Джейн Фийдър
В огъня (22)

21

— Защо французите искат да ми помогнат? — размишляваше на глас Мери, докато търсеше копринената лента, за да я сложи в книгата си.

— Заради самата вас, мадам — побърза да я увери Пен, макар да знаеше, че въпросът на принцесата е чисто реторичен. — Може би се надяват да се омъжите за Орлеанския дук.

Мери се засмя иронично.

— Сигурно си права. Няма да ми навреди, ако си мислят, че ще се съглася… някой хубав ден. — Тя се надигна и отиде до пулта за писане, поставен така, че светлината от избития в дебелата стена прозорец да пада върху него. — Вярвате ли на кавалера, Пен?

Пен не сметна за нужно да спомене личната си връзка с Оуен.

— Разбира се, мадам. — Тя стоеше пред камината, скръстила ръце под гърдите си.

— Вероятно е един от агентите на Дьо Ноай? — Тонът на Мери издаваше умерен интерес към въпроса или евентуалния отговор.

— Според мен той е най-важният шпионин на посланика.

Мери прелисти страниците на големия том, оставен на пулта, сякаш търсеше точно определена страница.

— Откога вярвате в това, Пен? Или е по-добре да не задавам този въпрос?

— Мисля, че така ще е по-добре, мадам. — Пен заби нокти в дланите си и едва не изохка. Раменете й бяха сковани, мъчеше я болка. Тя се опита да се отпусне, да отвори юмруците си.

Принцесата вдигна очи за миг.

— Аз имам доверие във вас, Пен, затова ще се доверя и на вашия агент. Е, добре, значи ще се предадем в ръцете на французите. — На устата й заигра тънка усмивка. — И без това нямаме друг избор… а и ще причиним доста неприятности на Нортъмбърленд.

— Точно така, мадам. — Пен раздвижи рамене и завъртя глава, за да разхлаби схванатия си тил. Едва сега усещаше колко е изтощена. В последно време безсънните нощи бяха много чести.

— Естествено, аз ще ви придружа. Кого желаете да вземете, освен мен? Само една или две дами. Не бива да изглежда така, сякаш възнамерявате да отсъствате по-дълго.

— Коя от дамите ви изглежда подходяща за това начинание?

Пен си представи свитата на Мери и отговори решително:

— Матилда и Сюзън.

— Много добре. Организацията предоставям на вас. Но няма да тръгна без книгите си. Трябва да ги опаковаме и да ги отнесем на борда.

Защо да възразява? Просто още една задача, която трябваше да изпълни.

— И как, според мнението на кавалера, ще напусна Бейнардс Касъл?

— Не ми каза, мадам.

— Ах, разбирам! Колко успокояващо. — Гласът на Мери прозвуча необичайно остро. — Отивам в леговището на лъва, без да знам как ще изляза. — Тя застана зад пулта за молитва и освободи Пен с думите: — Трябва да се помоля. В момента бог ми предлага единствената сигурност.

Пен направи реверанс и напусна покоите на принцесата. Макар че трябваше да носи тежък кръст, Мери често усложняваше допълнително живота на свързаните с нея хора.

Тя отведе Сюзън и Матилда настрана и им обясни ситуацията. И двете бяха на служба при Мери почти толкова дълго, колкото и тя. Матилда скоро щеше да се омъжи повторно — за кралския щалмайстор, а Сюзън беше вдовица като нея.

— Няма да е лесно да измъкнем цял сандък с книги — усъмни се Матилда.

— Ще ги прикрием като кошница за пикник — отговори уверено Пен.

— Много тежка кошница — уточни Сюзън.

Придворните дами избухнаха в смях и за момент забравиха опасността, на която се излагаха.

— Е, тогава да започваме — прекъсна ги решително Пен. — Чака ни много работа. Матилда, вие ще поръчате лодката за обед. Ако успеете да го уредите, би било добре да я управлява мастър Брадок. Той е много предан на принцесата.

Матилда кимна и трите се разделиха, за да започнат приготовленията.

Часовникът на кулата в големия двор удари девет. Пен отиде до прозореца и погледна надолу. Робин бе тръгнал в седем и щеше да се върне най-рано в десет.

Сърцето й биеше ускорено, усещаше кожата си суха и опъната. Виновна беше умората, но не само тя. Чувстваше се нервна и уплашена — но в същото време перспективата да прекара още един изпълнен с опасности ден я възбуждаше.

Само една грешна стъпка, и Нортъмбърленд щеше да има отличен претекст да обвини Мери в държавна измяна — да не говорим за помагачите й. Докато стигнат до Бейнардс Касъл, отговорността за изпълнението на плана беше изцяло нейна.

Оуен. Възбудата й угасна и бе заменена от лошо предчувствие. Не можеше да си представи, че ще го види отново, когато всичко свърши.

Но каквото и да й готвеше бъдещето, тя имаше детето си. С него щеше да живее в мир, любов и сигурност. Върху това трябваше да съсредоточи всичките си сили. Връзката и с Оуен беше започнала заради детето и щеше да свърши с него.

Пен напусна покоите на Мери с тихи стъпки. Меките й обувки, украсени със скъпоценни камъни, се плъзгаха безшумно по полирания дъбов под. Децата я очакваха.

— Лейди Пен?

Носовият глас на дук Нортъмбърленд я спря. Тя се обърна бавно.

— Желая ви добро утро, милорд!

— Как е принцесата? — Когато студеният му поглед се плъзна по лицето й, тя се зарадва, че в коридора цареше полумрак.

— Мисля, че е малко по-добре. Даже замисля малък излет, за да подиша чист въздух. Денят обещава да е слънчев.

— Излет на чист въздух? — Дукът поглади грижливо подрязаната си брадичка. — Това означава, че се чувства много по-добре.

— Лекарят смята, че малка разходка по реката няма да й навреди, сър. Ще я отнесат с носилка до лодката и ще прекара около час по реката.

— Разбирам. И кога ще стане това?

— След като се помоли, милорд. Когато утринната мъгла се вдигне и изгрее слънце. Но преди да е напекло много силно. — Пен не можеше да му каже точен час, но се надяваше, че думите й са прозвучали убедително. Мери често се молеше с часове и всички в двора го знаеха.

Нортъмбърленд я погледна със съмнение изпод рунтавите си вежди. Направи му впечатление, че Пен Брайънстън поразително приличаше на майка си. Нещо в позата на главата, в израза на блестящите очи… но поведението й беше безупречно.

— Виждали ли сте брат си от снощи, мадам?

— Преди около час се видяхме за малко, милорд — отговори с усмивка Пен.

Херцогът отново поглади брадата си. Сигурно това му помага да мисли, каза си злобно тя.

— По време на този разговор беше ли споменато нещо важно, мадам?

— Мисля, че да, милорд. — Тя направи реверанс, без да отделя поглед от него. — Много скоро ще установите, че и аз, подобно на брат си, знам какво изисква от мен дългът.

Нортъмбърленд обмисли много внимателно думите й, гладейки брадата си. След малко се поклони, сякаш беше доволен.

— Предайте на принцесата пожеланията ми за бързо оздравяване.

— А кралят… как е днес? — попита съчувствено Пен.

Нортъмбърленд се намръщи грозно.

— Негово величество укрепва от ден на ден — отговори сковано той и продължи пътя си.

Разправяй ги тия на другите! Пен го изчака да завие зад ъгъла и, подчинявайки се на внезапен импулс, тръгна по друг коридор, който водеше покрай кралските покои. Не беше лошо да провери кои членове на коронния съвет се намират в Гринуич, когато Мери ще предприеме опита си за бягство.

Дълго преди да стигне до вратата на кралските покои, тя чу гръмкия глас на Майлс Брайънстън:

— Мистрес Гудлоу винаги е постигала най-добри резултати, милорд!

Гудлоу!

Пен спря като закована. Помисли малко и се скри в сянката на стената. Слава богу, че тъмната й рокля се сливаше със сивата светлина на утрото!

Гудлоу! Билкарката на лейди Брайънстън. Жената, за която баба Уордъл бе казала, че била акушерка като Бетси Кошъм. Жената, бдяла над болния Филип. Която го бе видяла да умира.

Жената, която по време на бременността й я беше лекувала с всевъзможни билки. Чайове и тинктури, които вероятно беше получила от Бетси Кошъм. Тази личност със сигурност знаеше как да предизвика преждевременно раждане.

Какво бе казал Оуен… Дарбата да правиш добро много лесно може да се превърне в своята противоположност.

В последната зима от своя живот Филип се чувстваше много добре, беше дори по-силен отпреди. Кашлицата беше престанала да го мъчи. И изведнъж се разболя. Състоянието му се влоши много бързо. Мистрес Гудлоу се грижеше за него.

Преди да се разболее или след това?

Пен стоеше в сянката с ръка на гърлото си и чакаше споменът за онова ужасно време да се изясни. Майката на Филип беше много загрижена за сина си и неотлъчно стоеше до него. Точно така — тя повика билкарката, когато Филип се разболя. Само тя имаше право да стои до леглото на младия граф. Никой не помисли да повика лекар. Пен не можа да си спомни дали мистрес Гудлоу му даваше лекарства или не. Ако да, те не бяха помогнали. Кашлицата му непрестанно се засилваше. Макар че самата тя беше в критично състояние, Пен го чуваше да кашля ден и нощ.

Отново видя пред духовния си взор сивото лице на Филип, мъртвешката, почти зеленикава бледност, когато започна да повръща и да се поти, отчаянието в очите му, когато се опитваше да се примири с неизбежния край. Всички бяха до него. Майка му стоеше на заден план, мълчалива, със сухи очи. Мистрес Гудлоу, чието спокойствие граничеше с равнодушие, затвори очите на мъртвия и покри лицето му.

Пен сведе очи към пода и дъхът й спря. Една грозна мисъл бавно добиваше ясни очертания.

Майката на Филип! Жена, която бе в състояние да предизвика преждевременно раждане, да осъди живо новородено на смърт, както беше постъпила с малкия Филип… жена, която се е съветвала с Бетси Кошъм как да се отърве от нежеланото дете…

Тази жена беше в състояние да стои и да гледа как синът й умира. Синът, който не живееше според нейните желания и отказваше да й се подчинява.

Вдовстващата контеса не обичаше своя първороден син… не, дори по-лошо. Той представляваше заплаха за нея, заплаха за господството й, докато Майлс изпълняваше заповедите й като ловно куче, готово да захапе всяка жертва и да й пречупи врата. Тя ли беше виновна за смъртта на Филип?

Пен се вслуша внимателно в продължаващия спор.

— В този случай обаче мистрес Гудлоу не е постигнала почти нищо, Брайънстън — заяви подигравателно дукът. — Не е по-добра от лекарите. Бих казал даже, че е по-бездарна от тях.

— Моля ви се, милорд! Лекарствата на мисис Гудлоу са легендарни!

Като чу омразния глас на свекърва си, Пен се вцепени. Обзе я паника. Не беше в състояние да се помръдне. Синът й… децата бяха в непосредствена близост! Внезапно я обзе страх, че свекърва й ще усети внука си — като хищник, подушил следата на плячката.

— Мистрес Гудлоу ще се справи, милорд, но й е необходимо време — каза лейди Брайънстън, умело смекчавайки остротата на тона си.

Сигурно ще се справи, каза си Пен. След първия шок умът й заработи студено и кристално ясно. Отново усети на езика си горчивата течност, която мистрес Гудлоу й беше дала един ден преди започването на божите. Стомахът й моментално реагира на спомена и се сгърчи от болка.

Дали Майлс и майка му искаха да си подсигурят благоволението на дука? Затова ли бяха довели билкарката при болния крал? Мистрес Гудлоу беше сляпо предана на лейди Брайънстън и със сигурност беше в състояние да твори както добро, така и зло.

Ами ако този път се провали? — запита се Пен. Ако състоянието на краля продължи да се влошава? Кого щяха да привлекат под отговорност?

Лейди Брайънстън беше безмерно честолюбива и злобна, но не се отличаваше с комбинативен ум. Плановете й бяха лишени от равновесие. Това я правеше уязвима. Може би бе дошло времето да й нанесе първия удар.

Пен вдигна глава, напусна прикритието си, изписа на лицето си усмивка и влезе с развяващи се поли в преддверието на кралските покои.

— Желая ви добро утро, лейди Брайънстън… лорд Брайънстън. — Реверансът й беше безупречен. Деверът й се овладя достатъчно бързо, за да отговори учтиво на поклона й.

— Правилно ли чух… наистина ли мистрес Гудлоу бди над болния крал? — попита Пен, обърната към Нортъмбърленд. Както винаги, преддверието беше пълно с хора, някои загрижени, повечето просто любопитни. Бързият й поглед откри граф Пемброк сред група придворни. Значи той беше тук, не в Рейнардс Касъл? Толкова по-добре!

— Да, мадам. Познавате ли тази жена? — Херцогът я изгледа с внимание.

— Разбира се, сър. Тя упражни лечителското си изкуство при ранната смърт на съпруга ми и при моето също така ранно раждане — отговори с усмивка Пен. — Тъй като съм суеверна, милорд, аз предпочитам ангела на милосърдието пред ангела на смъртта.

Лейди Брайънстън издиша шумно. Лицето на сина и се оцвети в тъмночервено.

— Това е понятно, мадам — кимна дукът. — Наистина е ужасно, че са ви сполетели два жестоки удара на съдбата толкова бързо един след друг.

— И аз съм на това мнение — кимна Пен. — Но когато има болен, нещастието винаги е много близо, нали, мадам? — обърна се тя към свекърва си с невинна усмивка.

— Мистрес Гудлоу е известна лечителка — процеди вдовстващата контеса през здраво стиснати зъби.

Пен потвърди с кимване.

— Тя наистина е жена, която внушава доверие… незнайно по каква причина — добави тя с повдигане на раменете и продължи с тънка усмивка: — Трябва да ми простите, но онова, което преживях, разруши завинаги доверието ми в лечителското й изкуство. — Едва забележимото подчертаване на последните думи беше достатъчно за Нортъмбърленд, който не я изпускаше от очи.

Семето беше хвърлено на добра почва.

— А сега ви моля да ме извините. Дългът ме зове — заключи меко Пен, направи реверанс и забърза към вратата през препълнената приемна.

Без да забележи предупредителния поглед на майка си, Майлс се втурна след нея.

— Чакай! — Той хвана ръката й в болезнена хватка.

— Не така грубо, Майлс — укори го тя. — Ако желаеш да си поговориш с мен, кажи го спокойно. Винаги съм на твоите услуги.

— Нищо не можеш да докажеш! — изсъска вбесено той и от устата му пръсна слюнка. — Нищичко!

Пен отвратено изтри лицето си.

— Какво смяташ, че искам да докажа, Майлс!

— Достатъчно, глупако! — Свекърва й изникна сред тълпата, изкривила уста от злоба и гняв. — Върви при дука!

Майлс изгледа мрачно Пен.

— Нищо! — повтори упорито той, без да обръща внимание на майка си, която го теглеше за ръката. Но накрая все пак се подчини на заповедта й и се запъти обратно към стаята на краля.

Лейди Брайънстън впи поглед в Пен, която се бе облегнала на стената и разтриваше ръката си, където пръстите на Майлс се бяха впили в плътта й. В коравите кафяви очи светеше безпокойство, смесено с неприкрита омраза, от която Пен потрепери.

— Не знам каква игра играеш, но те предупреждавам: Не заставай срещу мен. Майлс е прав. Нищо не можеш да докажеш.

— Наистина ли, мадам? — Пен вдиша дръзко едната си вежда, мина покрай свекърва си и бързо излезе в коридора.

Наистина ли не мога да докажа нищо? — повтаряше си тя, докато бързаше към покоите си. — Моето дете е живото доказателство. Кълна се в бога, че ще си получите заслуженото — и вие, и синът ви.

Тя почука тихо на заключената врата на стаята си.

— Елен?

Вратата веднага се отвори, Пен се мушна вътре и побърза отново да заключи.

Децата се бяха събудили и се оглеждаха учудено. Носеха ленени жакетчета и дълги ризки — типичното облекло за момчета, които още не са порасли за панталонки. Всяко държеше в ръка парче сладкиш.

— Казаха ли нещо? — попита шепнешком Пен и коленичи, за да е на една височина с тях.

— Нито думичка, милейди — отговори Елен. — Но са постоянно в движение. Огледаха цялата стая. Трябва да ги храним добре, за да заякнат.

— Права си. — Пен се наведе да целуне сина си, но той се отдръпна и скри ръчичка зад гърба си. — Не се страхувай — успокои го тя. — Няма да ти взема сладкиша.

Тя се изправи, но когато понечи да помилва Филип по главичката, той се сви уплашено. Опита с Чарлс, но той побягна и се скри зад леглото.

— Ще я убия! — изсъска Пен. — Господ ми е свидетел! Ще я убия със собствените си ръце! — Огледа се търсещо и плесна с ръце. — Играчки! Трябва им нещо, с което да си играят!

Никога не се беше чувствала толкова безпомощна. Не знаеше какво е да си майка. Нямаше никакъв опит, нямаше кой да й покаже. Как да общува с две объркани момченца, които не познаваха майчините ласки и не различаваха милувките от ударите?

Я се стегни, заповяда си тя. Не си сама. Имаше майка си, която знаеше всичко за отглеждането на децата и щеше да я научи. Увереността й нарасна.

Ами Оуен? Какъв баща е бил, преди да се откаже от децата си? Колкото по-дълго размишляваше, толкова по-ясно й ставаше, че нещо в историята на Робин не се връзва. Вероятно едно парче от мозайката беше сложено на друго място. Само защото парчето беше синьо, това не означаваше, че мястото му е на небето. Нищо чудно да е море или част от река.

Силно чукане по вратата я изтръгна от нерадостните мисли.

— Кой е?

— Аз! — извика нетърпеливо Пипа.

Елен отвори и Пипа връхлетя вътре, следвана по петите от Робин. Тя прегърна устремно сестра си и я притисна до гърдите си.

— Пен, мила, мила Пен! Толкова съжалявам! Мама беше излязла на езда с лорд Хю и не можах да й кажа, иначе и тя щеше да дойде!

Тя се обърна с мокри от сълзи бузи към леглото и огледа стъписано двете деца.

— Господи… кой е… той?

— Откриваш ли някаква прилика? — попита потиснато Пен, но в сърцето й покълна плаха надежда.

Пипа енергично изтри сълзите си, коленичи пред децата и им намигна.

— Я да видим какво имаме тук? Марципан ли е това? Да знаете колко обичам марципан!

Те я погледнаха безизразно и продължиха да облизват парчетата.

— Не ми се вярва, че детето на Филип може да е с червена коса — засмя се Пипа. — А този тук има миглите на баща си. Навсякъде бих ги познала.

— О, Пипа! — Пен се засмя през сълзи и отново прегърна сестра си. — Това са миглите на Филип! Нали и ти мислиш така?

Робин се приближи към леглото и също впи поглед в децата.

— Невероятно — пошепна той. — Има истинска прилика!

— Какво ще правиш сега? — попита Пипа и стана. — Как ще постъпиш, за да го признаят за син на Филип?

Пен погледна към Робин. Предупредителното поклащане на главата й даде да разбере, че дори Пипа не биваше да знае за предстоящото бягство на принцесата.

— Имам идея — отговори тайнствено Пен и се обърна към внимателно слушащата прислужница: — Елен, моля те, донеси месо и бира. Още не съм закусила.

Елен се нацупи, но покорно се поклони и излезе от стаята.

— Чуйте ме — започна Пен. — Ако успеем да поставим Майлс и майка му под подозрение, може би дори да ги бутнем в затвора, тогава ще ни е по-лесно да легитимираме Филип.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита Пипа и в погледа й светна жив интерес.

— Вече започнах. — Пен седна на леглото и сложи ръка на рамото на сина си. Този път той не се отдръпна, а притисна лепкавото си личице към гърдите й.

— Ако успеем да убедим Нортъмбърленд, че мистрес Гудлоу е използвала отрова по заповед на лейди Брайънстън, той ще изтълкува присъствието й до леглото на краля като престъпление срещу монарха, нали?

В първия момент Пипа и Робин зяпнаха смаяно, после Пипа попита невярващо:

— Значи ти мислиш, че лейди Брайънстън я е накарала да предизвика преждевременно раждане?

— Да — отговори твърдо Пен и лицето й помрачня. — Първо се опита да предизвика аборт, след това ранни родилни болки. Вярвам също, че е отговорна за смъртта на Филип. Но, както ми казаха Майлс и майка му, не мога да го докажа.

— Те не биха казали, че не можеш да докажеш нищо, ако няма нищо за доказване. — Пипа бе устремила поглед към масата и ръцете й шаваха неспокойно.

— Ще се справим. — Робин кимна решително. — Нортъмбърленд подушва предателство на всеки ъгъл, освен това не може да понася Майлс, който го следва като вярно куче и се хвали навсякъде с близостта си до „великия майстор на кралството“. Това ще ни помогне.

Пен кимна.

— На теб се пада задачата да подхранваш семето, което аз посях, Робин. Дукът ти има доверие, освен това всички знаят, че сме много близки, и няма да събудиш подозрение, ако кажеш, че смъртта на Филип не е била естествена. Можеш да говориш съвсем спокойно. Доколкото чух, тази Гудлоу не е успяла да подобри състоянието на краля с дяволското си изкуство. Точно обратното, Едуард е още по-зле, затова дукът ще има всички основания да повярва в намеците ти.

Робин надигна устремно и се запъти към вратата.

— Веднага отивам при него.

В този момент в стаята влезе Елен с табла в ръце.

Робин я спря, взе канчето с ейл, отпи голяма глътка и го остави обратно на таблата.

— Много ти благодаря, Елен! Бях жаден като камила след месец в пустинята. — Изтри устата си и се обърна към сестра си: — Ще се върна бързо, Пен!

— Да, ще те чакам.

— Колата, с която Пипа и Елен ще заминат за Холборн, вече чака долу.

— Ще се приготвим бързо — обеща Пен.

Робин кимна и повтори, сякаш искаше да убеди себе си:

— До скоро, Пен!

— Хапни, Пен. Сигурно умираш от глад — каза Пипа и посочи таблата, която Елен беше оставила на ниската масичка.

Пен отчупи парче топъл хляб, сложи отгоре му парче месо и го намаза с горчица.

— Значи Елен и аз трябва да отведем децата в Холборн — отбеляза Пипа, която инстинктивно бе заела мястото на Пен между децата. Тя помилва котарака, който все още не бе преодолял подозрителността си, и попита: — А ти? Вероятно не можеш да оставиш Мери сама? Все пак става въпрос за детето ти…

Пен поклати глава и отпи глътка бира.

— Още не съм й казала. Рисковано е. Брайънстънови не бива да разберат, докато децата са още в палата.

— Права си. — Пипа вдигна вежди. — Ще ми кажеш ли какво криеш от мен?

Пен не отговори и сестра й не настоя. Нейната задача беше да отведе децата при Гуинивиър и лорд Хю. Нямаше време да разпитва Пен за тайната й мисия.

Елен шеташе усърдно и скоро събра най-необходимото за пътуването.

— Ще вземем и Мускатово орехче — каза тя и сложи котарака в кошницата му, без да чака решението на господарката си.

Пен вдигна сина си и го притисна до себе си. Главичката му се отпусна на рамото й. Тя го целуна по косата и вдъхна дълбоко сладкия му детски аромат. Колко се беше променил за малкото часове, откакто беше при нея!

— Време е да тръгваме — каза Пипа и протегна ръце да вземе детето. Елен вече беше взела Чарлс.

— Да — кимна с отсъстващ вид Пен, но не й даде сина си. — Не… не, сега не мога да го оставя. Отведи Чарлс при мама. Филип ще дойде по-късно.

— Но, Пен… моля те, Пен… не можеш да се грижиш сама за него, докато… — Пипа погледна сестра си и преглътна възраженията си. — Надявам се да видим и двама ви много скоро — пошепна тя и се наведе да целуне сестра си за довиждане. — Знам, че никой от семейството ни няма да посмее да те разубеждава повече.

Пен се усмихна. Една от типичните шеги на Пипа.

След като двете жени излязоха с добре увитото дете и котката в кошницата й, Пен отнесе Филип до прозореца. Все още не знаеше как ще обясни на Мери, че отива при нея с бебе на ръце — но в момента това нямаше значение. Той беше неин син и тя нямаше да се раздели с него. Никога вече. Нито за миг.