Джанис Кайзър
По закона на сърцето (14)

Четиринадесета глава

Отне им само петнайсет минути да я намерят по следите в снега. Виктория седеше в люлеещия се стол на Джаред, когато първият полицай нахлу през вратата с насочена карабина.

— Останете по местата си! — изкрещя той.

Още двама го следваха — единият беше с бейзболна шапка, а другият с плетена скиорска шапка. И двамата бяха облечени с патрулни канадки и шерифски значки. Бяха въоръжени.

— Къде е Уайлд? — извика първият.

— Джаред не е тук — рече тя с немощен глас.

Цялата трепереше от уплаха. Полицаите бяха готови да стрелят при първия опит за неподчинение.

— Провери, Джим — нареди мъжът с бейзболната шапка.

Джим му подаде пушката си, извади пистолет и фенерче и се втурна да претърсва пещерата. Погледна в спалнята и склада и се появи с пушката на Джаред.

— Чисто е — съобщи той и прибра оръжието си.

— Провери жената!

Полицаят накара Виктория да се изправи и я обискира. Когато свърши, й нареди да седне отново. Тогава онзи с бейзболната шапка приближи към нея и я погледна в упор.

— Вие ли сте госпожица Рос?

— Да — каза Виктория.

— Боя се, че трябва да ви арестувам.

— За какво?

— За нападение над Стив Парнъл.

Тя премигна няколко пъти.

— Но той се опита да ме изнасили!

— Госпожице, не е моя работа да разследвам това. Издирваме ви от седмици, без да сме сигурни труп или беглец търсим. — Той се огледа наоколо. — Предполагам, това е скривалището на Джаред.

— Да, така е. Джаред ми спаси живота. Ако не беше той, отдавна да съм мъртва.

Другите двама продължаваха да претърсват.

— Господи! — възкликна Джим. — Тук има провизии за цяла година. Погледни всичко това, Рог. Този тип е живял тук години. Значи Парнъл се оказа прав.

— Къде е Уайлд сега, госпожице Рос? — попита полицаят, който явно ръководеше операцията.

— Потегли тази сутрин. Не знам кога ще се върне. Може да е след дни.

— Сигурно се крие някъде наоколо, Рог — усъмни се единият от полицаите.

— Слушайте — рече Виктория, — това, което се случи между мен и Стив Парнъл, няма нищо общо с Джаред. Няма защо да го тревожите. Той ми направи услуга. Донесе ме тук ранена и умираща. След това паднаха снеговете и беше невъзможно да тръгна.

— Един от патрулните ни самолети ви е забелязал тази сутрин, госпожице Рос. Не сте се държали като човек, които отчаяно иска да бъде спасен.

— Не, защото съм загрижена за Джаред. Той може да стане невинна жертва на всичко това. — Тя се изправи. — Вижте, ако възнамерявате да ме арестувате, нека да приключваме. Възнамерявам да заведа дело срещу Стив Парнъл. Не се съмнявам, че ще си получи заслуженото.

— Искам да поговоря с Уайлд. Според Парнъл, дивакът е бил свидетел на раняването му. Ако наистина е така, ще се наложи да го разпитаме и трябва да го вземем с нас.

— Джаред не може да ви помогне. А и няма да се върне скоро. Не и докато сте тук.

Офицерът се обърна към един от колегите си полицаи:

— Джим, върни се до хеликоптера и попита Бен колко можем да останем.

— Настоявам да тръгнем веднага!

— Седнете, госпожице! Ще тръгнем, когато аз наредя.

Виктория се подчини. Беше несправедливо така да нахлуят. Джаред не го заслужаваше. Всичко бе по нейна вина.

Молеше се той да не се връща, докато са тук. Джаред не беше споменавал за други скривалища. Ала дори да имаше, той бе загубил единствения дом, който бе обитавал от петнайсет години насам. И сега, след като знаеха, че е жив, хората от градчето нямаше да му дадат покой. А ако полицията не се върнеше пак, пресата или някои други щяха да го сторят.

— По дяволите! — изруга единият полицай, като вдигна една от саморъчно изплетените кошници на Джаред. — Този тип наистина се е приспособил към пещерния начин на живот. Не мога да повярвам.

— Да, но откъде е взел останалите вещи? Нищо чудно да ги е откраднал отнякъде.

Рог погледна Виктория.

— Джаред разказвал ли ви е нещо, госпожице Рос? Как е оцелял през всичките тези години? Намъкнал е тук какво ли не, като катерица!

— Мога да ви уверя, че той е напълно нормален. И не е направил нищо лошо никому.

Джим се върна след няколко минути.

— Можем да останем половин час — доложи той, — най-много един.

Рог си спали шапката и разтърси глава, след това погледна Виктория.

— Моля ви, толкова ми се струпа напоследък, нека да тръгваме — рече тя.

— С Джим можем да останем да го почакаме — предложи полицаят. — Ще ни вземат сутринта.

— Не, недейте! — помоли Виктория. — Джаред не заслужава да му устройвате засади.

Рог си нахлупи шапката.

— Имате ли палто, което да облечете?

Тя взе палтото, което Джаред й беше ушил. Офицерът го погледна и процеди:

— Този Уайлд трябва да е страхотен!

— Да, такъв е — рече тя и го погледна в очите. — Моля ви, оставете го на мира!

Той въздъхна и направи знак на другите двама.

— Хайде, момчета, да се омитаме оттук.

 

Джаред бели е на около двеста метра от хълма, когато чу да палят двигателите. Не можа да види машината, докато тя не се издигна над билото на планината и те полетя над долината. Той стоеше и гледаше хеликоптера, затънал до пояс в сняг, изпотен и отчаян. Беше закъснял.

Знаеше, че Виктория си е отишла. След двайсет минути той прекоси мястото, където се бе приземил хеликоптерът. Следите бяха предимно от ботуши, но имаше и други, по-малки, от мокасини.

Когато доближи пещерата, се усъмни дали не са му устроили засада. Спря пред входа и се поколеба. Тогава осъзна, че всъщност вече не го е грижа. Щом бяха отвели Виктория, нищо друго нямаше значение за него.

Пещерата беше празна. Огънят догаряше. Извика името й, но не получи отговор. Огледа се и забеляза, че са претърсвали, но не много усърдно. Строполи се на сламеника, където бяха спали заедно, където се бяха любили…

По лицето му тихо се застинаха сълзи.

Съблече палтото, свали шапката си и остана по пропитата с пот риза. Отпусна отчаяно глава и нададе вой като смъртно ранен звяр.

 

Стана и се облече преди изгрев — слънце. Хапна набързо и излезе, когато първите слънчеви лъчи проблеснаха от изток. Проправи си път до хълма и започна да се спуска по склона на планината.

Никога не бе предприемал такова пътуване в средата на зимата. Но нямаше да се откаже, дори ако трябваше да пропълзи целия път. Беше сит, отпочинал и си бе възвърнал силата. Слава Богу, че трябваше да се спуска, а не да се изкачва.

Пътят му беше познат. Оттук бе минавал безброй пъти на гръб с масата, с люлеещия се стол, с тежки туби и стотици килограми провизии, но никога не го бе правил при такъв дълбок сняг и температури под нулата.

След няколко часа преодоля най-стръмната част от пътя и навлезе в гористата клисура, която скоро се разшири в каньон. Напредваше бавно. Около обяд спря да си почине край потока, пийна ледена вода и яде малко от храната, която носеше.

Трябваше да продължи прехода, без да спира, и да се опита да стигне преди мръкване. Не беше си взел завивка. Погледна небето и разбра, че не разполага с много време.

Продължи, като следваше течението на потока през гъстата гора. Когато слезе в подножието на планината, вече почти се бе стъмнило. Последните един-два километра бяха същински ад.

Най-накрая, олюлявайки се, той се добра до хижата на Маки Бийн. Съзря мъждива светлина да се процежда през прозореца и сърцето му лудо заби с надежда.

Джипът на Маки беше паркиран до къщата. Снегът почти го беше затрупал. Приятелят му не го беше карал от доста време, може би от седмици. Джаред почука на входната врата. Когато не получи отговор, той бутна вратата и влезе. Всекидневната тънеше в боклуци и прахоляк, както обикновено. Керосинов фенер се мъдреше на масата наред с празна бутилка от уиски.

— Маки! Маки, тук ли си?

Не получи отговор. Отзад имаше малка спалня. Джаред взе фенера и се запъти натам. Маки се бе проснал на леглото и хъркаше невъобразимо. Въпреки че беше облечен, наполовина се бе покрил със завивките. Легнал с ботушите, Маки бе изпаднал в пиянско вцепенение, което впрочем бе едно от обичайните му състояния.

Джаред вдигна високо фенера и разтърси рамото на стареца.

— Маки! Събуди се! — Последва глухо ръмжене. — Маки, аз съм — Джаред! Трябва да взема джипа ти.

Всички опити да го свести се оказаха безплодни. Джаред огледа стаята. Въздухът бе застоял и миришеше на гнило. Зачуди се дали би могъл да открие ключовете в този безпорядък. Искаше да тръгне за Едгър веднага. Но може би бе по-добре да почака до сутринта.

Въздъхна примирено, свали ботушите на Маки, след което зави стареца с одеялото. Върна се в предната стая и се стовари на овехтелия скърцащ стол. Беше изтощен, но знаеше, че няма да може да заспи. Мисълта за Виктория не му даваше покой. През целия ден си бе представял лицето й, изпитвайки смътна тревога пред неизвестността.

Решението да я последва дойде спонтанно. Не можеше да остане в пещерата и да агонизира бавно. Животът му вече нямаше никакъв смисъл без нея.

Когато си почина малко, Джаред стана, свали си палтото и запали огън. След това се разтършува да намери нещо за ядене. Когато задоволи глада си, той отиде пак при Маки, Старецът не бе помръдвал.

Когато тръгна към вратата, Джаред ненадейно съгледа образа си в пукнатото огледало над скрина с чекмеджетата. Взря се в буйната си коса и брада. Значи това беше мъжът, чието лице Виктория бе виждала дни наред и в когото се бе влюбила.

Той затвори очи и опита да си представи как изглежда без брада — беше момче, когато се бе бръснал за последен път. Знаеше, че много се е променил, и че дори да си махнеше брадата, нямаше да е същият. Но това беше неизбежно след толкова години. Но щом бе решил да се връща в Едгър, не биваше да се появява там като дивак.

Отвори горното чекмедже на скрина и потърси ножица. Скоро откри една и се залови да подстриже брадата си. Намали я съвсем, след което подряза и косата си някъде до яката, като я подравни, доколкото можа.

Маки използваше бръснач, но Джаред не можа да го открие в чекмеджето. Повдигна фенера и се огледа из стаята. Забеляза го в ъгъла, заедно с легенче мръсна сапунена пяна.

Успя да се избръсне, като се поряза само няколко пъти. Свърши и се взря в образа си.

Не можа да се познае. От огледалото го гледаше гладко избръснат мъж — мъжът, в когото се бе преобразил през последните няколко седмици благодарение любовта на Виктория. Бавно, но сигурно тя му бе помогнала да смени старата си кожа и той вече не беше някогашният подивял отшелник.

— Виктория — промърмори той, — надявам се да ме харесаш повече като нормален човек.

От порязаните места течеше кръв и той залепи малки късчета хартия, за да спре кървенето. След това събра кичурите коса от грубия дъсчен под и ги изхвърли в кошчето. Дължеше на Маки едно чистене, но беше много уморен.

Сложи още няколко цепеници в огъня и се строполи в продъненото кресло. Само че затвори очи, и заспа дълбоко.

 

Рано на следващата сутрин Джаред събуди Маки. Старецът се взря в него с мътен поглед и премигна няколко пъти. Черепът му бе покрит с рядка посивяла коса, а червеният му нос ярко контрастираше с бледата болнава кожа на лицето. Необходими му бяха няколко секунди да осъзнае кого вижда.

— Какво? Кой, по дяволите… — Той го изгледа подозрително. — Джаред, ти ли си?

— Да, аз съм.

— Какво се е случило с теб?

— Снощи имах малка схватка с бръснача ти. Надявам се, не възразяваш.

— Но какво правиш тук?!

— Трябва да ме закараш до градчето, Маки. Наистина е важно.

Маки поклати глава, очевидно съзнанието му още бе замъглено от алкохола.

— Никъде не мога да те закарам, синко. Не съм се качвал на джипа от три седмици. Не знам дори дали ще запали.

— Трябва да стигна в града на всяка цена!

Маки затвори очи. Очевидно го болеше глава.

— Дай ми малко време, синко. Все едно, че съм в ада!

— Маки…

Старецът стисна очи от болка и Джаред разбра, че е безполезно да го моли. Излезе от стаята и се огледа. Дали да не тръгне пеша за града? Щеше да му отнеме целия ден. По-добре да остави Маки да си почине още няколко часа.

В девет часа старецът още не бе дошъл на себе си. Около десет часа обаче Джаред реши да опита пак.

— Маки, по-важно е от всичко, което си правил някога за мен! Целият ми живот зависи от това!

Маки отвори око и го изгледа.

— Това наистина ли си ти, синко?

— Аз съм, Маки.

— Тогава върви и, ако можеш, запали проклетата машина! Ключовете висят на една кука в килера до кухнята. — И той отново спусна клепачи.

Джаред го потупа по рамото. После взе ключовете, облече си палтото и излезе. Клоните на дърветата бяха неподвижни. Наоколо цареше покой като в църква. Измете снега от колата и влезе в купето. Разгледа таблото. Господи, притесни се той, какво се правеше най-напред?

Натисна съединителя и завъртя ключа. Двигателят изръмжа немощно и млъкна. След доста борба моторът кихна няколко пъти и накрая запали.

— Дръж се, Виктория! — извика той радостно. — Идвам!

Имаше около метър сняг по пътя и беше невъзможно да кара бързо, защото щеше да излети в канавката. Докато стигне до магистралата, мина почти час.

Асфалтираният път, който минаваше през долината, му се стори някак странен, а превозното средство, което профуча покрай него, още повече. Една кола се зададе в отсрещното платно, после някакъв джип и един пикап с каравана. Джаред не можеше да седи там целия ден и да гледа колите, затова, когато стана чисто, излезе на магистралата.

Почти веднага го застигна кола. Джаред погледна скоростомера. Караше едва с двайсет и пет километра в час. За него и това беше бързо. Вдигна на четирийсет, за да не пречи на движението.

Сърцето му биеше силно и той стискаше притеснено волана, сякаш сега се учеше да шофира.

— Надявам се, че ще го оцениш, Виктория — промърмори той. — Чувствам се като в ада.

След като измина няколко километра, самообладанието му взе да се възвръща, въпреки че продължаваше да се взира впечатлен в блестящите коли. Къщите и другите сгради покрай пътя също му изглеждаха странни. Хижата на Маки Бийн и тоалетните при къмпинга, бяха единствените постройки, които бе виждал от години.

Наближаваше Едгър, защото околността вече му се струваше позната. Отмина бензиностанцията, откъдето преди зареждаше бензин. Спомени нахлуха в главата му. Чувстваше се като възкръснал.

Но въодушевлението му бе помрачено от страха, че нещо ужасно може да се е случило на Виктория. Държеше много на нея и не можеше просто да сложи край на връзката им. Трябваше да я намери и да й каже, че я обича.

Стигна отбивката за Едгър. Почти всичко, което виждаше наоколо, му беше познато, но някак чуждо. Мина покрай магазина за рибарски принадлежности, откъдето някога си купуваше стръв. Чудеше се дали ще срещне някой стар приятел и дали ще го познаят.

Къщата на госпожа Несбит си беше на старото място, вдясно от пътя, и лампичките на коледното дърво просветваха през прозореца. Забравил бе, че е Коледа. Когато мина покрай къщата, си помисли, че госпожа Несбит никога преди не бе украсявала така празнично дома си. По верандата се виждаха деца и той си помисли, че тя може би вече не живее тук.

Джаред мина по улицата, водеща към къщата на майка му, и погледна натам. В гърлото му бе заседнала буца. Почти очакваше да види майка си в старата й кола.

След минути стигна до центъра. Сградите, познали от детството му, си бяха същите, с изключение на една-две нови. Джаред отби встрани и огледа улицата. Очите му търсеха някакъв признак за присъствието на Виктория. Не знаеше къде да я търси. Дали да спре някой на улицата и да попита за нея?

Излезе от колата. Улицата пустееше. Беше облечен с палтото си от еленова кожа и си помисли дали да не го остави в колата, за да не привлича вниманието, ала реши, че бездруго веднага ще го забележат. Без съмнение появата му щеше да предизвика сензация.

Тръгна по тротоара, мина покрай няколко празни магазина и стигна до бара. Не изглеждаше така, както си го спомняше. Отпред се мъдреше нова табела. Не можеше да си спомни старото име на заведението, но дочу отвътре смях и реши да попита за Виктория.

Джаред отвори вратата. В първия момент не можа да види почти нищо, освен огледалото с коледните лампички зад бара и тъмните сенки на посетителите. Гласовете им мигом заглъхнаха и се възцари мъртва тишина.

Той остана неподвижен, докато очите му свикнаха с тъмнината и бавно започна да различава лицата на присъстващите. Бяха около шестима — зад бара едър мъжага с брада, който му се стори познат, някаква жена на средна възраст седеше с по-стар мъж в дъното и други двама на съседната маса. В близкия край на бара обаче забеляза ужасно познато лице. Стив Парнъл!

— Исусе Хр… — изфъфли Парнъл и застина с отворена уста. Тресна на бара бутилката бира и се изправя.

Всички бяха затаили дъх и вперили очи в Джаред.

Той стрелна Парнъл с поглед и попита:

— Къде е Виктория?

— Момчета — рече Парнъл и огледа бара, — знаете ли кой се отби току-що да ни каже здрасти?

— Къде е Виктория? — изрева Джаред.

— Това е дивакът, за когото само аз твърдях, че съществува — оповести Парнъл тържествуващо. — Добре го погледнете, приятели! Това е Джаред Уайлд. Обръснал си е брадата, но пак си е той.

— Милостиви Боже!

— Наистина ли е той?

Джаред огледа глуповатите физиономии и повтори:

— Моля ви, може ли някой да ми каже какво е станало с Виктория?

— Какъв е проблемът, Уайлд? — процеди Парнъл. — Самотен ли се чувстваш без приятелката си? Май ти е харесала онази сладурана и си слязъл от планината след нея?

Джаред пое дълбоко дъх, за да се успокои и отново повтори:

— Просто ми кажи къде е тя, Парнъл!

— Уайлд, не бих ти казал дори колко е часът!

Един дълъг миг те се измерваха ядно с поглед, докато до тях приближи барманът и рече, невярващо клатейки глава:

— Ама ти наистина си Джаред Уайлд! Не знам дали ме помниш. Името ми е Дан Хенсън. Играехме заедно баскетбол…

Джаред веднага бе разбрал, че го познава и сега побърза да стисне предложената му ръка.

— О, да спомням си! Здравей, Дан! Знаеш ли нещо за момичето, което търсеха с хеликоптера? Името й е Виктория.

— Да, всички видяхме как хората на шерифа я отведоха.

— Къде?

Барманът продължаваше да го гледа недоверчиво, като че ли Джаред беше някакъв призрак.

— Разпитаха я и я пуснаха. Миналата нощ преспа при Анна Нортън, защото полицията не й разреши да замине. Може би трябва да питаш Стив какво става. Тя е предявила иск срещу него.

Стив Парнъл отново се бе върнал на мястото си. В погледа му просветваше омраза. Беше полупиян.

— Знаеш ли, Уайлд — запелтечи той, — не мога да повярвам, че те виждам! Години те търсих из горите, а сега ти сам пристигаш тук с валсова стъпка…

Джаред не обърна внимание на подигравката му и се обърна към Дан Хенсън.

— Къде живее Анна Нортън?

Парнъл бутна Джаред в гърдите.

— Хей, пещерняко! На теб говоря! Имах си причина да те търся през всичките тези години и ти чудесно знаеш защо, нали?

Джаред погледна хладно Парнъл в очите и замълча.

— Ти уби брат ми, кучи сине! И избяга!

— Хайде, Стив — опита се да го дръпне настрани барманът и рече: — Успокой се.

Парнъл се освободи и кресна:

— Гледай си работата! Ще накарам този мръсник да си плати!

Дан Хенсън отново се опита да хване Парнъл. Но онзи го блъсна и барманът едва не се прекатури назад, докато в същото време Парнъл изненадващо удари Джаред в корема и той се преви. Парнъл му бе изкарал въздуха.

Джаред го изгледа със зачервено от болка лице и сви юмруци. Парнъл се втурна и отново удари Джаред, този път по главата.

Всички присъстващи скочиха и закрещяха. Барманът се съвзе и понечи да обуздае Парнъл, но другите го възпряха. Парнъл отново приближи към Джаред и му нанесе няколко силни удара. Но внезапно отстъпи назад. Лицето му бе станало алено.

— Какво има, Уайлд? — изхриптя той. — Страхуваш ли се?

— Бий се с него, Джаред! — извика някой, когато Парнъл отново вдигна юмрук.

— Не! Не искам да го пребия.

Парнъл се изсмя.

— Кой, мен ли?!

Джаред се наведе светкавично и сграбчи Парнъл, като му изви ръката отзад.

— Казах ти да спреш! — процеди той досами ухото му. — Трябва ли да те поваля на земята, за да разбереш?

Парнъл опита да се освободи, но Джаред се оказа по-силен. Накрая онзи се предаде и Джаред го блъсна към Дан Хенсън, който го накара да седне на един стол.

Джаред изтри струйката кръв в ъгълчето на устата си и се обърна към хората:

— Ще ми кажете ли най-сетне как да намеря Виктория?

— Ей сега ще се обадя на Анна, Джаред. Просто седни и пийни една бира.

— Добре, но веднага, Дан. Моля те!

Барманът сложи ръка на рамото на Парнъл и го побутна:

— Хайде, иди си вкъщи, стари приятелю. Става прекалено опасно, когато и двамата сте тук.

Парнъл неохотно отиде до вратата, подкрепян от Дан и излезе, олюлявайки се. След това барманът хвана Джаред за ръката и го поведе към една от масите в дъното на помещението, където се бяха струпали другите клиенти и наблюдаваха развоя на събитията.

— Предполагам, не си пил бира от доста време, съотборнико! Каква искаш?

— Обади се на Виктория — спря го Джаред — Дошъл съм единствено заради нея.