Джанис Кайзър
По закона на сърцето (7)

Седма глава

Джаред отиде да спи, ала Виктория бе прекалено развълнувана, за да може да стори същото. За кой ли път обмисляше ситуацията. Първоначално смяташе, че е постъпила правилно, като не сигнализира на екипажа от хеликоптера. Сега обаче не беше толкова сигурна.

Нещата не вървяха добре. Не беше успяла да го накара да се отпусне и да поговорят нормално. Някога можеше и да й се удаде, но времето не беше неин съюзник. Издирваха ги, но снеговете блокираха пътищата и оцеляването им беше под въпрос. А самият Джаред беше толкова непостоянен — смущаващ и непредсказуем.

Слава Богу, че не се оказа сексуално извратеното чудовище, както беше предсказвал Парнъл. За щастие, този мъж притежаваше вродена порядъчност. Беше я върнал към живота, ала правеше общуването им крайно трудно.

Тя се взря в танцуващите сенки по стените на пещерата. Той се оказа същинска загадка за нея — цивилизован и нежен, див и упорит… Мъж и звяр в един образ.

Помъчи се да се постави на негово място. От деня, в който професор Уолтър за първи път й разказа историята на дивака от Едгър, тя бе изпитала състрадание. Сега, когато се намираше в неговата пещера, ставаше съпричастна и на съпротивата му срещу света, споделяше дори озлоблението му.

Там, в сумрака на пещерата, Джаред се беше къпал. Още се чувстваше объркана и не можеше да забрави голото му тяло. Нямаше нищо хищно у него, тъкмо обратното, беше се оказал красив. Един Адонис изгонен от света на боговете. Предизвикваше у нея чувства, за които не бе подготвена. Нима би могла да устои на мъж, едновременно очарователен и мил, предизвикателен и съблазнителен? А той беше дори нещо повече — той беше необикновен!

Обстоятелствата се оказаха прекалено рисковани, за да разчита на случайността. Джаред изглежда искаше тя да остане с него през цялата зима, а Виктория бе възнамерявала да му бъде гост само за уикенда. Усещаше, че нещо ще се случи между тях и тя не може да го предотврати.

Когато най-накрая заспа, Виктория сънува как тича през снега и някой я гони. Странно, но нейният преследвач не беше Джаред, а Стив Парнъл и хайка от градчето.

Когато се събуди, той вече беше одрал елена и почистваше. Гледката на кръв не можеше да я разстрои. Беше живяла в ранчо и беше наблюдавала как се раждат теленца и жребчета, беше виждала болни животни, които се налагаше да бъдат убити. Беше ставала свидетел на случаи, когато пума разкъсва новородено теленце на заснежено пасбище и мечка ранява кучето. Знаеше колко е трудно да се оцелее сред дивата природа, макар да не бе изпадала точно в неговото положение.

Виктория се приближи. Коленичил, той стържеше одраната кожа. Беше по раздърпана фланелка и джинси. Виктория носеше една от ризите, които й беше дал.

Погледът му се задържа за миг върху голите й крака.

— Добро утро — поздрави тя, като си даде вид, че не е забелязала начина, по който я гледа.

— Добро утро.

— Днес се чувствам много по-добре.

— Радвам се.

— А ти? Спа ли добре?

— Да, бях изтощен.

Поне отговаряше на въпросите й. Имаше прогрес.

— Съжалявам, че те разстроих. Не трябваше да разглеждам нещата ти, докато те нямаше. Не е деликатно да…

— Забрави — прекъсна я той.

— Исках да разбера що за човек си. Имах добри намерения.

Той седна и вдигна поглед към нея. От прозореца нахлуваше светлина и Виктория се изуми от тъмносините му очи. Почти си представи лицето му без брада. Момчето от снимката на шофьорската книжка се бе превърнало в изключително привлекателен мъж.

Върху устните му се появи лека усмивка — бе разгадал мислите й. Виктория преглътна. Опита да възвърне самообладанието си. Последното нещо, което желаеше, беше да му даде да разбере, че го харесва.

— Не съм свикнал да има някой около мен… — Сякаш се извиняваше. — … особено жена.

— Да, свикнал си да бъдеш сам. Сигурно много те притеснявам.

— Наистина се чувствам различно. Дори да разговарям с някого ми се струва странно, но започвам отново да свиквам.

— Защо не ми разкажеш нещо за живота си?

— Цялата зима е пред нас, Виктория. Преди да е свършила, ще се умориш да слушаш историите ми.

Докато говореше, той отново бе забил поглед в краката й. Тя потръпна. Опасно бе да се разхожда полугола наоколо.

— Намира ли ти се нещо друго, което да облека?

Забеляза как той се подсмихна. Отново бе прочел мислите й. Явно предпочиташе да си остане така, защото рече с лениво спокоен глас:

— Ако ти е студено, ще сложа още дърва в огъня.

— Въпросът не е дали ми е студено, Джаред! Нямаш ли някакви панталони или… Може би кожа, от която да си направя пола.

Той въздъхна в се изправи. Ръцете му бяха изцапани с кръв. Изтри ги в панталоните си и се запътя към килера. Виктория го последва.

— Имам някои дрехи — каза той и се разтършува между консервите и другите провизии. Извади чифт джинси в отлично състояние. — Намерих ги в една хижа — подаде й ги той.

— Мисля, че ще свършат работа, ако навия крачолите и си сложа колан.

— Твои са. Обуй ги.

— Първо се обърни.

Той изпълни молбата развеселен. Виктория ги нахлузи и нави крачолите. Напъха ризата в тях, но пак й бяха широки в талията.

— Предполагам, нямаш колан.

Джаред се обърна и я погледна. Не направи никаква забележка, но си личеше, че съжалява, задето е скрила краката си. Отиде в ъгъла, където имаше куп кожи и избра две тънки ивици. Тя взе по-късата и я прокара през гайките вместо колан.

— Ако намериш и някакви стари обувки, ще бъде чудесно.

— Не, нямам, но мисля да ти направя някакви.

— Днес ли?

— Не, не днес.

Постепенно й ставаше ясно, че бе готов на всичко, само и само да я задържи. Нямаше да й е лесно да се измъкне, но не можеше да остане тук. Зимата беше сериозна заплаха. Но тя подозираше, че Джаред умишлено преувеличава опасността.

Джаред отново се зае с елена. Виктория приклекна до него. Отново чуха звука от хеликоптера, който приближаваше. И двамата скочиха и се приближиха до прозореца.

— Продължават да ни търсят — рече той, но запази спокойствие.

— С хеликоптер безпроблемно ще се измъкна от тук, нали?

— Да.

— Няма ли начин да го направя, без да издавам местонахождението на пещерата?

— Не и без да се отдалечиш достатъчно, ала не разполагаш с никакво време за това.

— А ако се изкача на върха на хълма? Мога да кажа, че просто съм се лутала насам-натам.

— Не, прекалено рисковано е.

— Искаш да кажеш, че е прекалено рисковано за теб, така ли?

— Аз съм този, който ще понесе последствията — напомни и той.

— Ами аз? Не си въобразявай, че ще прекарам зимата тук!

— Нали сама си решила да дойдеш в планина, Виктория.

Започваха отново същия спор. Разликата този път беше, че имаше реална възможност да бъде спасена, и пак щеше да я пропусне. Чуваше как хеликоптерът се приближава. Сега беше от тяхната страна на долината. Джаред я изгледа подозрително.

— Защо искаш да ме задържиш насила? Третираш ме като твоя заложничка!

Звукът от хеликоптера се усили. Виктория прецени, че ще премине над тях след трийсетина секунда. Ако наистина се задаваше снежна буря, това щеше да бъде последният й шанс. Обзе я чувство на отчайваща безнадеждност. Джаред я изгледа, присвил очи — явно долавяше вътрешната й борба.

Внезапно Виктория осъзна, че той си търсеше компания за зимата. Жена. Толкова беше просто! Може да не е сексуално извратен тип като Стив Парнъл, но не беше и Свети Франциск от Асизи.

— Излизам — заяви тя решително.

— Не, Виктория, няма да го направиш!

Тя го блъсна силно и той се стовари върху убития елен. В момента, в който мъжът падна, тя се обърна и дръпна кожата, покриваща вратата. Отвори я само толкова, колкото да се промъкне.

— Не! — извика той. — Върни се!

Тя си проправи път през дълбокия сняг, който се бе натрупал пред входа. Толкова отчаяно искаше да се измъкне, че се втурна боса навън. Леденият вятър я прониза. Излезе на скалната тераса, но Джаред се спусна след нея.

— Не, недей! — изпика той.

Шумът от хеликоптера продължаваше да се усилва. Тя се взря с безумен поглед към хълмовете и забеляза черната точка в небето, която се приближаваше. Затича се, като размахваше ръце и крещеше, макар да знаеше, че Джаред е по петите й.

Не беше изминала и двайсетина метра през дълбокия сняг, когато той се хвърли върху нея и я повали на земята. Виктория се строполи по лице в снега и мъжът се стовари върху нея. Вкопчили тела, те се претърколиха към близката скала.

Тя опита да си поеме въздух и изплака отчаяно, но Джаред продължаваше да я притиска в снега. Точно тогава хеликоптерът прелетя над тях на стотина метра височина. Виктория чуваше шума на мотора, докато се бореше с Джаред, и мислено се молеше да не се отдалечава толкова бързо. Надяваше се да ги забележат и да направят още един кръг.

Уви, не направиха. Продължиха над хълмовете и шумът постепенно заглъхна. Обзе я чувство на пълна безпомощност. Цялата й борбеност се изпари и тя се почувства изтощена до краен предел.

— Хайде, Виктория — рече той, като я пусна и се изправи. — Ще замръзнеш, трябва да се приберем вътре.

Тя не помръдна. Искаше да умре и всичко да свърши.

— Виктория! — извика властно той.

Тя заплака безмълвно. Нямаше сили да направи каквото и да било. Джаред се наведе, хвана я за колана на джинсите и я изправи. Понесе я като парцалена кукла към пещерата. Когато влязоха, зъбите й неудържимо тракаха. Той я сложи да седне до огъня, уви я в кожата и започна да разтрива ледените й стъпала.

Виктория бе втренчила вял поглед в тавана. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й, въпреки че беше спряла да хълца. Чувстваше се обречена. Джаред не я упрекна, нито каза нещо. Отиде в дъното на пещерата и след десет минути се върна с чаша горещ чай.

— Изпий това!

Виктория взе чашата, като, преди да отпие, вдъхна ароматната пара. Изпи чая покорно, подаде му празната чаша и легна.

През цялото време избягваше да го погледне, а и той не проговори повече. Обърна се с гръб към него и се загледа в огъня. След малко го чу да става и да се залавя с кожата.

Скоро Джаред привърши с елена. Наряза го и приготви одраната кожа за щавене. Сега само трябваше да прибере месото и да почисти. Докато работеше, хеликоптерът направи още една обиколка над долината. Беше почти сигурен, че не са ги забелязали, но нищо чудно и да грешеше. Той се заслуша в бученето и погледна Виктория, която продължаваше да лежи неподвижно до огъня. Когато шумът съвсем се усили, тя само повдигна глава, но бързо я отпусна, сякаш това повече не я интересуваше.

Беше се разгневил, че тя така лекомислено бе побягнала навън, излагайки го на опасност. Постъпката й доказваше, че не може да й има доверие. Но защо го беше направила днес, а не вчера — това не можеше да разбере. Какво се беше променило?

Разбира се, тя се беше разстроила, когато й каза, че не може да си тръгне преди края на зимата. Бе й се сторило прекалено дълъг период да остане сама с него.

Макар и ядосан, не можеше да не изпита съжаление към нея. Беше уплашена до смърт. Не всеки можеше да понесе самотата и изолацията. Колко голяма грешка направи, като я доведе тук.

Животът му съвсем се бе объркал през последните няколко дни. Присъствието на жена в пещерата го смущаваше и изнервяше, макар да започваше да му харесва.

Предишната нощ, когато се къпа, се беше възбудил само при мисълта, че тя лежи наблизо полугола под одеялото. А когато се събуди тази сутрин и си я представи в съседната зала, отново се почувства по същия начин. Представи си как я люби. Толкова я желаеше! Беше изпитвал същото чувство и преди. Разбира се, с Трейси беше по-различно. Тя го обичаше и възнамеряваха да се оженят. Виктория обаче му въздействаше по особен начин, нищо, че едва я познаваше.

Точно в този момент хеликоптерът отново мина над тях и шумът беше толкова силен, че стъклата на прозореца завибрираха. Жената не помръдна, дори не реагира на звука. Знаеше, че тя още плаче и въпреки че се срамуваше да го признае, сърцето му се сви.

 

И след час Виктория още не бе възвърнала силите си. Чаят я стопли, но Джаред не й предложи никаква друга храна. Затова сама отиде до килера и си взе нещо за хапване. Не му дължеше никакви обяснения, нито извинения. Когато се върна при огъня, само го погледна, но и двамата замълчаха.

Малко по-рано го беше чула да излиза. Беше изнесъл еленското месо. Нямаше представа къде го сложи. След това беше почистил и сега седеше до прозореца, кръстосал крака, и майстореше нещо.

Виктория ядеше с гръб към него, като с това недвусмислено му даваше да разбере, че не желае компанията му. Щом бе решил да се държи грубо, не заслужаваше приятелско отношение.

Денят преваляше, а тя продължаваше да лежи край огъня в полусънно състояние. Джаред работеше мълчаливо до прозореца. Виктория се чувстваше крайно отегчена, но колкото и да й се искаше да почете, не смееше да му поиска книга. Помнеше колко неприятно му стана, когато разбра, че е тършувала из нещата му. По-добре да мълчи цяла зима, отколкото да го моли за нещо!

Джаред бе свикнал със самотата и мълчанието явно бе постоянното му състояние. Спокойно можеше да не й обръща внимание и да продължава постарому. А тя щеше просто да вегетира. Подобна нерадостна перспектива я караше трескаво да търси начин да се махне оттук — ако не по въздуха, то пеша.

Късно следобед Виктория заспа. Когато се събуди, с изненада забеляза, че Джаред седи до нея и се взира в огъня. Той я погледна и се усмихна незабележимо.

— Имам подарък за теб — каза той и й подаде чифт мокасини. Бяха обточени с мека кожа и изглеждаха прекрасно.

Объркана от жеста му, тя седна и го погледна невярващо.

— Направил си ги за мен!

— Да.

— Благодаря ти. Много са хубави.

— Когато ти разтривах краката, видях горе-долу колко са големи. Мисля, че ще ти станат. Пробвай ги.

Виктория се отви и обу мокасините.

— Стават ти, нали?

— Съвсем по мярка са ми.

Очите му се смееха. Беше доволен от себе си.

— Тази вечер ще направя специална вечеря. Нямам големи запаси от газ, но все пак трябва да си правим истински вечери от време на време.

— Газ? На газов котлон ли стопли толкова бързо вода за чая?

— Да, имам котлон с бутилка в склада. И консерви от говеждо месо, чили и зеленчуци. Доволна ли си?

Тя кимна.

— Тази вечер ще ядем прясно еленско месо. Мога да стопля малко царевица и зелен фасул. Менюто ти харесва, нали?

Тя отново кимна. Въпреки щедрия му жест, трябваше да се махне оттук.

— Джаред, мразя да започвам неприятни теми… — Тя замълча за момент. — Разстроена съм от това, което се случи сутринта. Трябва да поговорим.

Тогава Джаред направи нещо съвсем неочаквано. Хвана ръката й и погали дланта й с палец. Виктория занемя от изненада. Но усети колко силна е ръката му, с дълги пръсти като на художник. Долови стаеното колебание в погледа му. Мъжът мълчеше и тя побърза да измъкне ръката си.

— Добре — рече Джаред, сякаш не забелязал отдръпването й. — Да поговорим, щом искаш. Но нека първо да вечеряме. Винаги съм по-спокоен на пълен стомах.

— Съгласна съм, да бъде след вечеря.

— Искам да те попитам само дали не те нараних, когато те бутнах в снега? И… Надявам се, не си много тъжна.

— Напротив.

— Ще поговорим и за това. По-късно. Останалото месо трябва да бъде опушено, преди да се е развалило.

Неочаквано той се изправя и я погледна победоносно, като кимна към входа на пещерата.

— Заваля!

Виктория проследи погледа му. Наистина, отново валеше сняг. В сумрака на късния следобед снежинките лениво се стелеха и затрупваха всичко наоколо.