Джанис Кайзър
По закона на сърцето (2)

Втора глава

Лесно откри вилата на Стив Парнъл по описанието на бармана. Докато караше по алеята към входа, Виктория забеляза, че вече бе започнало да се смрачава. Паркира до джипа отпред. Вътре светеше, значи Стив си беше вкъщи.

Изкачи се по стълбите на верандата, но когато посегна към дръжката на вратата, беше изпреварена от мъж на около трийсет и пет години, който отвори отвътре. Беше висок и добре сложен, с разрошена руса коса и набола неколкодневна брада. Носеше джинси, фланелена риза и беше по чорапи. В ръката си държеше кутия бира. Погледът му похотливо се плъзна по тялото й.

— Господин Парнъл?

— Да, аз съм.

— Казвам се Виктория Рос. Може ли да поговорим?

— За какво?

— За Джаред Уайлд.

На лицето му се изписа изненада, която се превърна в подозрение и накрая той сви иронично устни. Ухили се лениво и продължи да я разсъблича с поглед.

— Е, камък ми падна от сърцето. За миг реших, че вие сте новата ми икономка.

— Боя се, че не съм.

— Ами влезте, ще измръзнете — отстъпи той и й стори път.

Тя се спомни предупреждението на мъжа от бара. Не биваше да изпуска Стив Парнъл от очи. Познаваше дузина типове като него, които се разтапяха, щом видеха жена. Обикновено бяха безобидни, но на този свят нищо не можеше да бъде сигурно.

Огледа оскъдно обзаведената прашна всекидневна — диван, стоя, телевизор, масичка и лампион. Чифт ботуши стояха изхлузени пред стола, а на дивана се валяха вестници и някакъв кожух.

Парнъл затвори вратата. Беше забелязал колко е смутена от бъркотията наоколо и побърза да каже:

— Извинявам се за безредието. Все още се приспособявам към ергенския живот. С жена ми се разделихме преди година.

— Съжалявам, че ви се натрапвам — обърна се Виктория към него и невъзмутимо срещна наглия му поглед.

Баба й казваше, че да си имаш работа с мъж, е все едно да се изправиш срещу мечка — ако я гледаш право в очите, ще отстъпи.

— Няма проблеми — рече Парнъл и отиде да поразчисти дивана. — Свали си палтото и се чувствай като у дома си.

Виктория разкопча канадката си и го изгледа със студен предупредителен поглед.

— Няма да ви отнема много време. Искам само да ви задам няколко въпроса за Джаред Уайлд.

После обясни, че е асистент на професор Уолтър и възнамерява да продължи изследванията му.

— Да, разговарях с него през лятото — кимна Парнъл. — Но според мен той се интересуваше повече от легендите, отколкото от истината за Уайлд.

— Моите интереси са малко по-различни, господин Парнъл.

Той се усмихна многозначително.

— Можеш да ме наричаш Стив… А как каза, че ти е името?

— Виктория.

— А, да, Виктория. Та ако искаш да научиш истината за Джаред, Вики, дошла си точно при когото трябва. Аз съм единственият, който го е виждал отблизо, откакто избяга… Наистина отблизо… Мога да ти разкажа за него повече от всеки друг.

Гласът на Стив Парнъл звучеше искрено — поне така й се стори. Ако беше мошеник, скоро щеше да си проличи.

— Добре, а ще ми разкажеш ли за последната си среща с Джаред?

Той я погледна замислено.

— Е, да, мога, но не е ли по-добре да се поопознаем малко преди това. Ти се появи изневиделица. Дай ми малко време.

— Съжалявам, не исках да бъда нахална.

— Няма нищо. Искаш ли една бира?

— Не благодаря. Не пия.

— Въобще?

— Не и когато работа. А в момента съм тук по работа.

— Хората трябва да се държат по-приятелски, щом искат помощ — усмихна се той лениво.

— Ако предпочитате, можем да се уговорим да дойда друг път. Ще поостана в града.

Стив се засмя.

— Хей, не се надувам. Точно обратното. Опитвам се да те накарам да се отпуснеш. Ако не искаш алкохол, трябва да има нещо друго, което харесваш.

— Може би чаша вода?

— С лед и малко бърбън.

— Само с лед.

— Добре — затътри се Стив към кухнята. — Чаша вода с лед…

Виктория огледа стаята. Явно бившата съпруга на Парнъл беше отмъкнала повечето мебели.

— Значи казваш, че си преподавател, Вики — извика Парнъл от кухнята.

— Асистент — поправи го тя. — Всъщност наскоро се дипломирах и сега работя върху доктората си.

— Приличаш ми повече на учителка, отколкото на университетски преподавател — отвърна Парнъл през смях и се появи с чаша вода в едната ръка и кутийка бира в другата.

Косата му беше мокра, набързо зализана пред огледалото на кухненската мивка. Изглеждаше добре, въпреки че маниерите му бяха отвратителни. Дали наистина бе толкова опасен, колкото бе предположила в началото?

Той й подаде чашата, като се ухили многозначително, уверен в неотразимия си чар. Ясно беше какво му се върти в главата. Лицето на Виктория остана безизразно и тя спокойно отпи от водата. Когато отново го погледна, Парнъл я зяпаше с насмешка.

— Вики — поде той, — няма да клъвна лесно. Не съм от тези, които ще се хванат на въдицата ти.

— Но това е самата истина! Ако не ми вярваш, в колата са изследванията на професор Уолтър… Мога да ти покажа и дипломата си от университета.

Той поклати глава.

— Предполагам, че е така, но съм длъжен да проверя. Приятелчетата ми може да са ми погодили номер.

— Не съм тук заради някаква шега, уверявам те.

— Жалко. Не бих имал нищо против, ако беше някое от онези хубави момичета, които се събличат и пеят „Честит рожден ден“.

— Слушай, пак ти повтарям, ако не съм дошла в подходящо време, можем да го отложим за утре.

— Не, не! Шегувам се.

— Разказаха ми как си повалил Джаред Уайлд и сте се сбили. Сигурен ли си, че е бил той?

— Сигурен съм, по дяволите! Проклетото копеле ме хвана за врата и започна да ме души. Човек запомня лицето на нападателя си, особено когато се бори за живота си — изхили се Парнъл.

— Как изглеждаше?

— Ами, с дълга брада и коса, увит в кожи. Проклетникът изглеждаше като пещерен човек. Скочи отгоре ми, докато се катерех по едни скали. Погледнах го право в очите и веднага го познах.

— Опиши ми подробностите, Стив. Къде се случи всичко това?

Той отпи голяма глътка от бирата си, преди да продължи.

— Търговската камара бе организирала пикник за служителите си край езерото Хейвън. След като се стъмни, някои от двойките тръгнаха до се поразходят на лунна светлина, ако разбираш какво искам да кажа. Един мой приятел, Уили Джордън, и момичето му били в деликатно положение, когато и изведнъж видели Уайлд. Садял на скалата и ги гледал. Бил толкова наблизо, че ги изплашил до смърт. Много от хората, натъквали се на Джаред, са го вземали за мечка, скитник или нещо подобно, но Уили познаваше Уайлд и се кълне, че бил той. На следващия ден отново отидохме при езерото, но този път поведохме и хрътките за лов на мечки на Джейк Коб. Те веднага подушиха миризмата на Джаред и започна лудо преследване. Дирите криволичеха. Беше се движил като човек, който знае, че ще пуснат по петите му кучета. Минахме по места, където не бе стъпвал човешки крак. Скоро другите двама се отказаха, но аз бях твърдо решен да продължа. Стигнах до стръмна отвесна скала. Кучетата бяха отишли толкова напред, че вече не ги чувах. А може би Уайлд ги беше убил, защото повече не ги видяхме. Та значи бях сам там горе, а бързо се смрачаваше. Подвоумих се дали да се върна, но продължих. Когато стигнах до ръба, заобиколих каменния блок и… го съгледах. Стоеше като вкаменен.

Сърцето на Виктория биеше лудо, докато слушаше разказа. Стив Парнъл умееше да разказва. Но странно, тя изобщо не му съчувстваше. Напротив, мислеше си за Джаред Уайлд — онзи нещастник, преследван с кучета като опасен престъпник.

— И какво се случи после?

— С един скок като пума Уайлд се хвърли отгоре ми и не разбрах как ме стисна за гърлото. Спомням си, че го погледнах в очите и се ужасих — стори ми се като див звяр с онази брада и коса. Изплаши ме доста, това ще ти кажа.

— Мислиш ли, че е искал да те нарани?

— Със сигурност не ме канеше на танц. Всичко се разви светкавично и имам само откъслечни впечатления. Бум, и изскача от нищото. Бум, хваща ме, и следващото нещо, което си спомням, е как се свличам по някаква скала.

— Скала?

— Всъщност се приземих на скална тераса. Изглежда, ударът е бил достатъчно силен, за да загубя съзнание. Не знам дали Уайлд е разбрал, че съм бил на косъм от смъртта. Във всеки случай, когато се съвзех, беше среднощ. Лежах точно на ръба на скалата на стотина метра височина и се страхувах да помръдна. Беше най-ужасната нощ в живота ми. За щастие, гръбнакът ми не беше счупен, иначе щях да си умра там. Вероятно на това е разчитал и той. Но, слава Богу, имах само мозъчно сътресение и няколко натъртвания. Трябваха ми два дни, за да се измъкна от онзи затънтен пущинак.

— А повярваха ли ти?

— Повярваха ми тези, които бяха сигурни, че Уайлд е там някъде жив, за разлика от другите, които го смятаха за отдавна мъртъв.

— И всичко приключи, така ли?

— Не. След като се възстанових, отново организирахме хайка, но не успяхме да открием нищо — нито трупа му, нито следи, нито дори миризма, по която да го проследим. Естествено, хората започнаха да се съмняват в истинността на моя разказ. Но аз бях горе! Гледах копелето в очите! Ръцете му стискаха врата ми! Никога не бих го сбъркал с друг — той беше!

— Това ли е единственият инцидент с Джаред?

— И други са го виждали, но от разстояние, или поне си мислят, че е бил той…

— Нещо друго да се е случило напоследък?

— Това лято група момичета от Кловис били за риба край едно от малките езера в планината и го видели. Предполагам, че е дебнел в мрака, докато са седели около огъня. Няколко от тях отишли до тоалетната или нещо такова, когато се натъкнали на него. Казват, че бил космат като звяр. Отначало помислили, че е легендарният Бигфут, но аз съм сигурен, че е бил Уайлд.

— Ти наистина ли вярваш, че е оживял в горите през всичките тези години?

— Сигурен съм! И не мисли, че не съм го търсил всеки път, когато съм имал възможност. И ще продължа да го търся. Един ден ще довлека трупа му.

Виктория потръпна. Погледна Стив Парнъл в очите и съзря омразата, стаена в тях. Беше невъзможно да изпита симпатия към него. Той беше преследвачът, а не преследваният.

— Може би Джаред ще слезе при хората по своя собствена воля, ако му дадете шанс. Някой опитвал ли се е да се свърже с него по нормален начин?

Парнъл се изсмя.

— Говориш като социален работник, Вики. Някога Уайлд беше убиец, сега се е превърнал в звяр!

— Не е наранил никого, откакто е в горите, нали?

— Чиста случайност — отвърна Парнъл. — Станал е още по-нагъл. Мисля, че случаят с момичетата го доказва. Копнее за жена. Представи си да живее като отшелник цели петнайсет години. Може би му се привиждат голи къпещи се момичета… Представи си откога не е държал в ръцете си едно чудесно, сладко… Е, предполагам, досещаш се какво имам предвид.

Виктория притихна. Мъжът от бара се оказа прав. Очевидно добре познаваше Стив. Беше я предупредял да внимава. Но Виктория със сигурност знаеше, че открила нещо. Стив Парнъл може да не беше светец, но не бе и лъжец. Той се облегна назад и я изгледа самодоволно.

Усети, че й става горещо. Свали канадката и я сложи на коленете си. Парнъл похотливо огледа пуловера й. Тя се смути, но замълча. Не й оставаше нищо друго, освен да стои на разстояние.

— Да не искаш да пишеш книга за Уайлд?

— Може би.

— И си решена да предприемеш разследване?

— Да, иначе нямаше да съм тук.

— Предполагам, мечтаеш да седнеш и да си поговориш с него. Така ли е?

Сърцето на Виктория бясно заби.

— Да, това ще бъде идеалният вариант — мечтата на всеки учен.

Той изля в гърлото си остатъка от бирата.

— Ако искаш вярвай, но знам как да го осъществиш!

Виктория го погледна в очакване. Подиграваше ли й се? Или се мъчеше да я подведе?

— Интересно предложение…

— Отивам за още една бира. Искаш ли?

— Не, благодаря.

Беше трик. За повече драматичност. Сигурна беше. Усетил бе колко е нетърпелива и искаше да я подразни.

Погледна залеза. Скоро съвсем щеше да се стъмни, а тя не беше помислила нито къде ще вечеря, нито къде ще нощува. В Едгър едва ли имаше хотел. Сигурно трябваше да прекоси половината щат, докато намери нещо подходящо. Време беше да тръгва.

Парнъл се върна и се строполи на стола. Отпи от бирата и отново я удостои с похотлив поглед.

— Обясни ми какво по-точно имаш предвид? — рече тя.

Мъжът остави бирата на пода и се облегна назад с ръце на тила.

— Наистина няма да е трудно. Уайлд е доказал, че е достоен противник за мъже с пушка и кучета, но не би устоял на изпитание с жена. Момичетата, които са го виждали, са побягвали с писъци. Обзалагам се, че ще му хареса, ако някоя хубавица като теб отиде в гората и му предложи приятелството си — ухили се той безсрамно.

— С други думи, предлагаш да опитам да го съблазня?

— Едва ли ще се наложи да се събличаш гола. Той сигурно копнее и за хубавичко личице.

— Схващам замисъла ти. Може би Джаред ще повярва повече на жена и няма да е толкова предпазлив. Но как да го намеря? Не знам откъде да започна издирването.

— Аз ще ти помогна, скъпа. Знам ловната му зона и знам как да привлека вниманието му. Останалото зависи от теб.

— Имам чувството, че не ми предлагаш всичко това само то благородни пориви. Каква е уловката?

— Няма уловка.

— Съжалявам, не мога да приема. Ти преследваш Джаред от години и изведнъж ми предлагаш помощта си да го открия, за да го интервюирам? Не ти вярвам!

— Хей, на чия страна си? Та ти дори не познаваш това копеле! Аз, глупакът, ти предлагам компанията си, а ти ме смяташ за лъжец.

— Не те смятам за лъжец, Стив. Искам просто да знаеш, че няма да се съглася да примамя Джаред да излезе на открито, за да го убиеш!

— Вики, скъпа, помисли и за мен. Този твой социологически феномен уби брат ми!

— Не желая да продължаваме разговора, щом възнамеряваш да ме използваш като примамка.

Той потърка наболата си брада и я изгледа враждебно.

— Може би трябва да си намеря друго момиче за целта. Като се вземе под внимание откога Джаред не е бил с жена, едва ли ще бъде особено придирчив.

— Възнамеряваше да ме използваш от самото начало, нали? За глупачка ли ме мислиш?

— Като те слушам, ти май вземаш Джаред за някакво изгубило се животинче. Кучият му син е звяр, Вики!

— Ти и хора като теб, сте причината той все още да е там — отвърна тя, скочи и грабна канадката.

— Почакай малко — спря я Стив. — Не се вълнувай толкова.

— Да не се вълнувам ли? Та ти ме обиждаш с намерението си да ме използваш, Стив! Всъщност изобщо не желаеш да ми помогнеш.

— Искам да изясним този въпрос веднъж завинаги. Няма да се откажа, докато убиецът на брат ми не са получи заслуженото.

— Не ти ли е хрумвало, че това може да стане и без да го убиваш?

— Нима смяташ, че като си поговориш сладко с него, той ще се промени?

— Никой не му е казвал добра дума от петнайсет години. Какво искаш да очаквам от него?

— Добре, да предположим, че отидем там и си по-говорим с него спокойно. Ами ако не иска да ни съдейства? Ако се опита да ни убие?

— Няма причина да мислим, че ще го направи. Той не е убиец. Не е примамвал и убивал хора, нали? Ти си единственият, с когото се е сбил, защото си се опитал да го заловиш.

— Да — саркастично отвърна Стив. — Той ме нападна при самоотбрана.

Виктория се втренчи в него. Не му вярваше напълно. Но ако искаше някога да намери Джаред Уайлд, трябваше да прибегне до помощта му. Тя отново седна.

— И така, докъде бяхме стигнали?

— Там, откъдето започнахме.

— Не, не е вярно. Ако ме заведеш в местността, където бих могла да се срещна с Джаред, мисля, че ще успея да го убедя да поговорим. Единственият проблем е дали ще се държиш цивилизовано, или като хрътка, надушила кръв.

— Значи сключваме сделка… — намръщи се той.

— Приемам да тръгна с теб, но имам условия.

— Какви?

— Аз ще бъда шефът. От психологическа гледна точка това е деликатно начинание. А аз знам как да спечеля доверието му. Твоята задача е да ме заведеш в неговата зона. Никакви пушки, никакъв алкохол. Ще подходим сериозно и професионално или въобще няма да се захващаме.

— Вие от колежите се смятате за големи умници!

— Имал си петнайсет години да го намериш, Стив. Резултатите не са особено впечатляващи.

— Бил съм по-близо до него от всеки друг.

— Е, може би е време да дадеш път на колежанките.

Той се ухили самодоволно.

— Ако искаш да го направиш тази година, Вики, нямаш много време. Първата голяма виелица вече се задава откъм Аляска. Скоро цялата област, и най-вече планините, ще бъдат затрупани със сняг и ще бъдат непроходими до пролетта. Всъщност мислех да организирам последното за годината преследване през следващите дни.

— Искаш да кажеш, че трябва да тръгнем веднага?

— Разполагаме само с два-три дни. Уайлд вероятно е помирисал снега и се е успокоил, че ще бъде в безопасност още една зима. Ако те види, може би ще бъде по-невнимателен от друг път.

— Вие, мъжете, наистина мислите по-скоро с гениталиите, отколкото с главите си!

— Знам какво е да си на негово място — подхвърли Стив иронично.

— Казваш, че трябва да тръгнем утре?

— При изгрев — слънце, ако искаш да стигнем, преди да е завалял снегът.

— Нямам екипировка.

— Аз имам — успокои я той. — Нуждаеш се единствено от топли дрехи.

Виктория обмисли предложението. Идеята й се превръщаше в осъществим план. Стив Парнъл бе готов да отидат в пущинака и да открият дивака от Едгър. Не рискуваше ли прекалено много, като се съгласяваше да тръгне с него?

— Значи разбрахме се. Нямаме време за губене. Ако си замислил нещо, предупреждавам те, че имам сгъваем нож — доста мъже са откривали на какво съм способна, когато ме предизвикват.

— Много се горещиш! — засмя се той.

— Не, Стив, говоря сериозно.

— Има още нещо. Не отивам в планината без пушка. Съгласен съм без алкохол, но един мъж трябва да е въоръжен. Уайлд не е единствената опасност.

— Добре, но искам да ми обещаеш, че няма да я използваш срещу Джаред. При никакви обстоятелства!

— Ти си доста строг шеф!

— Не искам никакви изненади.

— Намерила ли си къде да преспиш?

— Може би ще открия някой мотел…

— Няма нищо прилично в радиус от петдесетина километра. Можеш да останеш тук. Имам свободна спалня.

Тя поклати глава.

— Взех спален чувал на заем и ще остана в моята кола.

— Отиваш в гората с мен, но не желаеш да спиш в къщата ми?!

— Ти си почти пиян. В гората няма да има алкохол. Освен това студеният планински въздух ще те поохлади.

— Всичко си предвидила! — усмихна се той.

— С тип като теб една жена трябва да е нащрек.

— В хладилника има хамбургери. Какво ще кажеш да хапнем от тях за вечеря? Деликатната ти натура ще понесе такава храна, нали?

— О, чудесно!

Парнъл кимна и се ухили.

— Знаеш ли, Вики, имам чувството, че с теб ще бъдем чудесен екип.

Тя го погледна право в очите и рече:

— И още нещо. Държа да ме наричаш Виктория!