Джейн Фийдър
В огъня (18)

17

Когато двамата стигнаха до Гринуич Палас и Оуен остави Пен пред портата на двореца, вече се свечеряваше. На задния вход все още цареше оживление. През портите минаваха хора и коли, влизаха и излизаха търговци, доставчици, перачки и готвачи, херолди и оборски ратаи… накратко, всички, които обслужваха живеещите в кралската резиденция.

— В осем ще те чакам на водната стълба — пошепна в ухото й Оуен. — Ще успееш ли да си освободиш вечерта?

— Вероятно да. Дори когато не е болна, Мери се оттегля рано, за да се помоли, и прекарва вечерта в четене на религиозни текстове… О, стой мирно Уилям! — извика тя, когато конят й задърпа юздите, нетърпелив да се озове по-скоро в познатия си обор.

— Дано никога повече да не видя това животно — изсъска Оуен и огледа опърничавия кон с преувеличено неодобрение. След като го взеха от обора в Нортхолт, последната част от пътуването им се превърна в нежелано приключение.

— Тук се държи безупречно — защити го Пен.

— Не ти вярвам. Колкото по-скоро го замениш с някой разумен кон, толкова по-добре. Уилям е непредвидим.

— Трябва да призная, че доскоро го смятах за много послушен — въздъхна Пен.

— Е, тази вечер ще се движим по вода. Сложи си топла наметка. Нощта сигурно ще е студена.

— Ами ако не мога да изляза в осем? — попита плахо Пен.

— Ще те чакам до девет. Ако не, ще отложим за друга вечер.

— Не мога да чакам още цял ден — избухна Пен. В тона й звънеше нетърпение. — Но къде ще започнем търсенето? Сигурна съм, че имаш план. Или поне идея…

Оуен се поколеба. Цял ден беше успявал да избягва въпросите й, защото не можеше да понесе болката, която щеше да й причини истината. Тя щеше да си представи съдбата на детето си и да страда ужасно. Освен това трябваше да понася и мъката на бездействието.

Пен, която го гледаше втренчено, видя припламналия гняв в очите му и стреснато се отдръпна. Уилям изпръхтя и затропа с копита.

— Права си, имам план — потвърди Оуен, но решителният тон не беше в състояние да скрие пристъпа на гняв. — Но все още не съм го дообмислил, затова предпочитам засега да го запазя за себе си.

Той се усмихна и изражението му отново остана спокойно и безгрижно.

— Не ми е приятно да говоря за стъпките, които предприемам, преди да съм обмислил подробностите. Това е един от принципите в нашата професия.

— Не ти се сърдя — отговори тихо тя и кимна с разбиране. — Ще се срещнем в осем на водната стълба.

— До осем. — Той се наведе и нежно докосна устните й със своите. После пришпори коня си и препусна към Лондон.

Пен се присъедини към множеството, което напираше да влезе в двореца. Никой не й обърна внимание. Пред обора също беше много оживено. Един ратай изтича да поеме юздите на коня. Уилям сърдито разтърси глава и забърза към бокса си.

Пен влезе в палата, скрила глава под качулката, и забърза към стаята си. Не искаше да я познаят, преди да е привела в ред външността си. Съзнаваше, че изглежда ужасно.

Котаракът се бе разположил удобно на леглото й. Отвори едното си око и се обърна с гръб към нея, за да покаже неодобрението си от дългото й отсъствие.

Пен го почеса зад ушите и под брадичката, докато се размекна. Когато Мускатово орехче замърка доволно и облиза за поздрав ръката й с грапавия си език, Пен избухна в смях.

— Глупав котарак — укори го тя, — нали знаеш, че винаги се връщам!

Тя намери звънчето и повика камериерката си. Докато я чакаше, хвърли наметката и се изправи пред огледалото. Подозренията й бяха оправдани. Воланът на роклята й беше мръсен, ръбовете на копринената фуста бяха целите в кал. Обикновено използваше допълнителна фуста, за да се предпазва от най-лошото, но в бързината я бе забравила.

Като видя в какъв вид се е завърнала господарката й, Елен замърмори недоволно и даде израз на учудването си: как е възможно лейди Пен да замине при родителите си в Холборн, без да вземе камериерката си и дори без да каже къде отива. Защо не си е взела поне нощница и бельо?

— Решението ми беше внезапно, Елен, освен това в Холборн имам предостатъчно дрехи — опита се да я успокои Пен. — Нали знаеш, че Тили ме наблюдава много внимателно?

Това беше абсолютната истина и Елен се укроти — макар че запази обидено мълчание, докато носеше гореща вода и кърпи и помагаше на Пен да се преоблече и среши.

— Само просто ленено боне и скромен воал — реши Пен. — Днес ще вечерям сама.

Когато облече проста рокля от сива дамаска с колосана бяла яка, Пен се почувства като монахиня. Мери със сигурност ще ме хареса в този вид, каза си развеселено тя, докато приглаждаше полите си. Подходяща одежда за посещение при болен.

— След като отида да видя принцесата, ще вечерям сама и ще си легна. В седем часа можеш да се оттеглиш.

— Много ви благодаря, милейди. О, да не забравя — лорд Робин беше тук и попита за вас. Искаше да знае дали сте се завърнали. Впрочем, изглеждаше много странно… Всъщност би трябвало да знае кога ще се върнете. Нали се срещнахте в Холборн?

Пен премисли бързо. Пипа сигурно беше казала истината на Робин, в противен случай и той като родителите й щеше да смята, че сестра му бди до леглото на принцесата. Но Робин нямаше да я издаде.

— О, лорд Робин имаше много задачи при дука — обясни небрежно тя. — Дано го срещна някъде по коридорите.

Докато обмисляше дръзкия си план, всичко и се струваше лесно, но сега трудностите, които беше изтласкала настрани, вземаха нови измерения в ежедневието й. Тя беше човек с многостранни задължения. Не можеше да си представи, че ще продължи да лъже и родителите си, и принцесата. Но все още не можеше да им каже къде е била и какво е правила. Елен трябваше да си държи езика зад зъбите. Ако кажеше на някого в какво състояние се е върнала господарката й от внезапното си посещение вкъщи, Гуинивиър много лесно щеше да се досети за истината.

Но ако намереше детето си, всичко друго губеше значение. То щеше да обясни всички лъжи. Дори Мери щеше да прояви разбиране.

Ами ако не намереше сина си?

Не, за тази възможност не биваше дори да мисли.

— Отивам при принцеса Мери — заяви твърдо тя и излезе, преди Елен да е продължила да задава въпроси.

В преддверието я посрещна многогласен хор.

— О, Пен, принцесата е много зле! — извика лейди Матилда и скочи от столчето си. Копринени конци във всички цветове на дъгата се разлетяха на всички страни. — Не ни позволяват да влизаме при нея. Само лекарят и Луси имат достъп до покоите й.

Луси, камериерката на Мери, безусловно предана на господарката си и на католическата вяра, имаше сръчни ръце и умееше да си държи устата затворена.

— А пък кралят е още по-зле — допълни друга дама. — Днес сутринта го изнесоха на прозореца, за да го покажат на народа, който се беше събрал в двора. Бил твърде слаб, за да стои на краката си, и дукът настоял да го носят. Като видели лицето му, хората престанали да викат и да хвърлят шапките си. — Дамата разпери театрално ръце. — Представяш ли си колко болен е изглеждал!

Пен изслуша новините равнодушно. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за детето. Даже имаше чувството, че лейди Пен Брайънстън, която само преди три дни щеше живо да се заинтересува от ставащото в двора, вече не съществува. Празното бъбрене на дамите й пречеше да мисли за единственото важно нещо в живота си. Цялата й енергия беше съсредоточена върху решаването на проблема с детето й. Точно в осем трябваше да слезе на водната стълба и никой нямаше да й попречи да го стори. Въпреки това трябваше да се отнесе към приказките на дамите с необходимото внимание. Знаеше, че състоянието на краля е много важно за Мери, но в момента нямаше да се трогне ни най-малко даже Едуард да бе починал в нейно отсъствие.

— Прощавайте, но трябва веднага да вляза при принцесата.

— Тя прекъсна дамите с нетърпелив жест и забърза към спалнята на Мери.

 

— О, мадам, наистина ли сте болна? — извика Пен и се затича към леглото. За момент грижата за принцесата измести мисълта за собствената й болка. Мери лежеше, опряна на няколко възглавници, и лицето й беше по-бяло от финия лен. Под дълбоко хлътналите очи се очертаваха тъмни кръгове.

— О, Пен, толкова ми липсвахте — проговори уморено Мери.

Младата жена стисна ръката й и се уплаши още повече: принцесата беше невероятно измършавяла.

Естествено, първата мисъл на Пен беше: отравяне! Мери изглеждаше така, сякаш скоро ще удари последният й час!

— Да не сте яли нещо лошо, мадам? — попита тревожно тя.

— Нищо, което Луси не е опитала преди мен — отговори Мери. — Но мисля, че добрият доктор прекали с клизмите и вендузите. Почти не мога да се помръдна.

— Защо не се възпротивихте? Трябваше да му откажете!

В замъглените очи на Мери блесна недоволство.

— Днес Нортъмбърленд дойде и трябваше да го убедя в сериозността на състоянието си. Ако бяхте тук, сигурно щяхте да измислите по-добър начин да се справите със ситуацията.

Пен не отговори. Макар и уплашена от състоянието на принцесата, тя нямаше намерение да засили неодобрението на Мери чрез прибързани извинения.

— Отговориха ли на желанието ви да посетите краля? — попита делово тя.

— Уверена съм, че Нортъмбърленд не предава молбите ми — отговори Мери и в укрепналия й глас звънна гняв. — Той дойде при мен, за да се увери, че не съм излъгала за болестта си. Мисля, че успях да го убедя.

— След като не може да отрече сериозността на заболяването ви, може би ще предаде молбата ви на краля.

— Не — възрази Мери. — Няма да го направи. Но сега трябва да вечерям, Пен. Крайно време е да си възвърна силите.

Пен незабавно донесе сребърна купичка с овесена каша и седна до леглото. Мери се нахрани с апетит.

— Чух, че дукът настоял да покажат брат ви на народа — каза Пен и подаде на Мери бокал с вино. След няколко глътки бузите на принцесата се зачервиха и придворната й дама въздъхна облекчено. — Демонстрацията е завършила с неуспех — добави злобничко тя.

— Да, Луси ми разказа — отговори Мери и глътна още малко вино. Гласът й укрепваше с всяка дума. — Брат ми явно е близо до смъртта, затова аз трябва да намеря начин да се махна оттук. Най-добре е да го направим още утре и вие ще ми помогнете, Пен. Трябва да помислим как бих могла да се измъкна незабелязано и да избягам в Есекс. Корабите на братовчед ми чакат да се появя. Ако положението ми стане твърде опасно, ще замина за Фландрия. След смъртта на Едуард ще се върна като законна кралица, ескортирана от императорската армия.

Очите й заблестяха трескаво. Тя втренчи поглед в Пен и заключи решително:

— Нортъмбърленд няма да ме победи!

Пен не искаше да смути увереността на принцесата със съмненията си. Самата тя не вярваше, че императорът на Свещената римска империя, този хладно пресметлив владетел, ще прояви готовност да осигури трона на братовчедка си посредством кървава война. Вместо да жертва армията си, той сигурно щеше да предпочете да намери на избягалата при него принцеса мъж, който да му осигури изгоден съюз.

За да има претенции към английския трон, Мери трябваше да остане на английска земя — това беше основната предпоставка. При удобен случай щеше да й го каже. Но не сега. Времето напираше.

— Да, мадам — кимна смело тя. — Нортъмбърленд няма да ви победи. А аз ще помисля какво можем да направим. — Стана и заяви: — Сигурна съм, че ще се намери начин да се махнем оттук. Но сега, ако вече нямате нужда от услугите ми, ще се оттегля, тъй като съм изтощена от пътуването.

Сега беше ред на Мери да я погледне загрижено.

— Дано не сте настинали, Пен. Мислех, че лейди Кендъл се е погрижила за здравето ви…

Пен се засмя тихо.

— Не се притеснявате, мадам, не съм настинала. Но сестра ми не спи много и ми досажда с бъбренето си. Знаете, че аз много обичам Пипа, но приказките и ме уморяват ужасно. — Лъжата излезе от устните й с учудваща лекота. Не беше очаквала, че може да бъде толкова фалшива.

— Е, щом е само това… — Мери изглеждаше облекчена. — Идете да се наспите, Пен. Утре ще обсъдим следващите ми стъпки.

„Утре може би ще прегърна детето си…“ При тази мисъл й се зави свят и се опря на красиво резбования и позлатен стълб на леглото. Ако тази нощ намереха детето й, вече нямаше да има нужда да лъже. Въпреки опасността, в която се намираше. Мери щеше да прояви разбиране към измамата й. Трябваше да прояви разбиране. Като истинска дъщеря на баща си Мери беше егоистка, арогантна и капризна, но в същото време беше почтена и справедлива… и лоялна към верните си хора.

Като кралица Мери щеше да има абсолютна власт над поданиците си… да издава смъртни присъди и да помилва.

Кралица Мери щеше да има цялата власт, за да помогне на приятелката си да докаже легитимността на детето, което й бяха откраднали. И да накаже крадците.

Виенето на свят престана и Пен установи с облекчение, че Мери не е забелязала нищо. Бързо направи реверанс и се сбогува. Дамите, които чакаха в преддверието, любезно я поканиха да вечеря с тях.

— Не… не ми се сърдете, но съм много уморена — отклони поканата тя. — По-добре да вечерям сама. — И излезе навън, изпратена от цял хор пожелания за лека нощ. Заповяда си да върви нормално, да не ускорява крачка и да кима любезно на познатите, които срещаше. На всеки, който се опитваше да я спре, казваше, че трябва да направи нещо за принцесата, и стигна много бързо до стаята си.

Елен й донесе вечерята и чинийка с нарязано месо за Мускатово орехче. Котаракът се прозя, изгърби се, скочи от леглото и огледа високомерно вечерята си.

— Много ти благодаря, Елен. Това е всичко за днес — каза Пен и си намаза парче бял хляб с масло. — Ще се навечерям и веднага ще си легна. Утре сутринта ще имам нужда от услугите ти.

— Да ви помогна ли да се съблечете, мадам?

— Не… Не, ще се справя сама, благодаря. — Пен посегна към едно пилешко крилце и с усмивка махна на момичето да се оттегли.

Веднага щом Елен излезе, младата жена захвърли крилцето в чинията. Нямаше никакъв апетит. Стомахът й се бунтуваше от възбуда и страх.

Седна на едно ниско столче пред огъня и впи поглед в часовника.

Чукането на вратата дойде така неочаквано, прозвуча толкова стряскащо и не навреме, че отначало Пен изобщо не реагира. Второто чукане бе придружено от гласа на Робин.

— Пен? Пен, знам, че си вътре. Трябва да говоря с теб. — И той отвори вратата, но остана с ръка на бравата, сякаш очакваше разрешение да влезе — необичайно нерешителен, защото Пен никога не отказваше да го приеме. Защо се колебаеше? Онази Пен, която познаваше, се бе променила и той не беше сигурен дали старите правила продължават да важат, или вече не са в сила. Онова, което имаше да й каже, беше толкова ужасно, че той се страхуваше да изрече думите. Освен това не можеше да се отърве от странното чувство, че й се натрапва.

Пен хвърли поглед към часовника. Малко преди седем. В седем и половина трябваше да излезе. До водната стълба имаше четвърт час, а по пътя можеха да възникнат неочаквани пречки.

— Много съм уморена, Робин — отговори тихо тя, усмихна се празно и опря глава на ръцете си. — Не може ли да почака до утре?

— Няма да трае дълго. — Робин влезе решително и затвори вратата зад гърба си.

Пен бе обзета от отчаяние. Непременно трябваше да се отърве от него.

— Робин, моля те! Сега не е време за разговори.

— Напротив. Трябва да ми повярваш, Пен, че го правя с голямо неудоволствие. — Робин свали ръкавиците си, потри ръце и се загледа в огъня. Лицето му се смръщи още повече. — Но не мога да седя бездеен и да гледам как се погубваш. Твърде много те обичам, за да мълча.

— Вероятно става въпрос за Оуен Д’Арси. — Тонът й беше леден. Нямаше друг изход, освен да го отблъсне. — Вече ти казах, че това е моя работа.

— С него ли беше? Къде?

— Това също е моя работа. Ако си дошъл да ме разпитваш, да знаеш, че няма да чуеш нито дума от мен. — Погледът й отново се плъзна към часовника. — Не искам да се караме, Робин, но няма да говоря с теб за Оуен.

— Не е нужно да ми говориш за него. Аз ще говоря, а ти ще слушаш. — Робин не й остави време за отговор. — Кавалерът е таен агент и служи на френския посланик…

— Това ми е известно — прекъсна го решително Пен. — Той сам ми го каза… вероятно за да изпревари другите — добави подигравателно тя. Нападението беше най-добрата защита.

Робин се изчерви, но неловкостта го направи нападателен.

— А разказа ли ти за жена си? За децата си?

Пен спря да диша.

— Каза ми, че не е женен.

— Вече не… вече не… — Робин видя, че най-сетне е успял да привлече вниманието й. Направи няколко крачки по стаята, удряйки с юмрук по широко разтворената си длан. — Съжалявам, но трябва да ме изслушаш, Пен.

— Говори — рече беззвучно тя. Изправи се рязко, сякаш щеше да посрещне по-добре удара, ако беше изправена, и скръсти ръце под гърдите. Робин продължи да ходи напред-назад, докато й разказваше какво бе научил от испанския посланик. Стремеше се да предаде историята точно, без да добави или изпусне нещо.

— Обявил е децата си за незаконородени? — попита шепнешком Пен, повече себе си, отколкото него.

— Така ми казаха.

— И оттогава не ги е виждал? — Тя се разтрепери и обви ръце около тялото си.

— Така се говори. Моят информант е… надежден.

— И той ли е шпионин?

— Може и така да се каже.

— Също като теб! — добави ядно Пен. Потвърждение не беше нужно. За първи път бяха напълно откровени един с друг.

— Моля те, запази това за себе си — пошепна дрезгаво той.

Пен сърдито разтърси глава. Той трябваше да знае, че тя никога няма да го предаде.

Също както тя знаеше, че той никога няма да я излъже. Робин никога не би измислил история като тази. Тя даваше отговор на много въпроси. Разрешаваше много от загадките на Оуен Д’Арси. Но нима беше способен на такава жестокост? Тя го бе обвинила, че е използвал нещастието й за користните си цели. Естествено, това беше вярно — но той не се опитваше да се преструва. Не изтъкваше други мотиви.

Оуен не желаеше да говори за деца. Твърдеше, че в живота му няма място за тях. Уплаши се до смърт, когато момиченцето падна в краката на коня му.

Чувство за вина… разкаяние… съжаление. Това ли го мъчеше? Затова ли понякога ставаше далечен и раним? Може би й помагаше да търси детето си, защото го мъчеха угризения на съвестта? Наистина ли бе постъпил така жестоко със собствените си деца?

Погледът й падна отново върху часовника. Седем и половина. Какво значение имаше сега миналото му?

— Пен? — Робин пристъпи към нея, но тя поклати глава.

— Не. Моля те, върви си.

— Пен… толкова съжалявам. Не исках да ти причиня болка.

— Знам. Но сега стига! — Тя вдигна ръка и посочи вратата. — Искам да остана сама.

Робин се поколеба. Не искаше да я остави сама в това състояние: бледа и отчаяна. Искаше да я утеши, да остане при нея, докато се овладее.

Пен видя, че голямата стрелка се придвижи към осем, и се ядоса.

— Вън!

Най-сетне Робин разбра — и се почувства още по-ужасно. Обърна се и напусна стаята, без да каже дума повече.

Пен се уви бързо в наметката и нахлузи тънки кожени ръкавици. Каквото и да беше имало в миналото на Оуен Д’Арси, тя се нуждаеше от него. Докато не намереше детето си, нямаше да вижда в него никой друг, освен човека, който й помагаше безкористно. Нямаше да мисли за мъжа, отрекъл се от собствената си плът и кръв. Не, това беше невъзможно — както беше невъзможно да е проявил жестокост към невинната си съпруга. Стига толкова — за нея той не беше нищо друго, освен средство към целта.

Защо, за бога, Робин бе избрал тъкмо тази вечер, за да й натрапи историята на живота му?

Стига! В главата й имаше място само за онова, което щеше да й донесе нощта. Тя спусна качулката над очите си и открехна вратата, за да огледа коридора. Опасяваше се, че Робин се е скрил някъде в тъмното и я дебне, но не го видя никъде.

Както и преди, Пен напусна палата по задните коридори, използвани от прислугата. Когато излезе навън, бе започнало да вали студен дъжд. След бърз поглед към безлунното небе тя се запита дали лошото време щеше да попречи на плановете на Оуен… или да им помогне. Какво ли беше измислил?

Пен затича по настланата с плочи алея между два реда тисове. Катранени факли осветяваха пътя към реката. Бордовите светлини на барките, вързани за кея, трептяха на вятъра. Няколко малки и големи лодки чакаха пътници в средата на реката. През нощта Темза беше също толкова оживена, колкото и през деня.

Пен излезе от сянката и веднага видя Оуен. Застанал в края на дока, той наблюдаваше пътя, който водеше към палата. Той също я забеляза и вдигна ръка в едва забележим жест на поздрав и предупреждение. Няма нужда да ме предупреждава, аз и без това съм много внимателна, помисли си сърдито Пен.

Тя огледа изпод качулката няколкото групи хора, които чакаха да потеглят към Лондон, и облекчено установи, че не познаваше никого. Отпусна рамене и се запъти право към Оуен.

Без да каже дума, той се качи в голямата барка, снабдена с луксозна кабина. Явно беше частна. На кого ли принадлежеше?

Пен се качи на борда, без да си задава повече въпроси. Щом я видя, лоцманът изкрещя някаква заповед и мъжете от екипажа отвързаха въжетата. Пен се запъти към кабината. Щом влезе, подът под краката й се залюля. Барката се бе отделила от кея.

— Много се радвам, че дойде навреме — отбеляза Оуен, когато Пен влезе в кабината, осветена само от една люлееща се газена лампа, окачена на ниския таван. Тонът му беше остър, лицето му затворено, но за Пен тази дистанция беше добре дошла. Нямаше да понесе целувки и нежни думи.

Когато го погледна под оскъдната светлина на единствената лампа, тя установи, че изглежда някак променен. Беше загърнат в дълго черно палто, обточено с черна кожа. Скъпоценният камък на периферията на шапката му беше фалшив. Едната половина на лицето му беше обезобразена от избледнял белег, устата изглеждаше странно изкривена. Брадичката му стърчеше дръзко.

Оуен Д’Арси изглеждаше като обеднял, западнал аристократ. Елегантният французин се бе превърнал в занемарен тип с евтини дрехи и обувки. Видът му я уплаши, но много по-ужасна беше позата му, цялостното му поведение. Трескавият поглед засилваше впечатлението, че е човек на нечистите сделки.

Бих могла да си представя, че този човек лъже жени и деца…

Пен прогони енергично тази мисъл и огледа малката кабина. Кръглите прозорчета бяха закрити със завеси, пейките покрай стените бяха покрити с меки възглавници. Обзавеждането беше луксозно като в кралски кораб.

— На кого е тази барка?

— На посланика — отговори Оуен. — Полезно е да имаш връзки с такива хора.

Пен само кимна. Беше напрегната като навита пружина, в главата й цареше бъркотия. Чувстваше се възбудена, убедена и решителна — но и изпълнена със страх пред неизвестността. Нямаше да се стресне, ако на борда се появеше лично посланикът с цяла армия френски агенти — стига само да не й създаваха пречки.

В кабината, затоплена от мангал с пламтящи въглища, беше приятно и тя разтвори наметката си. Внезапно Оуен се усмихна и за миг отново стана предишният.

— Ти си готова за манастира, любов моя. Абсолютно неподходящо за ролята, която съм ти отредил.

— Каква е тя? — Ръцете й бяха изтръпнали, ноктите се впиваха в плътта. Ако Оуен я докоснеше, нямаше да го понесе.

Ала той не направи опит да се приближи. Само каза:

— Уличница. За щастие ти нося необходимия костюм.

— А каква е твоята роля? — попита тихо тя и усети как тялото й се напрегна като обтегната тетива.

— Аз съм сводникът ти — отговори той, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Пен пое дълбоко въздух. Това обясняваше променения му вид. Макар че никога не беше срещала сводник, занемареният, леко заплашителен тип, в който се бе превърнал елегантният Оуен, отговаряше напълно на представите й за такива хора. Въпреки това се почувства несигурна.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Когато посещава бордеи, човек трябва да е съответно предрешен.

Пен го погледна невярващо. Май не бе разбрала правилно?

— Синът ми се намира в бордей?

— Така мисля — отговори тихо той. Разказа й как бе видял Майлс Брайънстън да излиза от западнала къща в Саут Бенк, като през цялото време следеше със страх лицето й, но за негова изненада Пен не изглеждаше особено шокирана.

Когато Оуен свърши, Пен остана мълчалива. Подозрението му не беше в състояние да я стресне. Две години беше живяла в мъчителна неизвестност, представяше си какви ли не страхотии и днешното му съобщение, колкото и ужасно да беше, й донесе почти облекчение: най-после знаеше истината.

— В такива къщи често приемат нежелани деца — промълви тя, сякаш говореше на себе си, и го погледна бързо, търсейки реакция на думите си. Ала нито изражението, нито очите му се промениха.

— В повечето случаи децата са нещастни последствия от професията на майките им — отбеляза сухо той. — Едно дете повече или по-малко няма значение, а аз съм сигурен, че Брайънстънови са платили доста пари за отглеждането му и за мълчанието на обитателите на дома.

Пен разтри студените си ръце.

— И какъв е планът ти?

— Ще те продам на онзи, който предложи най-много.

Тя го погледна, без да разбира.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще обиколим бордеите и навсякъде ще те предлагам за продажба. Винаги ще съм недоволен от цената, ще излизаме и ще отиваме в следващия, докато намерим търсеното.

— Деца?

— Или някакви указания, че в къщата има деца. Щом стесним кръга от заподозрени домове, ще решим как да действаме по-нататък.

— Ако намерим детето ми, веднага ще го взема — заяви тя и очите й засвяткаха.

— Ще го познаеш ли? — попита Оуен.

Пен поклати глава.

— Не знам… — Блясъкът в очите й бе угасен от вълна на отчаяние. — Как бих могла, след като не съм го видяла?

— Е, за това ще мислим, когато настъпи моментът — рече твърдо Оуен. — Сега трябва да се подготвим. — Той сложи на завишената в средата на кабината маса кожена чанта и я отвори. Извади избеляла синя ленена рокля и мръсна долна риза.

— Трябва ли да ги облека? — попита тя и неволно се намръщи от миризмата, която излъчваха.

— Нали искаме да изглеждаш убедително? Дай да развържа корсажа ти.

Макар че мускулите й се напрегнаха, Пен се подчини. Докосването на пръстите му й причини гадене. Оуен работеше сръчно и не отклоняваше вниманието си. Пен проумя, че когато изпълняваше важна задача, шпионинът не губеше време да милва любовницата си, и се отпусна. Въпреки това, когато застана пред него в чуждата рокля, не можа да прикрие отвращението си.

— Откъде взе тези неща? Може да имат въшки.

— Бъди спокойна. Изглеждат ужасно, но не са чак толкова мръсни.

Оуен стегна корсажа на синята рокля, толкова дълбоко деколтирана, че едва скриваше зърната на гърдите й. Пен погледна смаяно белите издутини, които се подаваха от деколтето.

— Досега не знаех, че имам хубави гърди — прошепна изненадано тя.

— Роклята е виновна — отговори сухо той.

При други обстоятелства Пен щеше да реагира с хумор и ирония на тази неласкателна за себе си, но честна забележка. Днес обаче не й беше до смях.

Оуен се наведе отново над чантата и извади някаква кутийка.

— Ела под светлината.

Пен пристъпи към него. Той отвори кутийката и извади четка, тъмна пудра и тебеширено сива паста. Вдигна лицето й към лампата и започна да я обработва.

— Какво правиш? — попита Пен, докато той размазваше пудра под очите й.

— Искам да изглеждаш като жена, която яде бой.

Пен направи гримаса, но не зададе повече въпроси. След малко Оуен отстъпи и огледа делото на ръцете си.

— Мисля, че стана като истинско.

— Жалко, че в кабината няма огледало.

— Онова, което видиш, няма да ти хареса… но щом непременно искаш, това ще ти даде известна представа. — Оуен извади от чантата диск от кована мед и го приближи до люлеещата се газена лампа.

Пен видя кожа, посивяла от мръсотия и бурен нощен живот. Под едното око имаше застрашително зачервена подутина, която обхващаше половината буза. Устните й бяха подпухнали.

— Ужасна съм! — прошепна изненадано тя.

— Така трябва да бъде. — Оуен я погледна пронизващо. — Онези жени не са там по своя воля. Те идват от бедняшките квартали и нямат друг начин да оцелеят. Ако се появиш сред тях свежа и недокосната, веднага ще те заподозрат. Запомни, че трябва да мълчиш. Стой зад мен, гледай страхливо, навеждай се… според ситуацията. Съобразявай се с онова, което правя аз.

Пен кимна и обърна гръб на страшния образ в огледалото. Най-после бе осъзнала какво й предстои и суровата действителност я уплаши до смърт. В какво състояние щеше да намери детето си, ако все още беше живо? Занемарено, със следи от бой…

Велики боже! Каква непоносима мисъл!