Джейн Фийдър
В огъня (13)

12

— Колко жалко, че не можахме да се видим с Пен поне за малко — повтори за десети път Гуинивиър, когато слезе от седлото в двора на Холборн. Градската резиденция на семейството представляваше скромна, но солидна къща, обградена с високи зидове. В сравнение с големите, разкошни постройки, издигнати през последните години по двата бряга на Темза, тя беше едва ли не бедна. Гуинивиър и Хю презираха новобогаташите, които излагаха богатството си на показ — богатство, в голямата си част присвоено от онези, които бяха загубили властта и влиянието си по време на управлението на Тюдорите.

Въпреки това никой в Лондон не си позволяваше да твърди, че щом живеят в такъв скромен дом, семейство Кендъл нямат средства. Гуинивиър отдавна бе споделила голямото си богатство със съпруга си, освен това използваше юридическите си познания и опита си в счетоводството, за да води и умножава общото им имущество.

— Принцесата явно е сериозно болна — каза Пипа, която беше яздила редом с майка си. — Щом иска Пен да стои през цялото време при нея. — Младата дама приглади полите си и сведе глава, за да скрие погледа си. Защо не можеше да лъже по-добре? Но досега не й се бе налагало да лъже и мами, значи не можеше да има опит в тези неща.

— Много бързо се върнахте! — Робин слезе по стълбата да ги посрещне. — Смятах, че ще останете по-дълго при Пен.

— За съжаление Пен трябва да стои до леглото на принцесата — разказа Ан на големия си брат и важно поклати глава. — Принцесата каза, че нямало да оздравее, ако Пен не е до нея.

— Стига, Ан! — намеси се сърдито Пипа. — Принцесата не се изразява така драматично. Пен ни изпрати вест, че не може да излезе от покоите на принцесата. Нямаше смисъл да останем в двореца, след като мама не можа да посети нито Пен, нито принцесата.

— А и дукеса Съфолк беше там! — допълни с многозначителна усмивка Ан. — Затова побързахме да се измъкнем, преди мама да е влязла в разговор с нея.

— Такива неща не се говорят пред хората, Ан — укори я меко Гуинивиър и се запъти към входната врата.

— Но Робин не е чужд човек! — защити се разгорещено момичето. — На него мога да казвам всичко.

— Това е вярно, но все пак е недискретно — намеси се баща й и я бутна пред себе си към къщата.

Робин остана на стълбището и изгледа Пипа с намръщено чело.

— Искането на принцесата е дошло твърде внезапно. Пен се забавляваше така добре на празника на тримата крале, че никой не би я помислил за сериозно разтревожена.

— Може би вечерта всичко е било наред — промърмори Пипа и мина покрай него, за да влезе в къщата. — Мери я повика в покоите си рано сутринта.

Колкото повече говореха по темата, толкова по-голяма ставаше опасността да се издаде, особено пред Робин.

— Трябва да напиша няколко писма.

Без да се бави, тя изкачи тясната стълбичка, която водеше км стаята й на последния етаж.

Ала не й остана много време да събере мислите си. Едва успя да поздрави малката сребърносива котка, която я очакваше, свита на кълбо на перваза на прозореца. Лунна светлина, на същата възраст като брат си Мускатово орехче, беше много по-жива и подвижна от него въпреки многобройните раждания. Стройното гъвкаво животно затвори очи и повдигна брадичка в очакване на обичайните милувки.

На вратата се почука бегло и Робин влезе устремно в стаята на сестра си.

— Не бива така, Робин, можеше да ме завариш по риза! — укори го Пипа, която седеше с котката си на пейката под прозореца.

— Вървях по петите ти — отговори Робин. — Знам, че не си имала време дори да свалиш ръкавиците си. — Робин, който винаги беше общувал непринудено с доведените си сестри, беше същият и сега. Остана до вратата и зарови ръце в гъстата си коса, която стърчеше на всички страни. — Къде е Пен?

Пипа го погледна стреснато. Котката реагира недоволно и младата жена побърза да продължи с милувките.

— Нали ти казах: Пен бди до леглото на принцесата.

— Нещо не е наред — отговори упорито Робин. — Мен не можеш да заблудиш, Пипа. Ще ми кажеш ли какво става?

Пипа нежно подръпна ушенцата на Лунна светлина. Щеше да изпита огромно облекчение, ако можеше да сподели товара си. Освен това беше сигурна, че Робин при никакви обстоятелства няма да предаде Пен. От друга страна обаче… Робин беше враждебно настроен към кавалер Д’Арси и двамата с Пен се караха заради кавалера вече няколко седмици… Ако обаче бягството наистина беше свързано с мъртвото дете на Пен, Робин сигурно щеше да й обясни как е възможно Оуен Д’Арси да е забъркан в тази работа.

— Ако ти кажа истината, няма да ти хареса — рече тя след кратък размисъл.

— Д’Арси ли е замесен? — попита веднага той.

Пипа кимна.

— Пен каза, че са си уговорили тайна среща. Четири дни страст.

— Страст! — изпухтя отвратено Робин. — Пен никога не би изрекла тази дума… Това е нечувано!

Пипа сви рамене.

— Обаче е вярно. — И продължи като на себе си, сякаш думите й не бяха предназначени за ушите на Робин: — Според мен Пен има други планове. Тайната среща е само претекст.

Робин впи поглед в лицето й, сякаш искаше да я хипнотизира.

— Претекст за какво?

Пипа вече гореше от желание да се довери на Робин, да чуе мнението му. Все така тихо тя обясни:

— Страх ме е, че е свързано с детето й.

Робин пребледня като смъртник.

— Пак ли?

— Аз не вярвам, че е преодоляла болката си — рече Пипа. — Престана да говори за това, защото всички ние се тревожехме и започвахме да я разубеждаваме — но дълбоко в сърцето си е убедена, че е права.

В стаята се възцари тишина. Пипа разбра, че не беше сама в предположението си — Робин също не вярваше, че Пен се е освободила от своята фиксидея. Тя помълча малко и с обичайната си прямота реши да засегне един аспект от темата, за която никой не смееше да говори.

— Робин, смяташ ли, че е възможно… Понякога се питам…

— Какво? — прекъсна я остро Робин. Пипа никога не обикаляше като котка около горещата каша.

Сестра му го погледна и шумно пое въздух.

— Питам се дали има нещо вярно… във фиксидеята на Пен, искам да кажа.

Робин я зяпна смаяно.

— Какво говориш, Пипа?

Тя срещна твърдо невярващия му поглед.

— Много добре знаеш за какво говорим, Робин. Защо Пен продължава да държи на убеждението си, ако няма абсолютно нищо вярно? Нашата сестра не е загубила ума си, Робин. Тя е най-разумният човек, когото познавам — по-разумна е дори от теб, Робин.

Брат й въздъхна като човек, който носи целия товар на света на раменете си.

— Ако ти кажа, че никога не съм се замислял за това, ще те излъжа — заговори с мъка той. — Но не откривам смисъла. Защо всички й внушават, че детето е мъртвородено, ако то е живо?

— Може би тя иска да намери тъкмо този отговор — отговори замислено Пипа. — Но как би могъл да й помогне Оуен Д’Арси?

— По-точно е да попиташ защо й помага!

— Защото е страстно влюбен в нея? — предположи Пипа и веднага си пожела да не беше давала воля на чувството си за хумор. Робин изобщо не се засмя. От друга страна обаче, тя имаше всички основания да предполага, че онова, което ставаше между Пен и кавалер Д’Арси, е много силно и излиза извън рамките на общоприетото.

Робин заходи с широки крачки от прозореца до вратата и обратно. Не бе успял да изпълни решението си да каже на Пен какво знае за Д’Арси, защото тя бе изчезнала с онзи тип, преди брат й да успее да си отвори устата. За съжаление не можеше да каже на Пипа истината за французина, преди да е говорил за това с Пен. В какво сложно положение се беше поставил!

— Не ни остава нищо друго, освен да чакаме завръщането на Пен — реши Робин. — Какво друго бихме могли да направим? Ако реша да я търся, няма да знам откъде да започна.

Пипа чу отчаянието в думите му. Отиде при него и сложи ръка на рамото му.

— Сигурна съм, че всичко ще завърши добре, Робин. Пен е по-силна, отколкото си мислим.

Робин не мислеше така. Но сега най-важното беше да научи всичко за Оуен Д’Арси. Познаваше един човек, който щеше да му разкаже всички тайни на френския шпионин — дори най-позорните, ако имаше такива. Ако Пен смяташе да се отдава и занапред на страстта — думата засядаше в гърлото му, по-добре да го прави с отворени очи.

Гласът му прозвуча сериозно и решително:

— Пипа, кълна ти се, че ако Д’Арси причини болка на Пен, ще му разпоря корема с шпагата си. — Той сложи ръка на дръжката на оръжието, за да докаже силата на думите си, обърна се и излезе от стаята без дума за сбогом.

Дали наистина вярва, че това е решение? — запита се Пипа. Типично мъжко мислене, след като ситуацията изискваше голяма деликатност.

— Не ми се вярва, че ще успее да се справи с Оуен — довери тя на котката. Познаваше кавалера като очарователен мъж, но, също както Пен, беше усетила заплахата, овладяната сила под изисканата, елегантна фасада.

 

Оуен реши да напуснат Лондон през Алджърсгейт. На Флийт стрийт цареше страшна блъсканица и Пен трябваше да държи здраво юздата на Уилям, който се плашеше от всяка чужда миризма и от всяко неочаквано движение в гъстата тълпа. Когато заседнаха сред множеството, очакващо да премине през Лондонския мост, украсен с няколко отсечени глави, Пен окончателно се убеди, че е направила огромна грешка. По-добре да беше взела кротката кобила Лайтфут.

След моста беше много по-спокойно, но когато излязоха от Лондон, попаднаха сред тежко натоварени коли със стока и групи богато облечени търговци, запътили се към блестящите кули на Оксфорд. В противоположната посока се движеха селски каруци с цвекло и зеле, бързащи към пазарите на столицата.

Беше почти обед, когато минаха Алджърсгейт. Оуен бързаше, доколкото му позволяваше движението. Искаше преди падането на мрака да стигнат Джерардс Крос, двайсет мили извън Лондон, разстояние, което конете можеха да изминат с лекота. За следващата сутрин им оставаха само дванадесет мили. Един ден в Хай Уайкомб трябваше да даде отговор на въпросите им — ако наистина имаше какво да се разкрие.

Оуен често поглеждаше през рамо към Пен, която яздеше в края на пътя, за да щади плашливия си кон. Това животно беше същински дявол. Пен изразходваше толкова време и сили да го укротява, че двамата изобщо не можеха да си поговорят. А без да си поговори с нея, не можеше да очаква, че ще възобновят интимната си връзка. Значи трябваше да предприеме нещо на вечеря.

— Ще ядем ли скоро, сър? — Както обикновено, Седрик беше отгатнал мислите му.

Оуен избухна в смях.

— Знам, че си гладен, приятелю, знам!

— Ами… вече е почти два. Освен това конете имат нужда от вода и овес.

— А, да, конете — кимна сериозно Оуен. — Добре, че ми напомни. Ще спрем в Нортхолт. Това е следващото село.

Отново хвърли поглед към Пен. Кога ли беше яла за последен път? Не бе пожелала да хапне от закуската му. Повика я тихо, за да не подплаши коня.

— Ще спрем в Нортхолт да обядваме. Сигурно си гладна.

— Умирам от глад — отговори честно Пен. Беше минала цяла вечност, откакто хапна малко от хляба и сланината на сестра си. Дано само Уилям се държи прилично до Нортхолт.

Когато наближиха селцето, местността се огласи от звън на църковна камбана. На кръстопътя се издигаше бесилка, на която висеше труп, окован във вериги, и се поклащаше от вятъра. Когато ездачите наближиха, накацалите по напречната греда гарвани изграчиха протестиращо.

Уилям се подплаши и направи скок към средата на пътя. Пен стегна юздите и конят се вдигна стреснато на задните си крака. Грачейки гневно, гарваните излетяха, за да спасят остатъка от пира си.

Пен се вкопчи с последни сили в гривата на коня, за да не падне от гърба му.

— Ама че опърничава гадина! — извика Оуен, наведе се към нея и посегна към юздите. — Изобщо не е подходящ кон за жена!

— На познат терен е много послушен — защити го упорито Пен. — Не е нужно да държите юздите, кавалере. — Посочи го обвинително с камшика, но той го изтръгна от ръката й.

— Има неща, които са ми ужасно неприятни — обясни ледено той. — Или през обедната ни почивка ще си потърсиш друг кон, или пътуването ти свършва тук. — Върна й камшика и препусна напред.

Пен изкриви лице, но не посмя да се възпротиви на грубата заповед. Веднага бе съжалила за презрителния жест — механична, но глупава реакция.

„Райзинг Сън“ в центъра на Нортхолт беше жалка кръчма, но с идеално разположение, за да лови пътници по оживеното шосе между Лондон и Оксфорд. Оуен слезе пред входа и връчи юздите на ратая, който бе притичал от обора.

— Аз ще дойда след малко — каза тихо Пен и без да чака отговор, заобиколи къщата, за да види оборите.

Преговорите и указанията относно грижите за Уилям и отнеха доста време и малко пари. Когато влезе в пълната кръчма, Пен завари Оуен и Седрик да седят на общата маса и да си хапват с удоволствие агнешко фрикасе, задушени зеленчуци и печени кестени.

Пен застана на входа и свали качулката си. После окачи наметката на една от куките на вратата. Като видя селското ядене на масата, устата й се напълни със слюнка. Оуен й махна да отиде при тях и й направи място до себе си.

Пен се поколеба, но като не видя нито следа от гняв по спокойното му лице, се реши. Оуен изглеждаше така, сякаш й бе простил необмисления жест.

Тя прибра оранжевите си поли и приседна на пейката до него.

— Каква елегантна роба — отбеляза тихо Оуен, докато тя подреждаше полите си. — Много по-подходяща за палат, отколкото за селска кръчма. — Заби върха на ножа си в голямо парче хляб на дъската пред себе си и й го подаде.

— Нямам рокли, които да подхождат на селски кръчми — отговори тихо Пен, която вече съжаляваше, че бе приела предложението на Пипа. В ниската кръчма с тъмни греди, пълна с местни хора и пътници, облечени в груби, ръчно тъкани дрехи в тъмни цветове, роклята й изглеждаше като слънчев лъч на буреносно небе.

— Откъде ли би могла да имаш? — промърмори Оуен с нищо незначеща усмивка. — Намери ли си друг кон?

На масата нямаше прибори. Преди да отговори, Пен разчупи сръчно парчето хляб и си направи нещо като лъжица, с която загреба от голямата купа месо и сос.

— Да — отговори тя с пълна уста и сложи зеленчуци на хляба си. — Увериха ме, че е кротко животно, свикнало с оживеното движение по пътищата. — Кимна, за да потвърди думите си, и продължи: — Няма да ни създава ядове. Би ли ми подал канчето с ейл?

Оуен изпълни искането й.

— Значи ще можем да разговаряме, докато яздим — зарадва се той.

Пен не виждаше как би могла да го предотврати; но възнамеряваше да използва времето, за да обсъди с него какво ще правят в Хай Уайкомб. Може би Оуен вече има план? Във всеки случай тя имаше собствени идеи. Най-добре беше да комбинират предложенията си, за да са сигурни, че начинанието им ще успее.

Яденето беше чудесно. Пен се нахрани с апетит и не отказа, когато едрата слугиня се пресегна през нея, за да сложи на масата огромен пудинг със смокини. Момичето изтри потта от челото си с престилката и заби голямата лъжица в средата на пудинга. Издигна се съскаща пара.

Седящите около масата почнаха да си подават пудинга и всеки си вземаше с лъжицата. Пен следеше сътрапезниците си и когато пудингът стигна до нея, апетитът й беше преминал. Оуен също отказа. Седрик обаче посегна към голямата лъжица и си похапна с наслада.

— Младежите не са капризни — промърмори Оуен. — Ядат, каквото им дадеш! — Пен се усмихна и за момент забрави, че трябваше да се държи на разстояние. Лесно беше да си безгрижен, когато седиш непринудено на маса с много хора и стомахът ти е пълен.

Оуен протегна ръка й помилва тила й точно зад ухото. Лекият натиск на пръста му остави пареща следа над линията на малката якичка. Пен не се помръдна. Ръката му остана на тила й. Тя усети пулса му и затаи дъх. Когато обърна глава, Оуен махна ръката си.

— Време е да тръгваме — нареди строго той, сякаш краткият миг на интимност не се беше състоял. — Стига, Седрик, ще преядеш и конят няма да издържи тежестта ти. Върви в обора и кажи да доведат конете отпред. Лейди Брайънстън е намерила заместник на неспокойния Уилям.

Седрик се прехвърли през пейката и посегна към шапката си. Забърза навън, като се опитваше да я изтупа от праха.

— Ей сега ще дойда — каза Пен. — Няма да се забавя.

— Клозетът е до кокошарника — съобщи Оуен. — Дай да ти държа палтото.

— Благодаря ви, кавалере! — Тя направи дворцов реверанс и забърза към задната част на кръчмата.

Клозетът беше само една тъмна, воняща дупка в задния двор и Пен не остана дълго там. Излезе отпред и завари Оуен да преглежда новия й кон. Набито животно с широк гръб и спокойно държание. Не се възпротиви, когато Оуен вдигна краката му да провери подковите с върха на камата си.

— Добре е подкован — отбеляза доволно той, щом приключи огледа. — Мисля, че ще издържи и по-дълга езда.

— Имам известни познания за конете — отговори остро Пен.

Оуен кимна, без да коментира държанието на Уилям и неспособността му да остане спокоен сред оживеното движение.

— Да те вдигна ли или предпочиташ да стъпиш на онзи пън?

Пен неволно попипа тила си. Припомни си как я бе вдигнал сутринта и потръпна.

— Ще стъпя на пъна.

— Както желаеш! — Оуен даде знак на оборския ратай да отведе коня до пъна и се метна на гърба на врания си жребец.

Пен възседна коня си. Бяха му сложили нейното седло й тя не го чувстваше съвсем чужд, но мина малко време, преди да свикне с хода му. Движеше се сравнително бавно и след като размени няколко думи със Седрик, Оуен изравни коня си с нейния.

— Имаме време — каза той. — Седрик ще препусне напред, за да ни наеме стаи в „Бул“.

Пен наостри уши да чуе в думите му самодоволство или снизхождение, но не чу нищо такова. Кавалерът беше внимателен и отзивчив, сякаш я бе поканил да се разходят в парка.

Миналата вечер беше сокол с човка на хищна птица и остри, неумолими нокти. В кръглата стая зад стенния килим ноктите му се отвориха и тя се понесе на вълната на желанието, завладяна от магията на мъжа с маска.

В този светъл, студен следобед обаче кавалерът беше сърдечен, дружелюбен и мил като по-голям брат. Като Робин.

Пен отново попипа с върховете на пръстите си мястото, където я бе докоснал.

Не, не беше като Робин. Този мъж нямаше нищо общо с Робин!