Джейн Ан Кренц
Дълбоки води (12)

10.

Морето е така солено, както и кръвта.

Животът зависи и от двете.

„За естеството на водата“, из дневника на Хейдън Стоун

Ханк Тубърн хвърли поглед на бележките си през очилата, спуснати ниско на носа му.

— Дайте да видя, дали съм разбрал правилно. Отишли сте до караваната на Рик Суинтън малко след единадесет. Видели сте неидентифицирана жена да излиза… — Спря и погледна към Елайъс от другата страна на бюрото. — Сигурен ли си, че не знаеш коя е?

Чарити затаи дъх. До този момент бе говорил само Елайъс. Трябваше да признае, че разпитът протичаше доста гладко. Гладко, като повърхността на спокойно море.

— Напълно — отвърна Елайъс. — Вдигнатата й качулка закриваше изцяло главата. Разбрахме, че е жена единствено по движенията й. Пък и това, че излизаше от караваната на Суинтън, също е показателно.

Ханк направи гримаса.

— Да, според слуховете, налитал на жени. Добре, значи сте проверили в караваната дали Суинтън е вътре, а после сте отишли при паркиралите коли на скалата, за да търсите Нюлин. Чули сте писъците и сте тръгнали с другите да видите какво се е случило. Присъединили сте се към тълпата пред караваната на Гуендолин Пит, влезли сте вътре и сте видели тялото. Това ли е всичко?

— Да — отвърна Елайъс непринудено. — Чарити и аз бяхме заедно през цялото време.

— Чудесно. Не ми помага особено, но това не е ваш проблем. — Дървеният стол на Ханк изскърца, докато той се настаняваше по-удобно. — Да сте забелязали нещо друго на мястото на убийството, нещо, което ви се вижда важно?

Елайъс се замисли за миг.

— Май ти казах всичко. Суинтън беше вътре преди мен. Беше клекнал до тялото. Пътешествениците, които го придружаваха, стояха отвън с други хора. Само празният диктофон в чекмеджето привлече вниманието ми.

Сепната, Чарити наруши тишината.

— Какъв празен магнетофон?

— Намерихме го в едно открехнато чекмедже — отговори й Тубърн. — Не е много, защото беше без лента. От време на време Гуендолин Пит очевидно е записвала деловите си срещи. Имаше и кутия с ленти, но се съмнявам дали ще открием нещо полезно.

Чарити се намръщи.

— Ще е прекалено да се очаква, че е записала собственото си убийство, предполагам.

— Така е — усмихна се Тубърн кисело. — Никой убиец не мисли за хората, които после трябва да се справят с цялата бъркотия. Но моята работа е тъкмо това. Да изясня какво се е случило. А сега, като приключихме с официалната част, искам да ти благодаря от името на мнозина, Уинтърс.

— О, няма защо — отвърна Елайъс.

Чарити му хвърли кос поглед.

— Какво е направил?

Ханк вдигна вежди.

— Не знаеш ли? Благодарение на Уинтърс Пътешествениците ще си получат обратно голяма част от парите.

— За какво говорите? — настоя Чарити.

Елайъс сви рамене.

— Да речем, Рик Суинтън е решил да поправи някои грешки.

— Не го вярвам и за минута — сопна се Чарити.

— Както и никой друг — ухили се Ханк. — Всички са наясно, че Уинтърс е убедил някак си Суинтън да прехвърли парите на Пътешествениците във фонд, който банката да разпредели. Но май по-разумно е да не знам как го е убедил.

Чарити остана поразена.

— И Суинтън е прехвърлил средствата?

— Да. — Очите на Ханк се присвиха. — По обяд разговарях със Сет Брод от банката. Казва, че към десет и двадесет Суинтън влязъл, следван от Уинтърс по петите, и настоял Пътешествениците да си получат обратно парите.

— Невероятно — прошепна Чарити.

— Суинтън подписал платежно нареждане от сметката в Сиатъл за няколкостотин хиляди долара, които банката да разпредели — продължи Ханк. — И услужливо предоставил списък със сумите, дарени от всеки пътешественик. Оттук нататък банката поема нещата.

Чарити изгледа Елайъс. Той й се усмихна тайнствено. С поглед я предупреждаваше да не говори много.

— Това е чудесно — обяви тя весело.

— Напълно си права. — Ханк взе чашата с кафе и бавно отпи. — Не всички Пътешественици са чужденци тук. Дъщерята на братовчедка ми се забърка със сектата на Гуендолин. Прехвърли й хиляда долара. Парите й трябваха за колежа тази година.

Чарити се ухили.

— Значи Елайъс е нещо като местен герой, а?

— Ако реши да се кандидатира за градската управа, няма начин да не го изберат — съгласи се Ханк усмихнат. — Ха, та самият аз ще гласувам за него.

— Няма да се наложи. Не се интересувам от политика. — Елайъс стана. — Щом си приключил с нас, инспекторе, да си вървим.

— Ами — да — кимна Ханк. — Ако възникнат нови въпроси, ще звънна.

— Имаш ли вече заподозрени? — попита Чарити.

— Между нас да си остане — Ханк я погледна през ръба на очилата, — пълен съм със заподозрени.

— Хайде, Чарити, знаеш, че не му е позволено да говори за случая настоя Елайъс и решително я хвана за ръката. — Да си тръгваме и да оставим човекът да си гледа работата.

Чарити успя да удържи любопитството си до тротоара пред участъка.

— Значи снощи само си надникнал в караваната на Суинтън, да видиш дали е там?

— Нямаше го.

— Нима? Трябва да ти призная, Елайъс, справи се чудесно. Каза на инспектор Тубърн истината, без всъщност да е цялата.

— Повярвай ми, Тубърн не искаше да чуе цялата истина. Той е достатъчно интелигентен, за да знае, че за някои неща е по-добре да не се пита. Доволен е от резултатите тази сутрин.

С други думи, не възнамерява да те пита с какви методи си убедил Рик Суинтън да върне парите на Пътешествениците.

— Не съм докоснал Суинтън и с пръст.

— Ха! Сигурно не си го докоснал, но бас държа, че страшно си го изплашил.

— Някои хора се плашат по-лесно от други. — Елайъс посегна да отвори вратата на колата. — Просто му споменах, че на някой може да се стори добър мотив за убийството, ако задържи всички източени от сметката на Пътешествениците пари.

Чарити премигна.

— Уау! Доста грубичко играеш.

Той се изправи и постави ръка върху покрива на колата. Очите му се впиха в нейните изпитателно, без да издават мислите му.

— Това притеснява ли те?

— Кое? Че си принудил Суинтън да върне парите на Пътешествениците? — Чарити се усмихна. — Шегуваш се. Той си го заслужаваше. Но имам няколко въпроса.

— Какви въпроси?

— Първо: наистина ли смяташ, че Суинтън може да е убиецът?

— Съмнявам се. Той е в състояние да наеме някой да натисне спусъка, но не допускам сам да го извърши. Той е мошеник. Няма смелостта за тежки насилия. Прекалено рисковано е.

— Звучиш доста уверено.

— Никой не може да е напълно сигурен за друг човек, но не подозирам Суинтън в убийството. Какъв е следващият въпрос?

— Защо го направи? — попита тя тихо. — Защо се изправи срещу Суинтън и го принуди да върне парите? Не познаваш никого от Пътешествениците, освен Арлин, а и нея я знаеш съвсем бегло. Нямаш причина да се намесваш.

Последва пауза. Елайъс изглеждаше напълно застинал. Чарити почти усещаше как се затваря в себе си.

Хрумна й, че вероятно не знае отговора на въпроса й. Хрумна й също, че това незнание сигурно не му допада.

— Реката на справедливостта тече по много канали — обяви той накрая с подчертано неутрален тон. — Някои са очевидни. Други наблюдателят трябва да разкрие.

— Забрави, че въобще съм питала. — Тя сбръчка нос. — Знам защо си го направил.

Очите му се присвиха.

— Защо?

Изправи се на пръсти и докосна лицето му с ръка.

— Защото си много сладък.

— Сладък!

— Да, сладък.

Потупа го по бузата. После леко докосна устните му със своите, отстъпи назад, за да се наслади на смаяното изражение в очите му и бързо се настани зад волана на колата си.

Завъртя ключа в стартера и натисна педала на газта. Нещо й подсказваше, че не е хубаво да се задържа около него.

 

 

Сладък.

Елайъс обърна питката с къри, която приготвяше. Беше изпълнил рецептата стриктно, но прибави още от лютивата подправка просто ей така.

Каквото и да каже Чарити за вечерята днес, няма да е сладко. Цял ден прекара в обмисляне на менюто.

Състоеше се от пикантни картофи и зелен фасул. Имаше и салата с люти чушки. За десерт — лимонова торта.

— Това си е война, Отис.

Крейзи Отис, кацнал върху клетката си, кимна и зловещо изкряка.

Елайъс вдигна месеста червена люта чушка.

— Ти ще ми бъдеш свидетел, Отис, че тя никога повече няма да ме нарече сладък.

— Хе-хе-хе…

Елайъс продължаваше да се чуди защо думата го възпламенява. Знаеше само, че продължава да беснее вътрешно от вчера следобед, когато Чарити го потупа по бузата, сякаш е извънредно добро куче, целуна го леко, усмихна му се и го нарече сладък.

Беше сигурен, че жените използват думата сладък, за да опишат бебета, кученца и братя.

Сладък! Иронична, уклончива и скучна дума. От която го побиваха студени тръпки.

 

Очите на Чарити се насълзиха при първата хапка лютиво къри. Премигна, за да разкара влагата, остави вилицата и грабна чашата с вино.

— Все още не съм овладял напълно тази рецепта — промърмори Елайъс.

— Вкусно е.

Тя отпи голяма глътка вино с надеждата алкохолът да потуши огъня.

— Питката с къри се прави с три вида люта подправка.

— Забелязах.

— Не е ли прекалено люто?

Тя се усмихна мрачно; оставяйки чашата.

— Адски е люто и ти отлично го знаеш.

Елайъс изглеждаше доволен.

— Опитай салатата.

Взе си предпазливо — лютивият й сос почти не отстъпваше на картофите и фасула. Пое си дълбоко въздух и преглътна.

— Пикантна е.

Той свъси вежди замислено, докато дъвчеше лист маруля.

— Не мислиш ли, че сосът е малко сладък?

— Сладък? — В съзнанието на Чарити дръннаха предупредителни звънчета. Сладък? Посегна за парче царевичен хляб. — Ни най-малко.

— А какво ще кажеш за царевичния хляб? Никак не го обичам сладък.

Чарити преглътна и отново си пое дълбоко въздух.

— О, не бива да се притесняваш за царевичния хляб. Всичкото чили, което си наблъскал вътре, премахва всяка следа от сладост.

Очите му засияха.

— Благодаря ти.

В продължение на няколко секунди се опита да разгадае изражението му, прочете предизвикателството и отново вдигна вилицата. Не бе напълно сигурна какво точно става, но бе напълно решена да изяде всичко в чинията си, дори ако резултатът е първото напълно документирано спонтанно човешко пламване.

Шум от голяма кола по алеята дойде като избавление.

— Имаш посетител — обяви Чарити с облекчение и остави вилицата.

Блясъкът в очите на Елайъс изчезна. Появи се познатото тайнствено изражение.

— Не очаквам никого.

Затръшна се врата на кола. След секунди се похлопа откъм кухнята.

— Ей сега се връщам. — Елайъс се надигна от ниската възглавница. — Довърши си кърито. Не е вкусно, когато изстине.

— Това нещо няма да изстине, дори ако го замразиш в глетчер.

Крайчетата на устните на Елайъс се извиха леко нагоре. Прекоси стаята, отиде в кухнята и отвори задната врата.

— Извинявай за безпокойството, Уинтърс — обади се Лейтън Пит. — Възможно ли е да поговоря с теб за няколко минути?

— Не съм сам.

— Важно е — промърмори Лейтън.

Чарити вдигна поглед от мястото си на пода.

— Здравей Лейтън. Много съжалявам за Гуендолин. Знам, че се разведохте, но все пак трябва да е било страхотен шок.

— Добър вечер, Чарити. — Прекрачвайки прага, Лейтън кимна разсеяно. Зад стъклата на големите му очила очите му изглеждаха притеснени. — Истински шок, права си. Виж, нямах намерение да ви преча, но наистина трябва да поговоря с Уинтърс, ако не възразяваш.

— Нямам нищо против, разбира се — отвърна Чарити.

Лейтън свъси вежди.

— Става въпрос за делови неща, Уинтърс.

— Естеството на водата и естеството на деловите неща имат някои общи качества — отвърна Елайъс. — Нито едното, нито другото не е така просто, както изглежда на пръв поглед.

Лейтън го погледна изненадано.

— Какво значи това?

— Не му обръщай внимание, Лейтън. — Чарити направи жест и посочи една възглавница. — Изпада в странни настроения. Сядай.

Лейтън пристъпи напред, но при вида на двете ниски възглавници върху пода, се спря.

— Не, не… Май предпочитам да остана прав.

— Първо си свали обувките — обади се Елайъс.

— Ъ?

— Обувките. Можеш да ги оставиш до вратата.

Лейтън се втрещи, очевидно стъписан от босите крака на Чарити, но после забеляза, че и Елайъс е без обувки. Скован, събу кожените си мокасини.

Чарити не пропусна да забележи, че най-богатият мъж в градчето има дупки по чорапите.

Елайъс заобиколи Лейтън и се настани отново върху възглавницата си. Отпусна се с непринудено движение.

— За какво искаше да поговорим, Пит?

Лейтън погледна несигурно към Чарити, ала после сякаш се окопити.

— Виж, Уинтърс, ще карам направо. Искам дял от онова, което уреждаш за чуждестранните си клиенти. Имам какво да предложа. Разполагам с вътрешна информация, до която ще ти е трудно да се добереш, за да осъществиш проекта си.

— Няма никакъв проект — отвърна Елайъс.

— Не ми разправяй врели-некипели — прекъсна го рязко Лейтън. — Замислил си нещо и то е свързано с кея, знам го. Целият проклет град го знае. Включи ме. Няма да съжаляваш.

— Не съм се сдобил с кея Крейзи Отис за чуждестранен клиент или някой друг — тихо отбеляза Елайъс.

— Слушай, ще сваля картите си на масата. — Лейтън започна да крачи напред-назад из малкото помещение. — Признавам, в момента съм леко финансово притеснен.

Елайъс го изгледа изучаващо.

— Затруднение?

— Гуен доста ме прецака. — Устните на Лейтън се свиха. — Отмъсти си. Точно както по време на развода обеща, че ще постъпи. Разори ме. А аз бях такъв глупак и дори не се усетих каква катастрофа се задава, докато не ме връхлетя.

Чарити се загледа как Лейтън вади от джоба кърпичка и избърсва челото си.

— Какво искаш да кажеш?

— Измами ме. — Лейтън се извърна и отново прекоси стаята с тежки крачки. — Оказа се страхотна измама, а аз се хванах на въдицата. Вложих почти всичките си пари. Почти нищо не ми е останало. Убеден съм, че Дженифър ще ме изостави, ако не се измъкна от тази каша. Нещата малко се поизопнаха помежду ни напоследък, а това направо ще ни раздели.

— Каква точно е измамата? — попита Елайъс.

Лейтън въздъхна дълбоко.

— Преди два месеца ми се обади някакъв тип. Бил представител на калифорнийски предприемач, фирмата му искала да се сдобие със собственост при скалите, за да направи игрище за голф и курорт с минерални бани. Така твърдеше. И евентуално да се разшири по-нататък. Естествено, желаеше да се сдобие със земята на приемливи цени.

— Нормално — подкрепи го Елайъс и продължи: — И са те избрали да им помогнеш да подберат първите по-големи парцели по дискретен начин.

— Сега си давам сметка, че оня тип, дето ми се обади най-вероятно е бил Рик Суинтън, макар да не съм в състояние да го докажа. Както и да е — стори ми се, че се открива възможност да направя най-голямата сделка в живота си. Гуен и аз все още се водехме собственици на стария къмпинг при скалите, ако ме разбираш. По време на развода остана непродадена само тази недвижима собственост. И двамата съзнавахме, че може да се окаже ценна в бъдеще, затова се уговорихме да я задържим на общо име.

— Знам — обади се Елайъс.

— Чудесно място. Естествено, предприемачът искаше терена. Трябваше само да склоня Гуен да ми продаде своята част. После щях да продам всичко на предприемача.

— За едно малко състояние? — уточни Чарити.

Лейтън я стрелна с поглед.

— Да кажем, за не лоша сума. Но преди да успея да направя предложението си на Гуен, тя цъфна тук с проклетите Пътешественици. Въобще не разбирах какво прави. После си дадох сметка, че вероятно използва култа, за да дои средства от хората, които са достатъчно тъпи, щом са повярвали в появата на космически кораби.

— Поиска ли й да ти продаде своя дял от къмпинга? — попита Чарити.

— Разбира се. — Лейтън махна с ръка. — Допусках възможността да правим заедно сделки, независимо от миналото. Гуен може да беше всякаква, но разбираше от бизнеса.

— Какво стана? — попита Елайъс.

Лейтън поклати глава.

— Похвали се, че води за носа Пътешествениците. Получавали, каквото заслужавали. Изразих желание да купя нейната половина от къмпинга. Тя се съгласи, при условие да използва мястото до петнадесети август. До средата на август щяла да събере — така твърдеше — необходимите й средства, за да финансира някакви свои проекти. Договорихме се. Най-малкото така си въобразявах.

— Приела е да купиш нейната половина от къмпинга?

— Точно така. — Лейтън отново избърса чело. — Предложих прилична цена за нейния дял.

— Намекваш за цена, базирана на сегашната пазарна конюнктура в Уиспъринг Уотърс. — Елайъс отпи от виното си. — Не на цената, която би предложил предприемач, заинтересован да изгради курорт тук?

Лейтън свъси вежди.

— Бизнесът си е бизнес.

Елайъс сви рамене.

— И водата си е вода, но две вълни не са еднакви. Някои безобидно се разбиват в брега; други образуват течение, което не е изключено да отнесе непредпазливите в открито море.

За миг Лейтън изглеждаше озадачен.

— Ъхъ… Е, с две думи, Гуен дойде да ме види преди две седмици. Чула слуховете за разработването на курорт тук. Настояваше, че присъствието ти в градчето, Уинтърс, недвусмислено подсказва за голям замисъл. Уплаших се да не се откаже от сделката ни.

Чарити се заигра с вилицата.

— А вместо това тя само вдигна размера на желаната сума, нали?

Лейтън отново се намръщи.

— Откъде знаеш?

— Ами очаквах го — призна Чарити предпазливо.

— Де да бях го прозрял и аз. — Лейтън въздъхна дълбоко. — Гуен поиска за земята петкратно повече от моето предложение. Възразих й колко е нереално. Тя обаче настояваше на своето — като имала предвид какво знае за Елайъс Уинтърс, имотът струвал десет пъти повече от това, което тя иска.

— И си я оставил да те убеди, че дори да платиш за нейния дял от къмпинга пет пъти повече, пак ще натрупаш цяло състояние, когато го препродадеш на предприемача, така ли? — попита Чарити.

— Знам колко глупаво звучи сега. — Пълничката ръка на Лейтън се сви в юмрук. — Но не само Гуен създаваше напрежението. Мнимият предприемач ми се обаждаше почти всеки ден.

Елайъс го наблюдаваше.

— Суинтън ли?

— Вероятно. Непрекъснато повишаваше предлаганата сума, стига да успея да му продам целия терен. Неговите хора настоявали за сигурност, че ще получат точно този парцел. Открито говореше за готовността им да дадат най-високата цена, стига да стане тихо, та да не се вдигнат цените на околните парцели.

Чарити го изгледа внимателно.

— И ти продължи да увеличаваш сумата, която бе готов да дадеш на Гуендолин?

Лейтън потрепери.

— Повтарях си колко е важно да притежавам цялата земя, независимо какво ще ми струва. Бях като трескав или нещо подобно. Загубих усета си за реалност. Именно тогава представителят на предприемача звънна отново. Предложи да ме направи партньор в бъдещия курорт.

Елайъс не откъсваше очи от него.

— От теб се е искало само да вложиш доста голям първоначален капитал, нали?

Лейтън затвори очи.

— Доста се изсилих.

 

 

— Дай да отгатна какво е станало по-нататък — предложи Елайъс. — Вложил си всичките си налични пари и си взел заем, за да финансираш останалата част от дела си като бъдещ партньор.

— Накратко казано — да — призна Лейтън. — Затънах до гуша. Сключихме сделката на петнадесети сутринта. Прехвърлих капиталите си в онова, което мислех, че е сметка на предприемача. Късно същия следобед Гуен дойде да ме види. За да злорадства.

— И тогава ти съобщи как те е изпързаляла — заключи Елайъс.

Лейтън сведе глава. Спря пред прозореца и унило се загледа в тъмната градина.

— Взе всичко, което имах. Трябва да обявя фалит. Дженифър е бясна. Трудно ми е да го повярвам, но се чудя дали не се омъжи за мен заради парите.

Чарити вдигна поглед към тавана, но нищо не каза.

 

 

— Даваш ли си сметка — обади се Елайъс тихо, — че така описаните от теб обстоятелства, могат да прозвучат на някои хора като мотив за убийство?

Лейтън се извърна — изглеждаше истински уплашен.

— Не съм убил Гуен. Имаше наистина моменти — Бог ми е свидетел, когато исках да го сторя, но не го направих.

— Успокой се — посъветва го Елайъс. — Не те обвинявам в нищо. Работата на инспектор Тубърн е да уточнява алибито на всеки. И на твое място, бих се постарал да си го осигуря.

— Алиби ли? — Лейтън видимо бе потресен. — Та аз дори не бях близо до къмпинга в нощта, когато убиха Гуен. Знаете ли къде бях? Отидох и се напих до козирката в кръчмата. Прибрах се пеша някъде около полунощ.

Елайъс сви рамене.

— Както ти казах — това ще го уточните с Тубърн.

Лейтън пристъпи напред, но спря.

— Дойдох тук, защото съм отчаян. Умолявам те да ме включиш, в каквато и сделка да си замислил с бъдещите си клиенти.

Елайъс бавно се изправи на крака.

— За последен път ти повтарям — няма никаква сделка, Пит. Не съм в състояние да ти помогна.

Лейтън поклати невярващо глава.

— Все трябва да е останало нещо. Дженифър ще ме напусне. Знам го. Неприятно ми е да го призная, но… Напоследък, изглежда, се среща с друг.

Чарити се разтревожи от потиснатия тон на Лейтън. Хвърли поглед към Елайъс.

— Пътешествениците ще вземат обратно поне част от парите си. Защо и Лейтън да не получи нещо от своите?

Елайъс поклати глава.

— Парите на Лейтън не са влезли нито в сметката на Пътешествениците, нито в сметката на Суинтън. Нали проверих. На петнадесети няма никакви постъпления. Всъщност в сметките има общо около двеста хиляди. Това е нищо за мащаба, който Лейтън току-що описа.

— На петнадесети Гуендолин нареди на посредническата компания да прехвърли парите, които платих за земята в личната й сметка, а не в служебната — обясни Лейтън. — Те вече са част от наследството й. Нямаме деца, но тя има двама братя и сестра. Всичко ще отиде при тях. След развода те ме ненавиждат неистово. Може спокойно да се обзаложите, че няма да ми върнат и цент.

Чарити прехапа устни.

— Загазил си здраво, Лейтън.

— Ще се наложи да започна отначало — прошепна той. — На моята възраст… Просто умът ми не го побира.

Извърна се и с тежки стъпки излезе от стаята.

— Не си забравяй обувките — подсети го Чарити.

— Какво? А, обувките ми…

Лейтън с усилие си обу мокасините. После отвори вратата и бавно пристъпи в спусналата се мъгла.

Настъпи тишина. Чарити изчака колата на Лейтън да поеме по алеята. Погледът й среща този на Елайъс над ниската маса.

— Какво мислиш?

— Явно Тубърн е прав. Заподозрени колкото искаш.

— Наистина ли допускаш Лейтън да е убил Гуендолин?

— Има солиден мотив. — Елайъс се надигна и взе празните чинии. — Но същото важи и за мнозина други включително и всички разочаровани Пътешественици, които вече си заминаха. Готова ли си за десерта?

— Зависи. Какво предлагаш? Ванилов сладолед с къри ли?

— Успокой се. — Елайъс постави чиниите в мивката и отвори фризера на стария хладилник. — Домашна лимонова торта.

Крейзи Отис разпери криле, погледна Чарити и злорадо се обади:

— Хе-хе-хе…

Чарити стана, събра останалите чинии и тръгна към мивката.

— Добре. Ще хапна малко торта. Но само за сведение — доволен ли си, Елайъс?

— Не.

Извади тортата от фризера, постави лъжица отгоре й и се извърна към Чарити.

— Опитай — предложи той с дълбок, сексапилен глас. — Ще ти оправи вкуса.

Чарити скръсти ръце върху гърдите си и се облегна изтощена на хладилника.

— Готова съм да се обзаложа, че точно така ще стане.

Елайъс прокара дръжката на лъжицата по долната й устна.

— Отвори си устата.

Ароматът на лимон я лъхна свеж и съблазнителен. Въпреки вътрешната си съпротива Чарити отвори устни.

Елайъс бавно се усмихна. Присвивайки очи, пъхна лъжицата в устата й.

Ледените лимонови резенчета се разтопиха в устата й и изостриха всичките й сетива. Пое дълбоко въздух и се загледа как той взима парче от тортата със същата лъжица.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш за какво е всичко това? — попита тя.

— Ставаше въпрос за „сладък“.

Елайъс пусна лъжицата на плота и отново се обърна към нея. Постави ръцете си върху хладилника така, че те обрамчиха главата й.

Пулсът на Чарити чувствително се учести. Тръпка на възбуда премина през тялото й.

— Кой не е сладък?

— Аз. Ние. Онова, което съществува помежду ни. Каквото и да е, но не „сладък“ е думата.

Пъхна голото си стъпало между ходилата й, сведе устни към нейните и здравата я притисна към вратата на хладилника.