Джейн Фийдър
В огъня (15)

14

Пен, която седеше на леглото, го погледна безмълвно. Изглеждаше като упоена.

— Мисля, че не те разбирам — пошепна задавено тя.

— Напротив, разбираш!

Гласът му прозвуча гневно, но въпреки това от него не се излъчваше гняв. Погледът му беше твърд и спокоен. Само устата беше напрегната, а брадичката — войнствено издадена напред.

Като видя, че очите й са зачервени и в кафявите дълбини се таят неизплакани сълзи, той бе обзет от чувства, което не смееше да назове, защото нямаха нищо общо с плътското желание. Това беше разбиране, дори съчувствие… беше любов и дълбоко желание да я прегърне, да изличи с целувки тъгата и объркването й… да я излекува.

Оуен отиде до леглото, коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. Поднесе ги към устните си и целуна дланите.

— Бедна моя Пен! Сега знам какво е трябвало да понесеш… — Гласът му беше само нежен шепот. — Не искам да ти причиня още мъка, мила моя. — Той се усмихна и помилва бузата й, като махна един кичур, мокър от сълзи. — Няма да направя нищо против твоята воля.

Оуен седна до нея и я привлече в прегръдката си. Тя въздъхна дълбоко и от сърцето й се свлече цяла лавина от болка и объркване. Положи глава на рамото му и тялото й се отпусна.

Пен усещаше равномерното дишане на мъжа до себе си, аромата на кожата му, топлината на тялото. Това не бе дивата, импулсивна нощ на празника, това беше наслада от близостта му, потребност от присъствието му. Тя побърза да прогони глупавите съмнения и несигурността. Не искаше да се мъчи повече. Имаше нужда от него. Любовта му щеше да я дари с радост и щастие.

Пръстите й се плъзнаха по копчетата на жакета и ги отвориха. После бързо се мушнаха навътре, за да усетят топлата кожа и силните, ритмични удари на сърцето, което биеше в унисон с нейното.

Оуен свали жакета си с леко движение на раменете, обхвана лицето й и впи устни в нейните. Тя развърза връзките на ризата му и разголи силната шия. Двамата не говореха. Достатъчно беше, че сърцата им биеха заедно.

Без да отделя устни от нейните, Оуен изрита ботушите си. Изправи се и застана пред нея по чорапи, едър и строен.

Пен се взираше като замаяна в съвършените линии на тялото му, стегнати в тесния панталон, но и подчертани от широките ръкави на ризата. Дъхът й спря. Връхлетя я вълна от диво желание, която заля поезията на последните мигове. Бедрата й се напрегнаха, слабините й се отвориха и запулсираха.

Тя отвори роклята си и я пусна на пода. И застина неподвижна, с увиснали ръце, очаквайки докосването му.

Оуен хвана ръцете й, задържа ги за малко, после ги вдигна към лицето си и целуна дланите. Плъзна пръсти под широките ръкави, обхвана лактите й, после продължи към мишниците.

Той я целуна и езикът му се задвижи внимателно в устата й. Връхчетата на езиците им се заиграха и тя се засмя, зарадвана от странното чувство, което бе предизвикала тази игра. Вече нищо друго не съществуваше… само те двамата в осветената от огъня стая, загубени в магията на любовта и желанието. Магия, която никой и нищо не беше в състояние да разруши.

Пен нетърпеливо развърза връзките на ризата и я смъкна от раменете му, за да притисне устни към гърдите му. Езикът й закръжи около зърната на гърдите му и тя отново извика зарадвано, като усети втвърдяването им. Плъзна език нагоре по гърдите, докато стигна до вдлъбнатинката на гърлото. Ръцете й обхванаха хълбоците му и тя се плъзна бавно надолу по тялото му, докато коленичи и се зае да развързва панталона му. През това време езикът й спря в тясната дупка на пъпа. Без да бърза, тя свали панталона от бедрата и го пусна да падне на пода. Изглеждаше напълно сигурна в онова, което правеше.

Оуен остана неподвижен, докато езикът й се плъзгаше надолу, следвайки линията от тъмни косъмчета. Тя взе пениса му в устата си и езикът й затанцува по връхчето. Зъбите й внимателно се докосваха до ствола му, а ръцете й обхванаха тестисите и започнаха да ги масажират.

Оуен зарови пръсти в косата й, помилва прекрасния й тил и се мушна под ризата, за да обхване раменете й. През цялото време я гледаше, следеше как устата й се плъзга по интимните му части, възхищаваше се на тъмните дъги на ресниците й върху бледите бузи. Беше сигурен, че никога не е виждал и преживявал нещо толкова еротично.

Пен обхвана пениса му с ръка и вдигна глава към него. Устните й бяха влажни, бузите леко зачервени, очите й блестяха.

— Харесва ли ти?

След дългото, копринено меко мълчание в стаята гласът й му подейства като шок.

— Невероятно е! — Той я вдигна свали нощницата от раменете й и я пусна на пода. Впи поглед в тялото й и тя не направи опит да избегне настойчивия му поглед.

В неговите очи се чувстваше красива. Малките несъвършенства на тялото и бяха без значение. Когато той я докосна, кожата й запламтя под опитните милувки на топлите му ръце. Бедрата й се разделиха под натиска му. Устата му намери пълните, влажни гънки между краката й и й достави същото удоволствие, което тя бе доставила на него. Пен застена тихо под вълните на насладата.

Двамата паднаха заедно на леглото и Пен изпита чувството, че изпълнява равномерните, грациозни стъпки на паваната под звуците на лютня. Той лежеше до нея, гледаше я, върховете на пръстите му докосваха бузите, очите, носа и устните й. Тя го прегърна, притисна хълбоците си о неговите, но без настойчивост, и позволи на добре познатото предусещане за сливането на телата им да завладее тялото й. Оуен преметна крак над хълбоците й и проникна в тялото й с гъвкаво извъртане, без да сваля поглед от лицето й. Обхвана с едната си ръка бузата й, очерта извивката на устата й и се задвижи равномерно в нея.

Двамата изживяха бавно, великолепно плъзгане към удовлетворението.

След това лежаха неподвижно и се гледаха с големи очи. И двамата се усмихваха, изпълнени със задоволство от преживяното сливане.

Оуен докосна ъгълчето на устата й с върха на пръста си.

— Уморена си, любов моя. Трябва да спиш.

— Благодаря ти — изрече тя съвсем тихо. — Благодаря, че не ми повярва.

Той целуна очите й, без да каже дума, и напусна леглото й неохотно, но решително. Прегърна я за довиждане и грижливо я зави.

— Спи, Пен!

— Трябва ли да си отидеш? — обзета от сладка леност, тя затвори очи.

— Чака ме работа — отговори той с извинителна усмивка.

— Ах, да — промърмори тя, заспивайки. — Знам. Казах ти, че ще имаш достатъчно време, защото аз няма да мога да ти правя компания.

— Точно така каза — кимна сериозно той и бързо се облече. — Е, всички понякога се лъжем.

Пен се изсмя едва чуто.

Оуен се обу набързо, угаси свещите и се запъти към стаята си. С учудване забеляза, че умората му беше преминала. Чувстваше се свеж, отпочинал, изпълнен с нова енергия.

В стаята си завари Седрик, седнал пред огъня. Гълъбът спеше кротко в кафеза си. Оуен поздрави бодро.

— Навечеря ли се хубаво, момче?

— О, да, господарю. Поднесоха ми в кухнята, с прислугата. Маринован език и агнешко — разказа въодушевено пажът и се прозя.

— Добре звучи — промърмори Оуен. — А компанията приятна ли беше?

Седрик се изчерви.

— Тази Мери е дръзка малка хлапачка, сър. Мисля, че понякога забравя коя е. — Това прозвуча пренебрежително, но Оуен не допусна да бъде измамен. Седрик беше на възраст, когато забелязваше момичетата, но прикриваше любопитството, което будеха у него, с подигравателна критика. Още една година, каза си Оуен, и момчето ще гледа на другия пол с нови очи.

— Вероятно е искала да ти хареса — обясни мъдро той.

Седрик се изчерви още повече. Обърна се и свали покривката от леглото.

— Да ви помогна ли да си легнете, сър?

— Не. Имам още работа. Ти иди да си легнеш. — Оуен посочи походното легло до своето.

Пажът събу обувките си, разгъна леглото, уви се в едно одеяло и заспа като къпан.

Когато равномерното дишане на момчето изпълни стаята, Оуен се усмихна доволно. Беше си спомнил как преди шест години прибра шестгодишното момче от една улица в Хавър.

Шест години. Тази година синът му Андрю щеше да стане на шест.

Напълно неподвижен, Оуен изчака болката да премине. Само така можеше да я преживее. Един ден щеше да отиде при децата си — но едва когато опасността бе окончателно отминала. И тогава щеше да се изправи пред тях като чужд човек, пропуснал да ги види как растат.

Той седна до масата под прозореца и извади от вътрешния джоб на жакета си малка сребърна табакера. Отвори я и впи поглед в миниатюрата от вътрешната страна на капачето. Приближи свещта и за кой ли път погледна децата си: сладки бебета с къдрави косички, сериозни очи и чипи нослета. Разликата между двамата беше само една година. Естел бе реагирала с недоволство, когато забременя с Луси съвсем скоро след като роди Андрю — главно защото това щеше да развали фигурата й.

Оуен погледа още малко миниатюрата, щракна капачето и прибра табакерата. Взе едно перо от масата и го подостри с камата си. Извади лист за писма и се зае да съчинява закодирано писмо до посланика, в което го осведомяваше за опасенията и привидната болест на принцеса Мери.

Първоначалното му намерение беше да отиде при Дьо Ноай рано сутринта и лично да му предаде информацията, ала неочакваната поява на Пен при мистрес Райдър го бе принудила да промени шина си.

Щом завърши писмото, Оуен остави перото и се опита да съживи в сърцето и тялото си сладкото задоволство от преживяния любовен акт. Ала образите на децата му непрестанно изникваха в съзнанието му — за да му напомнят, че е отслабил бдителността си и се е поддал на чувствата. А това можеше да изложи Пен на опасност — както някога бе станало с Естел.

Оуен сърдито тръсна глава и отново посегна към перото. Работата беше най-доброто средство срещу болката, а закодирането беше толкова трудно, че изискваше да се съсредоточи напълно.

С напредването на нощта той стана веднъж или два пъти, за да добави дърва в огъня; ала мислите му бяха съсредоточени върху работата. Когато първите сиви ивици на утрото се провряха през процепите между кепенците, той поръси писмото с пясък, издуха го, нави го на руло и го прибра в малък бронзов цилиндър.

Извади гълъба от кафеза, закрепи цилиндъра на пръстена на крачето му и го отнесе до прозореца. Отвори кепенците и потръпна от хладния въздух. Небето беше безоблачно. Днес надали щеше да вали сняг. Когато гълъбът полетя, Оуен го проследи с поглед и отново се учуди на тайнствения инстинкт, който го водеше. До сутринта щеше да пристигне в Лондон.

Едва сега усети колко е уморен. Тръшна се на леглото, без да се съблича, скръсти ръце под главата си и потъна в дълбок сън.

 

Пен също спа дълбоко и спокойно като никога през живота си, свита на кълбо както всяка нощ, когато Мускатово орехче споделяше леглото й. Откакто възрастта бе сложила край на нощните му любовни приключения, котаракът всяка нощ се вмъкваше под завивката и се сгушваше в нея.

Равномерното дишане и топлото тяло на котарака, потребността му от нея и утехата, която излъчваше, я успокояваха. А когато се будеше в тъмното помещение с догарящ огън в камината, тя се усмихваше при мисълта, че котаракът не понасяше Филип, защото той не го допускаше под завивката, макар че след няколко напразни опита да го прогони от леглото се примири и му разреши да спи в краката им.

Обърканите сънища се стопиха и Пен повярва, че вижда Филип пред себе си съвсем ясно, сякаш е отново до нея.

Тя въздъхна дълбоко и се запита дали се е събудила от чувство за вина. Предаваше ли паметта на Филип, като се любеше с Оуен? Обмисли този въпрос много внимателно, сякаш опипваше с език болен зъб. Ала не откри оголен нерв.

Филип не би искал тя да прекара остатъка от живота си като тъгуваща вдовица. Беше време да преодолее болката си. Щом откриеше истината за детето си, можеше да остави миналото и да заживее в настоящето.

Тя обхвана коленете си и опря брадичка върху тях. Смъртта на Филип бе дошла толкова внезапно и жестоко, практически от днес за утре. Докато се радваше на добро здраве и изглеждаше силен и бодър, на следващия ден…

Някой почука на вратата и тя му извика да влезе, сигурна кого ще види. Оуен влезе с голям вързоп в ръце. Пен му се усмихна сънено.

— Липсваше ми. Успя ли да свършиш работата си?

— Да, дори поспах един час — засмя се той. — Но не очаквах да се събудиш толкова рано. — Остави вързопа на раклата в края на леглото и отвори прозореца. В стаята нахлу слънчева светлина.

— Господи! Нима е толкова късно? — Пен скочи стреснато.

Оуен отиде до леглото, наведе се над нея и нежно помилва бузата й. Във въпросителния му поглед светна страх. Тя улови ръката му.

— Имаш ли угризения на съвестта, любов моя?

— Не — отговори решително тя. — Никакви угризения на съвестта. Никакво чувство за вина.

Пен беше абсолютно честна. И беше права, че той се бе възползвал от праволинейността й, за да й натрапи пакта с дявола.

Пен се плъзна от леглото, застана пред него и го прегърна. Усети биенето на сърцето му под голите гърди, вдъхна дълбоко мъжествения аромат на кожата му. Това беше само прегръдка, тя не искаше повече и Оуен реагира по същия начин: притисна я до себе си и я целуна по главата.

След малко тя се отдръпна и вдигна глава към него.

— Изглеждаш загрижен.

— И наистина съм — отвърна той с разкаяна усмивка. — Рядко ми се случва да поставям под въпрос веднъж взети решения, но ти, любов моя, си на път да преобърнеш живота ми с главата надолу.

— Това комплимент ли беше?

Все още усмихнат, той поклати глава.

— Не знам, Пен… наистина не знам.

— Поне кажи добре ли се чувстваш? — попита настойчиво тя.

Оуен отстъпи крачка назад.

— И това не знам. Може би е добре за душата ми, но не е добре за равновесието му.

Без повече обяснения той се наведе да разпали огъня. Пен вдигна от пода смачканата нощница и се уви в нея, за да се предпази от утринния хлад, докато наблюдаваше сръчните му, опитни движения и се наслаждаваше на овладяната сила на мъжкото тяло. При това се питаше какво има предвид той, като говори за равновесие; но нещо я възпря да го попита, не на последно място и защото имаше чувството, че ще чуе неща, които не иска да узнае.

Затова потърси по-безобидна тема, за да наруши внезапно надвисналото мълчание. И тогава забеляза вързопа върху раклата.

— Какво си донесъл?

Когато съчките пламнаха, Оуен се изправи.

— А, да. Обмислях какво ще правим днес и като си спомних твоята… хм… решителност, разбрах, че няма да седиш тук и за ме чакаш търпеливо, докато разпитвам хората от Хай Уайкомб.

— Разбира се, че няма да чакам — потвърди веднага тя и в гласа й звънна раздразнение.

Кавалерът пристъпи към нея.

— Помисли малко — помоли той и обхвана раменете й. — Ако историята е… грозна… никой няма да пожелае да я разкаже в твое присъствие. Надявам се, че това ти е ясно?

— Прав си, но не мога да седя и да зяпам в огъня, докато ти вършиш цялата работа.

— Работа ли? — Оуен вдигна едната си вежда.

— Ами да, това си е работа — настоя тя. — И аз искам да участвам. Все пак става въпрос за моето дете.

— Случайно предвидих точно тази реакция. — Оуен приседна на раклата. — Седрик е горе-долу с твоя ръст, така че взех резервните му дрехи. По-точно, убедих го да ти ги преотстъпи за един ден. Той не беше много доволен, но се съгласи. Смяташ ли, че ще изиграеш добре ролята на май слуга?

Очите на Пен засвяткаха.

— Разбира се! О, Оуен, това е блестяща идея! — Тя пое панталона, ризата и жакета и ги размаха въодушевено. — Така ще мога да те придружа и да чуя какво ще кажат хората. Ако се сетя нещо важно, ще ти подсказвам тихичко какви въпроси да зададеш. Но какво ще правим с косата ми? — сети се внезапно тя и лицето й помръкна.

Оуен взе един кичур от гъстата кестенява коса, нави го на китката си и я дръпна към себе си.

— Ще я сплетеш стегнато и ще я вдигнеш на темето. После ще нахлупиш шапката на Седрик — така че почти да скрива очите ти, и ще се стараеш да се държиш на заден план, както подобава на слуга. Който те е погледнал веднъж, няма да те погледне втори път.

Пен го погледна със святкащи очи и обяви с добре изиграна сериозност:

— Точно такова решение очаквах от един първокласен шпионин!

Оуен не се зарази от веселостта й.

— Може би си права, Пен, но искам да разбереш едно. Ако застрашиш разследванията ми, аз ще спра веднага и ще считам моята част от споразумението за изпълнена. Вдругиден ме очакват в Лондон. Това е единственият ни шанс. Разбра ли ме?

— Разбира се — отговори нетърпеливо тя. — Разбира се, че няма да застраша разследванията. Ти за каква ме смяташ?

— За най-своенравната жена на света — отговори той и я дръпна още веднъж за косата, за да опре глава на гърдите му.

— Дъщеря на майка си — промърмори извинително Пен и вдигна лице, за да получи целувката, която заслужаваше.

Оуен впи устни в нейните и дълго не се отдели от нея. Целувката ги завладя напълно и когато той най-сетне се отдръпна и освободи косата й, Пен попипа смаяно устните си — бяха подути като след ужилване от пчела.

— Само си представете какво ще стане, ако някой ви види да целувате така своя паж, кавалере! Божичко, какви слухове ще плъзнат!

Оуен избухна в смях и се запъти към вратата.

— Ще обуеш твоите си ботуши. След закуска ще се срещнем пред обора.

Веднага щом той излезе, Пен позвъни на Мери и я помоли да й донесе нещо за закуска.

— Най-добре хляб и студено месо и канче светла бира, моля те — каза тя и нареди дрехите на Седрик на леглото. Мери зяпна смаяно.

— За бога, мадам, нима ще облечете мъжки дрехи?

— Разбира се — отговори спокойно Пен. — Когато се върнеш, ще ми кажеш дали ми отиват.

— Но това е неприлично — извика възмутено Мери. — Вие сте християнка, при това високопоставена дама, и не е редно да се разхождате преоблечена като момче!

Пен се ухили дръзко.

— Бъди послушно момиче, Мери, и ми донеси закуската.

 

Тази сутрин в Лондон беше студено и локвите по улиците бяха замръзнали. Робин не забелязваше великолепното яркосиньо небе, нито свежия въздух, очистен от гадните миризми на града. Не се чувстваше добре и мрачно си признаваше, че самият той си е виновен. Предишната вечер се бе опитал да потуши угризенията на съвестта си с няколко канчета ейл и бе прекарал неспокойна нощ.

Пен или щеше да го намрази за онова, което възнамеряваше да направи, или щеше да му бъде благодарна до края на дните си. Но той се бе заклел да открие всичко, което се знаеше за кавалер Д’Арси. В случай, че Пен беше успяла да въвлече кавалера в своята фиксидея за детето, тя му бе доверила нещо, което човек доверява само на много интимен приятел. Все едно дали страстта беше двигател или следствие от тази връзка, сестра му беше в опасност. Не можеха да имат доверие на Д’Арси.

Ако кавалерът имаше тъмни тайни, испанският посланик Симон Ренар със сигурност щеше да е осведомен за тях. Той знаеше, че Д’Арси работи за Дьо Ноай — имената на големите шпиони бяха публична тайна и всеки посланик беше длъжен да знае колкото може повече за агентурата на противника. Естествено, това още не означаваше, че Ренар ще се съгласи да сподели знанията си с незначителна личност като Робин Дьо Босер.

Робин остави коня си под надзора на един ратай в обора зад високата къща на испанския посланик в Чийпсайд и бе пропуснат да влезе от скромно облечен мъж с мрачна физиономия. Явно всички в къщата подражаваха на посланика.

Мъжът придружи посетителя до салон, в който тежките завеси и тъмната ламперия създаваха мрачна атмосфера, ненарушавана дори от косо падащата през оловните прозорци слънчева светлина. Единственият светъл елемент беше весело пращящият огън. Робин застана благодарно пред камината и се опита да стопли задните си части.

Макар че Ренар бе отговорил много любезно на писмото му с молба за разговор, Робин беше нервен и не очакваше чудеса. Тъкмо изтриваше овлажнелите си ръце с не особено чистата си кърпа, когато вратата се отвори. Той се стресна и бързо напъха кърпата в джоба си, но половината остана да виси като смачкан, влажен парцал. Посланикът огледа внимателно своя гост. От вниманието му не убягна нищо: от загрижените очи до небрежно прибраната в джоба кърпа. Но той знаеше доста неща за Робин Дьо Босер — много повече, отколкото младият мъж предполагаше, — и изпитваше интерес към него. Робин беше високо ценен в дипломатическите среди заради бързия ум и честността си. Вероятно някой ден щеше да му бъде полезен.

— Добре дошъл, приятелю — кимна любезно Ренар. — Моля, заповядайте! Желаете ли чаша вино?

Робин промърмори няколко благодарствени думи и се отпусна тежко на предложения стол. Ренар наля вино във венециански кристални чаши и подаде едната на госта см. Седна срещу него и кръстоса краката си в елегантни обувки.

— Е, какво може да направи Симон Ренар за Робин Дьо Босер? — Гласът му беше тих, той говореше с лек акцент. Въпреки усмивката, погледът му беше остър и пресметлив.

След глътка вино Робин си възвърна смелостта. Той се покашля и заговори направо:

— Проявявам интерес към Оуен Д’Арси, сър.

— Аха! — Ренар кимна замислено. — Радвам се, че не увъртате. Оценявам го. Но се питам защо се обръщате точно към мен.

Младият мъж се замисли за миг. Не можеше да измами Ренар. Всеки опит за лъжа щеше да завърши с провал, да не говорим, че посланикът щеше да се ядоса — а това не беше от полза за начинанието му.

— Сигурен съм, че испанският посланик е информиран за първокласния френски шпионин — отговори той кратко.

Ренар се изсмя дрезгаво.

— Продължавайте в същия дух, приятелю. Какво по-точно ви интересува?

Най-добре да продължи откровено, както беше започнал.

— Оуен Д’Арси ухажва упорито несъщата ми сестра Пенелопи, лейди Брайънстън. Аз съм много загрижен за сестра си и искам да бъда сигурен, че онзи човек не й мисли злото.

Ренар кимна отново и замислено отпи глътка вино.

— Значи въпросът е частен?

— Да, сър.

— Е, можем да изхождаме от тезата, че зад всичко, което прави Оуен Д’Арси, се крие професионален интерес — започна посланикът. — Той не прави нищо без определено намерение, а неговите намерения са тясно свързани с тайните дипломатически ходове на Франция. Щом ухажва дамата, със сигурност го прави по нареждане на Дьо Ноай.

Робин разклати виното в чашата си.

— Това и очаквах. Но се питам дали не знаете и нещо за личния живот на Д’Арси, сър.

— Нещо, което би накарало дамата да се обърне към друг обожател, така ли? — попита с усмивка посланикът.

— Точно така, сър.

Ренар замълча. Докато въртеше чашата между пръстите си, в кристала се улови слънчев лъч и засвятка във всички цветове на дъгата. Естествено, Ренар можеше да даде на Робин Дьо Босер всички желани от него сведения и по този начин да го задължи към себе си, което можеше да му бъде безкрайно полезно. Освен това не съществуваше опасност да застраши крехкото равновесие между френското и испанско посолство в двора на Сейнт Джеймс, като събуди спомена за един стар скандал, при който не ставаше дума за държавни дела, а за по-специален случай: отдавнашна история, подхранвана от клюки и злобни слухове, но не напълно измислена.

Той заговори бавно, продължавайки да върти чашата между пръстите си.

— Ще ви разкажа нещо от миналото. Какво ще правите с него, си е ваша работа. И така… Имало някога един млад мъж с благороден произход, много умен и надежден. Живеел във френския двор. Майка му била от Уелс, дама с най-благородна кръв — ако това понятие изобщо е приложимо към онази варварска смесица от кланове и племена. — Ренар се намръщи отвратено.

— Баща му обаче бил роднина на дук Дьо Гиз и тясно свързан с кралския дом. Младежът живеел предимно във Франция и рядко посещавал родината на майка си. Бил възпитан за придворен, макар че имал таланти и в други области, и не криел, че висшата аристокрация му е скучна. Младият човек имал нужда да работи, да работи с ума си.

Испанецът се надигна, посегна към бутилката и доля чашите. Робин очакваше с нетърпение продължението на разказа.

— Когато дошло времето, младият човек си взел съпруга. Още от началото било ясно, че двамата не си подхождат, обаче бащата и кралят одобрили връзката им. — Ренар вдигна рамене. — Младежът не могъл да устои на този голям натиск. Освен това дамата имала огромна зестра. — Посланикът се отпусна отново на стола си и приглади копринения си панталон. — Както казах, младият мъж не криел отвращението си от придворния живот — както не криел и неодобрението си от лекомислието на съпругата си. Така започнал да прекарва все повече време в Бургундия, където имал имения. Само доверени хора знаели, че използва пребиваването си там, за да работи като кралски шпионин. Бил… и още е много добър, вероятно най-добрият в занаята, и не познава скрупули, когато трябва да получи определена информация.

Ренар почука по чашата си и кристалът издаде ясен звън. Робин го наблюдаваше, възхитен от играта на стройните пръсти и от многозначителните намеци в историята.

— Съпругата му си останала в двора. Инспекциите на имотите му непрекъснато се удължавали. Придворните често клюкарствали за отчуждението на двойката. Жената била красива и имала купища пламенни обожатели. Възхищението е изкусително, поне в Париж, където дискретните афери са всекидневие. — Ренар направи движение с ръка, което означаваше: „Какво може да се очаква от лекомислен двор като френския?“

Испанският посланик явно не проявява разбиране към чуждите нрави, помисли си Робин, но кимна в знак на съгласие, защото познаваше строгия морален кодекс на Карл V. Не за първи път чуваше испанец да се подиграва на лекомислието на французите.

— Жената родила две деца, момче и момиче, и нашият приятел бил много нежен баща. В двора започнали да говорят, че искал да компенсира очевидното равнодушие на майката. За нея децата били само пречка. Твърдяла, че майчинството прави от жената матрона — а тя за нищо на света не искала да се превърне в матрона.

Ренар отново направи пауза, отпи глътка вино и продължи:

— Естествено, говорело се много за любовните истории на жената — тя оставала твърде често сама и обичала да флиртува. Мъжът приемал приказките за изневерите на съпругата си с равнодушие. Когато си бил у дома, се държал като нежен, грижовен баща. Така продължило доста време, но един ден дошъл обратът. Мъжът заявил, че е хванал жена си на местопрестъплението.

На устните на посланика заигра тънка усмивка.

— Трябва да знаете, че никой във френския двор не вярвал, че тя си има любовник. Клюкарствали просто така, за удоволствие. Нямало никакви признаци за изневяра… а и се смятало, че жената е твърде глупава, за да поддържа дискретна афера. Според клюкарите липсата на ум била основната причина за равнодушието на съпруга й към нея. Толкова по-изненадващо дошло разкритието.

Робин се наведе любопитно към домакина си и стисна здраво столчето на чашата. Посланикът отново отпи глътка вино.

— Колкото и учудващо да било разкритието, то било надминато от жестокостта на отмъщението му. — Той се наведе и остави чашата си на малката масичка. — Любовникът, който според слуховете избягал полуоблечен от спалнята, не бил назован. Мъжът го нарекъл страхливец, не посмял да се изправи пред съперника си и да чуе неизбежната покана за дуел. Това било разбираемо. Нашият човек е известен фехтовач и никой не смее да излезе насреща му. Това е тъкмо случай да ви предупредя. — Ренар кимна многозначително на Робин.

Младият мъж се изчерви, но не коментира.

— Мъжът се развел, разделил се публично с жена си и децата и ги отвел някъде. Оттогава никой не е чувал нищо за тях.

— Нима е убил жена си? — пошепна ужасено Робин.

Ренар се усмихна и вдигна рамене.

— Може би. Носят се слухове, че я е пратил в далечен манастир в Пиренеите, в строг орден, чиито правила изискват бедност и мълчание. Ужасно съществуване за жена, за която луксозният и вълнуващ живот в двора е бит жизнен еликсир, която се е хранела от възхищението на мъжете. Може би е предпочела смъртта. Някои твърдят, че сама посегнала на себе си.

Робин не каза нищо. Не можеше да намери думи.

— Сигурно ще се съгласите с мен, че наказанието е било много жестоко — продължи гладко Ренар. — Дори за изневяра… ако изобщо е имало такава. — Той вдигна вежди и обясни: — Твърде малко хора вярват във вината й и твърдят, че тя я е оспорвала до последния си миг. Смята се, че мъжът е измислил обвинението, за да се отърве от нея. Говори се, че имал любовница.

Ренар отново вдигна рамене.

— Дори да я е имало, тя никога не се е появила. Във всеки случай мъжът продължил да се грижи за децата, макар че публично ги обявил за незаконни. Никой не знае къде ги е отвел, но се говори, че оттогава не ги е виждал. След шумния скандал той се откъснал напълно от обществото, което открай време ненавиждал. Станал практически невидим за френския двор и е забравен — защото французите притежават памет на комари! Появява се в Лондон и в другите европейски столици, когато работата му го изисква. Тук твърде малко хора знаят за черното му минало.

Ренар отново взе чашата си.

— Е, това бяха моите малки разкрития, приятелю. Както вече казах, можете да правите с тях, каквото искате.

Робин мълча по-дълго, отколкото позволяваше приличието, и едва успя да се овладее.

— Много ви благодаря, сър! — Очите му пламтяха, ръката му стискаше силно крехката кристална чаша.

Посланикът се засмя с разбиране.

— Това ли искахте да чуете, лорд Робин?

Младият мъж рязко вдигна глава.

— Може би, сър. Но не искам да причиня болка на хората, които обичам.

— О… в нашия свят това прави човека раним. И го застрашава. — Ренар стана и Робин също се изправи, разбрал, че го отпращат.

— Благодаря ви, че намерихте време за мен, сър. Много съм ви задължен.

В бързането си Робин остави чашата на самия ръб на масичката и тя едва не падна. Той успя да я улови в последния момент и я постави внимателно в средата на масата.

— Няма нищо. Радвам се, че можах да ви направя услуга. Слугата ми ще ви придружи до вратата. — Ренар направи кратък поклон и излезе от стаята, без да изчака излизането на госта си.

Мрачният слуга се появи веднага и мълчаливо поведе Робин към вратата. Щом излезе навън, младият мъж спря и вдигна поглед към резиденцията на испанския посланик — тъмна, необикновена, тайнствена. Ренар се прояви като учтив домакин и му каза дори повече от това, което искаше да знае, но Робин вече познаваше достатъчно шпионския занаят, за да знае, че някой ден ще му бъде припомнено колко е задължен на испанската корона.

Ренар го бе предупредил да не излиза открито срещу опитния фехтовач — предупреждение, което засегна гордостта му, но той го прие с разума си. Знаеше, че е добър с рапирата, но в никакъв случай не беше първокласен майстор.

По-късно щеше да мисли какво да предприеме. Сега трябваше да мисли само за Пен и това го притесняваше ужасно. Как да убеди най-близкия си човек, че любовникът й е звяр?