Джейн Фийдър
В огъня (5)

4

Пен се събуди изведнъж и погледна изумено непознатата шарка на балдахина. В първия момент не можа да разбере къде се намира. Завъртя глава и се запита откъде идваше болката в тила й. Едва когато вдигна ръка и напипа превръзката, си спомни всичко случило се предишната вечер.

Надигна се и изохка тихо. Чувстваше се разбита. Отчаяната й борба с просяците в тъмната уличка бе оставила своите следи навсякъде по тялото й.

Стаята беше празна, но огънят гореше буйно с нови дърва. Капаците на прозорците бяха затворени заради студа, но през процепите проникваше слънчева светлина. Сигурно отдавна беше ден. Ако не се появеше скоро в Бейнардс Касъл на Таймс Стрийт, където принцеса Мери гостуваше на граф Пемброк, щеше да настане същински ад.

Тя отметна бързо кожената завивка и стана от леглото, като охкаше тихо. Обувките я чакаха в края на леглото. Тя приседна на столчето пред огъня и ги обу. Очите й пареха. Роклята беше безнадеждно измачкана, чорапите изкривени. В стаята нямаше огледало, но тя си представи как изглежда и неволно се засмя.

Погледът й падна върху воала и бонето, които бе свалила снощи. На перваза на камината откри обкованата със скъпоценни камъни диадема и златните игли. Опипа полуразплетените си плитки и се намръщи. Нямаше дори гребен да се среши. Толкова по-добре.

Изпълнена с решителност, Пен разпусна косата си и я разпиля по гърба. Така беше по-добре, отколкото хлабави плитки и висящи кичури. Усмихвайки се на себе си, тя зарови пръсти в гъстите кестеняви къдрици, за да ги подреди поне малко.

Грижите за външния вид не ангажираха вниманието й, защото в главата й царяха хаос и объркване, бореха се възбуда и страх. Оуен Д’Арси й бе повярвал или поне не бе проявил явно недоверие към историята й. Свикнала да отхвърлят фиксидеята й меко, но категорично, тя не знаеше как да реагира на човека, който не я бе нарекъл глупава фантазьорка.

Но не само това беше причина за смущението й. Самият мъж я объркваше. Когато беше с него, се чувстваше приятно и непринудено като с Робин, но имаше мигове, когато присъствието му й причиняваше толкова силно безпокойство, че я обхващаше страх. Той не беше потърсил запознанството им просто така. Сигурно имаше някаква причина, но каква?

Пен не си правеше илюзии относно външността си. Тя не беше като дяволитата, вечно флиртуваща Пипа, на която мъжете налитаха като мухи на мед. Беше красива, но не и вълнуваща. Филип я обичаше и желаеше, но той не беше от мъжете, пред които жените припадаха. Двамата се обичаха и се желаеха един друг. Помежду им имаше страст и приятелство, но никога този хаос от противоречиви чувства.

Защо мъж от формата на Оуен Д’Арси проявяваше интерес към нея? Кавалерът се различаваше от повечето мъже в двора. Дискретно елегантен, той се движеше самоуверено и непринудено в придворните кръгове, говореше като равен с равен на една обикновена кръчмарка и въртеше рапирата със сръчността на професионален убиец. Този мъж беше истинска загадка.

Изпитваше желание да разгадае тайната му, но в същото време трепереше от страх. В този миг вратата се отвори и в стаята влезе Пен с табла в ръце. Пен се обърна рязко и едва не извика.

— Добро утро — поздрави мъжът и остави таблата на масата.

— Добро утро — отвърна Пен с неговия тон. Кавалерът изглеждаше безупречно, сякаш черната копринена риза беше изпрана, а панталонът и жакетът прясно изгладени.

— Донесох ви закуска. Сигурно сте гладна.

Пен го погледна замислено.

— Да… май умирам от глад. Но цялото тяло ме боли, освен това се чувствам мръсна. Сигурно изглеждам ужасно. — Изведнъж се смути и приглади косата си назад. Пред този съвършен джентълмен се чувстваше ужасно занемарена. Колко е нетактичен, да се яви пред мен в този вид, каза си гневно тя.

— Е, бих казал, че сте изглеждали и по-добре — засмя се той, — но това не е чудно. Искате ли да ви нарежа малко шунка?

Да беше проявил поне малко деликатност и да излъже, възмути се мислено Пен.

— Да, моля ви. — Тя застана до масата, напълни канчето с пиво и пи жадно. — Спахте ли изобщо?

— Да, малко. — Той я удостои с бегла усмивка, сякаш искаше да я успокои, че не й завижда за удобното легло, после й подаде парче хляб с дебел резен шунка.

— Имате вид, сякаш цяла нощ сте спали сън на праведник и след ставане от леглото сте намерили чисти и изгладени дрехи — отбеляза Пен, неспособна да прикрие остротата на тона си.

— Понякога външността лъже — отговори дружелюбно той.

— Сигурно мистрес Райдър се грижи усърдно за нещата викнали живеете тук.

— Да, тя е много внимателна хазайка — потвърди спокойно Оуен. — Изпратих Седрик да докара лодка на водната стълба. Близките ви сигурно вече се тревожат за вас.

Пен веднага съжали за лошото си настроение. Осъзна, че се бе държала глупаво и неблагодарно.

— Принцесата ще си помисли, че съм останала в Брайънстън Хаус — обясни помирително тя.

Оуен вдигна вежди.

— Без съмнение това предположение почива на липса на информация.

— Абсолютно сте прав — кимна Пен. Отхапа парченце хляб, отиде до прозореца и блъсна капаците. В стаята нахлу студен въздух и огънят в камината се разгоря по-буйно. Денят беше кристално ясен. Голите клони на дърветата се очертаваха ясно на фона на сребърно синьото небе. От прозореца се виждаше и реката — сребърносива лента, въпреки ранния час пълна с лодки и салове.

Оуен продължи да реже шунка, като я поглеждаше крадешком. Харесваше му начинът, по който беше разпуснала косата си на гърба. Харесваше гъстите кестеняви кичури и немирните къдрички и изведнъж закопня да ги изчетка с четката. На пръв поглед косите й имаха съвсем обикновен кафяв цвят, но съживен от златни тонове, които блестяха под светлината на зимното слънце.

Пен потрепери и затвори прозореца.

— Прекрасен ден. За съжаление е твърде студено, за да оставим прозорците отворени. — Тя отиде до огъня, за да стопли ръцете си.

Оуен видя, че на превръзката бяха избили кървави петна, и се уплаши.

— Може би не е зле да прегледам раната и да сменя превръзката. През нощта е прокървила.

Пен попила превръзката.

— Мястото е изтръпнало и разранено, но вече не пулсира.

Той застана зад нея, вдигна един кичур и го нави на пръстите си, за да се наслади на копринената му мекота.

Пен остана напълно неподвижна. В докосването му имаше нещо много интимно, по-интимно дори от целувката, дори от почистването на раната. Със свободната си ръка той развърза превръзката и оголи раната на тила й.

— Защо се интересувате от мен? — попита изведнъж Пен.

Оуен почти не се замисли. Вече знаеше, че при тази жена няма да постигне нищо с ласкателства и лъжи.

— Не знам — отвърна тихо той и се засмя нервно. — Не искам да ви обидя, но наистина не знам.

Защо отговорът прозвуча толкова успокоително? — запита се Пен. Може би защото беше достоверен.

— Думите ви не ме обиждат.

— Това ме радва — усмихна се той. — Вероятно това е една от причините, поради които ме привличате, милейди. Вие сте различна. Сред този фалшив свят на измама, лъжи и лицемерие вие сте естествена и искрена…

Въпреки натиска на ръката му Пен обърна глава и го погледна в очите.

— Какво говорите? Нали не сте знаели нищо за мен, преди да ме последвате вчера в библиотеката? Или поне нищо важно!

— В такива случаи обикновено се уповавам на инстинкта си — без да пусне косата й, той взе от масата превръзка и мехлем. — Ако вдигнете косата си, ще ми е по-лесно да превържа раната.

Пен посегна към косата си и пръстите им се докоснаха. По гръбнака й пробяга тръпка.

— И накъде води този интерес, кавалере? — Тя наклони глава под мекия натиск на пръстите му и потрепери от болка.

— Това зависи изцяло от вас, мадам — отвърна шеговито той. — Както вече казах, аз предпочитам доброволни партньорки.

— И будни, доколкото си спомням — допълни Пен със същия шеговит тон. Беше безумие да говори така, но й се струваше напълно нормално… благодарение на енергията, която я заливаше.

— Да, преди всичко будни — кимна той и сложи на шията й чиста превръзка. — Готово! Сега няма да се представите пред близките и приятелите си като окървавен ветеран от войната.

Пен отново разпусна косите си и докосна превръзката.

— Зараства ли раната?

— Изглежда много по-добре и е започнала да се затваря. Може би все пак няма да остане белег. Можем да тръгваме. Седрик сигурно вече е намерил лодка. — Той посегна към тежката й, подплатена с кожи наметка и я загърна грижливо.

Пен вдигна качулката и скри разпуснатата си коса. На мястото, където бе получила удар, високата яка беше скъсана. Диадемата със скъпоценни камъни и златните игли за коса все още бяха на перваза на камината. Пен взе една от иглите и се опита да я закрепи на скъсаното място.

— Аз ще го направя. — Оуен взе иглата от ръката й така непринудено, както би го направил Робин.

Пен започваше да свиква с поведението му. Вече й се струваше абсурдно да гледа на него като на чужденец, макар че здравият човешки разум й нашепваше друго. Тя не знаеше почти нищо за него — или поне доста по-малко, отколкото знаеше за повечето си бегли познати в кралския двор. Никога преди това не беше прекарвала толкова интимна нощ със случаен познат — мисъл, която отново предизвика тръпки по гърба и прилив на енергия в тялото й.

През това време Оуен събра останалите игли и й ги подаде. Пен отвори чантичката на колана си и ги пусна вътре. Сгънатата страница от сметководната книга прошумоля между пръстите й.

Дали Оуен Д’Арси ще й помогне? Бе казал, че й вярва. Но дали щеше да направи нещо конкретно?

— Какво има? — попита той, като я видя да стои неподвижна, замислена, с тънка бръчица между веждите, хапейки долната си устна.

— Тъкмо се питах дали ще ми помогнете да открия какво е станало с детето ми — пошепна тя.

— Как бих могъл да ви помогна?

Тя срещна погледа му и го задържа.

— Споменахте, че ще отидете в Хай Уайкомб и ще разпитате местните хора…

— Това е един от начините.

— Готов ли сте да го направите? — попита направо тя.

В тишината, която последва, Пен чу биенето на сърцето си.

— Ще обмисля какво може да се направи — отговори най-сетне той.

Пен очакваше по-категоричен отговор, но бе готова да се задоволи и с този. Усещаше, че този мъж е единствената й надежда. Защо се бе стигнало дотам — това беше и си оставаше загадка. Но проблясъкът на надежда веднага събуди жизнеността й.

— Много ви благодаря, сър!

Пен извади от чантичката си сребърна монета, поколеба се, но накрая все пак я остави на масата. Обстоятелствата бяха доста необичайни и тя не можеше да знае дали пък кръчмарката няма да се обиди от този израз на благодарност за услугите й. Но мистрес Райдър зависеше от клиентите си и Пен се чувстваше длъжна да си плати.

— Искам да оставя на мистрес Райдър този знак на благодарността си.

— Разбира се — кимна спокойно Оуен. — Можете да бъдете сигурна, че тя няма да го отхвърли.

Пен кимна, остави монетата на масата и прибра диадемата в джоба на наметката си. Посегна към скъсаните си ръкавици и ги нахлузи с мъка.

— Няма да има особена полза от тях, но все пак…

— Вземете моите! — Оуен й подаде чифт ръкавици от черна кожа. — Аз не усещам студа.

Пен не се възпротиви. Ръцете и стъпалата й мръзнеха бързо, затова имаше нужда от топли ръкавици. Пръстите му бяха по-дълги от нейните, но много тесни — ръкавиците му й бяха почти по мярка.

Седрик ги очакваше на водната стълба, потрепвайки с крака и духайки в шепите си, докато гребците оправяха ремъците си и лодката се удряше в кея. Беше твърде студено, за да седят неподвижни.

— Накъде, милорд?

— Бейнардс Касъл. — Оуен скочи в лодката и подаде ръка на Пен. Тя го последва гъвкаво. Слънцето, което блестеше във водата, я заслепяваше, а студеният въздух пронизваше дробовете.

Докато малката лодка се плъзгаше по вълните и често завиваше, за да избегне по-големите съдове, Пен осъзна, че щеше да й бъде много трудно да обясни събитията от нощта. Смелото й решение да тръгне сама в мрака нямаше да срещне одобрението на близките й. Нямаше никаква идея как би могла да го обясни убедително. Знаеше само, че не може да им признае истината: открадването на страницата от сметководната книга бе прогонило от съзнанието й всяка мисъл за опасност.

Освен това трябваше да обясни какво беше правила през остатъка от нощта. Истината беше неприятна, но нямаше смисъл да лъже. Раната на шията й щеше да направи всяко безобидно обяснение абсурдно. Освен това тя не умееше да лъже.

Лодката зави по Флийт Ривър и внушителния Бейнардс Касъл — бивш кралски палат, в който сега се помещаваше резиденцията на граф Пемброк. В детството си, когато още беше „малката перла“, както я наричаше крал Хенри, а майка й, Катарина Арагонска, все още беше любимата съпруга на краля, принцеса Мери бе прекарала много щастливи часове в този палат. За спомен от онова време тя бе удостоена от брат си Едуард с милостта да живее там, когато посещава Лондон. Едуард не отхвърли молбата й, а дипломатичният Пемброк се правеше на глух и сляп, когато в покоите на височайшата му гостенка се провеждаха католически меси.

— Не е нужно да ме придружите чак до палата, кавалере — каза Пен и нарочно придаде на тона си официалност. — Бяхте извънредно любезен.

Оуен я погледна развеселено.

— Май се опасявате, че нямате убедително обяснение за присъствието ми, мадам?

Пен се изчерви леко.

— Да, така е…

Мъжът се засмя, скочи на сушата и й подаде ръка.

— Няма да намеря покой, докато не ви видя да влизате в палата. — Пен Брайънстън беше ключът, който трябваше да му осигури достъп до кръга на принцесата. Мери със сигурност щеше да приеме благосклонно спасителя на приятелката си.

Лейди Брайънстън се поколеба, тъй като не искаше да бъде неучтива, но съзнаваше, че ще й е по-лесно да дава обяснения, ако той не присъства, фактите се предаваха убедително само когато не бяха помрачени от объркани чувства.

— Ако се съгласите да дойдете следобед, сър, аз ще…

— Пен! Пен!

При звука на звънкия глас Пен млъкна. Обърна се и устреми поглед към настланата с чакъл пътека, която водеше от водната стълба към малката порта в зида. По пътеката тичаше висока млада дама, прилична на червено — смарагдова светкавица, вдигнала високо ярките си поли, за да не я спъват. От устата й се сипеше неспирен поток от думи.

— Пен… Пен… къде беше цяла нощ? Знаеш ли колко се уплашихме за теб!

По-голямата сестра въздъхна тежко. Надеждата й да скрие поне част от истината угасна окончателно. Пипа щеше да изтръгне от устата й всички дребни подробности. Въпреки това тя се запъти решително към сестра си, за да й попречи да стигне до водната стълба. Не я беше виждала почти месец и усещаше болезнено липсата й.

— Какво правиш тук, Пипа? Очаквах те чак след три дни! — Прегърна сърдечно по-малката си сестра и попита: — Мама и лорд Хю също ли са тук?

— Да, в Холборн. — Погледът на Пипа веднага се насочи към Оуен Д’Арси. Тя се ококори и пошепна в ухото на сестра си: — Кой е този?

Пен се обърна. Ръката й все още беше на талията на сестра й. Оуен не бе мръднал от мястото си, лицето му изразяваше очакване. Тъкмо щеше да го представи, когато някой извика името й откъм зида и отклони вниманието й.

— О, това е Робин! — извика Пипа и за момент забрави непознатия. — Беше луд от тревога. Робин… Робин… всичко е наред! Пен се върна жива и здрава! — извика тя. — Доведе я някакъв непознат.

— Кавалер Д’Арси на вашите услуги, мадам — представи се Оуен с кратък поклон. Безучастното му изражение не издаваше силния интерес към сестрата на Пен.

След секунди към тях се присъедини задъханият Робин. Буйната му кестенява коса бе разрошена от вятъра, а в сияещите сини очи светеха гняв и облекчение едновременно.

— Какво се случи? Къде прекара нощта?

— Принцеса Мери смята, че си останала да нощуваш в Брайънстън Хаус — намеси се Пипа. — Но ние бяхме сигурни, че не си го направила. — Докато бъбреше, тя не изпускаше от поглед непознатия мъж.

— На стълбата имаше голяма опашка, освен това беше адски студено и направих глупостта да тръгна сама към следващата — обясни откровено Пен. — В една тъмна уличка ме нападна банда просяци. За щастие кавалер Д’Арси се оказа наблизо и ме спаси от лапите им. — Тя докосна бегло превръзката на шията си.

Робин се обърна към неподвижната фигура на кея. В погледа му светеше неприкрито подозрение. „Аха, Оуен Д’Арси! Случайност ли беше спасяването на Пен?“

Когато се обърна отново към сестра си, Робин забеляза скъсаното палто и превръзката на шията и веднага забрави известния шпионин.

— Но ти си ранена! — възкликна той и посегна към нея.

Тя свали качулката от главата си, за да му покаже превръзката.

— За щастие раната не е опасна. Кавалерът ме заведе в една таверна до стълбата Хорзфери. Въпреки късния час кръчмарката ни прие много любезно. Донесе гореща вода, мехлеми и превръзки и двамата с кавалера се погрижиха за раната. Нали разбирате, трябваше да се действа бързо — добави тя, стремейки се думите й да не звучат като оправдание. Не искаше брат й и сестра й да си помислят, че намесата на Оуен е била неправомерна. Че тя се опитва да я скрие. Вярно ли беше това?

— Господи, ти си преживяла истинско приключение! — извика възбудено Пипа. — Колко странно… обикновено аз се впускам в приключения…

— С удоволствие ти ги предоставям — засмя се Пен. — Случилото се снощи ми е достатъчно за цял живот. — Тя сложи ръка на рамото на Робин и каза — Мисля, че не познаваш кавалер Д’Арси, Робин. Кавалере, това е моят несъщ брат Робин Дьо Босер.

Робин се поклони сковано. Лицето му беше студено.

— За мен е чест, сър.

Оуен отговори на поклона с ироничен намек за усмивка. Несъщият брат на Пен изобщо не се чувстваше почетен.

— Честта е изцяло моя — промърмори той.

Пен погледна намръщено Робин. Веднага бе усетила враждебността му към кавалера. Обичайната му учтивост и добро настроение бяха изчезнали. Защо не харесваше Оуен Д’Арси? Може би защото гъвкавият, безупречен чужденец беше в ярък контраст с неговата немарливост? У кавалера всичко беше в пълен ред, докато Робин беше разрошен, дрехите му бяха измачкани, панталонът и жакетът не си схождаха по цвят, късата наметка се бе свлякла от едното рамо. Винаги изглеждаше така, сякаш се е облякъл много набързо. Това равнодушие към външния вид беше част от Робин и досега не й беше правило впечатление; но тази сутрин брат й изглеждаше наистина неугледен.

— Аз не преувеличавам, като твърдя, че кавалер Д’Арси спаси живота ми, Робин — каза тихо тя.

Робин отново огледа изпитателно лицето на Д’Арси. Подозрението и недоверието си останаха.

— Семейството на лейди Пен ви е много задължено, сър — изрече сухо той.

— О, не — отговори безгрижно Оуен. — Беше щастлива случайност, че я забелязах, когато се отдели от опашката на водната стълба и влезе в онази уличка.

— След като Пен не сметна за нужно да ме представи, сър, ще го направя сама — намеси се Пипа, наклони глава и огледа Оуен с присвити очи. — Аз съм Филипа, сестрата на Пен, кавалере. — Кафявите й очи, досущ като тези на сестра й, святкаха дяволито. Огледът й беше щателен и продължителен.

Оуен се наведе над ръката й и леко целуна изящните пръсти.

— Възхитен съм, мадмоазел.

— Много се радвам — засмя се Пипа. — Веднага разбрах, че ще станем добри приятели. След като сте спасили живота на Пен, можем да захвърлим досадните формалности, нали?

Робин и Пен си размениха многозначителни погледи. Пипа отново беше в стихията си — винаги готова за флирт. Склонност, която никой не би изтълкувал погрешно.

— Щастлив съм, че смятате така, мадмоазел Филипа — отговори сериозно Оуен.

— Пипа — поправи го веднага младата дама. — Никой не ме нарича Филипа… даже кралят. Старият крал Хенри също ме наричаше Пипа. — Тя се засмя предизвикателно и показа очарователните си трапчинки.

— Мисля, че го разбирам. — Оуен остана все така сериозен, макар да виждаше, че тя флиртува. — Пипа ви подхожда много по-добре.

Усмивката й стана още по-широка и Оуен беше сигурен, че тя се харесва на мъжете, макар да не беше красива в обичайния смисъл — точно обратното. Носът й беше твърде дълъг и остър, брадичката издадена, лицето обсипано с лунички. Тялото й беше тънко и гъвкаво и в тази червено — смарагдова одежда му напомняше за птичка с пъстра перушина… по-точно на врабче във взето назаем оперение. Французите наричаха жените като лейди Филипа, които въпреки недостатъците във външността си бяха симпатични и привлекателни, jolielaide. Той обаче харесваше повече сестра й.

Оуен остави врабчето и се обърна към Пен. Тя приличаше на дрозд: кафява, пропъстрена с петна, с блестящи очи, сигурна в себе си и в своята цел. Птичка, с която не биваше да си играе. Заговори с нарочна церемониалност, макар че очите му издаваха друго — интимно съгласие.

— Както виждам, не е нужно да ви придружа до палата. Оставям ви на лорд Робин и сестра ви. Надявам се, че нямате нищо против утре да се осведомя за състоянието ви.

— Разбира се, кавалере. Ще се радвам да ви приема — отговори Пен със същата церемониалност. — С удоволствие ще ви представя на принцеса Мери.

— За мен ще е чест! — Той се наведе, целуна я по устните, както бе направил първия път, и проговори тихо: — А дотогава ще обмисля и другия… проблем. — Обърна се и се сбогува учтиво: — Лорд Робин… мадмоазел Пипа… желая ви приятен ден.

— Надявам се да не чакате дълго с посещението си при Пен — препоръча му Пипа, която сякаш не бе забелязала целувката.

— Разбира се, че няма, мадмоазел Пипа. — Оуен се качи в лодката, където Седрик, макар и проследил разговора с интерес, го очакваше нетърпеливо. Гребците налегнаха веслата в ремъците и малкото превозно средство бързо излезе в средата на реката.

Оуен стоеше на носа, скръстил ръце зад гърба си, и гледаше замислено във водата. Дрозд или гълъбица? Не, със сигурност не беше гълъбица. Не беше чак толкова мека. По-скоро дрозд. Уж невзрачен, но със сладък глас, упорит обитател на трънливите храсталаци. Оуен се усмихна на себе си. Ала като си спомни лорд Робин, устата му се изкриви в гримаса. Младият мъж можеше да му създаде неприятности.

Отдавна в шпионския занаят, Оуен се бе постарал да научи всичко за несъщия брат на лейди Пен. Знаеше, че Робин е един от доверените членове на домакинството на Съфолк и не само присъства в залите на херцогските домове в Нортъмбърленд и Съфолк, но прави и други неща за тях. Робин Дьо Босер участваше активно в дипломатическите игри. Все още не беше постигнал неговата рафинираност, но не беше глупак.

Последните минути бяха доказателство, че Дьо Ноай не бе излъгал, като му каза, че между Пен и несъщия й брат съществуват особено топли отношения. Освен това лорд Робин със сигурност беше осведомен за шпионската дейност на Оуен Д’Арси.

Изводът беше много прост: трябваше да поощри Робин да си обменят информация.

— Как посмя да те целуне! — избухна Робин, когато лодката се отдалечи.

Пипа спести на Пен усилието да отговори.

— Всички се целуват, Робин, и ти много добре го знаеш. Особено когато са приятели. А кавалер Д’Арси е спасил живота на Пен, значи има пълното право да я целуне.

Разумната част от Робин знаеше, че няма какво да възрази. Всички приятели се сбогуваха с целувки. Но Оуен Д’Арси не можеше да бъде приятел на Пен. Той със сигурност не искаше да й стори добро. За съжаление нямаше право да й го каже.

Дук Нортъмбърленд бе настоял да оставят връзката да се развива нормално. Можело да се окаже полезно, ако сестрата на Робин се сприятели с видния френски шпионин. Той изложи съображенията си студено и решително и Робин не посмя да възрази. Джон Дъдли, дук Нортъмбърленд, не понасяше да му противоречат. Който се осмеляваше да му се противопостави, много бързо губеше благоволението му. А Робин беше на мнение, че ще е по-полезен за Пен, ако главата му си стои на раменете.

Въпреки това неодобрението му си проби път навън.

— Как можа да тръгнеш сама посред нощ, Пен? Нали знаеш колко опасни са уличките покрай реката? — заговори сърдито, докато вървяха към палата, и хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че лодката на Д’Арси вече е стигнала средата на Темза.

— Щом непременно държиш да ми се накараш, Робин, поне почакай, докато се изкъпя и раната ми бъде прегледана от добър лекар — отговори раздразнено Пен. Беше толкова уморена, че реагираше необичайно остро. Краткият път й струваше повече усилия, отколкото можеше да събере в момента. — Пипа, надявам се, че не си казала нищо на мама и лорд Хю?

— Ами… — Пипа я погледна нещастно. — Извинявай, Пен, но когато тази сутрин пристигнах в палата и не те заварих тук, изпратих вест в Холборн, за да проверя дали не си там. Съжалявам. — Тя сведе глава и разкаяно прехапа устни.

Пен въздъхна примирено.

— Мисля, че съм достатъчно възрастна, за да вземам решения и да правя грешки. За съжаление никой не иска да го проумее.

— Естествено, че не си достатъчно възрастна, ако това „собствено решение“ може да ти струва живота! — изфуча Робин.

— О, Робин, не ставай зъл! — Пен мина първа през ниската портичка в зида и влезе в тихата градина. — По-добре се качи на коня си и иди в Холборн да кажеш на мама и лорд Хю, че съм се върнала жива и здрава. През това време аз ще се изкъпя и ще повикам лекар. А ти, Пипа, иди да кажеш на принцеса Мери, че съм отново тук и възможно най-скоро ще бъда на нейните услуги.

— Добре, ще й кажа, но смятам, че първо трябва да си отспиш — отговори Пипа и огледа загрижено сестра си. — Изглеждаш направо ужасно.

— Много ти благодаря! — засмя се изтощено Пен. — Нищо повече не ми е нужно. Много ми помагаш. — Тя спусна отново качулата над очите си и закрачи решително към палата.

— Велики боже! — прошепна изненадано Пипа. — Нещо се е случило. Нямам предвид бандата просяци, а нещо друго. Непременно трябва да узная какво е.

— Ако някой може да узнае, това си само ти — изсъска Робин и това не прозвуча като комплимент.

Пипа кимна равнодушно. Отдавна бе престанала да му се сърди.

— Да знаеш, че ако продължаваш да се държиш по този начин, няма да ти кажа какво съм узнала!

Тя се врътна и последва сестра си. Ръмжейки недоволно, Робин тръгна към оборите. Трябваше да съобщи в Холборн за благополучното завръщане на Пен, да разкаже за опасенията си и да даде поля на гнева си.