Джанис Кайзър
По закона на сърцето (13)

Тринадесета глава

Не спря да вали през цялата нощ и през целия следващ ден. Виктория си внуши, че страда от клаустрофобия. Джаред я разсейваше, като я караше да му помага при шиенето на палтото от еленова кожа. Каза й, че досега си е ушил три. Веднъж Маки му дал яркосиня канадка, но било прекалено опасно да я носи, тъй като лесно можел да бъде забелязан. Затова предпочитал саморъчно направените си палта.

Работиха през целия ден, кроиха, шиха и накрая докараха палтото по мярка. Джаред го поръби със заешки пух, като използва и последните кожи, които откри в склада.

На следващата сутрин стана рано, за да довърши ръкавите и яката и когато Виктория се събуди, палтото беше готово. Той й го подаде, като се усмихваше гордо.

Виктория го облече и се завъртя. Въпреки че шевовете бяха груби и вместо копчета или цип имаше връзки, на нея й харесваше, защото той й го беше ушил.

Виктория отиде до прозореца да провери какво е времето.

— Слава Богу! Небето е ясно. Ако беше повалял още малко сняг, щеше направо да ни затрупа.

— Какво ще кажеш да се поразходим малко, след като хапнем, разбира се — предложи Джаред. — Тъкмо ще провериш дали ти топли палтото.

Наложи се да прокопаят тунел, за да излязат. Слънчевите лъчи искряха по девствено чистия сняг и щом се отдалечиха от входа на пещерата, двамата започнаха да се придвижват по-лесно напред. Не навсякъде снегът бе толкова дълбок и те продължиха разходката си, като вдишваха ледения въздух и се наслаждаваха на изгледа.

Застанаха на една издадена скала, от която се разкриваше зашеметяваща панорама — долината ниско долу и покритите със сняг планини, които я обграждаха. Дълго време останаха така, съзерцавайки благоговейно красотата на природата.

Виктория бе скрила лице зад рамото му, за да се предпази от острия вятър, а Джаред грижовно бе обгърнал раменете й. Близо до него тя се чувстваше безкрайно щастлива. Той наистина беше необикновен мъж!

Правенето на любов се бе превърнало в начин на живот за тях през последните дни. Дори вчера, когато шиха палтото, докато си почиваха, се любиха сред парчетата кожа. Джаред бе държал главата й и я бе гледал право в очите, докато свършваше, шепнейки в забрава името й.

И тя бе почувствала безмерната му любов. С всеки изминал ден ставаше ясно, колко силни чувства изпитват един към друг.

Връзката им бе източник на радост, но и причина за тревоги. Виктория се страхуваше да не забременее, но дори да внимаваха, риск винаги съществуваше. Животът, който водеха, бе като бомба със закъснител. Тя не можеше да си позволи любовта й към Джаред да замъгли разсъдъка й.

— Е, как е палтото? Добра работа ще ти върши, нали?

— Това е най-хубавото палто, което някога съм имала!

Той се усмихна и Виктория се надигна на пръсти да го целуне.

— Да се разходим ли още малко, Виктория?

— Първо искам да ти задам един въпрос.

Джаред усети безпокойството в гласа й.

— Какво има?

Тя прехапа устни.

— Последните няколко дни бяха най-прекрасните в живота ми. Беше наистина необикновено преживяване да бъда с теб.

— За мен също.

— Знам, че си загрижен за мен, но…

— Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че ние жестоко се мамим. Това не може да продължава. Не и по този начин!

— Защо?

— Джаред, не мога да остана тук завинаги. Някак не е истинско… Сякаш изживяваме красива фантазия.

Той се умълча.

— Не разбираш ли?

— Тук съм от толкова години — рече той — и съм щастлив.

— Да, но… аз не съм като теб. Моят живот е бил по-различен…

Той не й отговори, дори не я погледна. Изведнъж всичко й се стори безнадеждно. Как да проникне в душата му? Какво очаква той — че ще остане да живее в пещерата като негова любовница?

— Кажи ми какви планове имаш. Как си представяш бъдещето?

Джаред я погледна с тъмносините си очи и тя усети непоколебимостта му. Но стоеше и чакаше. Най-накрая той се осмели:

— Обичам те, Виктория! И искам това да продължи вечно.

Думите му стоплиха сърцето й. И въпреки суровостта и мъжествеността му, в този момент той й се стори невинен и искрен като момче. Почти си го представи как казва същите слова на Трейси, неговата любима от гимназията. И тогава е страдал, както страдаше сега. Очите й се напълниха със сълзи, тя се протегна и придърпа главата му, за да го целуне. Устните им се докоснаха, но Джаред побърза да се отдръпне.

— Не се разстройвай заради мен — помоли го тя.

— Какво искаш? Какво възнамеряваш да правиш?

— Искам да останем заедно, но не тук.

Той поклати глава.

— Не!

— Знам, ти каза, че не искаш да се върнеш, че никой не те очаква в Едгър. Не това ти предлагам. Можеш да дойдеш с мен в Калифорния. През пролетта договорът за наема на ранчото изтича. Не е като в големия град, нито като в Едгър. Природата ще ни заобикаля отвсякъде, Джаред! Лесно ще се приспособиш. Аз ще ти помогна.

Той отново се загледа в заснежените върхове.

— Не, не мога.

— Защо? Страхуваш ли се?

Той поклати глава.

— Не, не е заради това.

— Тогава заради какво?

Той мълчеше.

— Джаред, кажи ми! Нима не разбираш, че не можеш да бягаш вечно от този проблем? Изминали са години и трябва да забравиш случилото се. Не бива да съсипваш целия си живот!

— Ти не разбираш…

— Не, не разбирам! Защото не ми казваш какъв е проблемът.

Той отново се обърна към нея и я погледна тъжно. Опита се да каже нещо, но гласът му секна.

— Тод… Парнъл… не умря случайно.

Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Какво означава това? Какво искаш да кажеш?

— Аз исках да го убия! Умря, защото исках той да умре!

Беше шокирана. Това бе последното нещо, което бе очаквала да чуе от него.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си го направил нарочно?

— Да. Бях побеснял тогава. Тод ме тормозеше от доста време, главно заради Трейси. Същата нощ се опита да ме предизвика да се бием. Каза някои ужасни неща за Трейси само за да ме подлуди. Не можех да издържам повече. Чашата на търпението ми преля. Започнахме да се бием и нещо сякаш ме подтикваше отвътре. Не можех да престана да го удрям. Спрях едва когато разбрах, че е мъртъв.

— Но Трейси е свидетелствала, че се е случило при самоотбрана. Ти просто си се защитавал!

— В началото наистина беше така. После загубих контрол над себе си. Не спрях да го удрям, макар да знаех, че ще го пребия.

— Това не те прави убиец. Законът взима под внимание всички обстоятелства. Прокурорът е преценил, че не бива да предявява иск.

— Трейси е излъгала заради мен. Знаех, че ще го направи. Затова реших да си отида и никога повече да не се върна.

— Но, Джаред, минали са години!

Той я хвана за раменете. Очите му бяха замъглени от сълзи.

— Знам какво направих и живея със съзнанието за вината си. Нищо не може да промени случилото се. Моето отшелничество е моето наказание. За мен няма давност!

— Ако си направил грешка, вече си си платил за нея.

— Животът ми свърши, когато напуснах Едгър — рече той. — До края на дните ми ме очаква само безрадостно съществуване.

— Но сега нещата са различни. Вече не си сам, аз…

— Ти не искаш да останеш с мен!

Беше на ръба на отчаянието. Сега животът на Джаред й изглеждаше двойно по-трагичен.

Виктория не намираше думи, с които да го успокои. Всичко, което можеше да направи за него, бе да го прегърне. Започваше да разбира, че нещата са извън нейния контрол. С огромна тъга тя призна пред себе си, че ако го напусне, ще го изгуби завинаги.

 

Откровението на Джаред оказа чувствително въздействие върху отношенията им. Виктория не се съмняваше, че той преувеличава вината си. Наказанието, което сам си бе отсъдил, беше изгнание. Нищо чудно, че толкова ревностно пазеше самотата си.

През следващите дни тя се опитваше да поднови разговора, но Джаред отказваше. Единственото нещо, което имаше значение за него, бе дали тя възнамерява да остане при него, или не.

Безизходното положение се усложняваше и от опасенията й да не забременее. Когато му обясни някои деликатни моменти, той я увери, че разбира и й обеща да се въздържа от контакти, докато трае месечното й неразположение, но в крайна сметка напрежението между тях се увеличи.

В продължение на около седмица живяха като в сън. Уж бяха приятелски настроени един към друг, но близостта и топлотата в отношенията им бяха изчезнали. Джаред продължаваше да бъде мил, но все повече се затваряше в себе си. Виктория не можеше да се примири с това, което се случваше между тях.

Първата нощ той поиска да се оттегли в спалнята, но тя настоя да остане. Той се съгласи, дори я държа в прегръдките си през цялата нощ, но на третия ден каза, че му е прекалено трудно да спи до нея и да не могат да правят любов.

Тя му призна, че съвсем не е станала равнодушна към него и временното им въздържание не бива да се превръща в наказание за него. И за да му докаже любовта си, тя често го целуваше, но в погледа му винаги се таеше болка, защото знаеше, че трябва да се оттегли. И безкрайно съжаление. Беше му благодарна, че поне не настоява.

Почти не излизаха от пещерата, тъй като времето беше променливо. А и Джаред имаше доста работа. Виктория чистеше и подреждаше, но и двамата се отдадоха най-вече на четене.

Веднъж, някъде към средата на месеца, се случи ясен ден. И двамата бяха започнали да се чувстват наистина като затворници, затова решиха да се поразходят. Въздухът беше леден, но разходката повдигна духа на Виктория. Джаред също изглеждаше малко по-ведър и тя бе доволна.

Когато стигнаха до билото на хълма, където имаше съвсем малко сняг заради вятъра, Виктория започна да тича, радостна, че може да се раздвижи и да се ободри въпреки студа. Тя се обърна и помаха на Джаред да я последва. Извика му да се състезават до оголените скали отсреща, които се виждаха на около стотина метра.

Той тръгна след нея. Скоро състезанието се превърна в лудо преследване. Джаред я заплаши, че щом я хване, ще натрие лицето й със сняг. Тя му извика през смях, че горчиво ще съжалява, ако посмее да го стори. Имаше трийсетина метра преднина и продължаваше да тича с всичка сила, като се хлъзгаше по заледената на места земя.

На двайсетина метра от скалите, Джаред я настигна, сграбчи я през кръста и я хвърли в една преспа.

— Ах, ти! — извика тя, когато се надигна от снега, плюейки. Джаред се смееше, докато тя, затънала до кръста, риеше снега наоколо и се мъчеше да го отърси от очите и косата си. — Почакай само да те хвана!

— И какво ще направи едно петдесеткилограмово слабаче като теб, ако ме хване? — подигра й се той като избяга встрани.

— О-о-о! — извика тя, сочейки го обвинително. — Не си по-добър от самонадеяните каубои у дома, които казваха, че не мога да участвам в родео, защото съм момиче.

— И грешаха ли?

— Да, умнико! И ти също!

Виктория загреба шепа сняг и го замери. Завари го неподготвен и го улучи право в лицето. Сега Джаред плюеше сняг. Тя закрещя от удоволствие, хвърли се върху него и го събори по гръб. Завряла лице в неговото, тя възтържествува:

— Никога повече не ме наричай слабаче, господинчо! Иначе ще ти се случи нещо наистина лошо!

— Ама че наивник съм бил, когато те спасих! Винаги си патя от прекалена добросърдечност.

— Твоят живот, господин Супермен, е подчинен на инстинктите ти — прошепна тя и гласът й се промени от внезапното безпокойство, което я връхлетя. — Знам, че си див по сърце.

Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго, дъхът им се смесваше, и те продължаваха да се гледат в упор. Изведнъж Виктория сведе глава и устните им се докоснаха нежно.

Гладът, изострил се по време на въздържанието им, избухна и те започнаха да се целуват с настървение. Виктория чувстваше, че изнемогва от страст и леко ухапа устните му. Целуваха се толкова лудо, че тя се изненада, когато Джаред внезапно се отдръпна. Премигна и видя тревогата, изписана на лицето му.

— Какво има?

— Шшт!

Той се ослуша. В този миг го чу — звук от мотор. Първата й мисъл бе, че е хеликоптерът. Но звукът беше различен. Тя се измъкна от прегръдките му и понечи да се изправи, но Джаред я задържа.

— Не мърдай!

Виктория го погледна и видя самолета. Беше на малко повече от триста метра височина и летеше почти над тях.

— Не трябва ли да се скрием?

— На открито сме и лесно ще ни забележат. Всяко движение би привлякло погледа. Единственият ни шанс е да стоим неподвижно.

— Какво ще стане, ако ни видят?

— Предполагам, зависи кой е в машината. Всеки пилот, който познава областта, ще сигнализира, ако ни види. А властите знаят, че никой няма да е тук по това време на годината, освен ако нещо не е наред.

— Освен ако сме ние — добави тя.

— Да, освен ако сме ние.

Самолетът отлетя. Така и не стана ясно дали ги е забелязал, или не.

— Какво мислиш, Джаред?

— Предполагам, че не са ни забелязали. Но човек никога не знае. Ако ги бях чул по-рано, щяхме да успеем да се скрием в скалите.

— Грешката е моя.

— Не, проблемът е, че ужасно много ми харесваш…

Виктория отново се отпусна върху него и го целуна леко.

— И ти ужасно много ми харесваш!

— Това е истинският проблем, нали?

Тя поклати глава.

— Какво имаш предвид?

— Тъй като вече сме в безопасност, мисля, че проблемът отпада.

— Да не би да предлагаш нещо, Виктория?

— Ами, да.

 

Джаред запали буен огън, за да затопли пещерата. Бяха се любили безумно, неспособни да се наситят един на друг. Скоро след като удовлетвориха дивата си необуздана страст, започнаха отново. Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, и двамата лепнеха от пот и Виктория се чувстваше напълно изтощена.

Остана да лежи по гръб с отпуснати безжизнено ръце. Вътре в нея възбудата все още слабо пулсираше, макар оргазмът й да отминаваше. Дори пръстите на ръцете и краката й бяха изтръпнали.

И Джаред лежеше обезсилен. По дишането му можеше да каже, че е в същото състояние като нея. Не се докосваха, но душите им си принадлежаха, слети в една.

— Винаги ли си така всеотдайна?

— Имаш предвид с други мъже?

— Да.

— Господи, не!

— Защо?

— Защото едва ли някой мъж е толкова умел в любовта като теб, Джаред.

Харесваше му да ласкаят самолюбието му, но Виктория говореше самата истина. Беше си заслужил комплиментите.

След няколко минути той се повдигна на лакът, наведе се и я целуна по устните. След това стана и отиде до прозореца. Виктория забеляза, че той се взира в небето. Досети се, че мисли за самолета.

 

Любиха се отново, този път по-бавно и по-нежно отпреди. После дълго мълчаха и Виктория заспа в прегръдките му.

Този ден беше изкупление за тревожната седмица. Топлотата и близостта им се бяха възвърнали, но никой от тях не беше забравил, че живеят на заем.

На следващата вечер, след като стоплиха вода и се изкъпаха един друг, се любиха нежно под завивката. След това Виктория положи глава на рамото му и му разказа за баба си и за ранчото.

Джаред изслуша историята и накрая каза:

— Загубих представа за времето. Скоро не е ли Коледа?

— Да, след два дни.

— Ти си ги броила!

— Обичам Коледа — просто призна тя.

— Защо не ми каза, че е толкова скоро? Нали говорихме, че ще украсим елха…

— Наистина ли искаш? Мислех, че тогава просто беше вежлив.

— Съжалявам единствено, че нямаме подаръци и хартия да ги опаковаме.

— Какво щеше да ми подариш, ако можеше да отидеш в магазин?

Той помисли за момент.

— Предполагам електричество, течаща вода и водопровод. Всичко, което ще те задържи тук.

Тя го побутна лекичко.

— Мъжете просто обичат практични подаръци, нали?

— А ти какво би ми подарила?

— Толкова е близо до ума! Сила, за да си простиш. — Той замълча. — Това, което не разбираш — продължи тя, — е, че останалата част от света вече ти е простила за Тод Парнъл.

— Не, не съм сигурен в това.

— Не можеш да съдиш за всички по Стив Парнъл. Той и брат му явно винаги са създавали проблеми. А Стив е просто един антисоциален тип. Той не е добър човек.

— Мисля, че говорехме за Коледа. Утре ще бъде хубав ден. Ще взема брадвата и ще сляза в ниското, за да намеря едно наистина хубаво коледно дърво.

— Добре — примири се тя. — А докато те чакам, ще се опитам да направя някакви играчки.

На следващата сутрин той наистина се приготви да тръгне. Виктория го наблюдаваше, докато си обличаше палтото, шапката и ръкавиците. Когато беше готов, тя се сгуши в него.

— Бъди добро момиче, докато ме няма! — предупреди я той и я потупа с пръст по носа.

— И ти бъди внимателен! Не искам да ти се случи нищо лошо.

— Господи, Виктория, започваш да говориш като истинска майка.

Тя дръпна брадата му.

— Обзалагам се, че ще се изчервиш от тези си думи, когато забременея.

— Знаеш, че животът в планината и без това е суров. Само бебе ни липсва!

— Повярвай ми, все още няма за какво да се тревожиш.

Той преглътна трудно.

— Знам.

Виктория хвана ръката му и я притисна до гърдите си.

— Обичам те, Джаред! Искам да го знаеш.

Очите му блестяха, когато я погледна.

— Това е най-хубавото нещо, което ми е казвал някой от петнайсет години насам.

После я целуна, взе брадвата и излезе.

Виктория затвори внимателно вратата и я подпря с камъка. Обърна се и огледа пещерата, превърнала се в неин дом в продължение на около месец. Джаред го нямаше и сега всичко й се стори пусто. Не беше оставала сама от онзи път, когато той беше на лов. Колкото и да бе примитивно това място, бе го споделяла с Джаред и й бе скъпо.

Седна в люлеещия се стол и се вгледа в потрепващите пламъци на огъня. Опита се да мисли за бъдещето, но й беше трудно да си представи времето след Коледа. Беше ли заприличала на Джаред? Нима вече живееше ден за ден и се бе посветила единствено на настоящето?

Не беше се замисляла сериозно как и къде ще живее. Снеговете и любовта на Джаред я бяха накарали да направи по-лесния избор. Означаваше ли това, че се е предала и остава тук до пролетта?

Виктория не искаше да мисли за това точно сега. Дълбоко в себе си тя се тревожеше за Джаред, което изглеждаше малко глупаво. Та той беше доказал, че може да се грижи за себе си по-добре от всеки друг! Нима можеше да се върне в Калифорния и да престане да мисли за него? Не! Постоянно щеше да си го представя как седи сам в пещерата или как се разхожда до водопада…

Тя придърпа люлеещия се стол близо до прозореца и се опита да почете. Но не можеше да се концентрира. Опита да си намери някаква работа, но нямаше много какво да се прави.

Не беше много гладна, но изяде една ябълка. Свърши, сложи ръце на хълбоците си и извика високо:

— О, по дяволите!

Май започваше да полудява.

Спасението бе да излезе навън, да глътне малко чист въздух и да се поразтъпче. Бързо се зае да навие кожи около краката си, облече си палтото, ръкавиците и шапката, и излезе. Мраз бе сковал всичко наоколо и вятърът бе стихнал, което бе необичайно. Слънцето се мъчеше да проникне през облаците.

Тя си проправи път през снега към билото на хълма, където обикновено се разхождаха с Джаред. Почувства се някак особено тук без него. Толкова бе свикнала с компанията му, че сега изпита безкрайна самота. Наистина го обичаше и това я тревожеше.

Ако любовта й беше истинска, как щеше да живее без него? Нима щеше да идва в планината да го вижда? Трябваше ли да живее в неговия измислен свят или трябваше да се върне в своя собствен?

Виктория така бе потънала в мисли, че не чу самолета. Когато звукът от мотора накрая я извади от унеса й, тя видя гигантската птица да лети над долината. Застана в ужас. Беше застанала на открито, на върха на хълма и на петдесет метра наоколо нямаше къде да се скрие.

Спомни си думите на Джаред, че и най-малкото движение би привлякло погледа и застана неподвижно като Статуята на свободата в залива на Ню Йорк. Бавно се сниши, за да стане по-незабележима.

За неин още по-голям ужас самолетът плавно се издигна и направи кръг към веригата хълмове откъм нейната страна. И тогава се насочи точно към нея. Този път не отлетя, както винаги досега. Задържа се, закръжа като гигантски лешояд, съзрял труп на заснежената земя.

След третия лупинг, все по-ниско и по-ниско, стана ясно, че са я забелязали. Тя се стъписа при мисълта, че е издала Джаред. Ако случайната й грешка завършеше с идването на властите, той никога нямаше да й прости. И тя никога нямаше да си прости.

След пет мъчителни минути самолетът най-накрая отлетя в посоката, от която бе дошъл. Виктория не знаеше какво да мисли, нито какво да прави. Поне не я бяха видели да излиза от пещерата. Беше на около стотина метра от нея и знаеше, че трябва незабавно да се скрие.

Изтича до пещерата. Когато се озова вътре, усети, че се бе изпотила от напрежение. Сърцето й лудо препускаше. Изпита ужасното чувство, че светът, който бе оставила зад себе си, отново бе навлязъл в живота й. Въпросът бе дали светът, който бе открила с Джаред, ще бъде разрушен.

 

Когато вече се бе спуснал по склона, Джаред чу самолета за първи път. Досега внимателно бе избягвал дълбокия сняг, тъй като имаше опасност от лавини, но когато го видя, се разтревожи и навлезе в гъстата гора.

В продължение на няколко минути следи как самолетът кръжи над хълма, недалеч от пещерата. Дали пилотът бе забелязал нещо? Джаред беше минал през този район, когато се спускаше и следите му в снега сигурно се забелязваха. Съмняваше се, че точно това бе привлякло вниманието на пилота. Трябва да беше забелязал нещо друго.

Самолетът, прелетял над тях миналата седмица, го беше разтревожил не на шега, а сега безпокойството му се бе удвоило. Реши да се върне в пещерата веднага щом намери елха за Виктория.

Спусна се още стотина метра надолу по хълма и стигна до една горичка от борове, откъдето сечеше дърва за огрев. Виктория бе споменала, че иска някое двуметрово дърво и той се огледа наоколо. Навлезе в гората, като внимателно избираше, докато накрая намери това, което търсеше. Беше съвсем малко по-високо от него и беше стройно и клонесто. Представи си как ще се усмихне Виктория, когато го внесе в пещерата.

Започна да сече и дървото падна на шестия удар. Окастри по-ниските клони и го повлече, като се стремеше да се връща точно по дирята, която беше оставил на идване.

Последния път, когато бе имал коледно дърво, майка му умираше. Беше му дала пет долара и ключа от колата й, за да купи някое. Всичко, което можа да намери за тези пари, беше едно малко хилаво дръвче. Сложи го в спалнята й, за да може да го вижда и го украси. Тя почина месец по-късно, на сутринта след големия им мач с „Чехалис“.

Джаред винаги си бе мислил, че това ще си остане последният път, когато бе споделял Коледа с някой много близък за него човек. Ала сега, когато Виктория бе му станала толкова скъпа, празничното очакване се бе завърнало в сърцето му и той мечтаеше да празнуват двамата.

Вече бе започнал да се изкачва обратно по планинския склон, когато отново чу в далечината звук на мотор. Вдигна поглед и накрая забеляза хеликоптер, идващ откъм долината. Самолетът беше забелязал нещо и сега хеликоптерът идваше да разузнае.

Пилотът насочи машината право към хълма. За негово най-голямо учудване хеликоптерът направи няколко кръга над равното било и се приземи. Джаред изпадна в паника — машината бе толкова близо до дома му. Бяха ли забелязали пещерата? Той стоеше безпомощно и гледаше към хълма, заслушан как звукът от мотора постепенно заглъхва.

— О, Господи! — простена отчаяно с натежало сърце.

Трябва да беше издирващата експедиция. Нямаше място за съмнение. Виктория бе в опасност!

Той бе на около три километра от пещерата, а освен това трябваше да се изкачва. Щеше да му отнеме най-малко час. Захвърли дървото и започна да се изкачва по заснежения склон, помагайки си с ръце и крака. След минути леденият въздух вече пареше в дробовете му и той се задъха. Но нищо не можеше да го спре в желанието му да стигне колкото се може по-скоро при Виктория!