Джейн Фийдър
В огъня (24)

23

Неочакваното завръщане на принцеса Мери хвърли в тревога цялото домакинство на Бейнардс Касъл. Покоите на високата гостенка трябваше бързо да бъдат подредени и затоплени. Слуги тичаха насам-натам, носеха чисти чаршафи и завеси за леглата, кофи с разгорени въглища за камините, стомни с гореща вода за удобствата на гостенките.

Принцесата стоеше пред току-що запаления огън в салона си, устремила поглед в малкия си молитвеник, и устните й се движеха в безмълвна молитва.

Пен влезе с Филип на ръце, следвана от две камериерки, които носеха тежки табли с димящи купи.

— Тъй като нашата кошница за пикник съдържаше само книги, реших, че трябва да си поръчаме хубава вечеря — каза тя в най-добро настроение.

— Аз не съм много гладна. В този салон е много студено. — Силна тръпка разтърси крехката фигура на Мери. Тя се приближи още към камината и се наведе над купчинката въглища.

— Защо каменните въглища не горят така добре като дървата? Запалиха огъня преди час, а все още не се усеща топлина.

— В града няма достатъчно дърва, мадам. Но в Удхем Уолтър ще се топлим само с дърва. — Пен се постара да потисне отчаянието си. И трите бяха премръзнали, гладни и трепереха от страх. Оплакванията на Мери не допринасяха за подобряване на общото настроение. Освен това Пен беше загрижена единствено за Филип. Сякаш прочело мислите й, момченцето се разхленчи. Това беше добър знак. Желанието му да се изразява вероятно нарастваше, след като беше разбрал, че има кой да задоволява желанията му.

Прислужничките оставиха таблите на масата и се оттеглиха безшумно. Мери остави молитвеника си.

— Е, хайде да ядем. Кога ще се появи вашият кавалер?

— Когато сметне за необходимо, мадам — отговори Пен. Без да пусне сина си, тя взе от таблата сребърна купичка и лъжица. Филип моментално посегна към купичката и тя се засмя. — Ей сега… почакай малко… ще ти дам да ядеш.

Тя отнесе разочаровано ритащия и хленчещ Филип до пейката под прозореца, настани го на възглавниците и се отпусна до него, за да го нахрани със сладката млечна каша. Той отваряше усърдно уста и размахваше ръчички. Сълзите по бузките му скоро изсъхнаха.

Мери ги наблюдаваше замислено. Не се интересуваше особено от деца. Историята на Пен звучеше ужасно и затрогващо, но момченцето изискваше цялото й внимание и й пречеше да изпълнява задълженията си на придворна дама.

Когато вратата се отвори, Пен вдигна глава и лъжицата остана в купичката. Филип нададе жален вик и устата му остана отворена. В салона влезе Оуен Д’Арси. Без да бърза, кавалерът затвори вратата и спусна тежкото резе.

За момент остана на прага, за да добие представа за положението. Носеше изискан тъмносив жакет, подплатен с черна коприна. Цялото му същество излъчваше сила и енергия. Високата яка разкриваше тесен рюш на шията — според най-новата мода, тъмносивата риза беше украсена със сребърна дантела. Панталонът беше от черна коприна. Пен веднага си представи смъртоносната сребърносива рапира, която висеше на хълбока му.

— Взела си детето — проговори той с неразгадаем поглед. — Смяташ ли, че е разумно?

— Нямах друг избор — отговори просто Пен. Бузите й се зачервиха, обзе я желание… желание да види съзаклятническата му усмивка, танцуващите очи, осветени от вътрешна топлина… а може би и от любов. Вместо това Оуен изглеждаше дистанциран, хладен, с равнодушен поглед. — Не бих понесла да се разделя с него. Сигурна съм, че няма да ни пречи — обясни тихо тя.

— Радвам се да ви видя, кавалере. — Мери се надигна от мястото си. Говореше спокойно, но чертите на лицето й издаваха страх. Влезлият мъж излъчваше опасност. — Очаквахме ви? Има ли новини от Гринуич?

— Ей сега, мадам! — Гласът на Оуен прозвуча рязко. Той се огледа и се запъти към съседната стая. Апартаментът на принцесата се състоеше от няколко стаи, някои от които не бяха по-големи от стенни шкафове, докато други бяха много просторни. От една стая се влизаше в следващата и всички заедно образуваха дълъг коридор.

Пен взе Филип на ръце и забърза след Оуен, който минаваше от стая в стая. В седмото, последно помещение, предвидено за пажовете на принцесата, той отиде до вратата, заключи я и спусна резето. После се обърна към Пен, която се беше задъхала.

— Има ли друга врата, през която може да се влезе в апартамента на принцесата?

Тя поклати глава.

— Не, доколкото знам…

— Ела с мен. Нямаме никакво време. Те ще се появят всеки момент. — Той мина покрай нея и забърза обратно към салона на принцесата.

Пен го следваше по петите. Когато Оуен влезе в салона, трите жени скочиха. Бързането му бе събудило страха им.

— Какво става, кавалер Д’Арси? — Мери зададе въпроса със спокоен глас, но треперещите и ръце бяха по-красноречиви.

— Заплашва ви незабавен арест, мадам — отговори честно той и отиде до четирите малки прозореца, издълбани във външната стена. През портата тъкмо минаваше отделение стрелци.

— Надявах се Нортъмбърленд да действа по-предпазливо, но той очевидно не е успял да обуздае нетърпението си.

Мери вдигна ръка към гърлото си. Кръвта пулсираше във вените й. От устните й обаче не се отрони нито звук. Оуен застана пред прозореца и обясни:

— Ще използваме измамна маневра и мисля, че ще успеем да им се изплъзнем. — Изведнъж се усмихна и Пен чу как всички, освен нея си отдъхнаха.

Усмивката му имаше за цел да вдъхне кураж на трите жени и да изпълни сърцата им с увереност.

Нима не го забелязват? — запита се учудено Пен. За нея беше кристално ясно, че той не беше в настроение за искрена усмивка, макар че имаше доверие в способността си да ги изведе от трудното положение.

Филип изхленчи уплашено и тя притисна личицето му към рамото си. Вероятно дамите харесваха подобна демонстрация на мъжка сила. При други обстоятелства тази мисъл щеше да я разсмее и да събуди у нея желание да я сподели с Пипа. Дъщерите на лейди Гуинивиър бяха възпитани да не се впечатляват от мъжката самоувереност.

— Никой не знае, че съм тук, следователно никой не знае, че съм ви предупредил за непосредствената заплаха — продължи все така уверено Оуен. — Те идват с очакването, че ще бъдат пропуснати безпрепятствено, затова няма да се опитат да нахлуят със сила, защото подобно действие ще предизвика обществено недоволство и народът може да се разбунтува. Сигурен съм, че коронният съвет има намерение да ви измъкне оттук и да ви отведе в затвора, докато градът спи.

Мери кимна. Малко цвят се върна на бузите й.

— Народът ме обича! — Това поне отговаряше на истината.

Оуен не отговори. Вместо това отново се обърна към прозореца. Нортъмбърленд, Съфолк и Пемброк влязоха в двора на палата през главната порта, обкръжени от отделение войници. Цяла войска, за да арестуват една крехка жена, помисли си подигравателно кавалерът. Важните господа явно се бояха от реакцията на населението. Лондончани имаха свои собствени закони и следваха само тях. Простолюдието беше привързано към принцеса Мери и беше готово да я защитава. Точно тук беше ключът на плана му.

— Пен, моля те, угаси всички свещи и остави само една.

Пен се подчини безмълвно.

Оуен продължи шепнешком, но така, че всички да го чуват:

— Когато дойдат, ще видят, че под вратата не прониква светлина. Пен, ти ще застанеш до вратата и ще обясниш на дука, че принцесата се е оттеглила за сън. Ще кажеш, че пътуването я е изморило и дамите й се опасяват да не получи нов пристъп на треска.

Пен кимна решително. Имаше чувството, че е зрителка в театъра и следи отстрани драмата, която се разиграва на сцената. Настани Филип удобно в скута си и започна да разтрива гръбчето му. Той беше заспал, но тя почти не усещаше тежестта му.

— Утре, с първите лъчи на слънцето, ще потеглите към Удхем Уолтър, мадам — заключи тържествено Оуен.

Никой не му отговори. Много скоро по стълбата затрополиха тежки стъпки. Пред вратата на салона се събраха много хора.

Принцесата не се помръдваше. Пръстите й стискаха броеницата, устните й се движеха беззвучно. Единственият източник на светлина бяха свещта и жаравата в камината. Петте фигури не се помръдваха.

Граф Пемброк почука на вратата и заговори сърдечно:

— Мадам, чувствам се почетен, че отново мога да ви поздравя в дома си. Ще позволите ли да вляза? — И натисна бравата.

Оуен кимна на Пен, но тя вече беше до вратата.

— Милорд, принцесата беше крайно изтощена и си легна рано. Не смея да я събудя.

— Какво значи рано? Часът е едва осем! — възмути се графът. — А съм дошъл специално, за да вечерям с принцеса Мери.

— Милорд, принцесата има треска. Тази вечер й е невъзможно да се покаже в обществото. — Пен стоеше съвсем спокойно пред вратата. Тонът й беше непоколебим.

— Тогава трябва да повикаме лекар! — извика Пемброк. Гласът му прозвуча почти умолително.

— Принцесата взе приспивателно и не желае никой да смущава съня й — повтори категорично Пен.

Зад вратата се чу шумолене, после някой почука властно с дръжката на шпагата си по дъбовата врата.

— Лейди Брайънстън?

— Да, аз съм, милорд Нортъмбърленд — отговори със сладък гласец Пен.

— Веднага ни пуснете да влезем. Трябва да говорим с принцесата. — След едва доловима пауза дукът добави многозначително: — Нося вест от негово величество.

Набързо си съчинил тази лъжа, каза си злобно Пен, но като чу как Мери се раздвижи зад нея, разбра, че това беше умел ход. Тя хвърли бърз поглед назад и видя как Оуен сложи ръка на рамото на принцесата, за да я задържи.

— Милорд, принцесата спи. Утре със сигурност ще се радва да ви приеме.

— Искам да го чуя от самата нея! — изфуча нетърпеливо Нортъмбърленд.

Филип се размърда и Пен го помилва по гръбчето, за да се успокои. Ако започнеше да плаче…

— Вече казах, че принцесата взе приспивателно, милорд — отговори твърдо тя. — Не може да приеме никого.

Оуен стоеше извън светлия кръг, образуван от свещта и огъня. Ръката му почиваше върху дръжката на рапирата. Видя как Пен успя да успокои детето и си каза, че през малкото часове, откакто беше намерила сина си, се е научила да общува непринудено с него и двамата са се сближили. Естествено, това беше чисто въображение — но той усещаше с всяка фибра на тялото си как връзката между майката и сина укрепва.

Настъпи пауза. Зад вратата се чу шепот, последван от скърцане на ботуши. Накрая отново прозвуча гласът на Нортъмбърленд:

— Лейди Брайънстън, моля предайте на принцесата пожеланията ми за бързо оздравяване. Ще я посетим утре рано сутринта.

— Сигурна съм, че моята господарка ще се радва да ви види, милорд — отговори му спокойно Пен.

Мрачният поглед на Нортъмбърленд беше втренчен в масивната дъбова врата, която оставаше затворена за него. Съфолк и Пемброк стояха мълчаливо от двете му страни, въоръжените войници ги зяпаха безучастно.

— В момента не можем да направим нищо — рече като на себе си дукът. — Но тя няма как да ни избяга от този апартамент. Аз ще отседна в Дърхем Хаус и ще се върна утре рано сутринта. Тя води със себе си само три жени и утре със сигурност ще отворят. Ще стоим тук и ще чакаме.

— Да, това е най-доброто решение. — В гласа на Пемброк прозвуча облекчение. Представата, че ще арестуват принцесата в неговата къща, му причиняваше голямо безпокойство. Особено ако се наложи да прибегнат до насилие… ако планът на Нортъмбърленд се провалеше и въпреки очакванията Мери се възкачеше на трона, всички присъстващи тук щяха да завършат живота си на ешафода.

В полутъмния салон петимата стояха неподвижни и се вслушваха напрегнато. Най-сетне стъпките се отдалечиха и всички въздъхнаха облекчено.

— Е, кавалере, както изглежда, благодарение на вас ще имаме кратък отдих — рече тихо Мери.

— Най-добре е да се оттеглите, мадам — предложи спокойно Оуен. — Имате нужда от сън. Няма да тръгнем преди зазоряване.

— Няма да заспя — отговори Мери и зърната на броеницата й затракаха.

— Тогава си легнете и се молете, мадам — реагира рязко Оуен. Бе застанал до прозореца и наблюдаваше какво става в двора. Нортъмбърленд и Съфолк тъкмо излизаха от палата. Доведоха им коне и двамата препуснаха навън. Вероятно възнамеряваха да прекарат нощта в лондонските си резиденции и да се върнат тук утре рано сутринта. Значи бяха уверени, че принцесата няма да избяга от Бейнардс Касъл.

Мери усети, че кавалерът по някакъв начин я е прогонил от мислите си. Нетърпението му беше почти обидно — сякаш кралската й кръв изобщо не го интересуваше. В същото време тя беше готова да признае, че не е в състояние да се противопостави на водещата роля, която той си бе присвоил.

— Как ще излезем оттук, без да ни забележат?

— Естествено, че не можем — гласеше резкият отговор. — Но ще използваме елемента на изненадата и утринния здрач. Повярвайте ми, те са могъщи съюзници. Оставете детайлите на мен. Можете спокойно да се оттеглите за почивка, мадам!

Мери беше живяла твърде дълго в опасност и сега не посмя да възрази — макар че властният му тон никак не й харесваше. Изправи се и даде знак на Сюзън и Матилда да я последват.

Пен затвори свързващата врата и се облегна на рамката. Спящото дете все още беше в ръцете й.

Оуен се обърна към нея. Гледката го трогна до дън душа и в същото време го изпълни с горчива завист.

— Щом спи дълбоко, можеш да го сложиш в леглото — каза той и се наведе да разрови огъня.

Пен внимателно положи момченцето си на меките възглавници и го зави с одеяло. Той се размърда и пъхна палец в устата си. Лъжеше ли се или бузките му наистина се бяха закръглили? Във всеки случай имаха повече цвят.

— Мокър е — пошепна тя. — Но ако му сменя пелената, ще се събуди.

Кавалерът се изправи и се приближи до нея.

— Къде е другото момче?

— Чарлс… нарекох го Чарлс — отговори с усмивка Пен. — Надявам се, че в момента спи спокойно в детската стая в Холборн. Исках да взема и него, но няма да се справя с две деца.

Разговорът течеше ужасно сковано, сякаш го водеха двама напълно чужди един на друг хора. От време на време Пен го поглеждаше и усещаше празнота. Празнота и безнадеждност. Очите му гледаха така кораво, така безмилостно, че тя не откриваше в тях нищо. Никакво разбиране. Нито капчица нежност.

Но аз го разочаровах, напомни си тя. Може би мъже като Оуен не прощаваха разочарованията.

Той само вдигна рамене.

— Не можеш да го изнесеш сама. За съжаление ще се наложи да го оставиш за няколко минути.

— Защо? — В сърцето й пропълзя страх. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да остави Филип дори за минута. Загледана в спящото дете, тя си заповяда да запази спокойствие. Иначе щеше да го грабне и да избяга оттук.

Оуен забави отговора и Пен изведнъж усети, че в помещенията зад салона цареше пълна тишина. Изпълнена със страх и очакване. От двора до тях достигаше слаб шум от маршови стъпки. Чу се някаква заповед. По каменните плочи затропаха копита.

Двамата се спогледаха. Объркването и тревогата на Пен нарастваха всяка секунда. Бледото й лице издаваше безкрайна умора.

— Оуен? — пошепна с пресекващ глас тя. — Оуен, не понасям да се държиш така с мен. Не можем ли да се опитаме да изгладим отношенията си?

В следващия миг той се раздвижи и отиде при нея с решителни крачки. Спря пред нея, без да я погледне, но толкова близо, че тя усети топлината на тялото му. Заговори нарочно бавно и в погледа му нямаше топлина. Сякаш говореше на чужд човек.

— Аз съм на тридесет и пет години. Имах жена и две деца. В живота си съм правил много неща. Сражавал съм се на бойни полета и корабни палуби, хлъзгави от пролятата кръв. Измъчваха ме в един мавритански затвор, избягах от един испански.

По природа съм боец, не придворен. Професията ми е шпионажът. Никога не съм твърдял нещо друго.

— Прав си — кимна тя и затърси правилните думи. — А сега ще ми кажеш, че аз не знам нищо за теб… за миналото ти… за децата ти… Че тези неща не ме засягат. Че трябва да те приема и да ти вярвам — без да задавам въпроси.

— А ти не можеш — изрече горчиво той. Пен вдигна ръка, но не посмя да го докосне.

— Може би мога — пошепна тя. — Вероятно мога… не знам. Вятърът се втурна в комина и пламъците запращяха по-силно. Стъклата зазвъняха. Времето се променяше.

Оуен отстъпи назад. Очите му, черни като шлифован обсидиан, я пронизваха, сякаш искаха да стигнат до душата й.

Пен седеше и чакаше. Чакаше той да каже нещо за себе си, да й предложи нещо, но той мълчеше и тишината я задушаваше.

— Как ще излезем, без да ни попречат? — попита тя и гласът й трепна. — Какво ще стане с Филип? Защо не бива да го нося?

— Сега ще ти обясня — отговори той, отново спокоен и хладен. — Ти ще играеш важна роля. Виждам възможност да използваме присъствието на детето в наша изгода.

След половин час двамата минаха безшумно през тъмните стаи. Сюзън и Матилда спяха напълно облечени в едно легло. Завесите на леглото, в което беше принцесата, бяха плътно затворени. Не се чуваше никакъв звук.

Пен отиде на пръсти до масичката и взе кръгла кутийка. Предаде я на Оуен, който я пъхна в джоба на жакета си. В празната стая за пажовете Оуен отвори вратата и огледа тесния коридор. Както се надяваха, той беше пуст. Пемброк нямаше основания да предполага, че гостенката му ще се опита да избяга посред нощ по задната стълба. Навсякъде в палата бяха поставени стражи.

Оуен излезе безшумно и изчезна в мрака. Пен заключи след него и спусна резето. После изтича обратно в салона, където Филип продължаваше да спи дълбоко. Мъчеха я лоши предчувствия, граничещи с ужас. Мъчеше я изтощение. Съзнанието за края на любовта между нея и Оуен я подлудяваше. Как да понесе всичко това? Не, трябваше да стисне зъби и да издържи. Принуди се да хапне малко и се отпусна тежко на ниската пейка пред огъня.