Джанис Кайзър
По закона на сърцето (4)

Четвърта глава

Огрян от пламъците на огъня Стив Парнъл приличаше на сатир, който си пие уискито в злобно предизвикателство, и й хвърля похотливи погледи между глътките. Очевидно беше, че иска да се напие, колкото се може по-бързо.

Постепенно Виктория осъзна, че събира смелост да се нахвърли върху нея. Тя стисна приклада на пушката и си спомни какво й беше казвала баба й — да гледа мъжа право в очите, сякаш насреща й стои звяр. Този път обаче можеше да разчита на пушката като много по-надеждно средство.

Парнъл спря да си поеме дъх и я погледна в алкохолно опиянение.

— Надушвам те в свежия въздух — рече той, като размаха бутилката. — Сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към партито?

— Ти си отвратителен! — сряза го тя.

— Е, ти пък си кучка — изръмжа той, пресуши последната глътка уиски и хвърли бутилката встрани. — Или може би никога досега не си била с истински мъж.

— Откажи се, Стив. Защо не си вземеш спалния чувал и не го разпънеш край огъня? Използвай рогозката. Ще ти бъде по-удобно.

Той се замисли.

— Май имаш манията да се правиш на учителка постоянно, нали? Не можеш ли да млъкнеш и да се държиш като жена.

Виктория го изгледа свирепо.

— Добре — каза той, като се хилеше глупаво. — Ще са взема спалния чувал. — Той го издърпа от палатката и го повлече към огъня. След като се опита, без особен успех, да опъне рогозката, той го хвърли приглаждайки краищата й церемониално. — Ето. Сега доволна ли си, Вики?

— Така е добре. Сигурна съм, че ще се чувстваш удобно.

Той се ухили отново.

— Ще се чувствам съвсем удобно, защото и ти ще дойдеш при мен. Гола като Ева.

Тя поклати глава и присви очи.

— Няма да стане!

— Не ти ли звучи добре?

— Лягай си, Стив!

Той стана и Виктория стисна пушката в скута си, като го гледаше разярено.

— О, значи си решена да стреляш! Така ли? — Стив заобиколи огъня, като предпазливо започна да приближава към нея.

Тя скочи и насочи пушката.

— Наистина ще го направя!

Опря пушката в гърдите му и Стив побърза да се отдалечи, явно поотрезвен.

— Започвам да си мисля, че наистина ще натиснеш спусъка — промърмори той.

— Правилно си схванал.

Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— По дяволите, Вики! Защо трябва да разваляш всичко? Можехме да си прекараме страхотно.

— Стив, лягай си!

Той погледна тъмното, осеяно с безброй звезди, небе.

— Боже Господи, та ние сме сами под това романтично небе! Погледни нагоре, Вики, не ти ли въздейства? Не те ли кара да пожелаеш да бъдеш с мен?

Тя не погледна, но думите му, изречени с разнежен глас я разсеяха достатъчно, че да се окаже неподготвена, когато лявата му ръка бързо се протегна и сграбчи дулото на пушката. Той дръпна, като се опитваше да я изтръгне от ръцете й. Нещата излязоха извън контрол и изстрел раздра нощната тишина.

За миг см помисли, че го е простреляла. Но когато той оголи зъби в усмивка, Виктория разбра, че куршумът е излетял във въздуха.

— Не те бива за каубой, скъпа — процеди мъжът.

Виктория опита да издърпа пушката, но той я държеше здраво.

— Тази пушка се зарежда при всеки изстрел. Няма да ти свърши повече работа.

Виктория понечи да побегне, но се спъна в пъна, на който беше седяла преди малко. Парнъл веднага се нахвърли върху нея, като дърпаше якето от раменете й. Отчаян вик на ужас се изтръгна от гърлото й.

— Ами… Джаред? — заекна тя е треперещ глас. — Ти каза, че той е някъде наоколо. Този изстрел ще го доведе със сигурност.

Парнъл повдигна вежди в престорен ужас.

— Няма да е много лошо, нали? Разбира се, може и да му хареса. Джаред има нужда от малко секс демонстрации.

— Няма да го направиш!

Той впи устни в нейните и киселият му дъх изпълни дробовете й. Виктория успя да се освободи и изтри уста с ръкав.

— Надявам се да те убие!

Парнъл се изсмя, без да пуска якето й. Без усилие я сграбчи и я занесе до огъня, като не пропусна да вземе пушката. Хвърли Виктория върху спалния чувал и постави крак на корема й, за да не мърда.

Щеше да я изнасили. Беше невъзможно да го омилостиви. Но все пак трябваше да опита.

— Джаред ще дойде, Стив, и ще ни хване и двамата. Не ставай глупав!

Парнъл извади от джоба си още един патрон и зареди пушката.

— Скъпа, аз съм мъж, способен да се справи и с теб, и с Джаред едновременно! — самодоволно обясни той, като нехайно полюляваше пушката в ръка. — Сега ще се съблечеш ли като добро момиче, или аз да ти сваля дрехите?

— Ще те убия! — просъска тя. — Кълна се!

Той се засмя и коленичи, като я притисна с коляно, за да не мърда. Внимателно остави пушката зад себе си, дръпна шапката и разроши косата й.

— Знаеш ли, изглеждаш дяволски красива! Имаш наистина хубава уста. Толкова хубава, че искам пак да я целуна.

Когато се наведе, Виктория го удари по лицето. Леко зашеметен и той я зашлеви силно.

— Ще ти покажа аз на теб!

Замаяна от плесницата, Виктория отчаяно опита да се освободи. Нямаше смисъл — беше прекалено силен. В следващия миг усети как ръката му я сграбчи между бедрата.

— Не, Стив, недей! — Сълзи се стичаха по лицето й.

Той промъкна ръка под канадката и започна да разкопчава колана й. Горещият му кисел дъх пареше лицето й.

— Толкова си сладка, скъпа! Сигурен съм, че ще ти хареса.

Повдигаше й се. Господи, как можеше да се случи точно на нея?

Парнъл раздели с коляно бедрата й. Разкопча кожуха си и дръпна ципа на канадката й.

Огънят тлееш и в мрака лицето му изглеждаше още по-зловещо. Тя извърна глава и погледът й падна на камък с големината на грейпфрут.

Парнъл беше толкова залисан по тялото й, че не забеляза как тя докосна камъка. Почти беше разкопчал колана й, когато спря и плъзна ръка под пуловера й. Точно тогава се чу шум от другата страна на огъня. Парнъл обърна рязко глава. Виктория се повдигна на лакти и проследи погледа му.

И тогава го видя — брадясало чудовище с ръст на мечка, осветено от загасващия огън. Целият беше в кожа, истински пещерен човек.

— О, господи! — извика тя.

Човекът звяр държеше голям клон в ръка. Огънят беше достатъчно слаб и мъжът изглеждаше повече като видение сред сенките, отколкото като жив човек.

— Исусе Христе! — възкликна Парнъл и пусна Виктория. Тя коленичи, без да прави резки движения.

Очите на звяра просветнаха. Той направи бавно две крачки встрани като хищник, готов за скок. Въпреки че държеше пушката, Парнъл не бе в състояние да се прицели веднага.

— Не стреляй, Стив — прошепна тя.

— Какво искаш, да го поканя да се присъедини към нас ли?

— Джаред! — извика тя с треперещ глас. — Ние сме твои приятели.

— Трудно ще го повярва — рече Парнъл с половин уста. — Това, което трябва да направя, е да го довърша, докато все още имам тази възможност.

Дивакът продължи да се промъква през храсталаците, като заобиколи откритата поляна, без да ги изпуска от поглед. Виктория се тресеше от страх.

— Ще те застрелям, кучи сине! — промърмори Парнъл. Вдигна пушката да се прицели, но Виктория се хвърли и отклони дулото.

— Недей!

Парнъл ядосано се извърна и я удари с опакото на ръката си, толкова силно, че падна на земята. Прицели се и стреля. Но не улучи, куршумът се заби в дървото над главата на дивака.

Парнъл бръкна в джоба си за още патрони, като не спираше да ругае. Трепереше толкова силно, че му отне няколко секунди, докато зареди пушката. Виктория знаеше, че трябва да направи всичко възможно да го спре. Сграбчи камъка, докато Стив се прицелваше и го удари по главата. Той се свлече на земята и изпусна пушката. От раната бликна кръв. Бе затиснал оръжието под тялото си, но незаредено то бездруго беше безполезно.

Виктория се обърна и погледна дивака в другия край на поляната. Той едва се виждаше на слабите синкави пламъци от едва мъждукащия огън. Поляната тънеше в полумрак, но те стояха и се гледаха.

— Джаред? — Гласът й прозвуча немощно в пустата гора.

Той не каза нищо, само пристъпи към нея. От гърдите й се изтръгна стон на ужас.

— Аз съм твой приятел! — каза тя меко и погледна съм Стив Парнъл, който лежеше неподвижно на земята и не даваше никакви признаци на живот. — Господи!

Нощта заплашваше да я погълне в тъмната си паст. Виктория усети как я обзема паника. Обърна се и побягна. Тичаше напосоки из гората. Единствената й мисъл бе да се махне.

Дърветата се възправяха като непроходима черна стена пред нея. Храстите се заплитаха в краката й. Клоните шибаха лицето й. Виктория си представяше звяра, които я следва по петите, ръмжейки грозно като мечката, която бяха видели. Още миг и щеше да я сграбчи в огромните си лапи, готов да я разкъса.

Необяснимо как тя продължаваше да си проправя път в мрака, падаше, ставаше и отново падаше. Изведнъж се озова на брега на потока. Без да се двоуми, тя навлезе в ледените води и бързо заплува към отсрещната страна. Ала огромна скала се изпречи на пътя й като митично чудовище и тя заби глава в нея, повлечена от течението. Последната й мисъл беше как тялото й потъва в ледените прегръдки на смъртта.

 

Вятърът простена тайнствено в дисонанс с безмилостното бучене в главата й. Виктория потрепери под завивките. Непоносим студ вкочаняваше тялото й.

Затворила очи, тя се вслуша в тракането на зъбите си, подобно на кастанети, подражаващи на безумно фламенко, докато усети, че отново губи съзнание…

Замириса й на ябълки. Баба й сигурно приготвяше ябълково пюре. Скоро щеше да й донесе цяла купа горещо пюре, от което се издига пара, и чаша чай, за да се стопли. Да… И аспирин против треската. Усети жажда. И чаша вода щеше да й се отрази добре.

Защо леглото й миришеше толкова отвратително? Като Скутър, кучето им? Баба й никога не го пускаше в къщата. Той трябваше да стои навън и да пази ябълковите дървета от мечката, която слизаше от планините да търси храна. Понякога, когато температурата паднеше под нулата, баба й го пускаше в задната стая, заедно с котката.

Виктория се усмихна при тази мисъл. Скутър и котката на една постеля. Какво странно съжителство! Скутър отдавна беше мъртъв. И това легло не можеше да мирише като него. А баба й… И тя беше умряла много, много отдавна.

Смърт… Всички бяха мъртви. И тя ли беше мъртва?

Размърда пръстите на краката си. Не! Не можеше да е мъртва, щом все още мърда. Размърда десния си крак. Той се опря до нещо горещо и твърдо — толкова горещо, та чак я опари, и я накара да изохка. Имаше нещо топло и зад нея.

Тя се насили да отвори очи, но наоколо цареше мрак — влажен леден мрак, който миришеше на ябълки и пръст. Опита да се съсредоточи — умът й се блъскаше като слепец в безкрайно снежно поле. Ранчото на баба й… Бъркли… Учениците й… Професор Уолтър… Градчето… Възрастната жена… Барът от другата страна на улицата… Стив Парнъл… Стив Парнъл!

Завесата се повдигна. Ужасът, когато тичаше през мрака, я обзе отново. Ледената вода бавно я поглъщаше… Да, тя беше мъртва…

Виктория повдигна глава и непоносима пулсираща болка прониза слепоочията й. И челюстта, където я беше ударил Парнъл, я болеше. Плъзна ръце по бедрата си, по корема, по гърдите — нейното влажно, трескаво, напълно голо тяло?!

Какви бяха тези горещи предмети, притиснати до нея?

Виктория ги опипа с пръсти. Гладки и много горещи… Камъни! Горещи камъни.

Привдигна глава над завивките — не бяха одеяла. Животинска кожа!

Затрепери силно, докато се оглеждаше като хипнотизирана. Къде се намираше? О, Господи, защо беше толкова тъмно?

Трепереше неудържимо и отчаяно се разплака. Тогава в съзнанието й изплува той — точно както се беше появил в светлия кръг около лагера. Дивакът! Джаред.

Изведнъж осъзна случилото се. Беше я отвлякъл. Тя беше в леговището му, и то гола! Ръката й се плъзна до долната част на корема. Внимателно опипа тялото си, за да провери дали е ранена. Никаква болка. Никаква кръв. Не беше я изнасилил. Но я беше съблякъл, беше я докосвал. Тя силно потрепери при мисълта, че я е видял гола. Господи, помисли си, дано да не е сексуален маниак, какъвто го изкарваше Парнъл.

Виктория отново повдигна глава, този път по-високо. В дъното на помещението се процеждаше мътна светлина. Тя присви очи. Скали? Пещера. Разбира се, че се намираше в пещера.

Главата й се отпусна на своеобразната възглавница. Тя се извърна и помириса наоколо. Слама? Листа? Пера? Кожи? Нищо чудно, че леглото миришеше на куче.

Но къде беше Джаред? Нима я бе оставил и бе отишъл да ловува? Или пък се беше сврял някъде из тъмната пещера?

Виктория се опита да сложа в ред мислите си. Джаред я беше отвлякъл. Не беше я наранил — поне не още. Може би не е ужасното чудовище, каквото изглеждаше и щеше да се споразумее с него?

Ама ако се заблуждава? Как трябва да се държи с него? Твърда или нежна трябва да бъде? И какво иска той все пак? Трябва да му е било доста трудно да я донесе дотук. Очевидно бе намислил нещо, но какво?

Докато лежеше изтощена, тя се опита да потисне стоновете си. Изведнъж чу шум и притаи дъх. Плъх ли беше? Змия? Или той?

Светлото петно на отсрещната стена започна да се увеличава. Внезапно се появи фенер, ръка, после рамо и глава.

Беше дивакът. Полугол! Тя го видя как се възправя в цял ръст и сякаш изпълва помещението. Носеше още една кожена завивка.

Фенерът осветяваше само част от главата му — косата и брадата. Запъти се към нея с несигурни стъпки. Тя остана да лежи неподвижно, като се преструваше, че още е в безсъзнание и го огледа през притворените си клепачи.

Той се приближи съвсем, вдигна фенера, за да я разгледа по-добре. За първи път Виктория можа да види лицето му ясно. Беше учудващо кротко, необикновено привлекателно лица. Не беше чудовище, както си го представяше — въпреки гъстата тъмна брада и дългата коса. Очите му бяха прекрасни, сини, с цвета на небето, носът му — прав и фин. Имаше лице на художник, не на звяр. Но стоеше там полугол, преметнал само една животинска кожа около бедрата си.

Джаред се приближи още и тя затвори плътно очи да не разбере, че е будна. Когато той коленичи на сламеника, тя привдигна леко клепачи да провери дали се е надвесил над нея. Потрепери, когато усети ръката му на лицето си. Едва се сдържа да не извика. Той докосна с пръсти гърлото и бузата й, сякаш беше лекар или любящ баща, загрижен за болното си дете.

Виктория продължи да се преструва, като едва се сдържаше да не закрещи истерично. Джаред сложи длан върху челото й, после прокара пръсти през влажната й от пот коса. Беше нежно докосване, но то я ужаси.

Той отмести ръка и се протегна да вземе нещо. Чу звука на течаща вода и един мокър парцал се допря до кожата й. Джаред изми лицето и врата й, след което внимателно притисна парцала до челото й, точно над слепоочията. Болката беше непоносима и тя осъзна, че точно там си беше ударила главата. След като го задържа няколко минути, той сложи парцала обратно в кофата, която беше оставил някъде над главата й.

Беше способен на нежност. Може би все пак щеше да се споразумее с него. Сега беше времето да разбере.

Но не намираше кураж да отвори очи и да го погледне, да говори с него, какво остава да се изправи срещу него, ако се наложи. Чувстваше се толкова изтощена и слаба, беше по-лесно да не прави нищо и просто да чака по-удобен момент.

След минута той се отдръпна и се изправи, очевидно доволен от състоянието й. Когато ставаше, наметката му се смъкна малко и тя забеляза великолепното му силно тяло.

Пещерата отново потъна в мрак. Виктория отпусна безжизнено глава назад. Беше напълно изтощена. Имаше нужда от лекар. Не можеше да се преструва дълго, че е в безсъзнание. Следващия път, когато дойде при нея, ще се опита да го заговори. За да живее, й трябваше вода и храна. Колко ли дълго е била тук? Трябва да са минали дни…

Тя изстена отчаяно. По-добре да беше умряла. Поне нямаше да се мъчи. Състоянието й можеше да е безнадеждно.

По лицето й започнаха да се стичат сълзи и тя едва се сдържа да не заплаче с глас. Страхуваше се да го види отново.

В дълбоката тишина чу слабо стенание. Далечен звук… Той ли беше? Не, прозвуча й като вой на вятъра. Може би навън вилнееше буря? Снежна? Ако беше така, щяха да останат откъснати месеци наред от цивилизацията. Ако оживееше изобщо.

О, Господи, моля те, помогни ми! И се задави в отчаян плач. След малко отново изпадна в безсъзнание.