Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (9)

Глава осма

— Моят господар желае да говори с вас — каза Ясмин. — Трябва веднага да идете в залата.

Теа вдигна поглед, след което изсипа още вода върху корените на дървото.

— Когато си тръгна, не бива да поливаш дърветата с много вода. Твърде много вода е дори по-лошо от малко вода.

— Съобщихте ли вече тази тайна на Аллах, та да разпредели по-правилно дъжда? — попита Ясмин сухо.

— Не можем да влияем на Господа, но пък можем да вършим онова, което е по нашите скромни сили.

— Моят господар желае да разговаря с вас.

Не можеше да отлага повече. През целия ден избягваше Уеър, но все някога щеше да се наложи да се изправи насреща му.

— Идвам. — Изправи се, изтупа пръстта от полата си и пое към замъка. — Така и така вече свърших с работата си тук.

Ясмин тръгна наравно с нея.

— Прати ме да ви търся навсякъде. Сърдита ли сте му?

— Не.

— Защото той ви се гневи.

— Не знам, възможно е. — Теа реши да смени темата. — Успя ли да упражниш змийския бод, който ти показах вчера?

Ясмин кимна утвърдително.

— Но все още съм много несръчна.

— Като се поупражняваш още, ще потръгне.

— Показах го и на Таса. Направи го по-добре от мен.

— Така ли? Мислех, че тя не се интересува от тези неща?

— Везмото е добро нещо. Таса върши онова, което кажа.

Теа поклати глава.

— Не, Ясмин, има смисъл да се заеме с тази работа само ако й е по сърце. В противен случай за нея това ще бъде истинско изтезание. Не е добре да се стига дотам.

Ясмин набърчи чело.

— Понякога тя сама не знае, кое е добро за нея и кое не. Аз съм тази, която ще я напъти. — Замълча за миг. — Струва ми се, че се бои.

— Бои ли се?

— Да, страхува се да не се провали. Всеки трябва да се гордее с нещо, нали? Таса може и да е курва, но тя е много добра курва. Въпреки униженията, на които се излага, този занаят й дава увереност в живота. Сега обаче започва да се занимава с нещо ново и изпитва страх. — Жената стисна устни. — Само че аз не ще допусна да се откаже. Не бях в състояние да я спася, когато тръгна по улиците, но сега пред нея се открива втора възможност. Значи ще бъде грешка, ако не я науча на везмо.

Как можа да упрекне Ясмин? Всъщност нямаше такова намерение. Двете жени бяха страдали, бяха се жертвали една за друга. Не бе редно да разкъсва огромната близост помежду им.

— Ако мога да помогна с нещо, извикай ме.

— Ще ни бъдете от полза, ако останете. Нуждаем се от напътствията ви.

Трябваше да се досети, че Ясмин ще поиска това от нея.

— Невъзможно е. Веднага щом Селена пристигне, тръгваме за Дамаск и там започваме нов живот. Сигурно ще ме разбереш — просто желая най-доброто на сестра си. Нали и ти искаш същото за Таса. Но преди да си тръгна, ще те науча на всичко, което мога.

— Сигурно няма да е достатъчно.

— А може пък един ден двете да дойдете и да работите за мен. Вие сте свободни люде. При лорд Уеър все още сте на по-добро и сигурно място, тъй като не мога да ви предложа дом. Но веднага щом се сдобия със собствена къща, ще ви пратя известие.

Ясмин я изгледа изпитателно.

— Сериозно ли говорите?

— Обещавам.

Ясмин кимна бавно и тежко.

— В такъв случай всичко е наред.

На Теа й се прииска и тя също да е толкова убедена в успеха си. За нея и Селена първите години щяха да бъдат изпълнени с трудни битки.

— Ще трябва обаче да се въоръжиш с търпение.

— Търпение си имам предостатъчно. — Тя впи строг поглед в Теа. — Но и вие трябва да положите усилия, ясно ли е?

Теа едва сдържа усмивката си и сведе смирено поглед към земята.

— Във всеки миг и всеки час.

— Е, може би не чак всеки миг — отстъпи малко Ясмин, — но ще са ви нужни много, много часове труд. И не чакайте да се намери първо подслон за нас. Ние сами ще си намерим някое местенце, стига работилницата ви да е вече готова. Съвсем скоро ще разберете, че няма да можете де се оправите без нас.

Какво ли си надробих с това предложение, запита се Теа. Ясмин и Таса бяха жени с ярко изразена воля. Ако проявеше непредпазливост, те щяха да измъкнат командването от ръцете й. Но като цяло замисълът не бе лош. След като бе решила да се заеме с делови живот, трябваше да се опре на хора познати и верни.

Стигнаха пред замъка и Ясмин отвори вратата.

— Днес ще ми покажете ли някой нов бод?

Теа кимна.

— Ела в стаята след разговора ми с лорд Уеър.

— Най-добре да дойде и Таса. — Ясмин тръгна към стаите на прислугата. — За нея е по-лесно да се учи направо от вас, отколкото от мен.

Само това ми липсваше още, помисли си Теа вяло — първо досадният сблъсък с Уеър, а след това да преподава и на намусената, раздразнителна Таса.

Събра обаче сили и с твърда крачка пое по дългия коридор надолу към залата. Категорично отхвърли от себе си всичко онова, което чу през нощта от устата на Уеър — твърде много болка, объркване и тъга предизвикаха в нея думите му. Щеше да подчертае категорично отказа си и после да го напусне по най-бързия начин.

Той долови стъпките й и се отвърна от прозореца, до който бе застанал.

— Доста дълго те чаках. Къде се криеш досега?

— За криене не може и дума да става. Поливах дърветата.

— Целия ден ли?

Тя подмина въпроса му.

— Какво желаете от мен?

— По този въпрос няма две мнения. — Той вдигна ръка в мига, в който тя понечи да отвори уста и да му отговори. — Не се страхувай. Овладял съм и петте си сетива. Нито ще те завлека насила в леглото си, нито пък ще ти направя дете. — Той се усмихна насмешливо, след което добави: — Днес не. Утре нещата може и да се променят. Този път обаче се събудих с гузна съвест и преизпълнен с покаяние. Е, естествено не мога да гарантирам дали това ми състояние ще продължи дълго.

Тя осъзна, че й е отнел инициативата. Бе подготвена за сблъсък, противодействие, но той предприе неочакван завой и съпротивата й ставаше напълно излишна.

— Държахте се извънредно себично.

— Аз съм егоист. Би трябвало да си го забелязала вече.

Да, но истинският егоист не се измъчва от угризения — този вид хора преследваха целите си най-безогледно. Боже, смили се над мен — отново се опитвам да го оправдая, помисли си тя, не разбирайки собственото си поведение.

— Вие сте много труден… понякога.

Той подмина думите й.

— Изпратих Ясмин да те потърси не за да слушам проповеди. Исках само да ти съобщя, че утре тръгвам за Акко. Абдул остава тук да те охранява, но не бива да напускаш крепостта. Разбра ли ме?

— За Акко ли? — попита тя уплашена. — Защо?

— Трябва да разбера какво става с Кадар.

— Казахте, че няма да му е за пръв път да се забави, нали?

— Така е.

— Защо тогава поемате на път?

— Мисля, че не ще навреди никому, ако придружа Кадар и сестра ти дотук.

— Когато той тръгна за Константинопол, не изпратихте никого да го пази. Необходима ли му е в такъв случай охрана точно сега?

— Отивам в Акко — изтръгна се от устата му. — И не ми задавай повече въпроси, моля. Мислех, че ще си доволна, да се освободиш от мен за известно време.

Да се освободи от него ли? Внезапно я прониза вледеняващ страх. Напуснеше ли крепостта, съществуваше опасност да не се завърне никога вече.

— Не и когато се излагате на необмислен и ненужен риск!

— Вземам със себе си малък отряд воини.

— Ще бъде ли достатъчен в случай, че ви нападнат?

— Естествено. Да не мислиш, че ще поведа лекомислено хората си към някоя засада?

— Не, по-скоро ще им заповядате да ви напуснат и после ще се оставите да ви посекат. — Тя се овладя и си наложи спокоен тон. — Ако не се налага, ще е крайно глупаво да тръгвате.

— Налага се.

— Защо? Нали казахте, че…

— Проклятие! Защото случилото се ще се повтори отново. — Той я загледа с пламнали очи. — Не мога повече да издържам на това място. Някоя вечер ще се напия и ще се вмъкна в леглото ти. Твърде силно копнея по теб.

— И дирите смъртта си заради желанието си към една жена, така ли? Желаете да загинете за едно дете, което не съществува? — Идваше й да го разтърси здраво. — Казвате, че сте овладели сетивата си, но всъщност се заблуждавате.

— Не тръгвам на път, за да загина. Искам само да подготвя завръщането на Кадар и на сестра ти.

— И залагате живота си на карта. Вие сте глупав, глупав човек.

— А, значи не само себичен, а и глупав. — Той се отправи към вратата. — Предпочитам да се махна оттук, преди да се превърна в още по-голям изверг.

Той бе решил да тръгне. На сутринта щеше да напусне Дундрагон.

— Почакайте!

Той се спря нерешително.

— Това е безумие — зашепна тревожно тя. — Недейте!

— Заровете са хвърлени — изрече той със запъване. — Наранил съм премного хора. Не бива да причинявам болка и на теб.

После излезе. Теа се разтрепери неудържимо. Прониза я студ, а вътре в нея всичко се сгърчи болезнено — прииска й се да удря, да закрещи безспир. Обзе я желание да го задържи и утеши.

Бе същото чувство, което я връхлетя и предната нощ, но този път то щеше да я подтикне към действие. Обърна се и отправи поглед към планините. Ако той поемеше на път следващата сутрин, може би щеше да срещне смъртта. Загадката, наречена Ваден, бе в състояние да го победи. Защо, защо той не се вслуша в думите й?

Всъщност бе ясно защо. В този момент го разбираше отлично — искаше й се да не се вълнува толкова от съдбата му. Не биваше да се приближава толкова до него! Но можеше ли да стои на разстояние от човека, когото бе приела за приятел? Не, не можеше.

Както не можеше да позволи той да жертва живота си.

 

 

Свещта в ръката й трепереше, докато пристъпваше пипнешком по тъмния коридор. Сянката й върху стената изглеждаше крехка и малка. Света Дева Марийо, какво се канеше да стори? Прииска й се веднага да се завтече обратно в стаята си, да се пъхне в леглото и да се покрие презглава. А може би той не бе сам? Съзнателно бе изчакала да удари полунощ, но плътските щения на Уеър бяха големи и не бе изключено все още да не ги е утолил.

Не, нямаше да отстъпи от веднаж взетото решение. Спря пред покоите му, пое дълбоко въздух и разтвори вратата.

— Събудете се! Трябва да поговоря с вас!

— Не съм заспивал. — Уеър седна в леглото и я загледа спокойно как пристъпва в стаята и затваря вратата. — Само че на мен не ми се разговаря. Всичко вече е казано.

Тя установи с облекчение, че в леглото няма жена.

— Сам ли сте?

— Ами, както виждаш.

— А тя ще се върне ли?

— Кой? — Внезапно той осъзна какво има предвид и се усмихна накриво. — Не, днес не съм се любил с жена.

— И защо?

— Е, може пък да съм се върнал към монашеското въздържание.

Тя изпръхтя с насмешка.

— А освен това моите мотиви не те интересуват, нали?

— Интересуват ме, доколкото аз ще бъда тук, когато тя се върне. Положението ми не е от най-леките, но все пак категорично отказвам да споделя постелята ви с друга.

Той се вцепени от изумление.

— Да споделиш какво?

Тя отклони поглед и постави свещника на масата до леглото. Чувстваше се извънредно притеснена — не можеше да си поеме дъх. Извърши необходимото! Облекчението ще настъпи, когато всичко си дойде на мястото. Събу сандалите си съблече дрехата през глава и я остави да падне на пода.

— Направете ми място.

Той не помръдна.

— Какво става? — попита дрезгаво.

— Ясно е за всеки, който не е монах, а вие положително не сте. — Той обаче не й направи място. Теа заобиколи леглото и се мушна под завивките от другата страна. — Не желая кръвта ви да лепне по моите ръце. Съществуват и по-важни неща от това да седиш бездеен и да умуваш как да се предотврати подобно безумие. Именно по този начин аз ще го предотвратя.

— Марш от леглото ми!

— Вземете ме!

Целият, бе стегнат и напълно неподвижен.

— Казах вече, че съм променил намерението си.

— Да, и още в следващия миг ще кажете, че тръгвате, за да избегнете съблазънта, нали? Ако обаче се поддадете на изкушението, няма да съществува причина, поради която да напуснете крепостта. — Той продължаваше да лежи неподвижен и Теа трудно издържаше на напрежението. — Хайде, докоснете ме.

— Не е нужно да жертваш живота си, за да…

— Не жертвам нищо. Само че не ще допусна да ми отнемат нещо, на което държа — живота ми, свободата или каквото и да било. Дойдох тук, защото взех това решение. Желаете тялото ми? Добре, вземете го. Аз не съм като майка си. След съвкуплението ще си остана същата Теа.

— А може и да не стане така — прошепна той. — Имай предвид, че смятам да вложа всичко от себе си, за да не останеш същата.

— За детето ли говорите? — Тя небрежно сви раменете. — Нека оставим решението на Бога. Обичам децата и ще намеря начин да предпазя себе си и малкото от зло.

— Но не и от тамплиерите.

— Те също са хора.

— Заблуждаваш се. Те не са като… — Той пое шумно въздух в мига, в който тя се сгуши в него. — Махай се — изскърца със зъби.

Тя усещаше как плътта му гори, но мускулите му все още бяха стегнати. Той трябваше да се отпусне. Не можеше да издържа повече.

— А може и да не забременея толкова лесно. Николас три години е ходил при майка ми, преди тя да ме роди. А аз съм тук едва от няколко седмици.

Той я изгледа изпитателно и произнесе с хрипкав глас:

— Ако сега те докосна, може би няма да се отделя от тялото ти до мига, в който напуснеш крепостните врати.

Заля я гореща вълна и в продължение на няколко мига не успя да произнесе нито дума. После навлажни устни с език.

— Смешно. И двамата много добре знаем, че съвкуплението не трае толкова дълго. С настъпването на новия ден ще си бъда отново в стаята.

— Така ли? — Той взе ръката й и я положи върху своята гръд. — Мисля, че грешиш.

Косъмчетата по гърдите му погъделичкаха дланта й. Наново я обля гореща вълна. Сърцето му ускори своя ход, а гръдта му буйно се надигаше и спускаше. Да, тя му въздействаше по този начин. Тя бе тази, която го развълнува, която накара тялото му да откликне на ласката. Откритието, което направи, разбуди в нея неочаквано, странно ликуваме. Едва в този миг осъзна истински защо Таса се гордее със способността си да възбужда мъжете, да им се харесва.

Таса. Мисълта за младата жена я прониза болезнено. Не желаеше да си спомня, че и тя доставяше наслада на Уеър. Затова плъзна ръка по гръдта му, а после още по-надолу и по-надолу…

Той изстена и притвори очи. Страните му се наляха с кръв, а на лицето му се появи изражение на неописуемо щастие. Значи, толкова просто било всичко. Не очакваше, че с едно-единствено докосване жената е в състояние да завладее мъжа. В дома на Николас мъжете подчиняваха жените на волята си.

— Предупреждавам те. Скоро връщане няма да има — обади се той с гърлен глас. — Ако си отидеш сега, все още мога да те пощадя. Само че ти… — Внезапно изпъшка тихо, а тя го обхвана в пръстите си.

Топъл, голям, твърд — истинско оръжие на воин. Тя го притисна бавно, наблюдавайки лицето на мъжа до себе си. После повтори. Той прехапа долната си устна. Внезапно тя дръпна завивката настрана — трябваше да го види целия.

— Какво… какво си намислила?

Теа вдигна поглед — бе отворил очи.

— Исках само да видя дали не сте по-различен от преди. Което сторихте, бе… интересно.

— И за мен бе твърде интересно. — После сведе поглед към ръката й. — Но може би ще трябва да ме пуснеш, за да не станеш свидетел на нещо още по-интересно.

Послуша го с нежелание — усещането за власт бе твърде приятно.

— И не ме гледай по този начин. Погледът ти ми действа така, сякаш ме галиш с ръка. — Той се протегна и прокара показалец по устните й. — Какви очарователни устни имаш — прошепна.

Погледът й се стрелна към лицето му, спомни си как устните на Таса целуваха бедрата му, как после запълзяха нагоре и…

Нима очакваше същото и от нея?

Той поклати глава сякаш е прочел мислите й.

— Не сега. Не там желая да изхвърля семето си. — Пресегна се и я докосна между бедрата. — Тук. В скута си ще ме приемеш. — Бавно започна да я гали, понатисна малко, а след това отпусна пръст. — По-нататък можем… и други… Какво има? Защо трепериш?

Едва неговите думи я накараха да осъзнае, че тялото й потръпва неудържимо при всеки досег на ръката му.

— Не зная. Чувствам… — Празнота. Безпомощност. Жега. Гъдел, пълзящо пощипване. Дали и той изпитва същото? Сякаш бе застанала на ръба на бездна и всеки миг ще полети… — Аз… престанете.

Очите му се присвиха.

— Не съм съгласен. Обичам да те гледам така. — Палецът му издири най-сетне целта си, притисна я и започна да кръжи бавно.

Тя изкрещя и се изпъна нагоре — усещането бе невероятно.

— Разпусни косите си — зашептя призивно той и разтвори бедрата й. — Те ще бъдат тъй красиви, когато навляза в теб.

Пръстът му се прокрадна в нея, дъхът й буквално спря.

После се плъзна още по-навътре.

— Разпусни косите си.

Какво ли казваше мъжът до нея? Нещо за косата ли?

Втори пръст проникна в нея, пръст, който завлиза и заизлиза, а палецът все още я притискаше, и все още описваше своите кръгове.

Тя прехапа устните си, за да не изкрещи. Бедрата й се надигнаха от леглото, трети пръст навлезе с усилие.

— Моля ви! Не!

Като в просъница тя вдигна ръце и развърза плитките си. А пръстите му… ах, тези негови пръсти…

— Разпусни ги. Върху гърдите си.

Послуша го — не осъзнаваше какво прави всъщност. Някъде дълбоко от гърлото й се изтръгна стон.

— Така вече е добре. — Той я пусна и полегна върху й. Прехапа устни, сякаш го прорязва болка, и намести тялото си срещу нейното. — Искам да чувствам косите ти до себе си. — Помилва къдравината около нейната женственост. — Искам да ме галиш навсякъде, докато аз… не, не помръдвай. Ще проникна в теб, но не бива да изпиташ болка.

Той вече бе в нея и сякаш я прикова към постелята — изобщо не бе в състояние да се движи. Задъхана, тя просто лежеше, безпомощно вторачена в него.

— Не ме гледай така — изрече той с груб глас. — Вече не мога да се отделя от теб. Не съм виновен, че аз съм този, който… ти дойде при мен. Не бой се, скоро ще свърши.

— Не съм искала от теб да ме пуснеш.

— Така е, но си толкова напрегната, че сигурно изпитваш болка дори когато поемам въздух. Той я изгледа сърдито отгоре надолу. — Казах ти да си вървиш. Сега не ми остава нищо друго, освен да свършваме бързо и после… — Хълбоците му я тласнаха назад.

Болка! Нахлуване! Опън!

— Казах ти! — Той се раздвижи — навътре, навън, отново навътре. Болката отстъпи и отново из тялото й пропълзя познатата й парлива жар. — Защо никога не ме слушаш какво ти казвам?

— Замълчи — прошепна тя. Нещо се зароди… не просто наслада… Почувства се част от нещо по-значимо. Какво удивително преображение. — Нещо става. Не го ли усещаш?

Той спря за миг и погледна надолу към нея. По лицето му пробягаха отблясъци от най-различни чувства. После обаче то отново стана непроницаемо.

— Не. — Прибра косите й към себе си — желаеше да го докосват при всяко движение. А после, после продължи започнатото — бавно и дълбоко. — Това е единствено, което усещам и което има значение! — Посегна, обхвана я отдолу, така, че да поеме изцяло всеки негов тласък. — Не съм ли прав?

Внезапно той я разтърси издъно. Тя задиша тежко и обви раменете му, глуха и сляпа за целия свят. Не бе в състояние да си поеме дъх, мислите се разбягаха от главата й.

Разпъната. Тласък след тласък. Нарастващо очакване.

Всичко в нея копнееше да закрещи, гласът я изостави.

Той и тя в едно. Той бе ритъмът, страстта и… всичко.

— Краят приближава — прошепна Уеър.

Нима я утешаваше? Не биваше да свършва. Не, всъщност по-добре да дойде краят. Повече не можеше да издържа.

Той ускори движенията си, проникваше все по-дълбоко.

Освобождение!

В нея всичко сякаш се взриви и тялото й се изопна докрай.

Полусъзнателно възприе, че той все още се движи. Нима този мъж не разбра, че светът току-що е достигнал гибелта си? Понечи да му го каже, но й попречиха изтощението и изживяният потрес.

Той изкрещя високо и я обхвана още по-здраво.

Все едно. Сега вече и той бе изпитал същото.

 

 

— Не биваше да идваш тук — обади се той и я погали по косата. — Не беше разумно.

Колко странно, неговото докосване може да бъде колкото грубовато, толкова и нежно, помисли си тя сякаш в просъница.

— Другояче нямаше да те задържа тук. — Тя се сгуши още по-плътно в него. — Много си голям, не мислиш ли? Както съм легнала до теб, ми се струва, че съм ужасно мъничка…

— Да се надяваме, че решението ти не е било погрешно. Но сега вече е твърде късно. Може би то ще доведе до смъртта ти.

— Чувствам се доста жива. — Всъщност с думите си тя омаловажаваше истината. Никога през живота си не се бе чувствала толкова добре, толкова одухотворена и извисена. Наистина забележително — това просто физическо действие наистина бе в състояние да сътвори такова безгранично щастие. — А ако си ме убил, то е било убийство от страст.

— Не биваше да идваш.

Очевидно тази мисъл не го напускаше. Щеше да дълбае, докато най-накрая удоволствието от мига, опиянението изчезне. Това не биваше да се допуска. Подпряла глава на лакът, тя впи поглед в него.

— А ти смяташ да умуваш и да ме плашиш, докато полудея, така ли? Разбери, дойдох тук, защото ме привличаш и не желая да те видя мъртъв. Аз взех това решение и ти нямаш никаква вина. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Макар и да знам, че няма да ми повярваш. Изглежда, обичаш да се обременяваш с угризения на съвестта. Е, аз поне не ще бъда част от товара, който тегне върху ти. И аз самата не понасям веригите — каквито и да са те.

— О, едно дете може да бъде верига. И то каква!

— Да, но то обвързва двама души. Приемам това бреме на драго сърце, така както приемам и връзката между мен и Селена. Не желая да живея сама на този свят. Разликата между робинята и свободната жена е, че свободната има правото на избор — приема или отхвърля. Няма на този свят по-драгоценен дар от този.

— Каква страст излъчваш!

— Не ще позволя да ми се надсмиваш!

— Не ти се надсмивам. Завиждам ти. Отдавна не съм изпитвал истинска страст.

— Света Дево, тогава какво бе онова, което ми се случи току-що? Та ти вършиш всичко с огромна всеотдайност. А ако наистина не можеш да намериш по-мили слова, по-добре замълчи. — Без да се заглежда много-много в удивеното му лице, тя положи глава върху рамото му.

— Виновен съм. Не можеш да промениш нищо… ох! Ухапа ме!

— Крайно време е да млъкнеш!

Той отново загали нежно косата й.

— Премълчаването не променя истината. — Той бе нащрек и се отпусна едва когато се увери, че тя не възнамерява да впие още веднъж зъби в плътта му. — Мъжът е длъжен да признае греховете си и да ги поправи, ако може.

— Преди малко не ми приличаше на човек, който се гласи да поправи този свой грях, извършен спрямо други жени.

— Аз излях семето си в теб. Вярно, опитах се да се въздържа, но не успях… — Той притисна лицето си в нейните коси, а гласът му прозвуча приглушено. — И ще продължа да върша същото, защото моето легло винаги ще те приеме.

— В такъв случай е най-добре да се примириш. — Тя се прозя сънливо. — Както и аз се примирих.

— Примирила си се само защото не знаеш какво…

В този миг тя загуби окончателно търпение, пресегна се надолу и го обхвана здраво.

— А сега или ще замълчиш, или…

— Както кажеш — предаде се той.

Тя отпусна хватката си.

Той въздъхна облекчено.

— Ти си жена, лишена от всякакъв свян и нежност. Една дама не докосва тази част на мъжкото тяло без специална покана, че и толкова грубо отгоре на всичко.

— А ти пък си своенравно чудовище, което изобщо и не мисли за такива неща като нежност и благост.

Той се разсмя.

— Да знаеш само колко си права! Ти наистина успя насила да ме принудиш да ти обърна внимание. Но недей го прави отново! — добави той с предупредителен тон.

Теа не отговори. Не възнамеряваше да се държи по начин, който й бе органически чужд, а освен това не й бе до спорове.

Той помълча известно време.

— Ние… си подхождаме.

— Първоначално бях на противното мнение.

— Не, искам да кажа… — Той я пусна и се извъртя на една страна. — Не, всъщност не знам какво точно исках да кажа. Вероятно нищо особено. А сега заспивай.

Прииска й се той отново да я прегърне. Първоначално остана неподвижна, но не след дълго се приближи към него, прехвърли ръка през средата на тялото му и притисна гръд към гърба му. Така бе по-добре. Не както малко преди това, но бе доволна.

— Ей, какво правиш?

— Така ми харесва и тъй като вече си наясно, че ми липсва финес, то… — Тя отърка буза в плешката му. — И не се обръщай. Защото има опасност да ме премажеш.

— На теб не може да ти се случи нищо. — Той се поколеба за миг, но след това все пак се обърна и я взе в прегръдките си. — А сега ще заспиш ли най-сетне.

— Да. — В просъница тя се сгуши в него. — Сега се чувствам по-сигурна… не обичам да съм сама.

 

 

Сега се чувствам по-сигурна.

Но това усещане бе лъжливо. Тя никога нямаше да бъде в безопасност — той осъзнаваше, че вината е негова. Взе си онова, което тя му даде против волята си, и от този миг нататък опасността нарастваше и ставаше по-осезаема от всякога.

Боже милостиви, какво друго можеше да стори? Та той я желаеше още от самото начало, а през последните седмици едва сдържаше копнежа си. Трябваше да се пребори още веднаж със себе си! Длъжен бе просто да я вдигне на ръце, да я занесе в стаята й и да заключи вратата. Та тя бе само една слаба жена. Неведнъж забравяше този факт, когато тя се възпротивяваше енергично на действията му — на словата му със слова, на волята му с ответна воля. А сега спеше в прегръдките му, мъничка, крехка като дете.

И все пак това дете бе жената, която облада. Тя му се отдаде със страст, която не бе срещал у други до този миг.

Пожела я отново. Достатъчно бе да си припомни как тя издържа на проникването, да си представи тихия й писък в мига, в който… Реши да прогони спомена. Моментът не бе подходящ. Остави я да почива, каза си. Та тя бе девствена и…

Сили небесни, не се бе отнесъл към нея като към девствена жена. Тя заслужаваше нещо по-добро от недружелюбните му погледи и грубоватите му обвинения. Всъщност какво ли знаеше той за девствениците? Тя трябваше да стои по-далеч от него.

Осъзнаваше, че не се е държал порядъчно с нея. Затова й приписваше вината — не бе никак приятно да я потърсиш в себе си, да признаеш, че не си способен да овладееш страстите си.

Но може би все още не бе късно! Може би тя не бе забременяла! Все още бе в състояние да постъпи като рицар и да обяви, че ще остане в Дундрагон и не ще излага живота си на риск, а тя няма нужда да идва в леглото му.

Само че всичко това е една голяма лъжа, помисли си той с горчивина. Изглежда, бе забравил напълно що е чест. Бе обсебен — от страст, лудост и неистовия стремеж да се възползва от всеки миг, преди да му я отнемат. Осъзнаваше едно-единствено нещо: Щеше да я люби винаги, когато тя го допуснеше до себе си.

Трябваше да открие изход и да я предпази от злото! Сега тя вече му принадлежеше. Тази жена трябваше да живее, дори и когато го затриеха от лицето на земята. Бе длъжен да посвети всички свои усилия, цялата си воля и разум на нейното спасение.

До него Теа се раздвижи и промърмори нещо. Дали сънуваше? Помоли се да не я измъчват кошмарите и страховитите видения, от които бъкаха неговите сънища. А после се пресегна и я привлече към себе си.

Тя трябваше да остане жива. С цената на всичко.