Джанис Кайзър
По закона на сърцето (6)

Шеста глава

Виктория неусетно се унесе в сън. Но когато се събуди, видя до постелята голяма керамична купа, пълна с ябълки, ядки и дребни горски плодове, а до нея бе оставена кана с вода. Единствено слабият огън осветяваше помещението. Беше се стъмнило.

— Джаред!

Никакъв отговор. Долови само пукането на огъня. Извика още веднъж.

— Джаред?

Пак никакъв отговор.

Отново бе излязъл, но защо посред нощ? Забеляза, че пушката му я няма и се разтревожи. Да не би да е забелязал преследвачи? Или пък лагерен огън в долината?

Главата все още я болеше и въпреки че се чувстваше по-добре от сутринта, болката й пречеше да мисли. Дано да не дебне от засада евентуалните им преследвачи. Опасно беше. Може би беше излязъл на лов и не бе се отдалечил много.

Научният интерес я бе довел на това място, но нещата не се развиваха според предвижданията й. Нуждаеше се от лекар. И нямаше смисъл да гадае докъде биха стигнали отношенията и с Джаред, ако остане в пещерата в продължение на седмици. Щеше ли да се държи с нея почтено? Нима можеше да разчита на това, след като беше толкова непостоянен — в един момент нежен, а в следващия — студен и потаен.

Похапна и усети как силите й се възвръщат. Въпреки че още я измъчваше главоболие, беше й приятно под завивката от еленова кожа.

Вятърът започна да вие и да блъска прозореца. Тя изтръпна. Ами ако беше попаднал на засада? Ако го бяха убили или ранила? Никой нямаше да може да я открие.

Не, това бяха напразни тревоги. Джаред се беше справял сам толкова дълго, че нямаше причина да се провали сега, освен ако с присъствието си не беше го разстроила дотолкова, че да не е в състояние да реагира на опасността.

Първото й впечатление от него се бе оказало погрешно. Въпреки мрачното мълчание, в което често изпадаше, той умееше да говори учудващо добре, когато пожелаеше. Не изглеждаше като дивак, който не е общувал с друго човешко същество от петнайсет години.

Понякога проявяваше излишна мнителност и ставаше враждебен, но обикновено беше спокоен. Настроенията му явно бяха продиктувани от девствената природа, която го заобикаляше. И като малцина, които познаваше, изглеждаше доволен от живота си. Каква емоционална и духовна енергия трябваше да има в запас този мъж!

Виктория не можеше да определи какво в него я привличаше толкова. Джаред притежаваше удивително силен характер. Нямаше да бъде честна, ако не го признаеше. Нещо повече, той си оставаше привлекателен, въпреки занемарения си външен вид. Смущаваща мисъл… Виктория се изненада от себе си. Когато го видя за първи път в лагера, й заприлича на див звяр. Сега обаче знаеше, че това е преднамерено измамно внушение от негова страна. Нещо като защитна реакция.

Усетила отново глад, тя хапна от плодовете и ядките. Трябваше да възвърне силите си. После отново заспа.

Събуди се призори. Чувстваше се много по-добре. Бурята беше отслабнала. Ала нямаше и следа от Джаред. Разтревожи се не на шега. За да се успокои, реши да разгледа пещерата. Уви кожата около себе си като роба, стана и направи няколко несигурни крачки по студения под. След като разгледа разнообразните съдове, които Джаред беше измайсторил сам или беше задигнал отнякъде, тя взе мокасините му. Бяха грубо съшити, поръбени със заешка кожа, за да са по-топли. Каква изобретателност! Малцина биха оцелели далеч от цивилизацията.

Виктория ги обу. Бяха толкова големи, че се почувства като дете в обувките на баща си. Джаред беше висок над метър и деветдесет. Вече беше започнала да свиква с внушителната му физика.

Бе открила, че не е озлобен маниак. Веднъж да спечели доверието му и сигурно щяха да си допаднат. Имаше милион неща, за които искаше да разговарят. Дали се интересува какво става в света? Знае ли кой е президент? Или кои са фаворитите в американската баскетболна асоциация?

Схващанията му за живота и за мястото на човек във Вселената трябва да са различни от тези на повечето хора. Влиянието на обществото, семейството в междуличностното общуване — би било интересно да открие дали петнайсетте години самота са променили възгледите му по тези въпроси.

Каква невероятна история! И какво щастие, че попадна на нея. Разбира се, рискът щеше да бъде възнаграден. За Джаред пристигането й не беше просто случайност или авантюра, продиктувана от интелектуалните й интереси. Беше признал, че появата й му създава проблеми и това беше самата истина.

Прекалено лесно бе изхвърлила този факт от съзнанието си, сляпо омаловажавайки намесата си в неговия живот. Та тя бе склонна да го третира като паднал й от небето експеримент! И от начина, по който се развиха нещата, не можеше да не се чувства виновна, че е попречила на моралния избор, който той беше направил преди години.

Отново я обзеха тревожни мисли и тя отиде до прозореца, избърса стъклото и погледна навън. Самотни снежинки танцуваха из студения въздух, но небето се бе прояснило. Виждаха се заснежените върхове от другата страна на долината. Зимата изглежда се беше настанила тук за вечни времена. И Джаред вероятно гледаше на света наоколо по този начин — място, което се променя само по волята на природата.

Докато стоеше до прозореца, дочу слаб шум. Огънят пукаше от време на време, но този звук беше различен — като далечно бучене на мотор. Постепенно шумът са усили и Виктория разпозна приближаващ хеликоптер.

Малко по-късно го видя. Хеликоптерът кръжеше над веригата хребета от другата страна на долината. Сърцето й лудо заби. По всичко личеше, че ги търсят. Дали бяха открили джипа на Стив Парнъл? Дали Парнъл бе успял да се добере до града и сега търсеха нея и Джаред?

Хеликоптерът прелетя над долината и изчезна от погледа й. Не беше ли това златна възможност за бягство? Джаред й беше спасил живота, но едва ли можеше да разчита да й осигури връщане към цивилизацията.

Няколко минути по-късно звукът на хеликоптера се чу отново. Виктория погледна през прозореца. Не можа да го види, но по бръмченето предположи, че вероятно се връща над долината, може би откъм хребета на страната на пещерата. Ако предположението й беше вярно, всичко, което трябваше да направи, бе да си проправи път през снега и да излезе на скалната тераса. Можеше да развее парцал и да привлече вниманието на пилота. Щяха да я издърпат или да изпратят спасителна група, след като вече знаят местонахождението й.

Виктория си даде сметка, че трябва да действа незабавно. Вече нямаше опасност да умре. Но един Господ знаеше колко дълго можеше да прекара затворена в тази пещера. Ами ако Джаред не се върне? Как щеше да оцелее сама? Имаше ли право да разкрива тайното му убежище в името на собственото си спасение?

Докато тя се колебаеше, звукът от хеликоптера ставаше все по-силен и по-силен. Виктория отчаяно огледа пещерата. Какво да предприеме? Ако се съдеше по звука, машината бе почти над нея и ако искаше да привлече вниманието им, трябваше да действа веднага. Тя прилепи лице до стъклото и погледна небето. Разумът я съветваше едно, сърцето — друго.

След малко хеликоптерът премина над нея и сянката му падна на снега точно пред пещерата. Остана неподвижна с разтуптяно сърце, осъзнала, че е изпуснала и тази възможност. От очите й бликнаха сълзи. Може би правеше фатална грешка?

Бавно потрепери от студа, идващ откъм прозореца. Къде изчезна решителността й? Причината определено не бе в застрашените и научни изследвания. Академичните й интереси бяха отстъпили на заден план. Джаред Уайлд бе човешко същество и този факт бе надделял.

Виктория разтри очи, изненадана от внезапното си прозрение. Да, той беше преди всичко човек. Изпитваше ли към него други чувства, които още не бе осъзнала? Може би се вживяваше прекалено много и правеше грешката на лекаря, който страда заедно с всеки свой пациент. Или може би ударът в главата бе замъглил разума й.

Виктория се загърна в кожата и се приближи до огъня. Протегна ръце да се стопли, вперила мрачен поглед в пламъците. Накрая реши да се разсее, като разгледа наоколо.

Разходи се из третата зала в дъното на главната пещера. Там откри огромни запаси — наръчи дърва, варел вода, кожи от животни, амуниции, кутии кибрит, дори керосин за фенерите. Имаше повече ябълки, малко картофи и моркови, и известно количество консерви.

Върна се в спалнята, в която бе дошла в съзнание. Тук почти не проникваше дневна светлина и тя запали фенера. Джаред си беше приготвил друго легло, след като й беше отстъпил своето. В ъгъла забеляза натрупани личните му вещи.

Имаше десетгодишен календар, книга за флората и фауната по Северозападното крайбрежие на Тихия океан и настолна медицинска енциклопедия. Личеше колко често са четени тези книги. Забеляза още и цял сандък, съдържащ учудващо разнообразие от книги. Любопитна, Виктория взе да ги изважда една по една. Най-отгоре бяха есетата на Торо и Емерсън, както и книгата на Виктор Франк „В търсене смисъла на съществуването“. Имаше томове е философски съчинения, включително Русо, Хобс, Волтер и Джон Стюарт Мил. Беше впечатлена, дори изумена.

Откри и други сериозни книги, томове поезия и белетристика, както и популярни романи научна фантастика. Някои книги носеха печата на Общинската библиотека „Луис“. Как Джаред беше заел книги от библиотеката? На вътрешната корица на други томове, особено белетристика, с молив беше написано името на Маки Бийн. Възможно ли бе Джаред да е откраднал част от тези книги от някоя хижа?

В този момент забеляза малко панерче с вещи, останали от живота на Джаред сред цивилизацията — катарама за колан, ключодържател, няколко монети, шипка за листа и един протрит портфейл. Виктория знаеше, че не е възпитано да рови из нещата му, но искаше да научи нещо повече за него.

Отвори кожения портфейл и попадна на документите му, издадени, когато е навършил осемнайсет години.

В пожълтяла найлонова калъфка откри шофьорска книжка със снимка на красив младеж с гъста черна коса, падаща на челото му, слабо мъжествено лице, с трагично иронична усмивка, която по удивителен начин загатваше бъдещата му съдба.

В портфейла имаше още няколко снимки. От едната я гледаше привлекателна млада жена с дълга черна коса. Беше облечена с минипола и държеше за ръка момченце. Виктория предположи, че това са Джаред и майка му. Тя се загледа в нея по-отблизо, както сигурно бе правил и Джаред хиляди пъти.

На друга снимка имаше висок млад мъж, облечен в маскировъчна военна униформа и кубинки. Чертите на лицето и фигурата му напомняха тези на Джаред. Виктория предположи, че е баща му. Имаше и ученическа снимка на красиво русокосо момиче — Трейси Емерсън, заради която се беше сбил с Тод Парнъл.

Последната фотография беше моментна снимка на същото момиче. На нея тя беше по бански костюм, в цял ръст и позираше кокетно. На гърба й беше написано с неоформен почерк:

Джаред,

Никога не ме забравяй!

Трейси.

Имаше и други неща — ученически карти, малко календарче от преди петнайсет години, разрешително за риболов и сметка за пет долара, която изглеждаше като от времето на Линкълн. Това беше всичко. Миналото на Джаред…

Виктория върна портфейла в панерчето. Беше се просълзила от вълнение. Каква трагедия! Тези няколко фотографии бяха единствената му връзка с останалия свят. Родителите му бяха починали, затова никога нямаше да има нещо повече от снимки и спомени. Как бе понесъл Джаред раздялата си с Трейси Емерсън? И как бе успял да загърби всичко, което бяха преживели заедно?

В гимназията Виктория беше имала няколко романтични увлечения, но никой от приятелите й не беше имал толкова голямо значение за нея, колкото Трейси за Джаред. Не можеше да си представи, че би се отрекла от някой, толкова скъп на сърцето й, както бе постъпил той.

Виктория се върна в голямата зала на пещерата. Вятърът отново се беше усилил. Воят му я настройваше меланхолично. Ако хеликоптерът се върнеше, нямаше да направи опит да помаха на екипажа. Може би след време щеше да съжалява, в случай, че Джаред поиска да я задържи насила при себе си.

Но сега беше постъпила правилно. Би било жестоко да разруши живота, който си бе изградил. Ако не беше той, досега щеше да е мъртва. Дължеше му тази жертва.

Отново бе огладняла. Започваше да се стъмва и тя се притесни още повече. Усещането за самота беше безмилостно тягостно. Как беше издържал Джаред петнайсет години?

Изтерзана, накрая заспа.

Призори се събуди от силен шум на входа на пещерата. Погледна към вратата. Джаред ли беше, или спасителната експедиция?

Тежката врата се потътри по пода. Джаред! Той си проправи път през снега, натрупан на прага. Целият беше увит в кожи. Държеше пушка. Изглеждаше като от първите заселници в пограничните райони от миналия век, с побеляла от скреж брада и уста, бълваща пара. Погледна я, преди да остави пушката и отново излезе.

След малко довлече убит елен. Дотътри го за рогата в антрето, пусна главата му и тя глухо тупна на каменния под. Едва успя да затвори вратата, прескочи елена и коленичи пред огъня. Издърпа кожените си ръкавици и ги хвърли настрана. Веждите и миглите му бяха като на Дядо Коледа. От тялото му се издигаше пара и след няколко минути лицето му залъщя от топящия се скреж и лед.

Дишаше тежко и мъчително, направо хриптеше. Простря вкочанените си ръце над огъня и ги заразтрива бързо, за да възстанови нормалното кръвообращение. Започна да сваля дрехите си една по една, но изведнъж спря. Отпусна рамене и отново я погледна.

— Добре ли си? — попита тя.

Той кимна, но не показа с нищо, че иска да разговарят. Виктория почака, като се опита да определи настроението му.

— Тревожех се за теб. Страхувах се да не ти се е случило нещо.

Той я погледна и процеди свирепо:

— Опитаха се!

— Имаш предвид хеликоптера?

— Да. Чу ли го?

— Стоях до прозореца, когато прелетя. Разбрах, че ни търсят.

— Защо не им помаха? Щяха да те видят, ако беше излязла на скалната тераса. Мислех, че ще го сториш.

— Да, помислих си го — призна тя. — Но знаех, че ако го направя, ще те изложа на опасност.

Джаред я слушаше и явно размишляваше над думите й, вперил очи в огъня.

— Защо излезе във виелицата?

— Имахме нужда от хранителни запаси.

— Искаш да кажеш, че излезе заради мен?

— Колкото повече сняг наваля, толкова по-трудно се ловува. Не можех да чакам повече. — Той си свали палтото и го хвърли настрана. Изтри мокрото си лице в ръкава на ризата.

— Има разрешение на въпроса, Джаред. Ако си тръгна сега, запасите ще ти стигнат до края на зимата.

— Прекалено късно е за това, Виктория.

— Какво искаш да кажеш?

— Снегът е вече толкова дълбок, че не може да се пътува, а се задава нова буря. Едва успях да я изпреваря. Последния километър и половина трябваше да влача елена. Бях останал съвсем без сили.

Виктория погледна мъртвото животно, после Джаред.

— Не мога да остана тук.

— Ако се опиташ да тръгнеш, ще загинеш в планината. Още си прекалено слаба. А докато си възвърнеш силите, снегът ще направи пътуването ти невъзможно.

— Не ти вярвам! — Той не отговори. — Не мисля, че казваш истината! Правиш го, защото искаш да остана.

Той не помръдна.

— Не съм твоя пленничка, Джаред! Нямаш право да ме задържаш.

Той стана и отиде до залата, която използваше като килер, взе малко храна и пътем сложи една-две хапки в устата си. Пийна вода и седна пред огъня, сякаш забравил за присъствието й.

Виктория усети, че я обзема гняв. Беше изпитала угризения, че е нахлула в живота му, а сега той си позволяваше да се намесва в нейния. Но знаеше, че няма смисъл да спори, не и докато не открие какво точно иска той.

След като приключи с яденето, Джаред се изтегна по гръб. Изглеждаше напълно изтощен. Виктория виновно стана, наля чаша вода и му я подаде.

Джаред я погледна учудено, ала взе чашата, без да продума. Изпи водата и легна отново.

Мина й през ум, че мълчанието е игра, която двама души могат да играят толкова успешно, колкото и един. Минаха десет-петнайсет минути. Най-сетне Джаред проговори:

— Отидох до лагера, но Парнъл беше изчезнал. Снегът беше изпотъпкан и бе трудно да разбера, дали са го открили и са му помогнали, или сам се е добрал до джипа.

— Ще намерят ли сега пещерата?

— Не, ако сами не искаме да го сторят. Могат да дойдат единствено по въздуха.

— Веднъж да си отида и ти ще бъдеш в безопасност — подхвърли тя, като се надяваше логиката й да му повлияе.

— Може би…

— Ако исках да те издам, можех да изляза, когато хеликоптерът кръжеше над пещерата. Но не го направих. Трябва да ми се довериш.

— Не вярвам на никого, освен на себе си.

— Мисля, че е крайно време да свикнеш да го правиш.

Той обърна поглед към нея, но в очите му нямаше укор. Стори й се някак безпомощен. Не знаеше как да реагира на промяната в настроението й, макар да бе в състояние да се справи с далеч по-трудни неща.

— Мислех си за теб, докато бях навън — подхвърли той. — Миналата нощ спах под един дънер, сгушен до тялото на убития елен, за да не замръзна. Представях си как умирам, а ти спиш край огъня, увита в пухкави заешки кожи. Крепеше ме мисълта, че трябва да довлека елена на всяка цена.

Признанието му я развълнува. По този начин той явно й засвидетелстваше приятелството си. В този мит не я интересуваше, че бе я спрял да си отиде.

Внезапно Виктория усети колко нервна става в негово присъствие. Джаред беше толкова непредсказуем! Последния път, когато бяха говорили, тя бе на границата на смъртта. Но сега се намираха в равностойни позиции.

И за първи път тя почувства силната му сексуална енергия да се насочва към нея. Начинът, по който погледът му се задържаше върху тялото й, показваше, че го прави съзнателно. Виктория придърпа завивката плътно към себе си.

— Как се чувстваш? Боли ли те главата, Виктория?

— Да, но силите ми се възвръщат. Достатъчно бе само малко храна и вода.

— И самият аз съм уморен. Трябва да съблека тези мокри дрехи. — И той развърза кожите, омотани около старите му ботуши, после ги свали и се изправи.

Започна да разкопчава ризата си. Тя не беше сигурна докъде ще стигне. Нали нямаше да се съблече съвсем гол?

Под фланелата риза носеше друга, по-стара, която също свали. Гладките му рамене и ръце заблестяха на светлината на огъня. Тя не можеше да откъсне очи от силните му гърди. Гол до кръста, Джаред свали грубите горни панталони и остана само по износени джинси.

Полугол на светлината на огъня, той не парадираше с мускулестата си фигура, но и не я криеше. Беше изключително мъжествен и тя реагира мигновено на първичното му излъчване.

Малко притеснен, Джаред отиде в дъното на пещерата. Видя го как се съблече съвсем гол и започна да се мие от големия варел с вода.

Беше пренебрегнал присъствието й и Виктория извърна очи, макар да бе изкушена да продължи да го гледа. Беше трудно да определи степента на въздействието, което Джаред оказа върху сетивата й. Дали близостта им му влияеше по същия начин, както на нея?

Странно, но още от самото начало бе изпитала сексуален интерес към него. Дори преди да се бе озовала в планината заедно със Стив Парнъл, подобни мисли се бяха мярнали в съзнанието й. В този момент тя се намираше в пещерата на Джаред и той беше съвсем гол. Какви ли намерения таеше?

Виктория се сви в леглото, обзета от страх. Молеше се тайно той да не предприема нищо. Но доколко очакванията й щяха да се оправдаят? Джаред не беше показал с нищо, че я желае, макар да й бе известно отношението му към жените.

Той се уви с една кожа от сърна, седна с кръстосани крака през огъня и отново потъна в мислите си.

Виктория лежеше с ръка под главата си, загледана в пламъците. Дълго останаха така в мълчание. Той упорито отказваше да сподели мислите си с нея.

— Разглеждах пещерата, докато те нямаше — започна Виктория, за да го накара да заговори. — Имаш толкова неща! Почти като истински дом — усмихна се тя.

Джаред кимна, но запази хладното си изражение.

— Откъде си взел всичко това?

— Не е толкова важно.

— Парнъл предполага, че някой те снабдява с това-онова.

— Но не е сигурен.

— Греши ли?

— Казах, че не е важно — сряза я той.

Не й допадаше грубостта и резервираността му.

— Защо си толкова недоверчив? Само се опитвам да започна разговор. Все някой от двама ни трябва да прояви инициатива…

— Това не е някакъв прием! — сухо отвърна той.

— Да, прав си.

Джаред я погледна.

— Кой е Маки Бийн? — попита тя, решена да го накарала говори.

Очите на Джаред просветнаха. Хладнокръвието май му изневери, за първи път, откакто се беше върнал.

— Откъде знаеш за Маки?

— Видях книгите ти, стана случайно…

— Какво искаш да кажеш с това „случайно“? — изкрещя той. — Ти си ровила из нещата ми!

— Не исках да те обидя — рече тя, изненадана от яростта му. — Бях любопитна…

Занемя пред силния му гняв. Опита да се извини, но очите й се напълниха със сълзи. Не искаше да става свидетел на слабостта й. Обърна се с гръб към огъня. Прехапа устни и сълзите й потекоха. Бяха сълзи на гняв и болка. Избърса ги, без да издаде звук.

Мина известно време, без да се случи нещо. Най-накрая тя се обърна и го погледна. Джаред седеше с непроницаемо като на статуя лице. Виктория отчаяно отпусна глава на мечата кожа.

— Видя ли снимките? — запита я след малко той.

Не можеше да го излъже.

— Да.

Очакваше гневен изблик, но вместо това отново настъпи мълчание. Беше непоносимо. Нямаше смелост да го погледне. Така ли щяха да прекарат нощта?

— Много съм уморен. Трябва да поспя. Остани тук. Аз отивам оттатък.

Чу го как стана и тръгна. Но на входа спря.

— Съжалявам, че избухнах, Виктория — рече той и побърза да излезе, като я остави сама до пращящия огън.