— Това е част от играта, която си играете със Синан. Вие поддържате буден интереса му и по този начин си осигурявате неговото внимание, по единствения начин, на който сте способен в момента. Вие се промъквате тайно в лагера на Кемал и всяка нощ убивате по един човек. А за да отклоните вниманието на Синан от лорд Уеър, бяхте длъжен да му предложете нещо допълнително, а именно две жертви вместо досегашната една… Не бива да го вършите — завърши тя с отчаян глас.

— Много съм талантлив. Питай Синан.

— О, той не разговаря с животни. — Тя спусна крака на пода. — Знаете, че ви дебнат. Не отивайте, моля ви.

— Заблуждаваш се. Може пък само да се поразходя в двора. Теа и Уеър например не заподозряха нищо.

— Теа мисли единствено за лорд Уеър, а той пък все още не е оздравял напълно. — Момичето се изправи внезапно и се вкопчи в ръцете му. — Намерете някакъв друг начин!

В сиянието на луната лицето й изглеждаше мъничко и бледо, от очите й обаче струеше обичайната несломима решителност. Още в самото начало Кадар бе запленен от искриците чувство, които се таяха зад привидното хладнокръвие на тези зелени очи.

— Друга възможност не съществува. — Той нежно се освободи от хватката й. — Уви, ние се нуждаем от помощта на Синан.

— Не става дума единствено за Синан. Вие желаете да отидете.

— Да не мислиш, че съм полудял, та доброволно да си пъхам главата в лапите на Кемал?

— Да, но правите точно това. — Погледът й зашари изпитателно по лицето му. — Нали ви виждам? Вие сте… възбуден.

— Наистина ли? — Той се усмихна. — Щом е така, значи няма смисъл някой да ме увещава да остана, нали?

— Добре, вървете тогава! Нека ви убият! Мен какво ме засяга! — Селена се извърна рязко и с твърда стъпка се отправи обратно към леглото. — Повече няма да си хабя мислите за вас.

— Чудесна идея. — Младежът излезе и бързо пое по коридора, знаеше много добре, че тя изобщо няма да заспи. Щеше да лежи, изпълнена с тревога и… да го проклина заради мъката, която й е причинил.

Още в следващия миг обаче с привичната си дисциплина и целеустременост той прогони мисълта за Селена от съзнанието си. Наистина изпитваше възбуда при мисълта за предстоящото изпитание. В подобни случаи кръвта му винаги се вълнуваше и той се отдаваше на това чувство, тъй като то изостряше мислите и ускоряваше реакциите му. Това негово състояние обаче не търпеше присъствието на друго чувство — той бе длъжен да се съсредоточи единствено върху делото, което му предстоеше.

Нищо не биваше да му отклонява вниманието в миговете, в които поемаше по тъмните пътеки.

По калдъръма пред вратата закънтяха стъпки. Теа се събуди и вдигна глава от възглавницата. Стъпките преминаха покрай тях и отзвучаха в далечината.

— Вероятно някой от стражите. — Уеър зае мястото си до прозореца — тъмен силует на фона на лунното сияние.

Теа седна в леглото.

— Кадар каза, че няма да ни пазят.

— Което не означава, че Синан не притежава други ценности, които се налага да охранява. Старецът получава царски възнаграждения за услугите, които извършва.

Тя не поиска да узнае нищо повече за тези смъртоносни услуги. Погледна през прозореца и съзря лунния сърп, виснал високо на небосвода.

— Оставил си ме да спя. Защо не ме събуди?

— Не ми се спеше. Има толкова неща, за които може да мисли човек. — Той запали свещта на масата. — Трябва да решим какво ще правим, когато напуснем това място.

— Милостиви Боже, първо трябва да се спасим от Кемал.

— Да, но трябва да имаме вече готов замисъл. След Кемал остава орденът. Не можем цял живот да бягаме, нали?

— Затова ли не можеш да заспиш?

— Нека се споразумеем! — Той направи кратка пауза, сякаш набира сили за нещо важно. — Ти трябва да напуснеш този страна. Ще заръчам на Кадар да ви заведе двете със Селена в някое сигурно пристанище и да ви качи на кораб.

— Закъде ще пътувам?

Той я изгледа мрачно.

— Няма да ти хареса.

— Къде все пак?

— За Шотландия.

Тя го погледна изумена.

— В тази варварска страна, така ли?

— Тя е по-сигурна от всяко друго място по света. Сред ония голи хълмове властта на тамплиерите свършва.

— И какво ще намеря на това безутешно място?

— Живот — възкликна той разгорещено.

— А там кой ще ми купува коприните?

— Това не ме засяга. — Той смръщи чело. — Е, всъщност ме засяга, но за мен твоят живот е по-важен от работата ти.

— Защо точно тази мразовита Шотландия? Защо не ме изпратиш в цивилизован Китай? Там за пръв път са произвели коприна.

— Не познавам тази страна.

— Какво значение има това?

Той не отговори веднага, но после поясни:

— Когато си мисля за теб, си те представям в родината ми. Мисля, че… няма да е зле.

Тя почувства някакво разтапяне в душата си, но рече рязко:

— Много себично разсъждаваш.

— Знам. — Погледът му се премести върху пламъка на свещта. — Но ако отидеш в Шотландия, мога да кажа на Кадар кои са сигурните места там и къде ще ви грози опасност. Разбира се, би било чудесно да купиш бившите земи на баща ми, но вероятно този замисъл ще се окаже твърде рискован. Не бива в никакъв случай да те свързват с мен.

— Значи не мислиш да тръгнеш с нас, така ли? — попита тя, макар и да бе наясно какъв отговор ще чуе.

Той поклати глава.

— Може би ще успея да се добера до Рим. Ваден е живял там известно време, описа ми Рим като гигантски град, в който лесно можеш да прикриеш следите си. — Устните му потръпнаха. — А и на тамплиерите никога не ще им дойде наум, че съм се установил точно пред вратите на папата.

— Да, там ти ще се наслаждаваш на всички блага на цивилизацията, а ние през това време ще зъзнем из шотландските планини, нали? — Тя поклати глава. — Мисля, че няма да се съглася.

— Трябва! — Той я погледна. — Нима не разбираш? Как да ти обясня, че над главите ни е надвиснала съвсем истинска опасност.

— Известно ми е. Само че не ми допада замисълът ти.

— Не можеш да идеш в Дамаск.

— И в Рим също ли не мога?

— Не.

— Какво ме очаква в този град?

Той не отговори.

— За мен, значи, Рим е опасен, а за теб не. Сам виждаш, че замисълът ти куца.

— Всичко си му е наред на моя план. А ти ще заминеш за Шотландия, дори ако трябва да те напъхам в някой сандък и да те захвърля при останалите товари.

— Виж, аз най-охотно ще ида в Шотландия. — Съзнателно удължи мълчанието си. — Разбира се, ако дойдеш и ти.

— Знаеш, че е изключено — скастри я той.

— Така или иначе, без теб не тръгвам на път. Ти решаваш.

— Те не ще спрат да ме издирват. Не можем да останем заедно.

— Защото се опасяваш, че ще заловят и мен заедно с теб, нали? Аз мисля обаче, че сме по-умни от тях и ще съумеем да изживеем пълноценно живота си на някое закътано местенце.

— От все сърце се надявам да ти се случи точно това. Кадар ще се погрижи да не ти липсват средства и възможности да…

— Само ако сме заедно. — Теа се изправи тръгна към него. — Или ще вървим заедно в този живот, или никак. — Света Дева Марийо, каква мъка се изписа по лицето му. Защо този твърдоглав човек не проявеше поне мъничко разум? — Защото не искам да живея без теб.

В усмивката му се прокрадна горчилка.

— Не очаквах, че… неведнъж си ме уверявала, че няма никога да ми простиш. Много великодушно от твоя страна, щом…

— Не съм великодушна и никога не ще ти простя онази измама. — Тя се съсредоточи. — Бъди сигурен, че в оставащите пред нас години неведнъж ще ми плащаш за стореното. Винаги щом пожелая нещо, което ти сметнеш за неразумно, аз ще ти напомням за твоето деяние. — Тя пристъпи напред и положи глава на гърдите му — през плата на дрехата можеше да долови биенето на сърцето му. Колко странно, собствените й страхове винаги се разлетяваха, когато се бореше с неговите. — А първото, което желая, е да ме вземеш за съпруга — прошепна тя.

Мускулите му се напрегнаха.

— Да се оженя за теб? Нали знаеш, че не мога?

— Омръзнало ми е твоето вечно „не мога“. Не можеш да отпътуваш за Шотландия, не можеш да се ожениш за мен. — Тя се сгуши в него. Със същия успех мога да се притискам и в някой пън, помисли си тя. — И двете неща ще станат. Тъй като аз го искам.

— Защо? — попита той грубо. — Толкова ли малко цениш живота си, че държиш да го пропилееш покрай моя?

— О, не. Животът ми притежава голяма стойност и с всеки изминал ден се обогатява все повече. Наистина ти се чудя, как така постоянно се стремиш да ми го вгорчаваш.

— Не бива да ме докосваш — изрече той с предрезгавял глас.

— Трябва да те докосвам. Умът ти може и да не действа винаги правилно, но тялото ти винаги е готово. — Тя прокара устни по рамото му. — А когато поемем към Шотландия, искам да нося вече плод в утробата си.

— Не!

Тя отметна глава назад.

— Ще се омъжа за теб и ще родя дете от теб. Кълна ти се. Няма никакъв смисъл да ми се противопоставяш. Този път аз съм на ход.

Гласът му потрепери.

— Не искам да причиня смъртта ти.

— Не, ти ще бъдеш моят живот. — Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го погледна право в очите. — Обичам те и си мисля, че и ти ме обичаш. Само не се опитвай да ме убеждаваш, че изпитваш угризения на съвестта или чувство за отговорност. Любов е!

— А ако ти кажа, че не те обичам… тогава ще ме напуснеш ли?

— Не, защото думите ти ще бъдат лъжа, нали?

— Да. — Гласът му отказа и той зарови лице в косите й. — Господ да ни е на помощ!

Ръцете му буквално смазваха гръдния й кош, но тя не се оплака.

— Бог ми помогна. Аз му се помолих и той чу молитвата ми. Той те остави да живееш. Нищо друго не искам от него.

Тя усети нещо топло и влажно по слепоочието си.

— Аз обаче ще поискам — рече той. — Ще го помоля да стори онова, което аз не мога. ТОЙ да те отведе от тази страна.

— Няма да изпълни молбата ти. Очевидно предпочета мен. Защото избра мен да сътворя за НЕГО знамето.

Той погледна учуден надолу към нея.

— Ти шегуваш ли се? Не изпитваш ли вече страх?

— Не мога да повярвам в чудодейните способности на това знаме, но Господ се вслуша в молитвите ми. Никога не съм си и помисляла, че той може да уважи молбите на една жена. — Очите й заискриха при тези думи. — Истинско чудо. Ако Ашера е онази част от него, която те върна при мен, значи няма от какво да се боим.

— Освен от Синан, Кемал, Ваден и тамплиерите.

— В момента сме безсилни срещу тях. — Тя се усмихна. — Можем обаче да сторим нещо за детето, което ще родя.

Той поклати глава.

— Веднаж вече застраших живота ти. Това не бива да се случва още веднаж.

Тя отстъпи крачка назад, съблече дрехата си през глава и я пусна на земята.

— Ти все още си мислиш, че е твое задължението да подбираш рисковете, които поемам. Само че за всички тях решението вземам аз. — Отправи се гола към леглото и легна. — Така както е твое право да стоиш цяла нощ тъй глупаво, след като можем да се насладим един на друг.

— Покрий се — изрече той с дрезгав глас.

Тя изобщо не помръдна.

— Ти го направи.

Цялото му тяло бе обхванато от спазъм. Внезапно бавно и тромаво пое към нея, претеглен сякаш от магнит.

— Не мога. Защо желаеш толкова това дете?

— Интересува ме твоят живот. Ти си извънредно инатлив човек и се налага да измислям какво ли не, за да те задържа до себе си. Ти желаеше да имаш дете, тъй като бе убеден, че ще загинеш. Аз обаче го желая, защото смятам, че ще се бориш да останеш жив и да закриляш детето си. — Той се спря до леглото, а тя посегна към ръката му. — Ти не само се страхуваше от голямата опасност, теб те измъчваше и чувството, че не заслужаваш да живееш. Защото твърде много хора са се простили с живота, откакто си открил лъвския трон. — Вдигна ръката му към лицето си. — Ти заслужаваш да живееш. Бог можеше да те прибере при себе си, но не го стори. Това доказателство не ти ли е достатъчно?

Ръката му се разтрепери.

— Не мога… Завий се!

Тя се отмести встрани.

— Легни до мен. Просто ще ти държа ръката, щом като това е твоята воля.

— Моята воля ли? — Той се засмя с горчивина в гласа. — Изглежда, че ме е напуснала окончателно.

Тя го дръпна за ръката.

— Моля те, ела.

Той легна, но на разстояние от нея.

— Не мога да тръгна с теб за Шотландия. Ще бъдеш изложена на многократно по-голяма опасност, ако аз…

— Ако не ни придружиш, детето ти няма да има баща, който да го закриля. — Тя поднесе ръката му към устните си и я целуна по дланта. — Шшт, не мисли за Шотландия. Не е ли чудесно така?

— Не. Да. — Той не смееше да я погледне. — Ако можеш да се наслаждаваш на страданието и болката, разбира се. Чувал съм, че някои го харесват.

Тя отново целуна ръката му.

— Сигурно са странни хора! Обещавам ти, че тялото ми няма да ти причини болка.

Дълбока въздишка го разтърси целия.

— Ти си жестока жена.

— Защото желая да наложа волята си ли? Много време ни бе нужно и пътят бе твърде болезнен. — Думите й преминаха в шепот: — Обичам те и не ще обичам никого другиго. Защо да не прекараме живота си заедно? Трябва да опитаме, нали? Да не мислиш, че ми е лесно? Тялото ми просто жадува за теб, не за дете. Много време измина, откакто ти…

Той изпъшка, за миг се озова върху нея и разтвори широко бедрата й.

— Твърде дълго — изтръгна се от гърлото му, смъкна рязко дрехата си и я запокити на пода. — Не издържам повече…

И проникна дълбоко, дълбоко в недрата й.

Задъхана, тя се вкопчи в неговите плещи.

Пълнота, единение!

Усещането за теснота продължи само миг, за да отстъпи място на огъня, на страстта докато той дълбоко и необуздано нахлуваше в нея.

— Поеми ме… — шептеше той, повдигайки задните й части, за да пресрещне стихийните му тласъци. Не можеше да й се насити — сякаш загива от глад и единственото му спасение си оставаше да прониква в нея безкрай — трескаво, дълбоко, настойчиво и ожесточено. Повдигна краката й и ги положи на раменете си — тя остана да лежи разтворена и лесно ранима пред него. — Погледни ни… и на двамата.

Замаяна, тя се взря в мястото на съединението и наново я обзе вълна от тъмна възбуда. Сякаш не бе възможно да го поеме повече, но все пак го стори. Отново и все по-дълбоко.

Напрежението нарасна до непоносими висини — тя прехапа долната си устна и сподави стенанието си.

Ръцете му бяха върху й и я галеха.

Тя се изпъна нагоре, гореща струя прониза тялото й. Задъхана, впи нокти в раменете му.

— Уеър, нещо…

— Да. — Зъбите му се оголиха в разкривена усмивка. — Твърде… дълго. Боли! Не може да бъде… — Дълбок стон се изтръгна от гърдите му в мига, в който нахлу в нея за последен път.

Заедно с освобождението той се срути върху й. Сърцето му биеше буйно и тя го долови ясно със слуха си.

— Аз не исках… — Думите му достигаха до нея на пресекулки. — Виждаш какво… представлявам. Дори и в любовта не мога да бъда нежен. Замалко щях да те разкъсам.

Тя отговори, все още останала без дъх:

— Изглежда все още съм цяла. — Устните й се плъзнаха по страната му. — Но това положение на тялото… не ми е познато. Вярно, че не ми пречи, когато…

— Не съм искал да ти причиня болка. Мисля, че не… — Той се претърколи встрани и я прегърна. — Искам да взема всичко от теб!

— Не си ми причинил болка. Не си спомням да съм се оплаквала. — И наистина, нямаше никакви ясни спомени от миговете на страстта, която ги бе завладяла. — Ти ме дари точно с онова, от което имах нужда.

— И то твърде много. — Той я погали под кръста. — Истинско чудо ще е, ако днес не си заченала.

— Не, ще бъде истинско чудо, ако съм заченала. Защото детето е дар. — Тя се усмихна. — Ти беше наистина прекрасен. Но си мисля, че скоро отново ще сторим същото. Нещата се нареждат чудесно — докато чакаме Кадар да прокара път за нас. Много ми липсваше.

Той се разсмя.

— За мен ще бъде удоволствие. Приятно ми е също, че желаеш не само семето ми.

— Всъщност не беше необходимо детето да се появи толкова скоро, но ти си такъв инат. Длъжна съм да те привържа по всякакъв начин към себе си, тъй като иначе отново ще те нападнат различни скрупули. А аз искам някой неща да се случат.

— Да се оженим и да заченеш от мен, така ли?

— И много, много години да живеем заедно.

— Години… — повтори той тъжно. — Изглеждаш толкова сигурна. Аз не вярвам, мога единствено да се надявам.

— Поне се надяваш! А аз бях започнала да се страхувам, че завинаги си се загубил в мрака. Нещо, което ми се стори твърде скучновато!

Развиделяваше се, когато Кадар се завърна в стаята си. Селена го наблюдаваше как се плъзна като сянка към своя ъгъл и се ядоса, че изпитва такова облекчение. Защо той не чу молбите й.

— Хайде, започвай — обади се Кадар от постелята си. — Защото в противен случай ще се пръснеш на хиляди парченца от любопитство.

— Двама ли?

— Двама.

— В такъв случай не заслужавате да живеете.

— На този свят не всеки си получава заслуженото. — Той се обърна на другата страна и придърпа завивката си. — Остави ме да поспя, ако си свършила вече.

— Свърших. — Настъпи мълчание, но след малко тя пак се обади:

— Ако хората на Кемал имаха възможност, щяха да ни съсекат, нали? Те замалко не убиха лорд Уеър.

— Да, така е.

— Щеше да настъпи голяма трагедия.

— Тъкмо по тази причина не се чувствам виновен.

— Не ти вярвам.

— Грешиш. В мига, в който човек реши да убие, той не изпитва нищо особено. Аз съм обучен отлично.

Внезапно тя сякаш съзря около него особен ореол на отнесена, замечтана непоколебимост, която я изплаши.

— От кого, от този зъл старец ли? Та вие не сте като него?

— Да, но той си мисли така. Сега обаче искам да престанем с разговорите. Как мислиш, дали ще можеш да обуздаеш езика си и да заспиш отново?

Гласът му излъчваше неизказана умора, но по неизвестни причини именно неговото състояние я изпълни с ярост.

— Няма да спите!

— Разбира се, че ще спя.

Увереността му засили още повече нейното ожесточение. Тя седна в леглото си и запали свещта на масата до себе си. Кадар обърна лице към нея и я погледна.

— Духни свещта.

Пламъчето се отразяваше в тъмните му очи, но в тях отсъстваше всякаква топлина — студеният им блясък напомняше стареца.

Зашеметена от видяното, Селена впери поглед в него — сякаш меч прониза тялото й. Обзе я панически страх.

Не, Бог й бе свидетел, длъжна бе да го спре.

Отметна завивката, пресече тичешком помещението и падна на колене пред него.

— Не бива да правите повече така. Това е гибелно за вас.

— Уверявам те, че за хората на Кемал действията ми бяха значително по-гибелни.

— Те изобщо не ме интересуват. — Тя взе ръцете му в своите. Странно, бяха топли, независимо от отнесения му вид и студеното излъчване. — Не желая да ви виждам такъв. Чувате ли ме?

— Нямам друг избор. — Той замълча за миг. — Не ти ли е противно да докосваш ръцете ми? По тях е полепнала кръв. Разбира се, казано в преносен смисъл. В двора си ги измих много грижливо.

Явно се опитваше да я извади от равновесие, да я отблъсне от себе си, за да съхрани на всяка цена твърдата, празна обвивка, която си бе наложил. Тя обаче се вкопчи още по-здраво в ръцете му.

— Престанете да ме плашите. Няма да ви пусна, разбрахте ли?

— И защо не?

— Защото ти… — Тя се запъна. Може би съществуваше един-единствен начин, по който можеше да достигне до него, но за нея именно този начин бе най-труден. Затова продължи на пресекулки, но в същия интимен тон: — Нуждая се от теб, такъв, какъвто беше по-рано.

— Нуждаеш се от мен ли? — Едната вежда се изви нагоре. — Ти?

— Престани да ми се подиграваш. Теа ще си тръгне. Необходим ми е някой, който остава тук.

— И ти избра мен, недостойния?

— Не искам да оставам сама… Боли.

— Наистина ли? — Той я изгледа право в лицето. — Бедната Селена. Ако разчиташ на мен, сигурно ще те заболи още повече.

— Ти си единственият, при когото мога да отида. Познаваш ме, още отначало ме прие такава, каквато съм. — Последва кратко мълчание. — А освен това и аз съм те опознала докрай.

Той поклати глава.

— Аз наистина те познавам добре. Винаги съм знаела какво представляваш. Но това не ме интересува.

Той я изгледа продължително и изпитателно и каза бавно:

— Вярвам ти. Крайно необичайно.

— Затова и трябва да дойдеш при мен. Не искам повече да бъда сама. — Погледът й, необуздан, настойчив, зовящ, срещна неговия. Хвърли се към него и зарови лице на рамото му. — Недей да ме изоставяш, недей да ставаш като онзи човек.

Кадар бе изумен.

— Стани и си иди в леглото, дете.

— За да не се нахвърлиш върху мен, както би постъпил старецът, така ли?

— Не говори глупости. Никога не бих… — Той се прекъсна и се разсмя високо. — Много умно. Да удариш човек, знаейки кое е неговото незащитено място.

В този миг не се мислеше за умна, а бе по-скоро отчаяна и изплашена. Все пак мракът около него се поразреди.

— За мен не е лесно да лежа тук. Не обичам да докосвам други хора.

— Защото се страхуваш от тях.

Мускулите му не се ли отпуснаха? Сякаш не бе вече толкова напрегнат и недружелюбен.

— Виждаш ли, казвам ти, че ме познаваш. Ти също не обичаш да докосваш другите. — После се поправи: — Е, освен когато си с жените в Дундрагон. Но това не се брои.

— Значи си забелязала?

Тя подмина въпроса му.

— Всички мъже го правят по този начин, но желанието е нещо по-различно от близостта и влечението. Когато между двама съществуват близост и влечение и единият си отиде, другият изживява раздялата болезнено. Майка ми си отиде, а сега ще си тръгне и Теа.

— Теа не би те напуснала никога.

— Да, но вече никога няма да бъдем едно цяло. Ти сигурно също ще ме напуснеш, но не искам да си тръгваш така. Няма причина сега да не останеш при мен, нали?

Тя зачака отговора му с притаен дъх.

Младежът мълчеше.

— Отговори ми — рече отново Селена, стараейки се той да не забележи паническия страх, която я е обзел.

Ръката му се задържа над косата й като нежен полъх от крилца на пеперуда — почти като докосване или милувка.

— Ти май никога не се отказваш от намеренията си, така ли?

— Не.

— Без мен ще се чувстваш по-добре.

При тези думи изпита огромно облекчение и направо се свлече на пода. Той вече почти й принадлежеше. Кадар седна и я взе на ръце.

— А сега ще се почувствам много по-добре, ако успея да поспя няколко часа. — Притисна я силно към себе си и я понесе към леглото й. Зави я грижливо, спря се и я загледа отгоре надолу. — Ще заспиш ли най-сетне?

— Разбира се. Да не мислиш, че ще лежа будна и ще размишлявам за всички тези глупости, ако не се налага?

Той се подсмихна.

— Не и ти, Селена. — Усмивката му отново угасна. — Какво би сторила, ако аз реша да не…

— Всичко — прекъсна го тя простичко. — Първата ми мисъл бе да те ударя здравата по главата, да те преметна върху някой кон и да избягам с него.

Кадар потри ръце.

— Цяло щастие е, че не е станало нужда да прибягваш до такива средства.

— Така си помислих и аз. — Тя притвори очи. — Не искам да страдам, дето отиваш в лагера на Кемал. Измисли нещо друго.

— Слушам, милостива господарке.

Тя се прозина.

— Освен това трябва да откриеш начин да изнесем сандъците с везмото от онази горичка.

— Друго нещо?

— Да. — Отвърна тя, след което рече колебливо: — Ще ми бъде много приятно, ако ми подържиш ръката, докато заспя… ако не те притеснявам, разбира се. Само днес.

— Не, не ме притесняваш. — Той седна на леглото. — Права си. На мен също ще ми бъде приятно.

Ръката му пое нейната. Утеха. Топлина. Сигурност. Тя почувства присъствието му, закрилата, която той разпростря над нея като тъмни соколови криле.

Сокол. В просъница тя само прошепна:

— Елеонор и Хенри! Трябва да вземем и твоите соколи…

Утринната здрачевина струеше през тесния прозорец и очерта светла ивица на тавана.

Кадар се премести малко встрани, за да затули лицето на Селена от светлината. Изпълнено с доверие, детето спеше дълбоко, но дори и в съня си не пускаше ръката му от своята.

Толкова пламенност и решителност. Не бе и помислял, че е възможно да означава толкова много за някого и че заради него момичето ще се хвърли в обятията на мрака, за да го изведе обратно в светлината. Обзе го объркване, тягостно чувство, но същевременно осъзна чудото, което бе станало с него.

И още едно необичайно чувство: на милост и пощада!

— Според Селена начинът, по който се опитвам да освободя всички ни от Кемал е напълно безсмислен — рече Кадар на Уеър, след като потропа силно на вратата и последният я отвори. — Май се налага да променим плана. — Погледът му се премести от Уеър върху Теа, която придърпа завивката до гърдите си. — Добър ден, Теа. Изглеждаш някак много… отпочинала.

Руменина обля лицето й.

— Къде е Селена?

— Спи още. Прекара неспокойна нощ. — Той пристъпи в стаята. — Уеър, облечи се. Трябва да разговаряме, а голотата ти очевидно притеснява Теа.

Уеър се наведе, вдигна туниката си от пода и я навлече през глава.

— Какъв е замисълът ти?

Кадар се строполи на един от столовете и опна крака напред.

— Надявах се ти да предложиш нещо. Все пак ти си воин, а не аз. Но каквото и да ни хрумне, трябва да стане скоро. Синан може да загуби търпение, тъй като реших да не го развличам повече. Обаче той става непредсказуем, когато не получи онова, което си въобразява, че му се полага.

— Колко време ни остава още?

— Вероятно ще мога да го задържа още няколко дни.

— Ще ни стигне ли времето да доведа Абдул заедно с войската от границата?

Кадар наклони глава и се замисли.

— Три дни дотам, три дни обратно. Може и да успеем.

— Не ми казвай „може“. Трябва да си сигурен.

— Е, добре. Ще уредя нещо. — Присви недоволно устни. — Макар че Селена не ще одобри методите ми. Ти веднага ли тръгваш на път?

— Когато се стъмни.

— Не — намеси се Теа. — Не съм съгласна. Как смяташ да се промъкнеш покрай Кемал?

— С най-голяма предпазливост — поясни Кадар. — Сам ездач може да се справи, ако някой отклони вниманието на неприятеля. Той вдигна рамене. — Тази работа ще свърша аз. Не е чак толкова трудно. Предполагам, че в момента Кемаловите люде са доста изнервени. — При тези думи той изщрака с пръсти. — Барабаните на смъртта. Веднаж вече ги изплашиха до смърт. Ще взема със себе си няколко от хората на Синан и…

— Начинанието ти крие голям риск. — Теа забеляза, че никой от двамата не обърна внимание на думите й, уви се плътно в завивката и се изправи. — Дори и да успееш да се промъкнеш покрай отряда на Кемал, остават все още тамплиерите. Не е изключено в момента цялата страна да се е превърнала в бойно поле.

— Ако наистина е така, без войска ще бъдем направо беззащитни. — Уеър пристъпи към масичката за миене и наплиска лицето си. — Това е единствената ни надежда.

— Все още си твърде слаб. Съвсем неотдавна бе почти мъртвец.

Той се усмихна.

— Нима не доказах, че ми е останала сила?

— Вместо да се пъчиш като някой петел, по-добре ме изслушай. Пътешествието, което предприемаш, може да ти донесе смърт.

— Ранена бе главата ми, а не тялото. Така че издръжливостта ми не е пострадала. — Той се приближи към нея. — А сега престани с твоите възражения и помисли малко! Аз съм войник. Ще се справя. Хората ми ще последват единствено мен в битките и затова аз съм единственият, който може да ги доведе. Знаеш, че е така!

С неудоволствие трябваше да признае, че е прав.

— Просто не искам… — Теа спря за миг. — Но ти ще се върнеш при мен. Не те искам с разбит череп или с тяло, пронизано от меч, разбра ли?

— Разбрах. — Той я погали нежно по страната. — Кадар, да си чувал някога по-нежни думи на сбогуване?

— Това е целият ми запас от нежности, до завръщането си други няма и да чуеш от мен. — Тя се опита да се успокои. — И за последен път ти разрешавам да ме отстраниш от твоите дела. Следващия път, когато тръгнеш на бой, идвам с теб.

— Ако някога стигнем до Шотландия — започна той и докосна бузата й с устни. — Та ако отидем там, ти обещавам да се захвана с везмо, а ти ще повоюваш. Ето, аз се шегувам, а ти дори и не благоволяваш да се усмихнеш.

— Няма нищо смешно. — Тя го изгледа, възмутена, че толкова охотно я напуска. — Харесва ти, нали? Искаш вече да тръгваш?

— Какво да ти кажа? Аз съм си такъв, какъвто съм. Потиска ме това безсилие и се радвам, че мога да предприема нещо полезно. — Той се обърна. — Хайде, Кадар, трябва да проверим дали конят е отпочинал достатъчно.

— Когато стигнеш лагера, можеш да го смениш с друг. — Кадар изгледа Теа изпитателно, след което се изправи и последва Уеър.

Уеър бе забравил вече за нейното съществуване. Не, това всъщност не бе точната дума. Просто в този миг мисълта му занимаваха по-важни неща. През нощта тя държеше властта в свои ръце, сега обаче той владееше положението.

Тя едва ли желаеше отношенията им да се развиват по друг начин. Държеше да има до себе си силен мъж, който да не позволява да го ръководят.

Е, може би й се искаше той понякога да й разрешава да го направлява. Просто така, за разнообразие.

Главното обаче бе да не се излага на опасност и да не предизвиква в нея чувството, че е безпомощна и пренебрегната.

Но тя всъщност не бе безпомощна и нямаше да се задоволи с подобно жалко сбогуване. Отметна завивката от себе си и пристъпи към масичката за миене. После щеше да се облече и, преди той да напусне Майсеф, щеше да му се порадва още малко в конюшнята.

— Ако не се върна, ще заведеш Теа и Селена в Дамаск и ще уредиш да заминат за Шотландия. Разчитам на изобретателността ти. — Уеър затегна колана на седлото още по-здраво. — И не обръщай внимание на протестите им. Там ще бъдат на сигурно място.

— Не е проста работа да не обръщаш внимание, когато Теа недоволства. — Той загледа Уеър, който в този момент закрепваше меха за водата и провизиите за седлото. — Много ме учуди например желанието й да тръгне с теб. Селена ще се окаже права, че Теа се е превърнала в робиня на твоя чар.

Уеър трепна.

— Не ми говори за робство. Опасявам се, че през остатъка от живота си ще се наложи да си плащам за Ел Сунан. — Той отстъпи от коня. — Как ще отклониш вниманието на Кемал?

— В лагера ще са нащрек и сигурно няма да свърша нищо сам. Разчитам обаче на страха. — Той се усмихна. — Страхът понякога е много действено оръжие. Синан го използва като отрова.

Уеър го погледна изпитателно.

— Миналата нощ чухме стъпки. На Теа казах, че сигурно е някой от стражите, но аз познавам твоя ритъм. Вмъкнал си се тайно в лагера на Кемал, нали?

— Какви ги приказваш?

— Искам да ми обещаеш, че не ще повториш набезите си, докато ме няма. Опасността е твърде голяма.

— Всеки следващ път тя намалява.

— Все пак не си в състояние да очистиш всички, нали?

Момъкът вдигна равнодушно рамене.

— Няма дати обещавам нищо. Знаеш, че ще се погрижа за нашата охрана. — Лицето му се разкриви в гримаса. — Дори и с действията си да наруша обета, който дадох на Селена.

Споменаваше момичето за втори път.

— Какво общо има Селена с всичко това? Та тя е само едно дете.

Кадар се изсмя шумно.

— Да, дете, което направо ме обсеби. А аз по-добре от теб знам каква отговорност е това.

— Да не ти е спасила живота?

— Не, нещо още по-ценно. — Погледът на Кадар се плъзна покрай рамото на Уеър. — Ето я и Теа, която желае да ти пожелае щастливо пътуване. Ще ви оставя сами. Трябва да подготвим някои неща във връзка с „отклоняването на вниманието“.

Уеър се обърна и погледът му се спря на приближаващата се Теа — храбра, красива, целеустремена.

— Отивам при нея да се сбогуваме.

— Побързай, тя не е от търпеливите.

Към следващата част или към съдържанието

Айрис Йохансен Годеницата на лъва (17)

Метаданни

Данни

Годеницата на лъва

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава шестнадесета

Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (17)