Джанис Кайзър
По закона на сърцето (1)

Първа глава

Виктория Рос беше нетърпелива да пристигне в малкото планинско градче. В продължение на месеци беше проучвала изследванията на професор Уолтър за дивака от Едгър, щата Вашингтон. Детайлите се биха запечатали така силно в съзнанието й, както приказките, разказвани от баба й, когато беше малко момиченце. Историята на този мъж беше истинско предизвикателство за всеки учен. Професорът се интересуваше повече от легендите, които се разказваха за тайнствения дивак, отколкото от самия него. Виктория пък бе силно заинтригувана от личността му.

Отби встрани и спря на пустата главна улица. Слезе от колата и се заслуша във воя на вятъра, който идваше откъм планините, свистеше в клоните на боровете и разнасяше надалеч дима от комините. Въздухът беше пронизващо леден, сякаш слизаше от заснежените планински върхове, а бе едва ноември и оставаха още няколко седмици до началото на зимата.

Тя зиморничаво закопча канадката си до брадичката, прибра кестенявата си коса под шапката и зарея поглед към планините. Потръпна. Някъде там горе той беше сам. Въздъхна, взе куфара от задната седалка, затръшна вратата на колата и се огледа. На улицата се виждаха два джипа, спрели отсреща пред местния бар, а малко по-надолу — раздрънкана бричка.

Икономическото състояние на градчето не беше много добро. Магазините изглеждаха празни, улиците пусти. Спомни си, че професорът й беше разказвал как след изсичането на горите, местните хора преживявали от туристи или от социални помощи.

Професор Уолтър й беше описал толкова подробно града, че всичко наоколо й се струваше познато.

Подмина няколко магазина и спря пред невзрачна сграда, през чиито прозорци се процеждаше слаба светлина. На стъклото се мъдреше надпис „Градски съвет“. През полуспуснатите щори тя забеляза възрастна жена, седнала зад дървено бюро, която пушеше и четеше вестник.

Виктория влезе, без да се двоуми.

Изненадана от появата на непознато лице, жената веднага остави вестника и се изправи.

— Добър ден.

— Здравейте. Търся Уилърд Джонсън, кмета — по-бърза да обясни Виктория.

Жената беше с посивели коси и носеше размъкната бежова жилетка. Тя се усмихна някак смутено и рече:

— Боя се, че си закъсняла с около три месеца, скъпа. Уилърд си отиде през септември.

— Напуснал е града?!

— Само до гробището. Пиенето го довърши. Аз съм чиновничката в общината и временно изпълнявам задълженията му. Казвам се Анна Нортън. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не зная. Дадоха ми само името на господин Джонсън.

Жената си дръпна за последен път от цигарата и я загаси. Погледна към куфара на Виктория и попита:

— По работа ли идваш?

— Не съвсем… Името ми е Виктория Рос. Моят научен ръководител от Калифорнийския университет, професор Уолтър, е правил проучвания в Едгър миналото лято. Тук съм, за да продължа начинанието му.

— А, да, професорът. Спомням си го. Обикаляше целия град и разпитваше всички, като им тикаше под носовете някакъв касетофон. — Тя погледна подозрително Виктория. — Надявам се, нямаш намерение да правиш същото, млада госпожице.

— Е, не съвсем. Тук съм, защото професорът получи инсулт и не може да продължи работата си. Запозна ме с проучванията си за дивака от Едгър и те ме заинтригуваха. Затова дойдох.

— Страхувам се да не отвориш стари рани…

Виктория замълча, за да обмисли внимателно думите си.

— Професор Уолтър ми даде да разбера, че някои от местните хора отказват да говорят за дивака.

— Дивакът, както го наричаш, някога беше обикновено добро момче. Ала преживя доста неприятни неща. Бяха тъжни дни в историята на града и местните жители просто не искат да си ги спомнят.

— Но господин Джонсън…

— На Уилърд Джонсън му беше дошла щурата идея да превърне Джаред Уайлд в сензация като Бигфут и по този начин да привлече туристи в града. Смяташе, че професорът ще му помогне да изпълни своя план.

— Но Джаред Уайлд съществува, госпожо Нортън! Той не е легенда като Бигфут.

— Искаш да кажеш, съществуваше. Той е мъртъв от петнайсет години и е грях, че не го оставят да почива в мир. Нали разбираш, не обвинявам теб лично. Вината е изцяло на местните жители, които разпространяват разни истории, довели хора като теб и професора тук. В продължение на години вестниците се занимаваха с него. Сега пък учените са се заели с това.

В стаята бумтеше голяма печка и беше доста топло. Виктория си свали шапката, приглади коса и разкопча канадката.

— Съблечи я, ако искаш да останеш и да поговорим — предложи жената, като посочи стола срещу бюрото си. — Не искам думите ми да прозвучат враждебно, но не ми харесва начинът, по който говорят за Джаред.

Виктория остави чантата си на края на бюрото, свали ръкавиците и канадката и я преметна през облегалката на стола. Жената я наблюдаваше с нескрито любопитство, което беше обичайно за малките градчета като онова в окръг Сискю, където бе израснала самата Виктория. Всъщност Анна Нортън й напомняше собствената й баба.

— Нямам никакво намерение да ви създавам неприятности, госпожо Нортън — рече Виктория и приседна на стола.

— От какво по-точно се интересуваш? — попита жената, като си играеше с кутията цигари.

— Професор Уолтър изследваше феномена как легендите рефлектират върху социалноценностната система. Моите интереси са по-различни. Дойдох в Едгър, защото искам да науча колкото е възможно повече за самия Джаред.

Възрастната жена извади нова цигара и започна да я върти между изкривените си от артрит пръсти.

— Има публикации във вестници и официални документи. Можеш да ги проучиш.

— Благодаря, сигурно ще ми бъдат от полза. Но професор Уолтър спомена, че храни съмнения относно смъртта на Джаред. Някои хора били убедени, че той все още е жив и че няколко инцидента потвърждавали този факт.

Анна запали цигарата и изпусна облаче дим към тавана.

— Признавам, има такива предположения. Някои от местните хора са достатъчно глупави да вярват, че Джаред все още броди из горите като дивак, убива животни с голи ръце, краде храна и ходи на лов за девици по пълнолуние. — Виктория едва сдържа усмивката си, но замълча и Анна продължи: — Останалите са сигурни, че момчето е мъртво от години.

— Мисля, че се досещам за мнението ви по въпроса — рече Виктория и се облегна на стола.

Предразсъдъците и личните предпочитания винаги влияеха върху индивидуалната интерпретация на фактите и Анна Нортън не правеше изключение. Както и самата Виктория. Емоционалната, или по-скоро романтичната й нагласа, а караше да вярва, че Джаред Уайлд е оцелял през всичките тези години, но като учен тя вярваше единствено на факти и доказателства.

— Разбрах, че Джаред е искал да са укрие от закона — рече Виктория. — Така е, нали?

— Не съвсем — рече Анна и смукна от цигарата. — В края на краищата, областният съдия реши да не предявява иск към него. Но Джаред вече беше офейкал.

— Какво точно е направил? Сведенията на професора не бяха пълни.

— Това е дълга история и предполагам, никому няма да навреди, ако ти я разкажа. Някога Джаред беше мил и почтителен. Петгодишен той изгуби баща си във Виетнам. Майка му се разболя от рак и почина, точно когато бе постъпил в гимназията. Нямаше роднини и, за да не отиде в сиропиталище, Боб Симънс, треньорът по баскетбол, го взе при себе си. Джаред беше звездата на отбора и двамата станаха близки приятели. Той остана при Боб и съпругата му, докато завърши училище. Тогава започнаха неприятностите.

— Какви неприятности?

— С Тод Парнъл. Джаред беше местната знаменитост. Беше много привлекателен и момичетата го боготворяха. Тод беше добър атлет, а и не му отстъпваше по външност. Само че Тод произхождаше от фамилията, която управляваше града, гледаше отвисоко на Джаред и не криеше презрението си към него… Фатален се оказа фактът, че и двамата харесваха едно и също момиче. Тод вече беше излизал с Трейси Емерсън, преди тя да се влюби в Джаред. Каква любов! И въпреки че Джаред възнамеряваше да отиде в колеж, заговори се, че ще се женят. Бащата на Трейси съвсем не беше във възторг от идеята, отчасти заради амбицията да омъжи дъщеря си за Парнъл, отчасти защото искаше тя също да продължи образованието си. Кулминацията настъпи, когато плъзна слух, че Трейси е бременна. Оказа се наистина само слух. Но Тод реши, че щом той не може да има Трейси, то и Джаред никога не ще я притежава. Разказват, че Тод и по-големият му брат, Стив, замислили да застрелят Джаред и вероятно биха го сторили. Чичо им беше шериф и семейство Парнъл си въобразяваха, че стоят над закона. Без съмнение една нощ Тод издебнал Джаред и Трейси, когато двамата били край реката. Имаше една алея, където влюбените, често се разхождаха. И тогава Тод и Джаред се счепкали. Свадата прераснала в кървав бой и Тод издъхнал.

— Но как е станало?

— Тук започват разногласията. Трейси казва, че Тод нападнал пръв и Джаред трябвало да се защитава. Стив твърди, че видял всичко от мястото, където се криел, и че Джаред продължил да удря Тод, дори след като онзи бил паднал. Стив носел пушка и когато разбрал, че брат му лежи бездиханен, започнал да стреля. И Джаред си плюл на петите. Отбил се вкъщи, взел си някои неща, поел към планините и никой повече не го видя.

— Властите го преследваха, нали?

— О, полицията не щади сили тогава! Семейство Парнъл искаха възмездие. Но всички искове бяха оттеглени след показанията на Трейси. Това обаче не възпря хората да застанат на едната или на другата страна. Някои изтъкваха бягството на Джаред като доказателство, че е виновен. Други пък твърдяха, че нямал избор. Семейство Емерсън се погрижиха Трейси да напусне града.

— Каква тъжна история!

— Знам, че звучи мелодраматично като в евтин сериал. Ала тогава градът се раздели на два враждебни лагера. Боб Симънс направи всичко възможно, за да намеря момчето. В продължение на месеци търси Джаред с надеждата да му съобщи, че е безопасно да се завърне, но не намери и следа от него. След година семейство Симънс напуснаха града, защото Боб рискуваше да остане без работа след всичко, което се случи. Цялата история наистина е много тъжна…

— Нали има съобщения, че на няколко пъти са забелязвали Джаред? Защо ги подминавате?

— Най-вече заради източниците — отвърна Анна и изпуска струйка дим. — Братът на Тод твърди, че веднъж повалил Джаред на земята и се сбил с него. Ала много хора не му вярват, защото Стив прекалява с пиенето. И други твърдят, че са виждали Джаред отдалече или в тъмното, но нищо определено, като историята на Стив. Толкова години минаха, но хората вярват в това, в което искат да вярват. Аз лично бих желала да престанат да спекулират с тази история.

Виктория остана малко разочарована. Беше карала като луда до Едгър. Напълно възможно беше ентусиазмът да е замъглил чувството й за реалност и пътуването да се окаже само загуба на време. Ала най-добрият начин да открие истината беше да разговаря с всички, които твърдяха, че са виждали Джаред Уайлд.

— Изглежда, трябва да поговоря със Стив Парнъл — рече Виктория.

Анна изгаси цигарата си.

— Ако си падате по истории за призраци — отговори тя и погледна стенния часовник.

— Мисля, че трябва да вървя. Отнех ви доста време.

— Казах ти всичко, което знам — завърши Анна. — Предполагам, един ден останките на Джаред ще бъдат открити и тогава тази история окончателно ще затихне.

— Може ли да ви задам един последен въпрос? Ако този Стив Парнъл е прав и Джаред наистина е все още жив, как мислите, че изглежда?

— Той е мъртъв, госпожице!

— И все пак, ако приемем, че е жив?

— Тези, които вярват на измишльотините на Стив, мислят, че Джаред се е превърнал във върколак. Никога не бих повярвала. Убедена съм, че ако беше жив, би имал същото добро сърце, както когато беше малко момче.

Виктория взе куфара си и се запъти към вратата.

— Имате ли някаква представа къде бих могла да намеря Стив?

— Най-вероятно в бара. Нагоре по улицата.

— Е, благодаря за всичко, госпожо Нортън.

— Джаред го няма и ще е най-добре за всички нещата да си останат така.

Виктория огледа пустата улица. Двама мъже излязоха от бара, качиха се в единия джип и потеглиха.

Жителите на града бяха обзети от настроения, непонятни за Виктория — страх, апатия и недоказани подозрения…

Ами ако Джаред наистина беше жив? Никой ли не се трогваше, че е прекарал в самота и мизерия цели петнайсет години? Как ли изглеждаше сега? Срещата с него би била сбъдната мечта за всеки учен.

Виктория беше в състояние да го разбере.

Тя самата произхождаше от малко провинциално градче в подножието на планините Салмън в Северна Калифорния. И тя като Джаред беше загубила родителите си рано. Но животът и не беше взел такъв трагичен обрат. С парите от влога, който й бе открила баба й и с наема от ранчото, тя беше успяла да завърши образование и бе намерила своето място в живота.

Приближи колата и постоя замислена, въпреки пронизващия вятър, докато очите й се насълзиха от студа.

Облаците над планинското било розовееха. Смрачаваше се.

Дали да потърси мотел, или първо да се обади на Стив Парнъл? Барът беше отсреща и тя реши да попита за него.

Не обичаше да посещава съмнителни заведения, но сега смело прекрачи прага. С изненада откри, че барът се казва „Бигфут“.

Трябваха й няколко секунди, за да привикне с тъмнината. Заведението беше полупразно. Зад бара стоеше едър мъж с рунтава брада. Имаше половин дузина столове, но само един беше зает.

Огледалото зад гърба на бармана просветваше, украсено с лампички, вероятно останали от миналата Коледа. На задната стена висяха няколко фланелки с надпис „Бигфут“. Виктория преброи шест маси и печка срещу бара.

Самотният клиент и барманът я изгледаха с любопитство. Тя приближи, остави куфара и седна на близкия стол.

— Добър ден — поздрави барманът. Беше по-млад, отколкото изглеждаше на пръв поглед, около трийсет годишен.

— Здравейте — отвърна тя и погледна към единствения клиент, петдесетгодишен мъж.

— Какво ще обичате?

— Всъщност търся един човек. Стив Парнъл.

— Беше тук преди малко. Изпуснахте го.

Виктория реши, че трябва да е бил един от мъжете, които видя да се качват в джипа.

— Ама че късмет — промърмори тя.

— Стив сигурно ще се върне след около два часа. Ако искате, можете да го почакате.

— Не, нямам толкова време — поклати глава тя.

— Ще пиете ли нещо?

— Да, една кока-кола.

— Само това ли?

— Да.

— Разбрано, една кока-кола! — След минута той се върна с чаша и бавно й наля. — Заради Стив ли сте в града?

— Не, но разбрах, че той е човекът, с когото трябва да поговоря.

— Сигурен съм, че би бил доволен да го чуе — подсмихна се барманът.

— Чух неговата версия относно съдбата на Джаред Уайлд. Затова искам да се срещна с него.

Барманът погледна към възрастния посетител. Онзи се ухили и отпи от бирата си.

— Джак, според теб Стив има ли някаква версия?

— И още как! — ухили се още по-широко клиентът.

— Много хора могат да ви кажат това-онова за Джаред — рече барманът. — Ако се интересувате, разбира се.

— Познавахте ли Джаред?

Той се почеса по брадата.

— С Джаред сме играли заедно баскетбол в отбора на гимназията цяла година. Да, познавам го доста добре. Беше свястно момче. Харесвах го.

— Как мислите, дали е жив?

Барманът се замисли за момент.

— За разлика от мнозина, аз съм склонен да вярвам на Стив Парнъл. Няма причина да лъже, че е виждал Джаред.

— И Стив е един! Ако може да се вярва на алкохолик… — подхвърли клиентът.

— Той разказва едва и съща история и когато е трезвен, и когато е пиян, Джак.

— Но трезвен ли е бил, когато твърди, че го е видял?

— Вие не вярвате, така ли? — обърна се Виктория към мъжа.

— След петнайсет години, Джаред със сигурност е опнал петалата. Просто не вярвам, че е жив.

Виктория отпи от кока-колата.

— Все пак мисля, че трябва да поговоря със Стив.

— Ако искане да чуете всичко от първоизточника, значи наистина трябва да го видите — съгласи се барманът. — Стив не си пести думите, особено що се отнася до Джаред.

— Смятате ли, че Джаред е искал да убие Тод Парнъл?

— Не знам. Но Стив е убеден, че е било убийство. В началото смятах, че Стив лъже, ама никак не ми се вярва някой да преследва призрак цели петнайсет години заради някаква измислена история!

— Това са глупости — подхвърли Джак и отпи от бирата си.

— Както виждаш, хората тук са на различни мнения — подсмихна се барманът.

— Очевидно — съгласи се Виктория. — Да предположим, че Джаред живее никъде в пущинака. Мислиш ли, че е озверял?

— Сигурно, щом е трябвало да оцелява. Вероятно съвсем е подивял. Представи си да не говори с друго човешко същество в продължение на петнайсет години! Ако е жив, със сигурност не е с всичкия си.

— Би било интересно да поговоря с него… — рече Виктория.

— Нима ще повярвате на бръщолевенията на Стив Парнъл, госпожице? Е, бих могъл да ви разведа из пущинаците. Евтино ще ви излезе — каза клиентът през смях.

— Имате ли някаква представа къде отиде Стив Парнъл?

— Вероятно вкъщи. Мисля, че Том го откара.

— Къде живее?

— На около миля източно от града. В доста хубава вила. Намира се сред боровата гора отдясно на пътя. Няма начин да я пропуснете.

— Колко ви дължа? — посочи празната си чаша Виктория.

— Един долар.

Виктория остави банкнота от два долара на бара, благодари и се приготви да тръгне.

— Наистина ли възнамерявате да търсите Джаред, госпожице? — попита клиентът.

— Може би. Защо?

— От въпросите, които зададохте, реших, че сте репортер или нещо такова и сте решена на всяка цена да откриете Джаред.

— Не съм репортер, но съм заинтригувана от тази история.

Мъжът заби поглед в чашата си.

— Не казвайте пред Парнъл, че съм ви предупредил, но няма начин той да не спомене каква нужда има Джаред Уайлд от жена… — ухили се мъжът. — Но истината е, че Стив е този, който се нуждае от жена. На ваше място, бих внимавал.

— Не говори така, Джак. Ще уплашиш дамата.

Виктория взе куфара и се усмихна.

— Благодаря, но не се плаша лесно. Все пак няма да забравя предупреждението ви.

Тя се обърна и излезе от бара.