Джанис Кайзър
По закона на сърцето (9)

Девета глава

След като Джаред излезе, Виктория постоя малко до огъня. Изпитваше безкрайна пустота и отчаяние.

Всичките й надежди бяха отлетели. Той сигурно я мразеше. Беше го отблъснала, беше наранила гордостта му. Не можеше да си представи отношенията им отсега нататък. Всичко беше толкова объркано.

Седна и обгърна колене. Искаше й се никога да не бе напускала Бъркли и да не бе се забърквала в тази история. Можеше да бъде и по-лошо, ако Джаред не се бе овладял.

Напълно възможно е следващия път, когато я пожелае, всичко да завърши по друг начин. Те бяха, както той й напомни, в неговия свят. Той бе господарят тук и тя бе напълно зависима от него.

Дали Джаред щеше да се държи зле с нея, или не, нямаше значение. Нима можеше да се надява, че ще го задържи далеч от себе си? Но това не беше единственият проблем. Виктория беше разбрала, че е напълно възможно тя да загуби контрол над себе си. Когато я целуна, не го възпря веднага, защото бе усетила силна възбуда — доказателство за деликатния риск в подобна ситуация.

Можеха да минат седмици или само дни, но те щяха да се любят — поради взаимна слабост или поради невъзможността той да остане далеч от нея. Сексът беше неизбежен, освен ако, разбира се, тя не се измъкнеше, преди да се е случило.

Трябваше да се отдалечи от пещерата достатъчно, за да сигнализира на хеликоптера, без да го изложи на опасност. А ако хеликоптерът не се върнеше, просто щеше да се опита да премине планината. Нямаше друг избор.

Беше валяло през целия ден, макар и с прекъсвания, но ако времето се оправеше до сутринта, щеше да тръгне. Джаред твърдеше, че няма да успее. Снеговалежите тепърва започваха и Виктория беше сигурна, че планината все още е проходима.

Нямаше съмнение, че щеше да се опита да я спре. Затова трябваше да тръгне рано, преди изгрев — слънце, когато той още не е станал. Легна си, молейки се времето да е хубаво на сутринта и да не са прекратили търсенето. Спа неспокойно. От време на време се стряскаше в съня си, отваряше очи и поглеждаше към прозореца, за да се увери, че не се е успала.

Когато най-накрая реши, че е време да тръгне, запали свещ и отиде до прозореца, за да види какво е времето. Снегът беше спрял.

 

Тихо разрови в килера за още дрехи. Нямаше палто и се надяваше да навлече каквото й попадне. Най-големият проблем бяха краката й. Мокасините, които Джаред й бе направил, ставаха за в пещерата, но едва ли за ходене по снега. Реши да увие кожи около краката си като Джаред.

Облече се бързо и успя да си направи нещо като шапка и подобие на ръкавици от кожени кръпки, които привърза с ивици тънка кожа. Обличането й отне повече време, отколкото предполагаше. Взе няколко шепи орехи, сушени плодове и една ябълка. Небето вече просветляваше.

Угаси свещта и погледна към спалната. Знаеше, че Джаред ще се разгневи, когато открие, че е изчезнала. Би било хубаво да му остави бележка. Но единствените неща за писане бяха до леглото му. Всъщност нямаше значение.

 

Щом се показа навън, я прониза леден вятър. Погледна небето. Беше оловносиво. Отново щеше да вали. Осъзнаваше какъв риск поема. За миг се поколеба. Но алтернативата беше да прекара цялата зима сама с Джаред.

Пое дълбоко дъх и започна да си проправя път през снега, натрупан пред входа на пещерата. Стигна скалната тераса и погледна от нея. Ниско долу, под слабите лъчи на слънцето, се разстилаше долината. Поляната, по която се бе разхождала, за да привлече вниманието на Джаред, и се стори малко петно. Трябваше да стигне дотам и с малко късмет, можеше да открие собствените си дрехи около потока.

Пътеката водеше в подножието на хълма. Но като се имаше предвид мизерното й облекло, не биваше да хаби сили и трябваше да избере най-прекия път.

Студеният вятър отнемаше топлината на тялото й. Навитите вместо ботуши кожи, почти не я предпазваха от студа, дори й беше трудно да стъпва по заледените скали. Беше крайно изтощително да си проправя път през дълбокия сняг, затова спираше често да си почине. Утрото бе мрачно. Нямаше добра видимост. Често падаше, но се изправяше и продължаваше. При едно от паданията си удари крака.

Скоро теренът стана по-равен и тя започна да напредва по-бързо. Но когато съвсем се развидели, започна да вали сняг. Тя отчаяно извърна очи към оловносивото небе и простена. Предстоеше й неимоверно труден преход. Хеликоптерът вероятно нямаше да се появи поради лошото време, което означаваше, че трябва да се справя сама. Всичко бе срещу нея.

Беше изминала около километър, когато реши да си почине малко. Завря се в една пукнатина в скалите на завет. Студът бързо изцеждаше силите й. Още не беше се възстановила напълно. Преходът беше тежък дори за здрав човек. Защо снежната буря не бе закъсняла с още един ден!

Тъкмо събра сили да продължи спускането и вик продра тишината, отеквайки в долината. Джаред! Беше открил бягството й. Дори от това разстояние усети тревогата му, но успя да се овладее. Трябваше да продължи, независимо какво щеше да й струва. Всяка минута я приближаваше към целта. Дано да й стигнеха силите. В противен случай я очакваше ад.

Надолу по планинския склон снегът беше по-дълбок. Няколко пъти затъва до кръста и трябваше да си проправя път със сетни сили. Беше на километри от най-близкия път, а връщането към цивилизацията й изглеждаше неосъществима. Силите бързо я напускаха. Краката й вече не се подчиняваха. Дълбокият сняг беше като подвижни пясъци и коварно заплашваше да я погълне. Тя залиташе във въздуха, разперила безпомощно ръце и бухваше в някоя преспа. Започна да я обзема паника. Трябваше да се пребори с нея.

Започна да спира на всеки няколко крачки, защото се задъхваше и не усещаше тялото си. Положението взе да става безнадеждно. Изкушаваше се да легне да са почине, но това означаваше сигурна смърт.

С мъка тя се прислони в една цепнатина. Изяде няколко ореха, после малко сняг, тъй като знаеше, че обезводняването е пагубно. Позволи си кратка почивка, но скоро се изправи — трябваше да продължи, докато силите все още не бяха я напуснали. Поне се бе отдалечила на достатъчно разстояние от пещерата и дори да не успее да се добере до пътя, нямаше да издаде Джаред.

Спомня си любимата фраза на баба си: „Никога не се предавай!“ Събра остатъка от силите си и запристъпва, повтаряйки си безпаметно: „Никога не се предавай. Никога не се предавай…“

Краката й тежаха като оловни. Всяка стъпка беше борба. Накрая затъна до кръста в снега и спря. Не можеше да продължи по-нататък. Край! Погледна небето и снегът, който тихо се стелеше и я затрупваше. Обхвана я странно спокойствие. Почувства, че смъртта е близо. Но странно, това не й причини терзания, нито страдание. Тялото й се отпусна и тя затвори очи, за да заспи завинаги…

Дойде на себе си, когато някой грубо я сграбчи за раменете и я повдигна. Отвори очи. Проклетият Джаред! На лицето му бе изписан страх и гняв. От устата му излизаше пара. Заприлича й на древен отмъстителен бог.

— Виктория, защо го направи? — изръмжа той. — Те няма да дойдат в снежната виелица. На какво разчиташе?

Тя не можеше да му отговори. Искаше само да се отпусне и да спи, да спи…

Той я разтърси толкова силно, та чак й причини болка и изкрещя:

— Събуди се, Виктория! Не можеш да останеш тук. Връщаме се.

— Не мога, нямам сили…

Джаред не подхвана спор. Повлече я към най-близкия бор. Облегна я на ствола на дървото, задълба снега, уви я в кожената завивка, която беше донесъл и я сложи да легне в ледената пещера. Настани се до нея и я прегърна, за да я стопли.

Тогава Виктория си даде сметка, че той за втори път спасява живота й. Притисна лице до мократа му брада и заплака. Джаред грижливо я загърна в завивката и се опита да я сгрее със собствената си топлина. Така щяха да надвият дяволския студ. Но този подслон беше само временен.

— За човек, завършил колеж, си доста неразумна — каза той. — Изкачването ще бъде много по-трудно от слизането.

— Аз няма да успея да се изкача…

— Трябва! Не можем да издържим тук цяла нощ. Бурята е силна и може да продължи с дни. Трябва да се върнем в пещерата.

— Не мога, Джаред — немощно извика тя. — Знам, че не мога. Спаси поне себе си. Тръгвай!

Той се усмихна, сякаш бе казала най-голямата глупост.

— Твой ред е да готвиш вечеря, скъпа. Не е честно два пъти подред аз да го правя, нали?

— Как можеш да се шегуваш в такъв момент? — опита да се усмихне Виктория.

— Ами, не е трудно. Имам една теория — шегувай се, напук на всичко. Веднъж ме рани мечка и целият кървях. Знаех, че ще умра, ако не стигна до пещерата. Затова докато пълзях, си разказвах вицове. Дори се смях!

Тя поклати глава.

— Чудак!

— Добре, вече раздаваш комплименти, значи си спасена. — И той я докосна по бузата усмихнат.

— Но аз не мога да се изкача по скалите, Джаред. Наистина не мога! Затова не губи време и сили.

— Ако не можеш да вървиш, ще те нося. И преди съм го правил.

— Да, но тогава нямаше метър сняг.

— Не спори с мен! Пести си енергията. Първо да хапнем нещо и тръгваме.

Джаред извади орехи и плодове. Вместо вода, лапнаха по малко сняг. Виктория почувства прилив на сили.

Джаред отказваше да промени решението си, затова тя трябваше да се стегне. Излязоха от заслона и виелицата ги обгърна. Вече валеше толкова силно, че Виктория напълно загуби ориентация. Джаред спомена, че тръгват към планинския склон, но тя изобщо не го виждаше през пелената от сняг.

Избираше лесен път и Виктория го следваше, но когато теренът стана по-стръмен, започна да залита. Джаред я вдигна и я преметна през рамо.

След двайсет минута изкачване, той вече се задъхваше и от устата му излизаха облаци пара. Накрая я остави на един камък и се строполи до нея.

— Не мога да позволя повече да се насилваш. Та ти ще издъхнеш от свръхнатоварване! Продължи без мен, Джаред. Просто ме остави тук.

— Не! И двамата ще успеем.

Завидна упоритост!

Бяха изминали нищожна част от пътя. Ако напредваха с тази скорост, щяха да се доберат до пещерата чак през нощта.

— Опитай се да повървиш малко, докато си възвърна силите.

Продължиха. Пътят, който избра Джаред, беше стръмен и каменист, но нямаше много сняг. Всяка стъпка беше агония. След стотина метра силите я напуснаха. Джаред отново я взе на рамо, като си почиваше на всеки двайсетина метра.

Беше изтощен. Дори и сам да се изкачваше, щеше да му бъде дяволски трудно. Добре, че някак си успя да й вдъхне надежда.

На половината път Джаред отново издълба пещера в снега. Свиха се вътре, притиснали тела, за да запазят топлината си. Изядоха и останалата храна и си починаха няколко минути.

Виктория го наблюдаваше, докато той се взираше навън в бурята. Погледът му беше твърд и решителен. Тя не разбираше защо се жертва заради нея. Без съмнение се излагаше на смъртна опасност. Треперейки, притисна лице до рамото му. Джаред я погали по челото.

— Защо си тръгна? — прошепна той. — Защото те целунах, или защото се развиках? Аз ли съм виновен?

Тя поклати глава.

— Страхувах се от всичко…

— Не те разбирам.

— Няма значение. Обречени сме. Изключено е да се спасим.

— Ще успеем! — настоя той ядосано. — И двамата!

Нямаше смисъл да спори. Джаред Уайлд отдавна бе доказал, че притежава нечовешка воля. Беше преодолял всички препятствия, пред които се бе изправял.

След още няколко минути почивка, той реши, че е време да тръгват. Помогна й да излезе от пещерата и я попита дали може да върви. Виктория опита.

Вървя повече отколкото бе очаквала, въпреки че понякога почти я влачеше. Когато краката й най-накрая отказаха, той я преметна през рамо и продължи да се изкачва. Решителността му бе непреклонна. Беше очевидно, че и неговите сили отслабват. Дишаше трудно, вървеше несигурно. Когато стигнаха до един отвесен скален скат, той трябваше да я издърпва малко по малко до ръба. Неочаквано се подхлъзна и Виктория го сграбчи за ръката, като му помогна да се задържи. Той коленичи да си поеме дъх под сипещия се сняг.

— Мисля, че ще се наложи да приготвяш вечеря цяла седмица — каза той задъхано.

— Дължа ти поне това.

— Когато беше малка, баба ти пляскаше ли те?

— Не, но имаше доста остър език.

— Е, когато се върнем, май ще изядеш първия си бой — закани й се той. — Макар това да не е представата ми за нормално общуване. — Джаред я плесна по бузата на шега и после я целуна. Ледените му устни бяха толкова изпръхнали на места от измръзване, че драскаха. Но обичта, която струеше в очите му, я сгря.

— След по-малко от час ще се стъмни — скочи той. — Хайде, трябва да стигнем преди мрака.

— Колко остава?

— Една четвърт от пътя. Най-трудната част. Ще успеем! Дръж се!

Стигнаха до върха на първата стръмнина, като Джаред я носеше. Започна да се стъмва и той често се препъваше или подхлъзваше. Виктория на няколко пъти губи съзнание от изтощение. Идваше на себе си след отчаяните му опити да я свести с шамари. Последния път, когато отвори очи, беше почти тъмно. Джаред дишаше мъчително тежко, сякаш бе пробягал маратон. Гледаше унило с помръкнали очи.

— Няма смисъл — пророни тя едва. — Продължи сам. Върви!

В отговор той се изправи и Виктория си помисли, че накрая е решил да я послуша. За последно сбогом го погледна през снежната завеса. Но вместо да се отдалечи, той я сграбчи за яката и я повлече по заледените скали. Краката му все по-често отказваха да се движат и той се отпускаше до нея. След това отново се изправяше и я влачеше няколко метра. Ту изпадаше в крайна немощ, ту се съвземаше и продължаваше да влачи изпосталялото й тяло по неравния терен. Тя усещаше ледените бабуни под гърба си. Последната й съзнателна мисъл, преди окончателно да загуби свяст, беше, че ще умре, преди да са стигнали пещерата.

Отвсякъде вече ги обгръщаше непрогледна тъмнина. Дори снегът не се виждаше в безлунната нощ, само го усещаха. Джаред беше стоял на това възвишение толкова често, че всеки камък му беше познат. Намираха се на около стотина метра от входа на пещерата. Но му се струваха стотина километра, ако се съдеше по това колко изтощен се чувства. Би сторил подвиг, ако успееше сам да изпълзи по заледения склон в мрака. Джаред по-скоро би умрял, отколкото да се предаде. Виктория бе на ръба на смъртта и можеше да я спаси, единствено ако я внесе в пещерата и я стопли със зверски масаж.

Джаред залази, като придърпваше тялото й метър по метър, скала след скала. Напредваше неимоверно мъчително, но спасението беше близо. И наистина скоро се озова пред входа на пещерата. Отново бе натрупал сняг и трябваше със сетни сили да издърпа вратата. Започна да рие с ръце, съзнавайки, че всяка минута е ценна. Сърцето на Виктория можеше да спре!

Най-накрая достигна вратата, открехна я и се промъкна вътре. След това се обърна и сграбчи Виктория за яката, като я довлече до мястото, където миналия ден бе стоварил убития елен. Отпусна се по лице на студения каменен под и изхриптя. Беше успял!

Огънят отдавна бе изгаснал и в пещерата беше тъмно като в рог. За щастие, познаваше всяка педя от нея. Пропълзя до масата, където имаше свещ и кибрит. Пръстите му се бяха вкочанили от студа и едва успя да запали клечка кибрит. Върна се при Виктория. Снегът навяваше през процепа на вратата и той се помъчи да придърпа по-плътно кожата. Положи безчувственото й тяло на сламеника и я покри с мечешката кожа. Удари й няколко плесници, за да я свести. Установи, че диша.

— Виктория! Събуди се!

Накрая тя отвори очи и го изгледа замаяно. Неспособен да сдържи радостта си, той обсипа с целувки лицето й.

— Успяхме! — повтаряше той с овлажнели очи. — Вкъщи сме!

Тя простена и затрепери силно. Джаред отиде да стъкне огъня. Когато отново се върна при нея, тя вече напълно бе дошла на себе си и виновно гледаше в тавана.

— Всичко ли е наред? — пророни, когато той приближи лице към нейното, за да го види по-добре.

— Да, спасени сме!

От очите й бликнаха сълзи и се застичаха по страните й.

— Толкова ми е студено…

— Скоро ще се стоплим. Трябва да ти сваля мокрите дрехи.

Те мълчеше, докато мъжът я събличаше. Успокои се, чак когато я зави в една суха кожа.

— Трябва да ядем и да пием — рече той и отиде да донесе консерви. — Ето — поднесе той към устните й чаша вода и повдигна главата й, — изпий това!

Подаде й малко храна и тя се насили да я сдъвче и да преглътне. Джаред също хапна набързо.

Щом привършиха, той започна да съблича мокрите си дрехи. Беше толкова загрижен за нея, че бе забравил за собственото си състояние. Зъзнеше. Щяха да се стоплят по-бързо, ако споделят топлината на телата си. Тя не се възпротиви, когато Джаред легна до нея, и побърза да се притисне към него.

Скоро Виктория спря да трепери. Преди да заспи, неразбрано прошепна колко му е задължена, че отново й е спасил живота.

Джаред беше смъртно изтощен. Не бе се чувствал толкова зле, дори когато го раниха. Когато тялото му бавно започна да се затопля, той усети мускулите му да се отпускат и силата му бавно да се възвръща. Усети крехкото й тяло, свито в неговото. Вдъхна мириса на косата й. Тя спеше, свряла глава в гърдите му. Често си бе мечтал за това, сънувал бе Трейси и другите момичета, които бе познавал. А сега притискаше Виктория в прегръдките си и изпитваше блаженство.

През последните дни постоянно си бе представял как я прегръща и я люби. Страхуваше се обаче, че тя не го харесва. И защо да го иска? В нейните очи той изглеждаше като отшелник, превърнал се в полуживотно. И все пак чувстваше невидимата връзка помежду им — връзка, която ставаше все по-силна с всеки изминал ден.

Беше му казала, че не желае да я целува. Въпреки че той подозираше точно обратното. Може би не знаеше какво иска. Може би просто се страхуваше от него, страхуваше се от това, което може да направи. Отношението й го натъжи, защото се бе постарал да бъде безкрайно мил, въпреки че тя стори неща, които го вбесиха. Самият той все още не бе сигурен какво точно иска и дали може да й вярва.

Но след снощната вечеря Джаред беше разбрал какво най-много желае — нея!

Той зарови лице в косата й, вдишвайки нежният й мирис, и въпреки изтощението, почувства вълните на възбуда да пропълзяват в измъченото му тяло. Тя му се струваше толкова достъпна, както лежеше гола в обятията му и толкова невинна. В каква ли пуританка щеше да се превърне по-късно, когато се събуди и си възвърне силите? Как ли щеше да се държи, когато осъзнае, че двамата отново са сами в пещерата?