Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (8)

Глава седма

На следващата сутрин Уеър не беше в залата, но книгите със сметките бяха прегледно подредени на дългата маса.

Недоволна, Теа тръгна да го търси — не след дълго откри, че дворът гъмжи от мъже и коне, а Уеър тъкмо се кани да скочи върху седлото на кош си.

— Нали ви казах, че ми е нужна помощта ви в залата. Къде сте тръгнали?

— Никъде. — Той я изгледа равнодушно отгоре надолу. — Нима смяташ, че ще посмея да пренебрегна заповедта ти и ще те оставя на произвола на съдбата?

— Не беше заповед… е, може пък и да беше, вие обаче използвате всяка възможност да ме оставите насаме със сметките. — Забеляза, че не е сложил доспехите си и се поуспокои. Уеър никога нямаше да напусне Дундрагон без оръжие. — Какво сте намислили?

— Искам да поупражня хората си. Когато не съм извън крепостта, военното обучение се провежда три пъти седмично. Свършваме и веднага идвам в залата.

Тя си спомни, че в първите дни от престоя си в Дундрагон откъслечно бе наблюдавала такива упражнения.

— Искам да погледам.

Той вдигна равнодушно рамене.

— Добре, щом като настояваш… стига да не ми се пречкаш.

Теа приседна на стъпалата и обхвана с ръце коленете си.

В отделена за целта част от двора стрелците с лък се упражняваха усърдно. Уеър обаче отделяше повече време на конниците, караше ги да изпълняват командата „Обърни!“, след което с наведени копия те се спускаха напред в галоп. Накрая, удовлетворен от видяното, той предаде командването на Абдул, но продължи да наблюдава занятието, сякаш се намира едновременно навсякъде. Постоянно издаваше разпореждания, проверяваше изпълнението на задачите, раздаваше похвали, а когато бе необходимо, не пестеше и упреците.

— Не е ли страхотен? — Теа вдигна поглед. На най-горното стъпало бе застанал Харун. Той се приближи и приседна до нея, без да отмества възхитения си поглед от Уеър. — Свети като слънце.

Описанието й се стори доста неточно.

— Бих казала, че е по-скоро проблясване, отколкото слънчево сияние. — Като обнажен меч на лунна светлина. — А ти можеш ли вече да ставаш от леглото? — попита тя и го докосна по превръзката на главата. — Боли ли още?

— Не — отвърна момчето и нетърпеливо посочи воините. — Време е да се включа и аз. Лорд Уеър нали каза, че вече съм боец. А воините не се излежават в леглата.

Но той е само едно момченце, помисли си Теа с тъга. Толкова малък… и разбира се, военните упражнения му правят силно впечатление.

— Може би и това ще стане след няколко дни — рече тя.

— Вече съм здрав. — После додаде с пресеклив глас: — Моля те, не ми се сърди. Ти беше толкова мила с мен — но по-добре ще бъде, ако ми разрешат да се упражнявам с тях.

Естествено. Грижите по Харун струваха много усилия и на нея, и на Ясмин. Двете щяха замалко да забравят, че освен времето, най-доброто лекарство си остава постоянното занимание с нещо.

— Изглеждаш здрав като камък — стигна до слуха й гласът на Уеър, той насочи коня си към стъпалата и спря поглед върху Харун. — Какво правиш тук при жените?

Харун се изчерви и скочи на крака.

— Не исках… Ясмин каза, че раната ми е… съжалявам, господарю.

— Щом като съжаляваш, бягай бързо в конюшнята и се обади на Абдул. Нали трябва да ти покаже някои неща, след като ще ми ставаш оръженосец.

— Слушам, милорд. Аз не знаех… — Момчето внезапно се сепна и облещи очи. — Ваш оръженосец ли?

— Нали чу. Никога не съм имал човек, който да се занимава с доспехите и останалите неща — веднаж натоварвам един с тази задача, друг път някой друг. Вярно, че си още твърде млад, но според Абдул си схватлив и учиш бързо. — Рицарят впи поглед в момчето. — Истина ли е, което казва Абдул?

— Ще видите, господарю, колко съм бърз… — отвърна той, след което, сразен от току-що чутото, добави с шепот: — Ваш оръженосец…? Като на кръстоносците ли?

— Дори още по-добър. Така както и всичките ми воини трябва да бъдат по-добри от останалите. — Той скочи пъргаво на земята и подхвърли юздите на момчето. — Заведи коня в конюшнята. Абдул ще ти покаже как да се грижиш за животното.

Харун закима усърдно и пое юздите.

— Действай спокойно — рече Уеър. — Конят е добре обучен — не бива да го дърпаш насила.

Теа проследи с поглед момчето, повело огромния боен кон през двора. Усърдие и гордост изпълваха тънкото, жилаво телце. Неволно я връхлетя споменът за първата вечер на пребиваването й в замъка.

— Предполагам, че не одобряваш действията ми — обади се Уеър. — Само че не бива да глезим безкрай момчето. Ще се почувства по-добре, ако има какво да върши.

Тя реши да си спести възражението, че няколко дни още не са кой знае колко време.

— Всичко е наред.

Веждите му се извиха нагоре.

— Ах, нима?

— Когато мама почина, бях доволна, че съм принудена да работя. А вие защо досега не сте се сдобил с оръженосец? — Още не задала докрай въпроса си, тя вече се досети за причините. Оръженосецът е човек, който винаги е в непосредствена близост до своя господар, а Уеър държеше на всяка цена подчинените да стоят настрана. — Той ще бъде ли изложен на опасности?

— Великият магистър е подредил нещата така, че никой от моето обкръжение да не се чувства сигурен за живота си. Но поне в началото Харун ще бъде плътно до мен и ще трябва да го понаглеждам. — Той продължи нагоре по стъпалата. — Хайде. Имаш работа. За днес мързелуването приключи.

— Мързелуване ли? Не съм ви паж, а и ви правя услуга. Не ще допусна да… — Теа спря насред фразата — той се усмихваше. Тънка усмивчица, без следа от гняв, може би съвсем мъничко злорадство.

— Това беше шега — изрече той бавно. — Нима нямаш никакво чувство за хумор?

На теб ти е нужно чувство за хумор, помисли тя.

— Предупредете ме следващия път, когато решите да проявите хумора си. При вас той е такава рядкост, че се налага човек предварително да се подготви.

— В черничевата горичка ти се смя заедно с мен.

Да, но сега всичко бе по-различно. Той не реагираше просто на нещо смешно около него, не, сега смехът идваше от сърцето. Пред очите й отново се появи онзи по-млад Уеър — гледка, която я смути истински.

— Да, и по този начин очевидно сте ме осъдили на смърт. Не бих казала, че този факт ме радва особено много… — Усмивката му угасна начаса и тя почувства, че й липсва. Направи импулсивно крачка напред и го докосна по ръката. Той погледна надолу към нея и тя повтори собствените му думи от преди: — Това беше шега. Нима нямате никакво чувство за хумор?

— Прощавай — отвърна той. — Наистина казват по мой адрес, че не го проявявам твърде често.

Тя кимна и дръпна ръката си.

— И правилно казват. — Този път тръгна пред него. — А сега добре ще се посмеем с тези сметки.

 

 

— Защо си търкаш очите? — попита Уеър.

— Ако продължа да разчитам тези драсканици, ще ослепея. — Сбърчи обвиняващо чело. — Четворката ви е досущ като седмица.

— От шест дни ти е пред очите. Би трябвало вече да си й свикнала. — Той се приведе напред и се загледа в числото, което тя му показа. — Седмица. За мен е изписана съвсем ясно. — После смръщи чело. — Е, може пък и да е четворка.

Тя го изгледа със съмнение.

— Не, не, положително е седмица.

— Та вие самият не можете да разчетете собствените си цифри.

— Аз съм рицар, а не писар. — Той се облегна назад на стола си. — За днес пропилях предостатъчно време.

Тя посегна към перото и поправи четливо седмицата.

— Няма да мръднете оттук, преди да приключа със сметките за месеца.

— Каква властна женичка си ми ти само! И изобщо извади голям късмет, че все още не съм изгубил търпение. — Тя обаче не се подаде на предизвикателството и той направи още един опит. — Стигам до извода, че съм извънредно снизходителен спрямо теб.

Главата й се стрелна нагоре, сякаш сокол е съзрял плячка.

— Моля? Снизходителен ли казахте?

Той се постара изражението му да не издаде какво мисли.

— Ами да. Кой друг би седял тук дни наред, и то изложен на многознайковщината ти. Кажи ми, кой друг на мое място би изтърпял твоите безкрайни хули? И не забравяй, че си само една жена.

— А вие сте безмозъчен простак, който изобщо не знае как да се държи с човек, който му прави услуга. Не се учудвам, че сте предпочели монашеския живот пред съпружеските задължения. Няма жена на този свят, която да издържи противния ви език.

— Е, всъщност доста жени са приемали езика ми като нещо доста приятно. — Забеляза, че не е разбрала двусмислието, скрито в думите му — поведението на тази жена бе тъй свободно, че той понякога забравяше колко е неопитна. Реши, че е крайно време да спре със закачките. — Но тъй като все пак ти не си от тях, длъжен съм да ти се извиня.

Тя го изгледа изпитателно.

— Искате да ме подразните, нали?

— Нима те дразня? — Той се усмихна. — Ако е така, преставам, за да си свършиш работата по-бързо. Колкото по-бързо приключиш, толкова по-бързо и аз ще се махна най-сетне от този стол.

— Може би… ще се откажа от тази работа.

— Не, няма да се откажеш. — Той бе наясно, че когато Теа се захване с нещо, няма да го остави недовършено. Колкото и противна да й е работата, тя никога нямаше да я захвърли, преди да я приключи. — А освен това такова поведение не съответства на характера ти. Така че, заемай се, за да се освободим и двамата по-бързо.

Теа въздъхна и отново се наведе над сметките. Не след дълго той осъзна, че е забравила напълно за присъствието му. Щеше да остане в това си състояние, докато следващата закачка не я извади от съсредоточеността й. Уеър се облегна удобно на стола и започна да наблюдава постоянно сменящия се израз на лицето й. Живо лице, изразително, интелигентно, будно. През последните дни постоянно се опитваше да отгатне какво се крие зад изражението й.

Бог ми е свидетел, много съм се променил, помисли си той с болка, до този момент никога не обръщаше внимание какво изразява лицето на една жена. Та нали те, жените, служеха единствено за леглото. Макар че бе истински познавач, никога не се интересуваше какво си мислят и дали изобщо нещо им минава през ум.

Но по отношение на Теа той наистина искаше да знае какво става в душата й. Бе жена с безупречен интелект, с темперамент, остър като кинжал. Сам се улавяше, че я дразни единствено за да съзре гневния блясък в очите й, когато преминава в настъпление, за да чуе мнението й, което изстрелваше право в лицето му. Обичаше да я гледа как обръща страниците с енергичните си, но и грациозни движения. Ежедневното стоене на едно място би трябвало буквално да влуди човек като него, но часовете минаваха някак си бързо, и то доста приятно.

Дори прекалено приятно.

Незабавно отхвърли тази мисъл от главата си. Времето, прекарано с нея, представляваше оазис на спокойствието в един безумен свят. Постепенно обаче всичко това щеше вероятно да му омръзне. За щастие вече не представляваше опасност за Теа — злото се бе случило в черничевата горичка.

Търся си извинения, помисли той с погнуса, а всъщност такива не са необходими. Наслаждаваше се на присъствието й. Е, и? Не бе грях човек да харесва разума на една жена вместо тялото й, нали?

Макар че най-охотно би се насладил и на последното.

Стресна се от бездната, пред която бе се изправил. Не биваше да си седи просто така и да рисува във въображението си какво може да предприеме с чаровните форми на Теа. Опита се да потисне вътрешните си импулси, както по време на монашеството си, но изпитва затруднение — все пак междувременно бе се отдал на удоволствия. Бе принуден да седи часове наред срещу жена, от която го делеше единствено една маса, жена, чиито пълни, красиви гърди просто му избождаха очите.

Не мисли за гърдите й. Мисли за лицето, за ума й, за усмивката! Качества, които той бе в състояние да оцени и му доставяха удоволствие от съвсем различен вид.

Внезапно тя вдигна поглед.

— Имате особено изражение на лицето. За какво си мислите в момента?

Той се прозя демонстративно.

— Денят е великолепен и ми е много трудно да го прекарам по принуда на писалищна маса заедно с жена. Всъщност не можеш ли малко да побързаш?

 

 

— Какво правиш тук?

Теа вдигна глава. Уеър бе застанал над нея. Тя прибра с ръка кичура, паднал върху очите й и продължи да полива земята около фиданките.

— Нима не виждате? Опитвам се да запазя тези дръвчета живи.

Той смръщи чело.

— Тази сутрин не дойде в залата.

— Да. Събрах конска тор от конюшните и го нахвърлях около младите стволове. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Може да се каже, че щях да се чувствам по-добре, ако си бях останала при сметките.

— Смятах, че Ясмин ти помага за дръвчетата.

— Тя наистина ми помогна много, но си има и други задължения.

— Можеше някой от мъжете да свърши тази работа.

— Имам предостатъчно време, а съм и свикнала сама да си изпълнявам задачите. — Тя довлече кофата с водата до следващото дръвче. — Доставя ми удоволствие. Моята работа наистина ми липсва. — Водата в кофата се разклати и част от нея се разплиска. — Освен това и поправките по сметките са вече към края си. След няколко дни съм готова.

— Нима е възможно? — Бръчките се вдълбаха по-дълбоко в челото му.

— Е, тази работа продължи доста време. Над три седмици. И вие като мен сигурно се радвате, че приключваме. Вече няма да сте прикован към стола и няма да отговаряте на въпросите ми.

— Точно така. — Той помълча и се загледа в нея. — Тези дървета ще се хванат ли?

— Мисля, че да… освен ако не ги изкорени някоя буря.

— Обичаш да се занимаваш със земя и растения, така ли?

Тя кимна.

— Всичко, което расте, събужда в мен усещането… — Тя изпъна рамене. — Допада ми мисълта, че тези растения ще останат на това място дори когато мен отдавна няма да ме има на света. Знаете ли, че има дървета на по няколкостотин години?

— Не съм се замислял над този въпрос. Прекалено усилия съм хвърлил да остана жив и за останалите неща не ми е оставало време. — Поглади с пръст грубата кора. — Но и аз вярвам в природния закон, че животът не спира. Че е възможно да има живот дори и след смъртта.

Тя си спомни, че баща му го е накарал да напусне Шотландия, за да продължи рода.

— Господ ни уверява, че е точно така. Нима се съмнявате, че ще попаднем на небето, ако сме добри?

— Да, но какво значи „добри“? Папата твърди, че убийството е добродетел, ако е в името на църквата. — Уеър замислено прокара ръка по ствола на едно от дърветата. — Ако е вярно, значи аз съм най-добрият християнин, защото докато бях в ордена, съм изпратил на оня свят повече хора, отколкото всички братя, взети заедно. — Той се разтресе целият сякаш иска да отхвърли от себе си някакво бреме. — Виж ти, станал съм като Кадар, който задава въпроси, дори и когато за тях няма отговор.

— Ужасна грешка — промърмори Теа саркастично. — Да не дава Господ да поспрете и да се позамислите, преди да замахнете и нанесете своя удар.

— Към теб не съм замахвал — отвърна той и веднага се поправи: — След първата ни среща.

Тя повдигна вежди.

— И един път стига.

— Грешката бе твоя. Не желаех да ти причинявам болка. Само че ти не слушаше какво ти говоря. — Направи нетърпелив жест. — Но това са минали работи. Защо мислиш все още за тях?

— Защото аз бях тази, която принудихте да падне на колене. Според мен и вие не бихте отминали с мълчание подобно действие.

— Глупости. На твое място бих простил и положително щях да зачеркна случилото се от паметта си.

Теа го изгледа с недоверие.

Той изруга тихо.

— Не ми ли вярваш? Значи… — Спря за миг и се усмихна насила. — Е, бих забравил стореното… след като първо си отмъстя, разбира се.

Тя отметна глава назад и се разсмя с пълен глас.

— Значи имате късмет, че моят характер е по-благ от вашия.

Не му хрумна подходяща реплика и затова известно време я наблюдава как работи, след което отново се обади:

— Така осветена от слънцето, косата ти изглежда чудесно.

Тя спря да пише и вдигна поруменяла глава.

Той се усмихна.

— Макар че безспорно миришеш на конска тор. — Вдигна ръка, за да предотврати възмутения й вик. — Не, не ме смущава ни най-малко. Но преди да седнем днес на масата, ще е добре да се поизмиеш.

— И като как така ще вечерям заедно с вас?

— Е, нали Кадар е поискал от теб да ми правиш компания. И след като привършиш със сметките и не желаеш да поиграеш шах с мен, не виждам друга възможност да спазиш обещанието си. Не е ли така?

Тя сведе поглед — трябваше някак да прикрие радостното опиянение, което я обхвана. До този миг сякаш не бе осъзнала напълно колко щяха да й липсват часовете, прекарани заедно над неприятните колони от цифри.

— Хм, и разбира се, не бива да разочаровам Кадар, така ли?

Той кимна сериозно.

— Обещанията обвързват човека! — После се обърна и пое обратно към крепостта.

 

 

Константинопол, дожът на Николас

 

— Уверен съм, че тук ще откриете работничката, която търсите — изрече гордо Николас. — Моите женски са най-добри от всички.

— Така е. Съдя по моделите, които ми показахте. — Кадар огледа привидно равнодушно цялото помещение.

Не се чуваше никакъв разговор, никакъв смях. Приведени над гергефите си, с изкривени гръбнаци и очи, впити в бродериите, момичетата редяха трескаво бод след бод. Нито едно от тях не надхвърляше четиринадесет години, но всички изглеждаха някак изхабени. Чистотата на помещението, както и обилната слънчева светлина, падаща от многобройните прозорци, само подчертаваха преждевременната състареност на работничките. Наистина, много потискащо място, помисли си Кадар.

Но видяното тук бе значително по-поносимо в сравнение със залата за килими. Той смяташе, че е обръгнал спрямо живота във всичките му проявления, но гледката на малките момиченца със сраснали и обезформени пръсти го преизпълни с отвращение.

— Щастлив човек сте вие с тези усърдни робини — рече Кадар. — Всъщност те по колко часа работят на ден?

— Докато грее слънцето, от ранна утрин до късна вечер. Елате. — Николас премина край една от редиците. — Трябва да ви покажа таланта на Клариса. Работата й е извънредно фина, направо съвършена. Макар че няма и четиринайсет години. — Погледна го хитро през рамо и додаде: — А когато не е заета с иглата и конеца, доставя точно толкова наслада на онази работа, колкото и на кесията ми. Миналата седмица се потопих между бедрата й и по моему…

— А цената, която ще поискате за нея, ще бъде значителна, нали? — Кадар поклати глава. — Казах вече, че искам по-млада и… по-евтина.

Николас въздъхна тежко и продължи обиколката си.

— Може би ще ви допадне Евадне. Деветгодишна е. Все още не е придобила кой знае какви умения и… може да ме убедите да я продам.

Кадар плъзна незабелязано поглед по сведените глави. Рижа коса, бе казала Теа. Къде, за Бога, бе това момиче?

— И откога е тук, при вас?

— Купих я преди две години. Пръстите й бяха твърде дълги и неподходящи за връзване на килими, така че я дадох да я обучат на везмо. — Той се спря пред малко, крехко момиченце с лененоруси коси и трескави, изплашени очи. — Е, какво ще кажете?

Кадар си каза наум, че Николас е отвратителен негодяй, но само сведе глава и огледа произведението на детето.

— Не е точно онова, което ми трябва.

— Който не иска да се бръкне по-дълбоко, не бива да очаква високо качество.

Там… тя седеше в следващата редица. Дребна, тъничка, червенокоса, впила поглед в гергефа пред себе си.

— Тази там ми се струва по-сръчна.

— Кой, Селена ли? Да, тя е по-възрастна, вече е почти на единадесет години. — Николас забърза към детето. — Но за нея не мога да ви предложа същата ниска цена. След три-четири години вече ще бъде в състояние да ви дари с наслада и с… деца.

И нито дума, че е негова дъщеря. Кучият му син щеше да се позове на този незначителен факт едва в края на преговорите.

— Има кой да се погрижи за удоволствията ми. На мен ми трябва работна сила.

Спря се пред червенокосото момиче. Везмото й е великолепно, помисли си той. Жалко. Цената щеше да падне, ако можеше да открие някакви недостатъци. Тя не го удостои с поглед. Приведена, изобщо не обърна внимание на мъжете, а продължаваше да реди бодовете.

Погледът му попадна на гърба на момичето… и се вцепени.

— Какво е това? — попита той и дръпна встрани памучната дреха от раменете на Селена. Алени резки преминаваха напряко през гърба и. — Май не струва толкова, колкото твърдите?

Николас вдигна равнодушно рамене.

— Езикът й може и да е остър, но този факт не вреди на работата й.

Кадар прокара показалец по протежение на бял белег.

— Този тук е по-стар.

Детето не вдигна поглед, но той долови как мускулите на гърба му се напрегнаха от докосването.

— Хванаха я, че е помогнала на друга робиня да избяга. За да хванем другата, трябваше първо да разберем къде е избягала.

Значи след бягството на Теа са наказали Селена.

— Е, каза ли?

Николас поклати глава.

— Не можехме да продължим. Нямаше да издържи. Бях изгубил една работничка, а така щяха да станат две.

— Да, интересът преди всичко, разбира се. — И нито дума, че избягалата робиня е сестра на момичето. Кадар се замисли сериозно дали да не извие врата на този негодник, преди да напусне града, но се отказа бързо от хрумването си. Не можеше да си достави това удоволствие — в момента освобождаването на детето бе по-важно. — Тези белези обаче свидетелстват за темперамент, който може да се окаже твърде смущаващ, не мислите ли? — Той отмахна ръката си от малкия, изтерзан гръб. — По-добре ми покажете някоя друга.

Две редици по-нататък той се заслуша в славословията на Николас по адрес на друго клето създание и хвърли поглед назад.

Тя го гледаше втренчено — тясно личице и дръзки зелени очи, които буквално искряха от ненавист.

Той й се усмихна, но враждебното изражение не изчезна от лицето й. Нещо повече, омразата дори сякаш нарасна.

Очевидно не бе момиче, което можеше да се спечели със сладка усмивчица. В него трепна предчувствие, че това дете ще внесе живот в обратния път към Дундрагон и той няма да скучае.

— Очите надолу!

Внезапно зад Селена се появи невисока, набита, грубовата жена с гъвкав камшик в ръка.

Селена не приведе глава.

Николас прекъсна да хвали някакъв тъмнокос дребосък.

— Без грубости, Мая, имаме гост.

— Само си пилее времето. До довечера трябва да привърши с едната страна на туниката — изджавка жената. — За човек от кервана е, поема вдругиден на път.

Николас се намръщи.

— Да, така е.

Кадар бе готов да се обзаложи, че детето щеше да продължи да го гледа дори и камшикът да се стовареше върху гърба му. Вече бе въпрос на чест да не се подчини.

Той се обърна и забърза към вратата.

— Омръзнаха ми тези спорове. Толкова трудно е да се вземат решения. Предлагам да продължим утре.

Николас го последва.

— Естествено. Ще изпием по чаша вино и после отиваме в баните. Най-върховното удоволствие на света.

С изключение на побоя над безпомощни деца…

— Вие сте най-любезният домакин, когото познавам. — Кадар буквално сияеше.

 

 

Вечерта чужденецът се появи в градината.

Селена се вцепени, съзирайки го как застанал под колонадите, оглежда жените, струпани покрай кладенеца. Вероятно в този миг си избира онази сред тях, която ще утоли страстта му през нощта, помисли си Селена горчиво. А утре, утре, преговорите за покупката на робиня щяха да продължат.

Бе по-млад от търговците, които идваха при Николас. Млад, изискано облечен, красив — красотата му светеше ярко като факлата на стената зад нея. Но хубав или грозен, той бе като останалите — алчен за злато и плътски наслади.

Младежът небрежно се насочи към нейната пейка, разположена встрани от останалите жени.

В първия миг тя понечи да избяга, но бързо се овладя. Бе тънка, невзрачна и той едва ли щеше да я избере да задоволи похотта си — дори и да бе от мъжете, които предпочитат деца.

Той се спря пред пейката.

— Изглеждаш ми самотна. Защо не си с останалите?

Тя не отговори.

Разположи се до нея и я лъхна лек аромат на сапун и благовонен балсам. Така миришеше и Николас след посещение в баните.

— Селена, името ми е Кадар Бен Арно. Знаеш ли защо съм тук?

— За да купите жена, с която да отворите работилница. Всички го знаем. — После добави подчертано недружелюбно: — Само че сте толкова стиснат, че можете да си позволите само някоя начинаеща.

Той не се подразни от забележката й.

— Така е. А ти бродираш много добре. Вършиш ли работата си с охота?

— Не — отговори тя съвсем прямо. — Но човек може да върши добре нещо дори когато то не му доставя удоволствие. — Тя се поотдръпна от него. Защо този човек още не се махаше?

— Дори и да те купя, не ще ти сторя нищо лошо, обещавам ти — произнесе той тихо. — Не бива да се боиш от мен.

Обзе я панически страх. Надяваше се, че се е отказал от нея.

— Не се боя. — След което додаде разгорещено: — За вас няма да работя. Ще си седя пред гергефа и няма да правя нищо. Изберете си някоя друга.

— Предпочиташ да останеш тук, така ли?

Николас сякаш не е особено любезен към робините си.

— Трябва да остана.

Той смени темата.

— Ти днес защо ме гледаше тъй неприязнено?

— Пипнахте ме. Мразя да ме докосват.

— И защо?

Тя не отговори. Защо този мъж не се махнеше най-сетне?

— Идва онова трътлесто женище. Ужасна е.

Имаше предвид Мая, която се приближаваше привидно случайно — явно се канеше да подслушва.

— В такъв случай трябва да направите избора си и да оставите на мира нас, останалите.

— И коя до си избера?

Въпросът я завари неподготвена, тя се сепна, обърна се към него и го изгледа смаяна.

— Моля?

— Извънредно нетактичен въпрос, особено ако го задаваш на дете, но все пак не бива да обиждам Николас, отхвърляйки предложението му. Предпочитам жена, която да изпитва същото удоволствие, което и дарява. Има ли тук такава?

Що за мъж бе той, запита се тя объркана. Та нали никой не се интересува дали жената изпитва наслада — това бе известно на всички.

— Е, има ли такава жена тук?

Тя се огледа на всички страни и накрая кимна с глава към едно малко, мургаво създание.

— Деирдре. Не е толкова привлекателна, но е своенравна. Май че й харесва, когато Николас го прави с нея.

Той се усмихна.

— Допусках, че знаеш. Не ти убягва нищо, нали?

— Какво искате да кажете? — попита тя с недоверчив тон.

— Ти стоиш отстрани, наблюдаваш и попиваш. Бедна Селена. Мисля, че жадуваш да живееш истински. Да седиш така и да везеш, отделена от света, е нещо, което те влудява. Именно затова се изключваш от другите и се ограничаваш в размишления и наблюдения.

Откъде знаеше как се чувства?

Той побърза да отговори на неизречения въпрос.

— На твоята възраст и аз обичах да наблюдавам. И все още го правя, щом го налагат обстоятелствата. — Той се усмихна. — В този случай ти си тази, която го налага.

Този мъж бе значително по-опасен от останалите — имаше очи и ги използваше добре. Тя скочи рязко от мястото си.

— Не желая да ме наблюдавате. Вървете си!

— Не съм искал да те засегна. Това, което всъщност исках, бе да ти вдъхна смелост. — При тези думи хвърли поглед към Мая. — Само че моментът не е подходящ. Ще разговаряме по-късно за тези неща. — Изправи се и бавно пое към жените до кладенеца. Размени няколко думи с Деирдре, хвана я за ръка и я поведе към вратата.

— Нашепва ти мили слова в ушенцето, но всъщност иска само да те замае, преди да те заведе в родината си — обади се Мая иззад гърба на Селена. — После обаче пак те чака камшик.

— Но той изобщо не се интересува от мен. Нали чу какво каза на Николас. Смята, че само ще му създавам затруднения.

— Да, но твоето везмо отговаря на претенциите му. Убедена съм, че ще те избере. Утре ще се договорят с Николас и се махаш оттук. — Мая се усмихна злорадо. — Хайде, не се противи и тръгвай с него. Знам, че я очакваш да се завърне, но тя никога няма да дойде. Теа сигурно се е превърнала вече в курветина.

— Мълчи!

— Е, а как ще те освободи, моля?

Селена се опита да не обръща внимание на тези думи, да прогони болката от душата си.

— Да бе, нали беше много умна. Смяташе, че е по-добра от нас.

— Никога не е била лоша с теб. — Селена впи поглед в Мая. — Бе също и по-добра от теб. И най-долното улично псе е по-добро от теб.

Увисналите бузи на Мая се зачервиха.

Селена съзнаваше, че е трябвало да си премълчи. На следващия ден щеше да си плати за дързостта. Но вече нищо не я засягаше. Просто не можеше повече да търпи Мая.

Прозвуча гонг, знак, че е време момичетата да си лягат.

Биеха гонга за събуждане, за храна, за продължаване на работа. Понякога я преследваше и насън, оглушаваше я, обсебваше я цялата.

Селена мина покрай Мая, от чиито уста се сипеха тихи закани и с нежелание се насочи към къщата на жените.

Тя никога няма да дойде.

Тези слова все още бучаха в главата й, докато си лягаше върху сламения чувал.

Теа трябва да се завърне, помисли си тя отчаяна. Теа я обичаше и никога нямаше да я остави на произвола на съдбата.

Да, но майка й също я обичаше, обаче я изостави — спомни си как държеше ръцете й, но внезапно те се отпуснаха безсилни.

Не, Теа бе по-различна. За разлика от майка им тя притежаваше сила. Нямаше да остави Селена да се погуби в този дом, щеше да дойде и да я отведе оттук.

Селена се опита да сподави сълзите, парещи в очите й. След смъртта на майка си не бе плакала никога. Сълзите не можеха да променят нищо. Често чуваше майка си да плаче нощем, но въпреки всичко нещата си оставаха постарому и животът й не ставаше по-добър. А сега вече не бе сред живите.

Не мисли за мама. Не мисли и за Теа. Всичко по реда си. Единственият начин, по който можеше да се изтърпи този живот. Теа щеше да дойде и да я вземе.

Но ако Мая говореше истината и младият търговец я отведеше от Константинопол? Какво щеше да прави тогава?

Отново я заля панически страх. Мая грешеше. Когато Теа дойдеше, Селена щеше да бъде тук. Господ не може да е толкова жесток, каза си тя. Кадар Бен Арно щеше да избере друга!

 

— Нали ти казах — изсъска Мая, наслаждавайки се на ужаса и болката, изписани на лицето на Селена, сякаш отпиваше сладък нектар. — Ти не си нищо повече от дете, от робиня. Не можеш да сториш нищо. Нашият господар каза, че утре тръгваш.

— Лъжеш. — Селена остана напълно спокойна. — Не е вярно.

— О, разбира се, че е вярно. Още утре тръгвате на път по море. Николас обаче не е много доволен от сделката. Този млад хитрец се е пазарил много по-ловко от очакваното. Цял ден се пазариха, но Николас така и не успя да му вземе повече пари. — Мая се насочи към друга група жени, за да им съобщи новината.

Разтреперана от страх и гняв, Селена се строполи на пейката. Не можеше да си тръгне. Той нямаше право да й отнеме насила надеждата, че един ден ще бъде свободен човек.

Не можеш да сториш нищо.

Може би Мая бе права, може би тя, Селена, бе наистина твърде млада, за да се пребори със света на възрастните, свят, в който значение имаха единствено парите и похотта.

Теа, помогни ми. Но Теа бе далеч, а и тя вече не бе дете — бе загубила детството си в онази нощ, в която почина майка й.

И така, значи трябваше сама да предприеме нещо.

 

 

— Няма я, така ли? — повтори Кадар.

— Разбира се, че ще я открием — побърза да го увери Николас, — та тя е само едно дете. Къде ще се скрие? Огладнее ли, ще се появи отново.

Дори да умира от глад, това момиче няма да се завърне, помисли си Кадар огорчен. Милостиви Боже, та той трябваше още предната вечер да я посети, веднага след като сключиха споразумението с Николас. Само че как ли щеше да разговаря свободно с нея в присъствието на онази мускулеста змия?

— И кога е изчезнала?

— Някъде през нощта. — Николас се намръщи. — Сигурно е прескочила оградата. Стражите не са я забелязали.

Значи е имала достатъчно време да се скрие в града.

— Под моя покрив тя бе обезпечена. Изобщо и не подозира с какви злини може да се сблъска на улицата. Повярвайте, след няколко дни ще се появи тук… но сделката ни е сключена. Тя е ваша собственост и аз вече не нося отговорност за нея.

— Искате да кажете, че няма да ми върнете парите, така ли?

Николас отбягна прекия отговор.

— Тя не ме засяга вече.

Този негодник наистина заслужаваше да му прережат гръкляна. Жалко, че все пак се налагаше да го остави жив — в момента най-важното бе да открие скривалището на Селена.

— Сигурно ще отложете тръгването си, докато я откриете, така ли? — попита Николас.

— Какво друго ми остава? След случилото се цената й се повиши толкова много, че не мога да оставя нещата току-така.

— Е, не й е чак толкова висока цената — намуси се Николас. — Може би съдбата е решила да ви накаже, загдето ме преметнахте и тя вече няма да работи за мен.

Не заради отнетата дъщеря се оплакваше този червей, а заради робинята, която му носи печалба. Кадар не можеше повече да остане на това място. Той се обърна и закрачи бързо към вратата.

— Ежедневно ще изпращам човек за сведения.

Пред портала на дома на Николас той спря на едно място. Откъде да започне издирването? Не познаваше Константинопол. Но ако се вярваше на думите на Николас, по подобен начин стояха нещата и със Селена — обстоятелство, което събуждаше в Кадар неприятни усещания. Всички градове си приличаха, във всички тях вълците дебнеха плячката си — невинните и доверчиви люде.

Можеше единствено да се надява, че ще успее да ги изпревари.

 

 

Дундрагон

 

— Оказа се, че съм бил прав. Шахът не е игра за жени — рече Уеър с поглед, насочен към дъската. — Изпитвам удовлетворение от факта, че те бих тази партия.

— Затова ли винаги след вечеря искате да играем? — попита Теа.

— Не, има друга причина.

— И коя е тя?

— А на теб иска ли ти се да играеш някоя друга игра?

— Желая да чуя причината.

Той се облегна назад и й се усмихна.

Нямаше да изкопчи нито дума от устата му. Подобни пристъпи на мълчаливост го обземаха нерядко, макар и в последно време да бяха понамалели.

— Е, повече няма да играя с вас. — Отмести стола си назад и се вторачи в огъня. — Естествено, ако държах да спечеля на всяка цена, бих могла да ви победя.

— Зная. — Тя вдигна учудена поглед и той се поправи бързо: — Поне понякога.

Тя се подсмихна хитро.

— Не, в повечето случаи. Често вниманието ви не е на висота.

— Колко си права само! Трябва да се преборя с тази си слабост. Може някой ден да ми струва и живота.

— Но не и тук, разбира се.

— Разбира се, че не и тук.

Над осветената от огъня стая легна мълчание. Кой можеше да допусне, че двамата с Уеър от Дундрагон ще си прекарват така уютно времето, замисли се тя.

— Няма ли най-сетне Кадар да се върне със Селена?

— Скоро и това ще стане. Може да е срещнал трудности.

Полъх на страх помрачи покоя на мига.

— Но ще успее ли изобщо да се справи?

— Кадар е по-ловък и по-търпелив дори от самия Саладин. Ако не успее да спечели битката от първи път, ще опита наново, но по нов начин. Убеден съм, че ще доведе Селена.

— А ако не успее?

— В такъв случай тя пак ще дойде, тъй като ще я доведа сам. — В усмивката му проблесна затаена злоба. — Само че моите методи не са цивилизовани като тези на Кадар. Може дори да се наложи да ви оставя и двете сирачета.

Очите й се разшириха от страх.

— Шегувате се.

— Нали вече изяснихме въпроса, че се шегувам твърде рядко? — Той вдигна равнодушно рамене. — Ето защо нека се надяваме, че усилията на Кадар са се увенчали с успех.

— За вас пътуването до Константинопол представлява голям риск.

— Винаги е опасно, когато излизам извън стените на Дундрагон. Но в Константинопол не съм изложен на по-голяма опасност, отколкото например в Дамаск. Все пак съм ти обещал нещо, нали?

— Но не желая заради обещанието да рискувате живота си — подчерта тя. — Аз ще се заема със спасяването на Селена, както възнамерявах да сторя още в началото.

Погледът му не изпускаше лицето й.

— Обещанията са нещо, което трябва да се изпълнява.

— Глупости! В продължение на толкова години успях да оцелея в дома на Николас. И Селена е способна на същото. Няколко години от живота й не могат да се сравнят с вашата смърт. И не искам повече да чувам и думичка по този въпрос. Защо ме гледате така?

— О, просто се питам дали ще се разплачеш, ако загина.

— Не плача така лесно. — Стана й неприятно, че изразът на любопитство не напусна лицето му. — А и не виждам причина да оплаквам човек, който безразсъдно се е изложил на опасност.

— Да, но ти имаш добро сърце, а и твърдиш също, че съм ти приятел, нали? Е, ще пролееш ли някоя и друга сълза за мен, Теа?

Не бе в състояние да изтълкува израза на лицето му, но съдейки по тона, се налагаше да отговори на въпроса. Той бе човек, около когото постоянно витаеше смъртта. Може би наистина бе важно да знае, че има някой, който ще скърби за него. Тя срещна погледа му.

— Да, ако загинете, ще плача.

Той поклати бавно и тежко глава.

— Вярвам ти.

Не бе в състояние да избяга от погледа му. Внезапно усети, че се задушава. Този мъж явно желаеше да й внуши нещо. Не, не думи, не някаква мисъл, а… какво всъщност? Не можеше да си отговори на този въпрос, но интензивността на посланието бе направо непоносима. Тя стисна зъби и изрече ясно:

— Но няма да го сторя, защото Кадар ще доведе Селена!

— Вече е време, господарю. — На входа бе застанал Харун.

Теа въздъхна с облекчение.

— Не си ли заспал още, Харун? — попита тя учудено.

Момчето я удостои с възмутен поглед.

— Аз изпълнявам задълженията си. — Поклони се пред Уеър и продължи: — Искахте да знаете кога е готова, господарю.

Тя? Теа се вцепени, осъзнавайки какво може да означават тези думи. От известно време Уеър не викаше Таса в леглото си, но това не означаваше, че не спи с други жени от дома. Бе ясно, че ги използва в своята ненаситност. Защо я връхлетя това остро чувство, защо я обзе потрес и възмущение? Тя се изправи рязко от мястото си.

— Задържам ви. Имате още доста работа.

Той смръщи чело.

— Защо… — Внезапно обаче се досети. — Мислиш, че в леглото ми ме очаква жена?

— Това не ме засяга. — Теа пое към вратата. — Мисля обаче, че не бива да злоупотребявате с Харун за подобен род задължения.

— Госпожо… — обади се Харун, възмутен от предположението й.

— Към задълженията на оръженосеца спадат и грижите за доброто настроение на господаря му. — Уеър се изправи. — Имаш право — това не те засяга. Все пак ще ми доставиш удоволствие, ако дойдеш с нас.

Искам да гледаш.

Спомни си нощната сцена в тази зала… Уеър, гол, и Таса, приседнала в краката му, а устните й прилепнали към неговия… Прониза я гореща вълна.

— Няма да дойда.

— Ще дойдеш. — Той мина покрай нея. — Защото е важно. А освен това човек би трябвало да се постарае винаги да изпълнява желанията на приятелите си, не е ли така?

Тя остана колебливо на място, следейки неговите действия. Какво ли имаше предвид? Не тръгна към стълбите, както можеше да се очаква, а към входната врата.

Там се спря и отстъпи встрани, за да й направи път.

Харун пък я хвана за ръка и я затегли след себе си.

— Длъжна си да се подчиняваш на моя господар.

Според момчето целият свят трябваше да се подчинява на Уеър. Любопитството й взе връх и тя го последва към вратата.

— Правя го заради приятеля си Харун — изрече тя, минавайки покрай Уеър. — Не заради вас.

Той се изсмя.

— Ясна ми е разликата.

На стълбището тя пожела да се осведоми:

— Няма ли да ми кажете къде… — В този момент обаче забеляза в двора някаква кола, а зад нея на коне чакаха четирима въоръжени бойци. — Това там какво е?

В този миг Уеър излезе напред и Харун пусна ръката й, за да го последва. Теа пое бавно след тях.

Приближи се и в задната част на колата видя легнала млада жена, която й се стори позната. Вероятно някоя от армията прислужници, заети с поддръжката на огромния замък.

— Не искам да тръгвам, господарю — изрече жената с умолителен тон. — Нека остана.

Уеър поклати глава.

— В Дамаск не ще ти липсва нищо. Детето трябва да бъде на сигурно място. — Даде знак на коларя. — Тръгвайте. Бог с вас.

Дете!

Теа бе буквално зашеметена от чутото, колата бавно се поклащаше към портата, последвана от ескорта.

— Бременна ли е?

— В четвъртия месец. — Уеър проследи колата с изражение, което все още не бе забелязвала по лицето му — странна смееща от отчаяние и огорчение. — Крайно време беше. Ако бяхме закъснели, пътуването щеше да й се отрази твърде зле.

Вцепенението й я напусна и направи място на гнева, чувство, колкото остро, толкова и необяснимо.

— Мислех си, че ще пожелаете да присъствате, когато детето ви се появи на бял свят.

— Точно така е. — Той се обърна към нея. — Само че нейното дете не е от мен. Фатима е жена на един от моите бойци.

Отново я заля гореща вълна и тя отмести поглед.

— Разбирам.

— Не, не разбираш — сопна й се той. — Никога не бих отпратил жената, носеща мое дете в утробата си. Напротив, щях да я придружа. Така мъжът закриля нея и детето от възможни злини.

Теа не го погледна.

— Да, но тя не искаше да тръгва.

— Тази жена носи детето на Юсуф. Децата са единственият начин човек да постигне безсмъртие. Трябва да бъде изпратена на безопасно място. Не желая да измамя надеждите му.

В гласа му се долавяше стаена страст, която я изплаши.

— А ще бъде ли действително на сигурно място в Дамаск?

— Съвсем съзнателно изпратих с нея едва четирима придружители. Ваден ще разбере, че бих бил по-предпазлив, ако ставаше въпрос за нещо, което ме засяга съвсем лично.

— И няма да й стори зло?

Уеър смръщи чело.

— Разбира се, че няма да й стори нищо. Той да не е чудовище.

— Простете — започна тя със саркастичен тон, — но когато казахте, че се кани да ме убие, останах с впечатлението, че…

— Това е нещо друго. — При тези думи се обърна към входа.

Тя не тръгна след него, а само проследи с поглед колата, която в този миг прекосяваше портата. Може би Уеър щеше да се върне в залата. Прииска й се да се оттегли в стаята си — за този ден предпочиташе да не го среща повече. Твърде резки бяха смените на душевно извисяване и пропадане. В сцената до колата само за няколко минути Уеър се преобрази отново в онзи мрачен деспот, когото познаваше от по-рано.

Не, не беше мрачен. По-скоро приличаше на човек, който страда. Бе вече наясно, че той прикрива чувствата си с покривало от тръни. Искаше й се да не проявява разбиране, да няма нищо общо с него. Реакцията й бе твърде страстна и опасна за самата нея. Единственото, което желаеше в този миг, бе да се скрие някъде.

Както и предполагаше, той седеше в залата, вперил поглед в камината. Теа мина покрай сводестата врата и се спря пред стълбите. Господ й бе свидетел, че не разчиташе на успех.

Въздъхна, обърна се и тръгна към него.

— Погрознявате, когато сте ядосан — рече тя. — Не е хубаво така.

— В такъв случай иди някъде, където няма да ме виждаш.

Тя приседна на трикрако столче.

— И Кадар нямаше да ви хареса.

— Кадар. — Той обърна глава към нея и я погледна. — Ти заради него ли си тук сега?

— Че иначе за какво да… — Срещна погледа му и поклати глава. — Вашето състояние ме безпокои.

— Наистина ли? — Той поднесе бокала към устните си. — А ти желаеш ли да ме успокоиш?

— Искам да ви помогна.

— Да, но не истински, не както аз искам. — При тези думи изпи виното си до дъно. — Но щом като си тук, значи мога да питам.

Тя се усмихна принудено.

— Заплахата ви не е страшна. Та нали ви отблъснах по-рано.

— Не, не си. Все още не съм паднал толкова ниско. — Изгледа я продължително и отмести поглед. — А сега искам да съм сам.

Тя остана неподвижна на мястото си.

Той стисна бокала с всичка сила и кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Изчезвай — произнесе през зъби. — Или ще викна Абдул да те изнесе оттук.

Говореше напълно сериозно. До този момент не го бе виждала в такова настроение. Тя се изправи бавно от мястото си.

— Няма нужда да ме принуждавате. Компанията ви бездруго не е особено приятна. — Тя прекоси помещението. — Лека нощ.

— Почакай!

Тя погледна през рамо и забеляза, че в изражението му се борят най-различни чувства.

— Какво има?

— Нищо — промърмори той. — Нищо. — Вдигна бокала и намигна насмешливо. — Пристъп на слабост. Да се обзаложим ли дали ще падна сразен и следващия път?

— Не разбирам за какво става въпрос, а и недомлъвките ви започнаха да ми омръзват.

— Не повече, отколкото на самия мен. В последно време започнах и самия себе си да не разбирам. — Той отново се загледа в огъня. — Само че няма да заложа нито на щедростта си, нито пък на волята си. Няма да е никак разумно.

 

 

Внезапно Теа се сепна в тъмното.

— Шшт! — Огромната сянка на Уеър бе приседнала до нея на ръба на леглото. — Няма да ти сторя нищо лошо.

Сърцето й се разтуптя буйно — не бе в състояние да произнесе нито думичка.

— Вече го сторихте — отвърна тя остро. — Изплашихте ме до смърт? Запалете свещта.

— Не, стига ми и лунната светлина.

— Да, но не ви виждам. — Обаче усещаше физически присъствието му, напрежението, което излъчваше и което я обгръщаше.

Внезапно осъзна, че в мрака ароматите и особеностите на нещата се открояват по-ярко. Миризмата на кожа, присъща на Уеър, уханието на лимони, кедър и черница, долитащи отвън, меката риза върху голото й тяло. Тя преглътна мъчително.

— Запалете свещта.

— Не желая да ме гледаш. — Той докосна рамото й. — Коприна — прошепна. — Ти можеш ли да създаваш такава фина тъкан?

Под пръстите му кожата й сякаш се подпали, но някак не й се искаше да се отмести.

— Дори още по-фина.

— Не — произнесе той дрезгаво. — Не може да е по-фина.

— Днес много ли пихте?

— Тъкмо колкото трябва. — Нежно и чувствено той прокара пръст по заобленото рамо. — Иначе щях ли да бъда тук?

— Не зная. Идете да си легнете. Сутринта ще сте по-добре.

— Може би не по-добре, но положително ще бъда по-прозорлив. Казват, че утринта дарява духа с проницателност.

— Какво ви води тук?

— Пълно безумие. Мислех, че съм ти казал.

Тя прокара език по устните си.

— Искате да спите с мен ли?

— Да, желая го от нощта, в която те доведох тук, в Дундрагон. Но желанието не е равносилно на безумие. Искам всъщност нещо още по-опасно. — Замълча за миг. — Искам да заченеш дете от мен.

Теа цялата се смрази от ужас при тези думи.

— Тъкмо затова и реших да се напия, преди да дойда. — Той продължи да гали раменете й. — Разбира се, не е лесно да моля някоя жена да износи дете от мен, имам задръжки, тъй като то никога не ще види баща си. Още повече, че зачатието ще подпечата окончателно и твоята смърт. Как мислиш, не трябва ли всеки мъж да разкрие тайните си пред майката на своето дете?

— Мислех… казахте, че вече съм осъдена на смърт.

— Вероятно да. Но Ваден би могъл… не, не би могъл, ако знае, че носиш в утробата си мое дете… — Гласът му премина в дрезгав шепот. — Виждаш ли, загубил съм всякакво достойнство. Готов съм дори да заложа живота ти на карта заради своите цели.

— Защо?

— Защото го желая. — Въздухът в стаята бе натежал от разпалени страсти. — Когато умра, искам да знам, че частица от мен продължава да живее.

Света Богородице, просто не можеше да повярва, че самата тя изпитва в този миг толкова болезнено състрадание към този мъж.

— В такъв случай нека Таса или някоя от другите жени да ви роди дете. Аз не съм кобила, която можете да използвате за разплод.

— Искам дете от теб. Искам синът ми да носи твоята гордост и твоята сила. Разчитам също, че ще го отгледаш и изучиш. — След кратко мълчание добави с неуверен глас: — Предложението ми не е лошо. Независимо дали ще ме приемеш в леглото си или не, опасността си остава непроменена. Аз ще сторя всичко, за да те закрилям и пазя. Ще те заведа във възможно най-сигурното убежище, в мига, в който разбера, че детето е вече на път. Кадар ще те охранява. Богат човек съм и няма да ти липсва нищо. Твърде опасно е да минем под венчило, но след смъртта ми всичко ще бъде наред…

— Замълчете — прекъсна го тя с разтреперан глас, отблъсна ръката му и седна в леглото. — Омръзна ми вече това постоянно споменаване на смъртта. Не ми се слуша повече.

— Отлично. Казах защо съм тук и ми се струва, че отговорът ти е отрицателен. Така си и знаех. — Той се изправи, олюлявайки се. — Желая ти приятна почивка.

Внезапното му напускане бе не по-малко плашещо от всичко останало в току-що отминалите часове.

— Нима си тръгвате?

— Както правилно предположи, съм пийнал повече от нужното, в такова състояние нямам задръжки. Не мога да остана, без да те обладая, а пък не мога и да те докосна, ако не се съгласиш да заченеш дете от мен. С теб не съм в състояние да се контролирам, както е с другите. Разбрах го още в началото. — Той прекоси помещението с тежки стъпки. — Трябва обаче да те предупредя, че сигурно няма да се откажа. Ваден винаги ме е упреквал, че не отпускам хватката, ако съм си наумил да сторя нещо.

— Безсмислено е. Налага се да си намерите някоя друга, която да ви дари с тъй желаното от вас безсмъртие.

— Казах вече, че не желая друга. — Той отвори вратата. В гласа му трепнаха нотки на учудване. — От доста време не изпитвам желание към никоя друга. Не е ли странно, че ми е достатъчна и една-единствена жена?

Вратата се хлопна зад него.

Теа се разтрепери. От гняв. Вбесена бе от държането на този недодялан натрапник. Или може би се страхуваше? Нормално бе една жена да изпита страх, когато някой мъж оповести, че желае да се възползва от тялото й. Или бе просто объркана? Думите на Уеър я извадиха напълно от равновесие и предизвикаха в нея противоречива смес от най-различни чувства.

Дете… В нея се надигна гореща вълна. Обичаше децата.

Боже милостиви, какво става с нея? Та тя не се нуждаеше от дете — нали бе отгледала Селена от най-ранна възраст. Детето щеше да усложни още повече трудния й живот. Изобщо не можеше и да става въпрос за подобно нещо, с пълно право се гневеше на този глупав великан, който си въобразяваше, че може да нахлуе в живота й и да си послужи с нейното тяло както му скимне.

По страните й се застичаха сълзи. Боже милостиви, та това не бяха сълзи на гняв. Дори когато отхвърли предложението му, й се прииска да го привлече към себе си, да го утеши, да му каже, че ще живее вечно и не се нуждае от подобно крайно решение. Защо ли този мъж я развълнува толкова силно?

С опакото на ръката изтри мокрите си бузи и отново си легна. Длъжна бе да отхвърли от себе си слабостта. Състраданието не бе достатъчно, за да износи в утробата си детето на някой мъж.

Желанието на Уеър бе възмутително и отблъскващо. Не й се разсъждаваше повече по този въпрос и ако отново й подхванеше същата тема, щеше да му каже направо в лицето какво мисли за безогледния му егоизъм.

После се зави енергично в чаршафите…