Джейн Ан Кренц
Докосване на жена (7)

Глава 6

На другата сутрин Ребека стана призори. Тя прекара будна по-голямата част от нощта, четейки невероятно проницателния дневник на Алис Корк. Добре беше да поспи, но се чувстваше доста неспокойна. Искаше пак да отиде в къщата на Корк. Щеше й се още по-добре да усети какви са били Алис и майка й.

Все още беше тъмно, когато Ребека излезе с колата от паркинга на мотела, но когато стигна до старата къща на Корк, първите лъчи светлина пропълзяваха над планинските върхове. Тя паркира колата на пътя, взе дневника, който бе донесла, и влезе в къщата.

Дървените дъски на пода скърцаха и нещо дребничко с опашка ужасено пробяга пред нея, когато тя отвори вратата. Къщата като че ли стенеше под тежестта на продължителното време, прекарано в усилена работа и самота. Ребека разбра, че през последните години от своя живот Алис Корк е изпитвала тук особено чувство на удовлетворение. Но първоначално всичко е било коренно различно. Загубата на родителите и след това болката от безнадеждната й любов към бащата на Глен Балард бяха оставили своя отпечатък върху Алис. Следващият тежък удар е била загубата на бебето. Тя е предчувствала, че никога вече няма да има дете. Кайл беше прав. Алис Корк е предусещала нещата.

Ребека обиколи къщата, както предишния ден следобед, като се поспря да разгледа една избеляла снимка, един юрган, изработен на ръка, и една стара амуниция, която имаше нужда от поправка.

Накрая седна до дъбовата маса, набраздена с белези, и отвори дневника.

„Днес в магазина старият Ханк ми каза, че Марта Стокбридж е напуснала Кейл. Нищо чудно. Това беше само въпрос на време. Бедната малка Марта бе много неподходяща за този чернокос дявол, за когото се омъжи. Още първия път, когато я видях, разбрах, че тя никога няма да излезе на глава с характера на рода Стокбридж. Беше твърде кротка и твърде млада, за да успее да се справи с Кейл. Той сигурно често я бе докарвал до ужас през трите години, през които бяха женени. Всички смятат, че късметът на рода Стокбридж изневерява по отношение на жените. Но аз знам, че не е до късмет. Мъжете от рода Стокбридж, както и от рода Балард, са неспособни да обичат друго, освен земята си.“

Ребека вдигна поглед от дневника и се замисли колко млада и плаха е била майката на Кайл. След това продължи да чете.

„Момчето е само на две годинки. То няма да си спомня майка си. Жалко, защото това означава, че в живота му няма да има доброта. Нито нежност. Нищо, което да се противопостави на влиянието на Кейл. Но никой не може да обвини Марта за това, че избяга. Коя жена би издържала на нрава и жестокостта на Стокбридж? Излюпи се ново поколение от груби арогантни представители на този род. Онзи ден в града видях малкия Кайл с баща му. Той страшно прилича на Кейл, дори има същите ужасни зелени очи. В него няма и следа от Марта. Мъжете от рода Стокбридж са династия от дракони и бълват огън.“

Династия от дракони. Ребека почти се усмихна, като се сети как служителите на Кайл често го наричаха дракон. Сигурно заради зелените очи и цялата тази глупост за бълването на огън, реши тя. Но Алис грешеше по отношение на едно. Нито драконите, нито някой друг отглеждаха копия на самите себе си.

Тя не знаеше какъв е бил Кейл — разбира се, във всички случаи не е бил приятен човек. Но Кайл не беше точно копие на баща си. Познаваше го достатъчно добре, за да го усети. В края на краищата, беше се влюбила в него. Това от само себе си го правеше приятен.

Разбира се, помисли си тя, този факт можеше да постави под въпрос нейната интелигентност.

Вниманието й бе привлечено от тропот на копита. Ребека се стресна, затвори дневника и отиде до вратата. Отвори я и пред очите й сякаш се откри гледка от миналото. Зачуди се дали Долината на хармонията не бе видение от пътуване назад във времето.

Кайл приближаваше, яхнал висок черен жребец. Големият му кон леко галопираше и Кайл яздеше така, като че ли животното бе част от него. Встрани от него галопираше дореста кобилка, чиито поводи държеше Кайл. Тя беше със седло и с юздичка.

Ребека наблюдаваше как мъжът и конете сякаш излизаха от зората и усети, че нещо у нея трепна. Кайл беше роден за този пейзаж, помисли си тя. Тук той се чувстваше като у дома си.

— Добро утро, Беки — поздрави спокойно той, приближавайки се с черния жребец до предната страна на верандата. Коженото седло изскърца, големият черен жребец разтърси грива и леко изпръхтя. Кайл се наведе напред и постави ръка на високата част на седлото. Зелените му очи блестяха изпод сянката, която хвърляше върху лицето му каубойската шапка. — Когато не вдигна телефона в мотела, реших, че ще те намеря тук. Дойдох да те заведа на закуска.

Ребека скръсти ръце и се облегна на стълба при вратата.

— В града ли ще отидем с конете?

Кайл поклати глава.

— Не. Нагоре в планината над тази долина — той потупа една издута чанта на седлото. — Приготвил съм кафе и бисквити.

— Какво те кара да мислиш, че мога да яздя?

— Инстинктът — Кайл се усмихна. — Но ако не можеш, не се безпокой. Всеки се задържа на селото на Атина. — Той кимна към дорестата кобилка, която ровеше с муцуна в редките храсти пред верандата. — Кротка е като агънце.

— А твоят кон? — попита с любопитство тя. Кайл потупа черния му извит врат. Конят удари с копито по земята.

— Искаш да яздиш стария Тюлип ли? — попита той и вдигна въпросително вежди.

— Тюлип! — усмихна се неволно Ребека. — Не прилича много на лале.

— Името му не е дадено заради външния му вид, а заради характера му.

— Ясно. Той е с благ характер и е деликатен, разбирам.

— Истината е, че в повечето случаи е голям негодник — каза доверително Кайл. — Особено когато известно време не са го яздили.

— Изглежда двамата добре се разбирате.

— Разбираме се.

— Сродни души? — измърмори Ребека.

Кайл се изпъна на седлото.

— Да тръгваме — каза той със спокоен тон.

Това не му хареса. Ребека помълча известно време, преценявайки възможностите си. Едната беше да остане там и да прегладнее. Другата — да язди в ранната утрин и да хапне с Кайл кафе с бисквити.

Нямаше защо да се колебае.

Пъхна в джоба си ключовете от къщата на Алис Корк, слезе по стълбата без дума да каже и пъхна крак в стремето на Атина. Тя хвана юздите, Кайл пусна повода.

— Можеш да яздиш, нали? — попита скептично Кайл.

— Ще се справя.

— Така си и мислех — промълви той. — Винаги се справяш. Ти се жена, която се справя с всичко.

Той смушка Тюлип и големият черен жребец нетърпеливо пристъпи напред.

Атина го последва и след малко те вече пресичаха поляната зад къщата на Алис Корк и се отправяха към близките хълмове. Ребека пое дълбоко свежия утринен въздух и се приспособи към удобния хода на кобилката. Слънчевата светлина, която обливаше Долината на хармонията, беше невероятно красива. Тя сякаш танцуваше по отдалечените върхове и проблясваше във водите на широкия поток. От топлината диви цветя отваряха венчелистчета с нетърпението на млади влюбени.

Кайл яздеше мълчаливо, като от време на време поглеждаше през рамо, за да се увери, че Ребека го следва. В очите му проблесна израз на одобрение, когато видя колко леко язди.

Когато извика на конете да спрат, те вече се бяха изкачили на едно било, от което се откриваше гледка към долината. Кайл скочи от Тюлип и небрежно пусна поводите на земята. Кайл стоеше като закован. Ребека последва примера му. Тя трепна, като се смъкна от седлото.

— Утре ще имам болки — оплака се Ребека. — Не съм яздила от години.

Кайл се усмихна.

— Имам нещо, което ще отвлече вниманието ти от неприятностите — той измъкна термос от торбата на седлото. — Кафе.

— Бих могла да пия с чашка.

Ребека отиде до един голяма скала и се качи върху нея, за да се наслади на гледката. Пред нея в цялото си великолепие през ранната утрин се простираше Долината на хармонията.

— Чудесна гледка по това време на деня, нали?

Кайл се изкачи на скалата и застана до Ребека.

Подаде й чаша кафе и бисквита. Самият той сръбна от термоса.

— Много е красиво.

— Като дете често яздех дотук. Заставах на тази скала и си казвах, че един ден всичко в долината ще бъде мое. Реших, че аз ще бъда този наследник от рода Стокбридж, който веднъж завинаги ще получи тази долина.

— Доста самонадеян си бил за едно дете, нали?

Кайл сви рамене.

— Знаех какво искам. Това е.

— Защо за теб е толкова важно да притежаваш Долината на хармонията?

Кайл замислено се огледа.

— Така.

— Това е изключително важна причина, вярно — отбеляза саркастично Ребека.

Кайл се обърна и я погледна.

— Когато един мъж иска нещо и е сигурен до мозъка на костите си, че му принадлежи, това е достатъчна причина, за да го преследва. Само една жена може да настоява да се прави дисекция на едно съвсем нормално желание, опитвайки се да си обясни защо съществува то.

Ребека седна на студения гранит и скръсти крака. В ръцете си усещаше успокояващата топлина на чашата с кафе.

— Може да се повдигнат възражения по въпроса, но сега не възнамерявам да се занимавам с това. Водил ли си тук съпругата си? А Дарла?

Доста дълго Кайл не помръдна. След това се наведе и седна до Ребека.

— Няма смисъл да се съживява миналото, Беки.

— Бих искала да поговорим за това.

— Защо? — гласът му бе агресивен, сякаш се хвърляше в битка. — Вече знаеш за горчивия ми опит в гражданското отделение.

— Разкажи ми за бившата си съпруга — настоя Ребека. — Според дневника на Алис, тя се е казвала Хедър.

Той тревожно я погледна.

— Алис е писала за женитбата ми?

— Алис отблизо е следила и рода Балард, и рода Стокбридж — обясни Ребека. — Човек би си помислил, че това й е било хоби. По всяка вероятност е действала на принципа, че трябва да познава врага си.

Кайл измърмори неодобрително. Той погледна долината. Когато най-после заговори, гласът му беше насечен и не изразяваше никакви емоции, сякаш се бе отдалечил от обстоятелствата около женитбата си.

— Хедър беше съвсем млада. Хубава, руса, със сини очи. Запознахме се в колежа. Едва дочаках да я отведа у дома, да й покажа ранчото и да я запозная с татко. Татко я видя и ми каза, че е прекалено крехка за мен. Не е издръжлива; отбеляза той. Твърде много приличала на майка ми. Аз му обясних, че Хедър е нежна и деликатна. Че има нужда да бъде защитавана и аз искам да съм този човек. Май тогава съм бил в идеалистичния си период.

— Какво каза баща ти?

— Попита ме кой ще я защитава от мен.

Кайл ожесточено отхапа една бисквита. Ребека се загледа в изсечения му профил.

— Оженил си се за нея, въпреки възраженията на баща си?

— Всъщност той нямаше възражения. Само предрече, че всичко ще завърши катастрофално. Каза, че съм прекалено млад, за да знам какво да търся у една жена. Беше прав. С две думи, работата с добитъка не вървеше. После татко почина. Напуснах колежа, когато бях последен курс, за да започна работа. Хедър започна много да плаче.

— Това сигурно ти е дотегнало — промълви Ребека.

Кайл не беше от мъжете, които биха понасяли хленчещи жени.

— Нещата не ставаха така, както Хедър си ги представяше — обясни мрачно Кайл. — Парите не стигаха. Тя беше млада и искаше да се забавлява. Аз работех много и се опитвах да поддържам земята на ранчото. Нямах нито време, нито желание да се занимавам с детинските й капризи. — Той поклати глава. — Може и да съм загубил търпение. Няколко пъти избухвах. Казах й, че много би помогнало за финансовото състояние на семейството ни, ако и тя започне да работи. Хедър започна още повече да плаче. Нещата стремително се влошаваха. После допуснах една грешка — заговорих й за деца.

— За деца?

— Да. Мислех, че ако роди, ще се успокои. Освен това, родът Стокбридж винаги е имал синове и аз реших, че е дошло време да имам собствен син.

— И тя не се съгласи ли?

— Бога ми, не. Изпадна в паника. Каза, че е твърде млада, за да се обвързва с такива задължения. Нямахме достатъчно пари. Искаше да си поживее, преди да се обвърже с бебе… И т.н., и т.н. Имахме един последен скандал, при който аз наистина се вбесих, и тя избяга при родителите си. На следващия ден подаде молба за развод.

— Ти обичаше ли я?

Кайл потри брадичка.

— В началото си мислех, че я обичам. Както ти казах, бях в идеалистичния си период. Но каквото и да съм усещал към нея преди сватбата и малко след това, се бе изпарило, когато получих документите за развод. Факт е, че когато всичко свърши, изпитах облекчение.

— Може би ще те интересува, че Алис е предсказала точно такъв край на брака ти, както баща ти. Според нея при първата по-голяма буря Хедър ще се прекърши като парникова роза.

— Изглежда всички са били много по-прозорливи от мен — каза с дрезгав глас Кайл.

— Алис е предвиждала нещата, това е ясно. Знаеш ли, че според нея родът Стокбридж е гнездо на дракони, бълващи огън?

Кайл трепна.

— Алис ме е нарекла дракон?

— Според нея ти си последната издънка на дълга верига от зеленооки чудовища.

— Вярно ли е това? — попита той с познатата й агресия. — А какви според нея са от рода Балард?

Ребека леко присви устни, като си припомни това място в дневника.

— Клан от чародейци. Според нея те използват чара си, за да прелъстяват и унищожават хората.

— Тук Алис е била съвсем точна — Кайл като че ли се поуспокои.

— Може би и в двата случая е била съвсем точна — отвърна Ребека. — Имала е достатъчно време, за да прецени качествата и на двата рода. Разкажи ми за годежа си.

Кайл си наля още една чаша кафе.

— Не се отказваш, нали.

— Не.

— Е, след като чу за брака ми, няма защо да не ти разкажа и за Дарла. Всъщност, няма кой знае колко за разказване. Дарла е хубава жена. Винаги някак подсъзнателно съм я харесвал. Така, както един мъж би харесвал по-малката си сестра. След колежа за няколко години изгубихме следите си. Но когато преди четири години я срещнах в Денвър, веднага щом я погледнах, разбрах, че ми трябва точно такава жена. Тя нямаше да ми създава никакви неприятности. Не ме искаше заради парите ми. Нямаше да бъде прекалено претенциозна. От нея щеше да излезе добра домакиня. Нямаше нищо против да ми роди син. На всичко отгоре беше и хубава. Какво повече може да иска един мъж?

— С други думи, си навлязъл в практическия си период.

— Вероятно — Кайл затвори термоса и мрачно се загледа в Долината на хармонията. — Но успях да изпортя и тази връзка.

— Пак ли с нрава си? — попита тихо Ребека.

Кайл забарабани с пръсти върху гранита.

— Като че ли и с него. Но не само. Когато срещнах Дарла, вече се бях научил да владея нервите си.

— Така ли? — скептицизмът на Ребека пролича и в гласа й.

Кайл й хвърли огорчен поглед.

— Вярно е. Сега съм много по-улегнал. Хората се променят.

— Положително съм била свидетел на много случаи, в които новият Стокбридж се е държал като улегнал мъж — изтъкна многозначително Ребека.

— По дяволите! Пред теб никога не съм избухвал, Беки.

Ребека го изгледа косо и разбра, че казва истината. От своя гледна точка, той никога не бе избухвал пред нея. Моментите на нетърпение и леко раздразнение, на които тя бе ставала свидетел през последните два месеца, бяха извън неговата сметка. Някак я успокояваше фактът, че не бе ставала жертва на някой от големите му пристъпи на ярост. Тя се чудеше колко ли унищожителен можеше да бъде ураганът.

— Кой развали годежа? — попита тихо Ребека. — Ти или Дарла?

— Глен Балард развали годежа — заяви кратко Кайл. — Дарла нямаше смелостта лично да ми го каже.

Ребека въздъхна.

— Мога да си представя този кратък епизод.

— Съмнявам се — Кайл се обърна към нея с предизвикателно изражение. — Добре. Ти чу всички жалки подробности. Сега вече знаеш как се провалям, когато се стигне до женитба. Това е типично за рода Стокбридж. Баща ми не се радваше на по-голям успех, нито пък дядо ми. Баба ми не го напуснала, защото в онези дни хората просто не са се развеждали. Но аз си спомням, че тя непрекъснато беше навъсена и мълчалива. Очевидно е била нещастна и не я е интересувало кой знае това. Когато бях осемгодишен, баба ми каза, че завижда на майка ми, че е имала куража да си отиде.

— Каква приятна възрастна жена! — каза мрачно Ребека. Точно такава сладка баба, от каквато е имало нужда едно момче без майка — помисли си със сарказъм тя. Но тогава осъзна колко закрепостена и изпълнена с горчивина трябва да е била тази жена. — Струва ми се, че мъжете от рода Стокбридж много зле си избират жените.

— Според повечето хора няма значение каква жена избира мъж от този род. Бракът още от самото начало е обречен на провал — каза тихо Кайл.

— Искаш да кажеш, заради скандалния нрав на тези мъже ли?

Кайл сви рамене.

— Според мен би могло да се каже, че мъжете от рода Стокбридж имат проблеми със сродяването.

— В това отношение не се причислявай към баща си и дядо си. Ти не си въплъщение на нито един от тях. Ти си си ти. Можеш да направиш каквото поискаш. Не бива да повтаряш техните грешки.

— Благодаря ти, госпожице терапевт — Кайл вдигна парченце гранит и го запрати над хребета. — Достатъчно признания. Доволна ли си?

— Не. Но за това после ще се тревожим — тя лъчезарно се усмихна на сърдития му поглед.

— Според дневника на Алис Корк, и мъжете от рода Балард не са имали кой знае колко достоен за възхищение опит с жените. Според нея те са били женкари. Прелъстители на невинни жени. Явно майката и бабата на Глен мълчаливо са проливали сълзи, докато мъжете им са преследвали нещо, каквото и да е, което носи пола.

— Прочутият чар на рода Балард — каза Кайл с унищожителен тон.

— Такъв ли е Глен Балард?

— Не бих се изненадал. Предупредих Дарла, но тя не искаше и да чуе. Беше убедена, че Глен е по-различен.

— Хайде, Кайл, кажи ми истината. Глен като баща си и дядо си ли е? — настоя Ребека.

— Откъде мога да знам? Не си водя записки за любовните връзки на хората — Кайл се облегна назад на лакти и погледна навъсено Ребека.

— В едно малко общество като това не може всеки да не следи връзките на другите. Все щеше да чуеш някоя клюка, ако Глен Балард изневерява на жена си.

— Добре, добре. Може би в това отношение Глен Балард не е чак толкова лош.

— А-ха. Искаш да кажеш, че е верен на Дарла?

— Доколкото знам — призна неохотно Кайл. — Нека да сменим темата. Тази сутрин най-малко ми се говори за Глен Балард.

— За какво искаш да разговаряме?

— За теб.

— Какво за мен?

— Ти си трийсетгодишна и си най-секси жената, която познавам — каза направо той. — Защо не си се омъжила много преди да те срещна?

Ребека се изненада.

— Най-секси жената, която познаваш? — попита слисана тя.

— Можеш направо да ме побъркаш, дори само когато изнасяш отчета за седмицата в кабинета ми — каза категорично той. — В петък сутринта влизаш с клипборд в ръка и първото нещо, което ми се иска да направя, е да разкъсам дрехите ти и да те съборя на канапето в кабинета.

Тя почервеня, долавяйки нотка на искреност в гласа му. Мина й през ума, че желанието на Кайл да притежава Долината на хармонията беше най-силната мотивираща сила в живота му. Тя можеше да го накара да направи много невероятни вълнуващи изявления, които изглеждаха съвсем искрени. С други думи, можеше нагло да лъже.

Все пак мисълта, че можеше да го побърка по време на доклада си за седмицата, опасно я ласкаеше. Докато не срещна Кайл, Ребека не се бе възприемала като особено чувствена жена. Едно от нещата, които той й бе дал, внезапно осъзна тя, беше по-високо мнение за чувствеността си.

— Защо, Беки? — попита я отново той, защото тя все още мълчеше.

— На времето имаше един мъж — призна бавно Ребека. — Преди около четири години. Всичко изглеждаше както трябва. И двамата изграждахме кариера. И двамата се стремяхме да се издигнем. Когато бяхме заедно, много се смеехме. Беше ни приятно да вършим едни и същи неща. Водихме продължителни разговори. За стари филми. За хубава храна. За котки. Бяхме влюбени.

Кайл вдигна още едно парченце от скалата и го запрати в долината.

— Продължавай — каза грубо той. — Какво стана с този образец на съвременния мъж?

— Бяхме заедно около година и половина. Имахме намерение да се оженим. Искахме да определим такава дата, която да не пречи нито на моите ангажименти, нито на неговите. Трябваше да разбера, че нещо не е наред, когато все не успявахме да изберем дата, която да се вмести в неговата програма. Беше необходимо да мине време, докато осъзная, че той беше охладнял към мен и търсеше начин да се отдръпне.

— Защо е искал да се отдръпне?

Ребека скръсти ръце върху свитите си колене.

— Каза, че го потискам. Че съм твърде пробивна. Че съм много агресивна за жена. Много командвам. Според мен, най-голямата ми грешка от негова гледна точка бе, че печелех колкото него. Това го притесняваше. Наистина го притесняваше.

— Голяма мижитурка е бил.

— И аз самата стигнах до този извод.

— Какво стана с него?

Ребека се усмихна.

— Ожени се за една дребна плиткоумна бивша мажоретка, която му беше секретарка.

— Значи явно е получил това, което е заслужавал — отбеляза подигравателно Кайл.

— Всеки може да допусне грешки в отношенията си към хората — размишляваше Ребека. — Нямаш монопол в тази област.

— Сигурно нямам — Кайл се загледа към долината, прикривайки очи от слънцето. — Но мъжете от рода Стокбридж правят повече грешки в това отношение, отколкото им се полага, а аз със сигурност съм допуснал достатъчно грешки, за да спазя традицията на рода.

— Съзнаваш ли, че това е първият наистина важен разговор за миналото ни? — попита Ребека.

— Не ми е приятно да водя точно такъв разговор.

— Знам. Защо?

— Струваше ми се, че ще те наплаши — каза искрено той. — Не исках да си съставиш впечатление за мен като за двукратен неудачник.

— Не си неудачник — Ребека стана и изтърси праха от джинсите си. — Просто не си срещнал жената, която трябва. Това е.

Тя тръгна към конете.

— Беки, чакай! — Кайл скочи на крака и я последва. — Какво имаш предвид, като казваш, че не съм срещнал жената, която трябва?

— Просто е — обясни тя, взимайки поводите на Атина. — Досега си опитвал два пъти, нали? Първия път си избрал слабохарактерна жена, а втория си се насочил към такава, която си смятал, че няма да ти създава проблеми. — Тя се метна на седлото. — Допуснал си някои грешки и сега си умираш от срам. Това е разбираемо. Очевидно изборът на съпруга е твърде сложно нещо, за да ти бъде поверено. Явно мъжете от рода Стокбридж имат нужда от помощ, когато се стигне до толкова важни решения.

Ребека обърна Атина и тръгна надолу. Кайл я погледа за малко, чудейки се как да разбира последните й думи. Чувстваше се объркан и дезориентиран. Не биваше да допуска Ребека да го въвлича в обсъждане на миналото му. Той отдавна бе решил да не й казва за провала си с жените.

Но тя не изглеждаше толкова разтревожена от катастрофално приключилия му брак и разваления годеж. Всъщност, бе ги приела нормално.

От една страна, Кайл се разтревожи да не би това отношение да се дължи на липсата й на интерес към него. Може би той просто вече й беше безразличен. Но имаше и друга възможност, реши той. Може би Ребека просто не беше чак толкова разтревожена, колкото той си мислеше, че ще бъде, от тези неприятни подробности от неговото минало. Може би, в края на краищата, за нея те не бяха чак толкова ужасни.

Кайл яхна Тюлип и последва Ребека надолу по хълма. Той нямаше намерение да се предава. Нямаше лесно да бъде изгасено малкото огънче надежда, което все още блещукаше у него. За него тази жена бе единствената на света. Трябваше да си я възвърне.

Тя го бе научила какво е да не бъде сам.

Ребека прекара останалата част от сутринта в ровене из къщата на Алис Корк и в обора й. Кайл се опита да я прилъже да отиде в неговата къща за обяд, но Ребека твърдо отказваше. Той я остави на мира и тръгна с наперена походка да яхне Тюлип. Двата коня се отдалечиха в лек галоп и изчезнаха в облак прах. Ребека ги погледа и после отново се залови за работа.

Към обяд огладня. Отиде до града и остави колата си на паркинга пред хотела. После пресече улицата, за да си купи продукти за сандвич. Не й се ядеше пак сандвич в малкото кафене.

Жадното любопитство, изписано по изражението на собственика на магазина, изобщо не я изненада. Тя свикваше с интереса, който проявяваха към нея всички в това малко общество.

— Бяхте ли вече в къщата на Корк? — приветливо я попита възрастният мъж. — Не е много луксозна, нали? Старата Алис се грижеше за животните си, но към края на дните си изостави къщата и обора. Може би нямаше сили за тази работа. Жената и аз — между другото, казвам се Хърб Крокет, — няколко пъти през седмицата й носехме продукти, когато тя вече не можеше да идва до града. Етъл — съпругата ми, се опитваше да й почиства, но Алис не искаше тя да шета около нея. Старицата беше много независима. Също като майка си.

— Бях там тази сутрин — каза Ребека, като си избра един хляб.

— Хубава долинка, нали? — попита Хърб с хитър поглед. — Ако питате мен, бързо бих я продал. Не ви препоръчвам да останете между Балард и Стокбридж, когато се разрази войната между тях. Приемете най-доброто предложение и изчезвайте. Но не търсете купувач оттук. Всички знаем какво е положението. Продайте я на някой глупак от Денвър или може би от Калифорния.

— Явно тук родовете Балард и Стокбридж не се ползват с добро име.

— Заслужават си го — осведоми я Хърб с известна доза задоволство. — Кайл и Глен враждуват още от детската градина. Макар че, честно казано, това го имат по наследство. Бащите им бяха същите, а дядовците — още по-лоши. Говори се дори, че дядовците им са се стреляли. От време на време за тази долина са се убивали хора.

— Докато някои в града са залагали ли? — попита направо Ребека.

Хърб Крокет премига и после се подсмихна.

— Не мога да кажа, че през тези години войната между тях не донесе и някои интересни преживявания. Самият аз веднъж спечелих пет долара, като заложих на Стокбридж. Двамата с Балард се сбиха на връщане от училищна забава. Накрая Балард цопна във водата. С Тим Мърфи минавахме оттам с моята кола и видяхме всичко. Мърфи заложи на Балард, а аз — на Стокбридж.

Ребека си представи гледката от група зяпачи, които стоят наоколо и залагат, докато двете лоши момчета на града се бият.

— Хърб, не създавай лошо впечатление на госпожица Уейд — обади се от склада на магазина сивокоса жена с очила. Тя излезе на пътеката между два стелажа с консерви. Върху пищните си гърди носеше голяма бяла престилка. Усмихна се ведро на Ребека.

— Не му обръщайте внимание. Отдавна тук много хора като Хърб нямат нищо против да се забавляват с представленията, които тези два рода разиграват.

— Етъл, аз ли съм виновен, че враждата продължава няколко поколения? — измърмори Хърб.

— Трябваше да престане преди години — отбеляза Етъл. Тя се загледа в Ребека. — Ако питате мен, досега една умна жена можеше да оправи положението. Но мъжете и от двата рода не си взимат такива жени. Поне докато младият Глен не се ожени за Дарла. Винаги ми е харесвала. Разумна жена. Носи глава на раменете си. Глен много се успокои, откакто се взеха двамата. Тя добре му влияе.

— Няма жена, която може да се справи нито с Балард, нито със Стокбридж, когато стане въпрос за Долината на хармонията — заяви Хърб. — И едните, и другите направо се побъркват, щом се стигне до тази земя.

Звънчетата на вратата весело звъннаха, точно когато Ребека постави покупките си на тезгяха. Едно момче, високо като върлина, надникна в магазина. То се хилеше и ликуваше в очакване на нещо.

— Който иска да види бой между Балард и Стокбридж, да иде в кръчмата на Къли — обяви момчето.

— Казват, че Стокбридж играел билярд, а Балард току-що е спрял колата си там. Ще хвърчат искри.

— Пак се започва — въздъхна Етъл.

— Да — съгласи се ентусиазирано Хърб.

— Не — каза много тихо и твърдо Ребека. — Извинявай, Хърб, после ще се върна да взема покупките си.

— Къде отивате? — попита смаян Хърб.

— Да разгледам някои местни забележителности. Как се стига до кръчмата на Къли?

Хърб я зяпна.

— Щом излезете, завивате наляво. По средата на пряката. Няма начин да не я забележите. Но не отивайте там, госпожице. Не е място, където хубава жена като вас ще се чувства добре, ако ме разбирате какво искам да ви кажа.

— Благодаря — Ребека тръгна към вратата.

— Божичко! — извика Етъл. — Хърб, тичай след нея! Тя не знае в какво се забърква.

— Какво мога да направя? — попита Хърб.

Но започна с неохота да развързва колана на престилката си.

Ребека не им обърна внимание. Излезе навън и зави наляво. Хърб беше прав. Нямаше начин да не види кръчмата на Къли. Недалеч от магазина тя спря пред една неонова реклама за бира и билярд. През тясното прозорче почти нищо не се виждаше, защото бяха с вехти непрани от години червени пердета. Очукана метална табела над вратата предупреждаваше малолетните, че нямат право да прекрачват прага. Около кръчмата витаеше мрачна, потискаща атмосфера, там беше само за мъже и Ребека предчувстваше какво може да намери вътре.

Тя пренебрегна предупреждението и бутна вратата. Обви я облак от застоял цигарен дим, алкохолни пари и мъжка пот. През дима видя колекция от бирени етикети, с която бяха украсени стените.

От мюзикбокса се носеше песен за лъжовни мъже и верни плачещи жени. Няколко мъже, облечени с джинси и работни дрехи, седяха отпуснати на очукани високи столове на бара. Те сърбаха бира с приковани в билярдната маса очи.

Всички вдигнаха погледи, когато Ребека влезе в бара. През неприятното помещение премина вълна от изненада. Ребека хвърли бегъл поглед на хората на бара и после се обърна към билярдната маса. Кайл се бе навел над нея с щека, готова да удари топката. Лицето му бе силно осветено от триъгълната лампа над масата. На зеления филц бе подредена сложна комбинация от топки.

Наблизо се мотаеше висок поразително красив мъж с коса с бакърен цвят. Той така внимателно наблюдаваше как Кайл се готви за удара, както вероятно би наблюдавал гърмяща змия.

— Имам едно предложение за теб, Стокбридж — подхвърли червенокосият с провлачен западен акцент. — Един от нас ще плати на онази жена, за да се откаже. Щом тя бъде отстранена от играта, с теб може да разиграем долината на билярд.

— Няма да стане — Кайл се прицели по-точно.

— Винаги си бил страхливец, когато трябва да поемаш риск. Явно, че за толкова време не си се променил. Типично за рода Стокбридж.

— Мога да рискувам — отвърна спокойно Кайл. — Но признавам, че предпочитам пресметнатия риск. Оставям тъпите рискове на рода Балард.

— Както ни оставяш жените ли? — отвърна непринудено Балард.

— Върви по дяволите, Балард, зает съм.

Кайл бутна щеката. Ударът попадна право в целта. Топката падна в дупката. Кайл се изправи и заобиколи масата, готвейки се за следващия удар. Той се наведе да види точно целта си и зърна Ребека. Погледът му се насочи към лицето й.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Беки?

— Попивам малко местна атмосфера — тя пристъпи напред през дима и се усмихна на червенокосия мъж.

— Доколкото схващам, вие сте Глен Балард?

— Да — мъжът се изпъна и поздрави със старомоден жест, като вдигна ръка към широкополата си шапка. Подигравателният му поглед изчезна, когато я проучваше. По устните му бавно се появи усмивка. — А вие сигурно сте Ребека Уейд.

Тя наведе глава.

— Да.

— Беки, тук не е за теб — Кайл остави билярдната щека, заобиколи масата и сграбчи Ребека за ръката. — За Бога, не можеше ли да отидеш другаде, а не в тази кръчма? Тя няма нищо общо с баровете, които познаваш.

— Разбрах го веднага щом отворих вратата.

— Тук госпожица Уейд е на сигурно място — обади се леко предизвикателно Глен Балард. — Ако се наложи, аз ще я защитавам.

— Как не! Само да я докоснеш, ще те наложа с ето тази щека.

— Кайл, моля те! — Ребека бързо се намеси. — Не се прави на идиот.

— Добър съвет. Трябва да обърнеш внимание на дамата — Балард злобно се ухили. — Естествено, че много е трудно за рода Стокбридж да следва този съвет. — Той погледна Ребека. — Хората от този род по природа са склонни да се правят на идиоти — довери Глен. — То е в кръвта им.

— Млъкни, Балард.

— Че защо?

— Моля ви, господа — прекъсна ги твърдо Ребека. Тя усещаше как оживлението в кръчмата нараства. Мъжете от бара се събираха. Стори й се, че видя на тезгяха да се слагат пари и знаеше, че не бяха за питиета. Беше време да се намеси. — Тук има някакво недоразумение. — Вече никой не й обръщаше внимание. — Казах — повтори високо Ребека — вероятно тук има някакво недоразумение. — Тя се обърна към тълпата. — Вместо да ви правят зрелище днес, господин Балард и господин Стокбридж ще почерпят всички ви с по едно питие.

— Махни се оттук, Беки — Кайл наблюдаваше противника си. — Ще изляза веднага щом науча Балард на някои обноски.

— Ще ви го върна без някои от най-важните телесни части, госпожице. Не съм сигурен, че ще ви бъде много от полза, когато приключа с него. Но и без това от рода Стокбридж не са били от кой знае каква полза за когото и да било — процеди Балард.

— Сигурно не съм се изразила ясно — заяви хладно Ребека. — Веднага и двамата престанете да се държите като деца. И след това съберете пари, за да почерпите всички в заведението с по едно питие. Ако не го направите, ще прехвърля Долината на хармонията на някоя от религиозните секти, които проповядват по летищата. Разбрах, че всички те търсят места, на които да си изградят комуни.

— Не ставай смешна, Беки — промърмори Кайл.

— Много добре знаеш, че рядко ставам смешна. Говоря абсолютно сериозно. Имате шейсет секунди, за да решите.

Кайл изруга и погледна към Балард.

— Неприятно ми е да го кажа, но тя по всяка вероятност говори сериозно. Познавам я добре. Ако не искаш градът да се напълни с разни смахнати и техните гуру, направи това, което казва.

Той извади портфейла от задния си джоб, отиде до бара и остави няколко банкноти.

Балард беше смаян. После изгледа Ребека така, сякаш я виждаше за първи път. Нещо, което видя у нея, може би го убеди, че тя не се шегува. Тактично отиде до бара и остави пачка банкноти.

Когато се обърна и излезе от кръчмата, Ребека усети възцарилата се тишина от потреса, който бе предизвикала. Не беше необходимо да се обръща, за да разбере, че Кайл и Глен вървяха след нея.