Джейн Фийдър
В огъня (7)

6

Пен остави гергефа настрана и се надигна.

— Кавалер Д’Арси, позволете да ви представя на нейно височество. — Тя се запъти към него, протегнала ръка за поздрав.

Усмивката й е невероятна, помисли си Оуен и се наведе над ръката й. Усети топлата, суха длан, лекото потръпване на пръстите. Щедра усмивка, нито кокетна, нето изкуствена. За първи път му направи впечатлеше, че зъбите й не бяха съвсем равни и това придаваше на усмивката нещо пикантно. Пръстите му стиснаха нейните здраво и той задържа ръката й малко по-дълго, отколкото предписваше етикетът.

Косата й отново беше разпусната. През челото й минаваше тънка лента, обшита с бисери. Гъстите кестеняви къдрици падаха свободно по раменете и закриваха превръзката на тила й. Оуен посегна незабелязано и опипа раненото място.

— Как сте? — пошепна той и Пен възприе мекия, мелодичен глас като милувка. Гласът му я милваше със същата чувственост като топлото докосване на пръстите му под косата й.

Но нямаше време да му отговори.

— Кавалер Д’Арси, радваме се да ви видим сред нас. Добре дошли!

След ясните думи на принцеса Мери, в които се усещаше едва забележима недостъпност, Оуен побърза да пусне ръката на Пен. Задържа погледа й за секунда и усмивката му й напомни за тайното им съгласие. После застана пред принцесата, поклони се със съвършена учтивост и Пен неволно се запита дали някой беше забелязал краткия миг на тяхната интимност. Да, кратък, но толкова интензивен, че сигурно всички го бяха усетили.

Бързият оглед на присъстващите й показа само очаквания умерен интерес към новодошлия. Никой не гледаше към нея. Тя въздъхна облекчено и последва Оуен към стола на принцесата.

Кавалерът свали баретата си, украсена със скъпоценни камъни, и направи дълбок поклон.

— Вие ми оказвате незаслужена чест, принцесо!

— Напротив, кавалере. Ние всички ви дължим благодарност, че сте спасили живота на лейди Брайънстън.

— Щастлив съм, че моята скромна помощ е привлякла вниманието на ваше височество.

— Хубави думи, сър! — Принцесата го погледна одобрително. — Аз не прекарвам много време в Лондон, иначе със сигурност щяхме да сме се срещнали.

— През последните години посещавам Англия твърде рядко — обясни спокойно Оуен. — Предпочитам спокойния живот.

— Усмихна се и прие с учтив поклон да седне на столчето, което му посочи принцесата. — Имам имения и лозя в Бургундия, които ми отнемат много време, но и ме даряват с разнообразието, което ми е нужно.

— О, така ли? — Мери го погледна недоверчиво. — Не ми приличате на човек, който се е оттеглил от двора, кавалере.

— Външността лъже, мадам — изрече сериозно Пен, цитирайки думите на Оуен в таверната. Той я погледна крадешком и видя как очите й блеснаха предизвикателно.

Мери кимна и изгледа единия, после другия.

— Пен каза, че сте се справили с нападателите съвсем сам. Това е сериозно постижение за човек, който живее уединено.

— О, човек може да живее уединено и въпреки това да се поддържа в готовност… за да се изправи срещу неприятните страни на градския живот — отговори спокойно Оуен.

— Кавалерът свири на арфа, мадам — подхвърли Пен. — Осмелявам се да твърдя, че това е отражение на спокойната, уелска страна на същността му.

Младата жена все повече се учудваше на себе си. Изпитваше неудържимо желание да се шегува и да го предизвиква. Чувстваше се като дързък картоиграч. Какво необикновено усещане. Не се беше чувствала така от смъртта на Филип.

— Учудващо занимание за мъж, кавалере! — Мери изглеждаше искрено изненадана. — Бихте ли ни изсвирили нещо? Една от дамите ми притежава много добър инструмент.

Като погледна Пен и прочете в погледа й дяволитост и предизвикателство, Оуен остана смаян. Знаеше, че тя е умна и интелигентна, както и че преследва целта си със страст, която може да се превърне в мания. Ала никога не беше очаквал от нея момичешка дързост — това беше по-характерно за Пипа. Пен притежаваше достатъчно дълбочина и беше страдала твърде много, за да се радва като хлапачка, че го е надхитрила.

— За съжаление ме сварвате неподготвен, мадам — опита се да откаже той и автоматично раздвижи пръстите си. — От седмици не съм свирил и ще направя много грешки.

— С арфата може би, кавалере, но с рапирата бяхте безпогрешен — обади се отново Пен. — За което съм ви безкрайно благодарна.

— Е, надявам се някой следобед да дойдете тук с арфата си и да ни изсвирите нещо хубаво, кавалере — съгласи се великодушно Мери. — Обещайте да се подготвите добре!

Оуен се поклони.

— За мен ще бъде чест, мадам.

Движение в отсрещния край на помещението привлече всеобщото внимание. В залата за аудиенции влязоха граф и контеса Кендъл. Като ги видя, Пен се усмихна с обич и гордост. Двамата бяха прекрасна двойка, много по-впечатляващи от всички присъстващи.

— Мисля, че още не познавате родителите ми, кавалере.

— Тепърва ще имам тази чест — кимна той. Веднага бе забелязал радостта й, че вижда майка си и втория си баща, и се запита доколко те участваха в живота на дъщеря си. Пен му бе казала ясно, че не споделят фиксидеята за изгубеното й дете, но историята беше толкова странна, че неверието им сигурно се дължеше на тревогата им за Пен.

— Скъпа моя, трябваше ли да станеш още днес? — Лейди Кендъл се запъти право към дъщеря си.

— О, мамо, уверявам те, че се възстанових напълно от глупостта, която извърших — отговори с усмивка Пен, като внимателно подбираше думите си, уверена, че още не са й простили необмислената постъпка. — Ще позволиш ли да ти представя кавалер Д’Арси? Моля те, благодари му за моето спасение!

Гуинивиър чу ироничния тон, но не го удостои с внимание. Обърна се към съпруга си и лорд Хю изрече спокойно:

— Да, наистина сме много задължени на кавалера. — Усмихна се с обич на доведената си дъщеря и й кимна. — Желая ти добър ден, Пен! Изглеждаш блестящо. Никой не би казал, че си преживяла нощно нападение на крадци.

Пен се изчерви и се поклони пред баща си. Той отново й кимна доброжелателно и посвети вниманието си на Оуен Д’Арси.

— Надявах се да имам случай лично да ви благодаря, кавалере. Също като майката на Пен!

Оуен издържа спокойно щателния оглед на граф и контеса Кендъл. Веднага намери отговор на въпроса си. Двамата със сигурност бяха много загрижени за дъщеря си и я държаха под око. Оставаше му само да прецени колко силно беше влиянието им върху нея.

Той се поклони учтиво и от своя страна огледа внимателно родителите на Пен.

— Лейди Кендъл… милорд.

— Най-сърдечно ви благодаря, кавалере — каза сърдечно Гуинивиър. — Безкрайно съм щастлива, че Пен не е пострадала сериозно.

— Кавалерът се появи точно навреме — намеси се Пен, без да си дава труд да крие подигравката в гласа си. Много добре знаеше, че в благодарностите, с които родителите й обсипваха Оуен, се съдържаше голяма доза критика към нея. — Аз съм му вечно задължена.

Хю улови погледа на Гуинивиър и кимна едва забележимо. Време беше да сменят темата. Пен беше получила добър урок.

— Смятам, че отделихме достатъчно време на чувствата — обобщи с усмивка той. — Кажете, кавалере, отдавна ли сте в Лондон?

— От няколко дни, милорд. Имам да свърша някои делови работи, освен това възнамерявам да прекарам Коледа в Лондон. Отдавна не съм празнувал Рождество по английски… още откакто бях дете. — Усмивката му беше открита и дружелюбна.

— Тогава ще се радваме да бъдем между първите, които ще ви поздравят, сър. — Поканата, която му отправи Гуинивиър, беше абсолютно искрена. — Ще се радваме да прекарате празниците с нас в Холборн.

— За мен ще бъде чест, лейди Кендъл. — Оуен погледна Пен и очите му блеснаха развеселено. Усещаше, че размяната на светски учтивости я изнервя. — Ще позволите ли да изведа дъщеря ви на малка разходка?

— По-добре отправете този въпрос лично към Пен — засмя се Хю.

— Съпругът ми е прав, кавалере — подкрепи го Гуинивиър. — Не се нуждаете от нашето разрешение. Пен сама определя живота си.

Оуен погледна Пен с високо вдигнати вежди.

Тя наистина искаше да говори с него на четири очи. Той й бе казал, че ще обмисли на спокойствие проблема с детето й, и сигурно го бе направил. Вероятно с това се обясняваше трепетното очакване, с което я изпълваше присъствието му.

Пен си представи лицето на Филип и в сърцето й пламна чувство за вина. Усети, че се изчервява, и бързо се обърна настрана. Кихна и трескаво затърси кърпичката си.

— Надявам се, че заедно с драскотините и сините петна не сте си навлекли и някоя настинка — отбеляза Д’Арси. — Нощта беше много студена.

— О, не, нищо ми няма. Вероятно е от въздуха. Очите му отново светнаха развеселено.

— Искате ли да ми покажете дългата галерия, лейди Пен?

Доколкото знам, там има няколко интересни портрета на Холбайн.

— Моят прачичо крал Хенри беше благодетел на Холбайн — чу се в този миг детски глас.

Джейн Грей, крехка фигурка в проста лавандуловосиня рокля, се бе приближила безшумно до тях. Момиченцето се поклони леко и веднага се обърна към лейди Гуинивиър.

— Лейди Кендъл, надявах се да поговоря с вас за онзи текст на Тацит, за който стана дума миналия път. Ще имате ли малко време? — Момичето хвърли поглед към вратата и потрепери.

Гуинивиър веднага разбра: Джейн се страхуваше, че ще се появи ужасната й майка и ще сложи край на учените им разговори. Сложи ръка на мършавите рамене на момичето и отговори:

— С удоволствие, мила. Наистина трябва да обсъдим текста по-подробно.

Когато двете се оттеглиха в едно тихо ъгълче, Хю остана още малко при Пен и кавалера. Погледът му беше спокоен и ненатрапчив, но Оуен изпита чувството, че този човек е в състояние да проникне и в най-тайните му мисли. Хю потвърди с усмивка поканата на съпругата си и се оттегли. Пен избухна в тих смях.

— Бедната Джейн! Колко щастлива щеше да бъде, ако имаше майка като нашата. Мама никога не е казвала, че Пипа и аз сме я разочаровали — но ние знаем, че много страда от нашата липса на интерес към учението. За нея тази липса е, меко казано, непонятна. Добре, че Ан се интересува от наука повече от нас.

Оуен сложи ръка на рамото й и внимателно я обърна към вратата, която извеждаше в Дългата галерия.

— Значи майка ви е учена?

— О, да! Разговаряше за наука със стария крал Хенри… успя да се справи даже с интригите на лорд Кромуел, лорд пазителя на печата, както и с целия коронен съвет, когато я обвиниха в измяна. — Пен поклати глава и в погледа й блесна възхищение. — Няма друга жена, умна като мама!

„Защо тогава майката и лорд Хю не вярват в историята за първия си внук…?“

Не, той беше единственият, който й вярваше. Когато напуснаха салона, Пен се усмихна облекчено и обърна светналото си лице към Оуен. Бе преписала страницата от сметководната книга и помнеше всички имена и суми. Днес кавалерът трябваше да й обещае, че ще отиде в Хай Уайкомб и ще потърси споменатите личности.

В усмивката й има пресметливост, размишляваше през това време Оуен. Днес беше различна, без обичайното си открито дружелюбие. Очевидно искаше нещо от него. Е, той беше готов да се прояви като внимателен партньор.

В Дългата галерия беше пълно със слуги, вратари и херолди. Дрънчаха прозорци, вятърът влизаше свободно през големите процепи между рамките, тежките стенни килими пред студените каменни стени се издуваха. Пен тръгна бързо в друга посока. Галерията не беше подходящо място за споделяне на тайни.

— Няма ли да разгледаме картините? — попита разочаровано Оуен. — Творбите на Холбайн ме интересуват извънредно много.

— По-късно. Сега искам да говоря с вас.

— Не можем ли да разговаряме, докато гледаме картините? — той се шегуваше, но тя явно не беше в настроение за игрички.

— Да идем ей там — предложи Пен и се запъти към един страничен коридор.

Оуен я последва. Благодарение на дългите си крака я следваше без усилие, макар че тя буквално тичаше. Тази част от характера на Пен го възхищаваше. Сега се държеше като предишния ден, когато я бе последвал в библиотеката. Загадъчна и енергична. Жена със силна воля, която искаше да го използва за целите си.

Пен премина през още няколко коридора, докато стигна до затворена врата в края на дълга галерия без прозорци.

— Искам да говоря с вас поверително — започна тя още щом пристъпи прага на покоите си.

— Така си и мислех — промълви той и влезе след нея.

— След като прекарахме цяла нощ заедно, не виждам защо да не се скрием тук — заяви Пен и в думите й имаше нещо като оправдание.

— Права сте — кимна спокойно Оуен. — Но каква е причината? — И тихо затвори вратата зад себе си.

— По-добре я оставете притворена — помоли Пен.

— Ах! — Той отвори отново. — Широко отворена ли да я оставя или само открехната?

— Не ми се присмивайте — помоли тя.

— Добре, добре. — Оуен изпълни желанието й. — Прощавайте, но ще си позволя да ви напомня, че двамата сме възрастни хора и сме стигнали до точката в живота си, когато можем спокойно да пренебрегваме общоприетите правила на приличието. Майка ви каза нещо в този дух.

— Вероятно сте прав. — Пен въздъхна тежко. — Двадесет и шестгодишната вдовица стои практически извън злото и доброто. Само младите жени трябва да пазят доброто си име, нали, кавалере?

— Сега вие ми се надсмивате — укори я той и видя как в очите й блесна смях. Пен не издържа и се изкиска тихо.

Оуен огледа помещението и затърси неща, които да му дадат още сведения за характера на Пен Брайънстън. Покоите й бяха красиво обзаведени: по стените висяха гоблени в топли цветове, излъсканият под беше покрит с дебели, скъпи килими. В камината гореше буен огън. Миришеше на бор. Златната светлина на восъчните свещи, поставени в метални свещници, се отразяваше в боядисаните в бяло греди на покрива.

В голямата, удобна гостна стая в дома на граф Пемброк нямаше почти нищо, което да принадлежи на сегашната й обитателка. Изключение правеше едрият и очевидно доста стар ръждивокафяв котарак, който примигна мързеливо и се протегна в знак на поздрав.

— Това е Мускатово орехче — представи го с усмивка Пен. Наведе се над котарака и притисна лице към корема му. Дебелият й приятел замърка доволно, обърна се по гръб и разпери крака в изблик на радост. — Вече е на шестнадесет години — допълни Пен и го вдигна на ръце. Дългите му крака увиснаха. — Пипа притежава сестра му Лунна светлина. Когато дойдохме в Лондон, не пожелахме да се разделим с любимците си от Дербишайър.

Тя помилва главата на котарака, остави го на леглото и продължи да разказва:

— Не понася да стои сам. Когато принцесата пътува, и той пътува заедно с нас. На новото място обикновено му харесва и тръгва да преследва котките. Кой знае колко много наследници има по страната.

— Великолепен е! — Оуен подръпна нежно ушите на котарака и жестът му показа, че познава предпочитанията на домашните любимци.

Пен кимна одобрително.

— Значи обичате котки?

— Чувствам ги като… роднини. Не са готови на компромиси и цял живот си остават загадъчни.

— Това е вярно — кимна Пен и изведнъж се почувства несигурна.

Настъпи кратко мълчание. Оуен погледна Пен и разбра, че тя е нервна. Лицето й помръкна, смехът в очите угасна, ръцете й затрепериха и тя ги скри в гънките на маслиненозелената тафтена рокля. Цветът отиваше много на кафявите, изпъстрени със златни точици очи, които бяха втренчени в лицето му.

— Казахте, че ще обмислите моя проблем — заговори решително тя. — Имам нужда от вашата помощ.

Оуен кимна замислено и продължи да чеше котарака между ушите.

— Искате да хвърля светлина върху обстоятелствата около смъртта на сина ви.

— Искам да хвърлите светлина върху обстоятелствата около изчезването му! — поправи го решително тя. Приглади косата си, в която танцуваха златни лъчи, и обясни: — Не мога да се справя сама, а никой друг не иска да ми помогне.

— Ще се опитам да ви помогна, но не се знае дали ще открия нещо — каза предпазливо Оуен.

— Разбирам. — Тя му обърна гръб и се загледа през прозореца. — Дори да е мъртъв, аз трябва да знам. Искам доказателство. — Скръсти ръце под гърдите си и се присви, сякаш се опитваше да прогони силна вътрешна болка.

Оуен отиде до вратата и тихо я затвори. Застана зад нея, обгърна я нежно и зарови устни в косите й.

В продължение на няколко мига Пен не се помръдна. После се обърна в ръцете му и опря лице върху гърдите му. Сърцето му биеше равномерно и й вдъхваше спокойствие. Той плъзна ръка по гърба й, помилва плешките, горната страна на гръбнака. Сърцето му ускори ритъма си. Дъхът му стана горещ и остър. Улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. Сега и нейното сърце заби по-бързо.

Устните й се раздвижиха. Подканващо… в радостно очакване? Пен не знаеше, а и не се интересуваше. Имаше само този миг, аромата на греяно вино от устните му, усещането на коравата, но толкова нежна уста. Тя се притисна до него и вдигна ръце да го прегърне. Разперените му ръце обхванаха гърба й, но той остана абсолютно неподвижен. Само устата и езикът му се движеха и я изследваха. Неподвижността му я обгърна, целувката му проникна до дъното на душата й и се усети чак в пръстите на краката.

Целувка на истински майстор, помисли си развеселено Пен, когато отново можеше да мисли. Без настояване, без искане, само сладко сливане и завладяване. Тази целувка беше като дар от небето и в момента тя беше безкрайно доволна, че я получаваше.

Когато Оуен най-сетне отдели устни от нейните и я погледна, никой от двамата не се раздвижи и тя изпита чувството, че телата им са станали едно. Двамата стояха един до друг от цяла вечност — или поне достатъчно дълго, за да се слеят в едно тяло. И това беше съвсем естествено и правилно. Тя затвори очи и се понесе доволно по спокойните черни вълни. Ръцете му я държаха здраво и никога нямаше да я пуснат.

Оуен целуна ухото й и пошепна:

— Е, Пен Брайънстън?

Трябваше й малко време, за да дойде на себе си. Отвори очи, примигна и оскъдно осветеното помещение изведнъж се превърна в ярък летен ден. Оуен я пусна и отстъпи назад. Пен усети горещината на огъня в гърба си и стъпките й отекнаха като гръмотевици в тишината.

— Не съм свикнала да целувам непознати по този начин — пошепна с леко треперещ глас тя.

— Какво ще правим в такъв случай? — попита той и вдигна високо едната си вежда.

— Най-добре да отворим прозореца изцяло — отговори Пен, но тихият й смях не прозвуча много убедително.

— Само за в случай, че го направим отново?

Тя поклати объркано глава. Нищо не й пречеше да пофлиртува безобидно с кавалера. В това нямаше нищо скандално. Вътрешният глас й напомни, че флиртът е начин да си осигури помощта му в опасното начинание. От друга страна обаче, тя се страхуваше от начина, по който бе реагирала на този мъж и целувката му. Имаше чувството, че губи контрол, а на всяка цена трябваше да запази хладния си разум.

— Женен ли сте? — попита внезапно тя, спомнила си любопитството на Пипа.

Светлината изчезна от лицето му — само за секунда, но Пен се разтрепери. В очите му пробяга сянка и затъмни цялото му лице. Много бързо обаче изражението му отново стана спокойно. Усмивката му не казваше нищо.

— Не — отговори натъртено той, — не съм женен. Има ли някаква разлика?

— Да, естествено. Ако пожелая отново да ви целуна по този начин, трябва да съм сигурна, че не навлизам в чужда територия.

Оуен се ухили с разбиране.

— Пряма както винаги! Смятате ли, че отново ще ме целувате по този начин?

Пен наклони глава, сякаш трябваше да размисли.

— Може би да, може би не. Но днес ви доведох тук, за да обсъдим моя случай, кавалере. Не е възможно да отида сама в Хай Уайкомб и да започна да разпитвам. Сигурно ще ме познаят и веднага ще кажат на лейди Брайънстън. Затова си помислих, че вие бихте могли да проведете няколко дискретни разследвания. Направих копие на страницата от сметководната книга.

Тя извади от чантичката на колана си ключ и отиде с бързи крачки до малката ракла в ъгъла. Когато коленичи грациозно, полите й се драпираха красиво около нея.

Оуен я наблюдаваше мълчалив и замислен.

Пен отвори раклата и извади навита на руло хартия.

— Това са имената. Ще разпитате ли тези хора, за да ми помогнете? — Страхът направи въпроса й рязък. Очите й се устремиха с болезнена настойчивост към лицето му. Оуен взе хартията и замислено потупа с нея дланта на другата си ръка.

— Според мен избързвате, Пен. — И остави хартията на близката масичка, без да я разгъне.

Светлината в очите й угасна.

— Няма ли да ми помогнете?

— Напротив. Като ответна услуга.

— Като ответна услуга за какво? — Тя го погледна втренчено. В очите й се сменяха разочарование с объркване.

— Изслушайте предложението ми. — Той направи крачка към нея, но тя се отдръпна. — Не се плашете — засмя се той. — Нямах предвид такава услуга. Макар че — добави и усмивката му се задълбочи — бих бил прещастлив, ако прибавите и нея към онези, които имам предвид.

Пен се опря в стената и разбра, че вече нямаше накъде да отстъпва. Остана неподвижна и зачака приближаването му.

— Не си играйте с мен… Какво е предложението ви?

— Трябва да свърша някои работи в Лондон и те засягат принцесата — обясни спокойно той и обхвана лицето й с две ръце. — Вие ще ми помогнете да ги свърша, а аз ще помогна на вас.

Пен се освободи рязко.

— Изслушайте ме.

— Изразявайте се по-ясно!

— Е, добре. — Той опря ръце в стената от двете страни на главата й и се приближи още малко до нея, за да й позволи да усети топлината на тялото му. Пен не беше в състояние да отдели поглед от черните му очи. Този човек като че ли беше в състояние да чете мислите й!

— Имам нужда от уши и очи в двора на принцесата — обясни без заобикалки Оуен. — Ако се съгласите да ми разказвате за всичко, което Мери обсъжда със съветниците си, ако ме осведомявате за всяка промяна в плановете й и…

— Достатъчно! — извика ужасено Пен. — Искате да шпионирам принцесата!

— Доста силна дума.

— Няма друга!

Лицето му остана спокойно, незасегнато от избухването й; но когато тя се опита да го избута, за да се отдели от стената, той не се помръдна и не я освободи.

— Това не е капан — пошепна той. — Но ако ви направя място, ще избягате. А аз държа да ме изслушате.

Пен стисна устни и не каза нищо. Ала в погледа й светна заплаха.

— Моето правителство е загрижено за принцесата. Не искаме да й навредим, но сега, когато кралят е сериозно болен, нейната позиция е много… деликатна. Никой не знае какво е замислил Нортъмбърленд, но ние сме почти сигурни, че не защитава интересите на Мери. Затова трябва да знаем какво върши той и какво мисли и планира Мери.

Оуен помълча малко, за да й даде възможност да вникне в думите му, и продължи:

— Брат ви заема важно място в дома на Нортъмбърленд и със сигурност знае какво замисля дукът. Лорд Робин вероятно ви разказва за тези неща? — Той я погледна въпросително.

В момента Пен изпитваше към него само презрение и отвращение.

— Искате да се опитам да проникна в тайните на брат си, за да ви ги разкрия?

— Аз бих се изразил другояче — поправи я той. — Ако обичате принцесата, трябва да работите с мен. — Гласът му прозвуча неочаквано остро.

Секундите минаваха, но Пен мълчеше. Оуен опита още веднъж и този път подбра думите си много грижливо.

— Мислех, че се възмущавате от факта, че брат ви върши мръсната работа на Нортъмбърленд. — Погледът му не се откъсваше от лицето й.

Пен шумно пое въздух и лицето й пламна — знак, че беше осведомена за действията на брат си. Очевидно несъщите брат и сестра нямаха тайни един от друг.

— Светът на шпионите не е голям — обясни спокойно Оуен. — Една от задачите ни е да опознаем всички хора, които се движат в него.

Пен отново не каза нищо, но вече бе проумяла, че шпионите по необходимост се познават помежду си. Робин явно знаеше, че Оуен също работи в този тайнствен свят, и това обясняваше явната му враждебност към кавалера.

— Не мислите ли, че е по-добре да се работи за Мери, вместо за дука? — попита настойчиво той.

Макар че имаше свое мнение за Нортъмбърленд, Пен не можеше да приеме подобна обида към Робин.

— Сигурна съм, че Робин прави това от лоялност към Нортъмбърленд и Съфолк. Те са негови приятели и благодетели още от детските му години — защити го разгорещено тя. — За разлика от него вие се водите от собствените си цели!

— Аз съм лоялен към Франция — поправи я той тихо. — Не виждам разлика между брат ви и мен, макар че той служи на човек, чийто мотив е личното честолюбие, докато аз служа на краля и родината.

— Нямате право да критикувате Робин!

— Прощавайте. Просто бях длъжен да обясня.

— По този начин няма да се оправдаете — изсъска тя.

— Щом така смятате. — Оуен вдигна рамене.

— Защо трябва да ви вярвам? Защо да е по-вероятно французите да подкрепят Мери, отколкото например… например испанците? Братовчед й императорът изпрати кораби, които да я ескортират в случай, че реши да отиде във Фландрия. А какво направи Франция?

— Ако напусне Англия, Мери ще се сбогува завинаги с шанса си да седне на трона. Вие го знаете, тя също го знае. Сигурно точно по тази причина още не е избягала. Ние сме готови да я подкрепим в борбата й срещу Нортъмбърленд и съветниците му.

— Във ваш интерес! — Пен буквално изплю тези думи.

— Естествено — гласеше спокойният му отговор. — Аз не се преструвам, че работя от любов към ближния, а ви предлагам честна сделка. Вие ми доставяте информация, а аз ви помагам да търсите истината за сина си. Искам само да добавя, че съм много добър в разкриването на истината.

— Сигурно е така. — Гласът й прозвуча презрително. — Това е част от работата на шпионина!

— Шпионството е много необходим занаят — отговори спокойно Оуен. — Нито един двор, нито едно правителство не могат да съществуват без шпиони. Убеден съм, че вие също го разбирате, макар да не желаете да го признаете.

Пен извърна глава. Той казваше истината. Тя обичаше своя несъщ брат, въпреки че не одобряваше забъркването му в интригите на Нортъмбърленд. Освен това беше убедена, че Робин няма да извърши нищо нечестно, колкото и безскрупулен да беше дукът в своето честолюбие. Робин никога не би се възползвал от тъгата и болката на други хора в своя изгода.

Оуен чакаше отговор и когато не го получи, каза само:

— Предложението ми е в сила, Пен.

Младата жена си пожела да избяга някъде много далеч. Близостта му я объркваше. Единственото чувство, което имаше значение в момента, беше убедеността, че той я е измамил. Първата целувка, постоянната му близост, интересът към нея… само защото е искал да я направи своя съучастница.

Вероятно трябваше да му откаже. Да изкрещи в лицето му, че не иска да има нищо общо с мръсната му дейност и че не желае да го вижда никога повече. Точно това трябваше да направи. Но от друга страна… той беше опитен шпионин. Ако някой можеше да открие истината за сина й, това беше само Оуен Д’Арси. Освен това… може би той беше прав. Може би французите наистина искаха да помогнат на Мери. Пен не се съмняваше, че принцесата е застрашена. Още откакто бе навършила пълнолетие, Мери беше в постоянна опасност.

Но Оуен… той я бе измамил. Остави я да вярва в нещо, което не отговаряше на истината. Всъщност какво значение има това? — запита се тя, изведнъж отрезвяла. Тя също го използваше. Или поне имаше намерение да го направи. Къде беше разликата?

Едновременно с това й стана ясно, че между тях имаше още нещо, нещо друго, което сега не можеше да разбере. Отново усети объркване и го блъсна в гърдите в отчаяно усилие да увеличи разстоянието помежду им.

Оуен отпусна ръце и отстъпи крачка назад. Пен мина покрай него, дишайки тежко, сякаш не й достигаше въздух. Спря в средата на помещението й се обърна към него.

Толкова отдавна не беше хранила надежди…

Той беше единственият й шанс да сложи край на ужасната неизвестност, в която живееше. Толкова дълго носеше в сърцето си мъчителната болка, толкова отдавна гледаше на света през плътно було, което размазваше контурите на всекидневния живот. Пред коравата реалност на нейната фиксидея всичко избледняваше и ставаше неясно. Това беше първата и последната й мисъл всеки ден, всяка нощ.

— Е, добре, съгласна съм — кимна тя. — Ще сключим сделка, която почива на взаимност.

Оуен кимна сериозно.

— Бих искал да не ме гледате с толкова отвращение, Пен.

— Какво очаквате? — отзова се остро тя. — Вие ме принудихте да сключа тази сделка… как бих могла да мисля добро за вас?

— Искам да гледате на мен като на човека, който съм. Аз изпълнявам мисия, участвам в голямата световна игра. И съм прагматик. Брат ви прави същото. Толкова ли е лошо?

— Не се сравнявайте с Робин! Вие сте шпионин и интригант — отговори горчиво тя. — Вие ме измамихте. Преструвахте се, че… че… о, нямам думи! — Тя разпери ръце, за да го задържи далече от себе си.

— Не съм ви лъгал, Пен — отговори вразумително той и посегна да хване ръката й. — Не съм се преструвал. Всичко беше честно. — Поднесе ръката й към устните си и заключи: — Ние ще бъдем партньори. Вие и аз.

Шепотът му прозвуча като обещание, наистина двусмислено, но Пен го схвана по желания от него начин. Пръстите й се стегнаха в хватката му, сякаш се готвеше да забие нокти в дланта му… като в прилив на гореща страст.

— Пен… Пен! Къде си?

Гласът на Робин процепи тишината.

Пен моментално изтръгна ръката си. Лицето й пламна, сякаш бе извършила непростим грях. Точно сега ли трябваше да се появи Робин? Нетърпелив както винаги, брат й вече чукаше настойчиво.

Пен се обърна рязко и отвори широко вратата.

— Какво има, Робин? Принцесата ли ме вика?

Робин веднага забеляза застаналия до камината кавалер Д’Арси и едва успя да скрие слисването си. Оуен срещна спокойно погледа му и кимна. Робин изкриви уста, бузите му се зачервиха от гняв.

— Прощавай, Пен, не знаех, че приемаш гости тук…

— Не бих искал да поставя на изпитание гостоприемството ни, мадам — проговори тихо Оуен и безшумно прекоси помещението. Поклони се пред Робин и изписа на лицето си учтива усмивка. — Радвам се, че ви срещнах отново, лорд Робин. Сигурно няма да е за последен път.

Пен стисна здраво устни. Робин отговори сковано на поклона и не каза нищо.

Кавалерът се сбогува и Пен затвори вратата след него. Вече мислеше само за ролята, която й предстоеше да играе. Всички трябваше да вярват, че двамата с кавалера са добри приятели. Робин не бива да заподозре какво стои в основата на връзката им.

— Какво има, Робин? Защо е това неодобрително изражение?

— Не бива да се срещаш с непознати в покоите си — изрече той и около устата му се изписа добре познатата упорита линия.

— О, не ставай смешен! Никому не дължа обяснение за поведението си, Робин, и не считам за нужно да се оправдавам. Аз съм вдовица, не някоя плаха девойка — и ще се забавлявам, с когото и където искам.

— Ти не знаеш нищо за Оуен Д’Арси — изсъска Робин. — Какво те кара да мислиш, че можеш да му имаш доверие?

— За какво да му имам доверие? — Пен срещна погледа му със същата упоритост.

— Знаеш какво имам предвид. — Зачервените му бузи пламнаха още по-силно.

Пен вече не можеше да се преструва, че се гневи. Двамата с Робин бяха твърде близки и той без съмнение беше загрижен за нея. Само ако можеше да му каже истината и да обясни тази пакт с дявола! За първи път през всичките тези години, откакто се познаваха, тя имаше тайна от него и трябваше да я опази на всяка цена.

— Защо не го харесваш? — попита тя, като се постара да изрази умерено любопитство. Естествено, той нямаше да й каже, но тя беше длъжна да му зададе този въпрос.

Робин избегна погледа й. Наведе се към огъня и разбута цепениците, докато лумнаха буйни пламъци и се разхвърчаха искри. Помещението се изпълни с дим.

Пен се закашля и се опита да прогони дима с махане на ръцете.

— Не си играй с огъня, Робин. Тук е приятно топло.

— Напротив, студено е — защити се той.

Пен отиде до масичката и наля вино в сребърна чаша.

— Дано това те стопли. — Подаде му чашата и отново попита: — Ще ми кажеш ли защо кавалер Д’Арси не ти харесва? Вчера твърдеше, че никога не си го виждал.

Робин отпи голяма глътка. Много искаше да й каже какво знае за Оуен Д’Арси, но не биваше. Засега. Лоялността му изискваше да следва заповедите на Нортъмбърленд. Поне докато нарастващото му недоверие към дука не се оправдаеше. Около клатещия се трон на младия крал се ковяха какви ли не интриги. Умният мъж трябваше да намери сигурна пътека в тази бъркотия. В момента не можеше да си позволи прибързани действия.

— Просто не го харесвам — изръмжа той и преглътна недоволството си от тази полуистина. — В негово присъствие се чувствам неловко. Загрижен съм за теб, Пен.

— Разбирам те. — Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Аз също съм загрижена за теб. Но те уверявам, че нямаш причини да се тревожиш, Робин. Аз съм напълно в състояние да се грижа сама за себе си.

— Така си мислиш — промърмори той и също я целуна. — Какво знаеш за този човек, сестричке?

Пен се поколеба.

— Не много — призна тихо тя и добави целенасочено: — Но харесвам компанията му.

— Да не би да си влюбена в него? — В погледа на Робин светна неподправен ужас.

— О, не, разбира се, че не! — засмя се тя и махна с ръка, защото съзнаваше, че смехът й не е особено убедителен. — Но имам право да се забавлявам, нали? Пипа също го прави и никой не я укорява.

— Пипа е различна. Никой не очаква от нея да бъде сериозна, докато ти винаги си приемала нещата сериозно.

— Да, може би. — Пен го целуна и по другата буза. В момента мразеше и себе си, и Оуен Д’Арси. Но най-силно мразеше майката на Филип. Докато постигнеше целта си, сърцето й трябваше да се превърне в камък.

— Робин, аз те обичам много, но няма да допусна да се месиш в живота ми. Съжалявам, че не харесваш Оуен, защото аз го харесвам. Докато не ми кажеш основателна причина да не му се доверявам, ще следвам инстинкта си и ще продължа да общувам с него. Ясна ли съм?

Робин нямаше какво да отговори. Беше готов да даде живота си за Пен, но тя имаше право да живее, както си иска. Познавате силните й страни, възхищаваше й се и искаше да бъде като нея. Пен не се люлееше като тръстика по вятъра — както правеха повечето хора в техния свят. Тя следваше принципите си твърдо и неотклонно и не виждаше причини да ги променя.

Как би могъл да я защити, без да й се довери? Въпросът щеше да продължи да го измъчва, защото за момента нямаше отговор.