Джейн Фийдър
В огъня (25)

24

— Пен?

Младата жена скочи уплашено. Кога ли беше задрямала?

— Мадам? Будна ли сте вече?

Мери стоеше на вратата напълно облечена, но без боне. Косата й падаше на меки вълни по раменете и я правеше да изглежда по-млада от тридесет и шестгодишна.

— Не съм спала — заяви принцесата. — Къде е кавалерът?

— Подготвя заминаването ни.

Мери дойде до огъня.

— И как смята да ни изведе оттук?

— С тромпети и фанфари, мадам. — Пен се наведе и нахвърля въглища в догарящия огън. — Но трябваше да вземем печата ви. — Тя погледна принцесата с известна несигурност, но лицето на Мери си остана безизразно. Затова продължи спокойно: — С помощта на печата ви кавалерът издаде заповед на разсъмване пред палата да чака карета. Никой не може да ви попречи да излезете оттук, след като снощи им отказахте достъп до покоите си, Нортъмбърленд и Съфолк напуснаха Бейнардс Касъл. Вероятно ще се върнат на разсъмване, затова трябва да ги изпреварим.

— Разбирам. — Мери седна на пейката, от която бе станала Пен.

— Кавалерът е на мнение, че ако пътуваме по светло през Лондон, нищо не може да застраши сигурността ви. Ще излезем оттук под претекст, че отиваме на ранната литургия в катедралата „Сейнт Пол“. Френският посланик се е погрижил пред портите да се събере голяма тълпа. Щом ви видят, хората ще започнат да викат и да ликуват и ще ви придружат по пътя до църквата. Нали разбирате, никой не би посмял да ви арестува пред очите на толкова много хора!

Мери опря брадичка на ръцете си и се загледа в огъня, който отново не даваше достатъчно топлина.

— Планът е прост и логичен — отбеляза след малко тя. — Но нима трябва да помоля за убежище в „Сейнт Пол“? Щом излезем от Лондон, дукът може да ни настигне със заповед за арест.

— Не, мадам. Ще влезем в църквата, но вие ще се измъкнете през една странична врата и ще напуснете града. Аз ще остана в църквата вместо вас. Кавалерът ви е намерил придружители. За да ви осигурим достатъчно преднина, аз ще остана дълго в църквата, вглъбена в молитви. Ще стигнете в Удхем Уолтър на свечеряване. Там ще бъдете под защитата на императорската флота.

— А какво ще стане с вас, Пен?

Младата жена извърна лице настрана.

— Аз ще отнеса детето си в Холборн и ще се поставя под защитата на семейството си. — Тя замълча за миг. Трябваше да подбере следващите си думи изключително грижливо, защото знаеше, че Мери държи много на достойнството си като принцеса. — Като допълнителна предпазна мярка аз ще заема вашето място още при напускането на двореца. Вие ще се преоблечете като камериерка и ще носите Филип, за да изглеждате по-убедителна. Сюзън и Матилда ще ни придружат, за да изглежда, че аз съм останала тук.

Тя хвърли бърз поглед към Мери и откри очаквания израз на лицето й.

— Всички знаят, че често водите на литургия членове на домакинството си — побърза да обясни тя. — Никой няма да обърне внимание на слугинята, която носи детето си.

Мери я погледна втренчено.

— Искате да се преоблека като камериерка?

— Престилката на камериерката ще ви отведе до трона, мадам — отговори тихо Пен. — Никой няма да тръгне да преследва жена от персонала.

Нейно височество замълча и отново се обърна към огъня. Ако предрешаването щеше да й спаси живота и да я отърве от Нортъмбърленд, пътят й към трона щеше да бъде отворен. Припомняйки си някои събития от младостта, тя изрече с въздишка:

— Преживявала съм и по-ужасни унижения. Вероятно трябва да съм щастлива, че френските интереси се покриват с моите. — Тя сви рамене и се наведе към огъня. Пръстените по ръцете й засвяткаха. — Научила съм се да използвам всяка възможност, която ми се предлага.

Пен сведе глава в знак на съгласие и отиде до прозореца, за да погледне какво става в двора. Факлоносците правеха поредната обиколка. Навсякъде беше тихо и спокойно. Вятърът бе утихнал. Прехвърчаха снежинки.

 

След като се раздели с Пен, Оуен зави по тесния коридор за слугите. Не му се вярваше, че са подсилили охраната на главния вход към покоите на принцесата. Никой не вярваше, че тя ще се опита да избяга. Мери и трите й придворни дами нямаха начин да се измъкнат от добре охранявания палат без чужда помощ.

Не беше прекарал достатъчно време в Бейнардс Касъл, за да познава всичките му тайни ходове, но междувременно познаваше стълбите за персонала и много бързо стигна до кухненския двор. Зад него бяха оборите.

Намери един полузаспал оборски ратай, който беше на служба и трябваше да събуди другарите си, ако господарят решеше да излезе с кон или карета късно вечерта — което се случваше често.

Оуен даде нарежданията си. Показа печата на принцесата и заповяда кратко и ясно какво да се направи, без да търпи възражения. Обърканият ратай се поклони почтително и отиде да повика останалите.

Принцесата е решила да отиде с дамите си на утринната литургия в „Сейнт Пол“. Каретата да я чака на разсъмване в средния двор, готова за потегляне. Ратаят не си помисли нищо лошо. Такова излизане беше част от навиците на набожната лейди.

Оуен напусна Бейнардс Касъл през малката, рядко използвана странична портичка, през която беше влязъл. Постът продължаваше да лежи под храста. На слепоочието му се виждаше червен оток. Когато Оуен се наведе над него и попипа пулса му, той простена. Д’Арси погледна колебливо към небето, където вечерницата бързо избледняваше. Не биваше да оставя нещастника да лежи още на ледената земя. Хвана го под мишницата и го завлече до портиерската къщичка. Там беше по-топло и покривът спираше снега. Остави го там и го облегна на една стена. Имаше да свърши още много работа. Първо трябваше да се убеди дали хората на посланика са успели да съберат достатъчно голямо човешко множество от верни и шумни привърженици, което да придружи принцеса Мери до църквата.

 

— Време е да тръгваме, мадам. — Пен, която следеше избледняването на вечерницата, обърна гръб на прозореца.

Мери стоеше насред стаята в скромно облекло на камериерка: рокля и палто от серж, принадлежали някога на Луси и останали в Бейнардс Касъл, когато се преместиха в Гринуич. Мери беше по-дребна от Луси и изглеждаше доста зле в безформената одежда с висящи поли и ръкави. Никой нямаше да познае принцесата във фигурата на тази жалка камериерка. Матилда и Сюзън стояха до нея бледи, но овладени.

— Сигурна ли сте, че няма да ни спрат?

— Не — отговори откровено Пен и вдигна сънения Филип от пейката под прозореца. — Но според мен това е най-добрият шанс, който ни се предлага.

— Много добре. Хайде, тръгвайте пред мен. — Мери се усмихна иронично и посочи вратата.

Пен сложи в ръцете й Филип и изпита усещането, че дава кръв от сърцето си. Проследи критично и със страх как принцесата непохватно притисна момченцето до гърдите си и въздъхна.

— По-добре да го увия, мадам. — Загърна малкия в одеялото и скри главичката му. — Дръжте го спокойно, за да не се уплаши.

— Мисля, че все ще мога да се справя с едно малко дете — отвърна подигравателно Мери. — Ще го занеса само до колата и веднага ще ви го върна.

Пен направи реверанс. Сюзън вдигна тежкото резе на вратата и завъртя ключа. Грижливо забулената Пен излезе първа, следвана от другите жени.

Сърцето на Пен биеше ускорено, но увереността й не беше разклатена. Колата щеше да ги чака, портите щяха да се отворят пред дъщерята на Хенри VIII, пътят им щеше да бъде свободен. Оуен се бе погрижил за всичко!

Постът в подножието на стълбата се почеса по главата, когато малката група мина покрай него. Не бе получил заповед да спира хората, които излизат от покоите на принцесата. Задачата му беше да проверява влизащите. По негово мнение принцесата беше високопоставена гостенка на граф Пемброк и заслужаваше най-голямо уважение.

— Принцеса Мери отива на утринната литургия в „Сейнт Пол“ — съобщи му една от придружаващите дами.

Принцесата кимна изпод плътното си було.

— Много добре, мадам — отговори постът с дълбок поклон. Скромно облечената камериерка с детето не бе удостоена с вниманието му. Сигурно принцесата бе решила, че жената има нужда от духовна подкрепа.

Докато принцесата и дамите й вървяха по дългата галерия, постът стоеше на мястото си и се чешеше по главата. Щом се скриха от погледа му обаче, напусна поста си и отиде в стаята на стражите, където сержантът дремеше пред огъня.

— Какво правиш тук? — изфуча началникът му. — Трябва да стоиш на пост до осем.

— Ами то… принцесата и дамите й отидоха на църква и аз реших да дойда тук да се постопля. — Постът протегна ръце към мангала с разгорени въглища.

— На църква ли? — Сержантът изведнъж се събуди. Отвореният му мундир разкриваше издуто шкембе. — Не знам нищо за това.

Постът вдигна рамене.

— Сигурно са забравили да ви кажат. Или е решила внезапно.

Сержантът стана и закопча мундира си.

— Все пак е по-добре да съобщя. — И забърза към покоите на господаря си.

 

 

Пен се стараеше да крачи с достойнство, но непринудено и да определя темпото на следващите я. Беше й трудно да не бърза прекалено, но в никакъв случай не биваше да създава впечатление за бягство. Сетивата й бяха съсредоточени върху Мери и Филип зад нея и тя бе наострила уши, за да не й убегне и най-тихото хленчене на детето. Скоро трябваше отново да го нахрани. Но как да му даде да яде, докато стои на колене в дамския параклис на „Сейнт Пол“? Този въпрос не преставаше да я измъчва.

Палатът постепенно се будеше за новия ден. Факлоносците напускаха постовете си в средния двор. Слугите гасяха катранените факли по стените на аркадите. Когато минаваше групата на принцесата, всички спираха и се покланяха. Забулената принцеса им отговаряше с любезно кимване.

Щом излязоха в средния двор, Пен въздъхна облекчено. Там, под студената сива светлина на мразовитото утро, чакаше карета. Зад нея чакаха двама рицари на коне. От ноздрите на конете излизаха кълба дим.

Пен зае мястото си в каретата. Дамите я последваха. Камериерката се качи последна.

Пен веднага вдигна кожената завеска, за да види какво става навън. Мери се сви в най-тъмния ъгъл на превозното средство и устреми поглед към кралския герб, поставен на стената над главата на Пен. Сега трябваше да мисли само за короната.

Точно когато кочияшът изплющя с камшик над главите на конете, на стълбището се появи граф Пемброк — още сънен, набързо наметнал обточено с кожи палто над скъпата си нощница. Той забърза през двора към каретата, като непрекъснато се спъваше в копринените поли на нощницата.

Сърцето на Пен се качи в гърлото. Веднага даде нареждане на рицаря, който стоеше до вратичката, да заповяда да отворят портата към Лудгейт. След това пусна завеската и се скри във вътрешността на каретата.

— Мадам… мадам… моля ви! Един момент! Позволете да ви придружа!

Пен се закашля и отговори, без да вдигне завеската:

— Не мога да чакам. Отивам да се помоля в „Сейнт Пол“. — И отново се закашля.

— Моля ви се, мадам, гласът ви е пресипнал! Не бива да се излагате на ледения утринен въздух, наистина не бива! — извика отчаяно графът.

Колата се раздвижи.

— Простете, милорд, но аз отивам на молитва. — Пен изимитира много успешно гордата непристъпност на Мери и принцесата неволно се усмихна. — Тръгваме, господа и дами!

Граф Пемброк вдигна ръка, за да заповяда да затворят портите, и едва тогава видя какво ставаше навън. Стотици, хиляди хора стояха покрай пътя за Лудгейт и приветстваха принцесата.

Ръката на Пемброк се отпусна безсилно. Неспособен да се противопостави, той проследи как колата мина през портите и ликуващите хора я обкръжиха от всички страни.

Мъжете хвърляха шапките си във въздуха, ликуващи жени и деца тичаха отзад и отстрани на колата.

Пен, чието лице беше скрито зад гъсто черно було, дръпна завеската и помаха на тичащите хора. При вида на почтително вдигнатите към нея лица я побиха тръпки. Това беше уважението, което се оказваше на лицата с кралска кръв. Това беше почитта, от която Мери не искаше да се откаже. Време беше да се сменят.

Тя пусна завеската и взе Филип от ръцете на принцесата. Той я погледна с големите си кафяви очи и изненадващо се усмихна. Сърцето й преля от безумна радост. Тя извика тихичко и покри лицето му с целувки.

За да изкачи възвишението Лудгейт Хил, колата трябваше да забави ход и хората спокойно вървяха в крак с нея.

— Пемброк веднага ще изпрати вест на Нортъмбърленд — заговори Мери. — Дукът ще научи за бягството след по-малко от час.

Все още прикована от усмивката на сина си, Пен отговори небрежно:

— Тогава вие ще сте зад девет планини в десета, мадам!

Мери прехапа устни. Сюзън и Матилда седяха до нея мълчаливи, сковани от страх. Даже шумното ликуване на тълпата изглеждаше заплашително — сякаш въодушевлението можеше да прерасне в насилие.

Спряха пред главния портал на църквата. Един от ескортиращите рицари отвори вратичката и Пен, която бе върнала детето на принцесата, слезе и вдигна ръка за поздрав. Тълпата зарева въодушевено. Другите я последваха и само след минути цялата група беше на сигурно място в тъмната вътрешност на голямата църква. Свещеник в скромни одежди стоеше пред олтара и се подготвяше да извърши протестантското богослужение.

Мери се вцепени и се намръщи грозно. Никой не можеше да я принуди да участва в протестантска божествена служба. Дори само липсата на тамян във въздуха беше обида за нея. Като стана кралица, веднага ще възстановя старата религия, закле се тя, докато вървеше след Пен към дамския параклис. В „Сейнт Пол“ отново щеше да има червени одежди и цялото великолепие на месата, евхаристия, всичко, което брат й беше забранил.

Вече не се виждаха откъм главния кораб и тя върна детето на Пен. След това коленичи пред олтара на параклиса и посегна към скритата под роклята и броеница.

— Мадам, сега не е време за молитви — пошепна Пен.

— За молитви винаги има време — отвърна остро Мери.

— Знам, че можете да се молите и на седлото. — Оуен Д’Арси излезе от мрака зад олтара. — Тръгвайте след мен. Нямаме нито секунда за губене.

Въпреки че на карта беше заложен животът и короната й, Мери се надигна неохотно.

— Дамите ще дойдат ли с мен?

— Всички, с изключение на Пен — отговори кратко Оуен. Отмести тежкия стенен килим с изображение на разпъването на кръста и отвори малката врата зад него. Мери влезе в мрачния ходник, следвана от Сюзън и Матилда.

Оуен хвърли остър поглед към мен.

— Остани тук и ме чакай.

— Колко време? — попита тя. Устата й бе пресъхнала. Предстоеше й да остане съвсем сама с безпомощното дете в мрака на този отдалечен параклис. Тя притисна Филип до гърдите си така, че устата му да е опряна в роклята й и да не могат да го чуят, ако заплаче.

— Ще побързам! — обеща той. Влезе в тесния коридор и грижливо затвори вратата зад гърба си.

Трите жени го очакваха на няколко метра от вратата. Той промърмори някакво извинение, мушна се покрай тях и слезе по неравния каменен под към криптата, където миришеше задушаващо на гнило и стари кости. Помещението беше осветено от една-единствена свещ.

Кавалерът не си загуби времето с думи. Прекоси криптата и изкачи отсрещната тясна стълба. Отвори вратата и посочи уличката между катедралата и следващата голяма сграда.

Там ги чакаха трима мъже на коне. Зад седлата бяха сложени удобни възглавници. Оуен помогна на Мери да се настани зад дребен, набит мъж, облечен в тежко палто от грубо тъкана материя. Широкополата му шапка беше нахлупена над очите. Нито един от мъжете не поздрави, дори не кимна с глава.

— Предстоят ви две смени на конете, мадам — съобщи тихо Оуен. — И да знаете, че ще яздите бързо. Тези хора знаят по кой път да поемат и как да избегнат преследвачите. Имайте им пълно доверие. Имате достатъчно преднина и не се очакват произшествия по пътя. Бог с вас!

— И с вас, кавалере — отговори също така тихо Мери. — Благодарете на господата за помощта. Няма да ги забравя.

Оуен се поклони и се обърна към Сюзън и Матилда, за да помогне и на тях да се качат зад другите двама мъже.

Когато конете препуснаха по уличката, от сянката на съседната къща излезе Седрик.

— Да доведа ли сега нашите коне, сър?

— Ще ги доведеш точно след половин час. Напълни ли кошниците?

Седрик го погледна обидено.

— Ама разбира се, сър. Нищо не съм забравил, даже пелените. — Последната дума бе произнесена с тон на дълбоко съмнение. Момчето не посмя да попита защо трябва да носят такива неща на предстоящото пътуване — може би знаеше, че няма да получи отговор.

— Браво на теб. След половин час ще бъда отново тук. — Д’Арси влезе отново в „Сейнт Пол“ през страничната вратичка, а Седрик хукна към мястото, където чакаха конете, питайки се защо след завръщането от Хай Уайкомб не бе видял господаря си да се усмихне нито веднъж.

Когато стенният килим над вратата се отмести, Пен се стресна. Филип вдигна главичка от гърдите й и се огледа. Оуен се запъти веднага към решетката, която се отваряше към главния кораб. В църквата влизаха вярващи, но никой от хората, придружили принцесата от Бейнардс Касъл дотук, не смееше да влезе в свещеното място. Гласът на свещеника отекваше откъм олтара.

Оуен коленичи съвсем близо до Пен пред каменния олтар.

— Тръгваме след пет минути.

— Искам да си отида в Холборн — отговори тя. — Нортъмбърленд ще разбере, че към участвала в бягството на Мери, и ще…

— Не. Ти тръгваш с мен — прекъсна я рязко Оуен. Въпреки външното спокойствие кръвта пулсираше във вените му и всеки нерв по тялото му беше напрегнат от съзнанието за онова, което се канеше да извърши. Днес щеше да заложи всичко на една карта. Ако планът му се провалеше, й двамата бяха загубени.

— Къде ще отидем? — Пен се обърна към него и със свободната си ръка вдигна черното було, за да го погледне. Потърси погледа му под слабата светлина на единствената свещ, запалена пред олтара, и потрепери.

— Искам да дойдеш с мен, без да задаваш въпроси — отговори твърдо той.

Пен вдигна ръка към гърлото си.

— Искам да ме последваш, без да се колебаеш и без да чакаш отговори — повтори упорито той.

Това беше изпитание. Тя го разбра веднага. Изпитание, а вероятно и вторият шанс, на която се беше надявала.

Ала разумът й веднага се противопостави. Беше ясно, че с тази постъпка той я моли — по-точно изисква неограниченото й доверие. Но тя беше самостоятелна жена със свободна воля и не беше готова да се откаже от правата си!

Пен впи поглед в тъмните очи и откри в дълбините им молба, отчаян страх и надежда, които гордостта не му позволяваше да изрази с думи. Той бе поставил изискването си ясно и точно. Тя трябваше да отиде с него при тези условия или да се откаже. Но къде? С каква цел?

— Детето ми… какво ще стане с Филип? — попита тихо тя.

— Идва с нас.

— А родителите ми?

— Ще им изпратиш обяснение по Седрик.

— Но аз нямам обяснение.

— Ще кажеш, че си с мен. Това е достатъчно.

В параклиса се възцари тишина. Пен чу смътно как свещеникът и богомолците запяха. Оуен бе поискал тя да не се колебае, но не настояваше. Сигурно го беше страх, че ще го отблъсне.

Тя също се страхуваше, че ще го отблъсне.

Пен се изправи гъвкаво и намести Филип на хълбока си.

— Оттук ли ще излезем? — попита спокойно тя и посочи стенния килим.

Оуен кимна и отвори вратата. Не можеше да разбере дали тя е дала съгласието си или не. Сърцето му биеше безумно, ръцете му бяха влажни.

Пен влезе в тесния коридор. Двамата прекосиха криптата бързо и безшумно и излязоха в студеното утро. Часовникът удари половин час и Седрик се появи в края на уличката, водейки два коня за юздите.

Като ги видя, момчето скочи от седлото, свали шапка и се поклони почтително пред лейди Пен. Погледът му падна върху детето в ръцете й и той кимна едва забележимо. Най-после имаше обяснение за необичайното съдържание на кошниците.

Оуен Д’Арси не знаеше дали Пен се е съгласила или не, но взе инициативата с надеждата да погребе несигурността й под своята решителност.

— Седрик, ти тръгваш веднага към резиденцията на Кендъл в Холборн — нареди кратко той. — Ще помолиш да те приеме самият той или лейди Кендъл — никой друг! Обясни им, че лейди Пен и синът й се намират под моя закрила. Нека не се притесняват за тях. Увери ги, че един ден ще им ги върна живи и здрави.

— Не — възрази спокойно Пен. Тази новина щеше да стресне родителите й, да ги уплаши и да им причини мъка. Мисълта за болката и безпомощността, която изпитваха след пристигането на Пипа и Чарлс и след вестта за спасяването на внука им, беше непоносима. Обичта и привързаността към семейството изискваше от нея да отиде незабавно при тях.

Но не можеше да го направи. Не и ако следваше сърцето си.

Те щяха да я разберат, макар и след време…

Тя хвърли бърз поглед към Оуен и видя, че устата му се е разкривила от болка и разочарование. Естествено беше да изтълкува острото й „Не“ като окончателен отказ.

Пен се обърна към момчето и заговори настойчиво:

— Седрик, кажи на родителите ми, че кавалерът и аз трябва да уредим някои неща, които засягат сина ми. Кажи им, че бих дала всичко, за да отида при тях, но не мога. Обясни, че ще отида да ги видя веднага щом стане възможно. Нека да знаят, че съм напълно съгласна с онова, което става.

Тя помилва момчето и го погледна дълбоко в очите.

— Това е много важно, Седрик, разбираш ли? Кажи им, че го правя по своя воля и че не бива да се тревожат за мен.

Седрик я погледна учудено. Естествено, че щеше да предаде посланието й дума по дума. Не беше нужно да му говори така настойчиво.

— Да, мадам. Разбирам.

Пен се запита какво ли е разказал Робин за кавалера и отново изпита несигурност. Дали им бе разказал историята, която смяташе за истинска, или беше проявил достатъчно разум да си замълчи до нейното завръщане. Естествено беше родителите й да чуят историята от нейната уста.

— Къде и кога ще се срещна с вас, сър? — попита Седрик.

Оуен изобщо не чу въпроса на момчето. Думите на Пен го зарадваха, но и му дадоха да разбере колко трудно й беше да вземе решение. Той не беше единственият скъп човек в живота й. Това прозрение му причини болка и унижение — но през кратката им връзка Пен често го беше сблъсквала с трудната реалност.

Изведнъж си спомни, че самият той не може да се похвали с добър семеен живот. Не познаваше здравата връзка между детето и родителите. Баща му живееше свой живот и си остана чужд и далечен. Майка му го обичаше много, но, следвайки традицията, го отделиха от нея твърде рано и го изпратиха в дома на чужд благородник. А после, когато се ожени и му се родиха деца…

Той чу, че Седрик повтори въпроса си, и с мъка събра мислите си.

— Седрик, този път ще пътувам сам. Ти ще отидеш в дома на посланика и ще му съобщиш, че смятам да прекарам известно време в кулата на фара. Той знае за какво става дума. Докато ме няма, ще служиш на посланика… Пен, дай ми Филип, докато Седрик ти помогне да възседнеш коня.

Тя му подаде момченцето и с учудване проследи как той го намести непринудено на хълбока си. Нещастният Седрик й помогна да се покачи на седлото на силна, кротка на вид кафява кобила. Без да каже дума, Оуен й подаде детето и възседна врания си жребец, вече познат на Пен от последното им пътуване.

Седрик се сбогува с господаря си и препусна по уличката, за да излезе на пътя за Лудгейт и Холборн. Оуен тръгна в обратна посока. Пен трябваше да язди след него, докато стигнаха до по-широка улица. Когато се изравни с врания жребец, той й съобщи с неутрален тон:

— Трябва да изминем почти сто и петдесет мили. Би било добре, ако се справим за пет дни. Ще яздим до късна вечер и ще потегляме на разсъмване. Смяташ ли, че ще се справиш с момчето без бавачка?

— Да, естествено. Но трябват дрешки и разни други неща…

— В кошниците има всичко необходимо.

Пен погледна към седлата и едва сега видя привързаните към тях кошници. Чувството й, че е отрязана от действителността, се засилваше с всяка минута. Движеше се в някакъв сън — яздеше, без да знае накъде, по причина, която й беше неизвестна. Какво искаше да каже Оуен с думите, че ще прекара известно време в кулата на фара? Вероятно някакъв закодиран израз, известен на посланика.

Тя се бе доверила сляпо на Оуен Д’Арси, без изобщо да познава плановете му. Но не усещаше близост между тях. Бяха си станали чужди и трябваше да започнат отначало. Наистина ли беше така?

Перспективата събуди в сърцето й страх, но в същото време чувство на задоволство, каквото отдавна не бе изпитвала. Най-добре да прогони завинаги от съзнанието си въпроса как е възможно и как ще се справи с живота с един шпионин. Нима беше възможно да се живее в домашна хармония с мъж като Оуен Д’Арси? Не, сега нямаше да мисли за това. Всички въпроси трябваше да бъдат заключени в най-далечното ъгълче на съзнанието й.

Двамата напуснаха Лондон през Бишъпсгейт и когато градските стени останаха зад тях, Пен въздъхна облекчено. Непосредствената опасност бе отминала. Нортъмбърленд нямаше представа къде да я търси и сигурно нямаше да я преследва.

 

— Принцесата си е отишла? — Нортъмбърленд гледаше смаяно граф Пемброк. Макар и напълно облечен, графът изглеждаше раздърпан, сякаш се бе обличал набързо в тъмното. Двамата се намираха в спалнята на дука в Дърхем Хаус.

— Да — отговори съкрушено Пемброк. — Каза, че отива на утринната литургия в „Сейнт Пол“. Видели са я да влиза в църквата с лейди Сюзън и лейди Матилда. Каретата остана пред входа. Но когато пристигнах, литургията беше свършила, а от принцесата и дамите й нямаше и следа.

— А къде е лейди Пен? — попита сърдито Нортъмбърленд. — Вчера беше с принцесата. Разговаряхме с нея през вратата. Какво знае тя за случилото се?

— Не я видяхме с принцесата… но и тя е изчезнала — съобщи нещастно Пемброк и прехапа устни.

Нортъмбърленд наруга гневно камериера си, който му помагаше да се облече. Едрият слуга понесе ругатните мълчаливо, защото знаеше, че ако възрази, ще последват и удари.

— Кой се крие зад това бягство? Кой й е помогнал да напусне църквата? Как е измислил целия план? — Нортъмбърленд съскаше като разгневена змия. — Сигурно лейди Пен е замесена.

— Тогава може би участва и кавалер Д’Арси? — осмели се да предположи Пемброк. — Нали знаем, че двамата имат връзка…

Дукът грабна чаша вино и я опразни на един дъх.

— Естествено! — изфуча разярено той. — Французите! Дали и Босер е замесен? А може би и целият клан Кендъл? — Той тресна празната чаша на масата. — Кендъл не е наш приятел. Никога не е крил, че е предан на Мери. Да, да, струва ми се, че откривам начина му на действие в това бягство!

Той изръмжа още нещо неразбрано и изтръгна наметката от ръцете на камериера.

— Връщаме се в Гринуич палас, Пемброк.

На излизане дукът благоволи да обясни какво възнамерява:

— Днес кралят трябва да подпише промените в закона за наследяване на трона. Коронният съвет ще ги ратифицира незабавно. За момента Мери се изплъзна от опеката ни, но все още не всичко е загубено.

— Какво ще правим с лейди Пен?

— Щом документът бъде подписан, ще имам пълното право да арестувам Мери. Първо ще задържа нея, а после и другите — обеща дукът с мрачна усмивка. — Засега не можем да си позволим да изразим дори учудване от прибързаното заминаване на принцесата за Есекс. Трябва да разсеем хорските подозрения, а не да им доставяме още храна.

Двамата препуснаха към реката, за да преминат на другия бряг с конския сал. Дукът беше потънал в експлозивно мълчание и се взираше в гладката вода под краката на конете. Очевидно обмисляше всички възможности за действие.

Стигнаха в Гринуич още преди обед. Нортъмбърленд освободи объркания си спътник с рязко махване на ръката и влезе в спалнята на краля. Вонята го удари в носа. След последното си посещение вече не смееше да се приближава до леглото на болния, но този път трябваше да го направи.

Кралят лежеше върху планина от възглавници. Тялото му беше покрито с гноящи рани, дишането му едва се усещаше.

— Готов съм, Нортъмбърленд. Завърших поправките на закона за реда на наследяването — изрече с мъка Едуард и посочи с безсилната си ръка малката масичка до леглото, на която беше оставен пергамент, изписан с красивия му почерк.

Нортъмбърленд вдигна пергамента и го прочете внимателно. Неволно изпита уважение към умиращия крал. Слабият, нежен Едуард беше надминал себе си. Всичко бе написано просто и ясно, нито една точка не изглеждаше спорна, документът беше подписан и подпечатан лично от краля.

— Моите уважения, ваше величество! — проговори почти трогнато дукът. — Но сега трябва да почивате. — Огледа жалката телесна обвивка на страдалеца и сърцето му се изпълни с отчаяние. Кралят не биваше да умре, преди коронният съвет да е ратифицирал новия закон!

Какво му беше подготвило небето? Колко време щеше да издържи Едуард?