Джанис Кайзър
По закона на сърцето (15)

Петнадесета глава

Виктория реши да се разходи край реката. Беше се отдалечила на повече от километър от къщата на Анна, когато чу сирена. През дърветата видя колата на шерифа да профучава със запалени светлини към Едгър. Подобни гледки я изнервяха. Може би защото си бе имала работа с полицията.

Всъщност неприятностите й се изчерпаха с даването на показания. Помощник-шерифът, който се занимаваше със случая, й каза, че версията на Стив Парнъл още в самото начало будела съмнения. Дори го подозирали, че е замесен в нейното изчезване. Помолиха я да остане още няколко дни, докато областният съдия преразгледа случая.

Всички, с които бе разговаряла, проявиха повече интерес към Джаред, отколкото към нея или към Парнъл.

— Как изглежда? — постоянно разпитваха те.

Бяха й задавали този въпрос стотици пъти.

Виктория отказваше да им съобщи подробности и само повтаряше, че Джаред е просто един самотник, който иска да бъде оставен на мира. Надяваше се да я разберат, но уви! Половин дузина репортери й бяха телефонирали, а един дори бе обсадил вратата на Анна. Виктория не им даде никаква допълнителна информация, само ги помоли да не нарушават уединението на Джаред. Но те останаха глухи за молбите й.

Виктория беше разказала истината единствено на Анна и я беше помолила да й съобщи, ако научи новини за него.

— Какво мислиш да правиш, скъпа? — бе я попитала Анна предишната вечер. — Ще се върнеш ли в Калифорния?

— Предполагам. Щом се изяснят нещата, няма смисъл да оставам в Едгър, след като няма да мога да се виждам с Джаред.

— Може би той ще размисли дали си струва да живее сам.

Виктория беше поклатила глава.

— Не, не мисля, че би променил начина си на живот.

— Може би твоето заминаване го е разтърсило повече, отколкото предполагаш.

— Със сигурност не го е понесъл леко. Но и двамата знаехме, че все някой ден всичко ще свърши. — Очите на Виктория се бяха напълнили със сълзи. Анна не й бе задала повече въпроси.

 

Когато Виктория се върна в къщата на Анна Нортън, вятърът отново се бе усилил и прехвръкваше сняг. Докато вървеше по пътеката към старата дървена къща, тя видя възрастната жена да стои на прозореца. Още преди Виктория да е изкачила всички стъпала, Анна се втурна навън, останала без дъх.

— Джаред се върна, скъпа! Обадиха се от бара преди час и половина. Той е там, чака те!

— О, Господа! — само можа да извика Виктория.

— Мисля, че е по-добре да отидеш направо в бара. Вече се е сблъскал със Стив Парнъл. Извикали са шерифа.

Значи затова виеше сирената! Страх замъгли радостта й. Виктория изтича до колата си. Беше с палтото, което Джаред й беше ушил.

Подкара бързо и за броени минути пристигна в центъра. Там сякаш щеше да има представление. На улицата се виждаха поне петнайсет-двайсет превозни средства, включително и двете полицейски коли на Едгър. Пред бара се беше събрало любопитно множество.

Виктория паркира и забърза натам. Когато мина покрай една от полицейските коли, забеляза Стив Парнъл да седи на задната седалка с наведена глава. На входа стояха двама полицаи. Виктория разпозна единия. Беше от тези, които я арестуваха.

— Здравейте, госпожице Рос! — поздрави той и й отдаде чест. — Радвам се, че дойдохте.

— Какво се е случило?

— Преди малко Джаред и Стив Парнъл се скарали. Стив уж си отишъл у дома, но скоро довтасал с пушка, като заплашил, че ще застреля Джаред. И наистина стрелял, но не улучил!

— Благодаря ти, Господи! Къде е сега Джаред?

— Вътре. Чака ви.

Виктория влезе и присви очи в мрака. Шерифът седеше на бара и говореше с бармана. Джаред не беше с тях.

— Къде е той? — попита веднага тя.

Шерифът й посочи тъмния ъгъл на бара. Виктория отправи поглед натам и забеляза някакъв мъж да се надига от стола. Имаше същия ръст и широки рамене, но не беше с брада, нито с толкова дълга коса. Господи, та това беше Джаред!

— Какво се е случило с теб? — попита го тя тревожно, като обходи с поглед лицето му, което познаваше наполовина.

— Опитвам се да следвам модата — усмихна се той и протегна ръце към нея.

Тя се засмя и се хвърли в прегръдките му. Целунаха се и той я завъртя шеметно.

— Толкова съм щастлив, че те виждам! — прошепна в ухото й. — Добре ли си? Не можеш да са представяш колко се тревожех!

Виктория обхвана в длани гладко избръснатото му лице.

— Добре съм. Нека те погледам…

— Как изглеждам?

Джаред сякаш се беше преобразил. Не можеше да повярва, че този страхотен мъж, беше същият, в когото се беше влюбила.

— Май си отвикнал да си служиш с бръснач… — Тя нежно докосна порязаната му брадичка, след което придърпа главата му и устните им се докоснаха. — Какво те накара да дойдеш? — прошепна.

— Ти, Виктория! Не можех да те оставя да си заминеш!

Устните им се сляха в безкрайна целувка в двамата сякаш забравиха за останалия свят. Когато най-накрая той се отдръпна в очите й имаше сълзи.

— Не мислех, че ще те видя някога отново.

— Не съм забравил предложението ти за ранчото — рече Джаред. — Толкова искам да видя мястото, където си израснала! Постоянно си мисля за думите ти, че е време сам да си простя… Провидението те изпрати, за да ме спасиш, Виктория!

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, учудвайки се на мекотата й. Невероятно! Допреди часове съвместният им живот бе изглеждал обречен и невъзможен, а ето че сега Джаред е тук, пред нея, изпълнен с надежди за бъдещето!

— Веднъж всичко да приключи и изчезваме оттук, Джаред! Копнея да те заведа у дома.

— Първо трябва да поговоря с тях за Стив. Не ми се ще да го тикнат в затвора.

— Защо? Той го заслужава.

— Права беше, че най-важно е човек да постигне мир със самия себе си. Искам да се помиря със Стив. Когато се сбихме, не си позволих да го нараня. Съзнавах, че не бива…

Виктория се усмихна.

— Ти си изумителен! Обичам те, Джаред!

— И аз те обичам! — Той я прегърна и я завъртя, като нежно милваше косата й. — Сега, след като съм тук, вече съм доволен. Но хората наистина са странни. Задават толкова много въпроси, и то всички едновременно. Винаги ли е така?

Тя се засмя.

— Мисля, че като начало на твоята адаптация, трябва да продължим с разходките из гората.

Той обхвана лицето й с длани и се вгледа в нея с прекрасните си сини очи.

— Това твое ранчо да не е близо до някоя пещера?

— Не. Но винаги можем да загасим лампите, да запалим огън в камината и да си представяме…