Джанис Кайзър
По закона на сърцето (12)

Дванадесета глава

Прекараха остатъка от деня пред огъня. От време на време разговаряха, но най-вече просто лежаха в прегръдките си или се държаха за ръце и мълчаха.

Виктория изпитваш странно спокойствие и удовлетворение. Нищо друго нямаше значение, освен че е тук, с него. Въпреки изтощението, тя продължаваше да усеща импулсите на онова дълбоко чувство на щастие, че живее и диша до своя любим.

Джаред стана само колкото да донесе купа с храна от килера. Хранеха се един друг с нежна загриженост и на Виктория й се струваше, че цялата вселена се побира в тази пещера и цялата човешка раса е олицетворена в образа на този мъж.

Любовта им бе толкова истинска, толкова съкровена, че тя усещаше тялото и душата си преродени. Всичко, което преди беше важно за нея, сега бе изгубило значението си.

Джаред почти не говореше, но често я докосваше, изразявайки по този начин любовта си. Небрежно си играеше с косата й или с пръстите й. Нежно я целуваше или я милваше. Веднъж дори притисна ухо до гърдите й и остана така в продължение на минути. Най-накрая тя не издържа и го попита какво прави.

— Слушам сърцето ти.

— И какво ти казва то?

— Всичко… Ние си принадлежим…

Тя споделяше това му чувство. В този миг Джаред Уайлд наистина беше всичко за нея.

Не забелязаха кога се стъмни. Дали смяната на деня с нощ означаваше, че трябва да спят, или това се отнасяше само за простосмъртните. Тя се вгледа в лицето му. Изпиталите върховно щастие не се ли докосваха до вечността? За няколко часа или цяло хилядолетие, той беше нейният свят. Едва ли някой бе в състояние да измери щастието…

— Ако можеше да избереш най-прекрасното място на земята в този миг, къде би предпочела да бъдеш? — рече той, свел очи.

— Тук.

— Наистина ли?

— Да, наистина! — Тя прокара пръсти през обърканата му коса. — Днес ти ме накара да го разбера.

Той вдигна ръката й към устните си и я целуна. — А ти кое място би избрал?

— Друго място ли…

Тя се засмя и се наведе да целуне челото му.

— Бих бил навсякъде, стига да съм с теб — добави той.

— Роден дипломат!

— Просто съм прагматик по природа.

— Което ме накара да си спомня, че май трябваше да разтопиш сняг — нямаме вода!

— Мразя да обличам мокри дрехи и да излизам навън — изръмжа лениво той.

— Може да почака до сутринта, нали?

— Не, трябва да го направя сега. Необходимо е време снегът да се разтопи.

— Ще ти помогна.

— Не, остани да топлиш леглото.

Джаред откачи риза и панталони от въжето, нахлузи ги, след това взе едно ведро и започна да носи сняг в големия варел в дъното на пещерата. Направи около дванайсетина разходки и когато накрая затвори вратата и се върна в леглото, беше се вкочанил от студ.

— Не ме докосвай, Джаред Уайлд! — изпищя тя, когато той се опита да се сгуши в нея.

— Следващия път ти ще го направиш — заплаши я той.

— Предложих да ти помогна.

— Виктория, не знаеш ли, че жените са създадени от Господа да стоплят мъжете в леглото и да им осигуряват удобства?

— Грешиш! Приятелят на Робинзон Крузо, Петкан, е бил мъж и, макар и дивак, е…

— Кой донесе водата току-що? Ти или аз?

— Да… — провлече тя. — Като си помисля, от теб май би излязъл един много добър Петкан.

Той я прегърна мечешки и тя отново запищя, защото беше много студен. Не след дълго Джаред се стопли и те останаха да лежат прегърнати. Той бе склонял глава върху гърдите й, а тя си играеше с косата му.

— Зимата едва сега започва, нали? — попита Виктория.

— Да, в началото на зимата сме.

— В началото на декември по-точно — рече тя тъжно и продължи да милва главата му. — От колко дни съм тук?

— От седем.

— Наближава Коледа.

Той не каза нищо.

— Пропускал ли си някога Коледа? Мислил ли си за другите, които празнуват?

Джаред стана сериозен.

— През първите години. Втората или третата зима Маки ми даде транзистор и батерии. Слушах коледна музика през целия декември. Това ме накара да се почувствам още по-тъжен и самотен. В пристъп на отчаяние го хвърлих от скалата…

Разказът му я накара да се върне към настоящето. След като бе преживяла такова дълбоко удовлетворение, Виктория не искаше да мисли за бъдещето. Джаред може би усети безпокойството й, защото побърза да я целуне нежно.

— Не мисли за това. Започнах да свиквам с теб, Виктория — целуна я той отново.

— Знаеш ли, и на мен ми харесва…

Отново се любиха, но по-нежно отпреди. Въодушевлението й обаче, не бе по-малко. Ласките на Джаред я възпламеняваха и тя жадуваше да бъде постоянно с него.

Изпитваше неутолимо желание да бъде обичана. Не можеше да му се насити, нито пък той се уморяваше да бъде мил с нея. Бяха се пристрастили един към друг дотолкова, че ако единият заспеше, другият с интимна ласка го събуждаше и отново започваха любовната игра.

Виктория забрави колко пъти се любиха тази нощ, но всеки път беше различен и вълнуващ. От време на време устните им се сливаха в безпаметно дълга целувка. Веднъж я издебна неочаквано и докато навлизаше в нея, сенките им танцуваха по стените на пещерата и тя виждаше как потреперва и изнемощява от силата на оргазма си.

На сутринта тя се събуди от миризмата на яйца и кафе. Седна и видя, че Джаред вече бе свалил изпраните дрехи. Бе се облякъл и правеше закуската.

— Защо не ме събуди?

— Ти спеше толкова сладко, че сърце не ми даде.

Тя разтри очи. Наистина ли се бяха любили толкова пъти? Без съмнение, беше преживяла ден, изпълнен с най-невероятните сексуални усещания, откакто се помнеше. Джаред беше страхотен мъж.

— Сложих някои дрехи до огъня, за да можеш да ги облечеш — рече той. — Може да са малко влажни, но съвсем скоро ще изсъхнат от топлината на тялото ти.

— Искам първо да се изкъпя.

— По-добре преди това си изяж закуската. Но ако ще се къпеш, снегът още не се е стопил и водата е ледена.

— Не може ли да стоплим малко?

— Газта е на привършване, но ще опитаме на огъня. След закуска обаче.

Тя обу мокасините си и отиде до прозореца. Бурята, вилняла два дни, бе утихнала, ала вятърът продължаваше да фучи и да прониква през пролуките.

— Спряло е да вали — рече тя и потрепери.

— Не за дълго. Мисля, че се задава нова снежна буря.

Виктория зарея поглед отвъд заснежената долина. Попаднали в това девствено кътче, двамата оставаха изолирани от целия свят. Но въпреки че все още изпитваше някои опасения, вече не приемаше уединението им толкова трагично.

Беше й дал много, дарявайки я с любовта си, и за съвсем кратко време двамата се бяха сближили неимоверно.

Виктория го погледна с нескрито възхищение. Спомените от изминалата нощ я възбудиха и тя отново усети топла вълна да се надига у нея. Тялото й потръпна при тайната й мисъл.

Загледа се в снежния пейзаж и се опита да обмисли положението, в което се намираше. Представата за цяла една зима с нощи като предишната, беше прекалено хубава, за да е вярна. Бъдещето криеше толкова неизвестности.

Беше ли убила Стив Парнъл? Или той е оживял и вече е разказал на всички историята за появата на Джаред? Мистериозното й изчезване без съмнение щеше да потвърди думите му. Сигурна беше, че ако наистина се е добрал до града, е представил себе си в най-добра светлина за сметка на Джаред. Можеше да се очаква скоро неговата версия да се разпространи и извън Едгър. Нищо чудно дори националните медии да я подемат и рано напролет из планините да плъзнат репортери и снимачни екипи.

Всъщност кой се интересуваше, че тя е изчезнала? Рандъл Макфърсън беше вън от живота й и просто нямаше кой да се тревожи за нея. Професор Уолтър щеше да бъде загрижен, защото и той имаше дял в предисторията на това приключение, макар в никакъв случай да не може да бъде обвиняван за случилото се. По програма през пролетта Виктория трябваше да чете два курса лекции, но катедрата по антропология лесно щеше да й намери заместник. А тъй като не бе предплатила наема си, хазяйката щеше да изнесе нещата й и да ги складира някъде.

Всички тези грижи й изглеждаха толкова абстрактни и отдалечени във времето и пространството, че й бе трудно да разсъждава разумно. Дали преживяното е Джаред временно я бе пренесло в страната на фантазиите, или щеше да сложи траен отпечатък върху целия й по-нататъшен живот? През април трябваше да поднови договора за наема на ранчото. Нима трябваше да мисли за това, след като не знаеше какво ще се случи до Коледа?

— Ще закусваш ли — попита Джаред, — или предпочиташ да прекараш цялата сутрин в мечти?

Той пристъпи зад нея и я прегърна.

— Може пък да си припомням изминалата нощ…

— Припомняше ли си я наистина?

— Да, и някои други неща…

Той я целуна по шията.

— Щях да се чувствам ужасно, ако вече си забравила…

— Може да казват каквото искат за теб, Джаред, но със сигурност човек не може да те забрави лесно.

Той се усмихна.

— Все пак, бих бил нещастен, ако остана само със спомените за любовта. След закуска имам малко работа.

— Каква?

— Е, като за начало, трябва да щавя кожата на елена. Оставих я навита в склада.

— Как се прави това?

— Трудно. И не е особено приятна работа.

Джаред се оказа прав за щавенето. Виктория го наблюдаваше, докато остъргваше от кожата останалото месо и козина. Миризмата стана непоносима, когато се зае да я опуши на огъня, за да унищожи гнилостните бактерии.

Докато той привършваше работата си, Виктория стопли няколко ведра вода и я изля в големия варел, смеси я със студена и си направи една хубава баня. Джаред я наблюдаваше.

— Ще стопля вода и за теб — рече тя, — но няма да ме докосваш с тези ръце, докато не се изкъпеш.

Тя облече риза и панталони, среса косата си и му стопли вода, точно когато той приключи и простря кожата да съхне до огъня. Докато се къпеше, тя навлече палтото и шапката му и излезе навън да загребе още малко сняг. Беше повече от благодарна да глътне малко чист въздух.

Вятърът се бе усилил. Джаред вероятно бе прав, че се задава нова буря. Това означаваше, че незнайно колко време ще останат заложници на зимата. Виктория отправи тревожен поглед към небето и побърза да се прибере вътре.

Джаред се бършеше, когато тя изпразни последното ведро сняг.

— Как е времето?

— Отвратително.

— Ами тогава не ни остава нищо друго, освен да забравим за останалия свят, и да се отдадем на нашите малки радости — подхвърли той е усмивка.

Тя остави ведрото и го погледна. Бе опознала това тяло, знаеше как ухае, какво е на вкус… Той се възбуди само от погледа й, но тревогите я бяха направили нервна и явно не бе в настроение за интимности. Джаред се протегна, хвана ръката й и я притегли към себе си.

— Джаред, не мислиш ли, че е грешка да използваме секса като прикритие? Не можем да избягаме от реалността.

— Нима така възприемаш нещата?

Тя склони глава на гърдите му.

— Не знам какво да мисля.

Той захвърли шапката й настрани и прокара пръсти през косата й.

— Какво те тревожи?

— Може и да преувеличавам опасността, но неизвестността ме измъчва. Нима не си даваш сметка, че не знаем дали Стив Парнъл е жив, дали ни търсят, не знаем какво ни очаква… Не знаем дори как ще прекараме Коледа!

Той замълча, преди да отговори.

— Искаш ли елха? Мога да намеря. Ще направим играчки. Е, ще минем без лампички.

Тя оцени опита му да разсее тревогите й.

— Ами останалите неща?

— Имаш предвид подаръците, коледните песни и самия дядо Коледа ли?

— Не, глупчо, имам предвид другите неща.

— Нека да се заемем първо с Коледа, а за всичко останало ще мислим после.

Джаред не искаше да избързват. И с право, след като не бяха наясно какво става в Едгър и не можеха да се намесят, нито да си отговорят на някои въпроси.

— Как можеш да си толкова спокоен при такова кризисно положение? — с отчаяние възкликна тя.

— Кризисно положение ли казваш?

— А ти как го наричаш? Не сме на летен лагер!

Той обхвана лицето й в длани и я погледна в очите.

— Нека да хапнем по една хубава пържола за вечеря и да се опитаме да не мислим какво ни очаква. Да се насладим на мига и да бъдем щастливи.

— Ти постоянно заобикаляш проблема! Не осъзнаваш ли сериозността на нещата? Щом стане трудно, и бягаш! Направил си го на осемнайсет, но сега си възрастен човек. Няма ли най-сетне да се изправиш лице в лице с живота?

Той сведе очи и Виктория видя, че го е наранила.

— Съжалявам, ако съм ти причинила болка. Не исках да съм толкова неделикатна. Не трябваше да си го изкарвам на теб.

— Да си го изкарваш на мен? Какво? Не разбирам.

Тя взе кърпата от ръцете му и изтри гърдите и раменете му.

— О, не знам защо започнах този разговор. Безсилието ме измъчва. — Тя го целуна по брадичката. — Ще настинеш, ако стоиш така гол. Облечи се и ще ти помогна да приготвим вечерята.

— Да, мамо — засмя се Джаред.

Тя го шляпна и се отпусна за малко в люлеещия стол. Когато свърши с обличането, мъжът седна с кръстосани крака пред нея и рече:

— Когато те терзаят безрадостни мисли, най-добре е да си намираш някаква работа. Реших да ти направя зимно палто, за да можем да излизаме заедно, когато времето е хубаво. Можеш да ми помагаш. Ще започнем утре сутринта. А когато се почувстваш неспокойна или отегчена, вземи и почети някоя от моите книги. Има да четеш цяла зима.

Виктория се облегна и хвана ръцете му.

— Може да изглеждам смешна в твоите очи, но аз дойдох в щата Вашингтон с намерението да опитомя дивака от Едгър. Исках да те наблюдавам и да открия какво въздействие са оказали върху теб годините самота. Надявах се с повече късмет да те убедя да се върнеш с мен в цивилизацията. Но, знаеш ли, аз съм тази, която се промени. Сега гледам с други очи на твоето отшелничество.

Той я притегли в скута си и я притисна към себе си.

— Не мога точно да преценя как ти се е отразил престоят тук, но се убедих, че човек може да получи много, когато сподели живота си с друг.

Тя отпусна глава на рамото му и въздъхна.

— Ти си толкова добър, умееш да даряваш ласки… Но струва ли си да живеем под вечната заплаха от преследване?

— Така ли се чувстваш наистина?

— Да, сякаш стоя в подножието на планина и само ако извикам, върху мен ще се срути лавина и ще ме затрупа.

— Снеговете през зимата са като потоците през пролетта.

— Писателят Дейвид Торо ли го е казал?

— Не, Боб Симънс, учителят ми по баскетбол.

— Той ли те дари с цялата тази мъдрост, Джаред? — засмя се Виктория.

— Не, с нея се сдобих през всичките тези години на очакване.

— В очакване на какво?

— На теб.