Джейн Ан Кренц
Дълбоки води (2)

ПРОЛОГ: ЕЛАЙЪС

Между възмездието и дълбоките води има много общо.

Един мъж може да бъде повлечен надолу и от двете, преди да си даде сметка за истинската опасност.

„За естеството на водата“, из дневника на Хейдън Стоун

Елайъс Уинтърс се загледа в лицето на мъжа, когото възнамеряваше да унищожи, и най-после прозря истината. С шокиращо убийствена яснота установи, че е пропилял няколко години от живота си да планира съвършено неудовлетворяващо го възмездие.

— Е, Уинтърс? — Тежките черти на Гарик Кийуърт бяха замръзнали от раздразнение и нетърпение. — Ти настоя за тази среща. Имал си за обсъждане въпроси, отнасящи се до компанията ми в Тихия океан.

— Да.

— Дай да ги чуя. Ти можеш да си позволиш цял ден да си клатиш краката, но мен ме чака работа.

— Не мисля да ти отнемам много време.

Елайъс погледна към тънкия плик, който носеше със себе си.

Съдържанието на информацията в невзрачния плик целеше да осакати, а евентуално и смъртоносно да нарани „Кийуърт интернешънъл“. Представляваше кулминацията на тригодишно прецизно планиране, безкрайни нощи, прекарани в изучаването на разнообразни данни, несметни часове на предпазливи маневри и манипулации.

Най-после всичко си дойде на мястото.

Имаше шанс през следващите няколко седмици голямата спедиторска фирма, известна по цялото тихоокеанско крайбрежие като „Кийуърт интернешънъл“, да бъде поставена на колене заради съдържащата се в плика информация. Компанията вероятно никога нямаше да се съвземе от огромния пожар, който Елайъс се готвеше да запали.

Елайъс изучаваше опонента си с тренираното търпение и дисциплина, развити в съзнанието му от шестнадесет годишна възраст. Знаеше, че „Кийуърт интернешънъл“ е най-важното нещо в живота на Гарик Кийуърт.

Съпругата на Кийуърт го напусна преди години. Така и не си даде труда да се ожени отново. Отчужди се и от сина си Джъстин, който се бореше да изгради сам конкурентна спедиторска фирма тук, в Сиатъл. Каквито и приятели да имаше Кийуърт, тези типове щяха да изчезнат мигом, дочуеха ли нещо за финансовите му затруднения. Не би намерил утеха дори в прочутата си колекция от резбовани фигури, събирани из Тихоокеанските острови. Елайъс знаеше, че те не представляват никакъв интерес за Кийуърт — трупаше ги само заради престижа, който му даваха.

Единственото творение на Кийуърт бе компанията. С монументалната арогантност на древен фараон той бе изградил своя пирамида — съкровищница от богатства, върху чийто връх седеше сам.

Но Елайъс успя да разхлаби някои опорни камъни, крепящи масивната тежест на Кийуъртовата пирамида. Сега му оставаше да осигури начин тъмните води на възмездието да потекат, като запази в тайна съдържанието на малкия плик още няколко седмици.

В момента трябваше просто да излезе от офиса на Кийуърт. Беше толкова елементарно.

— Разполагаш с пет минути, Уинтърс. Казвай каквото ще казваш. Съвещанието ми започва в единадесет и половина.

Гарик се облегна върху тапицирания със сива кожа масивен стол. В месестата си ръка премяташе скъпа инкрустирана писалка.

Ръката ни най-малко не подхожда на елегантната писалка, помисли си Елайъс. Всъщност самият Гарик Кийуърт не се вписваше хармонично в собствения си офис. Беше твърде груб за изтънчената елегантност, плод на високоплатено дизайнерско умение.

Беше някъде към средата на петдесетте, с едра, тромава фигура; дори ушитият по поръчка костюм не успяваше да прикрие дебелия му врат.

Елайъс срещна острия хищен поглед на Гарик. Толкова просто щеше да го срине, сега, когато всяка фигура по шахматната дъска си е на мястото.

— Нямам нужда от пет минути — отвърна Елайъс. — Една-две са предостатъчно.

— Това пък, по дяволите, какво значи? Уинтърс, престани да ми губиш времето. Съгласих се да те приема единствено заради репутацията ти.

— Знаеш кой съм?

— Да, по дяволите. — Гарик остави писалката. — Основен играч в търговията по Тихоокеанското крайбрежие. Всички в Сиатъл, които са на международния пазар, го знаят. Имаш договори и връзки с много места из Тихия океан, където никой друг не е в състояние да стъпи. Известни са ми и големите ти успехи, като консултираш инвеститори. — Гарик леко присви очи. — И се говори, че си малко странен.

— Това горе-долу добре описва живота ми. — Елайъс стана. Постави плика внимателно върху лъскавата повърхност на широкото бюро. — Погледни вътре. Според мен съдържанието ще ти се стори… — направи пауза и се наслади, преди да произнесе следващата дума с видимо веселие: — … поучително.

Без да чака отговор, се извърна и тръгна към вратата. Озарението, че Хейдън Стоун се бе оказал прав, го поглъщаше като ледените води на бездънно езеро. Години бяха безвъзвратно загубени. Години, които никога нямаше да бъдат върнати.

— Какво е това? — изрева Гарик в момента, когато Елайъс стигна до вратата. — Какви игрички си играеш? Нали имаше да ми казваш нещо важно за деловите ми операции в Тихия океан?

— Всичко е в плика.

— По дяволите — хората са прави да твърдят, че си особен.

Елайъс дочу шума от разкъсване на хартия. Хвърли поглед назад през рамо и видя как Гарик извади от плика документа от пет листа.

— Бих искал да знам само едно.

Гарик не му обърна внимание. Свъси вежди и погледна първата страница. Гняв и озадачаване изкривиха едрите му черти.

— Какво знаеш за деловите ми връзки с Крой и Зилър?

— Всичко — увери го Елайъс.

Беше наясно, че Кийуърт още не е осъзнал значението на онова, което държеше в ръце, но не след дълго и това щеше да стане.

— Та това, по дяволите, е поверителна информация. — Гарик вдигна глава и изгледа Елайъс така както бик се взира в матадор. — Нямаш никакво право да притежаваш информация за тези договорни отношения.

— Помниш ли човек на име Остин Уинтърс? — попита Елайъс тихо.

— Остин Уинтърс? — Изненада, а после и дълбока умора се появи в очите на Гарик. — Някога познавах един Остин Уинтърс. Преди двадесет години. Работеше навън, из Тихия океан. — Погледът му стана по-суров, очевидно досетил се нещо. — Не ми казвай, че си му роднина. Изключено е.

— Аз съм негов син.

— Не е възможно. Остин Уинтърс нямаше съпруга.

— Родителите ми се развели две години преди баща ми да се премести на остров Нихили.

— Но никой никога не е споменавал за момче.

Фактът, че баща му дори не е говорил за него пред приятелите си и деловите си партньори му подейства като удар. Благодарение на дисциплината, придобита след дълга практика, Елайъс прикри въздействието на прякото попадение, което Гарик неволно му нанесе.

— Имаше син. Бях на шестнадесет, когато ти извърши саботажа в самолета на баща ми. Пристигнах на Нихили в деня, след като извадиха отломките. Ти вече беше напуснал острова. Отне ми много време, за да науча истината.

— Не можеш да ме обвиняваш за смъртта на Остин Уинтърс. — Гарик стана, а червендалестото му лице не спираше да се криви. — Нямах нищо общо с катастрофата.

— Прерязал си маркучите за гориво с пълното съзнание, че ще минат месеци докато се набавят нови от континента. Знаел си, че татко разполага само с един самолет и осуетяването на полетите ще му попречи да изпълни договорите си по транспортирането на товарите. Било ти е ясно, че бизнесът му ще рухне, ако не работи няколко седмици.

— Това са куп лъжи. — По месестите бузи на Гарик се разля руменина. — Не си в състояние да докажеш нищо.

— Не ми е необходимо да го доказвам. Знам какво е станало. Старият механик на татко те е видял да излизаш от хангара сутринта, когато са открили проблема с маркучите. Искал си да присвоиш новите договори на баща ми за превозване на товари и най-лесният начин е бил като му попречиш да изпълни сроковете за доставка.

— Остин въобще не трябваше да излита през онзи ден. — Ръцете на Гарик се свиха в огромни юмруци. — Самият механик го уведоми, че самолетът не е годен за полет.

— Татко позакърпил маркучите и рискувал, защото от въпросните договори зависело много. Бил изправен пред заплахата да загуби целия си бизнес, ако не изпълни доставките. Но маркучите се пропукали, когато „Чесна“-та се намирала на сто и петдесет километра от сушата. Татко не е разполагал с никакъв шанс.

— Вината не е моя, Уинтърс. Никой не е заставял Остин с пистолет да се качи в старата, разнебитена „Чесна“ през онзи ден.

— Изучавал ли си някога естеството на водата, Кийуърт?

— Какво общо има водата с цялата история?

— Тя е доста необичайно вещество. Понякога е невероятно бистра и увеличава всичко видяно през нея. В момента гледам през такава вода. Виждам те „седнал на пирамида, изградена върху развалините от татковата Чесна“, която лежи на океанското дъно.

Очите на Гарик се разшириха.

— Ти си луд.

— Отломките от самолета започват да се разпадат на части, нали? В края на краищата цялата конструкция ще се срине под теб. И когато това стане, пирамидата ти ще рухне, а ти ще потънеш в океана, точно както баща ми.

— Значи приказките са верни — ти наистина си луд.

— Но сега виждам, че не се налага да ускорявам процеса. Всичко ще стане по реда си. Чудя се защо ми бе нужно толкова време, за да го прозра.

Гарик имаше вид на човек, раздиран между бяс и смайване.

— Нямам нужда от подобни глупости. Нито от теб. Изчезвай от офиса ми, Уинтърс.

— Когато прочетеш документа в ръцете ти, Кийуърт, ще осъзнаеш колко близко всъщност си до провала. Реших да не саботирам тихоокеанските ти сделки така както ти постъпи със самолета на баща ми. Интересно е да се види какво ще направиш с предоставеното ти помилване. Дали ще си помислиш, че съм проявил слабост? Че не съм имал куража да изпълня плана си? Или ще погледнеш във водата и ще съзреш загниващите основи, върху които си изградил империята си?

— Изчезвай оттук, преди да съм извикал охраната!

Елайъс напусна луксозния офис и затвори вратата след себе си.

Взе асансьора до фоайето, излезе навън и спря на Четвърто авеню. Беше последната седмица на юли. В Сиатъл валеше.

Извърна се и тръгна надолу по тротоара. Отражението му го зяпаше от витрините на магазините.

През обливащата го болезнено прозрачна вода ясно виждаше миналото. Ала сивите морета — скривалище на собственото му бъдеще — бяха мътни и неясни. Беше възможно в неотбелязания на картата океан да не е останало нищо стойностно, което да дири.

И все пак трябваше да започне търсенето. Не разполагаше с друг избор. Днес най-после си даде сметка, че алтернативата е забравата.

Без съзнателно да избира посока, сви на ъгъла и пое по Медисън стрийт към океана. Докато се взираше в залива Елиът, взе решение.

Ще започне новия си живот, като приеме наследството, оставено му от Хейдън Стоун: кей, известен с името Крейзи Отис — Лудия Отис — и сувенирното магазинче, наречено „Талисмани и дрънкулки“. И двете се намираха в северната част на щата в градчето Уиспъринг Уотърс.