Джанис Кайзър
По закона на сърцето (8)

Осма глава

Джаред опушваше месото в задната част на пещерата, където беше издълбано огнище в пода. Виктория му помагаше.

През повечето време работеха в мълчание. Напрежението помежду им обаче тлееше и заплашваше да ги помете в един миг. За сетен път Виктория премисляше ситуацията и не можеше да се примири с факта, че той смята да я задържи при себе си през цялата зима.

Най-лошото беше, че тя още не бе решила как да се държи отсега нататък. Все още изпитваше възмущение от начина, по които й бе попречил да сигнализира на хеликоптера. Но осъзнаваше, че е в неин интерес да не се държи враждебно.

Как да постъпи? Ако се държи приятелски, Джаред щеше да реши, че е готова на компромиси. Ако покажеше враждебност, щеше да й отвърне със същото. Трябваше да му засвидетелства добри чувства, за да спечели доверието му. В противен случай трудно щеше да го убеди да й съдейства.

Когато привършиха с опушването, почти се бе стъмнило и трябваше да запалят фенер. Джаред отдели няколко къса еленско месо и ги сложи да се пекат на бавен огън. Виктория отиде до прозореца и се загледа в стелещия се сняг.

Когато неочаквано се обърна, забеляза Джаред да я наблюдава. Той бързо сведе поглед към зеленчуците, които затопляше на газовия котлон.

Докато Виктория подреждаше масата за вечеря, Джаред изчезна за няколко минути в малката спалня. Когато се върна, беше облечен с вълнена риза на сини и сиви карета. Беше сресал косата си и определено изглеждаше добре.

Тя замълча. Досещаше се за намеренията му. Вече я беше виждал гола. Беше се любувал на краката й. Беше държал ръката й. И сигурно бе забелязал какво въздействие е произвело вниманието му върху нея. Предстоеше голямото съблазняване. Но едва ли беше наясно дали тя ще се съгласи доброволно, или ще се наложи да бъде по-настоятелен. Виктория знаеше, че трябва да играе много предпазливо.

— Тъй като това е първата ни истинска вечеря — рече той, — реших, че трябва да изглеждам малко по-добре от обикновено.

Тя все по-осезателно усещаше въздействието му. Как трябваше да отговори? Трябваше ли изобщо да казва нещо? Не, най-добре да мълчи.

Джаред бе привършил с приготвянето на вечерята. Донесе месото и Виктория го сложи в чиниите. Преди да успее да му каже колко вкусно мирише, той отново скочи.

— Дали да не запалим свещи? Не ми се случва често да вечерям с жена.

Виктория преглътна мъчително. Вече бе решила да се държи приятелски. Сърдечно, но не прекалено, за да не го окуражава.

След малко той донесе от килера свещ, запали я и седна.

— Как е? — попита, доволен от себе си.

— Постоянно ме учудваш — запасил си се с всичко.

— Липсват само бялата покривка и виното — засмя се той.

— Мислех, че ще извадиш отнякъде и вино.

Той се усмихна тъжно и поглади брадата си.

— Знаеш ли, никога не съм опитвал вино. Пил съм бира, но никога вино.

Погледите им се срещнаха и Виктория изпита съжаление към него за всичко, което бе пропуснал в този живот. Усети непреодолимо желание да посегне и да го погали, но успя да се овладее навреме.

Започнаха да се хранят. Месото имаше божествен вкус.

— Откъде се снабдяваш с всички тези неща?

— Имам един приятел — призна той. — Познавам го отдавна.

— Маки Бийн ли?

Джаред занемя.

— Обещай ми, че няма да споменаваш името му пред никого!

— Обещавам. Разкажи ми за него. Моля те.

Джаред преглътна и отпи от водата. Изглежда се колебаеше.

— Маки беше най-добрият приятел на баща ми. Бях го виждал само няколко пъти, преди да избягам в планината. Има хижа в края на стария път за извозване на дървени трупи на около тринайсет километра оттук. Знаех, че няма да преживея първата зима без помощ и го потърсих. Когато отидох, го заварих пиян. Много се разчувства. Маки е отшелник, самотник и прекалява с алкохола. Заедно с баща ми са били във Виетнам. Държал го е в ръцете си, когато е умирал. Разказва ми тази история всеки път, когато се напие.

— Той ли те запасява?

— Да, слизам веднъж или два пъти в годината. Не, че съм много близък с Маки, не. Но за него означава много да ми помага — заради приятелството с баща ми. А и се нуждая от някои неща.

— Не се ли страхуваш, че може да те издаде неволно?

— Честно казано, повече се тревожа да не умре. За него всяко мое идване е истински кръстоносен поход. Понякога си мисля, че грижата за мен го крепи жив. Прави всичко възможно да ми помага, дори краде книги от библиотеката. Нося му ги обратно — оправда се Джаред с виновна усмивка, — но те с месеци липсват от лавиците.

— Това обяснява много неща. Обзалагам се, че си чел повече дори от завършилите колеж.

— Наистина чета много, особено през зимата.

— Защо се притесняваш да говориш за интересите си пред мен?

— Не ми е лесно да говоря с теб за каквото и да било, Виктория. Дори това, че седя сега тук и те гледам срещу мен, ми изглежда нереално. В продължение на месеци не разговарям с никого, освен със себе си. Като изключим Маки, ти си вторият човек, който е стъпвал тук.

— Значи поддържаш връзка само с Маки?

— Маки е единственото човешко същество, с което съм говорил през всички тези години.

— Часовете, които сте прекарали заедно, трябва да са ти много скъпи.

— Признавам, че старият Маки е много добър. Няма да повярваш как се тревожи за мен. Една есен ми беше купил цяла купчина порно списания. Донесох ги в пещерата. Беше мъчително да ги гледам, затова след няколко седмици ги изгорих.

Виктория го погледна в очите и разбра, че присъствието й тук също е мъчително за него.

Вярно, че не беше дошла по своя собствена воля, но също беше вярно и че той я спаси. Ала откакто беше в пещерата, обърка напълно живота му. Колко ли му беше трудно непрекъснато да усеща жена около себе си — която и да бе тя?

Той си даде вид, че не се досеща за страховете й. Лицето му беше много по-одухотворено и спокойно от всеки друг плът.

И тази негова словоохотливост бе добре дошла. Изглежда, щом веднъж започнеше да говори, казваше всичко докрай. Слава Богу, потайността му беше изчезнала.

— Много добър готвач си — похвали го ти, като хапна още едно парче. — Месото е чудесно!

Той се усмихна.

— Понякога ми се ще да мога да правя и някои други неща. Пай например. Веднъж Маки ми даде пакет брашно. Опитах да забъркам тесто. Прибавих вода и се получи отвратителна каша. Когато го видях следващия път, му се оплаках и го попитах как точно се прави пай. Но той ме успокои и каза, че ще ми купи готов. Но забрави. Веднъж обаче ми донесе половин дузина поостарели понички. Е, изядох ги.

— Стари понички? Не звучи толкова лошо.

— Предполагам, че ти изглеждам като някой бъбрив глупак — рече той. Извинявай, че говоря толкова много.

— Знам, че не ти се случва често.

Това, което прочете в очите му, я накара да се изчерви. Добре, че той не изказа мисълта си на глас.

Виктория усещаше болезнено близостта му. Досега се бе страхувала от дивака Джаред — сега започваше да се бои от мъжа Джаред.

Той се облегна назад и я изгледа с блеснал поглед. Преживяването бе изпитание за нея, а за него сигурно още по-голямо.

— Харесвам те, Виктория — каза той, като скръсти ръце на гърдите си. — Нали пожела да говорим за това, което се случи сутринта. Преди това обаче исках да ти го кажа.

Искреността му я трогна.

— Благодаря — усмихна се смутено тя.

— И не защото ти си първата жена, която срещам от години. А защото намирам, че си красива. Повярвай ми!

— Не преувеличаваш ли, Джаред?

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Че не съм наясно какво чувствам?

— Не, разбира се, че можеш да определиш чувствата си. Не се съмнявам в думите ти, просто се опитвам да си обясня нещата.

— Не понасям, когато някой постоянно се мъчи да си обяснява нещата. Животът, който водя, може да ме е направил малко странен, но не съм станал безчувствен.

— Ако съм те наранила, извинявай!

Джаред замълча. Ами ако отново се затвори в черупката си?

— Слушай, мога ли да бъда откровена с теб? — Той чакаше. — Искам да се върнеш с мен. В града.

Джаред продължи да седи мълчаливо с ледено изражение.

— Не го изключвай като възможност, Джаред — помоли го тя.

Той застина безмълвен.

— Поне обсъди този въпрос с мен. Моля те!

— Никога няма да се върна!

— Защо?

— Защото моят живот е тук и никой не ме очаква в Едгър.

— Джаред, срещу теб няма предявен съдебен иск заради случилото се с Тод. Ако се върнеш сега, няма да имаш проблеми с правосъдието. Повечето хора разбират, че е било при самоотбрана.

— Знам това. Маки ми каза. Не се страхувам от закона.

— Тогава защо не се върнеш? Животът е пред теб.

— Просто искам да ме оставят на спокойствие.

— Не разбирам…

— И не е необходимо.

Изглеждаше толкова решителен. Не трябваше да се изненадва. Ако петнайсетте години самота не бяха го принудили да се махне от планината, нима тя щеше да го стори за една вечер? Виктория се втренчи в трепкащия пламък на свещта и усети да я завладява тъга. Когато отново срещна погледа му, забеляза колко е напрегнат.

— Просто не е твоя работа, Виктория.

— Бих искала да ти помогна. Но ти трябва да ми позволиш.

— Ти си тази, която има нужда от помощ — отсече той. — Сега сме в моя свят, не в твоя.

— Да, дължа ти живота си, знам.

— Не е там проблемът. Просто въпрос на оцеляване. Тук ти имаш нужда от мен.

— Не искам да оставам дълго…

— От мен ли се страхуваш?

— От много неща.

— Кажи ми от какво точно.

Виктория се разкъсваше. Нима можеше да му обясни! Там навън я очакваше цял един свят, нейният свят.

— Задържаш ме тук насила. Какво очакваш?

Джаред не сваляше очи от нея. А тя продължи да се взира в свещта. Когато потърси очите му, съзря неизмеримата болка, стаена в тях.

— Почти бях решил да те оставя да се свържеш с хеликоптера — призна той.

— Наистина ли?

— Без особено желание, но…

— Виждаш ли Джаред, в това е проблемът.

Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад. Беше брутално откровена, с риск дори да го нарани, но той трябваше да разбере истинските й чувства.

— Имаш ли приятел? — попита неочаквано.

Въпреки че беше изненадана от въпроса, Виктория забеляза колко откровено говореше за това, което мислеше.

— Имах. Но в момента нямам.

— Помислих си, че затова не искаш да останеш с мен.

— Да, предположих, че си помислил подобно нещо — сведе поглед тя, — но това не е главната причина.

— Не разбирам. — Отново последва неловко мълчание. — Разкажи ми, не знам нищо за теб, освен че преподаваш в някакъв университет — рече накрая той.

Виктория беше благодарна, че Джаред смени темата на разговора.

— Израснах в ранчото на баба ми в окръг Сискю, Северна Калифорния — започна тя. — Не съм градско момиче.

— Разбрах го веднага. Бил съм само няколко пъти в Сиатъл, но това ми беше достатъчно, за да установя, че хората не са същите като в едно провинциално градче.

— Сърцето ми все още е там, в долината Скотс.

— Ами семейството ти?

Виктория му разказа как баба й я отгледала. Родителите й загинали при автомобилна катастрофа. Пътят бил заледен и колата им изхвърчала на един завой. Въпреки трагедията, имала нормално детство. Израснала в ранчо и от малка свикнала да разчита единствено на себе си. След смъртта на баба й наследила имота, но през последните години го давала под наем.

— Често ли се връщаш там?

— Не съм ходила от няколко години. Наскоро дори минах оттам, но не се отбих. Да си призная честно, ранчото ми навява носталгия.

— Липсва ли ти баба ти?

Очите на Виктория тъжно заблестяха, когато му разказа за обожанието, което бе изпитвала към нея и колко близки са били. Спомените за семейството й я настроиха сантиментално и тя почувства сегашната си изолация от света още по-силна. Побърза да се извини, когато една сълза се търкулна по лицето й.

— Не знам как си издържал сам през цялото време.

— Но сега не съм сам, нито пък ти си сама.

Думите му я накараха да застане нащрек и тя го погледна колебливо, но той не отклони очи.

— Обичаше ли приятеля си?

Ето какви мисли го занимаваха.

— Да, но очевидно не е било достатъчно.

— Какво се случи?

Джаред искаше да узнае истината за интимния й живот. Може би имаше право, след като щяха да прекарат известно време заедно.

За Виктория мъжете си оставаха загадка. В гимназията беше лудо влюбена в един младеж, но той пък обичаше друга. А в колежа имаше богат избор, но всички искаха едно-единствено нещо. Колежаните не приличаха на каубоите, между които бе израснала. Те я караха да се чувства неудобно по един особен начин. Бе имала две интимни връзки. Но нито единият от двамата не се оказа мъжът на нейните мечти.

През първите две години от следването се срещаше с Рандъл Макфърсън, студент по химия. Той беше скромен, отдаден на научните си занимания, млад мъж, безрезервно готов да сподели живота си с нея. В началото Виктория си мислеше, че точно това иска и точно от това има нужда. Живяха заедно през последните шест месеца, преди Рандъл да се дипломира и да започне да преподава в Кал Поли.

— Когато Рандъл завърши следването си в Бъркли, искаше да тръгна с него и да се оженим.

— Но не го направихте?

— Не бях убедена, че трябва. Исках да подготвя доктората си, затова останах. През времето, през което бяхме разделени, разбрах, че чувствата ни съвсем не са били толкова силни.

— А може би въобще не си го обичала?

— Може би…

Погледите им отново се срещнаха и двамата замълчаха.

— Вкусна вечеря! Благодаря ти.

— Най-хубавата от много време насам — призна той. — И не само заради храната.

Виктория се изправи.

— Тъй като ти приготви всичко, сега аз ще разтребя масата — Джаред също стана — Иди седни до огъня. Спокойно, следващия път аз ще ти демонстрирам кулинарните си умения, а ти ще разчистиш.

— Така ли правехте и с Рандъл?

Тя кимна и се обърна. Отнесе фенера до големия варел с вода и изми чиниите. Джаред я наблюдаваше от люлеещия се стол до огъня. Когато привърши, дойде при него.

— Надявам се разговорът ни да не те е натъжил — погледна я той.

— Изглеждам ли ти тъжна?

— Да — кимна Джаред.

Беше странно колко добре се разбират, без недомлъвки и намеци. Рандъл, както и всички нейни приятели, обикновено не се изразяваше толкова директно. Единственият човек, когото беше познавала и който винаги казваше това, което мисли, беше баба й.

Джаред стана и се приближи. Стори й се огромен, когато се изправи пред нея. Беше свикнала с брадата и дългата му коса и те не го правеха по-малко очарователен в нейните очи.

Неочаквано той я хвана за раменете.

— Не искам да си тъжна, Виктория.

— През последните дни съм станала болезнено чувствителна. — Тя се усмихна нервно, смутена от топлината на ръцете му, проникваща през плата на ризата. — Може би причината е ударът в главата. Той повдигна брадичката й и се вгледа в лицето й.

— Изглеждаш много по-добре. Удареното място не е толкова подуто. Да можеше да се видиш, цялата беше в кръв, когато те издърпах от поточето. Беше в шок. Помислих, че си мъртва.

Той я погали по лицето с опакото на ръката си и Виктория потрепери. Усети възбудата, която излъчваше тялото му, но той чудесно се владееше. Близостта му я изнерви съвсем. Тя опита да се отдръпне, но Джаред не й позволи.

— Защо се разстрои преди малко, когато ти казах, че те харесвам?

Лицето му беше крайно напрегнато и тя се изплаши, усетила вълнението му да се предава и на нея.

Той леко я погали по косата.

— Толкова си красива, Виктория… Искам да те докосвам. Толкова си нежна!

Тя прехапа устни. Пожела да го прегърне и да сподели самотата му, но един вътрешен глас ужасено я предупреди докъде може да доведе подобно лекомислие.

— Гледах устните ти, докато спеше — прошепна той. Гласът му беше по-дълбок от преди и издаваше едва стаена страст. — Пожелах да те целуна. Но си казах, че не бива — та аз не те познавам! Но сега… Сега още повече го искам.

Джаред изглежда не забелязваше, че тя трепери. Пръстите му се впиха в раменете й и Виктория усети силата и топлината им.

— Не мисли за това — прошепна тя. — Идеята не е добра.

Вместо отговор, мъжът я притегли към себе си. Тя си представи как я грабва в прегръдките си. Беше като хипнотизирана. Светлината на огъня играеше по мъжественото му лице и тя се почувства съвсем безпомощна.

Джаред сведе глава и докосна устните й. Беше безкрайно нежна целувка, увличаща с неизказани обещания.

Виктория не устоя. Остави се да я целуне, замаяна от близостта му. Устните му бяха влажни и чувствени. А когато плъзна език между нейните, я притисна толкова силно в прегръдките си, че сърцето запърха в гърдите й. Но, усетила възбудата му, тя се изплаши. Подобна близост само щеше да ги направи нещастни. Откъсна устни от неговите и се отдръпна.

— Не! — промълви, останала без дъх. — Не бива, Джаред.

Той обсипа с целувки шията й, без да обръща внимание на протестите й. Ала тя успя да провре ръце между телата им и го блъсна в гърдите с всичка сила.

— Не! — почти извика.

Джаред я пусна и тя политна назад.

— Какво има?! — Изглеждаше шокиран.

— Не искам да ме целуваш! — промълви тя с треперещ глас.

— Защо? — Протегна ръка и улови китката й. Лицето му изразяваше смайване и объркване.

Тя издърпа ръката си и се отдалечи. А когато той понечи да се приближи отново, Виктория отиде от другата страна на огъня и извика:

— Остави ме!

— Виктория, не разбирам… Само исках да те целуна. Мислех, че и ти искаш.

— Не съм искала!

— Но… на мен ми се стори…

— Грешиш, Джаред! — Сърцето й биеше лудо и тя се чувстваше също тъй заплашена от насилие, както и когато Стив Парнъл я беше нападнал пиян. — Просто стой далеч от мен. Моля те!

Смайването му премина в гняв.

— Просто направих това, което мислех, че и ти желаеш!

— Съжалявам, ако съм те подвела. Изпитвам само състрадание към теб, а ти си го изтълкувал погрешно.

— Не, не ти вярвам. Ти просто се уплаши — поклати глава той.

Тя пое дълбоко дъх и опита да се успокои.

— Е, добре, получи се недоразумение. Грешката е моя. Не се опитвай да ме целуваш отново. Предупреждавам те!

Джаред я изгледа с нескрито недоволство. Изминаха няколко безкрайни минути.

— Отивам да си легна.

— Джаред! — извика Виктория след него.

Той спря.

— Какво?

— Съжалявам. Грешката не е твоя, а моя.

— Защо просто не ми каза, че не ме харесваш? Щяхме да си спестим разочарованието.

— Не е вярно! Харесвам те. Но не по този начин.

Той се помъчи да разбере думите й, но се отказа и бързо излезе.