Джейн Фийдър
В огъня (19)

18

— Робин? Много добре, че те срещнах. Трябва да говоря с теб — дук Нортъмбърленд излезе иззад една колона в сянката на голямата зала.

Сякаш ме е дебнал, помисли си отвратено Робин. Ала веднага спря и направи кратък поклон. Може би беше добре, че ще отклони вниманието си от мъчителните мисли, които бродеха в главата му.

— Милорд?

Нортъмбърленд се огледа. Дори по това време залата беше пълна с хора.

— Ела след половин час в частните ми покои. — След това кратко нареждане се отдалечи веднага.

Робин вдигна рамене. Беше доста късно за такава покана, дори да идваше от Нортъмбърленд, чиито интриги не бяха обвързани с времето. Но трябваше да се подчини — това беше заповед.

Точно след половин час Робин се представи на поста, който пазеше вратата към частните покои на дука. Очевидно войникът беше уведомен за идването му и го пропусна без възражения.

Когато влезе в салона, Робин завари там трима мъже, които разговаряха оживено и не го забелязаха веднага.

— Датата на венчавката е определена за неделята на Петдесетница — каза Нортъмбърленд. — Дотогава двамата млади ще задълбочат познанството си. През следващите дни Джилфорд ще направи визита на Джейн… А, Робин, ето те и теб! Много добре! — Дукът, който седеше на богато резбован стол зад масивното дъбово писалище, даде знак на новодошлия да се настани на нисък стол без облегалки.

Робин се поклони на дук Съфолк и граф Пемброк, които стояха заедно до прозореца, от който се разкриваше целият двор, осветен от безброй факли.

Двамата му кимнаха и заеха места от двете страни на писалището. Робин остана с впечатлението, че са напрегнати… да, наистина, в стаята цареше напрегнато очакване.

Без да позволи да се забележи какво ставаше в главата му, младият мъж се настани на стола. Отдавна предполагаше, че Нортъмбърленд е замислил да ожени най-малкия си син за лейди Джейн Грей, дъщерята на Съфолк, и сега бе чул потвърждението. Но какво целеше тази женитба, освен дето щеше да доведе до изключително изгодно свързване на две могъщи благороднически семейства? Робин беше твърдо убеден, че намеренията на Нортъмбърленд далеч надхвърлят изгодния брак.

— Сватба ли ще празнуваме, милорд? — запита спокойно той.

— Да. Синът ми ще се ожени за лейди Джейн Грей — отговори дукът и потърка брадичка. — Кралят вече даде благословията си.

— Моите благопожелания на двете семейства. — Робин направи кратък поклон и с болка се запита как бедната малка Джейн Грей ще приеме вестта за предстоящото си омъжване. Сигурно зле, защото не харесваше нито един от грубите синове на дука, която я тиранизираха от детските й години.

Дали наистина ставаше дума за следващата кралска сватба? За момент Робин забрави страха си за Пен и връзката й с Оуен Д’Арси. Тримата мъже пред него бяха най-видните членове на коронния съвет. Той ги познаваше добре, но никога досега не го бяха канили да участва в съвещанията им.

— Няма да говорим повече за това — отсече Нортъмбърленд и разпери ръце. — Повиках те, за да говорим за сестра ти, Робин.

Истинският проблем отново излезе на преден план. Робин не намери какво да каже, но усети как цялото му тяло се напрегна.

— Лейди Пен все още поддържа тесен контакт с кавалер Д’Арси — продължи дукът и вдигна въпросително едната си вежда. — Поне аз съм убеден, че е така. По време на коледните празници често ги виждах заедно.

— Да, и не се прикриваха — подкрепи го Съфолк. — Лейди Пен явно харесва компанията на кавалера.

— И какво от това, милорд? — Тонът на Робин граничеше с нахалство.

Нортъмбърленд заповяда с жест на Съфолк да замълчи и отговори на въпроса на Робин с един прост факт:

— Кавалерът е френски агент.

Ето какво било! Най-сетне Нортъмбърленд бе намерил възможност да използва връзката между Пен и шпионина. Робин сведе глава и зачака по-нататъшни обяснения.

Дукът се наведе през масата към него.

— Сестра ти знае ли?

— Разбира се, че не, милорд — отговори Робин. Погледът му беше ясен, лицето съвсем спокойно, докато въпреки бурята, която бушуваше в сърцето му, трескаво търсеше начин да предпази Пен от надигналата се опасност. — Сестра ми не се интересува от шпионите и шпионажа. За нея кавалерът е приятно разнообразие, което й помага да забрави личната трагедия, на която стана жертва. Нашето семейство няма нищо против тази връзка.

Гласът му не издаваше нищо. Само който имаше чувствителен слух, щеше да долови предизвикателния тон.

Естествено, Нортъмбърленд не го забеляза. Нетърпелив както винаги, той барабанеше с пръсти по излъскания плот. Рубинът на пръста му блестеше под светлината на лампата.

— Мисля, че знам как да извлечем изгода от тази ситуация. Трябва да предадем на французите известна информация… която не съответства изцяло на истината. — На устните му заигра тънка усмивка.

Ноздрите на Робин потрепериха. Вече се догаждаше какво ще последва, но все пак изчака с учтиво внимание.

Дукът се обърна самодоволно към Съфолк и Пемброк:

— Милорди, аз реших да включим и лейди Пен в нашата работа. Тя трябва да разкаже на кавалера някои неща, които са важни за френските интереси, за да може той незабавно да ги предаде на своите началници. Целта ни е да им доставим информация, която ще ги занимава известно време, докато ние осъществим истинските си планове. — Усмивката му беше мрачна.

— Ти, Робин, трябва да се погрижиш информацията да стигне до лейди Пен и тя да я предаде на своя любовник.

Дукът потърка ръце и рубинът пръсна огнени искри.

— Искам чрез сестра ти французите да узнаят, че сме решени да осъществим женитбата на Мери с Орлеанския дук. Този проект им е по сърце и ще ги отклони от вярната следа. Чрез лейди Пен ще ги осведомяваме редовно за здравето на краля… Като начало ще й кажеш, че той е укрепнал… и че сестра му окончателно е решила да се откаже от испанския кандидат и се е обърнала към французина.

— Отлична маневра за отклоняване на вниманието — кимна одобрително Съфолк. — Франция с радост би танцувала върху гроба на английско — испанския алианс!

Робин намести колосаната яка на ризата си, която се беше изкривила. Какво общо имаше това с планираната женитба на Джейн Грей с Дъдли? Нортъмбърленд преследваше определена цел, но каква?

— Какви са действителните ви планове, милорд?

Дукът го погледна замислено и след малко отговори доброжелателно:

— Всичко с времето си, Робин. Скоро ще узнаеш. За момента ще се съсредоточим върху ролята на сестра ти.

Робин бегло се запита дали Пен ще се съгласи да играе по свирката на дука, след като вече знаеше истината за своя любовник. Естествено, той нямаше намерение да я попита. От месеци вече подозираше, че Нортъмбърленд не е загрижен на първо място за благото на страната — а от години знаеше колко силно е личното честолюбие на дука. Поради тясната си връзка със Съфолк, в чийто дом беше прекарал няколко години, Робин бе постъпил на служба при Нортъмбърленд. Изглежда вече беше дошъл моментът да погребе предаността и лоялността си.

Колкото и да беше недоволен от връзката на Пен с Д’Арси, Робин нямаше никакво намерение да забърка сестра си в мръсните интриги на дука, чиято единствена цел беше да увеличат славата и богатството на фамилията Нортъмбърленд. Нека дукът измисли друг начин да манипулира френския шпионин!

Робин стана и заговори спокойно, но решително:

— Моята сестра не е шпионка, милорд, и аз нямам намерение да я въвлека в тази игра.

Нортъмбърленд зяпна смаяно. Много отдавна никой не се бе осмелил да му противоречи. А сега този хлапак…

— Какво каза, Робин? — попита той и сложи ръка на ухото си, сякаш не бе чул добре.

— Казах, милорд, че няма да забъркам сестра си в мръсна шпионска игра, все едно с нейно знание или не.

Дукът шумно пое въздух. В стаята се възцари злокобно мълчание. Огънят пращеше, по масата капеше восък от горящите свещи. Робин издържа все така спокойно гневния поглед на дука.

Най-сетне Нортъмбърленд преодоля изненадата си и заговори тихо и заплашително:

— Не се заблуждавайте, Босер! Ако сестра ви не предаде информацията на любовника си, ще я затворя в Тауър. Имам предостатъчно основания за това. Тя е доверено лице на принцесата, нали? Ако не успеете да я накарате да ни сътрудничи, ще плати пълната цена за държавна измяна. Даже вашето семейство няма да успее да я защити.

Робин изобщо не се съмняваше, че дукът ще изпълни заплахата си. Нортъмбърленд знаеше какво да каже. Като заплашваше живота на Пен, той принуждаваше Робин да играе на негова страна. Тъй като нямаше какво да отговори, той се поклони кратко и излезе.

Нортъмбърленд го проследи със смръщено чело. След малко разтърси глава и прогони невероятното подозрение, че грозната заплаха не е била достатъчна да му осигури сътрудничеството на Робин.

— Кралят работи върху поправките на „реда за наследяване на трона“, както ги нарича — заговори отново той. — Според тези поправки на трона трябва да седне дъщерята на Съфолк. Новият закон трябва да бъде подписан и ратифициран от целия коронен съвет, преди кралят да умре.

Граф Пемброк въздъхна.

— Няма лесно да получим съгласието на коронния съвет…

— О, аз съм уверен, че всички ще гласуват. — Дукът нетърпеливо махна с ръка. — Нали верният граф Пемброк ще даде добър пример.

Споменатият се изчерви леко, но не каза нищо и се надигна.

— Желая ви добра нощ, милорди.

— Онази жена… Тудлоу… мислите ли, че ще помогне на краля? — попита Съфолк, когато вратата се затвори зад Пемброк.

— Мисля, че днес е по-зле от вчера. Но нещо продължава да го поддържа жив — отговори мрачно Нортъмбърленд. — Събрал е последните си сили и работи като луд по промяната в закона. Желязната решителност да не дава страната си на католиците му вдъхва сили…

Съфолк поклати глава.

— Бедничкият страда толкова силно… чак ме е страх да гледам.

— Е, докато прави, каквото е нужно, преди господ да се смили над него… — изсъска студено дукът.

— След смъртта му ще отдадем заслуженото и на онзи простак и пияница Брайънстън. Откакто онази селянка се грижи за краля, си е въобразил, че има достъп до най-видните личности в двора. Държи се като мой скъп приятел и довереник, постоянно върви по петите ми, шепне в ухото ми и се оглежда, за да разбере дали всички са забелязали колко е интимен с Нортъмбърленд. — Дукът презрително изкриви уста.

— Сигурно ще намерите някаква причина да го хвърлите в Тауър — отбеляза сухо Съфолк.

— Нямай грижа! — Нортъмбърленд стана. — Предполагам, че Джейн не ви е създала грижи с годежа?

— О, разбира се, че имаше известна съпротива, но майка й и аз се справихме успешно. — Съфолк се запъти към вратата. — Плановете за женитбата добиват ясни очертания.

 

Робин почука на вратата към покоите на Пен и като не получи отговор, отвори тихо и влезе в тъмното помещение. Веднага разбра, че Пен не е там. Котката на леглото отвори едното си око и веднага го затвори.

Дали беше отишла при принцесата?

Робин обиколи стаята и веднага забеляза, че наметката й не виси на куката. Целта на идването му тук беше до сутринта да изведе Пен от палата и да я скрие в къщата на семейството й. Каквото и да твърдеше Нортъмбърленд, граф Кендъл беше напълно в състояние да защити дъщеря си — Робин беше сигурен в това. Трябваше само да я махнат от Лондон — да я скрият някъде, където дългата ръка на дука не можеше да я стигне. Лорд Хю сигурно щеше да намери правилното решение.

По дяволите, Пен, къде си? Робин отново огледа празното помещение и скучаещия котарак. Отговорът беше ясен: сестра му отново бе отишла при онзи проклет шпионин. Толкова ли не можеше да понесе една нощ без него? Или бе отишла да му поиска сметка, да го попита вярна ли е историята, която й беше разказал Робин?

Каквато и да беше истината, Пен не беше тук. Но до сутринта трябваше да се върне. Робин седна пред огъня да я чака.

Какво се криеше зад женитбата между дъщерята на Съфолк и сина на Нортъмбърленд?

Тази загадка беше толкова интересна, че го държа буден почти до разсъмване.

 

— Коя къща? — Пен се взираше напрегнато в тъмната уличка, която слизаше към южния бряг на Темза. Земята под краката й беше размекната и миришеше отвратително. Островърхите покриви на къщите от двете страни на тясната уличка почти се удряха един в друг и предлагаха известна защита от студения дъжд.

— Ще започнем с първата. — Оуен посочи двата осветени входа.

Пен потрепери. Никога не беше виждала толкова жалко, западнало и заплашително място. Погледна крадешком Оуен и видя, че в ръката му има нож. Усещаше тялото му съвсем близо до своето. Напрегнатите мускули и жили бяха в контраст с приведената, едва ли не смирена поза, която бе заел с предрешаването си.

Когато наближиха първия вход, покрай тях мина забързан мъж, който оправяше жакета и връзваше панталоните си. На минаване мъжът хвърли бърз, преценяващ поглед към Пен и излезе под сипещия се дъжд.

— Спести си погледите, тя е моя — изграчи Оуен с толкова дрезгав и груб глас, че Пен се стресна. Той посегна към китката й и я стисна здраво. — Ела тук!

Тя последва грубия тласък и изписка тихо от уплаха и болка. Непознатият се изсмя дръзко.

— Дали утре ще имам късмета да я намеря тук?

— Може би — изръмжа Оуен и влезе в оскъдно осветения коридор, като теглеше Пен след себе си.

— Какво мога да направя за вас, уважаеми господине? — попита жената, застанала на вратата към едно от помещенията. — Влезте да видите какво имам. — Тя посочи към стаята зад себе си, докато зачервените й очи оглеждаха пресметливо посетителите.

— Аз искам да продам, не да купя — уточни Оуен, — но с удоволствие ще видя какво предлагате. — И влезе в помещението, като теглеше Пен след себе си като куче на каишка.

Тя сведе глава и притисна брадичка към гърдите си. В тази ужасна обстановка не й беше трудно да играе ролята на нещастна уличница. Ала сетивата й бяха напрегнати до крайност, за да чуе звукове, които да издадат присъствието на деца.

От горния етаж се чу вик. Пен спря и отказа да продължи. Оуен я дръпна рязко към себе си и замахна да я удари. Тя се сви и изплака тихо. Отгоре отново се чу вик, но не беше на дете. Пен потрепери от внезапен студ. Мисълта за онова, което ставаше горе, й причини гадене.

Салонът, ако помещението изобщо можеше да бъде наречено с тази дума, беше оскъдно обзаведен. В камината гореше огън, по стените бяха запалени няколко евтини свещи. Миришеше на евтин парфюм и немити тела.

Пред огъня седяха на ниски столчета три жени, само по ризи, отворени отпред, за да разкрият гърдите им. Те изгледаха безизразно новодошлите. Под разбърканите, отдавна немити коси очите им бяха празни.

— Вижте тук! — обяви гордо Оуен и с едно дръпване извади Пен под светлината на свещите. Вдигна брадичката й с един пръст и се обърна към собственицата на бордея. — Какво ще кажете?

Възрастната жена пристъпи по-близо.

— Името ми е мистрес Болдър — представи се тя и огледа изпитателно Пен. — Малката да не е била на война? Изглежда ми малко опърничава.

— Трябва да й покажеш кой е господарят — обясни Оуен. — Вече е кротка.

— Чакай да те видя, милинка! — Мистрес Болдър обиколи Пен и я ощипа по рамото. Пен се отдръпна отвратено.

Жената се изсмя дрезгаво.

— Това момиче май няма да може да общува с клиентите, които посещават нашето заведение. Какво искате за нея?

Оуен я изгледа замислено и отговори:

— Първо смятам да се огледам, мистрес. Може пък при вас да не й харесва. — Намигна й и жената се изсмя.

— Разбрах какво искате, сър. Искате да погледнете как е горе, нали? Там имам няколко вкусни парчета, но в момента са заети.

— Ще ида да ги видя и като се върна, ще говорим за сделката — изграчи той, пусна рязко Пен и я блъсна към ъгъла на помещението. — Стой там и не се помръдвай!

Собственицата се запъти към паянтовата стълба, която извеждаше на втория етаж, и Оуен я последва по петите.

Пен се обърна бавно. Трите жени пред камината я измерваха с враждебни погледи. Сигурно ги беше страх от конкуренцията. Тя вдигна ръка към очите, сякаш трябваше да избърше сълзите си. За съжаление нито една от жените не прояви съчувствие.

— Имам бебе — пошепна тя. — Дали ще ми позволят да го запазя?

Една от жените се изплю в огъня.

— Тук не се водят деца, момиче.

— Но дали тя ще разреши?

— Не! Децата нямат място при нас, ако някой не плаща за тях.

Сърцето й направи скок. Гласът й беше само дрезгав шепот:

— Тя гледа ли чужди деца? Моето ще й донесе чисто злато. Аз ще плащам издръжката му от доходите си и ще й помагам да гледа другите.

Жените поклатиха глави.

— Ти май си нова в занаята? — предположи едната. — Говориш като изисканите дами.

— Сигурно е била камериерка на някоя госпожа — отбеляза втората. — Някой й е надул корема и са я изгонили на улицата.

Говореха за нея, сякаш не присъстваше. Но онова, което казваха, звучеше правдиво — и тя трябваше да го използва при следващия опит, ако си тръгнеше оттук без резултат.

— Тук има ли изобщо някакви деца? Ако има, ще кажа на мъжа ми, че искам да остана.

Трите жени избухнаха в груб смях.

— Не, сега няма. Преди няколко седмици имаше, но вече не. Наистина ли вярваш, че твоят тип ще ти разреши да останеш, където искаш? — Отново шумни смехове.

Оуен се върна и даде знак на Пен да го последва навън. Тя побърза да излезе, като на минаване покрай него се сви, сякаш очакваше удар. След задушното помещение миризмата на калната уличка беше като свеж въздух.

— Няма деца — рече тихо той.

— И жените така казаха. Но преди няколко седмици е имало.

— Да опитаме в друга къща. — Той спря и я погледна изпитателно. — Как си?

— Добре съм — успокои го тя и това не беше лъжа: във вените й течеше нова енергия. Вече беше уверена, че тази нощ ще намери детето си. Ако синът й живееше в някоя от тези ужасни къщи, тя щеше да го намери и да го отведе!

— Да вървим.

Следващият бордей не се отличаваше от първия. Пен разказа историята си на жените в „салона“, докато Оуен разглеждаше стаите на проститутките със собственицата. И тук нямаше деца.

Накрая Оуен слезе по външната стълба и гневно обвини собственицата, че искала да го измами. Извика Пен и тя изтича на улицата. Жената стоеше на стълбата и бълваше проклятия.

— Май си поискал твърде много — каза Пен с черен хумор.

Оуен не отговори. Лицето му беше мрачно. Застана насред улицата и подложи лице на дъжда. И друг път беше общувал с проститутки и знаеше какъв живот водят, но посещението на двата бордея го бе изпълнило с отвращение.

— Къде отиваме?

— Мисля си… — започна той. — Ще се върнем към реката. — И пое отново към южния бряг. От прозорците на едно голямо заведение падаше светлина. Оуен се огледа и се опита да си спомни от коя уличка беше излязъл Майлс Брайънстън, когато го видя онази нощ… и се взря напрегнато в посоката, която според него беше правилната. Надяваше се нещо да помогне на паметта му.

Увита в мократа си наметка, Пен чакаше. Едва сега осъзна колко е зависима от Оуен. Без него никога не би посмяла да дойде в този квартал. Какъвто и да беше той, каквито и цели да преследваше — Оуен Д’Арси беше единственият, който й помагаше.

Проклетите улички изглеждат еднакви, каза си Оуен. Особено под дъжда. Но къщата на ъгъла на уличката точно пред тях му се набиваше в очите… може би защото беше изкривена от вятъра и едната й страна стърчеше толкова напред, че сякаш всеки момент щеше да се срути.

Колкото по-дълго я гледаше, толкова повече нарастваше увереността му. Брайънстън бе дошъл от тази уличка.

— Оттук. — Оуен хвана лакътя на Пен и я бутна пред себе си. На уличката имаше само един фенер и тя изглеждаше още по-жалка от онази, от която идваха.

Вратата под фенера не се отвори. Оуен натисна резето, но то беше блокирано отвътре.

— Тези май не искат клиенти — промърмори той и почука енергично с дръжката на рапирата си.

След малко чуха тътрещи се стъпки и гневно мърморене. Вратата се открехна, под светлината на фенера се появи сбръчканото лице на старица.

— Отворено ли е, старо? — попита Оуен с грубия, грачещ глас, който използваше цялата вечер. — Видях светлина.

— Зависи — изсъска жената. — Какво е онова там?

— Водя момиче. Ако платиш добра цена, ще ти я дам. — Оуен извлече Пен под светлината. — Прясно месце. Сигурно ще ти носи добри пари… Подходяща е за капризните ти клиенти. — Той се изсмя грубо, блъсна жената и влезе в къщата. На партера имаше едно-единствено помещение. — Нощта май е спокойна?

— Имам си постоянни клиенти — отговори старицата. — Мини отзад. — Погледна Пен и добави: — Не искам жени, дето създават ядове. — Веднага бе забелязала синините и следите от побой.

Пен се скри зад гърба на Оуен. Огледа бързо помещението и сърцето й спря да бие. На масата имаше чаша мляко с парцалче в нея. Спомни си детството в Дербишайър и споменът изникна в главата й жив и свеж: една жена, седнала под слънцето с бебе в скута, капеше в устата му мляко от кърпичка, която топеше в чашата. Тили бе казала, че жената не можела да кърми бебето си, защото млякото й пресъхнало.

— Дете ли имате в къщата, мистрес? — попита ласкателно тя и подръпна Оуен за ръкава. — Моля ви, сър, попитайте добрата жена дали ще вземе и моето бебе, моля ви!

Оуен се обърна рязко и тя се сгърчи, скри лицето си в ръце.

— На улицата чух, мистрес, че си имате и друго занимание — започна той, търкайки брадичка. — Гледате деца.

— И какво, ако е така? — Очите на старицата светнаха едва забележимо. — Да не би и вие да имате дете, което искате да оставите под грижите ми?

Оуен посочи с глава Пен, която не смееше да открие лице.

— Можем ли да поговорим някъде насаме, мистрес?

Старата хвърли съжалителен поглед към Пен и се завлече към задната част на помещението. Оуен я последва през тясната врата в невероятно мръсна кухня.

— Искам да ми направите една голяма услуга, мистрес. Услуга, която ще ви донесе много пари, а на мен ще помогне да се отърва от детето. Нали разбирате, малкото й пречи да работи и тя не мисли за нищо друго. Вземете и нея, и детето и се погрижете хлапето да изчезне. Ако се оправите с хлапето, ще ви дам жената без пари и ще ви бутна нещо отгоре за добрата работа.

— Колко работа за една курва — промърмори старата. — Толкова ли е специална?

Оуен се усмихна и усмивката му беше ужасно неприятна.

— Да, тя има известни таланти и обслужва клиенти със специални предпочитания. Можете да сте сигурна, че ще ви плащат добре за нея. Но с детето вече не беше годна за нищо.

— Защо сам не го пратите по дяволите?

Оуен поклати глава и отговори:

— Това не ми е в характера. Предпочитам да си платя, за да се отърва от него. — Извади от джоба си шепа монети и ги хвърли на масата.

Старицата погледна жадно парите и поиска да се увери в късмета си:

— Наистина ли ще ми дадеш момичето без пари?

— Разбира се — кимна той. — Когато детето изчезне, ще уговорим почтена цена, ако все още можете да я използвате.

— Е, ще видим. — Старата посегна към монетите.

Оуен сложи ръка върху парите.

— Първо трябва да ми кажете нещо, мистрес. Искам да знам за какво плащам.