Джейн Фийдър
В огъня (16)

15

Когато Пен се появи пред обора, Оуен избухна в луд смях.

— Какво толкова смешно има? — Пен се намръщи и нахлупи шапката на Седрик по-дълбоко над очите. — Мери заяви, че това е скандално, но поне не ми се изсмя.

— Не си особено убедителна… — Оуен хълцаше от смях. — Твърде си красива за паж!

Дали да схване думите му като комплимент или като критика към облеклото й? Вероятно бяха и двете.

— Е, вече не мога да променя нищо — отговори тя и сърдито подръпна късия жакет на Седрик, сякаш можеше да го удължи и да скрие бедрата си.

— Видът ти е изкусителен — отбеляза Оуен. — Досега не знаех, че задничето ти е така примамливо закръглено.

При друг случай сигурно щеше да се почувства поласкана, но не и днес. Не и в двора на някакъв си селски обор. Пен се изчерви до корените на косите.

— Някой може да те чуе!

— Няма никой — успокои я той. — Ратаят отиде да доведе коня на Седрик. Мисля, че ще стигнем по-бързо, ако яздиш Нъгит.

— Седрик няма ли да има нещо против? — попита Пен.

— След като се съгласи да ти даде втория си кат дрехи, няма защо да протестира за коня. Освен това цял ден ще е свободен. Ако непременно иска да язди, може да вземе твоя кон, но се съмнявам, че ще поиска да се изложи. — Оуен се усмихна с обич.

Пен вече бе забелязала както възхищението на Седрик към господаря му, така и бащинското отношение на Оуен към момчето. Връзката между господаря и пажа беше много силна — още една от загадките на Оуен Д’Арси.

Ратаят доведе сиво-кафявата кобилка на Седрик и връчи юздата на Оуен, без да обърне внимание на мнимия паж.

— Ей сега ще доведа и врания, милорд!

Оуен кимна и се обърна към Пен:

— Ще ти помогна да я възседнеш.

Пен не се довери на злорадата му усмивка, но кобилката беше доста висока и не можеше да я възседне без чужда помощ. В новия си костюм поне щеше да седи на седлото по мъжки. Страничните седла, които се смятаха за задължителни при високопоставените дами, не й харесваха, защото ограничаваха свободата на движение.

Тя подгъна колене, за да може Оуен да я вдигне. Естествено, той се възползва от случая и я помилва по задничето. За миг ръката му се плъзна в изкусителна милувка между бедрата й и тя потрепери.

— Хубаво — отбеляза доволно той, щом я настани на седлото. — Много хубаво!

В момента обаче Пен нямаше ни най-малко желание за еротични птички. Онова, което им предстоеше, беше твърде сериозно, а Оуен се държеше така, сякаш отиваха на разходка сред природата. Тя отказа да се усмихне и устреми поглед напред.

Оуен възседна коня си, все още в най-добро настроение и без да се опитва да измъква от устата й отговори. Обърна умело врания жребец и излезе на пътя към Хай Уайкомб.

Беше малко преди седем, но селяните отдавна бяха станали. Срещнаха млада млекарка с пълни кофи и козарчето, което гонеше стадото си към полето. Около кладенеца се тълпяха купчина дрипави деца, замеряха се с камъни, смееха се и играеха на криеница — докато една гневна селянка не въведе ред. Първите две деца получиха оглушителни плесници, след което другарчетата им се наредиха с кофите в права редица и зачакаха мирно и тихо.

Вратите на къщите бяха отворени и жените метяха. Във въздуха се виеше дим от многобройни огньове. Малко момиче, което дъвчеше парче черен хляб, подгони мършаво пиле и не видя препускащите коне. В опита си да хване пилето то се метна настрана и Оуен трябваше да вдигне коня си на задните крака, за да не го удари.

Враният жребец изцвили недоволно, но Оуен стисна юздите с желязна ръка и изригна поток френски проклятия, абсолютно неразбираеми за Пен, която си въобразяваше, че знае добре езика.

Малката се надигна и едва сега разбра каква опасност беше избягнала в последния момент. Оуен мина на английски и я укори с остри думи за невниманието й.

Уплашено до смърт, детето вдигна глава към гневния мъж, възседнал огромен черен кон, врътна се и побягна като стрела към къщи. Избягалото пиле беше забравено.

Оуен остана неподвижен на седлото, докато конят му се успокои. Изглеждаше много развълнуван, кръвта се бе отдръпнала от лицето му, устните му бяха станали синкави. В погледа му светеше див ужас. Пен не можеше да различи дали това беше гняв или страх, а може би и двете заедно, но беше сигурна в една — никога не го беше виждала толкова развълнуван.

Самата тя все още не можеше да осъзнае, че детето се бе измъкнало невредимо. Стъписващата бързина в реакцията на Оуен, силата на ръцете му, когато изправи коня на задните крака, й отнеха дъха. Сякаш конят се бе слял с ездача си и той го използваше като инструмент, който владееше съвършено. Опитен, сигурен, смъртоносен. Когато размахваше рапирата си, обикновено излъчваше спокойствие, сякаш не се случваше нищо особено. Сега обаче бе реагирал другояче и Пен не знаеше какво да мисли.

Оуен се бе върнал в миналото. Видя синчето си Андрю, само на две годинки, в обления от слънце двор на замъка в Бургундия, да тича с несигурни крачки, размахвайки дървен меч. Момченцето бе видяло баща си да се връща от лов и се втурна към него с радостни викове. Изведнъж се спъна и попадна точно под копитата на огромния жребец на Оуен, който го носеше в пълно снаряжение на турнирите и на бойното поле. Конят се вдигна на задни крака, подчинявайки се на ужасения ездач, но тежкото копито закачи детето в рамото и му извади ставата. Виковете на уплашеното момченце още кънтяха болезнено в ушите на бащата.

Пен не понесе проточилото се мълчание, придвижи се до него и посегна към ръката му.

— Оуен?

Той се стресна и я погледна с отсъстващ вид.

— Всичко свърши добре — рече тя и стисна ръката му. — Детето е живо и здраво. Ти реагира много бързо… като светкавица. Момичето е живо и здраво!

Думите и докосването и разрушиха шока на спомена. Погледът му се проясни, бузите му порозовяха, устата се отпусна.

— Да, права си. Да продължим пътя си!

Пен го погледна несигурно. Никога не го беше виждала в това състояние. Пребледнял от ужас… нещастен. Никога не беше помисляла, че и той може да бъде раним. Вярно, бе овладял ситуацията с обичайната бързина и умение, но все още изглеждаше покрусен. Колкото повече време прекарваше с този човек, толкова по-малко знаеше за него.

— Пен!

Оуен очевидно си бе възвърнал самообладанието, щом я викаше така заповеднически. Тя се подчини, заби пети в хълбоците на кобилата и я пусна в тръс.

— Нямаме време за мечтания — заяви сърдито той.

Пен го погледна, но не отговори.

Оуен препусна бързо, но Пен, сещала удобно на гърба на младия спокоен кон, го следваше без усилие. До Хай Уайкомб имаше само дванайсет мили и двамата стигнаха до целта след не повече от два часа.

— Къде ще отидем? — попита Пен, докато оглеждаше близките къщи и нервно подръпваше нахлупената над очите й шапка.

— В кръчмата — отговори уверено Оуен. — Там е източникът на всички клюки.

Откакто бяха напуснали Джерардс Крос, той пазеше мълчание и Пен не се опитваше да го наруши. Много скоро тя забрави случилото се и съсредоточи цялото си внимание върху онова, което й предстоеше. Вече бяха на мястото, с което я свързваха толкова много спомени — при което лошите почти заличаваха хубавите.

— Това ли е къщата на Брайънстънови? — Оуен посочи с камшика си затворените железни порти във високия зид, който се издигаше в края на селото.

— Да, това е господарската къща — потвърди Пен и потрепери. Откакто бе заминала оттук с майка си и Хю, след като се възстанови от тежкото раждане, не бе идвала в тази къща. Двамата с Филип обичаха живота на село и се стараеха да направят Брайънстън Мейнър приветливо място, удобно за живеене. Докато се оглеждаше, Пен неволно се запита дали Майлс бе направил още подобрения… Майлс и майка му.

— На площада има кръчма, казва се „Брайънстън Армс“ — съобщи тихо тя.

Оуен препусна по зелената поляна в центъра на селото, където се издигаха позорният стълб и подиумът за мъчения. В момента там беше прикован беден скитник, обсипан с боклуци.

— Тук нищо не се променя — промърмори Пен, като позна стария Том, който не се отказваше от скитането и дребните кражби и редовно отиваше на позорния стълб.

Селската кръчма беше малка, в сламения покрив зееха дупки. Пен веднага забеляза колко занемарено изглеждаше селото — съвсем различно, отколкото докато беше жив Филип. Всеки граф, по-точно управителят и данъчният инспектор, беше задължен да поддържа къщите на арендаторите в добро състояние; но тук се виждаха криви покриви, разклатени врати, рушащи се стени и гъсти плевели покрай живите плетове. Всичко намекваше, че новият господар не се грижи за хората си.

Тя насочи вниманието на Оуен към състоянието на селото и той кимна:

— Толкова по-добре за нас. Ако семейството рядко се мярка тук и арендаторите имат основания да се оплакват, по-лесно ще си развържат езиците.

Тя спря коня си пред пейката, на която минаващите пътници пиеха ейл, и скочи от седлото.

— Отведи конете в обора и се погрижи да ги напоят и нахранят. През това време аз ще се ослушам за оплакванията на селяните.

— Чакай! — извика Пен и също скочи на земята. — Ще дойда с теб. Нали затова се предреших!

Оуен се обърна към нея и в очите му блесна предишната веселост. Пен въздъхна облекчено. Очевидно бе преодолял мрачното си настроение.

— За съжаление никак не приличаш на паж — обясни той. — Затова играй ролята на слуга — тя ще направи невероятната история малко по-достоверна.

— Аз съм паж, не съм коняр!

Оуен избухна в смях.

— Не ми се сърди, любов моя, но с изключение на красивата ти външност у теб няма нищо, което да те прави годна за паж. На всичкото отгоре си доста възрастна за тази роля. Най-добре иди да поговориш с ратаите и конярите, нищо чудно да ти разкажат нещо интересно. Внимавай обаче да не попаднеш на човек, който те е познавал като лейди Пен.

Той й махна приятелски и се запъти към кръчмата. Пен, която се разкъсваше между възмущението и повелята на здравия разум, остана сама в двора.

Да, Оуен беше прав… тя хвана юздите и поведе конете покрай къщата към оборите. На пръв поглед те изглеждаха пусти… и ужасно занемарени. По времето на Филип бяха винаги в изряден вид. Паважът беше хлъзгав от мръсотия, сламата гниеше и миришеше ужасно. Тя отведе конете до коритото и счупи тънката ледена корица, за да види под нея застояла, зеленясала вода.

— Какво търсиш тук?

При звука на грубия глас тя се обърна рязко и се озова лице в лице с мъж, който й беше смътно познат. Младеж с мрачно лице, който преди три години беше още момче.

— Прясна вода за конете — помоли тя с изменен глас, който прозвуча по-звънко, отколкото й се искаше.

— Кладенецът е на площада — изръмжа момъкът. — Ей там има кофа. — И посочи ъгъла на двора.

Пен се поколеба. Сега се сети, че не познаваше момчето, а само баща му или чичо му. И той имаше тази мрачна линия около устата и тази мазна, вечно падаща на челото къдрица, но тогава беше много по-любезен с пътниците.

— Откакто минах за последен път оттук, много неща са се променили — отбеляза тихо тя и отиде да донесе кофата.

Момчето се изплю на паважа.

— Ами да… Онези горе, в господарския дом, не щат да направят нищо за нас.

— Какво трябва да направят, за да изчистите оборите? — попита подигравателно тя.

— Ей, я си дръж езика зад зъбите! — Момчето направи крачка към нея, Пен грабна кофата и хукна към кладенеца. Не биваше да се кара с него.

Тя извади вода от кладенеца и докато я носеше към обора, се запита какво ли щяха да кажат дамите на Мери, ако можеха да я видят в този момент. Довереното лице на принцесата сред мръсотията и оборския тор!

Когато напои конете, тя ги отведе в обора, натрупа сено пред муцуните им и се запъти към кръчмата. Непременно трябваше да види какво прави Оуен, а и беше жадна.

Оуен стоеше на тезгяха, заобиколен от група селяни с канчета бира в ръце. Даже кръчмарят пиеше с тях.

— А защо търсите баба Уордъл, сър? — попита кръчмарят точно когато Пен влезе в полутъмната кръчма. — Вие сте човек от града, а тя…

— Аз съм адвокат — отговори Оуен. Гласът му беше съвсем друг: тънък и мелодичен, с необичаен акцент. — Нося й новини… добри новини — обясни той с доверително намигване.

— Всемогъщи боже! — провикна се един от селяните. — Нели Уордъл е наследила парички…

— Не е точно така — засмя се Оуен. — Но ако ми покажете къщата й…

Погледът му падна върху Пен, която стоеше на прага. Тя направи крачка към него, но след енергичния му предупредителен жест спря като закована.

— Кръчмарю, дайте едно канче за слугата ми, ако обичате! — Оуен хвърли на тезгяха дребна монета. Кръчмарят наля бира от бъчвата и отнесе канчето на несмеещата да се помръдне Пен.

Тя кимна в знак на благодарност и пи жадно. Името Нели Уордъл стоеше най-отгоре в списъка в сметководната книга. Пен не познаваше жената, но както изглежда, селяните я познаваха под името баба Уордъл. Тя се опита да си спомни лицата, които се надвесваха над леглото й докато раждаше. Имаше ли между тях някое, което можеше да бъде на тази баба Уордъл?

Нямаше такова лице. Всички спомени от онази ужасна нощ се криеха в сенките на болката и страха.

Оуен се запъти към изхода. Кимването му й подсказа, че трябва да изпие бирата си и да го следва. Пен изпразни канчето и закрачи след него.

— Не ми се иска да оставя конете в онзи обор… невъобразимо мръсен е — пошепна тя.

— Баба Уордъл живее на около две мили извън селото, затова ще отидем с конете. Направо през полята. — Тонът му отново беше старият.

Пен не се нуждаеше от повече обяснения.

— Тогава отивам да ги доведа. — Тя направи кратък поклон и излезе бързо.

Пен изчака да възседнат конете и да излязат на междуселския път, и едва тогава попита:

— Научи ли нещо за другите от списъка? Познава ли ги някой?

— Не. Между тях няма нито един местен човек. Доколкото разбрах, не се ползват с добро име сред жителите на Хай Уайкомб.

— Във всички села наоколо е така. Не се срещат помежду си, освен в пазарните дни, и са много предпазливи дори когато се пазарят.

— Аха! — Оуен явно размисляше. — Би било полезно…

— Какво?

— Разделяй и владей! — цитира тържествено той, но не каза нищо повече. Пен го остави да размишлява. Нямаше смисъл да го тормози с въпросите, мислите и вероятностите, които напираха на устните й. Продължи да препуска след него през полята, докато стигнаха до ниска къщичка, заобиколена с градинка. Наблизо се виждаше езерце. По леда се хлъзгаха патици.

— Можеш да влезеш с мен. Ако познаеш жената, можем да бъдем сигурни, че е присъствала на раждането. Но трябва веднага да излезеш, защото и тя може да те познае.

Думите бяха изречени със спокойна решителност и Пен не възрази.

Двамата вързаха конете си за живия плет, за да си намерят по клоните нещо по-вкусно от сламата в обора. Оуен мина бързо по настланата с чакъл пътека и почука. Пен се скри зад широкия му гръб и сърцето й затрепери.

Вратата се отвори със скърцане. Появи се сбръчкана старица.

— Какво има?

— Мистрес Уордъл? — попита учтиво Оуен.

— Кой сте вие?

— Ескуайър Росколин — отговори Оуен с гласа от кръчмата.

Това е уелски! — сети се Пен. Чист уелски акцент. Не можа да види жената, защото вратата беше само открехната.

— Може ли да ми отделите малко време, мистрес? — Усмивката на Оуен беше топла и сърдечна. — Доколкото знам, сте имали брат в Хайгейт?

— Какво? — Вратата се отвори малко по-широко. — Нашия Нед. Какво става с него? — попита подозрително старата жена.

— Помоли ме да ви предам нещо. Аз съм адвокат — обясни Оуен. — Но по-добре е да влезем в къщата… навън е ветровито…

Макар и неохотно, баба Уордъл отвори вратата и Оуен влезе в чисто изметената стаичка — единственото помещение в къщата. Той хвърли бърз поглед през рамо и видя как Пен, която вече можеше да види ясно жената, застина на мястото си.

Да, баба Уордъл беше присъствала на раждането. Пен си спомни, че в ясните си моменти я беше виждала да се навежда над нея и да бърше лицето й с лавандулова вода.

Обзе я трескава възбуда, в която се примесваха страхът и отчаянието на миналото. Тази жена я бе видяла да ражда. Тя знаеше. Със сигурност знаеше нещо за детето й!

Оуен излезе след около половин час. Лицето му беше затворено, кесията му бе значително олекнала.

— Какво каза тя? — почти извика Пен, неспособна да се сдържа повече. — Знае ли какво е станало с детето?

Оуен поклати глава.

— Обясни ми, че не е присъствала на самото раждане… но беше убедена, че бебето се е родило мъртво.

Разочарованието я обгърна като задушаваща черна мъгла.

— Значи не си научил нищо…

— Не е точно така… — Оуен я погледна втренчено. Пен изглеждаше толкова отчаяна, лишена от живот и енергия. Затова побърза да допълни: — Ще направим още едно посещение и съм сигурен, че то ще даде повече плодове.

Пен кимна и възседна сиво-кафявата кобила.

— Къде отиваме? — попита тя, когато се отдалечиха.

— В Уайкомб Марш. Там живее жена на име Бетси Кошъм. Третото има в списъка.

— Бетси е получила за услугите си повече от другите жени — промълви Пен, който бе запомнила имената и сумите наизуст.

— Така е. Факт, който допълнително влошава мнението на баба Уордъл за Бетси Кошъм… — Оуен сръчно прекара коня си през дупката в живия плет на края на пътя. — Така ще съкратим пътя. — Говори ли ти нещо името мистрес Гудлоу?

Пен набръчка чело.

— Да, тя е доверено лице на лейди Брайънстън и има къща със собствена градина на територията на господарския парк. Отглежда билки. Лекува всички от домакинството.

— Присъствала ли е на раждането?

— Не си спомням точно… Но винаги я викаха, когато някой се разболяваше, затова вероятно не съм й обърнала внимание. Докато бях бременна, ми даваше някакво лекарство, защото постоянно страдах от гадене. Баба Уордъл спомена ли името й?

— Само бегло. Доколкото разбрах, местните хора не я обичат, също като Бетси Кошъм. И двете били от един дол дренки. За да използвам картинния израз на баба Уордъл — изскочили са от един и същи котел за вещици — добави той и поклати глава. — Простите хора често обвиняват лекуващите жени, че са вещици, но не можем да отречем, че дарбата да правиш добро също се тълкува като магьосничество. Но както и да е. Факт е, че между акушерките в Хай Уайкомб и онези, които бракониерстват в областта, цари съперничество.

— Затова ли баба Уордъл беше толкова приказлива?

— Да, и заради парите — обясни иронично той. — Казах, че й ги праща брат й Нед, който най-сетне си е спомнил, че има задължения към бедната си сестра.

— О, аз ще ти върна сумата — каза бързо Пен. — Взела съм достатъчно пари… но ги оставих с дрехите си в Джерардс Крос.

— Значи ни предстои да си разчистим сметките? — попита делово той, но Пен чу ясно тънката ирония.

— Точно така!

— Разбирам. Да си приспадна ли пари и за услугите?

— Те вече са изплатени — отговори Пен с принудена усмивка.

Оуен бе оцветил шегите си със спомена за случилото се между тях, за да повдигне настроението й, но не успя.

— Мислех, че миналата нощ сме разчистили тази сметка?

— Прав си — потвърди тихо Пен. — Направихме го. Само че дълбоко вкоренените навици не се премахват лесно.

— Вероятно — кимна хладно той.

Продължиха в мълчание до селцето Уайкомб Марш и Оуен спря без колебание пред доста голяма, представителна къща, отстранена от другите.

— Тук живее жена, която разполага със средства и избягва съседите си — установи той, сякаш говореше на себе си. Двамата слязоха от конете и ги завързаха за кола до градинската портичка.

— Ела с мен. Ако я познаеш, излез веднага.

Бетси Кошъм отвори при първото чукане. Жена на средна възраст, доста мърлява, тя измери Оуен с внимателен поглед на малките си светли очи.

— Какво желаете, сър? Имам всичко. Мога да ви набавя всичко.

— Ще позволите ли да вляза? — попита Оуен отново с уелски акцент.

Тя кимна и му отвори вратата. Хвърли хитър поглед към Пен и отново кимна.

— Влезте, влезте! — И демонстративно остави вратата отворена, за да влезе и Пен.

Бетси Кошъм се настани до голямата маса в средата на мрачната стая и огледа дръзко посетителите.

— Значи момичето е в трудно положение? Сигурно е от добро семейство, затова е дошло в мъжки дрехи при Бетси Кошъм? — Жената отметна глава назад и избухна в пронизителен смях. — Не можеш да ме заблудиш, момиче! Не и Бетси Кошъм!

Днес обаче ще си получиш заслуженото — помисли си Пен и се сви плахо в сянката, стараейки се да изглежда засрамена и нещастна. Не позна жената, но това не означаваше, че Бетси не е била при родилката. Можеше само да се надява, че билкарката няма да познае в бедно облеченото „момче“ лейди Брайънстън, която беше родила първото си дете с много болка и страдания. Оуен не реагира на самодоволството й.

— Зависи на колко месеца е. — Бетси стана и столчето й изскърца по настлания с плочи под. Отиде до една лавица и показа наредените там фиали и кутийки. — Откога си зле, момиче? Ако е по-малко от три месеца, ще се справим много бързо.

Пен поклати глава в нямо отчаяние, а Оуен отговори рязко:

— Шест.

— О, не вярвам! — извика сърдито Бетси. — Не съм виждала жена, която да е толкова стройна в шестия месец.

— То не е за нея, а за сестра й — обясни решително Оуен.

Бетси присви очи.

— Имам и нещо, което ще предизвика раждане. Дете на шест месеца няма да оживее.

Изведнъж Пен изпита такъв студ, че й прилоша. Ей сега щеше да умре — тук, в тази мръсна къща, пред тази ужасна жена, която приготовляваше смъртоносни питиета. Ами ако майката на Филип беше получила от Бетси „лекарство“ което да предизвика преждевременно раждане? Или бе изпратила мистрес Гудлоу?

— Ами ако бебето оживее? — осведоми се студено Оуен. — Ако е на повече от шест месеца и оцелее?

— Това вече не е моя работа — промърмори Бетси. Рязкото припламване на подозрение в малките й очички беше сигнал за тревога.

— Седнете на мястото си, Бетси — заповяда Оуен и посочи столчето. Тонът му беше недвусмислено заплашителен и атмосферата в стаята се нагнети още повече. Пен отстъпи още по-назад в сянката, а Бетси изпълни заповедта и погледна смаяно госта си.

— Много добре знаете, че ви засяга — продължи Оуен с копринено мек глас. — Да приемем, че преди около три години сте предизвикали преждевременно раждане на бебе в осмия месец, което е оцеляло и въпреки всички очаквания е останало живо. Как мислите, какво се е случило с детето?

Бетси пребледня като смъртник. Вдигна глава към Оуен и нервно облиза сухите си устни. Треперенето й се засилваше.

— Не разбирам за какво говорите.

— Така ли? — Оуен извади от жакета си кесия и я сложи на масата. Монетите зазвъняха тихо. После извади камата си от ножницата и я положи до кесията. — Мисля, че това ще освежи паметта ви, мадам!

Бетси гледаше втренчено камата и кесията, държани от елегантните бели ръце. Ръце на аристократ, но пълни със сила.

— Моля! Можете да избирате. Ако отговаряте на въпросите ми честно, ще получите кесията. Естествено, можете да изберете и другото. — Той опря ръце на масата и я погледна втренчено.

Камата беше проста. Само инструмент. Обикновена дръжка, смъртоносно острие. Пен си каза, че Оуен никога не би използвал оръжието. Такава заплаха не можеше да стане действителност.

Но после й стана ясно, че не може да е сигурна… Не можеше да знае дали той ще прибегне до камата си, защото не знаеше нищо за истинския Оуен Д’Арси. Той беше шпионин и си служеше с рапирата като професионален убиец. Тя не можеше да знае на какво е способен.

Усещаше страха на Бетси. За разлика от нея другата жена беше уверена, че този едър чужденец в тъмен костюм, с пронизващи черни очи и мек глас няма да се поколебае да използва смъртоносното оръжие.

— Бетси, ще попитам още веднъж. Как мислите, какво се е случило с детето?

Билкарката отново облиза сухите си устни. В очите й светеше страх, отпуснатата кожа беше смъртнобледа.

— Има места… — изрече най-сетне тя — … места, където прибират такива деца… нежелани…

Нейното дете беше нежелано! Думата гърмеше в главата на Пен, но тя остана неподвижна, не смеейки дори да диша.

— Кой взе детето? — Пръстите на Оуен се помръднаха, попитаха острието, помилваха дръжката.

Бетси се разтрепери.

— Милорд — заекна тя. — Милорд го взе. Уви го в парче плат и го отнесе някъде. Не знам нищо повече. Честно! Ако открият, че съм се разбъбрила, ще ме убият.

— Нищо няма да ти направят — отвърна спокойно Оуен. — Къде отнесоха детето?

— Не знам. Честно, не знам! — Очите на жената се разшириха от страх.

— Тогава отгатнете! — Острието на камата се заби в масата. Движението беше толкова бързо, че Пен едва не изпищя.

Бетси подскочи стреснато.

— Чух, че споменаха Лондон…

Оуен прибра камата в ножницата на колана си. Съвсем бавно. Със същата бавност побутна кесията през масата. Надигна се и без дума за сбогом се запъти към вратата. Сложи ръка на рамото на Пен и я бутна пред себе си навън.

— Ти нямаше да го направиш, нали? — попита Пен, все още замаяна, за да възприеме правилно казаното от Бетси. Твърде развълнувана от онова, което бе направил Оуен.

— Какво да направя?

— Камата… Нямаше да я използваш, нали?

— Знаех, че няма да се наложи — увери я той.

Пен беше наясно, че той не е отговорил на въпроса й, но не пожела да го повтори. По-добре да не знае някои неща. Изведнъж й просветна какво беше чула току-що.

— Детето ми… — пошепна смаяно тя. — Тя каза, че е живо.

— Да. — Оуен помълча малко и добави колебливо — Но това не значи, че още е живо.

— Детето ми е живо — заяви тя. — Трябва само да го намеря.

Тонът й беше абсолютно спокоен и изразяваше убеждение, което никакви съмнения от негова страна не можеха да разколебаят. Оуен предпочете да замълчи.

— Откъде беше толкова сигурен, че тя излъга, като ни каза, че не знае нищо? — попита тя, когато излязоха от портичката.

— Професионален трик — отговори кратко той и й кимна хладно. — Един от многото професионални трикове, които използват шпионите. Имам непогрешим инстинкт, когато някой се опитва да скрие нещо. Нали точно затова искаше да ти помогна… с професионалния си опит, както го формулира? Не се подигравай с методите ми!

— Извинявай — помоли тихо Пен. — Нямаш причини да говориш отново за споразумението ни — особено с този тон. Но мога да разбера, че те засегнах.

Оуен я погледна изпитателно. Само се учудваше, че е толкова наранен и разочарован, когато тя подхвана темата на стария им спор, но в момента в очите й имаше само искрено съжаление.

Най-сетне той се усмихна и топлината се върна в очите му.

— Да забравим случилото се.

Пен отговори облекчено на усмивката му. Отвързаха конете и се запътиха обратно към Джерардс Крос.

— Значи ще го търсим в Лондон — обобщи кратко Оуен.

— Но къде? Градът е огромен.

— Ще си помисля. — Това беше само претекст. Ако детето на Пен беше още живо, той знаеше къде ще го намери. Спомни си как беше срещнал Майлс между бордеите в Саут Бенк. Мъж с произхода и позицията на Майлс Брайънстън нямаше работа в скандално известните огнища на порока в Саутуорк.

Естествено, Оуен си направи заключенията от всичко, научено дотук, и бе обзет от студена, дива ярост.