Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender Torment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 43гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Арчър. Непокорна страст

ИК „Бард“

История

  1. —Добавяне

ЧАСТ ВТОРА
В СТРАНАТА НА ПАМУКА

Девета глава

Александра кръстосваше капитанската каюта на „Летящия Джей“. Намираха се в пристанището на Ню Орлиънс, но на практика беше пленница на Джейк. Макар да бяха прекарали заедно само няколко дни, след като напуснаха Бахамските острови, Джейк беше решил да я задържи при себе си. Не искаше дори да изслуша молбите й, че трябва да остане в Ню Орлиънс, че има някаква работа в града. Джейк отиваше в Тексас и беше решил на всяка цена да я вземе със себе си.

След като се качиха на кораба Джейк бързо бе установил отношенията между тях. Когато не беше на палубата, за да командва кораба, както за щастие беше през повечето време, той стоеше с нея в каютата и я учеше на изкуството на любовта. Съпротивляваше му се, тъй като не искаше да се остави в ръцете на един мъж, който я третираше като първокласна проститутка. Никога не се предаваше без борба, но все пак той беше толкова силен, а освен това в неговите ръце тялото й обикновено някак си не я слушаше. Изпадаше в ярост от факта, че отговоря на желанията му. Въпреки това, когато той дойдеше при нея, тялото й тръпнеше от нетърпение да се слее с неговото, докато накрая не се отпуснеше изтощена и задоволена в ръцете му.

Не успяваше да сложи ред в хаоса от чувства и усещания. Досега не беше изпитвала към никой мъж това, което сякаш я притегляше към Джейк. Той я обиждаше с желанията си, с неговата увереност, че тя ще се радва да остане с него и че ще направи всичко, за да бъде с него. Е, той грешеше. Тя принадлежеше само на себе си. Беше господар на живота си. И нямаше да позволи да се превърне в пленница на странната власт, която той имаше над тялото й. Щеше да избяга от него. Трябваше да избяга от него!

Освен това, не бе забравила обещанието, дадено на Олаф. Беше твърдо решена да го спази. Беше в Ню Орлиънс. Беше изминала дълъг път и беше преминала през толкова премеждия, за да се добере дотук. Нямаше да позволи да бъде отведена в някакво варварско място като Тексас от един мъж, когото не харесваше, а още по-малко желаеше. Не, трябваше да избяга от кораба на Джейк и да изчезне от неговия живот.

Първият й проблем бяха дрехите. Единственото, което имаше, беше роклята, която носеше на Бахамите и никакво бельо. Беше смущаващо, но просто нямаше нищо друго, освен яркия шал, който откри в сандъка на Джейк. Той поне можеше да прикрие корсета й, който беше твърде дълбоко изрязан и почти откриваше гърдите й до половината, за да се разхожда с него посред бял ден.

Нямаше пари. Не можеше да рискува да се свърже с банката си в Ню Йорк, защото, веднага щом го стореше, Стен Луис щеше да разбере къде се намира. Налагаше се да намери начин незабелязано да напусне кораба и да потърси в Ню Орлиънс семейство Джермън. Беше решила да открие родствениците на Олаф. Вероятно те можеха да й помогнат. За съжаление в настоящия момент не беше в състояние да им окаже някаква помощ.

Джейк бе напуснал кораба рано тази сутрин. Беше й казал да не прави опити да слезе на брега, защото той така или иначе ще я открие. Суровите му сини очи я бяха погледнали заплашително и тя знаеше, че гневът му ще избухне, ако избяга, но това беше без значение. Решението й да избяга беше окончателно. Освен тава, беше й казал, ме заминава за няколко дни, че когато се върне, ще й донесе нови дрехи и ще я отведе на разходка в Ню Орлиънс. Дълбоко в себе си Александра бе убедена, че той сигурно е повярвал на подмятанията на капитан Съли, че е проститутка, която бяга в Ню Орлиънс. Иначе защо й трябваше да идва в този град? И щом е така, защо да не отиде с един мъж в Тексас? Глупак! Щеше да му покаже!

Всички моряци на борда на „Летящия Джей“ бяха в отпуска, освен Морли, който трябваше да се грижи за нея, без да нарушава строгата заповед на Джейк да я държи заключена в каютата. По време на пътуването от Бахамските острови до тук старият моряк бе винаги много любезен с нея и Александра се привърза към него. Чувстваше се малко виновна, че ще му създаде неприятности като избяга, но се налагаше да го стори. През целия ден очакваше с нетърпение Морли да й донесе вечерята. Той не можеше да го направи, без да отключи вратата и да влезе, а това щеше да й осигури най-добрата възможност за бягство. Тревожеше се само, че денят вече си отива. Предпочиташе да започне обиколката си в непознатия град, докато още е светло.

На вратата на каютата най-сетне се почака, нещо, което беше очаквала през целия ден. Тя беше изпълнена с решителност и очите й горяха сурови и блестящо зелени. Не трябваше да мисли нито за любезността на Морли, нито за гнева на Джейк, когато откриеше, че я няма. На всяка цена трябваше да избяга. Щом чукането се повтори, този път по-настойчиво, тя взе почти пълната бутилка уиски, която Джейк беше оставил на масата. Беше най-доброто оръжие, което успя да намери и сигурно щеше да свърши работа. Приближи се на пръсти до вратата, застана зад нея и стисна здраво бутилката.

Отново се почука — по-силно, по-настойчиво. Дочу се загриженият глас на Морли:

— Мис Александра? Мис Алекс? Донесох ви вечерята. Ходих до Ню Орлиънс и купих пресни плодове и зеленчуци. Ще се зарадвате на малко разнообразие в храната. Спите ли? Добре, аз само ще вляза и ще оставя подноса.

Ключът се превъртя. Александра се напрегна и вдигна бутилката. Морли отвори вратата. Щом пристъпи в каютата, тя стовари с всичка сила бутилката върху главата му. Тя се строши, съдържанието се разля върху моряка, а от силата на удара се разхвърчаха малки късчета стъкло. Коленете на Морли се подгънаха. Той рухна тежко на пода, а съдържанието на таблата се разпиля край него.

Александра бързо провери дали все още диша, след което грабна шала и одеялото от койката. Хвърли одеялото върху стария моряк, наметна шала върху раменете си и излезе от каютата, като затвори добре вратата след себе си.

Над Ню Орлиънс се спускаше тихата априлска нощ, когато Александра стъпи на кея, плътно загърната с яркия шал. Добре усещаше силната миризма на уискито, което беше намокрило роклята й. Макар че през деня времето беше топло, сега потръпна от хладния, влажен вечерен вятър, който проникна през дрехите й и развя кичурчето, което се беше измъкнало от прибраната й в плитка коса. Приглади роклята си и се огледа наоколо. Разбира се, не видя нищо познато. Не знаеше в коя посока да върви, понеже не знаеше нищо за Ню Орлиънс. Но знаеше, че бързо трябва да направи нещо. Решително напусна кея, насочвайки се към онази част на града, в която реши, че се намира центърът. Може би щеше да открие църква, в която да направи справка или поне щеше да открие място, където да прекара нощта в безопасност. Нямаше пари за хотел и определено не искаше да остава сама през нощта в града.

Потопи се в тесните улици на Ню Орлиънс. Тук беше по-тъмно, тъй като сградите преграждаха пътя на отслабващите лъчи на слънцето. Придърпа шала по-плътно до тялото си, сякаш искаше да се защити от странните, тъмни сенки наоколо. Несъзнателно се насочи към звука на човешки говор, още по-навътре в лабиринта от улици, по-близо към мястото, където се надяваше, че ще бъде в безопасност.

Но докато продължаваше бързо да крачи по зле осветените улици, завивайки първо по една, после по друга, все повече и повече се объркваше. Постепенно разбра, че наблизо няма църква. Продължи да бърза, а по пътя си се разминаваше все по-често с моряци, които й подвикваха. От тъмните входове на къщите някакви хора й махаха и я викаха да отиде при тях.

Здрачът се превърна в нощ, а уличните лампи разпръсваха бледата си светлина над хора и постройки. Александра разбра, че не се намира в най-добрата част на града. Ускори крачките си, усещайки как сърцето й се вледенява от страх, докато се луташе да намери път към някой по-благоприличен квартал на града. Изведнъж някакъв непознат я дръпна за шала и започна с тих глас да й предлага такива неща, за които тя не можеше и да предположи, че могат да се говорят на глас. Къде беше попаднала?

Най-накрая, задъхана от бясното бързане, тя спря и се огледа. Намираше се на тясна улица, с двуетажни и триетажни сгради от двете страни. От отворените им врати ехтеше силна, разюздана музика. Писклив женски смях и приглушени мъжки гласове се смесваха със звуците на пиано и цигулки и този неприятен шум изпълваше тясното пространство. Александра се загледа в грубите, недодялани хора край нея и разбра, че по някакъв начин се беше озовала в много лоша част на Ню Орлиънс.

Какво да направи? Докато размишляваше над проблема си, до нея се приближи мускулест моряк и грубо я дръпна към себе си. Александра се блъсна в широките му, твърди гърди.

— Къде ти е местенцето, скъпа? Ти си една малка палавница, нали? — шумно каза той, а ръцете му безсрамно се насочиха към бедрата й и я погалиха.

Александра извика и се опита да го удари. Но морякът просто хвана юмруците й и се разсмя.

— Да, ти наистина си с горещ темперамент. Точно такива дами обичам. Не се безпокой. Имам пари. Пристигнах в пристанището само преди няколко часа. Струва си човек да прекара времето с теб — каза той, а ръцете му продължиха да опипват тялото й, докато накрая стигнаха до закръглените й гърди, след което бързо се мушнаха под шала й, за да ги разучат по-добре.

— Охо! — простена той. — Ти си красавица, истинска красавица.

Докато Александра се мъчеше да се освободи, морякът я притегли към себе си. Едната му ръка я държеше за кръста, докато другата мачкаше гърдите й, опитвайки се да достигне до голата й плът.

— Пусни ме! — остро извика тя, без да може да повярва, че този мъж я насилваше насред улицата.

— Значи искаш да си играем, така ли? Съгласен съм. Та къде каза, че ти е местенцето?

— Нямам никакво място, ти… ти, боклук такъв!

— Така ли? Като те види човек, би си помислил, че имаш своя собствена стая. Е, заради теб няма да се откажа да го направим и върху килимче. Къде е то? Тук ли ще го постелем или ще отидем на някоя по-тиха алея?

— Не! — извика тя и с отчаян тласък се измъкна от прегръдката му. Втурна се надолу по улицата. Дългата й рокля я спъваше, така че я повдигна до коленете си докато бягаше. Блъскаше се в хората, нечии похотливи, готови да се вкопчат във всяка жена, ръце се опитваха да я задържат, докато накрая тя се спъна в някакъв пияница, проснат насред улицата. Надигна се, като в отчаянието си не обърна внимание на ожулените си длани и отново побягна. Едва дишаше, с накъсани, изгарящи глътки въздух.

Все още зад себе си чуваше преследващи я стъпки и знаеше, че я догонва похотливият моряк или някой друг, също така ужасен мъж. Как да се измъкне от този лабиринт на ужаса? Улицата изглеждаше безкрайна. Досега никога не бе попадала на подобно място. Дори не беше предполагала, че съществува. Започна да разбира какво значи безумно да се страхуваш.

Изведнъж няколко чифта големи ръце я сграбчиха и спряха лудия й бяг. Александра изпищя ужасена и, изгубвайки равновесие, падна сред голяма група моряци, които я гледаха и й се смееха.

Моряците я повлякоха с тях, очите им алчно я оглеждаха. Ръцете им опипваха треперещото й тяло, докато тя безпомощно се опитваше да се отбранява. Шмугнаха се между сградите на една тясна задна улица и я блъснаха на земята.

Александра се сви, без да знае как може да избяга от тях.

— Не можеш да се измъкнеш, мила моя, ако наистина искаше това. Тъй като ми се стори, ме имаш нужда от малко укротяване, аз извиках приятелите си. Ще се радвам да ти се наслаждаваме заедно. Нали ви казах, че е хубавица? — обърна се морякът към останалите.

Те бързо се съгласиха и стесниха кръга около нея.

— Моля ви, моля ви, вие не разбирате. Изгубих се. Не съм оттук — отчаяно извика Александра.

— Не ви ли казах, че обича да играе игрички? Искаш ли малко бой? Това ли искаш, скъпа?

— Не! Не! Стойте далеч от мене. Ще викам.

Моряците се разсмяха. Един от тях подхвърли:

— Няма да ти помогне, момиченце. По улица „Галатен“ се носят писъци по всяка време. На никой не му пука, а тук няма полиция. Не смеят да припарят тук.

Видя, че са трима. Бяха едри, мускулести моряци, които стига да поискаха, можеха да я разкъсат на парчета, но в гърдите й започна да се надигна гореща, свирепа ярост. Нямаше да им позволи да я докоснат. Щом първият моряк коленичи над нея, тя силно го удари през лицето и изкрещя:

— Остави ме на мира, звяр такъв!

Морякът изръмжа, потърка челюстта си и се наведе към нея, но неочаквано го спря строг женски глас, който долетя от тъмната алея.

— Момчета, няма нужда да насилвате дамите от френската улица. Имам дом с меки легла и момичета, които с готовност лягат в тях. Елате, моряци, не си губете времето с тази. Елате с мен.

Александра притаи дъх, очаквайки реакцията на моряците. Дали щяха да я оставят, за да тръгнат с тази жена? И тримата мъже се бяха обърнали и гледаха към закръглената фигура, която се очертаваше на слабата светлина на уличните лампи. Моряците се поколебаха за миг какво решение да вземат.

— Елате, момчета. Няма да ви чакам цяла нощ, нито пък моите момичета. Нощем на улица „Галатен“ става доста оживено, така че е по-добре отрано да си осигурите място.

Изглежда, този аргумент накара моряците да вземат решение. Погледнаха още веднъж към Александра, след което последваха жената обратно към улица „Галатен“. Последният ощипа Александра и след като й хвърли през смях няколко монети, остави я сама насред мръсната, покрита с боклуци уличка.

Доста време Александра остана да лежи сгушена, опитвайки се да събере мислите и смелостта си. Беше на косъм отново да я изнасилят и все още се чувстваше слаба. Как можеше да съществува подобно място? Дали нямаше да е по-добре, ако беше останала в Ню Йорк? Такова премеждие беше невъзможно да й се случи там. Но все пак в Ню Йорк, в собствения й дом, я бяха изнасилили. За миг си помисли с копнеж за Джейк. Той никога не би й причинил болка. Но не, не трябваше да мисли за него. Беше си отишъл завинаги от живота й. Сега трябваше да се измъкне от това място, наречено улица „Галатен“ и да се добере до някоя църква, без да я изнасилят или да й досаждат.

Усети монетите, които лежаха в скута й и се разсмя дрезгаво. Е, бяха й платили. Бяха й платили, защото я бяха помислили за уличница. Все пак вече не беше без пари.

Мълчаливо се закле, че няма да се поддаде на страха или на паниката, които заплашваха да я обземат. Мъжете я преследваха от момента, в който напусна Ню Йорк, но щеше да се погрижи за себе си. В жилите й тече кръвта на рода Кларк и щеше да направи всичко необходимо, за да оцелее. Зелените й очи проблеснаха сурово. Стисна монетите в ръка и се изправи. Щеше да учи правилата на този жесток свят и щеше да играе според тях.

Наведе се да вдигне яркия си шал. Осъзна, че той, дълбоко деколтираната й рокля и миризмата на уиски, която се носеше от дрехите й, я превръщаха в уличница. Добре тогава, щом приличаше на такава, щеше да изиграе ролята на уличница, но само до известна степен. Щеше да направи каквото е необходимо, за да се измъкне от това ужасно място, наречено улица „Галатен“. И като наметна яркия шал върху раменете си и отмахна непокорните къдрици от лицето си, Александра дръзко излезе на улица „Галатен“, твърдо решена да оцелее. По улицата се тълпяха проститутки и крадци; удушвачи, които открито носеха смъртоносните си примки и хора с прашки в ръце, които стреляха по селяните; моряци, които търсеха жени и развлечения на улица „Галатен“. Александра вървеше между тях, приятелски отказваше на мъжете, които й предлагаха да отиде с тях. Красотата й сияеше сред уличната тълпа и Александра отново започна да усеща женската си сила.

Планът й вървеше добре, тъй като я приемаха за уличница и тя дори започваше да привиква към шума, към пощипванията, към опипванията и подигравките, с които я обсипваха отвсякъде. И тъй като я приемаха за една от обитателките на тази улица, не й досаждаха. Докато вървеше надолу по улицата, като се надяваше скоро да намери изход, някакъв мъж я сграбчи и я повлече към един танцувален салон.

Александра примигна от силната светлина след уличния полумрак.

— Тази вечер бизнесът не върви, бебко — настоятелно прошепна в ухото й мъжът. — Ти си щастливка. Тук можем да използваме хубавица като тебе. Знаеш правилата — десет процента от питиетата и всички бакшиши, които получаваш. Обзалагам се, че ще припечелиш доста. Ако тази вечер се справиш добре, ще те оставя за постоянно.

Мъжът наведе към нея лицето си с малки, похотливи очички, а киселият му, топъл дъх я удари в лицето.

— Аз, аз…

— Не ми благодари. Работата е добра, а ние можем да използваме хубавица като теб за престиж на заведението. Но помни, че трябва предварително да заплащаш за стаята си горе. Всички момичета го правят. Ще взема таксата още сега. Не се съмнявам, че по-късно ще си намериш клиент.

При тези думи мъжът грабна парите от ръката й и я тласна към стаята.

Александра погледна към изхода. Гореше от желание да се измъкне от това място. Преди да успее, някакъв мазен, мръсен тип я сграбчи през кръста и я повлече из салона. Нямаше възможност нито да откаже, нито да избяга, тъй като мъжът беше силен и здраво държеше плячката си.

Докато я теглеше през салона, Александра успя да се огледа. За първи път виждаше танцувален салон. По дължината на стаята беше разположен дълъг бар, а зад него, на високи столчета седяха неколцина биячи — четирима-петима здравеняци, въоръжени с примки, прашки, ножове и месингови боксове. Досега не бе виждала такава гледка и ги зяпна учудено. Мъжът продължаваше да я дърпа покрай бара, към задната стая. Единият от огромните негодници й кимна, а очите му обходиха изпитателно тялото й с очевидно одобрение. Александра бързо погледна настрани, боейки се, че големия звяр може да прояви интерес към нея.

Скоро откри, че задната стая всъщност е дансинг. Едно малко пиано, цигулка и тромбон изпълняваха музика със съмнително качество. Жените от салона бяха облечени в басмени рокли до коленете, а обувките им бяха износени и разкривени токове. Всички бяха с дълги, свободно разпуснати коси. Жените танцуваха, доколкото грубите им движения можеха да бъдат наречени танц, с намръщени, чернобради, облечени в червени ризи мъже, които представляваха такава пъстра сган, че спокойно можеха да се приемат за част от пиратски екипаж от времето на Лафит.

По лицата им беше изписана мрачна решителност, която я заинтригува. Зачуди се дали тези хора изобщо се смеят, дори дали умеят да се радват. Помисли си, че жените може би някога са били хубави, но сега бяха мръсни и изглеждаха зле. Въпреки това мъжете изглеждаха съвсем доволни, вероятно защото това бе всичко, което очакваха.

— Ето, скъпа — каза мъжът, който я доведе в танцувалния салон. — Тук ще можеш да си потанцуваш добре. Как се казваш?

— Александра — промърмори тя с половин уста, надявайки се, че не я е чул. По-добре да беше му казала друго име.

— Аз съм Лани. Имаш хубаво име. Ето, вземи си питието. Знаеш правилата.

Мъжът сложи чашата в ръката й и я повдигна към лицето й. Не възнамеряваше да протестира или да се противи. Това можеше само да й навреди. Щеше да се опита да играе тази игра по най-добрия начин, а след това щеше да избяга. Поднесе неприятно миришещото питие към устните си, като си помисли дали чашата е чиста. Мъжът кимна окуражително, изцъклените му очички я наблюдаваха внимателно, след това той отметна глава назад и пресуши чашата си на една глътка. Александра се опита да направи същото, но щом парливата течност се стече надолу в гърлото й, се закашля и се почувства нещастна и смутена.

— Не беше чак толкова зле, скъпа — потупа я той по гърба. — Като всички напитки по тези места.

Най-накрая успя да си поеме дъх. Сякаш гърлото и стомахът й бяха изгорени.

— Хареса ли ти? — задъхано рече тя.

— Да го харесам ли? — почти се усмихна той. — Това няма никакво значение. Кой пие алкохол заради вкуса му?

Александра само кимна, без да изрази несъгласие, чувствайки как силният алкохол се разлива по вените й, пламва по бузите й, но едновременно отпуска нервното й напрежение.

Нямаше откъде да знае, че дългата й до пода рокля, яркият шал и блестящата й коса бяха предизвикали вълнение на дансинга и то не у мъжете. Те я харесваха. Уличниците имаха строги правила за обличане и всяка жена, която не се придържаше към тях, трябваше да бъде готова да си има неприятности с другите. Без да знае това, Александра беше нарушила правилата и беше само въпрос на време останалите жени да решат, че трябва да предприемат съответни действия срещу нея.

Докато мъжът се опитваше да отведе Александра на дансинга, най-грубата и яка от жените, които работеха в танцувалния салон, се насочи към тях. Спря пред Александра с ръце на хълбоците и широко разкрачени крака. Партньорът на Александра изглежда бе усетил опасността преди нея и бе предпочел да изчезне, вместо да се намесва.

След като огледа Александра от главата до петите, жената каза с дълбок, силен глас:

— Аз съм Уанда. Нова ли си, мила?

Александра се огледа неспокойно, докато останалите танцьорки спряха и се наредиха в кръг около тях.

— Да. Аз съм… Лани.

— Лани, така ли? Е, Лани, как така реши, че можеш да се измъкнеш с тези дрехи? — изпръхтя подигравателно Уанда.

— Те са единствените, което имам — отвърна Александра, усещайки, че тази жена иска да я предизвика. Въпреки това не изпита страх и се зачуди дали смелостта й се дължи на изпития алкохол или просто беше закъсняла реакция от цялото насилие, което бе преживяла напоследък.

— Ха! Не ми пробутвай тези глупости, момиче. Нямаш нужда от този хубав шал — извика Уанда, дръпна шала от раменете на Александра и го хвърли високо във въздуха. Шалът падна в средата на тълпата. Последва кратка блъсканица, при която го разкъсаха и го хвърлиха обратно на Александра.

Тя погледна към парцаливите останки на пода пред себе си, след това вдигна очи към Уанда. Не каза нищо, но сърцето силно затупка в гърдите й, докато тя се мъчеше да сдържи гнева си.

— Виждаш ли, скъпа — ухили се жестоко Уанда, — не се нуждаеш от него. Нито пък от тази хубава рокля пресегна се и разкъса роклята на Александра на рамото.

Търпението на Александра се изчерпа. Яростта й най-сетне избухна. Блъсна рязко жената пред себе си. Уанда изръмжа и се втренчи в Александра като дива котка в жертвата си. Войнствено пристъпиха една към друга. Александра беше твърде разгневена, за да почувства страх. Тълпата край тях се развълнува. Започнаха да подвикват на жените. Разделиха се на два лагера. Започнаха да се обзалагат. Някои залагаха за Лани, която беше казала, че се нарича Александра, но повечето бяха на страната на Уанда, тъй като беше добре известна на улица „Галатен“.

Уанда беше висока жена с едър кокал, с дълга, права руса коса, с ясносини очи и големи червени уста. Германският й произход личеше по едрите й гърди и широките й бедра. Щом приведе глава и се приготви за нападение, заприлича на валкирия.

Когато Уанда скочи напред с протегнати ръце, Александра се поколеба за миг. В последния момент, точно преди жената да я докопа, Александра отстъпи встрани. Уанда се завъртя и се намръщи щом отново видя противничката си, този път съвсем близо до себе си. Метна се, сграбчи слабите китки на Александра и я дръпна към себе си. Александра се опита да се противопостави на жената, да се отблъсне от масивния й бюст, но не можеше да мери силите с Уанда.

Внезапно се озова прикована към силните й гърди. Уанда я притисна силно, така че дъхът на Александра секна. Заля я яростна вълна. Мъчейки се да си поеме дъх, Александра свирепо ритна Уанда по пищяла. Жената запищя и я пусна. Александра веднага се хвърли към нея и започна да дере с нокти хубавата й кожа. Уанда я отблъсна, докопа косата на Александра и я дръпна силно. Александра простена от болка и на свой ред заскуба дългата й коса.

За миг останаха така, борейки се за надмощие, докато накрая Александра сграбчи корсажа на Уанда и рязко го дръпна. Платът се разцепи и едната й гърда изскочи. Уанда заръмжа от ярост и пусна Александра. Хвана роклята й и я разкъса до кръста. И двете гърди на Александра проблеснаха на светлината, а розовите им връхчета щръкнаха примамливо. Мъжете засумтяха и се забутаха още повече, за да не изпуснат нищо от представлението.

Двете противнички спряха и се загледаха. След това отново се хвърлиха една срещу друга, подчинени единствено на яростта си и желанието си за победа. Строполиха се тежко на мръсния, покрит с боклуци под и се затъркаляха в краката на тълпата. Биеха се на пода, скубеха си косите, дращеха, хапеха, разкъсваха си дрехите. Нито едната, нито другата успяваше да вземе надмощие. За тълпата беше ясно, че и двете нямат намерение да се предават.

Но щом Уанда замахна с юмрук, за да нанесе на зашеметяващ удар на Александра, един от биячите хвана ръката й. Уанда се обърна към него и го удари в стомаха. След това се завъртя към Александра, която се възползва от момента, и силно я удари окото. Уанда изпищя и започна да я дере, където свари. Но разпоредителят извика помощ. Двама мускулести мъже разделиха подивелите жени, за голямо разочарование на тълпата. Все пак предпочетоха да не спорят с разпоредителите и се върнаха към танците си.

Докато биячът я влачеше нагоре по стълбите към втория етаж, Александра почувства, че гневът й отминава. Гледаше с широко отворени очи към малките стаи, където проститутките вършеха работата си през деня. Опита се да се измъкне от желязната хватка на бияча, но той просто я притисна към тялото си, така че Александра не можеше да помръдне.

Изведнъж спряха пред една от стаите. Отвориха вратата и блъснаха Александра и Уанда вътре. Единият от биячите огледа Александра от главата до петите. Тя придърпа парцаливите останки от роклята върху гърдите си, твърдо решена да се съпротивлява, ако се осмели да я приближи.

Вместо това той се обърна към Уанда и й каза:

— Дай й рокля. Нейната е скъсана.

— Какво! — възкликна Уанда. — Да не мислиш, че съм пълна с рокли?

— Млъквай, повлекано! — сопна се той. — Дай й рокля. Шефът иска и двете да се върнете на дансинга. Проявява специален интерес към нея. Мисли, че е от класа. Дай й рокля, след това се връщайте долу. Знаеш, че тази вечер има много работа — погледна ги заплашително, след това затръшна вратата и остави двете жени сами.

Докато двете с Уанда се гледаха войнствено, стъпките на биячите заглъхнаха в коридора. Александра не знаеше какво да очаква.

Най-накрая Уанда сви рамене.

— Е, мила, може и да си нова, но не се биеш зле. Ако потренираш малко, кой знае?

Александра почувства облекчение, че няма да й се наложи отново да се бие.

— Сега по-добре да те облечем — продължи Уанда. — Имам една рокля, която ще ти стане.

Уанда измъкна две намачкани рокли от едно чекмедже и подхвърли едната на Александра. Смъкна своята скъсана рокля и навлече другата върху голото си, нечисто тяло.

— Има ли къде да се измия? — попита с надежда Александра.

Уанда се разсмя дрезгаво.

— По дяволите, мила, тук никой не се мие. Забрави го. По-късно няма да има никаква разлика. Просто довеждаш мъжете тук, горе, а те никога не забелязват.

— Е, не мисля, че…

— Танцуването е тежка работа, но нали си платила за стаята?

— Е, да… — започна Александра, докато събличаше скъсаната си рокля и припряно навличаше другата.

— Трябва по-добре да оценяваш дадените пари. Избере си някой, който изглежда богат. И ако по-късно имаш проблеми с плащането, просто ме повикай. Знам как да се справям с мъже, които не искат да се разделят с парите си.

— Представям си.

— Хайде, трябва да слизаме долу. Шефът иска да сме там.

Александра се опита да придърпа деколтето на дълбоко изрязаната си рокля, което едва прикриваше зърната й, но нищо не успя да направи. Просто трябваше да издържи до края на вечерта.

Щом излязоха от стаята и тръгнаха към дансинга, Уанда посочи надолу.

— Накарай тези мъже да плащат за всичко, което получават, мила. Това е единственият начин да оцелееш.