Джанис Кайзър
По закона на сърцето (5)

Пета глава

Джаред стоеше замислен и гледаше втренчено огъня. В продължение на години животът му беше лишен от смисъл. Дните му бяха един безкраен низ, неотличаващи се по нищо един от друг, само случайни събития ги правеха запомнящи се.

Присъствието й в пещерата беше необичайно предизвикателство и той се чувстваше много объркан. От години никой не бе имал нужда от неговата помощ. А и него не го беше грижа дали някой ще оживее, или ще умре. Но сега инстинктът му за самосъхранение се бе оказал по-слаб от желанието да й помогне. Страхуваше се, че е поел огромен риск, като я бе довел в пещерата.

Едно обаче беше сигурно. Животът му никога нямаше да бъде същият — дори ако непознатата умреше. Щяха да започнат да я търсят и в края на краищата да попаднат и на него. А един Господ знаеше какво се е случило със Стив Парнъл. Тя здравата го беше ударела по главата. Как й беше името? А, да — Вики. Така я беше нарекъл Парнъл.

Джаред замислено подръпна брада. Всичко, случило се в лагера, бе някак странно. Не можеше да си обясни защо тя и Парнъл се сбиха. Щом се бе съгласила да дойде с него в гората, значи бяха достатъчно близки може би любовници. Но ако е така, защо Парнъл се бе опитал да я изнасили?

А ако не бяха любовници, тогава какво правеше с Парнъл в това диво място? Възможно ли бе да е дошла заради него — Джаред? Беше изрекла името му, точно преди Парнъл да се нахвърли върху нея и още веднъж, преди да се втурне в бяг. „Джаред, аз съм твой приятел“ — беше я чул да казва. Защо беше изрекла тези думи? Защото наистина е приятелски настроена, или защото са се споразумели с Парнъл да го подмамят и да го заловят?

Джаред сложи още едно дърво в огъня и придърпа кожата върху раменете си, поклати глава и се взря в пламъците. Пещерата му се струваше някак по-различна с жената, лежаща наблизо, макар тя да беше в безсъзнание. Никой не беше идвал тук преди, дори Маки Бийн. Старият Маки обикновено бе толкова пиян, че едва ли щеше да си спомни, дори да е идвал. Джаред се усмихна при мисълта за прошарения старец, пелтечещ в пиянски унес.

Но тази Вики не беше Маки Бийн. Тя представляваше потенциална опасност. И все пак, беше примамливо да имаш жена до себе си в пещерата. Господ му е свидетел колко често си беше представял подобна възможност.

Докато се катереше по планинския склон, преметнал я на рамо, той си представяше голото й тяло, завито в коженото му палто. Беше я понесъл към най-тайното си скривалище, където бе изключено някой да ги обезпокои. Беше лудост да поема такъв риск, но нещо го подтикваше да го направи — колкото заради себе си, толкова и заради нея.

Откакто се бяха върнали в пещерата, той постоянно си я представяше гола край огъня. Кожата й беше толкова мека, толкова гладка, извивките й толкова примамливи, толкова женствени… Все едно че виждаше отново Трейси, гола на лунната светлина. Спомняше си допира на плътта й, копнееше да проникне в нея, да я държи в прегръдките си… Но Вики беше в безсъзнание, а може би умираше.

Чудно, ала той искаше тя да оживее. Беше издържала досега и нямаше да е често да умре, преди да е открил що за човек е тя и защо му беше извикала: „Джаред, аз съм твой приятел“.

Огънят сгорещи лицето му и Джаред се отдръпна назад. Изтри потта от челото си и остави кожата да се смъкне от раменете му. През пращенето на цепениците долови някакъв звук, идващ откъм залата, която използваше за спалня. Ослуша се. Плачеше ли, или бълнуваше? Сърцето му трепна и той се втурна натам, но изведнъж спря.

По дяволите, какво му ставаше? Беше прекарал години, опитвайки се да ги намрази всичките, целия човешки род, а сега тази жена го караше да се държи като малко момче. Ако имаше нужда от хора, знаеше къде да ги намери. Цели месеци, веднъж дори година, издържа, без да говори с друг човек. Маки му стигаше. Каква беше тази фиксидея сега?

Джаред беше толкова разтревожен тя да не умре, че не се беше замислял какво ще стане, ако оживее. Със сигурност щеше да поиска да си тръгне, колкото е възможно по-скоро, а това можеше да се окаже опасно за него. Бяха паднали снеговете и нещата допълнително се усложняваха. Преследвачите можеха и да не дойдат веднага в планините. Но когато това станеше, нямаше да има измъкване… поне не лесно.

Ако оживееше, най-вероятно щеше да остане в продължение на месеци при него. Запасите му щяха да намалеят. Трябваше или да убие сърна, или да рискува и да слезе до Маки. Но нима можеше да се измъкне? Ако състоянието й беше тежко, как щеше да я остави. А ако се чувстваше добре, щеше да е още по-рисковано. Можеше да избяга или да примами враговете му.

Джаред изруга и яростно запрати един пън в стената на пещерата. Защо не я беше оставил просто да умре? Не беше свикнал с подобен род проблеми. По дяволите, имаше толкова причини, заради които беше загърбил света!

Пое си дъх и опита да се успокои — след като не бяха успели да го пречупят тогава, нямаше да успеят и сега. Тази Вики беше в неговия дом, пък бил и той само пещера. Ако оживее, трябваше да изпълнява нарежданията му, все едно дали й харесва, или не. Нямаше да им бъде лесно, но тя трябваше да разбере какво му дължи. Беше й спасил живота все пак.

Странна мисъл… В неговата пещера имаше жена и тя му дължеше живота си.

 

Виктория се събуди от допира на мокър парцал върху главата си. Повдигна клепачи и отново видя Джаред. Сините му очи бяха вперени в нея. Разбърканата му коса и брада го правеха да изглежда толкова огромен и див, че тя се стресна и сърцето й се качи в гърлото. Пое си дъх и едва тогава той се отпусна назад, но изражението му не се промени. В погледа му се четеше загриженост и подозрение.

Тя чакаше, затаила дъх, но той мълчеше. Дълго остана така безучастен с каменно изражение. Погледът му не беше толкова страшен както през онази нощ в лагера, но в него нямаше и помен от състрадание. И все пак, беше я донесъл дотук, беше се грижил за нея…

Виктория преглътна с усилие. Опита се да раздвижи крайниците си, но откри, че е твърде изтощена. Дори дишането й причиняваше страдание. Чувстваше се абсолютно безпомощна.

Тя потърси погледа му. За какво мислеше? Можеше ли да говори? Дали не беше луд?

Продължиха да се гледат, докато накрая тя успя да прошепне с пресъхнало гърло:

— Джаред…

Той не отговори. Очите й се напълниха със сълзи.

— Не можеш ли да говориш?

Джаред продължи мълчаливото си бдение. Дали не бе оскотял дотолкова, че да бе отвикнал да говори? Забеляза, че е с износена памучна риза. Беше облечен като човек и това й даде надежда. Тя си пое дъх и рече:

— Трябва да говоря с теб.

— Защо?

Виктория въздъхна с облекчение. Гласът му прозвуча нормално.

— Защото никой друг не го е правил от години.

Очите му скептично се присвиха.

Опита се да каже още нещо, но главата така я болеше, та чак погледът й блуждаеше. Притвори очи и се опита да успокои дишането си. Изгаряше в треска. След минута отново повдигна клепачи. Джаред не беше помръднал. И изражението му не се бе променило. Чакаше.

Мина й през ум, че той просто чака смъртта й. Да, тя умираше. Трябваше да си вземе последно сбогом с единственото живо същество наблизо.

Забеляза, че светлината е много по-ярка от преди. С крайчеца на окото си мерна входа на пещерата, отдето нахлуваха слънчеви лъчи.

— От колко време съм тук?

Джаред я гледа втренчено цяла минута, преди да отговори.

— От две нощи.

— Две?! — Можеше да й каже седмица, месец, век… Нямаше да има разлика.

По дяволите това безизразно лице! Нито капчица състрадание, макар да я гледаше как умира.

Опита се да преглътне. Не успя. Гърлото й бе пресъхнало!

— Жадна съм — простена тя. — Вода…

Той коленичи и се пресегна за нещо над главата й. Тогава видя, че носи и протрити джинси.

Поднесе керамична чаша към устните й, като плъзна ръка зад врата й и леко я повдигна, за да може да пие.

Коства й неимоверно усилие да преглътне, но вкусът беше божествен. Пи ненаситно, докато утоли жаждата си. Той отпусна нежно главата й на постелята и продължи бдението ся, седнал на пети.

Клепките й натежаха и Виктория притвори очи. През следващите няколко минути тя ту изпадаше в унес, ту идваше в съзнание, люшкайки се между съня и реалността. Но когато се съвземаше и отваряше очи, той все още беше там и я гледаше.

Трябва да бе минало доста време. Събуди се отново от допира на студената кърпа до челото й. Изражението му си оставаше все така мрачно, но някаква нежност се прокрадваше в начина, по който се грижеше за нея.

— Много си мил към мен.

Той помръдна устни, очевидно обмисляше думите й, ала не отговори.

— Не искаш ли да поговорим?

Той избегна отговора и отново поднесе чашата към устните й. Виктория въздъхна и я пое, но се наложи той да й помогне да седне. Когато мечата кожа се плъзна от гърдите й, тя си спомни, че е гола — нали я беше съблякъл. Продължи да го гледа как я настанява в леглото и грижливо я завива. Не показа с нищо, че е забелязал голотата й.

Тя придърпа кожата до брадичката си и се отпусна назад.

— Защо беше със Стив Парнъл? — чу го да казва най-сетне.

Тогава Виктория разбра. Той не й вярваше. Затова се държеше по този начин.

— За да мога да те срещна, Джаред — отговори тя, като се опитваше думите й да прозвучат едновременно спокойно и логично. — Парнъл каза, че знае как да те намери.

Джаред се усмихна горчиво.

— Парнъл отдавна се опитва да ме намери. И винаги с пушка. Той искаше да ме убие, ти също!

— Не! Грешиш!

— Не ти вярвам!

Гневът му я изплаши и сърцето й заблъска бясно в гърдите. Опита да се успокои. Осъзна, че не може да си позволи да изпада в ярост.

— Не за това дойдох, Джаред. Аз възпрях Парнъл да стреля, спомняш ли си? Не исках да те нарани.

Той измърмори нещо неразбираемо. Не биваше отново да потънат в мълчание.

— Как да ти обясня… Според мен, животът ти е много интересен и исках да науча повече за него. Да ти помогна.

Той подръпна брадата си и я изгледа подозрително. Накрая рече с нисък сдържан глас.

— Не се нуждая от помощ. Не и от теб. Нито от когото и да било.

Не беше сега времето да му обяснява защо е дошла. Нито пък щеше да бъде убедителна. Беше прекалено слаба за продължителни дискусии. Не преставаха взаимно да се изучават. Джаред не криеше подозренията си, но го измъчваше любопитство. Може би осъзнаваше, че има предимство.

— Защо ми спаси живота, Джаред?

Той помисли за момент.

— Защото съм глупак.

— Не, не си глупак. Ти си добър човек и аз съм ти благодарна.

— Не съм дете, Вики. Не ми говори така — присви очи той.

— Ти ме наричаш Вики?! — повдигна вежди тя в недоумение.

— Парнъл те нарече така. Не е ли това името ти?

— Не — каза тя. — Името ми е Виктория. Това копеле Парнъл си позволяваше да фамилиарничи с мен!

Джаред се усмихна. Тя осъзна колко не на място са прозвучали гневните й думи. Едва сега си спомни, че бе ударила Парнъл и не знаеше какво е станало с него.

— Тон добре ли с?

Джаред повдигна рамене.

— Не знам. Може и да е мъртъв. Е, поне се надявам да е така.

— Искаш да кажеш, че съм го убила?!

— Може би.

— О, Господи — простена тя. — Не исках да го наранявам. Поне не лошо.

— Във всеки случай те ще дойдат.

— Кои?

— Шерифът. Ако Парнъл може да върви, той ще им разкаже какво се е случило. А ако не се върне в града, те ще го потърсят. Освен ако зимата дойде и не намерят тялото му.

Виктория потрепери от жестокостта в думите му.

Може би е убила човек! Очите й се напълниха със сълзи и тя потърси погледа му.

— Обвиняваш ме, нали? — Той продължи да се взира в нея, стенал устни. — Не бъди мнителен, Джаред. Ти просто не разбираш. Хората не те мразят. Парнъл не е типичен пример. Аз…

Внезапно той скочи. Отново се бе превърнал в звяр. Мъжът, с когото разговаряше преди секунди, беше изчезвал. В очите на създанието, което се бе надвесило над нея, се четеше само омраза.

— Аз съм на своя територия! — изкрещя той. — Не ми казвай какво да правя и какво да мисля. Аз решавам. Не ми нареждай, Виктория… Която и да си ти! — Обърна се и излезе.

Тя беше толкова шокирана от необуздания му изблик, че не бе в състояние да контролира сълзите си. Беше болна, нещастна, безпомощна и на крачка от смъртта.

Риданията й отекнаха в пещерата.

След няколко минути Джаред се появи отново. Застана на прага, като я гледаше мълчаливо. Светлината от фенера не беше толкова силна, но през сълзи тя забеляза противоречивите чувства, изписани на лицето му.

— Гладна ли си? — попита той смутено.

Виктория не беше имала време да усети глад. Всичко се бе развило толкова бързо.

— Да, бих искала нещо. Чувствам се много слаба.

Джаред излезе и след малко се върна с една памучна риза. Приближи се и й я подаде.

Тя взе ризата и я притисна към гърдите си.

— Къде са ми дрехите?

— Хвърлих ги в потока. Бяха мокри и пропити с кръв, затова те съблякох.

Виктория се изчерви, като си представи как той я съблича, докато е била в безсъзнание. От колко време не беше виждал женско тяло? Какво ли му беше минало през ума?

— Почакай, ще ти помогна — предложи той.

Би желала да го стори сама, но не можеше да повдигне глава, какво остава да се облече. Беше по-лесно да отстъпи — Джаред можеше да направи с нея каквото поиска, затова нямаше смисъл да се противи.

Той дръпна мечата кожа и тя се сви инстинктивно, като леко повдигна колене и покри гърдите си с ръце. Джаред сякаш не забеляза смущението й и я сложи да седне, след което й помогна да се облече. Положи я да легне пак и закопча ризата, докато тя се мъчеше да овладее треперенето си.

Виктория следеше всяко негово движение, но не забеляза никакъв чувствен трепет у него, колкото и отблизо да го наблюдаваше. Напротив, в очите му просветваше загриженост. Фините му ноздри потрепваха от вълнение, но той пазеше чувствата дълбоко в себе си, повече от гордост, отколкото от страх да не му се присмее.

Уви я в голяма кожа от елен, подплатена с меки заешки кожички. Мълчаливо плъзна ръце под коленете й и се изправи. Чак сега Виктория си даде сметка за истинската му сила и високия ръст.

Къде я носеше? Тя се огледа наоколо, като се държеше за врата му. Бяха в малката зала, която явно използваше за спалня. Джаред я пренесе през нисък коридор до друга по-голяма и просторна зала — явно всекидневна. В огнището, разположено в центъра, гореше огън. Димът отиваше към каменния таван и изчезваше през невидим отвор. Невероятно, но залата беше обзаведена с грубо изработени мебели, включително дървена маса и люлеещ се стол, отмъкнати от някоя запустяла хижа.

Разнообразни кухненски съдове, инструменти и фенери се виждаха по каменните плотове или бяха закачени по стените. Пушка беше подпряна на грубия бюфет. Тя искрено се изненада при вида на широкия остъклен отвор, служещ за прозорец, през който нахлуваше дневна светлина. Джаред я занесе до него, за да може да погледне навън.

След мрака в спалнята светлината направо я заслепи. Шокирана, Виктория осъзна, че искрящата белота навън е сняг. Когато Джаред изтри с ръкав стъклото, тя видя как снегът продължава да се стеле на парцали и усети студа, който проникваше през импровизираната преграда.

— Вали сняг! — тревожно простена тя.

— Колкото повече вали, толкова по-трудно ще им е да се доберат до нас — отговори той. Жената го погледна въпросително. — Няма да можеш да си тръгнеш скоро оттук.

Беше попаднала в капан. Той не каза нищо повече, но все едно, че беше добавил: „Което означава, че са моя пленница.“

Нямаше никакво намерение да остави нещата така, но разбираше, че сега не е моментът да обсъждат положението. Първо трябваше да си възвърне силите.

Виктория се замисли. Как би могла да го накара да разкрие чувствата си или поне да разбере какво смята да прави. За какво да го заговори? Прозорецът! Никога не бе очаквала такъв разкош… Не и в една пещера.

— Откъде взе този прозорец?

— Имам си начини.

Прозорецът беше монтиран в стена, пукнатините, в която бяха замазани с кал. Тясната врата до него беше покрита с дебела кожа и бе подпряна в долния край с голям камък.

Джаред рязко се обърна и я занесе до люлеещия стол, като го придърпа с крак по-близо до огъня. След това я настани и провери дали се чувства удобно. Изглеждаше доволен от себе си. Явен напредък в сравнение с предишното му мрачно изражение.

— За какво мислиш, Джаред? Какво възнамеряваш да правиш?

В погледа му прочете нежелание да й отговори. Вече започваше да разбира, че няма да й позволи да го манипулира. Щеше да прави всичко така, както иска, а не както тя желае. Не го интересуваше, че е слаба, болна и уязвима. Оставаше й единствено надеждата, че човечността, която беше забелязала у него, не е била илюзия.

— Не дойдох тук по своя воля — отвърна тя. — Ти ме отвлече.

— Може би трябваше да те оставя да се удавиш в потока?

Джаред се обърна и отиде в другия край на залата. Претърси няколко големи саморъчно изплетени кошници и се върна с ябълка и ножче. Съсредоточено започна да реже плода.

— Джаред, извинявай, ако съм ти се сторила неблагодарна.

В отговор той й подаде парче ябълка.

— Защо ме доведе тук?

— Може би, защото си жена.

Излезе ли най-накрая истината наяве? Май Парнъл е бил прав през цялото време.

— Какво искаш да кажеш? — опита се тя да овладее треперенето на гласа си.

— Ако Стив Парнъл беше повлечен от реката, щях да го оставя да се удави.

Той си играеше с нея. Беше безполезно да спори. Това, от което се нуждаеше, беше време… Време да помисли, да си възвърне самообладанието и силите. Виктория отхапа от ябълката. Той й подаде още едно парче.

— Откъде си ги взел? — попита го и си спомни, че се беше събудила от аромата им.

— Имам си начини — рече той и й подаде ново парче.

— Защо не искаш да ми кажеш? Не ми ли вярваш? — Той не отговори. — Джаред?

Подаде й и последното парче.

— Просто яж, Виктория.

Отново отиде до прозореца и застана с гръб към нея, като се загледа в стелещия се неспирно сняг.

Тя продължи да го наблюдава, докато дъвчеше ябълката. От дни не беше яла. Нищо чудно, че беше толкова слаба.

Когато свърши, се облегна назад. Болката още пулсираше в слепоочията й. Виктория се опита да не й обръща внимание и отново насочи поглед към него. Колко широки бяха раменете му! Каква сила! В този миг той се обърна и я погледна.

— Искаш ли още нещо за ядене?

— Чувствам се ужасно изтощена. Може би трябва да си легна.

Той мълчаливо се отдалечи от прозореца и се запъти към спалнята. Върна се след малко с мечата кожа. Разстла я на пода до огъня. После я вдигна от стола, като я гледаше в очите с равнодушие, граничещо с презрение, и й помогна да легне. След като се увери, че я е настанил удобно, той отново отиде в дъното на пещерата, откъдето беше взел ябълките и се върна с малка купа, пълна с орехи и късове сушено еленско месо. След това сложи още една цепеница в огъня и отново застана до прозореца. Изглежда там беше любимото му място.

Виктория го наблюдаваше, докато продължаваше да яде. Почувства се малко по-силна. Беше избегнала на косъм смъртта и можеше да обмисли положението. Джаред не се оказа дивакът, когото беше очаквала да срещне. Характерът му представляваше странна смесица от природен интелект, чувствителност и комплекси.

Беше видно колко го притеснява присъствието й. Сигурно му беше трудно да общува с друго човешко същество, след като бе прекарал толкова години в самота. И все пак беше очарована. Всичко свързано с него и обстановката, която го заобикаляше, беше уникално. Но все още не бе сигурна дали ще успее да го накара да разговарят по-задълбочено, не и докато не спечелеше доверието му.

— Искаш ли да ти разкажа за себе си? Защо дойдох в Едгър…

Той се обърна бавно и я погледна в очакване.

— Чета лекции в Калифорнийския университет — започна тя. — Чух за теб от един от професорите и реших да дойда. Исках да разбера как живееш.

— Наистина ли е така?

— Да. Това е самата истина.

— И не си познавала Стив Парнъл преди?

— Не. Както ти казах, запознах се с него, когато се наложи да наема водач в планината. Беше непростима грешка, че тръгнах с тип като него. Знам, създадох ти проблеми, но се надявам да ми простиш наивността.

Джаред отново потъна в мълчание. Беше мъчително да го наблюдава, мрачен и затворен в себе си. В един миг й се струваше разговорлив, а в следващия — вече се бе отдръпнал, оставяйки я несигурна и объркана.

Той отиде в дъното на пещерата и си взе саморъчно ушития кожух от еленова кожа, с който беше и през онази нощ в лагера. Облече го и без да й обърне повече внимание, мина покрай нея.

— Къде отиваш? — попита тя, докато Джаред отваряше импровизираната врата.

Той се обърна.

— Отивам да проверя колко е натрупал снегът. Трябва да съм наясно дали местността е проходима.