Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (6)

Глава пета

Пепелта от пожара все още тлееше в тъмнината.

Ваден бродеше из развалините на селото, над които се стелеше миризмата на дим и смърт.

Бе смаян, съзирайки от своя връх злокобното сияние. Трябваше да дойде, за да провери лично какво се е случило.

— Умопобъркан — прошепна той. — Нима е имало смисъл?

Според Великия магистър си струваше заради Уеър да се унищожи и половината свят. Бащата на Ваден несъмнено му пригласяше.

Отправи поглед към крепостта, осветена от ярки факли. Внезапно Дундрагон престана да изглежда толкова непревзимаем, колкото през последните две години. Обръчът около крепостта бавно се затягаше.

 

— Как е момчето? — попита Кадар, шепнейки, когато късно вечерта Теа му отвори вратата.

— Вече е по-добре. Преди час изяде паница супа, а сега спи.

— Трябва да поговорим, преди да тръгна на път. Можеш ли да го оставиш за малко сам?

Тя кимна, после излезе с него в залата и затвори бързо вратата.

— Мисля, че вече не го грози опасност. Въпреки всичко обаче искам да присъствам на събуждането му.

— Добре. — На мен ми стига и едно подобаващо сбогуване. Няколко реда сълзи, грациозно помахване с ръчичка, докато премина с коня си през портата — Той пое ръката й в своята и двамата тръгнаха по коридора. — Все пак на мъжа му се полагат подобни неща, когато поеме на далечен път, нали?

— О, ти заслужаваш много повече. Не е ли опасно да тръгваш точно тази нощ?

Той поклати глава.

— Уеър излезе на разузнаване — не е забелязал нищо тревожно.

— О, той се забавляваше в залата с няколко бутилки вино и си помислих, че днес няма да излиза повече извън крепостта.

— Вярно е, че виното е източник на забрава, обаче задълженията си Уеър не забравя никога — отвърна Кадар, докато се спускаха по стъпалата. — Не би допуснал никога да се изложа на опасност.

— Как смяташ да стигнеш до Константинопол?

— С коня пристигам в Акко, след което се качвам на кораб.

— И кога ще се завърнете?

— След два-три месеца, а може и по-рано. Възможно е обаче и да се позабавим, ако любящият й татко не ни я връчи веднага. — Той се позамисли и смръщи чело. — Мисля да се представя за богат каирски търговец, възнамеряващ да открие собствена работилница за копринени тъкани и копринено везмо. Но все пак не бива да бъда извънредно богат. Не мога да си позволя да купя най-опитните работнички. Затова ще си избера една от най-младите — тя ще е достатъчна на първо време, а по-нататък ще става все по-добра в занаята. Ще помоля да ме разведат из дома, ще бъда сразен от уменията на твоята Селена и ще поискам да ми продадат само нея и никоя друга. Какво ще кажеш? Добър план, нали?

Наистина бе добър.

— Възхитително.

— Защото съм си умник. Но ето на, дори и най-блестящият ум се нуждае от известни сведения, за да приведе плановете си в изпълнение. Съобщи ми, моля те, някои неща за сестра си. И така… как изглежда например? Руса като теб ли е?

Теа поклати глава.

— Тъмнорижава коса, зелени очи. — Тя смръщи чело. — Няма да се зарадва, че желаят да я купят. Иска да остане в дома на Николас — заради мен. Нали трябва да знам къде е.

— Не се бой, все ще се оправя някак с едно малко дете.

— Ти беше ли дете на десетгодишна възраст?

Той поклати глава.

— Е, и Селена не е.

Кадар я разбра.

— Значи да не бъда самоуверен, така ли?

— Не мога да повярвам на ушите си — долетя сухият коментар на Уеър откъм вратата. — Та ти си човек, който винаги е смятал, че може да промени света.

— Не мисля, че съм в състояние да го сторя — отвърна младият духовен водач. — Понякога обаче човек може да убеди останалите да свършат тази работа вместо него. — Пристъпи към Уеър. — Така подхождам и към теб, приятелю. Възлагам ти огромни надежди.

— Запази надеждите за себе си! — Уеър отвори вратата, излезе на двора и ги поведе към коня на Кадар. — Успя ли да скриеш кесията?

Кадар кимна утвърдително.

— По пътя не ще хрумне никому, че съм заможен търговец. Просто беден поклонник, завръщащ се от Светите места. — Той се метна на седлото и се усмихна на Уеър. — И не се бой. На мен не може да ми се случи нищо лошо.

— Изобщо не се боя. — Рицарят стрелна Кадар с поглед, след което произнесе грубо: — И нека Бог е с теб.

— Ама разбира се. Убеден съм, че и на Господ няма да му е неприятно. Та той притежава отличен вкус, що се отнася до компания за из път. — Кадар изгледа Теа. — А ти сега трябва да ме изпроводиш по полагаемия се начин. Какво ще кажеш да преведеш коня ми през портата? Все едно че съм велик рицар, тръгнал на битка със змей?

— Щом като желаеш — отвърна тя слисана, хвана юздите и поведе коня през двора.

— Оказвам ти чест — рече Кадар.

— И то много голяма дори.

— В замяна обаче и аз искам да сториш нещо за мен.

Тя го погледна бързо през рамо. Изражението на лицето му бе извънредно сериозно.

— Готова съм на всичко. Какво ти трябва?

— Аз притежавам нещо, което се налага да пазиш и съхраниш.

— Соколите ли? Стига да ми кажеш как…

— Не става дума за соколите. Прислугата е наясно как да се грижи за тях. — Той посочи с глава към Уеър. — Той обаче, той не разрешава човек да се погрижи за него.

Теа скръсти ръце.

— Направило ми е впечатление, че този човек винаги изразява на глас желанията си. Няма причини да се притесняваш за лорд Уеър.

— Да, но все пак се притеснявам. Защото нося отговорност за него. — Той поклати глава. — Моментът не е подходящ за пътуване. Разяжда го мъка и той се нуждае от мен.

Мъка!

Внезапно тя си припомни изражението на Уеър по време на разговора им в залата. Може би наистина се нуждаеше от Кадар и също така бе вярно, че едва ли щеше да допусне друг човек да го утешава.

— Не мога да му помогна. Той няма да ми разреши.

— Трябва да се погрижиш за собствеността ми. — Кадар изрече тези слова с благ, но категоричен тон. — Обещай! За да изпълня задачата си успешно, този въпрос не бива да занимава мислите ми.

Теа го изгледа, изпълнена със съмнение.

— Той се нуждае от жена в ложето си и не се налага да полага усилия, за да си я достави.

— Да, само че онова, което желае, невинаги отговаря на онова, от което истински се нуждае. Той е най-самотният човек, когото познавам. Необходимо му е общуване като противодействие на самотата. Е, вярно че не е готов да прояви разбиране по този въпрос, но с него човек трябва да се пребори, докато най-сетне самият той открие кое е най-добро за него.

Тя погледна към застаналия насред двора Уеър. Значи се налагаше да воюва с този страховит великан, човек, прекарал целия си живот във войни?

— Не, няма да се справя.

— Знам, че обичаш децата. Действай така, сякаш той е дете като Харун или Селена. Дете, което се налага да пазиш и да закриляш.

Удивена от току-що чутото, тя се обърна отново към Кадар.

Той избухна в гръмогласен смях.

— Да имаше как да видиш лицето си! Разбираш ли, Теа, всъщност всички ние сме само едни деца.

— Но не и той — отвърна тя, останала почти без глас.

— Ще видиш. — Направи знак на стражата да спусне подвижния мост. — Ти ще се погрижиш за моята собственост, а пък аз за твоята. Разбрахме ли се?

Предстоеше му дълго пътуване и щеше да й доведе Селена. Не се знаеше какви опасности го дебнат из пътищата.

— Добре, ще опитам.

— Ти си решителна жена и имаш добро сърце. Да опиташ ще рече да постигнеш успех. Сега вече съм по-спокоен.

— Не, нямам добро сърце. Себична съм и не се радвам на задачата, която ми предстои.

— Може и да си себична, но то е само защото се боиш да не би някой да се приближи до теб повече от необходимото. Ти си от хората, чийто инстинкт ги подтиква да се грижат за другите и да ги закрилят. Тъкмо по тази причина се обграждаш и с предпазна стена. — Кадар вдигна ръка за поздрав, усмихна й се ослепително и препусна с коня си по подвижния мост.

— Желая ти щастие! — извика тя след него.

Той й помаха отново от другия край на защитния ров. Стражите навдигаха моста, а от младежа нямаше вече и следа.

Теа се обърна бавно — дворът бе пуст. Уеър бе изчезнал в замъка. Явно той не си позволяваше никакви изблици на чувства — дори и когато ставаше въпрос за най-близкия му приятел.

А Кадар разчиташе на нея да утеши точно този човек?

Изключено!

 

 

— Идете в моята стая и поспете там. Двете с Таса ще се погрижим за момчето — каза Ясмин, появила се внезапно до нея, както седеше на леглото на Харун. — Мисля, че ще е по-добре утре да го преместя при себе си. Там ще се почувства по-добре. Той не е свикнал на такъв разкош и сигурно няма да се чувства уютно на това място.

Теа бе твърде изморена и не й бе до спорове.

— Ще разговаряме по-късно по този въпрос. — Изправи се на крака и се поразкърши. — Той не бива се чувства като човек, когото подмятат насам-натам.

— Едва ли ще си помисли подобно нещо за вас — отвърна Ясмин навъсено. — Харун не е глупак.

В устата на Ясмин тези думи прозвучаха почти като похвала, помисли си Теа.

— Събуди ме, когато потрябвам.

— Няма да сте нужна. Таса е тук. Тази вечер лорд Уеър не я иска при себе си. — Гласът на Ясмин прозвуча почти равнодушно.

— Това сякаш не те притеснява особено.

— Лорд Уеър събра прислугата в голямата зала и извести на всички, че от днес нататък замъкът става наш дом. Не бивало да се боим, че ще ни отпрати. Предлага ни сигурност зад тези стени.

Започвам от теб!

Очевидно Уеър бе действал бързо и бе взел необходимите предпазни мерки срещу възможно нападение на тамплиерите. Теа се опита да потисне вътрешното си раздвоение. Ей така, за разнообразие Уеър понякога проявяваше доброта и инстинкта си на закрилник — по този начин предизвикваше одобрение, а не неприязън.

— Радвам се за теб.

— Много е… странно — изрече бавно Ясмин. — Цял живот двете с Таса ден след ден сме се борили да оцелеем. И изведнъж вече не ни се налага да треперим за следващия ден. — Последва кратко повдигане на раменете. — Но сигурно ще свикнем и с този живот.

— Лека нощ. — Теа притвори внимателно вратата след себе си и по коридора се отправи към стълбите. Всичко се бе променило. А най-лошото бе, че страховитата трагедия в Джеда дари Ясмин и Таса с тъй жадуваната сигурност, дори и нейното съкровено желание се осъществи в резултат на случилото се.

Не, не биваше да се отдава на угризения на съвестта. Никой не можеше да я обвини, че иска да види Селена свободна и щастлива. Клането в Джеда не биваше по никакъв начин да вгорчава радостта й от предстоящата среща със сестра й. Щеше да стори всичко възможно, за да помогне на оцелелите от Джеда, но не можеше…

Уеър все още бе в залата.

Спря тихо в подножието на стъпалата. Изпънал крака, той седеше на стол с висока облегалка, загледан в пламъците пред себе си.

Най-самотният човек, когото съм срещал, бе споменал Кадар.

Ако наистина бе най-самотният човек, тя не можеше да му помогне. Все пак не бе Кадар, който успяваше да разведри настроението на другия или пък дръзко да нахлуе в сфери, в които останалите се бояха да не направят някоя погрешна стъпка.

Теа пое към вратата, водеща към миялната и стаите на прислугата.

Ти ще се погрижиш за моята собственост, а аз пък за твоята.

Но не и тази вечер — бе уморена до смърт и не бе в състояние да събере мислите си. И утре е ден, реши тя.

Разяжда го мъка.

Каква ли магия е забъркал този Кадар, та думите му не ми излизат от главата, помисли си тя отчаяна. Не желаеше да…

— Ангели небесни — промърмори тя, когато пристъпи в залата и спря пред него. — Хайде, вървете да спите.

Той надигна бавно глава.

— Моля?

— Чухте ме много добре. Много глупаво изглеждате — седнал пред огъня и умува. Лягайте и се наспете като хората.

— Значи глупаво, а? — повтори той с мрачен блясък в очите.

— Точно така. Глупаво, инатливо и крайно неразумно.

— Щом е така, остави ме сам. Няма да ти се налага да понасяш присъствието ми.

— Да не си мислите, че не искам и аз същото? Само че Кадар не разрешава. Иска да се заема с вас.

— Боже мили, просто не мога да повярвам…

— Днес обаче съм твърде уморена и не мога да изпълня задълженията си на добра самарянка, затова идете по-добре да си легнете, а аз пък ще поразсъждавам по въпроса утре.

— Съжалявам, че те обременявам толкова — отвърна той с жален тон. — Но оценявам високо грижите, които полагаш за мен.

— Изобщо не желаете никакви грижи, но иначе наистина сте бреме. Изобщо не ми е ясно как да подходя към вас.

— Ами като е така, изобщо не подхождай. Не ми трябват нито твоите грижи, нито пък тревогите ти.

— Така казах и аз на Кадар. Но не иска и да чуе.

— Да, такъв си е той. Просто не бива да му се обръща внимание.

— Не мога да не му обръщам внимание. Та той ми прави такава голяма услуга. Длъжна съм да му се отплатя по някакъв начин.

— Е, в такъв случай ще трябва да намериш друг начин да му се отплатиш. Не търпя втора майчица около себе си. — Доля си вино в бокала. — А сега ме остави сам.

— Успяхте ли да се напиете вече?

— Не. — Той надигна бокала. — Но скоро и това ще стане.

— Добре. В такъв случай може би ще заспите и ще накарам слугите да ви занесат в леглото. — Тя приседна до камината и се облегна на камъните. — Аз ще почакам.

Лицето му притъмня.

— Не желая да чакаш. Остави ме сам.

— Пийте по-бързо виното си — тези камъни са доста твърди.

Той тропна бокала с все сила на масата.

— Смятам да пия, когато си искам и колкото дълго си искам.

— Очевидно пак съм казала нещо не на място. — Тя се прозина. — Изобщо не се изненадвам, че правете точно обратното на онова, което искам от вас. Правете тогава, каквото пожелаете!

Той посегна към бокала, но ръката му замръзна насред път. Смръщи вежди, осъзнавайки логическата дилема, пред която е изправен.

— О, Боже, какво да правя сега?

— Каквото и да сторите, ми е безразлично.

Той се усмихна похотливо.

— Е, добре, съблечи се и ела тук.

Бе тъй уморена, че не почувства нищо друго, освен нетърпение.

— И защо, моля? Така, като ви гледам, виното ще удовлетвори потребностите ви точно толкова, колкото би ги удовлетворила и една жена. А и Кадар нямаше предвид точно такива неща помежду ни.

Усмивката му угасна.

— Лека-полека започва да ми омръзва да слушам какво бил казал или поискал този Кадар.

— Ами тогава си изпивайте виното и лягайте да спите.

Той изруга цинично и се потопи в мълчание. В залата се чуваше единствено пращенето на цепениците в камината.

— Той какво поиска от теб? — изръмжа накрая Уеър.

— Всъщност не разбрах съвсем добре. Не се изрази много ясно — произнесе тя със сънен глас. — Ще трябва да помисля малко.

Отново настана тишина.

— Върви си в леглото — рече той грубо. — Всеки миг може да заспиш и да паднеш в огъня.

Тя поклати глава.

— Не се нуждая нито от Кадар, нито пък от теб.

— Хубаво.

— Тогава ме остави сам.

Откога й се искаше той да не говори повече — думите направо я изтощаваха.

— Изпийте си виното.

— Виното ще си остане в чашата и толкоз!

— Хубаво. — Миглите й натежаха, едва успяваше да държи очите си отворени. — Каквото и да…

— Всемогъщи Боже…

Той я вдигна рязко на ръце и я понесе навън.

Заизкачва се по стълбището.

Не, не натам…

— Какво правите?

— Ще те занеса в леглото ти, където е твоето място.

— В него лежи Харун. Аз ще спя в леглото на Ясмин.

Горе той се спря за миг, след което продължи по коридора.

— Няма да те нося обратно. За днес си ме ядосвала предостатъчно. Можеш да спиш по изключение в моето легло. Аз няма да го ползвам.

Нещо меко под тялото й…

Той вече се канеше да се отправи към вратата.

Не, така не бе редно. Не можеше да допусне той да излезе.

— Не. — Успя да се надигне и да пусне крака на пода. — Не бива да се връщате обратно в залата, останете тук… — Вкопчи се в гредата на кревата. — Отивам при Ясмин…

Той се обърна светкавично.

— Гръм и мълнии! Ти никога ли не отстъпваш от своето?

Безсънието я измъчваше и не изпитваше никакво желание да възразява. Само поклати глава.

Свил ръце в юмруци, той я загледа гневно. Нима щеше да я удари? Едва ли не й се прииска това да стане. В такъв случай щеше да се оттегли на почивка, и то без да е нарушила обещанието си към Кадар. Той тръгна към нея, а в сините му очи проблясваха мълнии. Да, очевидно се канеше да я удари.

Неочаквано двете му ръце я притиснаха върху възглавницата. Изплашена, тя вдигна поглед към него в мига, в който той се строполи върху тапицирания стол досами кревата.

— А сега да заспиваш — изръмжа Уеър. — Аз оставам тук.

— А вие ще се опитате ли да поспите?

— Казах, че ще остана. За спане не е ставало дума.

На първо време бе достатъчна и тази малка победа. За този ден Кадар не можеше да очаква повече от нея.

— Вие също се нуждаете от почивка. — Обърна се и притвори очи. — Друго за днес няма…

 

 

Друго няма.

Уеър опря глава на облегалката на стола. От всички неща, които можеше да стори в момента, спането оставаше на последно място. До този миг не бе допускал, че е възможно да пожелае една жена още преди да я види съблечена в леглото си.

Този път обаче без съмнение бе наясно какво точно желае.

Защо не проникна в нея? Какво я зяпаше как спи като някой от онези оглупели кавалери, възпявани от трубадурите? Тя го разгневи, наложи волята си, а той така и не посегна към нея и не се наслади на прелестите й.

Погледът му бавно се плъзна по тялото й. Тя лежеше, свита на кравай като изморено детенце. Само че видът й заблуждаваше — тя вече бе в състояние да приеме в себе си мъж и да износи дете в утробата си. Да, тази жена можеше да роди здрави синове — щеше да им даде сила и храброст, щеше да ги закриля, както закриляше и Харун.

Жар пропълзя в слабините му. Милостиви Боже, какво става с него? Та той не просто чезнеше по тази жена, той копнееше и за нейните деца. Желаеше синовете й да бъдат и негови синове, желаеше утробата й да набъбне пред очите му, а от гръдта й да потече майчино мляко.

Вкопчи се здраво в страничните облегалки на стола. Нему обаче бе отредена друга участ. Ако тя заченеше, вероятно той нямаше да доживее до раждането. Внезапно го заля страстното желание да има наследник. Заболя го при мисълта, че след неговата смърт семето му ще се затрие. Някой трябваше да остане, да продължи живота му.

Правилно разсъждаваш, помисли си той, изпълнен с погнуса към самия себе си — правиш й дете, а после Великият магистър усмъртява нея и детето досущ като обитателите на селото.

Или пък ги взима за заложници, за да се докопа до него, Уеър.

Защо изобщо обмисляше тези възможности? Та нали от години отлично знаеше какво го очаква. Нали тъкмо по тази причина никога не се обвързваше за по-дълго време с някоя от жените, задоволяващи плътската му страст? Не бе никак разумно да променя съществуващото положение.

Явно унищожението на селото бе първопричина за това пронизващо усещане. Не можеше да обикне тъкмо тази жена. Възхищаваше се от смелостта и издръжливостта й, но тя бе прекомерно независима и дръзка. До този момент жена никога не му се бе възпротивявала, никоя не се опитваше да го командва. Но щеше ли тя да оцелее, ако не притежаваше тъкмо тези качества? Благият нрав не би й помогнал да се справи с трудностите по пътя за Дамаск, а смирението пък щеше да я прикове завинаги към копринения затвор в Константинопол.

Не можеше да я обвини, че желае да оцелее, и то като свободен човек. Та нали преди години същият този стремеж към свободата бе подтикнал и самия него да напусне Шотландия.

Упрекваше я обаче, че откакто я доведе в Дундрагон, постоянно смущаваше спокойствието му.

Не, ако трябваше да бъде честен пред себе си, тя се стараеше да не му се пречка из краката. Всичко се дължеше на острото желание, което изпитваше към нея. Проклятие, не може ли някак да отхвърля тези угризения на съвестта, запита се той вяло. Накъдето и да се обърнеше, отвсякъде надигаше глава някой нов грях. Трябваше да отиде в залата, при виното си, то щеше да замъгли съвестта му и да направи живота му по-поносим.

Теа промърмори нещо невнятно на сън и се обърна неспокойно на една страна. Запладняваше.

Той се приведе напред и предпазливо придърпа върху й завивката, събрана на топка в края на леглото.

Прониза го мразовита тръпка — жестът му бе съвсем спонтанен.

Не, в никакъв случай не биваше да бъде тази жена.

 

Утрото бе настъпило вече, когато Теа отвори очи. Само за миг отърси съня от себе си — сякаш някой бе я повикал по име.

Той все още седеше на стола до леглото, облегнал глава назад. В съня си изглеждаше някак… различен. Но не безпомощен. Дори и в това му състояние не го напускаше напрежението, неговата бдителност. Тя го заразглежда с любопитство, което в друг случай би било неуместно. Бе удивена от дългите му мигли. Когато очите му бяха отворени, правеше впечатление единствено яркосиният им цвят. Устните бяха добре оформени и й се сториха дори красиви…

— Престани да ме зяпаш!

Изплашена, тя погледна нагоре и срещна яркосините му очи.

— Не исках… аз… още не съм се събудила. — Защо ли заекваше? Не бе сторила нищо лошо. Седна в леглото и спусна крака на пода.

— Вече е сутрин. Трябва да ида при Харун. Вие сте наред. Столът сигурно не е бил много удобен.

Лицето му се разкриви в гримаса.

— Какво ти удобство? Изобщо не мога да се помръдна. Не знам дали някога вратът ще ме отпусне.

Тя понечи да стане.

— Е, тогава полегнете и всичко ще…

— Остани, където се намираш — сопна й се той.

Тя се вцепени за миг, но веднага се изправи предизвикателно на крака.

— Не нося аз вината, че сте пили твърде много и главата ви бучи. И не ще допусна да ме командват.

— Защото си свободна жена ли? — присмя се той. — Такова чудо няма на този свят. Жената е свободна, доколкото мъжът й разреши.

— Да, но аз не съм омъжена. И не възнамерявам никога да се омъжвам. — Помълча миг-два, след което додаде енергично: — Да не си мислите, че ще рискувам да се обвържа с някой потисник? Нито един мъж, никоя страна, та дори и църквата не се отнася справедливо към жените. За вас ние не представляваме нищо. Майка ми разказваше за някакъв църковен събор, състоял се в Никея. Та, събрали се значи благородници и свещенослужители да разрешат въпроса, са ли жените човеци или скотове. Убедена съм, че са ни обявили за хора само защото в противен случай е можело да ги обвинят в скотоложство и да ги осъдят на смърт.

— Може и да си права. Вероятно и аз щях да си помисля подобно нещо. — После отново подхвана същинската тема на разговора: — Значи, мразиш робството от дъното на душата си, така ли?

— Безсмислено е да разговарям с вас за тези неща. Та вие просто няма да ме разберете.

— Ами тогава ми го обясни по-простичко.

Тя смръщи чело.

— Вие защо сте толкова сърдит?

— Не съм сърдит. Само казвам, че свободата не е непременно най-висшата цел. Съществуват затвори, по-поносими и по-комфортни от света извън тях. Далеч не всеки престой в затвор е толкова жесток, колкото онова, което е трябвало да изтърпиш в дома на Николас. — Замълча за миг. — Той биеше ли те?

— Когато бях малка. По-късно се научих да… — Тя вдигна рамене. — Какво да кажа? Имах достатъчно за ядене, чиста постелка за спане. А когато се оказа, че съм умна, Николас ме изпрати да уча езици и смятане — за да се оправям по-късно с търговците, които купуваха нашите коприни. Пред къщата на жените имаше дори и оградена градина, в която можехме да влизаме надвечер. Майка ми казваше, че положението ни е значително по-добро, отколкото на мнозина други. — Тя скръсти ръце. — Но с течение на времето растеше и омразата ми и на моменти дори се задушавах от ненавист. Трябваше да гледам как Селена от сутрин до вечер седи превита над стана. Да имаше как, щях да я взема и да я изнеса на слънце и сред цветята и… — Пое неуверено въздух. — Не е справедливо. Не бива едни хора да притежават други.

— Значи си избягала заради Селена, така ли?

— Не, ако беше единствено заради нея, щях да изчакам, докато условията се подобрят. — При тези думи погледите им се срещнаха. — Един флорентински благородник бе дошъл да купи няколко бали коприна за съпругата си. И тъй като проявявал предпочитание към руси жени, решил към коприната да добави и мен.

— Нима Николас те е продал?

— Защо не? Флорентинецът е предложил значителна сума. Вярно, че представлявах ценност в резултат на художествените си умения, но пък щом тялото ми можеше да донесе по-голяма печалба… — Тя се усмихна горчиво. — Но Николас е ловък търговец и пазарлъкът се проточи. Реших да не изчаквам, докато двамата се споразумеят.

— Мръсен помияр!

— О, той се смяташе дори за голям добряк. Та нали бяхме негова собственост! Не ни ли даваше храна и вода? Нима не ни наказваше само и единствено, когато забравяхме задълженията си? Сигурно е бил вбесен от бягството ми.

— Как успя да се укриеш в кервана?

— Балзар, керванджията, посещаваше често дома на Николас, а аз от няколко години работех тайно една копринена одежда, чиято бродерия бе достойна за император. Предложих му я срещу храна, вода и място в неговия керван.

Уеър изви вежди недоумяващ.

— Копринена одежда? За закрилата, която е предложил на една избягала робиня, така ли?

— Одежда, достойна за император — повтори Теа. — Балзар бе суетно човече. Петимен бе да я притежава. Освен това не разчитах особено на закрилата му. Ако ме бяха открили, щеше просто да каже, че не ме познава.

— Откраднала ли си коприната за тази дреха?

— Аз не крада — кипна тя. — Защото аз бях тази, която засади дърветата, от които се хранят бубите, мой бе моделът за бродерията, аз свърших работата. Николас предлагаше моделите ми на пазара и множеше богатствата си. Не бях ли заслужила и аз нещичко? А знаете ли вие колко трудно бе да намеря време, за да осъществя замисъла си? Всяка Божа утрин, още по тъмно, се измъквах незабелязано в градината. По-късно се налагаше да повтарям голяма част от извършеното, тъй като се бе оказала неуспешна. Необходими ми бяха цели две години, докато…

— Не те осъждам, просто попитах — прекъсна я Уеър с крива усмивка. — Та какво е една дължина коприна в сравнение с несметните съкровища, които съм заграбил. Та нали целокупният християнски свят е известен за моето деяние.

— Не е възможно. — Ядът й все още не бе отшумял. — Защо говорите подобни неща? Вие сте твърде недодялан, за да извършите подобна кражба.

— Така ли? А как тогава си обясняваш наличието на толкова богатства, събрани в тази крепост?

— Няма нужда да си обяснявам каквото и да било. Те просто не ме интересуват. — Тя вдигна рамене. — Може пък наистина да сте крадец. Кадар ми каза, че взимате много пари, когато пазите керваните и участвате в битки. Това може да се нарече и кражба.

Устните му потръпнаха.

— Вероятно така разсъждават и хората, които ми плащат.

О, та той почти се усмихна, помисли си тя. Внезапно нещо я подтикна да го развесели още повече.

— Не, аз отвърнах на Кадар, че сигурно са ви изхвърлили от ордена заради вашата похотливост. Че не сте спазвали твърде обета за въздържание.

Наистина, той се усмихна широко и сякаш се подмлади с години.

— Вярно е. За мен това ограничение представляваше тежко бреме.

Тя кимна.

— Така си и мислех.

Усмивката му угасна още в същия миг.

— Ти пък какво разбираш от любовна страст. Кадар ми каза, че си успяла да се спасиш от масовото изнасилване, когато са нападнали кервана.

— Наблюдавала съм плътски съвкупления в дома на Николас. Когато идваха богати търговци, понякога ги канеха в женското отделение и те можеха да си избират жена.

— И майка ти ли?

— Един път.

— И ти си гледала, така ли?

— Не, затворих си очите. Тя ми каза, че няма да я боли, но аз да не гледам. — Не желаеше да си спомня за онази нощ. Да, не видя нищо, но пък добре чу тихия мъжки смях, стоновете, пъшкането, а накрая и сподавеното хълцане на майка си. — Тя ме излъга. Изпитвала е болка. Може би не телесна, но се е чувствала унизена. — Гласът на Теа се разтрепери от гняв. — Ето това е да си робиня. Да нямаш правото на избор, да знаеш, че разумът, тялото ти и дарованието не ти принадлежат. И недейте да ми разправяте за приятен затвор. Такъв не съществува!

— Добре, няма да спорим.

Но във въздуха витаеха неизречени слова и отново я обзе неясно тягостно чувство. Изправи се от мястото си.

— Отивам при Харун.

Този път той не я спря, само я наблюдаваше как се приготвя да тръгне.

— Спомена, че си засаждала черничеви дървета за Николас. Как се прави това?

Тя се спря, учудена от рязката промяна на темата.

— Като всяко друго дърво. Той купи фиданки от един търговец и ги разсади. Аз се грижех за тях и внимавах да се захванат добре.

— Възнамеряваш да вършиш същото и в Дамаск, нали?

— Да, нещо подобно.

— И отново ли ще платиш с императорска одежда?

— Ако я бяхте видели, нямаше да ми се надсмивате.

Той издържа погледа й.

— Не ти се подигравам. Вярвам ти.

При тези думи топлина прониза тялото й.

— Но ви уверявам, че тя не може и да се сравнява със знамето, което ще ви подаря — отвърна разгорещено. — За него ще ви завиждат императори. Ще можете гордо да го предадете на синовете си, те на своите и… — В този миг съзря изражението на лицето му и не продължи. — Какво има?

— Нищо. — Той се изправи от стола и легна на леглото. — По-уморен съм, отколкото си мислех. А и тези приказки за синове ме отегчават. Смятам да се поотпусна малко. А ти бягай при Харун.

Не, не ставаше дума за скука. Долови някаква болка в държането му. Какво ли обидно бе казала?

— Аз не исках… — Но как да обясни на този проклетник, че съжалява за нещо, което той никога не ще признае? Чиста загуба на време.

— По обяд ще се срещнем в двора — каза той.

— Защо?

— Защото така искам. Кадар не ти ли заръча да общуваш с мен?

— Да.

— Е, в такъв случай по обяд ще ми правиш компания в двора.

— Да, но аз… — Той вече й бе обърнал гръб и престана да й обръща внимание. — Ще помисля. Може да дойда, може и да не дойда — отвърна тя, застанала до отворената врата.

— Спомни си какво си обещала.

Тя затвори вратата и въздъхна примирено. Не желаеше да се среща с него толкова скоро — чувствата й щяха да бъдат изложени на изпитание. Когато Кадар поиска от нея да му направи тази услуга, тя предвиждаше трудности, но не и своята ранимост. Къде по-просто бе да се възправи срещу неговия навъсен и безцеремонен нрав. Изобщо не разбираше причините за интереса му към нейното минало — та нали по-рано самият той ясно даде да се разбере, че подробностите от живота й не го засягат. Сега обаче задаваше въпроси и дълбаеше дълбоко. Почувства се притеснена. Инстинктът й подсказваше да страни от този мъж до мига, в който отново възвърне душевното си равновесие.

Да, но бе сключила споразумение с Кадар.

Е, в такъв случай щеше да стори необходимото и нямаше да даде на Уеър възможност да продължи със своето интимничене. В присъствието на други хора той нямаше да я разпитва толкова много. Не, не биваше да остава насаме с него.

 

 

Още щом съзря в двора воините, възседнали коне в бойни доспехи и готови за поход, смаяната Теа осъзна, че напразно си е блъскала главата до този момент. Тъкмо товареха някаква кола, която явно представляваше краят на колоната.

— Къде беше досега? — Уеър подкара коня си към стълбището и я изгледа намусен от седлото си. — Казах „по обяд“, нали?

— Закъсняла съм съвсем малко. — Бе твърде объркана от видяното и не обърна внимание на грубия му тон. — Накъде сте тръгнали?

— Донесъл съм твърде малко от проклетите черничеви листа — избоботи той. — Ще трябват още — нали оставаш за по-дълго време.

Той бе прав. Кадар щеше да се завърне със Селена след не по-малко от два месеца, а запасите й щяха да стигнат едва за три седмици.

— И вземате със себе си всички тези мъже? Не казахте ли обаче вие самият, че не смятате да рискувате…

— Обстановката се промени. — Той се наведе и протегна ръце към нея. — Хайде, побързай. Трябва да се върнем преди здрачаване.

— И аз ли трябва да дойда?

— Иначе щях ли да те моля да се срещаме тук?

— Но нали последния път не ме взехте със себе си?

— Казах вече, нещата се промениха. Може и да ми потрябваш.

Думите му я обезоръжиха. Направи крачка напред и той я вдигна на коня.

— Сега обаче знаете как изглежда дървото, нали?

Той даде мълчалив знак и отрядът потегли.

Този път всичко бе по-различно от деня, в който той я доведе в Дундрагон. Металните доспехи, нагорещени от слънцето, притискаха гърба й, но въпреки това тя се чувстваше удобно и уютно.

— Тази кола за листата ли е предназначена?

— Да.

— Не ни е нужна. Стигат и няколко коша.

— Не искам да рискувам.

— Да, но това си е чисто разсипничество…

— Целия следобед ли ще ми мелиш на главата?

— Не, ако толкова държите на това неразумно решение. Щом като искате да се правите на глупак пред хората си, моля. — Тя се умълча и се облегна на него. Не й се говореше повече. Във въздуха се носеше ухание на палми и кипариси, а слънцето, огряло лицето й, още повече я изпълваше със задоволство.

Час по-късно вече яздеха нагоре по склона с черничевата горичка. Твърде рано е, помисли си тя вяло.

Уеър слезе от коня и я пое от седлото. Стойката на тялото му издаваше известно напрежение, а погледът му обходи гората, както и всички околни хълмове.

— Какво има? — попита тя. — Не виждам никого. А вие?

Първоначално той не отговори, след което въздъхна облекчено.

— Не, няма никой. — Обърна се и грубо, на висок глас, заповяда на отряда да се раздели на две. Едната половина изпрати да брули листа, а другата бе оставена за охрана. Теа се спусна надолу по склона, навлезе в гъсталака от черничеви дървета и, изпълнена с радост, се заоглежда наоколо. Дърветата бяха здрави, слънцето тук бе по-топло, отколкото в Константинопол, и бубите щяха да имат храна за много…

Внезапно до слуха й достигна силен трясък. Обърна се — на земята бе паднал едър клон. Мечът на Абдул изсвистя във въздуха и се заби в следващия клон.

— Не! — извика тя. — Престанете!

Той я изгледа уплашен.

— Назад! — Уеър се приближи към нея. — Той просто иска да събере повече листа за теб. — Посочи към воините, настъпващи към дърветата с меч в ръка. — За Бога, нали са ти нужни.

— Листата трябва само да се берат, а клоните да останат непокътнати. Не искам да се унищожават дърветата.

— Но така ще изгубим два пъти повече време — възрази Абдул. — А и не сме взели стълби със себе си.

— Вие по този начин ли се сдобихте с моите листа? — обърна се тя към Уеър.

— Да не мислиш, че съм ги духал? — сопна й се той в ответ.

— Вината е моя. Трябвало е да ви кажа предварително да се отнасяте внимателно с дърветата. — Отново се обърна към Абдул. — Не е хубаво да се секат клоните, нали?

Абдул погледна към Уеър.

— Няма да карам бойците си да си събличат ризниците и да се катерят по дърветата — произнесе Уеър с ядовит тон.

— Е, тогава аз ще бера листата — отвърна Теа. — Вярно, че ще трае по-дълго, но нали ви казах, че не ни е нужна цяла кола.

— Не желая да се бавим много. — Той си придаде първо решителен вид и я изгледа строго, но веднага след това се извърна примирен. — Абдул, мъжете да се покатерят на долните клони и да оберат листата. И да не си свалят доспехите.

Абдул въздъхна и предаде заповедта нататък.

— Това, което искам, не е неразумно. Тези черници са извънредно важни. Ако можехте само да видите колко красива е…

— Ще изпълня желанието ти — прекъсна я рязко Уеър. — А дали е било разумно или не, ще се разбере по-късно. Единственото, което искам, е да привършим колкото се може по-бързо с тази работа. — Лицето му се разкриви в гримаса. — Мога да се обзаложа, че и хората ми мислят като мен. Доспехите са доста тежки. Не може да очакваш от войника да се катери по дърветата и да бере листа за храна на гъсеници.

— Този труд е достоен — отвърна Теа. — И не е толкова важно кой го върши. Защото едно-единствено дърво дава храна на…

Зад гърба й отново се разнесе трясък. Вбесена, тя се обърна рязко — сметна, че Абдул е пренебрегнал нареждането на Уеър.

Вирнал ръце и крака, Абдул лежеше под дървото и стискаше към бронята си листо.

— Подхлъзнах се — заоправдава се той.

— Виждам — отвърна Уеър със сериозен глас.

— Няма да се повтори, господарю!

Отново се чу трясък и отново някакъв войник се стовари на земята. Абдул се поправи с помръкнало лице:

— Май пак ще се пада.

— Да се надяваме, че не — отбеляза Уеър.

— Трябва и аз да помогна — обади се Теа уплашена. — Те ще се изпопребият.

— Почакай — измърмори Уеър. — Клоните не са разположени толкова високо. Най-много някой да се насини. Нищо повече.

Тя забеляза, че зад равнодушието на Уеър се таи някакво друго чувство. Наблюдавайки битката на хората си с клонака, той присви очи. Сякаш очакваше нещо да се случи.

И ето, още един мъж се сгромоляса на земята.

От гърлото на Уеър се изтръгна някакъв особен звук.

А минута по-късно на земята лежеше проснат четвърти юначага.

— Пльосват се като презрели портокали — прихна Уеър, останал без дъх.

— Много съжалявам, че… — Тя понечи да се затича към дърветата. — Казвам ви, трябва да слизат вече.

Уеър я сграбчи за ръката.

— Не смей!

— Не мога да допусна да…

Накрая се разсмя и цялото му тяло се разтресе. Хвана се за седлото, за да остане прав.

— Нима ви е смешно? — попита тя учудено.

— Като портокали! — По страните му се стичаха сълзи. — Като презрели портокали!

Не бе единственият, който се смееше. За свое удивление тя забеляза, че и войниците сред клоните се забавляват. Отнякъде заедно с доспехите си на земята се срути още един — в стремежа си да запази равновесие, разпери ръце, сякаш са криле на птица.

И нейните устни трепнаха.

— Не биваше… аз съм виновна, че… — Не бе по силите й да се сдържи и се разсмя. Когато най-сетне спря и отново възвърна дар слово, само поклати глава. — Когато бях в Джеда, не ми и минаваше през ум, че на този свят все още е възможно да съществува смях, но днес… днес изпитвам нещо като угризения на съвестта.

— Не бива. Не е зле да се посмее човек. — Той посочи мъжете под тях. — Всички те са загубили близки и приятели. Мислиш ли, че ще забравят трагедията, само защото временно са се развеселили? Смехът е здравословен. — После добави едва чуто: — И аз самият бях забравил да се смея…

Теа го изгледа очарована. Изглеждаше много по-различен от мъжа, когото познаваше. От лицето му се бяха изличили гънките, свидетелства на огорчения и цинизъм, запазили се бяха само следи от отпадналост и мъничко меланхолия. Но ведрото му настроение едва ли щеше да продължи дълго, то вече дори отшумяваше. И все пак се бяха смели заедно, нещо, което нямаше да забрави никога!

Уеър помръкна и погледът му се спря продължително върху лицето й.

— Какво си ме зяпнала сякаш съм камила от рядка порода?

Тя веднага премина в отбрана.

— Аз нищо такова не… — Спря в мига, в който прозря, че защитната й реакция е тъкмо онова, което той целеше. Защо да му доставя това удоволствие? Още повече, че не бе настроена войнствено, а по-скоро доброжелателно. — Вие наистина ми напомняте на камила. Мисля, че се дължи на миглите.

Той смръщи чело.

— Миглите ли?

— Камилите също имат дълги мигли и много жени им завиждат.

Очите му буквално щяха да изхвръкнат от орбитите си, а изражението на лицето му стана още по-недружелюбно.

— Да не искаш да кажеш, че миглите ми са като на жена?

— Като на жена ли? — Тя го дари с невинен поглед. — О, не, нали говорим за камили?

— Много добре знаеш… — Внезапно спря и нацупи устни. — Май започвам да изпитвам нещо като съчувствие към Николас.

— То е, защото капризничите като камила. — Лицето й прие замислен израз. — Макар и да не съм ви виждала да наплюете човек.

— Да, но всеки миг мога и да започна.

— Като е така, отивам да бера листа. — Понечи да се затича надолу по хълма. — Вашите бойци не са от най-сръчните. — После го изгледа през рамо. — Мисля, че трябва да ги научите… — В този миг обаче забеляза погледа му и забрави какво е искала да каже. Топлота. Смях в очите. Уважение. Тези неща бяха значително по-обезпокояващи, отколкото похотта или пък изблиците на гняв. Отмести бързо поглед встрани и ускори крачките си.

След час кошовете бяха пълни, натовариха листата на колата и Теа се отупа от прахта.

— Готови сме — рече тя, — макар и без вашата помощ.

— Един рицар не бива да рискува достойнството си. Хората ми ще престанат да ме уважават в мига, в които ме видят да падам от дървото и да се въргалям в прахта.

Тя изхъмка презрително.

— Не ми ли вярваш?

— Просто си мисля, че сте твърде горделив. Но така или иначе ние се справихме без вас и вече можем да потегляме.

— Все още не.

— Имаме предостатъчно листа.

— Видя ли дърветата, подходящи за пресаждане?

Тя го изгледа стъписана.

— Е… имаше там три или четири. Не им обърнах много внимание.

— Взимай ги. — Той даде знак на Абдул, застанал до колата. — Тръгвай с нея и следвай нарежданията й.

Абдул се поколеба.

— Помислих си, че сме приключили вече с катеренето по дърветата, господарю.

— Няма да се катерите. Само ще изкопаете няколко.

Усмивка озари лицето на воина.

— А, това е друго нещо.

— Дървета не ми трябват — протестира Теа. — Трябва веднага да се засадят. А листата могат да се берат едва след няколко години.

— Искам ги тези дървета!

— Около замъка няма място, на което да се засадят.

— Поляната от северната страна над склона е подходяща.

Очевидно е обмислил всичко, помисли си тя.

— Усилията ви са напразни. Докато се прихванат, мен отдавна няма да ме има тук.

— Коприната е доходно нещо. Може да накарам Ясмин да се грижи за дърветата и да добива коприна, с която ще търгуваме. — Той се усмихна. — Стига да ни оставиш някои от драгоценните си буби.

— Разбира се — отвърна тя с колеблив глас. — Мога да науча Ясмин как се отглеждат и как се добива копринената нишка. Наистина ли желаете да се захванете с този занаят?

— На всяка цена. Може пък някой ден да ми омръзне да троша главите на хората. В такъв случай ще ми трябва някое по-миролюбиво занимание, нали? А не е изключено и да… — Той прекъсна изречението по средата и сякаш се вцепени.

— Какво има?

Уеър вдигна глава и огледа внимателно скалите на възвишението.

Опасност. Във всяка фибра на тялото му отчетливо трептеше усещането за заплаха. Нямаше точни слова, които да го опишат.

— Кажете, какво има? — повтори тя въпроса си.

Погледът му не се отместваше от скалите.

— Хайде, взимай дърветата.

— Нали казахте, че няма никого.

— Проклятие, така беше.

— Да не са същите, които опожариха селото?

— Не.

Тя сложи импулсивно ръка на ръката му.

— Защо тогава…

— Не ме докосвай! — Той се отдръпна настрана, сякаш го е опарила, а погледът му буквално я прогаряше. — Фалшива тревога! А сега вземай дърветата! И по-бързо!

Тя се отдръпна назад, след което се обърна и се затича надолу по склона, последвана от Абдул. Преди да достигнат до горичката, към Абдул се присъединиха още петима войника. Цяла дузина мъже в доспехи, за да изкопаят няколко дръвчета? Тя се спря и отправи поглед нагоре по склона.

Уеър се бе отдалечил от коня си и стоеше изправен с лице към скалите. Какво бе това? Упорство? Неустрашимост? Или предизвикателство? Изпрати я с въоръжен ескорт, а самият той се бе изправил без всякакво прикритие — сякаш е решил да подразни човека, залегнал в засада някъде там горе.

Или може би да му отвлече вниманието?

— Господарят нареди да побързаме — подвикна Абдул към нея.

Тя се поколеба. Инстинктът й подсказваше да се върне при Уеър, но пък в случай на опасност нямаше ли самият той да заповяда на хората си да се завърнат в крепостта? Може би я подвеждаше въображението й и на хълма не дебнеше никой, а може би рязката смяна в поведението на Уеър се дължеше просто на някакъв каприз? Този довод не изглеждаше задоволителен, но пък върнеха ли се без дърветата, той щеше пак да ги изпрати на това място. Значи трябваше да вземат дърветата и да изчезнат по най-бързия начин.

— Щом е така, нека побързаме — оповести тя. — Давай!

 

 

Ваден ги наблюдаваше — товареха вече четвъртото дърво на колата.

Жената бе тази, която надзираваше натоварването. Пак тя накара воините на Уеър да се катерят по дърветата като маймуни. Не друг, а тя пригласяше на смеха на Уеър, тя протегна ръка и го докосна.

И нямаше никакво значение, че Уеър се отдръпна рязко назад. Той вече бе доловил неговото, на Ваден, присъствие и отдръпването му се свързваше отлично с всичко, което предхождаше този жест. Отправил поглед към него, Уеър стоеше все още там, и излагайки се като мишена, заслоняваше жената. Доблестна постъпка, но той, Ваден, в този миг не биваше да действа. Пропуснеше ли целта, воините на Уеър щяха да налетят на хълма. Не, животът все още не бе му омръзнал. Отстъпникът се покачи на седлото, наведе се и повдигна жената на коня. Ръка, цялата в метални брънки, я обгърна и покри гръдта и част от тялото й.

Но очите й… тях той бе взел на прицел.

Уеър премести жената странично върху седлото и притисна лицето й към гърдите си.

Умник си беше Уеър. Винаги е разбирал отлично от флангово покритие. Само че що се отнася до жената, маневрите му бяха безсмислени. Ако и този път той, Ваден, не успееше да убие Уеър, нямаше да убие и никого другиго. Аз не съм Великият магистър — не ще изпратя невинни люде в отвъдното, без да ми мигне окото, помисли си Ваден, изпълнен с погнуса.

Но един ден тази жена щеше да умре. Не съществуваше друг избор. Уеър бе допуснал тя да се приближи твърде много до него.