Джейн Фийдър
В огъня (12)

11

В това сияйно зимно утро движението по пътя от Гринуич към Лондон беше толкова оживено, че колите на търговците и пешеходците постоянно си оспорваха предимството; жени мъкнеха на главите си плоски кошници или се бяха натоварили с тежки чанти; мъже караха колички със зеле, докарано от товарните лодки до доковете.

Сигурно много хора забелязваха самотната жена в дебела наметка, която яздеше петнист скопен кон, но никой не й обърна специално внимание. Конят й беше великолепен, наметката тежка и разкошна, но лицето й почти не се виждаше под качулката. Тя гледаше право напред, без да хвърля погледи наляво и надясно.

Пен яздеше възможно най-бързо, но се стараеше да не се набива на очи. Макар и скопен, нейният Уилям имаше непредвидим темперамент; но той беше най-големият от трите й коня и най-издръжливият. Смяташе, че е направила най-добрия избор за предстоящото приключение, защото й предстоеше дълга езда. Беше убедена, че напълно владее своя кон.

За съжаление увереността й малко се разколеба, когато при вида на малко момче, водещо на въже голяма рошава мечка, Уилям се надигна на задните си крака и изцвили сърдито. Глутница кучета се нахвърлиха върху мечката с бесен лай. Уилям замята глава наляво и надясно и захапа юздата си.

Момчето се опита да прогони кучетата с камъни. Около мечката бързо се събра тълпа зяпачи, които се смееха на отчаяните опити на хлапето да прогони глутницата. Най-сетне няколко мъже го съжалиха и му помогнаха да обърне в бягство ръмжащите песове. Всички знаеха, че ловът на мечки, с който се забавляваха изисканите господа, се провежда пред мечата бърлога, а не на края на града пред тълпа зрители.

Пен успокои коня си и се постара да излезе бързо от навалицата. Движението винаги успокояваше Уилям. Пътят следваше извивките на реката, която се намираше отляво. Между голите дървета по продължение на брега се виждаха нивите и селцата на отсрещния бряг. Скоро се чу звън на камбани от многобройните лондонски църкви и Пен видя покривите на първите градски къщи.

Таверната на мистрес Райдър беше недалеч от Уестминстър, където беше градската къща на семейство Брайънстън. На едно сравнително тясно място през реката преминаваше сал, теглен от коне, малко след Лембът палас на южния бряг, и пренасяше пасажерите си до Уестминстър на отсрещната страна. Лондонският мост, единственият мост над Темза, беше доста по-нагоре по реката. Макар че мостът беше много по-широк и по-удобен, Пен реши да избегне удължаването на пътя.

Щом стигна Лембът Палас, тя насочи коня към реката и заедно с група търговци и работници зачака стабилния плосък сал, който идваше от другия бряг.

Салът пристигна и пътниците започнаха да се качват под ругатните и гневните нареждания на собствениците му. Когато Пен се опита да се качи с коня си на люлеещия се сал, Уилям се подплаши и се удари в друг кон. Двете животни отметнаха глави назад и ноздрите им се издуха.

— Трябва да го водите за юздата! — изкрещя й мъжът, който бе взел парите за преминаването. — Иначе ще хвърли всички ни във водата!

Силно изчервена от смущение заради лошото поведение на Уилям и очевидната си несръчност, Пен слезе от седлото. Досега беше правила това само веднъж, но тогава дотича ратайче, което пое юздата на коня. Тя изведе Уилям на сала, като го държеше съвсем близо до муцуната и му говореше тихо. Конят потропваше неспокойно, пръхтеше и оглеждаше подозрително другите коне, които стояха съвсем спокойно.

— Май за пръв път минава през реката? — попита един едър пътник в жакет от грубо платно. — Изглежда ми доста темпераментен. Но явно е от добра конюшня. — Потупа Уилям по задницата и заключи с вид на познавач: — Добро парче кожа!

Седлото на Пен беше от мека щавена кожа; сребърните стремена блестяха под слънчевите лъчи. Тя ставаше все по-нервна. Конят усещаше състоянието й и също се изнервяше. Салът се люлееше и скърцаше. Пътниците ругаеха полугласно.

Може би едрият пътник нямаше лоши намерения спрямо нея, но щом усети любопитния му поглед, Пен извърна глава и нахлупи качулката над очите си.

— Е, милостива госпожо, накъде сте се запътили?

Тя се направи, че не чува.

— Да, вече ми е ясно, че не сте свикнали да пътувате сама — изсмя се той и сложи ръка на седлото. — Къде оставихте ратая?

Пен мълчеше упорито и се взираше в мътната вода, която се плъзгаше под тях. Кожената кесия под палтото изведнъж й се стори твърде тежка и забележима, макар да беше добре скрита. Дали я беше видял, когато бе платила?

Най-сетне мъжът замлъкна, но ръката му остана на седлото, докато си свиркаше през една широка дупка между изгнилите си зъби. Салът наближаваше отсрещния бряг.

Другите коне, свикнали с преминаването, се придвижиха напред. Уилям се изнерви от тропота на копита. Пен се чувстваше ужасно дребничка между едрите, силни коне, а мъжът до нея продължаваше да си подсвирква и не я изпускаше от очи. Чувството за заплаха се засили и се превърна в предчувствие за беда.

Салът се удари в дървения кей, мъжете на брега уловиха хвърлените въжета. Пен стисна здраво юздите. Бързаше да слезе от сала, но трябваше да изчака да минат другите коне, защото рискуваше да я стъпчат. Спътниците й напуснаха сала шумно, сред конски тропот, но набитият мъж остана до нея и не свали ръка от скъпото й седло.

— Хайде, Уилям! — Пен дръпна юздите и се изкашля, защото гърлото й бе пресъхнало от страх. Вече й беше ясно, че мъжът ще се опита да я спре, а тя не можеше да възседне коня си без някаква опора. В нетърпението си да усети здрава земя под краката си конят направи скок, Пен загуби равновесие и едва не се намери под копитата му.

— Спокойно, спокойно — рече мъжът и хвана ръката й, която държеше юздата. При това наклони глава и Пен усети в дъха му воня на суров лук и вкисната бира — потърси се и инстинктивно се отдръпна. — Позволете да ви помогна, милостива госпожо. Нали виждам, че сте сама!

В същия миг тя заби лакът в корема му. Мъжът изохка и пусна ръката й. В следващия миг тя бе извадила камата си и заби острието в ръката му точно когато той отново посегна към юздата.

Мъжът изруга ядно, направи скок назад и притисна ранената ръка до гърдите си. От раната струеше кръв. Пен скочи с Уилям на кея и мъжът нададе вик. Полите се увиваха около глезените й, наметката й се развя и забави движенията й. Мъжете на кея се обърнаха към нея. Лицата им бяха зли.

Без да изпуска от ръката си окървавената кама, тя придърпа Уилям до един пън. Пъхна дръжката на камата между зъбите си, покатери се бързо на седлото и притисна коляно към рога на дамското седло, след което здраво смушка коня в хълбоците.

Изненадан, Уилям направи скок и се понесе като хала по тесния път, който се виеше по склона. Пен чу зад гърба си проклятия и тичащи стъпки, но преднината й се увеличаваше с всяка минута.

Целта й беше в непосредствена близост до водната стълба на конския сал, но не можеше да отиде право там, каквото беше първоначалното й намерение. Трябваше да изчака, докато положението се успокои.

Едва когато навлезе в лабиринта от улици и улички на известно разстояние от реката, тя извади камата от устата си, но не я прибра в ножницата. С оръжието в ръка се чувстваше по-сигурна.

Вече беше на познат терен, в квартала, където се намираше къщата на Брайънстънови. Споменът за нападението вечерта преди Коледа предизвика студени тръпки по гърба й, макар че беше светъл ден и се движеше по оживена улица. Светът е прекалено опасен за жена без придружител, помисли си тя раздразнено. За разумния човек това прозрение не беше изненадващо — но разумният човек не се поставяше в положение, в което да е принуден да забие камата си в ръката на друг човек.

Когато мина пред портала на семейната къща, тя неволно стегна юздите и нахлупи качулката още по-дълбоко над очите си. Хвърли бърз поглед към кулата и видя, че семейните знамена се вееха гордо на върха на къщата. Това беше потвърждение на нещо, което тя вече знаеше: Брайънстънови бяха в Лондон. Това беше голямо успокоение за нея. Ако бившите й роднини се бяха върнали във фамилното имение, тя нямаше да има възможност да проведе разследването си. Но сега между тях и Хай Уайкомб лежаха тридесет мили и тя можеше да се ослуша между арендаторите, без да се опасява от неочаквани препятствия.

Пен обиколи квартала и обърна коня, за да стигне от водната стълба на конския сал от другата страна. На един ъгъл спря коня си и се обърна към Темза. Движението по реката беше оживено, деца се ровеха в крайбрежната кал за змиорки, миди и охлюви. Салът тъкмо бе стигнал средата на реката, натоварен с коне и каруци. Не се чуваха викове.

Пен се огледа на всички страни и излезе от сянката на високия фронтон, под който бе застанала. Таверната беше точно там, където я бе запомнила: настрана от водната стълба, заобиколена от градина. От комина на сламения покрив се издигаше дим. Кепенците на прозорците бяха затворени.

Пен слезе от коня си пред градинската портичка и поведе Уилям към вратата на къщата. Месинговото чукче блестеше върху тежкото дъбово дърво. Пен почука и зачака. Щом стигна до целта, тя се почувства забележително спокойна. Възвърна си самообладанието и знаеше съвсем точно какво трябва да направи и как да го направи.

Отвори й малко момиче, което смучеше пръста си.

— Тук ли е мистрес Райдър?

— Мамо! — извика вместо отговор момичето и отново се ококори срещу посетителката. След секунди се появи мистрес Райдър.

— Върви да разбъркаш яденето, Ели — заповяда тя и енергично избута малката от вратата. Огледа изпитателно Пен и кимна. — Познах ви. Вие сте младата дама, която дойде с кавалера. Бяхте ранена.

— Точно така. Тук ли е кавалерът, мистрес?

— Още спи. Върна се на разсъмване и веднага си легна. Младият Седрик също спи.

Значи не беше тръгнал на разсъмване, за да изпълни обещанието си. Не, че беше очаквала нещо друго. Нали затова беше тук…

Пен мина покрай мистрес Райдър и влезе в антрето.

— Ще се кача горе — заяви спокойно тя. — Бихте ли казали на Седрик да се погрижи за коня ми? После пригответе на кавалера закуска и топла вода, за да направи тоалета си. Той ще замине за няколко дни.

Мистрес Райдър я зяпна смаяно. Погледът й остана прикован в камата, която Пен все още стискаше в ръка.

— Той не ми каза нищо за пътуване, мадам!

— Сигурно. Вероятно е бил много уморен. Но ще видите, че ще стане точно така, както казах. Моля да донесете закуската горе… сигурно знаете кои са любимите му ястия. — Тя се усмихна очарователно на кръчмарката и забърза по стълбата.

Помнеше къде е стаята на кавалера. Почука силно, отвори и влезе.

— Седрик… По дяволите, момче, не съм те викал! — прозвуча сърдит глас иззад завесите на леглото. Пен се приближи и ги разтвори със замах.

— Добро утро, Оуен!

Мъжът скочи, моментално събуден, изпълнен с подозрение.

— Пен? Какво правиш тук, по дяволите? — Погледът му падна върху камата и той присви очи. Тъмният му поглед се изостри. — Защо носиш нож?

— О, бях го забравила — отбеляза небрежно Пен. Толкова време беше държала ножа, че го чувстваше като продължение на ръката си. — На конския сал един се опита да ме нападне. Не исках да рискувам — обясни спокойно тя и остави камата на масичката до леглото.

Оуен отметна завивката и стана. Беше съвсем гол. Красив и силен. Миналата нощ в кръглата стая Пен не го бе видяла гол. Обзета от смущение, тя отмести поглед. На куката на вратата висете халат. Тя го откачи и му го подаде безмълвно.

Оуен я погледна втренчено и пое халата. Искаше да види, че тя съжалява за рязкото си оттегляне след любовния акт. Че тази сутрин е дошла така неочаквано в стаята му, за да уреди нещата между тях. Кръвта му закипя. Погледна я отново и повярва, че е разгадал реакцията й. В приказните й очи светна същата светлина както когато лежеше под него…

Той се усмихна самодоволно и се уви в халата.

— Каква изненада, скъпа… но безкрайно приятна!

— Не е това, което си мислиш. — Когато той посегна към нея, Пен се отдръпна рязко, отиде до огъня и разбърка енергично жарта.

Оуен моментално изтрезня. В сърцето му нахлу гняв, последван от пламтящо разочарование. Днес дистанцията беше непреодолима и студена като снощи. Какво тогава търсеше тук?

Погледът му отново падна върху малката кама. Едва сега забеляза ръждивите петна по острието и потръпна от ужас.

— За какво си я използвала? — Той посегна към камата. Кръвта беше засъхнала, но още лепкава.

— Няма смисъл да носиш кама на колана си, ако не си готов да я използваш — изсъска Пен. — Сигурна съм, че и ти си на това мнение.

Защо се държи така студено? По дяволите! Няма да й прости.

— Разбира се — кимна сухо той и добави поучително — След употреба оръжието задължително се почиства. Иначе острието става на петна. Ако си решила да си създадеш навик да убиваш хора, трябва да запомниш това.

Без да бърза, Оуен взе една кърпа от тоалетната масичка и грижливо избърса кръвта от острието. Прокара пръст по ръба и вдигна вежди.

— Е, поне е остра. — Върна й камата и попита делово: — Къде я носиш?

— В ръкава. — Пен прибра малката кама в ножницата й. — Но нямам намерение да превърна употребата й в навик. Честно казано, не я нося почти никога. Мама ни научи как да се защитаваме. Пипа ме помоли да я взема и се радвам, че я го слушах.

За няколко мига гласът й звучеше както преди. Поведението и настроението й постоянно се променяха и той все още не можеше да разбере какво се крие зад това изненадващо посещение.

Дали да продължи да я дразни?

— Моля те, Пен, просвети ме. — Тонът му беше недвусмислено ироничен. — Защо си се качила на конския сал с цялата онази паплач, която го използва? Само за да ме изтръгнеш от сладките обятия на съня ли? Не ми се вярва…

Пен нямаше намерение да му даде пряк отговор.

— Знам, че не си имал достатъчно време за сън, но се надявах да те заваря готов за тръгване.

— Аха… — Оуен започна да разбира и това никак не му хареса. — Значи си дошла да ме изпратиш до разклона за Хай Уайкомб? Да се убедиш, че наистина ще тръгна?

— Почти отгатна — отвърна Пен колебливо. — Дойдох, за да те придружа дотам.

Оуен загуби ума и дума. Пен го дразнеше, възбуждаше, забавляваше и объркваше — но до вчера никога не го беше разгневявала. Сега видя спокойното й, решително изражение и проумя, че тя не му оставяше свободно пространство за действие. Щеше да го принуди да направи онова, което искаше. Както тя го искаше.

Да, двамата бяха сключили споразумение, но той не очакваше, че тя ще го впрегне като вол в плуга и ще го подкарва с остена.

— Нека първо да изясним нещо — започна бавно той. — Прав ли съм в предположението си, че ти се съмняваш дали ще изпълня задълженията си?

Пен не допусна да бъде измамена от тона му. Съзнавайки, че го е обидила, тя побърза да обясни:

— Не е това, Оуен, наистина не. Смятам, че трябва да бъда там — това е причината. За мен това е въпрос на живот и смърт, докато за теб е само част от договора ни. Нужна ми е твоята помощ, но осъзнах, че трябва и аз да поема своята част.

— Как ще оставиш принцесата сама толкова дълго време? — Още преди да изрече подигравателния въпрос, той разбра, че Пен е уредила всички подробности.

— Вече се погрижих за това — отвърна небрежно тя.

Чукане на вратата прекъсна разговора им. Оуен се обърна рязко и отвори без следа от обичайната си овладяност. На прага застана Седрик с кана гореща вода и леген.

— Отведох коня на милейди в обора. Тя каза, че ще пътуваме в провинцията, сър. — Погледът му се плъзна покрай Оуен към Пен, която се взираше в огъня.

— Остави водата, Седрик, и веднага приготви конете. Веднага, чуваш ли! — изсъска Оуен.

— И коня на милейди ли?

— Да, и коня на милейди! Лейди Брайънстън се връща в Гринуич Палас. Джон Райдър ще я придружи. Кажи му веднага да оседлае коня си.

— Да, сър. — Седрик остави каната и легена и хвърли заинтересован поглед към Пен. Кратките указания на господаря му бяха знак, че Оуен Д’Арси беше опасно близо до изблик на гняв, и Седрик съвсем логично предположи, че причина за това е дамата.

— Не — каза Пен веднага щом вратата се затвори зад момчето. — Аз тръгвам с теб, Оуен.

— Не ставай смешна! — Той изсипа горещата вода в легена. — Това е напълно излишно. Мога и сам да се справя с твоя случай. Ще се върнеш в Гринуич. Синът на мистрес Райдър ще ти осигури достатъчна защита на конския сал.

— Не. — Пен остана напълно спокойна. — Никой друг не може да го направи за мен. Нужен ми е спътник като теб и…

— Тя се поколеба и продължи предпазливо: — Нужен ми е и професионалният ти опит. Аз ти помогнах, сега трябва ти да ми помогнеш.

Оуен потопи една кърпа в горещата вода и я сложи върху лицето си. Тонът й не допускаше компромиси и това го вбесяваше, но все пак намери сили да направи методично както винаги утринния си тоалет. Сложи кърпата на шията си и започна да точи бръснача на кожения ремък.

За свое разочарование, Пен забеляза, че интимността на действията му я безпокои — интимност, която се задълбочи, когато той започна да се бръсне. Филип носеше брада, по-точно красива триъгълна брадичка, която подхождаше на лицето му. Тя се опита да задържи образа на Филип, да си припомни дните, когато го гледаше да се бръсне, и бавно си възвърна самообладанието. Правеше това за него. За общото им дете.

Пен свали наметката си и седна на столчето пред камината. Същото, на което беше седяла, когато Оуен превърза раната й.

Спомените идваха и си отиваха. Тя чакаше спокойно. Оуен беше гневен, но това нямаше нищо общо с нейната мисия. То дори й помагаше да увеличи дистанцията помежду им, а тя се нуждаеше отчаяно от тази дистанция, за да се концентрира изцяло върху целта си. Отговорите бяха съвсем близо — сега само това имаше значение.

Оуен хвърли халата и посегна към панталона си. Пен се взираше упорито в огъня и си заповядваше да мисли за всичко друго, само не и за Оуен Д’Арси и голотата му.

Кавалерът я погледна крадешком отстрани и гневът му отслабна. Виждаше реакцията й така ясно, сякаш беше написана на лицето й. Всяко мускулче на изпънатия й гръб му показваше, че тя се бори да не забелязва близостта му. Естествено, тя не беше дообмислила ситуацията докрай. Изобщо не се беше сетила, че й предстои да чака в спалнята на мъж, зает с утринния си тоалет.

Устните му се разтегнаха в колеблива усмивка. Въпреки съобразителността си неговата Пен не бе предвидила всички подробности.

Докато закопчаваше ризата си, той размишляваше усилено. Нямаше нищо лошо тя да го придружи, поне на първия етап от пътуването. Естествено, няма да й позволи да го придружи при разследванията му в имението на Брайънстънови, защото тамошните хора ще я познаят и няма да й отговорят искрено. Но дотогава нямаше нищо против компанията й.

След няколко дни постоянна близост сигурно щеше да бъде в състояние да преодолее съпротивата й и отново да я прелъсти.

Онова, което възнамеряваше този път, нямаше нищо общо с френската тайна дипломация.

— Е, щом непременно държиш да тръгнеш с мен, ще се съглася — изрече небрежно той и седна, за да обуе ботушите си.

Изненадана от тези внезапна капитулация, Пен се обърна рязко.

— Какво те накара да промениш мнението си? — попита подозрително тя.

Оуен поклати глава.

— По дяволите, Пен! Днес никой не може да ти угоди! Първо ми заявяваш, че тръгваш с мен все едно искам ли или не. А когато се съгласявам, поставяш под въпрос основанията ми.

— Значи не си обиден? — попита Пен. — Или поне вече не?

Оуен отново вдигна рамене.

— Както правилно отбеляза, това е твоя мисия. Имаш право да участваш.

— Благодаря ти — пошепна Пен. Вече нямаше в какво да го укорява.

Оуен й кимна кратко и в стаята се възцари мълчание. Той се облече и погълна безмълвно вкусната закуска, която му поднесе мистрес Райдър По някое време посочи подканващо стола насреща си, но Пен поклати глава. Гореше от нетърпение да тръгнат по-скоро. Разполагаше само с четири дни. Ден и половина нататък, още толкова обратно. Твърде малко време, за да мисли за варени яйца и бъбречета.

Тя остана на столчето, загледана в огъня, като през цялото време се питаше защо Оуен така внезапно бе престанал да възразява. Когато узна за намерението й, побесня от гняв. Какво бе предизвикало тази промяна в настроението му? Загриза я неясно подозрение, но не знаеше как да подхване темата. Може би беше по-добре да остави на него. Не искаше да чуе рязък отказ. Но ако не кажеше нищо, той щеше да изтълкува мълчанието й като съгласие. А това не беше истина, в никакъв случай!

Оуен привърши закуската и събра вещите си. Една риза, бельо за смяна, бръснач и чифт ботуши се побраха в малка кожена чанта.

Пен обърна гръб на камината и проследи с любопитство приготовленията му. Ако се съсредоточеше върху тези рутинни дейности, сигурно нямаше да усеща толкова силно присъствието му.

Оуен извади от скрина кожена папка и я пъхна в чантата. Пен се учуди: нима възнамеряваше да пише писма по време на пътуването им? Но не посмя да го попита.

Седрик се появи с вестта, че конете са оседлани и чакат.

— Дадох на коня на милейди малко овес. Изглежда ужасно нервен.

— Когато се озове на чуждо място, винаги е нервен — усмихна се Пен. — Благодаря ти за старанието, Седрик.

Момчето се изчерви.

— За мен е удоволствие, милейди.

— Трябва да вземем една птица, Седрик — каза Оуен и закопча късата си наметка. — Ти ще носиш кафеза. Завържи чантата ми за седлото. Ще слезем след една минута.

— Разбира се, сър! — Седрик грабна чантата и хукна навън. Сега вече любопитството на Пен победи и тя прекъсна упоритото си мълчание.

— Каква птица?

— Пощенски гълъб — обясни Оуен. — Може би не ми вярваш, но аз имам работа, която засяга не само твоите интереси.

— Така ли? — промърмори тя. Вече й беше ясно защо е взел кожената папка. — Вероятно пишеш доклади, предава й сведения и тем подобни?

— Точно така.

Оуен се надяваше да я извади от равновесие с намека, че се е появила не навреме, но не постигна никакъв успех.

— Много хубаво, че носиш със себе си всичко необходимо — отбеляза разумно Пен. — Ще стигнем в Хай Уайкомб едва утре, значи довечера можеш да се посветиш на задълженията си.

Тя се поколеба, но взе решение да продължи. Можеше само да се надява, че гласът й не трепери.

— Сигурно ще се радваш на свободната вечер… Ще напишеш доклада си, все едно къде ще отседнем… за нощувка. Аз няма да ти правя компания.

Това би трябвало да е достатъчно.

Оуен нахлузи ръкавиците си и черните му очи светнаха развеселено.

— Така ли? — промърмори той, обърна се и излезе пръв от стаята.

Пен се уви в наметката си и го последва надолу по тясната стълба. Чувстваше се объркана. Разговорът не бе минал според плановете й. Вероятно трябваше да му каже направо, че нейните планове не се покриват с неговите и че той не бива да храни напразни надежди.

Мистрес Райдър чу стъпките им по стълбата и излезе забързано от кухнята.

— Значи заминавате за няколко дни, сър?

— Да. Ще се върна много скоро.

— Аха. Седрик вече спомена за това. Нашият Джон е готов да придружи дамата. Пен дари кръчмарката със сияйна усмивка.

— Няма да се наложи, мистрес. Аз тръгвам с кавалера.

Жената я погледна смаяно.

— Но кавалерът каза…

— Заблудил съм се, мистрес Райдър — прекъсна я решително Оуен. — Отначало не можех да разбера правилно ситуацията.

Пред портичката стоеше млад мъж и държеше Уилям за юздата. Кротка кобила с широк гръб пощипваше от сухата зимна трева покрай оградата. Седрик върза чантата на Оуен на седлото на великолепен вран жребец. Кафез с пощенски гълъб бе оставен на земята до дребното конче на пажа.

Пен се запъти към коня си.

— Много ви благодаря, мастър Райдър, но няма да имам нужда от услугите ви. Вече обясних на майка ви. Но бъдете така добър да ми помогнете да възседна коня си.

— Остави, Джон, аз отговарям за дамата — намеси се Оуен, още по-весел отпреди. — Хайде, лейди Брайънстън! — Той я хвана през кръста и я вдигна с един замах на седлото.

Пен едва не извика. Подобно отношение беше допустимо само за женени хора! Но всичко стана толкова бързо, че беше по-добре да си замълчи. Тя намести десния си крак над рога на дамското седло и разпростря полите си. Уилям изцвили и замята глава.

Кавалерът смръщи чело.

— Поведението на този кон не ми харесва. Не можа ли да вземеш по-добър?

— Той е най-бърз — защити го Пен. — Сметнах, че най-важното е бързината…

— Прекаленото бързане води до забавяне — отбеляза Оуен и отново се намръщи. — Това е стара мъдрост, която многократно се е потвърждавала.

— Уилям е много добро животно — побърза Пен да оправдае любимеца си и посегна към юздите. — Няма да ви бавим, кавалере. Обещавам ви.

— Никога не забравяй, че тръгваш по свое желание — отвърна сухо той. — И че носиш отговорност за коня си.

Без да се бави, Оуен възседна врания жребец и пое по тясната уличка. Седрик застана до него, а Пен беше принудена да язди зад тях.