Джейн Фийдър
В огъня (2)

1

Лондон, декември 1552 година

 

— Това предложение изисква по-различни действия, драги мой. Трябва да се изработи комплексен план. — Антоан Дьо Ноай млъкна за миг и поднесе сребърната чаша към устните си. Отпи малка глътка, кимна одобрително и даде знак на госта си също да отпие. Изчака, за да види дали виното е харесало на човека насреща му, и продължи — Да, става въпрос за комплексен план, който предвижда да действаме в две посоки. — Дьо Ноай се усмихна самодоволно. — План, който подхожда отлично на вашите съвършени методи, Оуен.

Оуен Д’Арси се задоволи да вдигне едната си вежда. Антоан Дьо Ноай, френски посланик в двора на младия английски крал Едуард, никога не бързаше. Днес беше повикал своя най-добър агент, за да му изложи един шахматен ход, който считаше за особено сполучлив.

Шпионинът беше едър на ръст, гъвкав, строен и при нужда опасен като рапирата, която носеше в сребърна ножница на кръста си. Нищо не убягваше от неспокойните му черни очи, живият му ум непрекъснато работеше, обмисляше и претегляше, направляваше действията му. Не беше нужно да му се обяснява дълго — и сега той знаеше, че посланикът има намерение да му предложи вкусна хапка. Оуен отпи глътка вино и зачака.

— Дните на краля са преброени — заговори отново Дьо Ноай. — Коронният съвет се опитва да крие истината за здравословното състояние на младия мъж, но… — Той вдигна рамене и се усмихна на абсурдната ситуация. — Въпросът е кой ще наследи младежа на трона.

— Короната ще отиде на главата на Мери — отбеляза Оуен с учудващо тъмен, мелодичен глас.

— Така би трябвало да бъде — кимна посланикът. — Такива бяха разпорежданията на крал Хенри. Ако момчето умре бездетно, на трона се възкачва Мери.

Отново настъпи мълчание. Оуен чакаше без никакви признаци на нетърпение.

— Аз обаче се боя, че нашият приятел Нортъмбърленд, великият майстор на интригите, има други планове — продължи замислено посланикът.

Двамата мъже стояха пред камината в малко, облицовано с дърво помещение в резиденцията на посланика в Уайтхол. Навън падаше сняг и заглушаваше невъобразимия шум от улицата: тропот на копита, металическо скърцане на железни колела по калдъръма, крясъците на уличните търговци.

Помещението се осветяваше само от прозореца и от многоръкия свещник върху дългата маса, поставена до отсрещната стена. В сенчестия полумрак червената одежда на посланика пламтеше в красив контраст с черното кадифе, в което беше облечен гостът му, а когато раздвижи едрите си, груби ръце, в сиянието на огъня заблестяха зелени, червени и тюркоазни камъни, с които бяха украсени пръстените по ръцете му.

Оуен отиде до масата и си наля още вино от гарафата.

— Знаете ли какво е замислил Нортъмбърленд?

Дьо Ноай му подаде чашата си, за да напълни и нея.

— Тук, скъпи Оуен, стигаме до основната точка в нашия план.

— Аха. — Оуен наля вино в сребърната чаша. — Това е точката, в която аз ще вляза в играта, прав ли съм?

— Напълно. — Дьо Ноай се обърна отново към камината. — Една от дамите на принцеса Мери може да ни достави поверителна информация за събитията в двора на господарката си. Тя е довереница на Мери, посветена е в намеренията й.

Дьо Ноай хвърли бърз поглед през рамо. Оуен все още стоеше до масата, осветен от свещите. Черните му очи гледаха будно и изобличаваха в лъжа пълната неподвижност на лицето му.

— Бихте могли… да кажем… да потърсите познанството на дамата — предложи Дьо Ноай. — Тази задача съответства напълно на вашите… таланти. — Той се засмя тихо и кръглото му лице засия.

Оуен не реагира нито на забележката, нито на веселието на посланика.

— А каква е втората посока? — Той отпи глътка вино и погледна замислено посланика над ръба на чашата си.

Дьо Ноай потърка ръце.

— А, да! Сега идва най-хубавото. Дамата поддържа тесни връзки с несъщия си брат, който пък е добър приятел с дука на Съфолк и неговото семейство. Сигурно ви е известно, че Съфолк е много близък с Нортъмбърленд. Интересите им са така тясно преплетени, че Съфолк участва във всички планове на Нортъмбърленд. Можем да изхождаме от предположението, че Робин Дьо Босер познава повечето им тайни.

— А можем ли да изхождаме от предположението, че споменатата дама обменя поверителна информация с несъщия си брат? — попита с усмивка Оуен и остави чашата си. Пристъпи към прозореца и късата му кадифена наметка се развя.

— Двамата са много близки и прекарват много време заедно, когато са в Лондон.

— Значи в момента и двамата са тук? — Оуен наблюдаваше замислено улицата, вече покрита със сняг.

— Да. Принцеса Мери и Съфолк пристигнаха в лондонските си резиденции, за да прекарат тук коледните празници. Доколкото знам, Едуард е пожелал да види сестра си. Мери надали ще се осмели да отбележи Коледата по католическия ритуал пред очите на краля.

Оуен забарабани с пръст по стъклото. Религиозният конфликт между фанатичния протестант Едуард и не по-малко фанатичната му католическа полусестра Мери го интересуваше само доколкото влияеше върху дейността му. Много повече го интересуваше дамата, с която трябваше да се „запознае“.

— Дамата… доколко е интимна с несъщия си брат? — Той се обърна отново към посланика. Дьо Ноай реагира с чисто галско вдигане на раменете.

— Не сме чули скандални слухове, но наистина са много близки. Въпреки че наскоро навърши двадесет и осем години, лорд Робин още няма съпруга.

— А самата дама… какво е семейното й положение?

— Лейди Пен овдовя преди почти три години. Бракът й с Филип, граф Брайънстън, бе одобрен от краля и от принцеса Мери и изглеждаше щастлив. Във всяко отношение. Ала Филип умря и тя роди мъртво дете. Деверът й, който наследи титлата и имотите, е изцяло под влияние на майка си… освен това не е съвсем наред с главата. — Посланикът се ухили доста злобно. — Всъщност това важи за повечето обитатели на този ужасен остров!

Оуен се усмихна едва забележимо. Французинът не криеше, че не харесва дипломатическия пост, който заемаше в момента. Дьо Ноай отпи глътка вино и заяви:

— Семейство Брайънстън не желае да има нищо общо с вдовицата на Филип. Тя не поиска нищо от богатството на починалия си съпруг и дори се отказа от титлата вдовстваща контеса. Съвсем ясно е, че между двете цари враждебност.

Оуен кимна и поглади грижливо обръснатата си брадичка.

— Плодът, узрял ли е?

— Дори и да не е, вие умеете да убеждавате плодовете да паднат от дървото — отговори с усмивка Дьо Ноай.

Ала Оуен остана сериозен.

— Правя го само в интерес на работата. — Гласът му прозвуча изненадващо рязко.

— Да, естествено само в интерес на дейността ви — побърза да се съгласи посланикът. Частният живот на Оуен Д’Арси беше книга със седем печата, особено след трагедията със съпругата му. Доколкото посланикът знаеше, Д’Арси живееше като монах. Ала в дейността си използваше прелъстяването като средство към целта и тогава се проявяваше като истински майстор.

— Красива ли е лейди Пен? — осведоми се небрежно Оуен, но в очите му легна тъмна сянка. — Странно име… Как се казва в действителност?

— Името й е Пенелопи… но всички я наричат Пен, дори принцесата. Това е името, с което я нарича семейството й, а то означава много за нея. Мисля, че ще я намерите привлекателна. Може би не е впечатляваща красавица, но не и липсва очарование. Среден ръст, средна фигура…

— Не звучи много вълнуващо — отбеляза подигравателно Оуен. — А има ли темперамент?

Дьо Ноай подръпна грижливо подрязаната си брадичка.

— Малко е сдържана — отговори той след кратка пауза.

Оуен избухна в смях.

— О! Надявах се да чуя, че младата вдовица поне от време на време показва някаква страст.

Посланикът примирено махна с ръка.

— Смъртта на съпруга и детето й я е засегнала много тежко.

Оуен поклати глава, взе ръкавиците си от масата, нахлузи ги на ръцете си и се запъти към вратата, където беше окачена тежката му наметка с качулка. Наметна се и подхвърли през рамо:

— По всичко личи, че ми поставяте сериозна задача, Дьо Ноай. Дано да съм дорасъл за нея! — Кимна кратко и излезе от стаята. Вратата се затръшна зад него.

„О, разбира се, че си дорасъл, приятелю!“ Посланикът посегна отново към чашата си. Пристъпи до прозореца и се загледа към улицата. Снегът продължаваше да вали. След секунди облечената в черно фигура на Оуен Д’Арси излезе от къщата, следвана по петите от млад паж. Оуен спря и се огледа на всички страни — навик, който наблюдаващият го дипломат познаваше добре. Майсторът на интригата никога не правеше и крачка, без да провери обстановката. Оуен се запъти към Савойския дворец и веднага потъна в бялата вихрушка.

 

Голямата зала в лондонската резиденция на семейство Брайънстън, намираща се на брега на Темза в близост до Уестминстър, беше препълнена с гости. Пен стоеше в галерията и гледаше надолу. Разкошните тоалети от копринено кадифе, дамаска и коприна бяха отрупани със скъпи накити, които блестяха под светлината на кръглите полилеи, отрупани с безброй свещи. Отгоре множеството приличаше на огромна многоцветна вълна, която прииждаше и отново се оттичаше. Не се различаваха отделни гласове, общият шум непрестанно се усилваше и глъчката заглушаваше сладките мелодии, които изпълняваха усърдните музиканти.

В галерията почти не можеше да се диша. Горещината на масивните камини, на многобройните свещи, поставени в красиви свещници по стените, и притиснатите едно до друго тела, загърнати в няколко пласта дрехи, неотстъпно пълзеше нагоре и я задушаваше. Пен попи капчиците от челото си с избродирана кърпичка.

Горе беше горещо, но и уединено. Оттук виждаше отлично какво прави свекърва й. Вдовстващата контеса Брайънстън се намираше в другия край на залата между дамите, които се тълпяха около принцеса Мери. Вероятно домакинята нямаше да напусне този кръг и височайшата си гостенка дори за кратко време; но даже да го направеше, нямаше никакви причини да се изкачи чак до галерията. Щяха да й трябват поне петнайсет минути, за да си пробие път през множеството и да стигне до стълбата, която водеше към убежището й.

Значи имам най-малко петнадесет минути, каза си Пен. Погледът й потърси в навалицата граф Брайънстън и съпругата му. Те не представляваха заплаха за нея, но трябваше да е сигурна, че не се намират някъде наблизо. За да види по-добре, тя се издаде напред, но точно в този момент две силни ръце се плъзнаха по раменете й и закриха очите й.

Въпреки моментния шок Пен разбра веднага на кого принадлежаха ръцете. Нададе тих радостен вик и се освободи.

— Робин! Трябваше ли да ме уплашиш така? — И се обърна към брат си.

— О, я не се преструвай на уплашена! Веднага разбра, че съм аз. — Робин се засмя весело. В сините му очи светеше искрена радост от новата им среща. Широкоплещест млад мъж със силно тяло и опърничави лешниковокафяви къдрици. Кадифената барета на главата му беше накривена на една страна. Дрехите му бяха скъпи и добре ушити, но не особено чисти. Пен автоматично започна да събира влакънцата от жакета му и намести иглата със скъпоценен камък, която държеше дантеленото жабо на ризата.

— Къде беше? От седмици не съм те виждала — укори го приятелски тя и го целуна нежно.

— О, къде ли не — отвърна безгрижно той. — Във всеки случай не в града.

Пен го погледна с разбиране. Робин никога не й казваше какво се крие зад дългите му отсъствия от града, но тя беше наясно. Изпъстреният с интриги дворцов живот я бе научил, че действителността и привидността си съвпадат много рядко.

— Вероятно си пътувал по дела на дука — предположи неутрално тя.

Робин хвърли бърз поглед към препълнената зала и смени темата.

— Какво правиш тук горе? Защо си сама?

Пен неволно проследи погледа му. Свекърва й стоеше като скала до принцесата, а Майлс Брайънстън и съпругата му бяха седнали край една от масите за карти в другия край на залата. Широките им лица блестяха от пот. Картите щяха да ги занимават до късно през нощта.

— Исках малко тишина — отговори тя. — Долу е шумно и горещо.

— И в галерията е горещо — възрази Робин и я погледна втренчено.

Пен вдигна рамене.

— След няколко минути ще сляза. Но първо трябва да се облекча и доколкото си спомням, зад стенния килим в коридора има тоалетен стол. Върви напред, ако обичаш, аз ще те настигна. Сигурно имаш да ми разказваш много интересни новости!

Тя се усмихна с надеждата да го убеди, като се опитваше да не мисли, че губи скъпоценно време. Забрани си да погледне отново към свекърва си. Както цялото й семейство, и Робин беше много загрижен заради нейната идея — фикс. Ако приемеше, че тя отново ще се поддаде на импулсите си, сигурно щеше да се опита да й попречи с всички средства, с които разполагаше.

Робин се поколеба. Двамата се познаваха от шестнадесет години. При първата среща бяха запленени един от друг и бяха преживели първата си любов. След това родителите им се ожениха и много скоро задружният семеен живот превърна детската любов в дълбоко, предано и неразрушимо приятелство. Робин беше твърдо убеден, че познава несъщата си сестра повече от всички други — по-добре дори от майка й и от по-малката й сестра Пипа.

Естествено, той разбра веднага, че Пен не е искрена с него.

— Какво има? — попита с привидно безгрижие Пен. — Защо ме гледаш така? Не мога ли и аз да имам човешки потребности? — И се засмя малко изкуствено.

Робин поклати глава.

— Ще се видим по-късно. — Обърна се рязко и забърза по коридора. Пен се отдалечи в противоположната посока, ала едва бе изчезнала зад ъгъла, когато Робин я последва. Въпреки масивното си, набито тяло, той стъпваше учудващо безшумно. Зави в тесния коридор зад галерията и я видя да тича, сякаш наистина бързаше. На половината път вдигна някакъв гоблен и изчезна.

Робин смръщи чело и задърпа опърничавата си брада. Може би се бе излъгал. Може би Пен му е казала истината. По-добре да слезе и да я чака в голямата зала.

Скрита зад гоблена, Пен го наблюдаваше. Тъй като познаваше Робин също толкова добре, колкото той нея, тя беше убедена, че той ще я последва. Веднага щом брат й се отдалечи, тя излезе отново в коридора и хукна към помещението, което семейство Брайънстън използваше за работна стая и библиотека. Единственият член на семейството, който можеше да се определи като начетен, беше Филип, а той вече не беше между живите. Презрителната гримаса на Пен дойде автоматично, напълно несъзнателно. Сегашният граф Брайънстън едва можеше да чете. Никога не го беше виждала да отваря книга. Майка му, която поне притежаваше здрав разум, смяташе едва-едва и с мъка пишеше името си. Затова след смъртта на Филип се принудиха да назначат управител, който водеше голямото домакинство и семейните финанси.

Пен влезе тихо в помещението и хвърли бърз поглед през рамо. Не се виждаше никой. Всички слуги бяха заети с празненството.

Тя затвори бързо вратата и спря, докато очите й свикнаха с тъмнината. После се огледа и изпита внезапна болка: в това помещение двамата с Филип бяха прекарали толкова хубави часове… Макар не толкова образована като него, тя беше израсла под крилото на майка, която можеше да се мери по начетеност с всеки мъж. Пен си спомняше с нежност тихите спокойни вечери, когато тишината се нарушаваше само от прелистването на страниците и скърцането на перата по пергамента. И сега чуваше тихите шумове, представяше си фигурата на Филип зад голямото писалище, русата глава, наведена над таблата за писане, която постоянно носеше със себе си — защото музата често го целуваше изненадващо.

Внезапно я връхлетя дълбока тъга. Добре познато чувство, което сега, три години след смъртта на Филип, я спохождаше не толкова често. Въпреки това болката беше остра и пронизваща както преди. Със сухи очи тя изчака пристъпът да премине. Гърдите й се отпуснаха, натрупаните в сърцето й неизплакани сълзи отново се отдръпнаха.

„Ако поне имах детето му, детето, което заченахме с толкова любов…“

Лицето й се проясни, около устата й се изписа решителна линия, в кафявите очи светна съсредоточеност. Сенките и спомените изчезнаха от помещението — остана само целта, която беше движещата сила на живота й. Детето й се бе родило живо. Някъде по страниците на домакинските книги или поне на семейната библия трябваше да е записано раждането му. Даже мъртвородените деца биваха записвани в семейната хроника…

След мъчителното раждане тя лежа дълго, разтърсвана от треска и болки, неутешима, пречупена от тъгата си. Майка й и вторият й баща най-сетне пристигнаха в Лондон и веднага я махнаха от къщата на Брайънстън в Хай Уайкомб. Минаха почти дванадесет месеца, докато Пен, благодарение на нежните им грижи, оздравя и преодоля мъката си; въпреки това болката по изгубеното щастие остана някъде дълбоко в нея.

Тази вечер за първи път след раждането на детето си имаше възможност да прекара повече време в дома на семейство Брайънстън. Това беше отличен случай да потърси къде е записано раждането на сина й. Брайънстънови се държаха така, сякаш не е имало нищо такова; майка й и вторият й баща също я заклеваха да го забрави. Но Пен не можеше да се примири, че детето, което беше израснало в нея, чиито движения беше усещала, което бе станало част от нея, детето, което бе излязло на бял свят след жестоки мъчения, трябва да бъде забравено завинаги.

Освен това не вярваше, че бебето се е родило мъртво. Нали беше чула първия му вик! Това се превърна в нейна „фиксидея“. Тъкмо тя я накара да се върне към живота, който бе водила преди женитбата си, да стане придворна дама на принцесата. Държеше се точно както по-рано, но под спокойната повърхност хранеше бунтовническото убеждение, че детето й е живо.

Погледът й падна върху голямата семейна библия на пулта в една прозоречна ниша. Раждания, смъртни случаи, венчавки, всичко бе записано в нея. Тя прекоси бързо помещението и застана зад пулта. Библията беше отворена на главата с псалмите. Тя запрелиства трескаво тънките страници, докато стигна най-отпред. От вълнение ръцете й овлажняха и страниците залепваха за пръстите й. Изтри ги бързо в роклята от сива дамаска и продължи да прелиства. Стигна до страниците за семейството и затърси датата 7 юли 1550 година, но не я намери. Видя дълга редица бракове, раждания, смъртни случаи. Намери женитбата на Филип. Смъртта на Филип. Обявяването на Майлс за граф бе изписано с красиви букви, по-големи от всяко друго вписване. Естествено, Майлс беше любимият син на свекърва й! Синът, който според майката трябваше да наследи семейната титла. Тя се отнасяше към него като към свой наследник още докато Филип беше жив.

Пен обходи помещението с търсещ поглед. Колко време й оставаше? Къде другаде да провери? Отиде до стенния шкаф, където се съхраняваха документите. Колко пъти беше наблюдавала как Филип работи с тях. Ключът беше в ключалката. Тя отвори шкафа и започна да претърсва папките.

Тогава вратата на библиотеката се отвори. Каква глупачка — в бързината бе забравила да заключи!

Сърцето й заби като безумно, кожата на главата й настръхна. В най-добрия случай беше Робин, в най-лошия — свекърва и.

Нито той, нито тя. Абсолютно непознат човек. Пен загуби дар слово. Първо помисли, че е някой от слугите — но веднага отхвърли тази бегла мисъл. Никой слуга не се обличаше толкова елегантно, никой не притежаваше това хладно арогантно поведение. Дали беше някое доверено лице на Брайънстънови? Във всеки случай не го познаваше.

Черни очи под високо чело и гъсти, красиво извити вежди я оглеждаха внимателно. Непознатият мълчеше. Пен отвърна на огледа с леко повдигане на брадичката. Носът му беше дълъг и прав, брадичката остро очертана, устата пълна и красива. Въпреки неподвижността му личеше, че е енергична личност. Беше й трудно да определи възрастта му, но със сигурност беше по-възрастен от Робин.

Най-сетне Пен си възвърна дар слово.

— Празненството е в голямата зала, сър. Вероятно сте се заблудили.

Той се поклони.

— Оуен Д’Арси, на вашите услуги, мадам!

Гласът му беше дълбок и мелодичен, но в същото време учудващо мек. Пен се смая от странното му звучене. Не беше точно чужд акцент, но и интересният му тъмен тен не беше типично английски.

— Аз не се нуждая от услуги, сър — отговори остро Пен, която се чувстваше като на тръни. Изпитваше раздразнение, но то се примесваше с нещо друго, докато той я наблюдаваше внимателно с примес на лека подигравка — сякаш знаеше нещо, което тя не знаеше.

Всичко в този мъж я объркваше. Дрехите му също бяха извън общоприетото — като гласа и тена му. Носеше жакет и панталон от черен сатен, избродиран с венецианско злато; яката на черната копринена риза беше хваната с черни емайлирани клипсове. Късата наметка от черно копринено кадифе, подплатена с червена коприна, подчертаваше широките рамене. Носеше рапира и кама в черни ножници. Един поглед й бе достатъчен да разбере, че той умее да си служи с оръжията. Веднага й стана ясно, че този човек е опасен.

— Търсите ли нещо? — попита любезно той, сякаш не я беше чул. — Може би мога да ви бъда полезен.

— Какво ви наведе на тази мисъл? — Пен затвори стенния шкаф и въздъхна недоволно. Естествено, не можеше да продължи търсенето в присъствието на този чужденец. Защо бе влязъл в библиотеката точно сега? Кой знае кога щеше да има втори подобен случай.

— Роднина ли сте на семейство Брайънстън, сър? Или сте тяхно доверено лице? — Тя се обърна към него. Изражението й беше предизвикателно както тона.

В тази жена има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед, каза си Оуен. Както бе казал Дьо Ноай, тя не беше впечатляваща красавица. Кестенява коса, класически черти на лицето, средна фигура… Но очите й — те бяха нещо съвсем различно. Много големи и ясни, прекрасна смес от златно и кафяво, напръскана със злато, те му напомняха за залез-слънце зад езерце в гората. Дьо Ноай се бе излъгал и по отношение на темперамента й. В очите й светеше енергия. Да, в сърцето й имаше огън. За първи път, откакто бе получил тази задача, усети интерес към нея.

— Жалко, но трябва да призная, че не знам нищо за семейство Брайънстън — отговори той и това беше чистата истина. — Затова пък се интересувам много от вашата личност, мадам. Не издържах и когато напуснахте залата, тръгнах подире ви. — Той се поклони и се усмихна с най-хубавата си усмивка.

Пен го погледна невярващо. Ситуацията беше толкова абсурдна, че гневът й отлетя.

— Нима се опитвате да флиртувате с мен, сър? — Тя избухна в звънък смях. — За съжаление не сте улучили подходящата личност. По-добре опитайте със сестра ми Пипа, тя е майсторка във флиртовете. Струва си, повярвайте ми. С удоволствие ще ви запозная с нея. — Без да престава да се смее, тя мина покрай него и се запъти към вратата, като го докосна с копринените си поли.

— Лейди Пен — изрече Оуен тихо, но с недвусмислена настойчивост.

Младата жена спря на прага и го погледна въпросително през рамо. Откъде знаеше името й? Никой не ги беше представил официално. Той се приближи, улови брадичката й и преди тя да е отгатнала намерението му, устните му се впиха в нейните.

— Простете — пошепна дрезгаво той. — Отдавна исках да го направя.

— Какво странно желание! — извика Пен. — Защо, за бога?

Оуен очакваше възмущение, свенлива уплаха, гняв или поне смущение. Вместо това получи само чисто учудване и намек, че май си е загубил ума. Няколко пъти беше прилагал този момент на изненадата и винаги бе успявал — но този път бе претърпял пълен провал.

Той я погледна втренчено и изведнъж присви очи.

— Нямам представа — отвърна бавно. — Простете ми!

— О, няма какво да ви прощавам — отговори през смях Пен и махна небрежно. — А сега ви моля да ме извините.

Тя мина покрай него и излезе в коридора. Оуен Д’Арси остана в библиотеката, необичайно смутен. Трябваше да обмисли какви методи да приложи оттук нататък, за да спечели доверието на дамата. По дяволите! В никакъв случай нямаше да й позволи да му се надсмива!