинчето си за деня, неспокойството й се засилваше непрестанно.

Не си даде труда да махне на никого за довиждане, да не говорим, че не я изпрати до колата й, както му бе станало навик през последните няколко дни. Насочи се към паркинга, без да погледне назад, с празната клетка в ръка. Отис бе кацнал като хищна птица върху рамото му.

Поради някаква необяснима причина гледката на мъжа и птицата, тръгнали надолу по кея, предизвика ледени тръпки у Чарити. Сега, няколко часа по-късно, леденото усещане ставаше още по-зловещо.

Метна лъскавото списание върху ръчно изработената ниска масичка с опушено стъкло. То падна върху купчината готварски книги, които донесе от „Шепоти“. Цяла вечер се занимава да търси интересни рецепти. Вкусът на Елайъс, подобно на нейния, бе изтънчен и малко ексцентричен. Нищо не си бяха казали на глас, но Чарити имаше чувството, че й е хвърлена ръкавица, че Елайъс я изправя пред предизвикателство. Възнамеряваше от следващия рунд Труит-Уинтърс при надпреварата да излезе победител в готвенето.

В момента обаче не изпитваше притеснението на главен готвач. Тревогата идваше от другаде.

Не успяваше да прогони от главата си образа на мрачния силует на Елайъс, очертан върху фона на вечерното слънце.

Нещо определено не беше наред.

Надигна се от извитото, тапицирано в яркочервено канапе и прекоси малкия хол, за да отвори входната врата. Излезе на верандата. Минаваше девет часа. Бе почти тъмно. Във въздуха се усещаше хлад. Над залива се образуваше мъгла.

Обви с пръсти стария, боядисан в бяло парапет и се загледа към дърветата, които в продължение на триста метра разделяха нейната къща от тази на Елайъс. През гъстата растителност не виждаше никаква светлина.

Импулсивно изпъна гръб, заключи входната врата и слезе по стъпалата на верандата. Спря и се заслуша в шумовете на нощта. Стори и се, че чува далечното припяване на Пътешествениците, но не бе сигурна.

Тръгна по пътеката по скалите. Отново погледна към къщурката на Елайъс. Оттук би трябвало да види дали прозорците му светят.

Нищо. Дори лампата на верандата му не бе запалена. Вероятно е отскочил до града за вечерта. Чувството, че нещо не е наред се засили. Направи една крачка, после втора. Измина няколко метра по пътеката и едва тогава си даде сметка, че всъщност отива към къщата на Елайъс.

Вероятно правеше грешка. В играта на котка и мишка, на която и двамата се бяха посветили, сигурно щеше да се окаже конфузно да проверява Елайъс. Не е изключено да прецени любопитството й като знак за нетърпение или дори отчаяние. Ще загуби завоюваните позиции. Но нямаше сили да се върне обратно. Какво толкова, по дяволите? И без това не я бива особено в игрите, които мъжете и жените играят помежду си. Никога не бе разполагала с достатъчно време, за да ги овладее.

Докато вървеше забързано по скалите, нощта се спускаше бързо около нея. Стигна до засенчената от дърветата градина на Елайъс, а все така не виждаше никаква светлина през прозорците. Отиде до предната врата. Джипът на Елайъс стоеше паркиран на алеята.

Зачуди се дали не е отишъл на по-дълга разходка край брега.

Чарити заобиколи къщата и тръгна към градинската врата. За миг ръката й остана върху портата. После дръпна резето, отвори и влезе в градината.

Вече бе стигнала до средата на виещата се пътека и тъкмо понечи да продължи към неосветената задна веранда, когато усети нечие друго присъствие в градината. Спря и бавно се извърна.

Отне й няколко секунди да различи силуета на Елайъс. Седеше с кръстосани крака пред езерото за размишления; мълчалива, непомръдваща фигура сред играещите сенки. Черната повърхност на езерото не отразяваше нищо.

— Елайъс?

Пристъпи крачка напред и се поколеба.

— Има ли нещо, с което да ти помогна? — долетя хладният му, дистанциран глас, който я бе сепнал при първата им среща.

— Не. — Тя пристъпи към него. — Добре ли си?

— Тогава какво искаш?

— Елайъс, за бога, какво не е наред?

— При липса на светлина водата разкрива интересен аспект. Повърхността става тъмна и непроницаема.

— Чудесно. Отново дзен притчи. — Чарити пристъпи към езерото и спря близо до Елайъс. — Стига с тези загадъчни коментари. Кажи ми какво става.

Отначало си помисли, че той няма да й отвърне. Не помръдна и не погледна към нея. Беше напълно фокусиран върху тъмната повърхност на езерото за размишления. Мина един безкраен момент.

— Гарик Кийуърт се е опитал да се самоубие снощи — обяви той най-сетне.

Думите я удариха със силата на вълна, разбиваща се в скалите. Спомни си какво каза Елайъс за смъртта на майка си. Самоубийството винаги крие определен ужас за онзи, който се е докоснал до него.

— О, Елайъс.

Приклекна до него — краят на леката й пола попадна върху коляното му — и проследи погледа му към тъмната повърхност на езерото. Беше прав. Там не се виждаше нищо. Нощта сякаш тежеше над градината.

Мина известно време. Чарити не се опита да наруши тишината. Просто изчакваше. Единствено това можеше да направи.

 

 

— Смятах, че отказвайки се от възмездието си, въпросът приключва — обади се Елайъс след известно време. — Но на практика аз не се оттеглих. Показах му какво съм в състояние да направя, реша ли да се заема.

— Не е сигурно дали именно срещата ти с него има нещо общо с опита му за самоубийство.

— Напротив има общо. Изучавах го години. При последния си ход трябваше да взема под внимание цялата гама от възможности. А вероятно съм го направил, но съм отказал да го призная.

— Не бъди така суров към себе си, Елайъс.

— Отлично знаех как съзнанието за собствената му уязвимост ще сгъсти и без това трупащата се в душата на Кийуърт отрова. Ала все си повтарях: какво толкова — просто още една капка към цялата смес. Няма да е фатална, за да промени крайния резултат.

— Откъде да знаеш кое точно ще го накара да прекрачи ръба? Все още не знаеш дали именно това го е тласнало.

— Малко нечистотия може да замърси и най-бистрото езеро.

Чарити се помъчи да измисли нещо, ала всичко, което й хрумна, й се стори безполезно. Някой друг мъж, мъж не така самодисциплиниран, би намерил утеха в нейното настояване, че не е виновен за опита за самоубийство на Кийуърт. В края на краищата самоубийството на Кийуърт щеше да е справедливо наказание. Елайъс обаче не беше като повечето мъже. Елайъс беше различен.

Чарити не знаеше колко време е минало. В един момент се пресегна, за да го докосне по ръката. Всеки мускул, всяка жила под кожата му бяха напрегнати и твърди като стомана. Той не помръдна. Сякаш не усещаше допира й.

— Започва да става хладно тук — отбеляза тя след време. — Да влезем вътре. Ще ти приготвя чай.

— Не искам чай, Чарити. Иди си вкъщи.

Хладината и отчуждеността в тона му я накара да трепне. Пребори се с инстинктивното си желание да скочи и да побегне.

— Няма да те оставя да седиш чук. От залива идва мъгла, в случай че не си забелязал. Застудява.

— Сам ще се погрижа за себе си. Не ми е нужна помощта ти. Остави ме сам, Чарити. Не биваше да идваш тази вечер.

— Съседи сме. Забрави ли? Приятели. Не мога да те оставя сам.

— Не носиш никаква отговорност за мен.

— Чуй ме, Господине-който-вечно-се-контролира, ти имаш свой морал, а аз — свой. Моят не допуска да те оставя тук сам. — Изправи се и го дръпна за ръката. — Моля те, Елайъс, хайде да влезем вътре.

Погледна я със съвършено невиждащ поглед; очите му бяха като повърхността на езерото за размишление. За миг й хрумна, че ще откаже. После, без да пророни думичка, с плавно движение се изправи.

Тя се възползва от дребната си победа и го поведе нагоре по стълбите. Той не оказа никаква съпротива, но оставаше все така напрегнат. Чарити отвори вратата и леко го бутна навътре.

Изрита обувките от краката си и заопипва стената.

— Къде е ключът за лампата?

Без да проговори, Елайъс протегна ръка и щракна копчето. В ъгъла светна лампа. Под покривалото върху клетката Отис измърмори нещо недоволно.

За пръв път тази вечер Чарити видя ясно лицето на Елайъс. Гледката я накара да съжали за желанието си да запали лампата. Най-добре е някои неща да останат скрити в сенките.

— Ще сложа вода — обяви тя.

— Най-добре е, мисля, да си вървиш, Чарити. Тази вечер не съм приятна компания.

Думите му съдържаха нескрито предупреждение. Обзе я лека тръпка на страх, но мигом се отърси от усещането за непосредствена опасност.

— Казах, че ще приготвя чай.

Мина край него и прекоси голата стая към малката кухня. Видя чайника на печката. В шкафа откри кана. До нея имаше кутия чай.

— Съмнявам се дали ще го направя така хубав както ти го запарваш, но поне ще бъде топъл.

Напълни чайника с вода.

— Чарити.

Спря, с чайника в ръка, и се извърна да го погледне през рамо.

— Да?

Той нищо не каза. Просто стоеше и я наблюдаваше така съсредоточено, че тя се почувства парализирана. Остана потресена от празнотата в погледа му. В този момент успя да преодолее стената от гордост и самодисциплина, която той така старателно бе изградил около себе си. Древна самота като огромно чудовище се бе стаила в тъмнината отвъд тази преграда.

— Елайъс — промълви тя изключително нежно и бавно постави чайника на печката, — не се съмнявам в твърдението ти, че сам можеш да се справиш със ситуацията и вероятно си прав. Но понякога е добре да не се опитваш да правиш нещата сам. Приказките за естеството на водата вероятно са чудесни като философия. Понякога обаче човек има нужда от повече.

— Тал Кек Чара е всичко, с което разполагам — обяви той със смайваща простота.

— Не е вярно.

Отърси се от обзелото я вцепенение и приближи към него.

Обгърна го с ръце и го притисна с решителна твърдост. Той стоеше вдървен и не се поддаваше. Давайки си сметка, че се впуска в битка с неизвестен край, тя стегна прегръдката си и притисна лице към рамото му. С почти отчаяно чувство пожела топлината й и нещо друго, за което не бе сигурна доколко желае да идентифицира, да проникнат в душата му.

Елайъс потрепери. Простена тихо и дрезгаво, после улови главата й между ръцете си.

— Трябваше да си отидеш вкъщи — напомни той.

В следващия миг устните му бяха върху нейните.

Чарити залитна под проявата на мъжки глад, който заплашваше да я разкъса. За миг сякаш всичко се готвеше да изчезне.

Мъглата леко се разсея и тя осъзна, че се намира в ръцете на Елайъс. Беше я вдигнал и я отнасяше към тъмен отвор — входа на спалнята.

Усети как я полага върху матрака. Вероятно пълен с морска трева, мина й през ума. Нищо друго не можеше да е така твърдо и неудобно. Този мъж спи върху такъв матрак! Това вече е малко прекалено дори по отношение на самодисциплината.

Нямаше обаче време за оплаквания. Той се отпусна върху нея и тя мигом забрави за твърдия матрак. Елайъс бе далеч по-твърд от постелята.

Стройното му силно тяло я притискаше; безкрайно дълбоката, безмерно тайнствена целувка напомняше малко за самия Елайъс.

Чарити плъзна ръце около врата му. Пръстите му се насочиха към копчетата на леката й рокля. Чу го рязко да си поема дъх, когато разкри гърдите й. Едната му длан се насочи към зърното й — сега на свой ред тя си пое рязко въздух. Усети стягане при допира му. Тялото му се разтърси от още едно силно потреперване.

— Не биваше да идваш тук тази вечер — промърмори той.

— Всичко е наред, Елайъс.

Главата й се отпусна върху ръката му. Единият му крак се плъзна между бедрата й. Бутна коляно нагоре и го впи в полата й. Малко грубият плат на джинсите му оказа странно възбуждащ ефект върху голата й кожа.

— Не би трябвало да си тук, ала вече няма как да те отпратя. Господ да ми е на помощ, но те желая прекалено много.

Откъсна устни от нейните само за да ги плъзне върху гърдата й. Ръката му се спусна към бързо навлажняващата се издатина под пликчетата й. Стисна я леко, но настойчиво. Пръстът му проникна под ластичната материя. Свали тази част от бельото й с едно-единствено, властно движение.

Силно вълнение обзе Чарити. Понесе я огромна вълна — ту я издигаше, ту я спускаше; тя се замая и загуби всякаква ориентация. Никога през живота си не се бе чувствала така шеметно, така диво. Издърпа ризата на Елайъс от джинсите и впи пръсти в мускулестия му гръб.

Кой знае защо остана шокирана от откритието на топлата му плът. Усещаше плавното, мощно движение на мускулите под кожата му. Тялото му излъчваше завладяващ мъжки аромат.

Започна да дърпа кожената лента, промушена в гайките на джинсите му. Нямаше катарама. Не съобразяваше как да развърже стегнатия възел. С нарастващо нетърпение дръпна единия край.

— Аз ще се погрижа.

Откъсна се от нея, за да отстрани странния колан.

Възелът, така упорит под нейните пръсти, се развърза при едно-единствено докосване от негова страна. Извърна се, за да остави лентата до матрака. Тя чу шума от свалянето на металния цип.

Изви се настрана, свали джинсите си и посегна към отворения сандък. Чарити дочу характерното разкъсване на опаковка. Ръцете на Елайъс се движеха завидно сръчно.

В следващия миг отново се изтърколи върху нея. Тя се напрегна, усетила ерекцията му да се притиска към влажното й тяло. Беше тежък и плътен.

И голям. Определено голям. Но тя изпитваше вълнение, а не паника.

Насочи се между краката й.

— Погледни ме.

Тя отвори очи, откликвайки ма настойчивите му думи. От предната стая светлината бе достатъчна, за да й позволи да види неистовия му глад.

Прокара пръсти през косите му.

— Искам те, Елайъс.

— Никакви игрички повече — прошепна той.

— Никакви игрички.

Проникна в нея с бавни, безкрайни движения, разтърсващи сетивата й. Всичко в нея застина. Тя не бе в състояние да мисли, да говори, да помръдне. Изпълваше я цялата. Разтягаше я до почти болезнени предели. В отговор на това чувствено нахлуване мускулите й се бяха стегнали.

Затворен дълбоко в нея, Елайъс застина като всичко останало във вселената. Погледна я, сякаш чакаше някакъв сигнал да завърши започнатото.

— Добре ли си? — попита той с леко потреперващ глас.

Чарити си пое дълбоко въздух и отново откри гласа си.

— Да, да. Съвсем добре.

Впи пръсти още по-дълбоко в косите му и предпазливо се надигна към него.

Дрезгав стон се надигна в гърдите му.

— Не искам да те нараня. Толкова си тясна и стегната. Не си давам сметка…

— Казах ти, добре съм — увери го тя с усмивка.

— Господи, Чарити.

Сведе глава и целуна извивката на рамото й.

Непоносимата стегнатост се отпусна. Светът отново започна да се върти.

Елайъс бавно и предпазливо се изтегли, само за да проникне отново настойчиво в нея. Чарити въздъхна жадно и впи нокти в раменете му.

Той откликна с рязко поемане на въздух. Едната му ръка се спусна по нея и се спря там, където телата им се сливаха. Той намери изключително чувствителното място в гнездото от косъмчета и го разтърка.

Сякаш през нея премина електричество. Изви се към него и извика.

— Толкова е хубаво — прошепна той. — Така истинско.

Тя преглътна силното желание да се засмее.

— Естествено, че съм истинска. Какво мислеше, че съм? Отражение във водата ли?

— Досега не бях напълно сигурен.

Галеше я отново и отново; натрупаното напрежение в нея експлодира — заляха я вълни на облекчение. Усети зъбите му върху ухото си, докато проникваше в нея за последен път.

При кулминацията тялото му застина. Дрезгавият му, безмълвен вик отекна в тъмнината.

Чарити се остави нощта да я погълне.

 

 

Никакви игрички повече.

Елайъс отвори очи и се загледа в тъмния таван. Ароматът на изразходвана страст се смесваше с хладния, леко пропит от мъгла въздух, който нахлуваше през открехнатия прозорец. Гладкото бедро на Чарити, притиснато към крака му, го облъчваше с жизненост.

Усещаше удовлетворение във всяка частица на тялото си. То пееше във вените му и създаваше приятна топлина в корема му. Протегна се бавно, спокойно, доволно.

Никакви игрички повече.

Чувстваше се добре.

Чувстваше се опасно.

В Тал Кек Чара контролът бе всичко. Да загубиш контрол, означава приливът да те помете, да те отнесе в най-дълбоката част на океана. Да загубиш контрол, означава да попаднеш във водовъртежите на праисторическата река. Да загубиш контрол, означава да преминеш през водопада, да се спуснеш в леденостудените дълбини на бездънното езеро.

Да загубиш контрол, означава да загубиш всичко.

На следващото утро Чарити се загледа през прозореца в мъглата, спуснала се през нощта над Уиспъринг Уотърс.

— Ако не се вдигне до довечера, космическите кораби може и да не получат разрешение за кацане.

— Нещо ми подсказва, че няма да има никакво значение — обади се Елайъс. — Готова ли си за закуска?

— Разбира се. — Извърна се от прозореца. — Но се надявам да е нещо семпло. Не е лошо да се фукаш със способностите си да приготвяш вечери, но не е честно, когато става въпрос за закуска. Човек не се състезава със закуски.

Веждите на Елайъс се стрелнаха нагоре, докато поставяше две купички на масата.

— Приеми го като предизвикателство.

Тя успя да го дари с лека, изтънчена усмивка — поне се надяваше да е такава — и се настани на възглавницата пред масичката.

— Не ме предизвиквай, иначе ще се откажа и ще поръчам по телефона пица за довечера.

— Няма да го направиш. Така би постъпил страхливец, а ти не си страхливка. — Седна срещу нея и наля чай от кафявия пръстен чайник. — Ще се справиш с положението, убеден съм. Нещо ми подсказва, че винаги успяваш.

— Съжалявам, ако ще те разочаровам, но загубих доста от състезателния си дух, когато напуснах света на корпорациите.

Опитът да водят непринуден разговор им струваше необичайно големи усилия. Настроението на Чарити не бе лековато. Несигурността, обзела я със събуждането, представляваше пълна изненада. Не очакваше да се чувства точно така след първата нощ на страстно любене. Караше я да изпитва неловкост. Паниката още не я бе обхванала, но дочуваше предупредителни звънчета.

Лекото напрежение между нея и Елайъс не бе на място. Не така трябваше да са нещата днес.

Къде е чувството на интимност, призвано да обгърне и двамата, зачуди се тя. Само преди няколко часа изпитваше изключителна близост с Елайъс. Сега помежду им лежеше тревожна дистанция.

Добре съзнаваше, че сексуалният й опит в никой случай не би могъл да се определи като голям; бе изостанала поне с няколко години. Задълженията й към „Труит“ от години я държаха в изкуствено заграждение. Всъщност това бе първата й нощ, изцяло прекарана при мъж и сега щеше да сподели закуската му. И все пак инстинктите й подсказваха, че нещата между тях не бива да са такива.

Снощи се случи нещо много специално. Елайъс допусна тя да зърне част от душата му.

Днес обаче съвсем не е така. Той отново е в далечния си, собствен свят. Не може да го докосне така, както го докосваше снощи.

Беше казал: никакви игрички повече, но тази сутрин й се струваше, че отново са на арената.

Потисна една лека въздишка и с интерес огледа сместа в купичката.

— Какво е това?

— Мюсли. По моя рецепта. Овесени ядки, ръж, сусамено семе, бадеми, сухи плодове, малко ванилия и мед.

— Е, толкова с мнението за семпла закуска.

Тя добави мляко и взе лъжица.

— Когато прекарваме нощта заедно, аз ще приготвям закуската — обяви той с подозрителна щедрост.

Чарити се закашля и за малко да се задави. Остави лъжицата и взе чашата с чай.

— Добре ли си? — попита Елайъс.

Тя кимна енергично и отпи от чая, за да прочисти гърлото си.

— Добре съм. Напълно. Едно сусамено семе попадна не където трябва.

Изгледа я дълго и съсредоточено.

— Да не би мисълта да прекарвам нощта с теб да те изнервя?

— Разбира се, не. — Наля си още горещ чай. — Не говори щуротии. — С героично усилие успя да го дари с уверена усмивка. — Но положително нито един от двамата не желае да избързва. Ще го направим постепенно. Да оставим връзката ни да се развива естествено.

Очите му леко се сведоха.

— Нали снощи се съгласихме да няма повече игрички.

Усети как страните й поруменяват.

— Да изчакаш естественото темпо при съзряването на една връзка не е като да си играеш игрички. Просто е проява на здрав разум.

— Какво не е наред, Чарити?

— Няма нищо. — Отказа се от усмивката. — Само се опитвам да подредя нещата. Това е всичко.

— Кое да подредиш?

Изведнъж се разгневи.

— Ти ли ме питаш? — Тропна чашата така силно на масата, че едва не я счупи. Резкият звук провокира мърморенето на Отис. — Ти се държиш, сякаш снощи не се е случило нищо необикновено.

Той остана дълго загледан в нея.

— За снощи…

Тя вдигна ръка.

— Моля те. Ако се каниш да ми кажеш да не се взирам прекалено в случилото се снощи помежду ни — забрави. Опитвам се да закуся. Можеш да ми изнесеш лекцията по-късно.

— Не.

— Щом искаш отново да си играем игрички — добре. Но ще си ги играеш сам.

— Идеята не ми харесва — отвърна той суховато. — Особено след снощи.

Тя усети как се изчервява.

— Знаеш какво исках да кажа.

— Да. Но не разбираш какво се опитвам да ти кажа аз, струва ми се — парира я той.

— Ха! Така си мислиш. Напълно съм наясно. — Тя потропа с лъжицата по ръба на купичката. — Искаш да ми обясниш как не си бил на себе си снощи, нали? И не бива да си въобразявам, че е станало кой знае какво. И съжаляваш за прекараната заедно нощ.

Той се поколеба.

— Разбрала си само половината. Снощи не бях на добро място.

— Ъхъ.

Тя загреба лъжица мюсли.

— Не очаквах да се появиш. Имах да премисля много неща.

— И аз те прекъснах?

— Направо казано — да. Щеше да е по-добре да не се бе появила в градината точно в този момент.

— Съжалявам. — Гребна нова лъжица мюсли и яростно го сдъвка. — Няма да се повтори.

Той се намръщи.

— Нищо не разбираш.

— Ти ще кажеш! Доскоро ръководех голяма компания, забрави ли? Знам как да сведа и най-сложните случаи до прости неща. Какъв е проблемът? Предпочиташ да не се бях появявала снощи. Разрешението? Съвсем елементарно: ще се преструваме, че нищо не се е случило.

— Това не е възможно.

Тя се усмихна мрачно.

— Само ме наблюдавай.

— Сърдита си.

Замисли се върху думите му.

— Да, напълно си прав.

— Чарити, опитвам се да изясня нещо между нас.

— Не е ли да по-добре, ако вместо това закусиш?

Не й обърна внимание.

— Опитвам се да изразя съжалението си, защото снощи ме прекъсна по средата на сеанс за размишление. Имах потребност да подредя определени неща. Вероятно си вадиш погрешни заключения въз основа на случилото се.

Лъжицата й увисна във въздуха.

— Чакай, чакай. — Тя осмисляше чутото. — Май започва да ми просветва.

— Хайде просто да приемем за неразумно от твоя страна да определяш снощните ми действия като знак, че съм…

Той млъкна и се намръщи.

— Мекушав? Нормален? — Направи деликатна пауза и добави: — Човек?

Тъмна руменина заля лицето му.

— Никак не ми се иска да правиш неправилни заключения, това е всичко.

— Елайъс, обрисувай случая с термини от водната ти философия. Какво? Ще стоиш в плиткия край на басейна през целия си живот, понеже там си в безопасност? Все някога ще ти се наложи да рискуваш и да скочиш в дълбокия му край.

— Аналогията ти не прилага правилно философските принципи на Тал Кек Чара — процеди той през стиснати зъби. — Пътят е да се вижда ясно. Това е ръководство за наблюдение на действителността.

— Но ти не си наблюдател. Ти си участник. Поне снощи беше.

— Отново не схващаш за какво става въпрос.

Тя насочи лъжицата към него.

— Добре, обясни ми, велики майсторе на Тал Кек Чара. Погледни в магическото си езеро и ми кажи какво, според теб, става между нас точно в този момент.

— Точно това се опитвам да направя — обади се той припряно. — Не искам да живееш с погрешна представа за мен. Снощното ми поведение най-вероятно те е оставило с впечатлението, че съм позволил опитът за самоубийство на Кийуърт да ми повлияе.

— А не беше ли така?

— Опитът му да отнеме живота си е непредвидено следствие от мои действия. — В очите на Елайъс имаше строго, неумолимо убеждение. — А аз не обичам непредвидените последствия. Те са знак за неправилно приложение на Тал Кек Чара.

— Е, никой не е съвършен.

— Това не е извинение — парира я той.

— Елайъс, нямаш вината, че Кийуърт се е опитал да се самоубие. Ако това обаче ще те яде така, предлагам да предприемеш нещо по въпроса.

— Като какво например?

Тя се поколеба; умът й работеше трескаво.

— Иди да го видиш повторно, например. Би било добро начало. Поговори с него. Уредете отношенията си.

— И как точно предлагаш да го направя, мадам Терапевт? Какво да кажа на човека, опитал да се самоубие заради мен?

— Не знам. Никога не съм изпадала в подобна ситуация. Да речем, че не желаеш миналото да се повтори. Има ли деца?

— Син, когото ненавижда и в червата.

Чарити кимна.

— Посъветвай Кийуърт да не постъпва с хлапето, както са постъпили с теб твоите родители.

— Моите родители? — смая се Елайъс.

— Обясни на Кийуърт, че няма никакво право да изоставя сина си. Ако действително иска да изкупи греха си заради станалото преди толкова години на Нихили, е длъжен да изпълни задълженията си в настоящето.

Елайъс не откъсваше поглед от нея. Чарити почти го виждаше как се стяга, търси център, призовава силите си. Стори й се, че за миг отново зърна самотния звяр точно преди да спусне бариерата и да я изолира.

— Не знаеш достатъчно за ситуацията, за да правиш подобно предложение. — Гласът на Елайъс бе по-далечен от луната. — Забрави за Кийуърт. Ще се справя.

— Разбира се.

— А за нас… — продължи той натъртено. — Преди малко споменах, че си наполовина права да съжаляваш за снощното ти идване в градината и за прекараната заедно нощ.

— Досещам се, мисля, в коя точно част съм права. Не ти се харесва, че видях реакцията ти на нормално човешко същество, без вдигнат гард. Но какво пък толкова — сексът после си струваше.

— Сексът снощи не просто си струваше. Той беше нещо несравнимо повече.

Успя да му се усмихне хладно и да се съгласи:

— Да, така беше, нали?

Той подбутна купичката с неизяденото мюсли настрана и постави ръце на ниската маса.

— Би бил по-добър, ако бяхме изчакали да започнем връзката си при по-благоприятни обстоятелства. Но станалото — станало.

— Наистина очарователно романтично определение за нашата страстна нощ.

— Опитвам се да кажа, че макар да ми се щеше да се случи по друго време, никак не съжалявам за крачката към следващия стадий на нашите отношения.

Чарити погледна часовника.

— Господи, почти осем е. Трябва да бягам вкъщи, да се преоблека и да отворя магазина в десет.

— Чарити…

— Ще се видим на кея.

Скочи, вдигна купичката и лъжицата си и притича през стаята, за да ги остави в мивката.

— По дяволите, Чарити. Изчакай минутка.

— Не забравяй — довечера си при мен на вечеря. — Обу сандалите си и отвори вратата. — Днес е голямата нощ за Пътешествениците и космическите им кораби. По-добре си вземи яке. Сигурно ще бъде хладно на скалите посреднощ.

Тя побягна в ранната утринна мъгла.