Джейн Фийдър
В огъня (3)

2

— Знаеш ли, току-що имах много странна среща — започна Пен веднага щом видя Робин, който я очакваше на стълбището към галерията. Все още се смееше, макар и малко принудено. Когато непознатият я целуна, тя се слиса, но сега изпитваше и дълбока възбуда, която я смущаваше.

— Много се забави — укори я Робин и смръщи чело.

— Какво те засяга колко време ми трябва за личните ми нужди! — извика Пен с добре изиграно възмущение.

Робин сви рамене и се примири с поражението. Каквото и да беше намислила, Пен явно нямаше желание да го посвети в намеренията си.

— За каква среща говориш?

Пен се огледа и посочи една далечна прозоречна ниша.

— Да отидем там. — Тя прекоси залата с необичайна бързина.

Робин я следваше по петите с нарастващо любопитство. Днес сестра му излъчваше необичайна енергия. Досега беше твърдо убеден, че двойната трагедия в живота й я е лишила от цветността, която толкова обичаше. След загубата на детето си Пен беше само бледа сянка на жизнената, весела млада дама, която познаваше от детството й. Днес обаче е различна, каза си той. В галерията бе усетил нетърпението й и бе разбрал, че й е попречил да свърши нещо важно — въпреки че се бе зарадвала да го види. А сега изглеждаше възбудена, очите й бяха по-големи и блестящи, по-живи от много месеци насам. Това беше прекрасно — сестра му отново беше способна да изпитва чувства.

В прозоречната ниша никой не им пречеше, шумът и суетнята в залата не ги смущаваха. Пен се загледа навън, към осветената от множество катранени факли нощ. Факлите бяха поставени на определени разстояния по алеите в градината, които слизаха към водата. Освен това по заснежените пътеки крачеха тържествено факлоносци и очертаваха най-прекия път до кея, на който бяха спрели десетки семейни лодки, фенерите им бяха като ята от светулки.

Робин се облегна на стената и пъхна ръце в джобовете на официалния си жакет на сини и златни ивици, без да помисли, че рязкото движение беше пагубно за фината коприна.

— Странна среща? — повтори отново той.

— О, да! — Пен се обърна към него и виновно поклати глава, сякаш напълно бе забравила за какво говореха. — Всъщност не се е случило нищо особено. Но наистина беше малко странно. Горе ме пресрещна мъж, който ми каза, че ме намира интересна и ме е последвал. А после… — Тя млъкна смутено и очите й заблестяха още по-силно. — Той ме целуна. По устата, сякаш сме приятели или… или… — Не можа да каже на Робин, че целувката беше като на любовник. — Не мога да си представя защо иска да флиртува с мен — продължи тя и се опита да се засмее, но не беше в състояние да скрие вълнението си. — Ако не бе казал името ми, щях да си помисля, че ме е сбъркал с Пипа. Тя е единствената от семейството, която обича да флиртува.

Робин потвърди този факт с решително кимване, но не се спря върху него, тъй като беше много учуден от начина, по който Пен бе реагирала на целувката на непознатия. Тя се опитваше да омаловажи случилото се, това беше ясно, но именно то бе станало причина за възвръщането на жизнеността й, за блясъка в очите й. Очевидно срещата не беше оставила неприятни впечатления у нея, защото явно не очакваше от него братско възмущение от нежеланата интимност на непознатия.

— Кой беше мъжът? — попита с интерес Робин.

— Никога не съм го виждала, но той знаеше коя съм. Може би си го срещнал на стълбата… ти си слизал, той се е качвал.

Робин се замисли. Наистина бе минал покрай някого, но беше задълбочен в мислите си и не го погледна.

— Възможно е, но не съм го забелязал.

— О, да, забравих! Той се представи. Каза, че името му е Оуен Д’Арси.

Робин се обърна рязко и устреми поглед към навалицата от гости. Пен не биваше да забележи искрите в очите му, потръпването на устните му.

„Какво може да иска Оуен Д’Арси от сестра ми?“

— Познаваш ли го? — попита тихо Пен и зарея поглед в залата. Може би щеше да зърне някъде стройния тъмен мъж, който се появи така неочаквано и я извади от равновесие.

— Не — отговори Робин и се опита да се убеди, че не е излъгал. Не познаваше Оуен Д’Арси лично, но знаеше с какво се занимава. Той работеше в същата област, но с готовност признаваше, че не може да се мери с Д’Арси. Той беше един от признатите майстори в занаята и не забелязваше новаци като него.

— Не ми приличаше на англичанин — промълви замислено Пен. — Но не мога да се обоснова. Акцентът му не е чужд, просто гласът му звучи необикновено. Просто е по-различен от другите, това е.

— Виждаш ли го накъде?

Пен поклати глава.

— Не, но тук има толкова много хора, че е невъзможно да видиш всички. — Още не бе изрекла тези думи, когато разбра, че не са верни. Ако той беше в залата, тя щеше да го види. Оуен Д’Арси беше впечатляваща личност, тъмен и спокоен сред натруфените като пауни и крякащи като гъсоци мъже.

— Свекърва ти идва към нас — пошепна й Робин, очевидно облекчен, че могат да сменят темата. Пен не биваше да забележи, че самият той се интересува от Оуен Д’Арси. По отношение на него тя беше много чувствителна и той не биваше да й дава дори най-малък повод да прояви любопитство.

Младата жена се вцепени.

— Нямам какво да й кажа.

— Не би било зле да обмените някои любезности. — Робин се усмихна окуражително.

— Вече се поздравихме. — Преди Робин да е успял да я спре, Пен потъна в навалицата и го остави сам. Трябваше да стисне зъби и да поздрави достойно лейди Брайънстън. Знаеше колко зле се бе отнесла дамата с Пен и я мразеше от дън душа. И той, и семейството му смятаха, че е безчовечно, дето тя е погребала починалото бебе, преди да го покаже на майка му и да й позволи да го оплаче. Но днес беше гост в къщата й и беше длъжен да се държи прилично.

Когато дамата застана пред него, Робин се поклони учтиво. Синът й Майлс явно беше наследил от майка си не само масивната фигура, но и предпочитанието към разкошни одежди. Тази вечер лейди Брайънстън носеше рокля от ръждивокафява дамаска, обточена с кожи от сребърна лисица и обшита с диаманти. Като видя червените й коси, Робин заподозря, че под отрупания с бисери накит на главата се крие перука. Яркочервените й бузи със сигурност бяха изкуствено подсилени.

— Лорд Робин! — Лейди Брайънстън прие поклона му с кратко кимване. — Мисля, че видях Пен при вас.

Робин се огледа с добре изиграно учудване.

— Аз обаче не съм я виждал, мадам.

Лейди Брайънстън стисна тънките си устни.

— Имам да й кажа нещо. Предайте й, ако я срещнете.

— А не бих ли могъл да й предам, каквото имате да й съобщите? — попита Робин с безгрижен светски тон, за да скрие гнева и презрението си.

— Тя притежава нещо от Филип, което по мое мнение принадлежи на сегашния граф. — Лейди Брайънстън не беше особено умна, но умееше да прикрива коварната си хитрост и невероятната си алчност и да ги представя като интелигентност. Тя погледна Робин и в кафявите й очи светна омраза. Отново му кимна кратко и закрачи величествено към сина си и съпругата му, които продължаваха да играят карти.

— Мръсница! — изсъска Робин. Сигурно искаше да отнеме от Пен някой особено скъп спомен от Филип. Това беше типично за нея. Опита се да открие сестра си в навалицата, но не успя.

„Какво е искал Оуен Д’Арси от Пен?“ Естествено, беше възможно интересът му да е безобиден. Може би тя просто му харесваше. Робин би разбрал подобни чувства, но в същото време беше наясно, че Пен не е достатъчно атрактивна, за да заинтересува човек като Оуен Д’Арси. Нарече се подъл, задето мислеше по този начин, но трябваше да бъде искрен и да го признае. Очевидно с този стремеж към сближаване Д’Арси преследваше определена цел.

Не му беше трудно да отгатне какви са намеренията на първокласния шпионин. Макар и новак в шпионската дейност, той знаеше от какво се интересува френското посолство. Пен беше близка приятелка на принцеса Мери, а Д’Арси беше на служба при френския посланик. Който искаше да е осведомен за мислите и чувствата на Мери, за намеренията на испанския й братовчед, императора на Свещената римска империя, с когото принцесата поддържаше тайна връзка, можеше да потърси ключа при Пен. В настоящата, много объркана ситуация, когато кралят боледуваше и щеше да си отиде, без да остави наследници, французите бяха готови на всичко, за да проникнат в интимния свят на принцесата.

Пен не беше глупава. Освен това — също като него — познаваше дворцовите интриги и нямаше да позволи на никого да я манипулира. Робин беше твърдо убеден, че тя е наясно с шпионската му дейност, но няма да заговори по темата, преди той да й признае истината. Лошото беше, че Оуен Д’Арси бе майстор в своя занаят, истински първокласен шпионин, с когото Пен не можеше да се пребори.

Постепенно Робин стигна до извода, че би било уместно да поговори със своите началници за интереса на Оуен Д’Арси към Пен. Може би зад този интерес не се криеше интрига, но той не беше човекът, който имаше право да прави преценки и да взема решения. Робин отново се огледа търсещо, но не откри никъде сестра си.

Дук Нортъмбърленд беше в групата около принцесата. Когато се приближи, Робин бе посрещнат с плаха усмивка от бледо, безлично момиче, което, за разлика от другите бе облечено впечатляващо скромно. Младата дама очевидно не се чувстваше добре в това обкръжение: нервните движения на ръцете и скритите погледи към вратата издаваха смущението й.

Робин изпита съжаление към момичето. Докато живееше в дома на дук Съфолк, често ставаше свидетел как Джейн Грей, дъщерята на дука, е обиждана и тормозена от майка си. Когато стигна до нея, той сложи ръка на рамото й и я потупа с непринудената интимност на семеен приятел. Тя му се усмихна, както винаги благодарна за всеки приятелски жест.

Нортъмбърленд изгледа пронизващо новодошлия и изостави за малко обичайното си високомерие и непристъпност.

— Искаш да поговориш с мен ли, Робин?

— Ако ваша светлост може да ми отдели минутка — отговори почтително младият мъж. От баща си Хю Дьо Босер, сегашния граф на Кендъл, бе научил никога да не се плаши от богатството и титлите на хората насреща си. И преувеличената почтителност, и ласкателствата му бяха чужди, поради което си бе спечелил искрената симпатия и приятелството на младия крал Едуард и на най-видните членове на коронния съвет.

Нортъмбърленд кимна, отдели се от групата и махна на Робин да го последва.

 

Пен тичаше с такава бързина по коридора към библиотеката, че кринолинът, който разперваше полата от тежка дамаска, при всяка крачка се завърташе настрана. Без да си губи времето в предположения какво иска свекърва й, тя излезе от залата и я остави да се разправя с Робин. Смелостта, която я тласкаше напред, до голяма степен се дължеше на срещата с Оуен Д’Арси. Какво я беше грижа дали някой от Брайънстънови ще разбере, че тя се е ровила в семейния архив…

Пен влезе в библиотеката и този път грижливо заключи вратата. Отиде право при тайния шкаф в стената и го отвори. Папките, подредени вътре, съдържаха дълги редици със сметки и тя беше готова да ги захвърли, когато попадна на 1550 година. Запрелиства я бързо, за да стигне до юли и да види какво беше вписано на датата на раждането на сина й. Акушерките със сигурност бяха получили някакви пари. Всички бяха непознати, извикани набързо от лейди Брайънстън, защото болките й бяха започнали внезапно, цели четири седмици преди изчислената дата.

Може би щеше да намери в сметките имената на акушерките и да открие поне една от жените, които в онзи ужасен ден бяха помагали на свекърва й.

Намери страницата и видя дълга редица от имена и суми срещу тях, но никакви указания за какви услуги бяха платени тези пари. Изведнъж пръстите я засърбяха и без много да му мисли, откъсна страницата, сгъна я няколко пъти и я скри в избродираната чантичка, която носеше на колана си. Прибра папката на мястото й, заключи шкафа и излезе от библиотеката.

Сърцето й биеше възбудено. В чантичката й имаше нещо откраднато, значи трябваше да се бои от разкриване и да е постоянно нащрек. Никой не се ровеше в стари документи, ако нямаше важна причина, следователно тя не биваше да събуди ни най-малко подозрение.

Влезе в голямата галерия над залата и установи, че вече не е толкова шумно. Голямата зала постепенно се опразваше. Гостите викаха слугите си, за да приготвят лодките, конете и каретите.

Щом принцеса Мери напуснеше празненството, това беше знак и за другите гости да си тръгват. Пен се огледа и установи, че принцесата и дамите й вече са си отишли. Това означаваше, че кралската лодка не очаква пътници на водната стълба. Мери обикновено си тръгваше рано, защото ставаше преди разсъмване, за да отиде на молитва. Сигурно не се притесняваше от отсъствието на придворната си дама. Беше съвсем естествено да предположи, че Пен ще пренощува в дома на свекърва си.

Естествено, Пен нямаше никакво намерение да се възползва от гостоприемството на семейство Брайънстън. За съжаление това означаваше, че трябва да си потърси място на някоя от лодките, които отиваха в двореца. Навалицата на водната стълба щеше да е толкова голяма, че сигурно щеше да чака най-малко един час, преди да се появят наемните лодки и да започнат да вземат пътници.

Може би Робин беше някъде наблизо? Той щеше да я отведе у дома, даже да беше дошъл на кон. Какво от това, че щеше да седи зад него? Пен огледа по-внимателно разотиващите се гости, но не го видя. Точно в този момент забеляза точно под себе си Майлс Брайънстън, който бе вдигнал глава към галерията. Погледът му се насочи към нея, но тя не беше сигурна дали я е видял и познал. Кръглото му лице беше силно зачервено — очевидно беше много пиян. Свинските му очички бяха кървясали и замъглени. Пен се скри в сянката и забърза надолу по стълбата с надеждата, че девер й е бил твърде пиян, за да я забележи.

 

Оуен също бе проследил тръгването на принцесата и бе забелязал, че Пен не е сред придворните й дами. Той стоеше в нещо като преддверие, което отделяше голямата зала от входната врата — помещение, което трябваше да спира нахлуващия отвън студен въздух. Сега порталът беше отворен и там се тълпяха много хора: викаха слугите си, увиваха се в дебели наметки. Снегът бе престанал, но земята беше покрита с тънка ледена корица, която скърцаше като стъкло под човешките крака.

Оуен попадна сред група весело бъбрещи дами и господа, които излизаха от голямата зала и се оплакваха от студа и от предстоящото пътуване към къщи — и между тях беше Пен с дълбоко нахлупена над очите качулка. Тя видя Оуен, по-точно усети близостта му още преди да го е видяла. Той й се усмихна и тя отговори на усмивката му, преди да е осъзнала какво прави. Когато направи крачка към нея, между тях минаха няколко души и Пен изобщо не се опита да се съпротивлява на човешката вълна, която я носеше навън, в леденостудената нощ.

Пажът на Оуен си проби път през навалицата. Бузите му бяха зачервени от студа.

— Казват, че трябва да чакаме поне час, докато дойде лодка, сър… на този студ!

Д’Арси кимна с обичайното си равнодушно изражение, оживявано единствено от блясъка в тъмните очи.

— Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре, Седрик! — Той сложи ръка на рамото на момчето.

— Навън е кучешки студ — промърмори Седрик и хвърли жален поглед към ярко осветената зала. — Не е ли по-добре да почакаме тук, докато се разотидат?

— Нямам никакво намерение да вися тук, момче. Като повървим, ще се стоплиш. Да вървим. — И той избута пажа пред себе си на стълбището.

Тласкана от навалицата, Пен стигна до водната стълба. Краката й бяха премръзнали, бузите и ръцете сковани от студа. Огледа се и разочаровано установи, че безкрайна редица лодки очакваха да спрат на стълбата и да вземат пътници, факлите, запалени на палубата, се отразяваха в черната вода и също образуваха безкрайно дълга редица. Пред нея чакаха повече хора, отколкото можеше да брои. Кой знае кога щеше да й дойде редът…

Тя мушна ръка под наметката и попипа малката чантичка на колана си. Щом се прибереше в Бейнардс Касъл, сред собствените си четири стени, щеше да прочете внимателно какво пишеше на откъснатата страница. Обзе я възбуда и я затопли въпреки студения въздух. Умората бе забравена. Гневът от многото хора и дългото чакане отстъпи място на нетърпение и желание да предприеме нещо. Ако останеше да чака тук, нямаше да си легне преди разсъмване.

След кратък размисъл тя се отдели от опашката. Водната стълба на Хорзфери, конският сал, беше само на десет минути път оттук. Там със сигурност нямаше да чакат толкова много хора.

За да стигне дотам, трябваше да мине по тъмните, тесни улички покрай палата на семейство Брайънстън. Ако беше ден, нямаше да се поколебае нито секунда, но в тази студена, черна нощ…

Пен тръсна решително глава. Трябваше да намери някой факлоносец да осветява пътя й. Един от слугите на Брайънстън, треперещ от студ, я изслуша с мрачно изражение и кимна. Вдигна факлата високо над главата си и тръгна напред, за да осветява пътя й до следващата водна стълба.

Увита в подплатената с кожи наметка, Пен стъпваше предпазливо по замръзналата земя и се стараеше да не изостава от факлоносеца. Той обаче беше нетърпелив, освен това ботушите му не се хлъзгаха по леда като нейните обувки с тънки подметки. Тя го ругаеше тихичко, ругаеше и себе си, че бе пропуснала да се прибере с една от лодките на принцесата, затоплени от мангали с жарава и защитени от вятъра с платна. Ала възбудата, остатъците от предишната й смелост и бързо засилващото се предчувствие я тласкаха напред.

В този миг зад нея прозвуча изненадващ вик „Ха!“ и я стресна. Обърна се рязко и се озова срещу група дрипави мъже и жени, дори няколко деца. Уплашена, Пен повика факлоносеца, но той моментално хукна да бяга, размахвайки факлата като оръжие.

— Страхливец! — извика гневно Пен. Бягството му я вбеси и тя забрави страха. За съжаление гневът й трая само миг, заменен от отчаяното прозрение, че щеше да направи по-добре, ако беше чакала сред навалицата на водната стълба пред палата. Вместо това бе последвала един глупав импулс, който можеше да има смъртоносни последствия.

Тя се опита да си пробие път през заобиколилите я хора, но те се стълпиха около нея и я зяпнаха с гладни очи. Сбръчкани лица, беззъби уста… Доста време никой не се помръдна. Накрая един мъж протегна ръка и докосна рамото й. Това беше знак за другите. Жените се сбутаха и се вкопчиха в нея. Задърпаха я от всички страни. Ужасена, Пен се опита да говори с тях, но никой не я чуваше. Мръсни пръсти отвориха наметката й и разкриха скъпоценния накит на гърдите й, който блесна като звезда в мрака. Тогава всички се нахвърлиха върху нея, съскайки като зли духове.

Пен чу собствения си вик и започна да се отбранява с неочаквана упоритост. Досега не знаеше, че притежава такава сила. А после, съвсем неочаквано, бедняците я пуснаха и хукнаха да бягат. Чуха се викове и писъци, които изведнъж зазвучаха съвсем човешки.

От нищото изникна мъж, целият в черно, и размаха рапирата си с увереност, издаваща дългогодишен опит. Сребърното острие разсичаше въздуха почти безшумно. Мъжът не беше сам. Редом с него се биеше по-дребна фигура, отличаваща се със същата сръчност.

Появата на двамата мъже беше спасение за Пен. Тъй като нямаше оръжие, за да се сражава редом със спасителите си, тя се отдръпна настрана и направи бегъл оглед на облеклото си. Наметката й беше изпокъсана, от дясната й ръкавица липсваше един пръст, но стоеше твърдо на краката си и не беше ранена.

Уличката се опразни толкова бързо, колкото се бе напълнила. Оуен Д’Арси посегна към нея и я привлече към себе си — инстинктивно, реши Пен. Тя се облегна на гърдите му и усети ударите на сърцето му под наметката, спокойни и равномерни, сякаш не беше водил битка. Отпусна се с доволна въздишка и когато възстанови силите си и се овладя, осъзна, че е изпитала най-големия страх в живота си.

— Много ви благодаря, сър — пошепна тя и се изтръгна от прегръдката му, защото имаше чувството, че волята й отслабва с всяка секунда, в която остава до него. — Пред мен вървеше факлоносец, но когато ни атакуваха, негодникът побягна.

— Не е препоръчително да се движите в тази част на града, придружена само от факлоносец — отговори Оуен и прибра оръжието си. — Забелязах, че ви няма на водната стълба, но изобщо не помислих, че ще си тръгнете сама. Запали факла, Седрик!

Пажът му извади от кожената торбичка на кръста си прахан и кремък. Пръснаха искри, пламна светлинка, която образува малък златен кръг. Оуен Д’Арси протегна ръка и улови Пен под брадичката, както бе направил и при първата им среща. Обхвана я здраво и я огледа внимателно под сиянието на факлата.

Внезапно Пен се разтрепери. Коленете й омекнаха и тя се облегна на стената. Това нямаше нищо общо със своеобразната сила в черните очи, устремени към нея, нито с властното спокойствие, което излъчваше цялото му същество, а беше последствие от нощния епизод. Сега, когато вече не беше нужно да се напряга, тя изпита въздействието на шока.

— Ранена сте — проговори Оуен с мелодичния си глас. — Един от онези мръсни скитници ви е одраскал. — Той опипа тила й, свали яката на наметката и плъзна пръсти от ухото към рамото й. По пръстите му полепна кръв. Едва сега Пен усети болката, не само на това, но и на други места. В малкото минути, изпълнени със смъртен страх, тя се бе отбранявала отчаяно и усещаше нараняванията едва сега.

— Ръбовете на раната изглеждат доста зле. Вероятно е причинена от остър камък или нещо подобно. Във всеки случай трябва веднага да се погрижим — реши Оуен. — Да побързаме, защото „оръжието“ може да е било замърсено. — Той я загърна отново в наметката. — Да вървим. Тук наблизо има едно заведение…

— Какво заведение? — Пен не му позволи да хване ръката й и да я поведе по уличката. Седрик вече вървеше напред с факлата. В сърцето и отново пламна страх. Тя не познаваше този мъж. Вярно, беше му задължена, защото я бе спасил, но присъствието му предизвикваше тревога. Инстинктът й подсказваше, че не бива да го следва на чуждо място. Откъде можеше да знае къде я води? Защо я бе проследил? Защо я бе целунал? Какво означаваха думите му, че се интересува от нея? И с какво будеше нейния интерес?

В момента не беше в състояние да потърси отговор на последния въпрос.

— Смятам да взема лодка от следващата водна стълба — отговори хладно тя. — След около час ще съм си вкъщи. Там ще се погрижат за мен.

Оуен не искаше да я уплаши, но и не можеше да пропусне този изпратен му от небето случай да се сближи с нея. Затова настоя меко:

— Нямате причини за тревога, лейди Пен. Не и в моята компания. Колкото по-дълго оставете раната непочистена, толкова по-голяма е опасността да се възпали. В непосредствена близост до стълбата Хорзфери има таверна, в която ме познават. Там ще ни дадат гореща вода, превръзки и прилично греяно вино. После лично ще ви съпроводя до резиденцията на принцесата.

Пен изпитваше все по-силна болка в тила и когато се пипна предпазливо, кожата беше гореща, а пръстите й кървави. Вероятно нападателят беше взел мръсен камък от улицата или остро парче желязо от купчина боклук. Придружителят й беше прав. Раната трябваше незабавно да бъде почистена. Таверната сигурно беше пълна с гости, там бяха кръчмарят, жена му и прислугата. Нормална, безопасна обстановка.

— Е, добре, щом казвате… — кимна колебливо тя.

Двамата се запътиха бързо към водната стълба и Пен скоро усети колко е зависима от силната му ръка под лакътя си. Собственото й тяло заплашваше да се предаде. Тя си заповяда да се стегне, да изпъне рамене и да стъпва твърдо на земята. Стори й се извънредно важно да не показва слабост. Нямаше представа защо толкова държи да се покаже силна, но беше убедена, че този мъж иска нещо от нея и тя трябва да е нащрек и да показва сила.

Нищо от онова, което се бе случило от първата й среща с Оуен Д’Арси, не беше в състояние да я разубеди, че си има работа с крайно опасен човек.