Джанис Кайзър
По закона на сърцето (3)

Трета глава

Виктория дълго не можа да заспи. Тревожеше се. Дали не грешеше, като предприемаше подобно рисковано пътуване с човек като Стив Парнъл? Но дълбоко в себе си се надяваше планът им да успее. Да се срещне лице в лице с Джаред Уайлд — човекът, живял откъснат от цивилизацията в продължение на цели петнайсет години, беше особено вълнуваща перспектива.

Какво щеше да бъде психичното му състояние, след като бе живял толкова дълго в изолация? Със сигурност се бе отчуждил от света, в който беше израснал, но нищо чудно да се бе превърнал в параноик или в невротик. Никое човешко същество не би могло да живее в абсолютна самота, без да притежава огромна вътрешна сила. Но как щеше да се отнесе към нея? Това беше основният въпрос, който я занимаваше.

Виктория спа по-добре, отколкото очакваше. Събуди се чак когато Парнъл започна да изстъргва снега от задното стъкло на колата й.

— Ставай, скъпа! — извика той и почука на прозореца. — Кафето е готово и е време да се впуснем в преследването.

Като видя парата, излизаща от ухилената му уста, Виктория внезапно осъзна колко е рисковано решението й да тръгне сама с него.

— Ще дойда след минута — извика тя.

— Предната врата е отключена.

Виктория кимна и отново отпусна глава на седалката. Сутрин нещата винаги изглеждат по-различни, отколкото вечер, когато поривът към романтика и приключения е най-силен. Без съмнение, снощи беше се оставила да я завладее подобно настроение. От друга страна Стив Парнъл, изглежда, притежаваше авантюристичен дух и изтрезняването не беше променило намеренията му.

Беше спала с дрехите и сега и се искаше да отиде до банята. След това можеше да изпие чаша кафе с Парнъл и да обмислят положението.

Отвори вратата на колата и с удоволствие вдъхна уханието, идващо откъм кухнята. Остави спалния чувал на пода и се запъти натам. Парнъл стоеше до печката с тиган в ръка. Погледна я през рамо и се усмихна.

Добро утро, Виктория — натърти той името й. — Готова ли си да утешиш дивия звяр?

— А ти все още ли си решен да ме придружиш?

— Само не казвай, че желанието ти се е изпарило.

— Не съвсем, но знам ли, може ти да си размислил.

— Защото бях пил няколко бири ли?

— Ами…

— Всъщност сега идеята ми допада повече от снощи. Мисля, че планът ни ще успее.

Беше се избръснал и погледът му беше бистър. Дори долови известна добронамереност у него. Или го беше видяла в най-лошата му форма предишната вечер, или това все още й предстоеше. Интуицията й подсказваше да бъде внимателна, каквато и да бе истината.

— Няма да се откажеш от един омлет, нали?

— Добре, но ще отида за момент до банята.

Когато се върна, масата беше сложена.

Парнъл държеше на думата си и когато бе трезвен, човек лесно можеше да се разбере с него.

— Кажи ми истината — облегна се тя назад с чаша кафе в ръка. — Заради Джаред ли го правиш, или заради мен?

— Да не би да се страхуваш, че ще те нападна?

— Може и така да е.

— Ще ти призная, че ми мина тази мисъл. Падам си по нежни хубави жени, но истината е, че повече съм обсебен от мисълта за Уайлд. Ала ако имаш желание за това-онова, аз съм насреща.

— Чудех се дали идеята е толкова добра… Е, все пак се радвам, че не си променил решението си.

— Нима може човек да устои на увещанията ти, Виктория?

Въпреки опита му за сприятеляване, тя не беше толкова наивна да повярва, че вълкът може да промени нрава си. И все пак, ако Парнъл стоеше настрана от алкохола, вероятно щеше да овладее нагона си, поне докато открият Джаред. Това беше всичко, което желаеше.

— Как смяташ да се приближим до него?

— Той сам ще дойде. Ти ще бъдеш примамката — подхвърли Парнъл с обичайното си безсрамие и наля кафе в две чаши.

Прекалено любезен е, за да е искрен, помисли си Виктория.

— Може би е грешка да тръгнем сами — рече тя, любопитна какъв ще е отговорът му. — Малко помощ няма да ни е излишна, не смяташ ли?

— Хайка никога не ще успее да се доближи до него. Съмнявам се, че ще дойде дори когато аз съм наблизо, но няма начин да отидеш сама. Горя от нетърпение да го изкарам от леговището му! Е, няма да го закачам, нали така искаше?

— Да, това е моето условие.

Парнъл отпи от кафето.

— Да, знам. Правим го по колежански.

— Правим го по най-разумния начин — поправи го тя.

Той не продължи спора, макар да не изглеждаше съвсем убеден.

— Нямаме време за губене! Да прегледаме екипировката.

 

Стегнаха с джипа много по-далеч, отколкото Виктория си беше представяла. Планинският път позволяваше това и Парнъл се надяваше да стигнат до мястото, откъдето Джаред можеше да ги забележи, още първия ден.

— Най-вероятно Уайлд ще ни наблюдава тази нощ, докато се ориентира в ситуацията — рече Парнъл, докато отваряше задната врата на джипа. — Не очаквам да се случи нищо до утре.

Виктория със страх го наблюдаваше как изважда пушката си от кожения калъф и я зарежда.

— Тази пушка не е свидетелство за приятелско отношение — рече тя предпазливо. От устата й излизаха облачета пара и се разсейваха из мразовития въздух.

— И не претендирам за такова — подхвърли той, но веднага махна с ръка, за да спре протеста й. — Знам, знам, обещах да не стрелям по това копеле. И ще удържа думата си. Но ако трябва да се защитавам, няма да се оставя да ме хване, нито пък ще те оставя в лапите му.

Съмненията й се възвърнаха. Не можеше да бъде сигурна в обещанието му да не стреля по Джаред. Все още не бе късно да се върне, но си спомни за онзи самотник горе. Това беше единствената й възможност да се срещне с него и шанс за по-нататъшната й кариера. Ако Парнъл не удържи думата си, тя щеше да прекрати операцията, дори да трябва да извърви пеша целия път обратно.

Виктория му помогна да разтоварят екипировката. Поуспокои се малко, но тревогата й не изчезна.

Парнъл заключи джипа и поеха нагоре. Земята беше замръзнала и покрита тук-там със сняг. Спътникът й уверено си проправяше път напред и Виктория се нагоди към темпото. Пътеката минаваше покрай скалист хълм, обрасъл с борове. Възвишението се извисяваше на около шестстотин метра над тях, а долу в подножието му се простираше долина. Парнъл предполагаше, че някъде наоколо Джаред си е направил складове и запаси за зимата. Това беше районът, където той беше забелязван най-често. Скалната тераса, върху която се бяха сбили двамата, беше от едната страна на долината и по всяка вероятност се намираше в близост до леговището на Джаред.

Парнъл беше проучил топографските карти на района до най-малки подробности, включително скалистите склонове от двете страни на долината и убежищата, които предоставяха. Той разказа на Виктория колко пъти беше бродил по всяка скална тераса, без да открие следи от Джаред. Но това не означаваше нищо, защото районът бе осеян с безброй малки пещери и цепнатини, в които човек можеше да се скрие.

— Обзалагам се, че той има две или три резервни скривалища, в случай, че го открият — беше я информирал Парнъл, докато пътуваха насам. — Тъй като вече е зима, сигурно се е пренесъл в най-безопасното си леговище. Но може би се мотае наоколо, защото знае, че по това време на годината твърде малко хора ходя в планината.

След половинчасово изкачване Парнъл спря за почивка. Виктория се отпусна на един голям камък, за да олекоти товара си. Дишаше тежко и леденият въздух пронизваше дробовете й. Свали шапката, за да разхлади главата си.

Парнъл беше със скиорска шапка и кожух. И той се беше задъхал. Погледна я и се ухили.

— Обичам природата, но петнайсет години са повече, отколкото бих издържал.

— Джаред трябва да е забележителен човек! Представи си какво е да живееш тук сам. — Тя огледа хълма и дърветата в падината. Очакваше да види нечия сянка иззад някое дърво или катерещ се по скалите човек. Въпреки че подобна случайност би била добре дошла, от тази мисъл я побиха тръпки. Беше настроена да мисли само добро за Джаред, но все пак не можеше да бъде сигурна как би реагирал на появата им.

— Уайлд не е някаква срамежлива теменужка — каза Парнъл, — но аз имам теория, която не съм казвал на никого.

— И каква е тя?

Той се обърна и я погледна.

— Мисля, че някой му помага. Нищо кой знае какво, само провизии от време на време.

— Кой?

— Не знам. Но сигурно има нужда от някои неща. Би било доста трудно, да не кажа невъзможно, да живееш напълно откъснат от света в продължение на толкова години.

Виктория не знаеше какво да мисли за всичко, което чу. Изглежда Парнъл беше обсебен от мисълта за Джаред Уайлд от години и бе обмислил всичко.

— Е — подметна той предизвикателно, — готова ли си за още един щурм към върха?

— Да, да вървим.

Тръгнаха отново. Гората ставаше все по-гъста и страховете на Виктория се увеличиха. Изведнъж забеляза някакво раздвижване до една купчина камъни и притаи дъх. Но се оказа безобиден охранен мускусен плъх, който си търсеше скривалище. Сърните вероятно бяха слезли в ниското, а и пумите след тях. Единствените по-големи животни, който можеха да срещнат, бяха мечките.

Спираха още два пъти да си починат. Скоро след като тръгнаха отново, Виктория чу шум на падаща вода.

— Има ли водопади наблизо?

— Да — каза Парнъл и спря да си поеме дъх. — Един доста голям в клисурата.

След още десет минути изкачване те наближаха водопада. Виктория си помагаше с ръце, докато се катереше по неравната пътека. Скоро стигнаха открито място, откъдето се виждаше падащата вода да блести на обедното слънце в невероятна феерия от пръски и светлина.

— Каква поразителна гледка!

— Хубаво място — съгласи се Парнъл. — Надявам се, че и Уайлд е оценил красотата на околния пейзаж, макар през последните петнайсет години да е имал възможност да гледа само него. — Той се засмя гръмогласно и Виктория го стрелна с поглед. — Хайде, Вики — рече той и се намръщи, — усмихни се!

Точно в този миг се разнесе див рев. Обзета от ужас, Виктория се обърна. Огромна черна мечка се беше изправила на задните си крака на не повече от трийсетина метра. Докато Парнъл се прицелваше с пушката си, Виктория забеляза две мечета, които си играеха около едно дърво.

— Не стреляй! Това е женска с малките си — предупреди го тя. — Хайде да се махаме.

Те бавно заотстъпваха, като очакваха всеки момент мечката да се втурне след тях. За щастие, животното остана на мястото си. Щом се скриха в гората, далече от погледа на мечото семейство, Виктория седна на един пън, за да се поуспокои. Сърцето й биеше до пръсване.

— Боже Господи! Не съм била толкова близо до диво животно от години.

— Да, а я си представи тази мечка да се стовари отгоре ти. Точно така беше, когато Уайлд скочи върху мен.

— Казваш го така, сякаш е висок три метра. Той е човек, Стив!

— Не, той е звяр, скъпа. И преди всичко да е свършило, ти ще се съгласиш с мен. Всичките ти социалнопсихологически концепции са много хуманни, но ако Уайлд е толкова нетърпелив да ти смъкне дрехите, колкото предполагам, ще бъдеш ужасно благодарна, че взех пушката си.

— Хрумвало ли ти е някога, че Джаред не е самотен сексманиак, какъвто май ще се окажеш ти, Стив?

Той я погледна презрително.

— По-добре си пожелай да не ти се случва, Вики.

Тя реши да не продължава спора. Определено не й допадаше насоката на разговора. След като изчакаха десетина минути, за да дадат време на мечките да се отдалечат, продължиха изкачването си. Теренът ставаше все по-неравен и добре, че Виктория имаше поне малко тренинг сред природата. Скоро стигнаха падината, където отново седнаха да починат.

Брегът на потока беше покрит със сняг и водата не се движеше толкова буйно. Земята беше замръзнала, освен в участъците, огрени от слънцето. Продължиха напред много по-спокойно, защото багажът им не тежеше толкова, колкото при изкачването на склона.

— Мисля да лагеруваме някъде тук — каза Парнъл. — На около два километра нагоре по течението има поляна. Ако застанеш по средата, Уайлд би могъл да те види, от който и да е хребет наоколо. Не знам колко е добре със зрението, но щом разбере, че си жена, ще дотърчи веднага.

Мисълта, че Стив Парнъл може да се окаже прав, я изнервяше. Докато бяха във вилата, се чувстваше много по-уверена в способността си да се справи с Джаред Уайлд. Тук, в пустошта, самоувереността й се бе изпарила.

Може би той преувеличаваше. Все пак Джаред беше човешко същество. Не беше живял винаги в пущинака. Бе завършил гимназия. Бе имал сериозна връзка с момиче. Вярно, че е бил много млад, когато е потърсил убежище в планината, но е бил достатъчно зрял, щом е възнамерявал да се жени. Проблемът бе, че е оставил след себе си истинска бъркотия. Или защото е бил прекалено уплашен, или защото е бил отчужден от хората, за да се справи с положението.

— Умори ли се?

— Всичко е наред — задъхано отговори Виктория.

— Справяш се по-добре, отколкото очаквах — ухили се покровителствено Парнъл.

— Казах ти, че не съм някое разглезено момиче.

— Е, нека видим как ще се справиш, когато се стъмни и знаеш, че старият Уайлд те наблюдава, стаен някъде в храсталака.

— Говориш като дете, което разказва приказка на ужасите, Стив. Няма смисъл да се опитваш да ме уплашиш.

— Не се безпокой, скъпа. Ако се страхуваш, винаги можеш да припълзиш в моя спален чувал. Там ще си в безопасност. — Смехът му отекна в гората.

— Не си го и помисляй! Помни, че имаме сделка!

— Да, знам. Ти си шефът. Може би ще си спомниш за мен и моята пушка, когато се изправиш срещу онзи дивак.

Виктория въздъхна раздразнено, сигурна, че никак няма да й е лесно с Парнъл. Слава Богу, че настоя да не взема алкохол. Колкото по-дълго останеше трезвен, толкова по-лесно щеше да й бъде да го контролира. Но един вътрешен глас й нашепваше, че все още може да се върне в Едгър.

След още двайсет минута стигнаха поляната. Парнъл беше прав. Имаше видимост отвсякъде.

Мъжът остави багажа и се огледа.

— Много лошо, че не е сезонът на банските костюми. Можеш да подлудиш онзи негодник…

— Нека да не прекаляваме — прекъсна го тя рязко. — Знаеш, че не съм негов тип.

— Едва ли ще подбира много — ухили се Парнъл.

— Ще дължиш извинения и на мен, и на Джаред, Стив, когато разбереш, че не си бил прав.

— Е, няма смисъл да спорим. Времето ще покаже. — Той се огледа. — Какво ще кажеш първо да построим лагера, а след това да заложим капана?

 

Джаред седна и подпря брадичка, като не изпускаше от очи дребната червена фигура, която се разхождаше напред-назад в падината. Не можеше да бъде сигурен дали е мъж, или жена. И все пак нещо му подсказваше, че е жена и това го накара да застане нащрек.

— По дяволите! — промърмори разгневено той, като разсеяно подръпваше краищата на брадата си, облегнат на камъка. Затвори очи и опита да се успокои, като изложи на слабите слънчеви лъчи лицето си.

— Какво може да означава това? — промърмори той по-високо. — Какво са намислили пък сега?

Отдавна беше забелязал втория човек, стаен между дърветата, обграждащи поляната. От време на време, нещо проблясваше на слънцето — блестяща метална чаша, огледало или може би цевта на пушка, и издаваше местонахождението му. Не беше забелязал никакви други хора. Малко по-късно щеше да обиколи наоколо, за да се убеди, че наистина са сами.

Сезонът не беше подходящ за екскурзии из горите. Непознатият в червено не беше случаен турист, значи цялото това обикаляне нагоре-надолу беше заради него. Опитваха се да привлекат вниманието му. Това можеше да означава само едно — пак бяха решили да му устроят капан.

Наведе се и надникна от наблюдателницата си. Да, човекът в червено беше жена. И той беше абсолютно сигурен, че иска да провокира интереса му. Проблемът беше, че наистина успяваше.

 

Виктория се разхожда, докато накрая и омръзна. Гледаше скептично на цялото това представление. Джаред Уайлд можеше да си събира някъде орехи и да няма и най-малка представа, че тя е там долу. Или пък можеше да го е стъпкала мечка преди години, или да е паднал от някоя скала и да се е пребил.

Тя приближи до Парнъл. Той седеше в края на поляната върху голям пън в сянката на дебел ствол с пушка на колене.

— Забавляваме ли се вече, а?

— Много смешно… Мислиш ли, че има някакъв смисъл?

— Подозирам, че скоро ще разберем.

— Кога например?

— Тази вечер, може би — рече Парнъл. — Не очаквай Уайлд да дойде, подскачайки от радост и да ти каже здрасти. Той не е глупав.

— Ще ме нападне, когато се стъмни. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Без мен, скъпа, ще станеш храна на зверовете, преди да е съмнало. Повярвай ми.

Тя поклати глава. Непоправим! Парнъл наистина се оказа опасен човек. Но ако си мислеше, че ще я изплаши, за да се хвърли в прегръдките му, жестоко се лъжеше.

Виктория се обърна и отново се запъти към откритата поляна.

— Ще отделя още един час — подхвърли тя през рамо. — И привършвам за днес.

 

Джаред се придвижваше в тъмнината, а сърцето му биеше до пръсване. Винаги беше така, когато се приближаваше до хора. Гледката предизвикваше спомени за разочарованията, които беше преживял. Обидата в душата му никога нямаше да избледнее. И въпреки това винаги когато се появеше възможност да се доближи до хора, той не можеше да устои на изкушението.

Задушливият дим на тлеещи влажни клони подразни ноздрите му. Огънят още не се виждаше, но той знаеше, че бивакът е близо. Никой не беше се осмелявал да лагерува в неговата територия. Но противно на очакванията, той прие предизвикателството. Опасността му вдъхваше смелост.

Беше почти сигурен, че са само двама. Когато слезе в долината, откри следите само на двама души. Едните бяха малки, следователно бяха на жена. Ако другите принадлежаха на Стив Парнъл, значи беше започнал да използва живи примамки. Джаред внимателно си проправяше път между дърветата. Движеше се по посока на вятъра. Не беше особено важно, когато дебнеше хора, но хората понякога водеха кучета, а едно добро куче би усетило миризмата му по вятъра. Сега обаче случаят не беше такъв и той не се тревожеше, че може да бъде открит, особено през нощта. Ако искаше, можеше да се разхожда около лагера с часове по замръзналата земя и да не остави следи.

Когато се престрашеше да приближи някой лагер, това беше, защото чувстваше неконтролируем подтик да бъде близо до себеподобни. Не вярваше на хората, но все пак нещо у него не му позволяваше и да ги зачеркне. Не напълно.

Вече виждаше огъня. Сърцето му отново заблъска в гърдите и той потри брада, като се чудеше как ли ще изглежда в очите на жена. Много малко жени се престрашаваха да се качат толкова високо в планината и той винаги беше като хипнотизиран, когато се окажеше близо до някое създание от нежния пол. Често беше гледал групи насядали около огъня, които се смееха и разговаряха. Беше предпазлив с тях, дори с децата, но гласовете им бяха като музика за слуха му.

 

Веднъж, преди много години, го обзе такова болезнено чувство на самота, че сериозно се замисли дали да не се върне, само заради контакта с хората, дори да бъде хвърлен в затвора. Вместо това беше слязъл до един лагер на около миля от пътя, където знаеше, че ще срещне хора. Пристигна там, преди да се стъмни и се заслуша в човешките гласове и шумове, които отекваха из гората. Бяха две или три големи семейства. Когато единият от мъжете извади китара и всички започнаха да пеят, Джаред се приближи още повече. Беше толкова близо, че можеше да помирише дъвката, парфюма и керосина във фенерите. Не беше на повече от двайсетина метра, докато те пееха песните, които знаеше като момче. Беше се просълзил. Мразеше се, задето бе допуснал да изпадне в такава немилост и не можеше да отиде при тях, да седне в кръга около огъня и да запее. Беше затворил очи, мълвейки думите заедно с певците. Винаги, когато си спомняше онази нощ, сякаш дочуваше гласовете им отново.

 

Той рядко приближаваше до лагери след този случай, освен ако не беше сигурен, че всички са заспали. Беше му достатъчно за броени мигове да споделя тяхната близост, да вдишва въздуха, който и те дишаха, да докосва екипировката им, да седне сам до горещите въглени…

 

Този път беше различно. Много по-различно. Тази двойка мъжът и жената — знаеха, че той е тук.

Преследваните винаги усещаха опасността.

Джаред вече ясно виждаше пламъците на огъня, когато спря, доловил гласове. Извърна глава и се заслуша. Единият глас определено беше женски. Но той не се поддаде на въодушевлението. Трябваше да бъде предпазлив, особено ако мъжът беше Стив Парнъл. Оцеляването му зависеше от това.

 

— Проклет да бъда! Наистина ли си участвала в родео? Представям си те на кон, но не и на мустанг. Колко тежиш, четирийсет и пет килограма?

 

— Достатъчно — рече Виктория. — Не трябва да си едър, за да се задържиш на кон.

 

Той се засмя, стана от пъна и се протегна. Виктория седеше с кръстосани крака на една рогозка от другата страна на огъня. Парнъл погледна към нея и се усмихна. Пламъците на огъня танцуваха по лицето му.

 

— Ако ме извиниш, Вики… Извинявай Виктория, ще вляза в палатката за минута. — Взе пушката и й я подаде. — Не стреляй, докато не видиш бялото на очите му — пошегува се той и подсвирна, преди да пропълзи в малката палатка.

 

Виктория положи пушката на коленете си и се загледа през огъня. Непрогледен мрак обгръщаше гората. Огънят осветяваше само стволовете на дърветата около лагера и видимият свят се беше ограничил до едно твърде малко пространство.

 

Тя се обърна и погледна към палатката, любопитна какво е намислил Парнъл. През последните двайсет минути за втори път влизаше вътре. Тогава й хрумна, че може да е скрил бутилка в багажа си.

 

— Стив! — извика тя подозрително. — Да не би да имаш бутилка вътре? — Ядоса се. — Имаш ли? Отговори!

 

Той провря глава през отвора на палатката.

 

— Само няколко глътки срещу студа, за да си стопля вътрешностите — ухили се той виновно и протегна бутилката през отвора. — Искаш ли малко?

 

— По дяволите, ти обеща да не вземаш алкохол!

 

— О, хайде, Вики, оправдано е от медицинска гледна точка. Човек трябва да се сгрее отвътре при такъв студ.

 

— Стив, имахме сделка!

Разкаянието му бавно премина в гняв.

 

— Не бъди такава педантка! Малко пиене няма да навреди на никого. Освен това тук едва ли има достатъчно, за да ти се повдигне настроението, да не говорим пък да се напиеш…

— Да, няма да ти се уреди въпроса — промърмори тя едва чуто.

Той изпълзя от палатката и се изправи, като наклони глава назад, наливайки се на инат.

— Казах ти, че ще се откажа, ако не играеш по правилата! Знаех си! Не трябваше да идвам.

— Може и да си учителка — отвърна той, — но аз не съм ученик. Ако не харесваш компанията ми, тогава защо не си тръгнеш? — Той бръкна в джоба на панталоните си и извади ключовете от колата, клатейки ги в ръка. — Ето, вземи джипа.

И тъй като единственият отговор беше враждебният й поглед, той се засмя, сложи ключовете обратно в джоба си и отново отпи от уискито.

Виктория се изправи. Само огънят ги разделяше. Най-лошите й страхове току-що се бяха сбъднали. Тя беше в тази пустош сама с някакъв побъркан тип, които не криеше намерението си да се напие и да направи Бог знае какво след това.

Излезе глупачка. Позволи на желанието за научен успех да замъгли разума й. Беше прекалено късно да прави каквото и да било. Е, поне имаше пушка. Стив Парнъл беше направил грешка, за която щеше да съжалява.