Джейн Арчър
Непокорна страст (24)

Двадесет и втора глава

Александра продължи да язди, отдалечавайки се от хасиендата сякаш искаше да избяга от гнева, от болката, от разочарованието. Забави ход, чак когато мустангът започна да се изморява.

Слънцето клонеше към залез и времето започна да захладнява. Вятърът шибаше лицето й. Александра отметна шапката си назад, така че само коженото ремъче я придържаше на шията й. Почувства се ободрена от вятъра в косите си и силния мустанг под нея.

Откри, че е започнала да се чувства част от Тексас през седмиците, които бе живяла тук. Въпреки гнева й към Джейк, все още обичаше „Бар Джей“ и живота в ранчото. Почти не искаше да си тръгва, но се налагаше, независимо от болката в сърцето й. Джейк вече не я искаше, така че трябваше да изгради нов живот за себе си и за детето някъде другаде.

Изведнъж конят изпръхтя изплашено. Александра разтревожено се огледа. Беше се научила да се съобразява с инстинктите на мустанга си. Недалеч от нея група мъже яздеше към стадото на „Бар Джей“. Може би бяха крадци на добитък? Дали я бяха видели? Спря коня си и започна да наблюдава ездачите.

Не бяха я забелязали, понеже яздеха право напред, устремени към целта си. Видя ги, че завиват към стадото. Въпреки чувствата си към Джейк, не би могла да допусне нещо да се случи с ранчото и каубоите, след като можеше да помогне.

Обърна мустанга и леко дръпна юздите. Трябваше да предупреди Джейк и Ламар. Конят й сякаш разбра нетърпението й и скоро се носеше в галон обратно към хасиендата. Александра се държеше здраво и пришпорваше коня, без да обръща внимание на храстите и трънаците, които разкъсваха дрехите й.

Най-сетне хасиендата се показа. Дръпна рязко юздите на потъналото в пяна от препускането животно, което дишаше тежко. Нейното дишане също беше накъсано. Косата й се спускаше като вълна от златен огън, запален от последните слънчеви лъчи. Дрехите й бяха изпокъсани, а тялото й — надрано от храстите.

Преди да скочи от коня, Джейк вече беше до нея, за да й помогне.

— Джейк! Крадци! Една група мъже язди към стадото. Не са много далеч. Видях…

— По дяволите! Сигурна ли си, Алекс?

Александра кимна утвърдително и едва тогава видя оседланите коне пред хасиендата. Няколко каубои заедно с Ламар стояха наблизо със смръщени лица.

— Сигурна съм, но какво става тук?

Джейк се ухили глуповато.

— Щяхме да тръгваме да те търсим. Казах на Ламар, че ще изчакаме, докато слънцето залезе и ако дотогава не си се върнала…

— Джейк, мога сама да се грижа за себе си. Винаги съм се справяла сама — хладно го прекъсна Александра, след което се обърна към Ламар. — Какво трябва да направим?

Ламар беше дал знак на каубоите в мига, в който му за новината. Вече бяха готови да изпълнят заповедите му.

— Джейк? — намеси се Ламар, нетърпелив да предприеме нещо.

— Трябва да ги отблъснем. Ако подгонят стадото сме загубени. Ламар, предупреди каубоите, които са на пост. Кажи им да са готови, в случай че не успеем да спрем крадците. Ще взема тези мъже и ще се опитам да ги спра. Вземи Александра с теб. Не искам да я оставям сама.

— Не! Искам и аз да участвам. Мога да стрелям — заинати се Александра, която не искаше да я пренебрегват.

— Проклятие, Алекс. Върви с Ламар. Няма да те взема с мен.

— Не, идвам с теб — каза тя и отново възседна мустанга си.

Джейк я погледна втренчено, но нямаше време за спорове.

След няколко минути приближиха стадото. Всички спряха конете си. Животните изглежда чувстваха надвисналата опасност, тъй като пръхтяха изплашени. Александра се стремеше да се придържа към Джейк. „Тези мъже няма да се измъкнат лесно, ако решат да си играят с нервите на Джейк“ — помисли си тя, наблюдавайки суровия му, строг профил.

Погледът й се върна към крадците на добитък, които се приближаваха. Препуснаха в галоп, щом видяха, че Джейк ги очаква. Когато наближиха, Александра веднага разпозна водача им — Пекос. Искаше да си отмъсти? Или го правеше от омраза? Бандитите спряха конете си на няколко фута от каубоите на Джейк. Пекос бавно се приближи с мустанга си.

— Gringo, да не си дошъл да ни поздравиш?

— Какво правиш в „Бар Джей“, Пекос? Мисля, ме ти казах да стоиш надалеч.

— Останаха някои неуредени въпроси между нас — отвърна той, наблюдавайки нахално Александра.

— Няма какво да уреждаме.

— Така ли? Ха, това твоето стадо ли е? Много е хубаво. Готово е за път. Говедата са нервни, verdad^[1]? Искат да тръгват. Ако изведнъж се чуе някакъв звук или пък някой случайно гръмне насред стадото…

— Не ме заплашвай, Пекос — твърдо го прекъсна Джейк.

— Да те заплашвам? Аз? — невинно попита Пекос, като разтвори ръце с дланите нагоре.

— Взимай момчетата си, Пекос и веднага се махайте от земята на „Бар Джей“! Не се връщайте, защото следващия път няма да се измъкнете толкова лесно.

— С удоволствие. Дошли сме само за малката сеньорита. Ще я вземе за известно време, за да разчистим старите сметки. После ще я върнем, само че ще е малко употребявана — каза Пекос и се разсмя гърлено. Хората му се разсмяха с него, а гласовете им прозвучаха грубо и дрезгаво във вечерния въздух.

Александра седеше спокойно на седлото си, а лицето й не показваше нищо. Не трябваше да показва страх, независимо какво щеше да се случи с нея или какво щеше да направи Джейк. Беше преживяла доста премеждия. Щеше да преживее и тази нощ.

— Започваш да ме ядосваш, Пекос — каза провлечено Джейк и плъзна ръка към револвера си.

— Така ли? Не мога да те разбера, gringo. Просто дойдох за тази жена — отвърна Пекос и ръката му също се насочи към оръжието му.

— Тази жена е моя, Пекос.

— Аха, значи искаш да се биеш, hombre?

Изведнъж светът сякаш избухна в един ад от стрелящи оръжия, ругаещи мъже и скачащи коне. Александра чу вика на Джейк:

— Бягай при Ламар, Алекс! Предупреди останалите.

Александра обърна коня си. Край нея ездачите падаха от мустангите си, само за да се включат пеша в боя, тъй като двете групи се бяха смесили в една задъхана, бореща се отчаяна маса. Не можеше да различи Джейк, нито да разбере колко са убитите и ранените. Пришпори коня си. Трябваше час по-скоро да се отдалечи от мястото на сражението, да отиде до неспокойното стадо и да предупреди останалите.

Препусна в галон до кухненския фургон и спря рязко мустанга пред него.

Куки изскочи с пушка в ръце.

— Господи, мис Александра, помислих, че идва някой от бандитите. За малко да ви застрелям.

— Куки, къде е Ламар?

— При стадото.

— Трябва да предупредя другите. Крадците са Пекос и бандитите му. Бият се с Джейк и каубоите. Не знам какво… О-о, не! Виж! Плевните горят. О, Куки!

Тъмната нощ внезапно се озари от ярката светлина на пожара, горящ близо до хасиендата. Александра почувства как гневът се надига в гърдите й. Значи Пекос беше довел две групи — една за хасиендата и една за стадото.

— Какво ще правим, Куки?

— Вижте, мис, Джейк ще се погрижи за онези бандити. Вие ще предупредите Ламар, а аз ще дойда с вас. След това ще видим какво може да се направи за хасиендата, ако вече не е твърде късно.

Александра и Куки разказаха на Ламар какво ставаше. После се отправиха към хасиендата. Не посмяха да се приближат много. Куки провери пистолета на хълбока си, след това измъкна пушката от кобура на седлото си. Кимна на Александра и двамата хукнаха към хасиендата, като се снишаваха. Плевнята, оборът и пристройките вече горяха, но Александра с облекчение видя, че хасиендата все още е невредима. Притичаха съвсем близо до хасиендата. Отвътре се носеха силни гласове. Александра понечи да хукне натам, твърдо решена да спре бандитите, но Куки я хвана за ръката и грубо я дръпна в сянката.

— Не можете просто така да влезете вътре, мис Александра — прошепна той на ухото й. — Ще ви застрелят. Вижте, отпред са завързани само три мустанга, значи бандитите вероятно са само трима. Изкарали са и каруцата. Хващам се на бас, че са искали да откарат плячката с нея. Не смятат, че ги грози някаква опасност. Сега просто трябва да ги причакаме. Не можем да се втурнем вътре. Можете ли да стреляте?

— Да — прошепна Александра и взе пушката в ръка.

— Добре. Аз ще пазя предната врата. Вие ще следите вратата на кухнята. Щом излязат, ще ги пипнем.

Александра притича зад хасиендата, след като се убеди, че Куки е заел позиция зад каруцата, близо до предната врата. Около вратата на кухнята нямаше друго прикритие, освен старият кладенец. Александра се сви зад него, подпря пушката на кладенеца и се прицели в кухненската врата.

Изведнъж чу острото щракване на петле на пушка. Звукът се разнесе съвсем близо до лявото й ухо. Съвсем близо! Студеното стоманено дуло на пушката докосна бузата й.

— Не трябва да си играеш с оръжието, chica — чу се нечий силен глас. — Някой ден може да се нараниш лошо. А сега би ли хвърлила пушката в кладенеца, ако обичаш? — гласът изгуби веселите си нотки и стана суров и заплашителен — Веднага!

Александра нямаше друг избор. Бавно повдигна пушката, докато се прекатури в кладенеца. Чу се дрънченето й в стените на кладенеца, последвано от цопване във вода.

— Благодаря, сеньорита. А сега стани и тръгни бавно пред мен към вратата на кухнята — заповяда бандитът. Александра се подчини. Щом стигнаха до вратата, мъжът почука тихо на прозореца. След миг друг ухилен мексиканец отвори вратата.

Дръпна Александра вътре и прекара грубите си длани нагоре-надолу по ръцете й. Тя се опита да се изскубне, но бандитът само я стисна по-здраво и я повлече към голямата стая. Там имаше още един мексиканец. Приближи се бавно към нея, докато единият от бандитите държеше пушката си насочена към нея, а другият я притискаше към себе си. Ръцете му я галеха по раменете, разголени от изрязаната блуза.

Александра не искаше да показва признаци на страх. Погледна смело бандита, който стоеше пред нея. Усещаше миризмата на тялото му — воня, наслоена от многото седмици без сапун и вода. Бандитът се ухили, свали широкото си сомбреро, разкривайки черната си, мазна коса.

Черните му, блестящи като въглени очи, похотливо огледаха тялото й.

— Радваме се, че се присъединихте към нас, сеньорита. А сега, бихте ли извикали на вашия приятел отвън да хвърли оръжието си и да се присъедини към малката ни компания?

— Никога! — Александра сви юмруци.

— О! Значи искате да го видите как умира?

Зави и се свят. Но какъв друг избор имаше? Извика на Куки, който неохотно хвърли револвера си и влезе вътре с вдигнати ръце.

— А сега, muchachos^[2], ще се позабавляваме — каза водачът на хората си и се ухили на Александра. — Толкова много неприятности, chica, за да те отведем при Пекос. Не мислиш ли, че трябва да получим награда?

— Не! Вие сте луди. А скоро ще бъдете мъртви. Джейк и Ламар идват насам.

— Едва ли, хубава gringa. Тази нощ Пекос ще им осигури малко работа.

— Грешите… — започна Александра, но изпищя от болка, понеже бандитът, който я държеше, неочаквано я ощипа по гърдата. Александра яростно го ритна по пищяла. Бандитът изпусна ръцете й. Тя се обърна към него и го заудря с юмруци.

Водачът им изруга, сграбчи я и жестоко я удари два пъти през лицето. Силните удари бързо я укротиха. От ъгълчето на устата й потече струйка кръв. След това бандитът я повлече към кухненската маса. Заповяда на хората си да завържат Куки. Те го направиха, като го оставиха така, че да може да гледа какво става.

Главатарят запрати с широк замах приборите на пода и хвърли Александра върху масата. Тя се замята, опитвайки се да се освободи, но другите двама бандити се втурнаха да му помагат. Единият хвана ръцете й и ги вдигна над главата й. Другият я хвана за глезените и ги притисна към масата, така че краката й да са разтворени. Александра изпищя и се замята отчаяно върху твърдите дъски. Бандитите просто се ухилиха, показвайки почернелите си от тютюна зъби. Александра потръпна от отвращение и отново започна да вика за помощ.

Главатарят отново я удари. Кръвта потече още по-силно от разранените й устни. Почувства соления вкус на кръвта, която течеше в устата й. Спря да пищи, тъй като гърлото я заболя от виковете. Отново се опита да се измъкне от ръцете, които я държаха, но сега усилията й бяха по-слаби.

Водачът на бандитите се качи на масата, подканян от приятелите си. Измъкна големия си нож и разряза блузата й. Белите й гърди изскочиха, а лампата примамливо освети розовите им зърна. Бандитът сграбчи гърдите й с мръсните си ръце и силно ги стисна. Александра се замята от болка и отвращение. Мъжът се разсмя жестоко и се намести между разтворените й крака. Отново замахна с ножа и разряза полата й от подгъва до кръста. Разкъса плата и коленичи между бедрата й. Двамата бандитите я притискаха към масата, за да не може да избяга.

Изведнъж се чу студения, смъртоносен глас на Джейк.

— Вече си мъртъв, hombre!

Всичко стана много бързо. Главатарят скочи от Александра и посегна за пистолета си, докато другите двама бандити я пуснаха и хукнаха към кухнята. Последва изстрел от пушка и главатарят се строполи върху Александра. Топлата му кръв потече по разголеното й тяло. Александра го погледна ужасено. Джейк и Ламар се втурнаха след другите двама. Отвън се чуваше силен шум — изстрели, цвилене на коне, последвани от тропота на бързо отдалечаващи се копита.

Александра бутна мъртвия бандит на пода, седна и придърпа, доколкото можеше дрехите върху себе си.

Джейк и Ламар побързаха да се върнат при нея. Ламар извлече мъртвия бандит навън. Джейк остана при Александра. Притисна я към себе си, след което последва Ламар, за да довършат започнатото.

Когато се върнаха, Александра се беше увила с едно индианско одеяло и се опитваше да развърже усмихващия се Куки. Цялата беше в кръв, нарязана, издрана, а косата й беше сплъстена, но не обръщаше никакво внимание на раните си, а продължаваше да се бори с възлите.

Джейк се приближи към нея. Лицето му беше сурово, безмилостно. Той също беше мръсен и с изпокъсани дрехи, а от една рана на лицето му течеше кръв. Застана до Александра. Искаше да я утеши по някакъв начин, но не знаеше как.

Ламар се приближи бързо, избута Александра настрана и започна да развързва Куки. Джейк докосна ръката й, хвана я и я притегли към себе си. Очите му я гледаха с мек, загрижен поглед.

Александра вдигна глава към него и го отблъсна.

На лицето на изненадания Джейк се изписа въпросително изражение.

— Александра? Всичко свърши. Бандитите си отидоха.

— Радвам се — студено каза тя и се отдалечи от него.

Джейк остана неподвижен, с увиснали покрай тялото си ръце и недоумяващо и смутено лице.

— Остави избягалите на мира, Джейк. Те не ме нараниха.

— Не са, но…

— Дойде навреме.

— Страхувах се, че ще бъде твърде късно, Александра — каза Ламар с безпокойство в гласа.

— Сега всичко е наред. А стадото?

— Спряхме бандитите. Доста се приближиха, но убихме няколко и останалите побягнаха. След такъв пердах няма да се върнат скоро — сухо рече той.

— Добре — усмихна се тя на Ламар и Куки. — Сигурно има ранени каубои. Доведете ги тук, за да се погрижа за тях. Куки ще ми помогне.

— Можете да разчитате на мен, мис Александра. Облечете се, а аз ще започна работа в кухнята — каза той, стана и се отдалечи.

Александра се обърна към Джейк.

— Най-добре да започна с теб.

— Първо се погрижи за себе си, Алекс — Джейк я погледна загрижено. — И ти имаш нужда от помощ.

— Предполагам, че си прав — съгласи се неохотно тя. — Има ли нещо подходящо, което да използваме за бинтове.

— Чаршафите ще свършат работа — намеси се Ламар. — Аз ще се върна при момчетата и ще ги изпращам тук на смени.

Напрежението между Джейк и Александра беше очевидно и Ламар се зачуди какво ставаше. Очакваше да се хвърли в обятията на Джейк, след като я спаси. Вместо това тя изглеждаше необичайно сдържана.

— Идвам с теб — каза Джейк. — Ще ти помогна, докато останалите идват дотук.

Александра се обърна. Почувства как се напряга, сякаш тялото й беше стегнато на възли. Бързо отиде в тяхната спалня и почисти кръвта и мръсотията от тялото си. Порязванията и драскотините пареха, но не бяха дълбоки и щяха да заздравеят бързо. Облече костюма си за езда, доволна, че напълно прикрива раните й. След това обу ботушите си. Макар нощта да беше топла, усети, че я втриса. Чувстваше се удобно в плътните дрехи. Започна да разресва косата си, опитвайки се да разреши сплъстените кичури и да изчисти боклуците. Никаква надежда. Накрая я сплете и я преметна през рамото си. Нямаше време да се безпокои за косата си. Наплиска лицето си над легена с вода, но това не помогна много на подпухналите й устни. Хвърли един последен поглед в огледалото, въздъхна и побърза да излезе от стаята.

Бързо извади чаршафите и започна да ги разкъсва на ленти. Когато приключи, отиде в кухнята при Куки. Беше стоплил вода в една тенджера, а в друга приготвяше яхния. Освен това беше сложил да се вари кафе и беше извадил бутилка текила.

— Изглеждате малко по-добре, мис Александра — усмихна й се той. — Каубоите сигурно ще пристигнат всеки момент. Извинявайте, че не мога да ви помогна.

Александра го потупа по ръката.

— Някой не би могъл да направи повече, Куки. Всичко завърши добре. Остава само да се погрижим за каубоите, за да могат да тръгнат със стадото.

Пристигна първата смяна каубои. Отначало показваха раните си с неохота, но след това проявиха по-голямо желание, щом видяха вниманието, което обръщаше мис Александра на всяка драскотина. Според тях никога не се бяха сражавали толкова добре, или толкова тежко и никога не бяха получавали такива лоши рани. Засипаха я с истории за тяхната смелост. Никога не бяха се радвали толкова много на резултатите от някоя битка. Скоро бяха превързани, нахранени и напоени с кафе и текила. Бяха готови за нови битки.

Призори Александра и Куки седнаха да починат и да хапнат. Умората от изминала нощ им личеше, но и двамата бяха щастливи, тъй като бяха помогнали да се спаси „Бар Джей“. Чуха тропот на копита и след миг влязоха Джейк и Ламар. Изглеждаха изтощени.

Джейк влезе с шапка в ръка и се усмихна колебливо на Александра. Мислено се изруга, че се държи като ученик на първа среща. Имаше нещо нередно с Александра, но не можеше да разбере какво. Искаше му се да се разделят като приятели. Допадна му куража й. Беше помогнала да спасят ранчото през нощта, рискувайки дори живота си. Разбира се, донякъде самата тя беше причина за нападението. Знаеше, че ще се почувства по-добре, щом Александра напусне живота му. Би трябвало да очаква с удоволствие раздялата им в Сан Антонио. Но не се радваше. Не искаше да се разделя с нея.

Премести поглед от Александра към Куки.

— Стадото е окей — заяви той. — Утре, щом се зазори, тръгваме към Сан Антонио.

— Много добре — усмихна се Куки. — Ще се приготвя. След като се нахраните се връщам в лагера. Момчетата скоро ще огладнеят отново.

— Дай да те превържа, Джейк — изправи се Александра.

Започна от лицето му. Опита се да не обръща внимание нито на суровите му черти, които й бяха станали толкова познати, нито на поникналата му руса брада. За щастие порязването не беше дълбоко и нямаше да остане белег, каза си тя, след което насочи мислите си към бъдещето. Никога нямаше да го види оздравял.

— Свали си ризата — меко каза тя, като се опитваше да успокои сърцето си, което изведнъж затупка по-бързо. Докосна загорялата му от слънцето кожа, опитвайки се почисти засъхналата кръв от раните. Дъхът на Джейк секна, мускулите му се стегнаха. Александра почувства, че го боли. Превърза раните с парче бял плат, за да ги предпази от замърсяване.

— Това е най-доброто, което мога да направя за теб. Ще се оправиш.

Преди да успее да се отдръпне, Джейк сложи голямата си, силна ръка на рамото й.

— Благодаря ти, Алекс. Снощи доказа, че си истинска тексаска.

Александра се измъкна от ръката му и се изправи.

— Аз съм от Ню Йорк и бих направила същото за всеки, който се нуждае от помощ — рязко каза тя, обърна се и излезе от стаята, за да не му позволи да види сълзите, които се бяха събрали в очите й.

Без значение какво щеше да й струва, никога нямаше да му позволи да види каква силна болка й причиняваше. Но гордостта беше студено и самотно чувство, за разлика от страстта. И любовта.