Джейн Ан Кренц
Дълбоки води (8)

6.

Водата е най-дълбока там, където изглежда най-спокойна на повърхността.

„За естеството на водата“, из дневника на Хейдън Стоун

Гледката как Филис Дартмур влиза енергично в „Шепоти“ в събота сутринта не направи деня на Чарити по-приятен. Кметицата на Уиспъринг Уотърс изглеждаше дори по-решителна и агресивна от обикновено. На Чарити й се прииска да се измъкне през задната врата, но не разполагаше с достатъчно време.

А и така би постъпил страхливец, рече си тя. Просто за нещастие не бе спала достатъчно, понеже прекара дългата нощ будна в опити да анализира Елайъс.

Задачата не се оказа особено продуктивна. Припомни си финалната сцена при входната врата поне хиляда пъти и на зазоряване бе принудена да признае, че се е отървала на косъм.

Да, тогава се присмя, дори съзнателно подразни Елайъс. Ала на студената остра дневна светлина ставаше ясно в какво необичайно, изключително безразсъдно настроение беше предишната вечер. А същото май важеше и за цялата изминала седмица. Играеше си с огъня — ето как се държеше. А това въобще не й бе присъщо. Целувката на скалите преди няколко дни я караше да постъпва странно.

Днес вече бе съвършено очевидно, колко лесно можеше да бъде въвлечена в опасна връзка снощи. И единствено тя щеше да си е виновна. Прекара цялата вечер, флиртувайки безразсъдно. Искаше Елайъс отново да загуби самоконтрол, както стана на скалите. Искаше да види страстта да проблясва в очите му, да усети силните му ръце върху себе си, да знае, че е в състояние да го възбуди.

Но слава богу, снощи Елайъс се придържаше към дзен притчите. В стремежа си да докаже способността на своята прословута сила за самоконтрол й даде шанса да си възвърне ума.

Нужно й бе време. Трябваше да обмисли нещата задълбочено. Преди да предприеме по-решителни стъпки трябва да научи още доста неща за Елайъс Уинтърс. Не бива да забравя съвета на Дейвис: Внимавай с Уинтърс Според слуховете той не е обикновен играч, а истински победител. Всеки път.

И както лично се бе убедила, май беше точно така.

Каквото и да бе писано да се случи между нея и Елайъс, определено трябва да бъде отложено, докато се опознаят по-добре. Много по-добре.

Дрън-дрън.

Държеше си тази лекция от часове. Думите бяха запечатани като молитва в съзнанието й. Започваше да звучи като Крейзи Отис.

— Добро утро, Чарити.

Токчетата на италианските обувки на Филис чаткаха по пода на магазинчето.

— Здравей, Филис. — Чарити нарочно се настани зад тезгяха. — Нещо ми подсказва, че не си дошла да си купиш книга. По работа ли си тук, или заради политиката?

— И от двете по малко.

Филис спря и дари Чарити с хладна усмивка — изключително широка, но без никаква топлина. Беше отрепетирана, чаровна усмивка, която показваше цял ред ярки бели зъби.

Лесно е да не харесваш Филис, помисли си Чарити. Заради битката относно съдбата на кея Крейзи Отис двете се превърнаха в свирепи противнички. В Уиспъринг Уотърс вече се носеха легенди за сблъсъците им, когато и двете участваха в събранията на градската управа. Чарити обаче изпита дълбоко състрадание към новата си противничка и така бе обречена още първия ден при запознанството им.

Съзнаваше колко глупави са чувствата й и полагаше огромно усилие да ги прикрие, но не успяваше да се отърси от тях. Филис и напомняше какво представляваше самата тя някога: класически пример на човек, готов да постигне всичко, неизтощим работохолик, непрекъснато зает с ясни цели. Зачуди се дали Филис някога е изпитвала пристъп на паника.

Филис, завършила право във Вашингтонския университет, ръководеше собствена кантора в Уиспъринг Уотърс. Изпълняваше кметските си задължения с несекваща енергия. Намираше време да участва във всички кампании за подходящи кандидати за щатски избори и си осигуряваше покани за съответните коктейли в Сиатъл и Олимпия.

Беше стройна жена, малко над тридесет годишна. Със своята изтънченост положително би направила впечатление в Сиатъл, ала в малко градче като Уиспъринг Уотърс се открояваше така драстично, че изглеждаше не на място.

Филис бе единствената жена тук, която ходеше неизменно облечена в костюм. За днес бе подбрала шито по поръчка ленено сако, вече достатъчно измачкано, макар да бе едва десет и пет. Впечатляващите му подплънки придаваха на силуета й вид от четиридесетте години.

Филис пътуваше с колата си до Сиатъл поне веднъж месечно, за да подстригва светлокестенявите си коси. След като Дженифър Пит насади у всяка жена в града вкус към идеално поддържаните нокти, Филис стана редовна клиентка в салона за маникюр на Рейдиънс. А Рейдиънс създаде за нея специален цвят — бледомораво Дартмур.

— Сама ли си? — попита Филис и се огледа из очевидно празната книжарничка.

— В момента — да. Помощникът ми пие кафе с мляко при Бея, а е още рано за туристите, които идват тук за уикенда. С какво мога да ти бъда полезна?

— Исках да поговорим за новия собственик на кея Крейзи Отис.

— Защо не поговориш направо с него?

— Вече опитах. — Устните на Филис се свиха. — Показа се любезен, но несговорчив. Непрекъснато искаше да говорим за вода, ако правилно съм го разбрала.

— Ходила си да се видиш с Елайъс?

Чарити се смая от неприятната вълна, която премина през нея. Надяваше се да не е ревност.

— Срещнахме се случайно в пощата. Не прояви никакъв интерес към думите ми.

Чарити се поуспокои малко.

— Е? Какво очакваш да направя?

Филис сниши тона си до съвършено поверителен.

— Разбрах, че двамата се виждате.

— Всеки ден. — Чарити се усмихна непринудено. — Няма начин да не се срещаме, щом държим магазинчета на кея.

— Не това имах предвид и струва ми се, го разбираш. — В очите на Филис се появиха ледени пламъчета. — Говори се, че излизате заедно.

Чарити се смая. Не си бе дала труда да запази снощната среща в тайна, но определено и не бе разтръбила за събитието. Вероятно Елайъс е споменал за вечерята пред някого, който от своя страна е разгласил новината из целия залив.

— Клюките в малко градче се разпространяват невероятно бързо, нали? — промърмори Чарити.

— Виж, ще бъда пряма. Всеизвестно е, че Уинтърс не само е собственик на онзи идиотски магазин за сувенири в края на кея, но и собственик на целия кей. — Филис се наведе по-близо до нея. — И също така е собственик на преуспяващата компания „Фар сийз“.

— Е, и?

— Значи е играч. Въпросът е каква точно игра играе.

Чарити се усмихна суховато.

— Каквато и да е, гарантирам ти, че той определя правилата.

— Не съм изненадана. — Филис потропа с дългия си, лакиран в бледомораво Дартмур нокът по плота. — Уинтърс крои нещо. Доста се спекулира, но истината е, че никой не е наясно какво всъщност възнамерява да прави с кея. Именно тук трябва да ни помогнеш.

— Да помогна на кого?

— На онези от нас, които ги е грижа за бъдещето на това градче. Единствено ти си установила някакъв контакт с него.

— Филис, нямам представа какви точно клюки са стигнали до теб. Двамата просто вечеряхме и в никакъв случай не бе събиране за годеж, уверявам те.

— Виж, не се шегувам. Никой друг наоколо не получава ясен отговор от Уинтърс.

— Той определено не е специалист по ясните отговори — призна Чарити.

— Знаеш не по-зле от мен за апетитите на градската управа към кея Крейзи Отис от известно време. Хейдън Стоун беше невъзможен. Докато беше собственик на кея, нямаше никаква надежда магазинчетата да се модернизират. Но сега него го няма и ние искаме да убедим Уинтърс от колко голям интерес за него е да се съобразява с плановете на управата.

— Отново говориш в множествено число. Това ме притеснява.

— Членовете на управата и аз искаме да се присъединиш към нашия отбор, Чарити. Време е да спрем да спорим за бъдещето на кея и да заработим заедно, за да го превърнем в бъдещ център на Уиспъринг Уотърс.

— На мен ми харесва такъв, какъвто е.

— Къде е чувството ти за перспектива? — настоя Филис. — Някога си се подвизавала като преуспяваща бизнес дама. Като се изключи, естествено, присъствието на Елайъс Уинтърс на този кей, ти си единствената с бизнес умения. Останалите неудачници не биха успели да изкарат печалба дори да продават хотдог на парада по случай Четвърти юли.

Чарити усети как започва да се ядосва. При срещите й с Филис рано или късно неминуемо се стигаше до това.

— Съдържателите на магазинчета по кея Крейзи Отис не са неудачници. През последните двадесет години със собствени сили поддържат кея оживен за градчето. До скоро всички други го смятаха за трън в очите им.

— Оживен? — Филис размаха пренебрежително ръка с великолепно направен маникюр. — Ти наричаш това оживен? Та три от магазинчетата са празни. И е така от години.

— Един ден все ще им намерим съдържатели.

— Никой умен бизнесмен няма да отвори магазин на този кей, докато не се появи някаква гаранция, че обликът му ще се подобри.

— Не е нужно да бъдат изхвърлени всички сегашни съдържатели, за да се подобри видът на кея — сряза я Чарити. — Ние чудесно се справяме с дребния си бизнес. Това лято на кея идват три пъти повече туристи. Кея привлича страшно много клиенти с еспресо машината си. Заради салона за маникюр на Рейдиънс и местните жители свикнаха да се навъртат. Япи има резервации за няколко детски рождени дни на въртележката. Тед продава невероятно количество тениски. А и моята книжарница върви добре, благодаря.

— Не можеш да се изправяш на пътя на прогреса, за бога.

— Мога да се изправям, пред каквото желая.

Филис тежко си пое дъх.

— Не съм дошла да споря с теб.

— Нима? Не бих се досетила.

— Прояви разум, Чарити. Дойдох да те запиша на страната на бъдещето. Нужна ни е твоята помощ. Само ще спечелиш от обновлението на кея. Има възможност книжарницата ти да стане доста по-примамлива, ако Крейзи Отис придобие нов вид. Помогни ни да убедим Елайъс да ни сътрудничи.

Чарити облегна лакти върху плота и преплете пръсти. Гледаше Филис със смесица от предпазливост и растящо възхищение.

— Да кажем, в името на спора, че съм склонна да помогна за осъществяване на плановете ви. Как точно очакваш да убедя Елайъс да сътрудничи на градските власти?

Филис се възползва от открехнатата вратичка.

— Нужно ни е да поговориш с него. Разбери какви са плановете му за кея. Желаем да работим заедно с него.

— Да работите с него ли?

— Всички сме заинтересовани от модернизирането на кея Крейзи Отис. Ако той осъществява сделка за чуждестранни инвеститори, както подсказа Лейтън Пит, ни е нужно да разполагаме с информация.

Чарити я погледна още по-смаяно.

— Искате да шпионирам за вас?

Филис се намръщи, после се изчерви под грима си.

— Прекалено драматично поставяш въпроса, Чарити. Просто те молим да изпълниш гражданския си дълг.

— Хм… Гледала ли си някога един стар филм на Хичкок — Всеизвестно! Шпионски трилър от четиридесетте години с Кари Грант и Ингрид Бергман. Ингрид трябва да прелъсти и да се омъжи за лошия, за да следи постъпките му отблизо. Всички й обясняват, че е длъжна да го направи.

Очите на Филис се присвиха.

— Не виждам връзката.

— Май си права. Наистина не приличам особено на Ингрид Бергман, нали?

Млъкна, виждайки застаналия на прага зад Филис Нюлин.

Нюлин, с чаша мляко с кафе в ръка, се поколеба.

— Да изчакам ли отвън, Чарити?

— Няма нужда, Нюлин. — Чарити му се усмихна. — Кметицата и аз току-що приключихме разговора.

Филис свъси вежди по посока на Нюлин. После отново се обърна към Чарити.

— Помисли върху предложението ми. Важно е за всички ни. Не е изключено да се окаже, че бъдещето на градчето зависи от решението ти какво ще предприемеш.

— Само на това градче ли? Божичко, не знам, Филис Всичко по-малко от съдбата на свободния свят ми се струва като губивреме за талантите ми.

— Проявяваш страхотно тесногръдие.

Филис се извърна и напусна магазина, без да пророни нито дума повече.

Нюлин влезе зад тезгяха.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо повече от обичайното. Кметицата се вълнува за кея.

— По-добре да се тревожи повече как да накара Ханк Тубърн да арестува Гуендолин Пит.

— Действията на Гуендолин Пит не са незаконни — напомни му Чарити предпазливо.

— А би трябвало да бъдат обявени за такива. — Нюлин изгълта половината кафе. — Кметицата работеше доста по-усилено да прогони Пътешествениците, когато за пръв път се появиха в града. Помниш ли как в началото на юли постоянно изпращаше Тубърн да проверява дали не нарушават хигиенните и безопасните норми?

— Помня.

— А после, поради някаква причина, престана.

— И постъпи доста разумно, Филис стигна до логичното заключение, че не може да предприеме нищо и трябва да изчака крайния срок. С малко късмет Пътешествениците сами ще се разпаднат като група, когато космическите кораби не пристигнат.

— Вероятно. — Нюлин стисна зъби. — А може и да не го сторят. Хората стават доста странни, когато се касае за такива неща. Гуендолин Пит има да отговаря за доста неща, ако ме питаш. Някой трябва да се справи с нея.

 

 

Малко преди четири часа Елайъс окачи новата пръчка с пера за почистване на прах, дадена му от Чарити, и погледна Крейзи Отис.

— Ето, почистих. Но продължавам да твърдя, че Чарити не е права. Малко прах придава по-задушевна атмосфера на мястото.

Отис отвърна нещо неразбираемо.

— Не се вижда пукнат клиент. Май най-оживеният период за днес мина. — Елайъс се приближи към пръчката му. — Да отидем ли да видим как се справя Япи с поправката на въртележката?

Отис наклони глава и с царствено достойнство стъпи върху рамото на Елайъс.

Елайъс излезе от магазина, зави надясно и се насочи към далечния край на кея. Днес се чувстваше добре, независимо от неприятния посетител през нощта.

След къщурката Суинтън наистина бе посетил малкия офис в задната част на „Талисмани и дрънкулки“. Ала като се изключи разхвърляният боклук от кошчето, в което Суинтън очевидно се бе спънал в тъмното, не бяха нанесени никакви щети. Елайъс се зачуди какво ли е разбрал среднощният му посетител от скучната купчина фактури, каталози, ордери и касови бележки, задръстили шкафа.

Елайъс си отбеляза на ум да звънне на Крейг Торгут и да го накара да провери миналото на Суинтън, както това на Гуендолин Пит.

По-рано следобед на кея бе доста оживено, но нещата позамряха след четири. Минавайки край книжарницата, Елайъс забеляза Нюлин да работи зад тезгяха на „Шепоти“. Младежът изглеждаше мрачен както винаги. От Чарити нямаше и следа.

Елайъс мина край трите празни магазина и спря. Щеше да бъде добре да се намерят наематели за тях, мина му през ума. Ще трябва да се заеме с въпроса.

— Как са нещата, Уинтърс? — провикна се Тед от прага на „Моментална философия върху тениски“.

Държеше в ръка новоизлязъл криминален роман с меки корици. Между страниците се виждаше книгоразделител със знака на „Шепоти“.

И днес Тед бе облякъл една от своите тениски. Фланелката, която не покриваше добре корема му, съветваше: Бъди добър. Ако не можеш — бъди предпазлив.

— В момента бизнесът е позамрял малко — отвърна Елайъс. — С Отис решихме да се поразходим.

— Утре нещата ще са по-добри.

— Така е.

Бея кимна на Елайъс, докато наливаше изстуден чай за някакъв клиент, седнал отвън на една от масите. През перденцето на салона за маникюр Рейдиънс му направи знака на мира от шестдесетте години.

На Елайъс му хрумна, че макар да бе тук по-малко от две седмици, придобиваше странното усещане за принадлежност към кея. За пръв път не се чувстваше откъснат от другите, не ги наблюдаваше отстрани, от хармоничното място, което бе изградил в себе си. Споделя част от мястото, където са и останалите.

Все едно реката на живота му бе направила неочакван завой и се бе смесила с поточетата на живота на другите, които течаха наоколо.

Не бе сигурен как да оцени настъпилата промяна. От една страна тя противоречеше на нагласата му, но от друга, се чувстваше добре. Щеше му се Хейдън да е още жив, за да го попита за странното усещане. Имаше толкова много въпроси, които би задал на Хейдън.

Елайъс стигна края на кея и завари Япи потънал дълбоко в машинарията на въртележката. Цветните кончета бяха замръзнали в кръг около него.

— Здравей, Уинтърс — поздрави Япи и махна с гаечния ключ.

— Как върви?

Елайъс стъпи на платформата и облегна рамо в задницата на летящ кон. Отис стъпи върху опашката на коня, оглади пера и се накани да наблюдава работата.

— Ще се оправи — отвърна Япи.

Елайъс с интерес разгледа машинарията.

— Откри ли повредата?

— Май да. Ще я оправя до няколко минути. Подай ми отвертката, ако обичаш.

Елайъс погледна инструментите върху пейката.

— Коя?

— Голямата.

Елайъс взе отвертката и я постави в изцапаната със смазка ръка на Япи.

— Ще ходиш ли на плажа в понеделник вечерта да изпратиш Пътешествениците?

— Няма да го пропусна за нищо на света. — Япи завъртя отвертката с вещина. — Целият град ще бъде там. Или поне голяма част от него. Бея възнамерява да направи лавка с разхладителни напитки. Ще продава кафе, сода. Може и малко кифлички. Смятам да й помогна. А ти ще ходиш ли?

— Там съм.

Япи спря, колкото да изгледа изпитателно Елайъс, преди да попита:

— С Чарити ли ще бъдеш?

— Да.

— Вие двамата май се сближавате, а?

— Това проблем ли е?

— Не, не е. — Япи звучеше замислен. — Твоя работа.

— И аз така смятам.

— Но да знаеш — продължи Япи съзнателно провлачено, — ние тук всички обичаме Чарити. На никой от нас няма да му е драго, ако пострада, ако разбираш за какво ти говоря.

— Май се досещам какво ми казваш. Но тя не е дете. Може да се грижи сама за себе си.

— Да, определено има глава на раменете — съгласи се Япи. — Знае какво прави, става ли въпрос за бизнес. Нейна беше идеята да давам въртележката под наем за рождени дни и други детски тържества. Удвои доходите ми това лято. Тя подсказа на Рейдиънс да създаде специален цвят лак за всичките си редовни клиентки. Даде отличен резултат.

— Очевидно Чарити има добър нюх.

— Така е. И също така знае как да се справя с местните политици. Разкара градската управа от главите ни, докато ти не се появи. Но когато става въпрос за други неща, не е толкова жилава.

— Какво значи това?

— Бея ми каза, че Чарити е минала през доста кофти период, преди да се появи тук. Скъсала с някакъв богаташ в Сиатъл на име Лофтъс.

— Брет Лофтъс.

— Познаваш ли го?

— Видях го веднъж. — Елайъс си припомни деловия обяд, на който русият, синеок, с квадратна челюст Лофтъс забавляваше група банкери и инвеститори с безкрайни истории от задкулисния свят на бизнеса, свързан с продажбата на спортни съоръжения. Елайъс често мислеше за въпросния обяд напоследък. Всъщност — откакто Чарити за пръв път спомена Лофтъс.

— Е, тя не е излизала с никого откакто пристигна в Уиспъринг Уотърс. Поне аз и Бея не знаем за такова нещо.

— Докато не се появих аз.

— Ъхъ. — Япи се загледа в него през машинните чаркове. — Докато не се появи ти.

— Загрижеността ти за нея е трогателна, Япи. Кажи ми — има ли някой така загрижен за мен?

— Преценихме, че можеш да се грижиш за себе си. — Япи избърса мръсните си ръце в панталоните. — Май свърших. — Измъкна се от машинното отделение, затвори капака и дръпна някакъв лост. — Хайде да видим дали въртележката ще тръгне и да повозим Отис.

Отис закряка от радост, когато ярките, с блеснали очи коне започнаха да се въртят в кръг. Вкопчи се с мощните си нокти в седлото на пъстър пегас и разпери великолепните си пера.

— На стария Отис наистина му харесва тук — отбеляза Япи и поклати глава. — Чарити го водеше тук, след като Хейдън почина. Всички мислехме, че птицата ще умре. Беше наистина тъжна гледка. Нямаше никакъв живец. Но Чарити го върна към живота.

— Според нея Отис не й засвидетелства истинска благодарност, но съм сигурен, че й е благодарен.

Япи изсумтя.

— Да. Прав си.

 

 

Елайъс наблюдаваше момчето от сенките зад тезгяха. Хлапето, вероятно деветгодишно, бе облечено в универсалната момчешка униформа: джинси, гуменки и тениска.

Неделята се бе проточила дълга и мързелива. Елайъс хвърли поглед към часовника с кукувицата. Пет и двадесет и пет. Почти време да затваря. Хлапето обикаляше из магазина вече повече от половин час, методично изучавайки всички стоки.

— Търсиш ли нещо специално? — попита най-сетне Елайъс.

Момчето подскочи изненадано. Извърна се бързо и се взря към тъмната част в дъното. Елайъс си даде сметка, че до този момент хлапето не го е забелязало.

Детето бързо поклати глава и отстъпи крачка назад.

— Не, не… Само гледам.

— Добре.

Елайъс протегна ръка, така че Крейзи Отис да се настани върху рамото му.

Малкият трепна от движението и отстъпи още една крачка към вратата.

Внимавай, Уинтърс, помисли си Елайъс. Плашиш клиентите.

Вдигна чашата вода, която си бе налял по-рано, и бавно тръгна да излиза иззад тезгяха. Момчето го гледаше притеснено. Явно се готвеше да се извърне и побегне. В следващия миг зърна Крейзи Отис. Очите му се разшириха.

— Истински ли е?

— Да.

Елайъс посегна и почеса птицата по главата. Папагалът се протегна доволно.

— Уау! — Момчето спря да отстъпва. — Говори ли?

— Когато поиска. — Елайъс се приближи. — Видя ли писалките със симпатично мастило ей там?

Момчето изглеждаше удивено, но и несигурно.

— Не.

— Наистина работят. — Елайъс спря пред купчината писалки. — Гледай. — Избра една и написа няколко думи върху лист хартия. — Виждаш ли — нищо не личи.

Хлапето свъси подозрително вежди.

— А как ще направиш написаното да се види?

— Потапяш хартията в чаша с вода, в която има няколко капки от това нещо тук — Елайъс вдигна шишенце с безобидна химическа смес.

Разви капачката и капна две капки в чашата с вода. После потопи хартийката вътре.

Момчето се раздвижи и приближи.

— Дай да видя.

Елайъс извади хартийката от водата със замах и му я подаде. Думите Купи тази писалка се виждаха ясно.

— Бива си я. — Момчето го погледна с интерес. — Мога ли и аз да пробвам?

— Разбира се.

Елайъс му подаде шишенцето и писалката.

— Е, страхотно е. — Хлапето трескаво пишеше по листа. — Нямам търпение да я покажа на Алекс.

— Алекс ли?

— Да. Той е най-добрият ми приятел. Двамата ще ходим на плажа в понеделник вечерта да видим дали ще дойдат космическите кораби. Татко ще ни води.

— И аз ще бъда там.

— Така ли? — Момчето присви очи замислено. — Мислиш ли, че извънземните ще дойдат?

— Не.

Детето въздъхна.

— И татко казва така. Ама ще е страшно гот, ако все пак кацнат, нали?

— Би било интересно.

— Ще е гот. — От ентусиазъм очите му блестяха. — Ако все пак се появят, ще се кача на кораба с тях.

— Защо?

— Ъ? — Момчето се намръщи от въпроса. — Ами защото ще имат страхотни неща. Представи си какви ще са компютрите им. Много по-напреднали от нашите. Те ще знаят отговорите на всички въпроси.

— Не, няма.

Момчето го изгледа стреснато.

— Защо не?

— Защото технологиите, независимо колко са развити, никога не могат да отговорят на всички въпроси. Дори най-мощните компютри не могат да се справят.

— Сигурен ли си?

— Да. — Елайъс погледна писалката. — Това струва два долара и деветдесет и осем цента, плюс данъка. Няма да ми плащаш за философската лекция.

— Какво е философска лекция?

— Личното ми мнение. — Елайъс го отведе при касата. — Затова не ти взимам пари за него.

— О! — Момчето бръкна в джоба за парите. — Отворено ли е в неделя?

— През лятото.

— Чудесно. Още утре ще доведа Алекс.

— В такъв случай ще ти дам безплатно шишенце симпатично мастило.

— Много гот.

Момчето грабна хартиения плик, в които беше новата му писалка и разтворителя и хукна към вратата.

Наложи се да заобиколи Чарити, която очевидно наблюдаваше сценката от известно време. Изчака младият клиент на Елайъс да изчезне и тръгна към тезгяха. В очите й имаше весели пламъчета.

— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза тя.

Елайъс се загледа замислено към празната врата.

— Това хлапе, струва ми се, ще се радва на писалката.

— Прав си. Нали ти казах, че е призвание.

— Кое?

— Да държиш магазинче като това. Не всеки го може. Сестра ми, например, или Филис Дартмур няма да са щастливи, ако ръководят нещо толкова малко. Дай, на която и да е от тях „Талисмани и дрънкулки“ и никоя няма да миряса, докато не го превърне във верига от магазини от единия до другия бряг. До миналото лято и аз щях да постъпя така.

Елайъс се усмихна.

— Вероятно и аз.

— Някои хора — обяви Чарити натъртено, — трябва постоянно да са във водовъртежа на нещата, да разширяват бизнеса си, за да контролират цял космос. Не са в състояние да се задоволят с малък, завършен свят.

Елайъс взе плик със семена и започна да пълни купичката на Отис.

— Това да не е много завоалиран начин да ме попиташ дали бих се установил на място като Уиспъринг Уотърс и да изпитам удовлетворение да ръководя магазин като „Талисмани и дрънкулки“?

Чарити свъси вежди.

— Мислех, че го правя извънредно завоалирано.

— Ако това ти е начинът, значи си забравила всичко, което някога си знаела по въпроса.

— По дяволите! Сигурен ли си, че не го направих завоалирано?

— Определено.

Елайъс сгъна плика и го прибра под тезгяха.

— Е, тогава няма да успея да изпълня гражданския си дълг и в крайна сметка да се самопожертвам в името на доброто на Уиспъринг Уотърс.

Елайъс направи пауза, преди да попита:

— Какъв точно дълг и саможертва имаш предвид?

— Наскоро нейна светлост, кметицата, ми подсказа да използвам удивителните си способности да те прелъстя, за да ми съобщиш естеството на тайните си планове. Инструктира ме да използвам женските си прелести, та да разбера какво точно търсиш в градчето.

— По думите на последния ми клиент: много гот.

Тя отново свъси вежди.

— Нещата вървяха чудесно, докато не загатна, че ми липсва завоалираност. Каква полза от незавоалиран шпионин?

— Да не би просто да ти е нужна малко практика? — предположи Елайъс. — Склонен съм да ти позволя да се упражняваш върху мен.

— Нима?

Телефонът в малкия офис иззвъня.

— Помисли си. Ей сега се връщам.

— Да, да. Всички така казват. Съжалявам, но няма да вися да те чакам. — Чарити понечи да тръгне. — Шест и половина удобно ли ти е за вечеря в понеделник?

— Този път аз ще донеса виното.

— До скоро.

Махна му и бързо излезе.

Елайъс се ухили, докато вдигаше телефонната слушалка. Никога в миналото не бе склонен да флиртува, но прецени, че може да се научи как да го прави с Чарити.

— „Талисмани и дрънкулки“. Уинтърс на телефона.

— Елайъс? Крейг се обажда. Разполагаш ли с минутка?

— Разбира се. — Елайъс се облегна върху вратата на офиса и се загледа как Чарити минава край прозореца на магазина. Вятърът повдигаше дългата й памучна жълта рокля и показваше привлекателните трапчинки в свивката на коленете й. — Откри ли нещо за Гуен Пит?

— Всъщност — да. Била е доста заета жена през последната година.

— Заета с какво?

— С онова, което очевидно прави най-добре: купувала е и продавала недвижими имоти в северозападната част на страната. Интересното е, че го е правила доста тихо от името на компания, наречена „Собственост на Пътешествениците“.

— Като е използвала парите, получени от Пътешествениците, предполагам.

— Вероятно. Но във фирмата й няма нищо незаконно, доколкото успяхме да разберем. Тя е президент. Има само един служител.

— Дай да отгатна: Рик Суинтън?

— Истинското му име е Ричард Суинтън. Май си се срещнал с него?

— Посети ме снощи. Неканен.

— Разбирам — увери го Крейг. — Желаеш ли да поровим по-дълбоко в миналото му?

— Сигурно ще ти поискам още информация, след като му върна визитата.

— Звучи ми сякаш двамата се сприятелявате истински.

— Нали знаеш как става в малките градчета? Всеки се старае да се прояви като добър съсед.

— Най-добре му върни визитата, преди този тип Суинтън да поеме с някой от космическите кораби — посъветва го Крейг.

— Непременно.

— Между другото — имам новина, която вероятно ще ти се стори интересна.

Елайъс се загледа в Отис през прозореца на офиса. Птицата се движеше нетърпеливо напред-назад по пръчката. Беше време за затваряне.

— Каква е новината?

— Помниш ли Гарик Кийуърт? Онзи тип, за когото ме накара да събера информация?

Елайъс застина.

— Какво за него?

— Говори се, че снощи се е опитал да се самоубие. Нагълтал се с цяла шепа лекарства.

Дробовете на Елайъс останаха без въздух. Без никакво предупреждение реката, която извираше от неговото минало, изведнъж му показа образа на майка му — лежеше отпусната в леглото, а до нея, на нощното шкафче, имаше купчина празни шишенца от лекарства.

Елайъс призова волята си и отпрати образа обратно в тъмнината, откъдето се бе появил.

— Успял ли е? — попита Елайъс.

— Не. Обадили се на бърза помощ. Вкарали го в болницата навреме. Ще се възстанови, но си представи какво ще направи новината с компанията му. След като мине шокът, се очаква сривът на „Кийуърт интернешънъл“. Знаеш как става с компании, за които не е ясно кой точно ще ги наследи и оглави. Всички се паникьосват.

— Да.

— Лошото е, че Кийуърт така и никога не въведе сина си във фирмата. Ако го беше сторил, сега щеше да има кой да успокоява клиентите и кредиторите.

— Кийуърт и синът му не са особено близки — каза Елайъс.

— И аз така съм чувал. Е, това май ще е краят на „Кийуърт интернешънъл“.