Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (16)

Глава петнадесета

Малко преди развиделяване Уеър отвори очи.

— Теа? — прошепна той. — В безопасност… ли… си.

— Горе-долу. — Постара се гласът й да прозвучи бодро. След миг ще се разрева, забеляза тя с уплаха и енергично потърси начин да го предотврати. — Обаче без твоя намеса. Първо се хвърляш в най-голямата гмеж, за да те очистят, а после ни задържаш, лежейки дни наред в безсъзнание.

— Трябваше да тръгнете без мен.

— Правилно, така трябваше. — Тя потупа няколко пъти главата му с навлажнена кърпа. — Обаче се оказа, че Кадар държи много на теб и не е в състояние да те зареже.

— Кадар. — Той се опита да си извърти главата и потръпна. — Той къде се нам…

— Не мърдай. Искаш да се повредиш повече, така ли? Затваряй очи и продължавай да спиш. Всичко е наред.

Клепачите му натежаха.

— Аз… не мога нищо друго! Боже мили, ще ми се пръсне главата.

— Това да ти е за урок, друг път да не се втурваш да се биеш и да се излагаш безсмислено на опасност.

— Неблагодарно… женище. Аз не съм се…

Не довършил още изречението, той заспа. Но Теа бе убедена, че ще се събуди отново. Коленичи до него и го загледа сякаш не го е виждала цяла вечност. Страните му бяха добили цвят, а дишането бе станало равномерно.

Тя полегна до него, без да го докосва, но достатъчно близо, за да усети всяко негово движение.

В следващия миг умората надви и нея.

 

 

— Къде е Кадар? — попита Уеър.

Теа се отърси от съня и се опря на лакът.

Гласът бе по-укрепнал, а очите му я следяха светли и ясни. Заля я радост, която прогони и последните остатъци от сънливост.

— О, вече си много по-добре. Веднага ще ти донеса нещо за ядене.

— Ето малко чорба с горски треви. — Селена изникна до тях и им подаде една паница. — Помислих си, че и двамата няма да се събудите никога. — Изгледа Уеър изпитателно. — Сега вече и аз съм убедена, че ще оживеете.

— Въодушевлението ти ми действа ободряващо — рече Уеър.

— Вие ни измамихте. А аз не съм като Теа и не прощавам тъй лесно. — Тя се извъртя на пети.

— Какви очарователни сестрички! — Лицето на Уеър се изкриви в гримаса. — По-злопаметно същество от теб не съм срещал.

— Правилно. Никога няма да ти простя, че ме закара в Ел Сунан. А сега отваряй уста.

— Мога да се храня и сам.

— Отваряй устата!

Той се подчини с нежелание.

— Заприличал съм на сукалче.

Теа отново напъха една лъжица в устата му.

— Трябва да се храниш, за да възстановиш силите си. Да не мислиш, че ми е приятно? — Всъщност изобщо не й бе неприятно. Той се завърна при нея и сега вече приемаше всичко спокойно и хладнокръвно.

— Къде е Кадар?

Не можеше повече да отбягва отговора на този въпрос.

— Качи се на коня и отиде да търси помощ от Синан.

— Кога е тръгнал оттук?

— Преди четири дни.

Уеър изруга и се опита да се изправи, но тя го натисна обратно.

— Ти какво искаш? Да го настигнеш ли? В твоето състояние? Ако асасините го бяха убили, досега сто пъти да са дошли тук. Откакто те раниха, жива душа не се е показвала на това място.

— А Кемал?

Тя поклати глава.

— Никой!

Той погледна към остатъците в паницата.

— И как преживяхте?

— Селена заложи капани за дребен дивеч, събираше билки и стоя на пост. — Тя му даде останалата супа и премести тялото си на пети. — Замаян ли си още?

Той поклати глава.

— Болките са поносими. Бих могъл веднага да се кача на коня.

— Ще видим. Може би след два дни.

Той я изгледа мрачно.

— Сега.

На мрачния му поглед тя отвърна с не по-малко мрачен.

— Кадар каза да го чакаме тук. Освен това не възнамерявам да унищожа резултатите от труда си, и то след толкова много усилия, положени за теб. Ако обаче се опиташ да станеш, ще те завържа за дървото, под чиято сянка се излежаваш. А сега спи.

— Няма да ти е толкова лесно да се справиш с мен. Не съм чак толкова слаб, че една жена да ме надвие.

— В момента си толкова слаб, че ще те надвие коя да е гъсеница. — Забеляза как обмисля нещо и я обзе страх. — Нека се споразумеем така: Ако утре се почувстваш по-добре, ще видим дали можеш да се задържиш на седлото.

— Разбира се, че мога. Веднаж дори яздих цели петдесет мили с рана в корема.

— Което означава, че си постъпил извънредно глупаво. Трябвало е някой да те спре. И така — утре!

Той я загледа, гневен и разочарован.

— Може Кадар да се нуждае от мен.

— За него ден повече не е толкова важен, за теб обаче може да се окаже решаващ. До мига, в който не възстановиш силите си, няма да ми се изправяш срещу убийци. А сега заспивай. — Тя се вдигна на крака. — Можеш спокойно да ми вярваш, когато ти казвам, че нямаш кон. Защото ще ги отведа всичките на реката, за да ги напоя и почистя. — Тя направи гримаса. — И себе си също. Откакто са те ранили, не съм се отмествала от теб и трябва непременно да се измия. Сигурно воня така, както ти някога в ония овчи гащи.

Гневът му изчезна окончателно.

— Седяла си четири дни без прекъсване до мен, така ли?

— Е, понеже все не искаше да дойдеш в съзнание, през тези дни не можех да разчитам особено на помощта ти. — Теа отмести поглед към дървото, за което бяха вързани конете. — Но ти нямаше никаква вина. Ако сега обаче извършиш някоя глупост, вината пада изцяло върху твоята глава, разбра ли?

— Четири дни?

Тя не отговори. Хвана юздите и пое с конете нагоре по склона. В гърба си усещаше неговия съсредоточен поглед. Без да се обръща назад, тя продължи да върви, изправена като свещ. Изпитваше нежност. Идваше й да се затича обратно, да го притисне към себе си, да му каже, че всичко ще се оправи и че е готова да стори всичко, което той пожелае — каквото и да е то. Дори и в отминалите мигове на най-висша страст тя не се чувстваше толкова силно обвързана с него и този факт я изпълваше с безпокойство. По-добре да го държи в шах с твърди и хладни думи, отколкото да се поставя на негово място и така да хлътне безвъзвратно.

— Нека аз да свърша тази работа. — Селена тръгна редом с нея и пое юздите от ръцете й. — Защо не ме извика?

— През тези дни ти свърши много неща. — След което добави: — И то без никаква благодарност от моя страна.

Селена не я погледна.

— Кога пък е било да си благодарим една на друга? А и ти не ми позволи да ти помагам кой знае колко.

Засегната е, че не съм искала помощта й, помисли си Теа.

— Просто… той бе ранен и аз се боях. Не си ме разбрала добре.

— Не, не съм. И продължавам да не разбирам — изрече Селена със запъване. — Много разсъждавах за нас тримата и не виждам защо трябва да се сближаваш с лорд Уеър. Сами двете ще се чувстваме много по-щастливи.

— Това не е въпрос на желание.

— А какво е тогава? Съдба ли? Магия? Ти никога не си вярвала в такива неща. Да не си си загубила разсъдъка?

Да, може би наистина разумът й я бе изоставил. Наистина се бе променила.

— Лорд Уеър има добро сърце. И ми спаси живота.

— Ах! Което не означава обаче, че си длъжна да му дадеш своя, нали? Възнагради го по някакъв друг начин.

Какво простичко решение!

— Възнаграждението е нещо съвсем различно. Просто не разбираш.

— Винаги така казваш. Само че всъщност те разбирам отлично. — Буквално пред очите й Селена се отдръпна от нея и се затвори в себе си. — Добре. Продължавай все така. Обичай го! Върви при него. Хич и не си ми нужна. Нали бездруго ние, хората, винаги сме сами? Само се преструваме, че не сме.

— Ти не си сама. — Теа докосна нежно ръката й. — Винаги ще бъда тук, когато се нуждаеш от мен.

— Няма да е същото.

— Не ставай глупава. — Търпението й започваше да се изчерпва. — На този свят няма нищо непроменливо, но това не означава, че няма да е за добро, нали? Ти си ми сестра и приятелка и аз никога няма да престана да те обичам. В момента ти си тази, която ме отхвърля и се цупи. — Тя хвана Селена за раменете и я разтърси. — Не бива да се затваряш в себе си. Ние двете се нуждаем една от друга, ние сме едно цяло.

Селена й хвърли бърз поглед, след което отговори рязко:

— Хм, явно не си си загубила съвсем ума и може би ще успееш да се осъзнаеш. — Отмахна ръцете на Теа от раменете си. — Ще чакам и ще внимавам. — От джоба на роклята си извади парче сапун. — Аз ще се погрижа за конете, а през това време ти се изкъпи и си измий косата.

— Конете ще напоим заедно — произнесе Теа натъртено. — Сега вършим всичко заедно, нали?

— Само някои неща. — Селена присви устни. — Не желая да имам нищо общо с тази странна болест, която те е налегнала.

 

Върнаха се след два часа при Уеър, той ги очакваше буден.

— Защо? — запита настойчиво той.

— Мисля, че трябваше да спиш.

— В последните дни друго не съм и вършил. Защо през цялото време не си се отделяла от мен.

Тя завърза коня за дървото.

— Имаше нужда от грижите ми.

— Толкова ли много се нуждаех от грижите ти? — Той я загледа втренчено право в лицето. — Толкова много, че дори и за момент не си могла да ме напуснеш, така ли?

— Такава съм си — не оставям започнатата работа наполовина. — Към думите си прибави равнодушно вдигане на рамене. — Сега обаче си на път да оздравееш и ще ми остане повече време за Селена… Стига да се държиш разумно, разбира се, и да не ми създаваш допълнителна работа, като се опитваш да разбиеш стената с главата си.

— Просто ми се струват странни грижите ти за човек, когото мразиш. Затова питам. — Той замълча за миг. — Нали каза по-рано, че няма да ми простиш?

— Това е самата истина. Стореното от теб е непростимо. — Прокара пръсти през влажната си коса. — Но ти ми спаси живота и не можех да те оставя да умреш.

— Защо не ме погледнеш?

— Ами, не си особено приятна гледка с тази четина по лицето.

Уеър се опипа по наболата брада.

— Не е това причината.

Теа вдигна рамене.

Той я изгледа мълчаливо. После произнесе с тих глас:

— А защо не разпуснеш косата си? Толкова отдавна ми липсва…

От нощта, в която Селена пристигна в Дундрагон. Сякаш цял век бе изминал оттогава. Внезапно всичко оживя пред вътрешния й взор… как се извива и гърчи под тялото му, издавайки тихите стонове на страстта. Ръцете му, заровени в нейните коси, безспирните тласъци на хълбоците му, който я изпълваха цялата, разпъваха я, докато най-накрая… най-накрая…

Нервно прехвърли косата си през рамо и се зае да я сплита.

— Не биваше да споменавам тези неща — изстена той и затвори очи. — Естествено не желаеш да ми доставиш това удоволствие. А аз, глупакът, си помислих, че за теб ще е дреболия да…

Не, не беше дреболия. Споменът събуди онази част от нейната същност, която бе погребала през последните две години. Сега вече тя нямаше да е в състояние да го погледне, без да си спомни за страстта помежду им.

И без отново да го пожелае.

Не сега. Първо да подреди чувствата, които я връхлетяха изневиделица. Почувства се слаба, нужна й бе утеха. Но ако го поемеше в себе си, нещата щяха да се влошат още повече.

Той бе заспал отново. Милостиви Боже, колко безпомощно изглеждаше едрото му тяло в този миг. А може би се заблуждаваше? Забелязваха се вече слаби признаци на възвръщащата се сила. Не след дълго той отново щеше да заприлича на себе си — силен, своенравен, твърдоглав, човек, който си пробива път в живота, убеден, че единствено той вижда нещата правилно. Ако искаше да живее до него, трябваше всеки миг да бъде нащрек.

Но този момент все още не бе настъпил. Теа тръгна бавно по поляната и седна до него, наслаждавайки се на близостта му. Ако в този миг той случайно се събудеше, можеше да се оправдае с неговата физическа слабост.

Притисна се още по-силно към тялото му. Почувства как в нея се надига топлина. Колко бе хубаво така! И не се налагаше да разсъждава дали да му се отдаде, или да се държи на разстояние. Поне в този миг бе напълно безопасно да го обича.

Посред нощ тя се събуди — той я наблюдаваше изненадан.

— Теа?

Бе тъй уязвима в този момент, тъй преизпълнена от любов. Ако бе на по-голямо разстояние от него, ако очите й бяха затворени, тя щеше по-лесно да се справи със ситуацията.

Само че не желаеше да затваря очи. Желаеше да го гледа. Вечно.

— Защо се боиш? — пошепна той. — Откакто дойдох в съзнание, ти постоянно страниш от мен.

Да, наистина се боеше, че го обича прекомерно. Боеше се да не му даде всичко и от нея самата да не остане нищо.

— Ако си мислиш, че се страхувам от теб — започна тя неуверено, — значи все още не си напълно на себе си. Аз не се…

— Моля те, замълчи! — Той докосна нежно клепачите й с пръсти.

Тя не желаеше той да долови това нещо. Все още не. Бе длъжна първо да се увери в собствените си чувства и едва по-късно да го допусне до себе си.

Тя отговори нетърпеливо:

— Ако не беше заговорил и не беше смутил съня ми, нямаше да ти се налага да изслушваш моите тиради. — Долови за миг погледа му, отправен към лицето й, след което той отново полегна назад.

— Ти защо легна до мен?

— За да те стопля. Не бива да се простудяваш. Но ако поискаш, мога и да си ида.

— Не, остани. — После повтори тихо: — Остани, Теа.

 

 

Уеър се изправи на седлото.

— Подай ми шлема.

Теа поклати глава.

— Твърде тежък е. Металът не бива да притиска раненото място.

— Значи си съгласна някой от хората на Синан да ми разцепи главата, така ли? Подай ми шлема!

Теа не се повлия от думите му.

— Селена, доведи нашите коне.

Той вдигна ръка в израз на несъгласие.

— Оставате тук и чакате докато се завърна.

— Тръгваме с теб към Майсеф. — Селена се приближи с конете и Теа се метна върху седлото. — Няма да променя намеренията си и затова по-добре замълчи и си пести силите. Може да ти потрябват, ако се наложи да ни защищаваш.

Тя пое първа с коня си нагоре по пътя.

— Няма цял живот да бъда толкова слаб — извика той гневно подире й. — Сега засега можеш да се наслаждаваш на състоянието ми, обаче един ден…

Не можеше да става и дума за наслаждение, тя просто се възползваше от безсилието му. Вярно, че върху седлото той изглеждаше здрав и силен, но впечатлението бе измамно. Не желаеше да го пуска сам в крепостта, където дебнеха непонятни опасности.

— Който си признава слабостта, той съумява и да се предпази. Но тъй като не забелязвам у теб подобни признаци, налага се аз да поема тази задача. — Погледна бегло през рамо и се увери, че Селена е на достатъчно голямо разстояние от тях. — Мисля, че в Майсеф ще се чувстваме точно толкова сигурни, колкото през последните дни, докато очаквахме Кадар. И все пак искам да ми обещаеш нещо. — Тя спря за миг. — Ако си изправен пред избор, настоявам да спасиш живота на Селена.

— Вместо твоя ли? — Той поклати глава. — Не мога да обещая подобно нещо.

— Длъжен си. Селена няма нищо общо с всичко това. Ние я въвлякохме в нашия опасен живот, и то без да й дадем право на избор. — Теа навлажни устните си. — Трябва да я пазим. Не разбираш ли, другояче няма да е честно.

— Не ме интересува дали е честно или не. Аз такива обещания не давам. — Погледна я право в очите. — Знаеш, че не мога.

Тъмнина и огън, сияние на факли, разкриващи тайните на неизвестността. Близост, обвързаност, двама в едно.

Дълбоко развълнувана, тя замачка юздата с ръце.

— Не е честно — продължи да настоява.

— Кога е имало нещо честно в тази история? — Той се усмихна горчиво. — Ще се опитам да запазя живота и на двете, но недей да очакваш от мен, че ще те оставя да загинеш, за да живее друга. — Той препусна с коня си и я задмина. — Но дотам няма да се стигне.

— Ах, както виждам, следвате нарежданията ми както винаги точно — достигна до тях нечий глас.

Теа погледна нагоре по пътя.

— Кадар!

Той зацъка неодобрително с език и подкара коня си към тях.

— Не ви ли казах да не мърдате от мястото си, докато не се върна, а? И ей на, виждате каква стана тя… тръгнали сте на път, готови да се напъхате в пещерата на Синан. — Спря поглед върху Уеър. — Колко хубаво, че си оздравял. Предполагам, че ти си настоял да тръгнете, нали? Само и само да се избавиш от задълженията си спрямо мен, си се разбързал да ме спасяваш от Синан. Да, но така лесно няма да се измъкнеш, обещавам ти. Опасявам се, че ще ти се наложи още известно време да останеш моя собственост.

— Е, все някак ще го понеса — отвърна Уеър рязко. — Ти как си? Всичко наред ли е?

— Чувствам се великолепно… що се отнася до облеклото и храната. Духът ми обаче линее. Синан е въплъщение на разума, лишен от душа, и този факт ме парализира. — Погледът му се плъзна покрай тях и се спря на Селена. — Аз обаче бях внимателен с него, тъй като реших, че не е красиво да се върна при теб целият облян в кръв и да ти създавам излишна работа.

— И това е нещо — отвърна тя равнодушно.

— Но се наложи да вложа цялото си красноречие, за да го предумам поканата му да се разпростре и върху теб. Той просто не може да си представи, че е възможно да изпита удоволствие от общуването с една тъй млада дама. — При тези думи Кадар обърна коня си. — Макар че като накара хората на Кемал да си оберат крушите, сигурно е поразсеял налегналата го скука. Може би се надява, че като те сплаши, ще изпита подобно удоволствие.

— Кемал ли? — попита Теа. — Какво става с него?

— Разположил се е в предпланините и се старае да разпали бойния дух на бойците си. За да ви видят сметката, разбира се. Задачата му обаче не е от лесните, тъй като всяка нощ откриват някой от тези клетници мъртъв — с шия, разрязана от едното ухо до другото.

— Ти ли му предложи това разрешение? — попита Уеър.

— Е, отровата е нещо твърде изискано и според мен не подхожда на обстановката. — При тези думи той се взря в Теа. — Разбира се, Кемал можеше много по-лесно да бъде прогонен, ако не хранеше такова огромно доверие в любимото си знаме. Може пък дори и да успее да насъска за втори път верните си люде върху ни.

— Предложението наистина ли е твое? — попита внезапно Селена. Кадар посрещна погледа й с най-невинното си изражение.

— Не ми приписвай разни неща, моля. — После смени темата. — Синан не бива в никакъв случай да научи за значимостта, която Кемал придава на знамето. И когато се изправите пред него, ще склоните глава и ще се обаждате едва когато той ви даде думата. Възможно е самият той да не ви обърне внимание. Защото за него жените стоят само една степен по-високо от добитъка, а и не искам да ми съсипете усилията, които съм положил.

— Няма да склоня глава, но и не изпитвам никакво желание да разговарям с него — обади се Селена. — Освен това повечето мъже така и така гледат на жените като на животни, създадени единствено, за да бъдат използвани от тях.

— Хм, предполагам, че Синан се различава от всички хора, които си срещала досега — промърмори Кадар.

Младежът се бе променил, забеляза неочаквано Теа. Външността му си бе същата, но под нея се таеше… празнота. Не, не бе празнота, по-скоро нещо тъмно, мрачно. Да, точно така. Бе убедена в правдивостта на наблюдението си.

Очевидно и Селена долавяше нещо подобно. Сестра й наблюдаваше Кадар с присвити очи — в погледа й се четеше антипатия.

Каква ти антипатия? Глупости. Та това бе Кадар, техният приятел. Нямаше от какво да се притесняват.

„Няма от какво да се притесняваме.“ Теа си повтаряше тези думи наум без прекъсване, докато преминаваха покрай стражите на недружелюбната крепост Майсеф. Под безизразните погледи на облечените в бяло последователи на стареца те се спряха пред семплата сграда на замъка, който стърчеше мрачен и сив в сиянието на късното следобедно слънце.

Вътрешността бе не по-малко негостоприемна, а коридорите студени, независимо, че денят бе топъл. Само си въобразявам, си каза Теа, когато пристъпиха във високата зала със сводест таван и закрачиха към другия край на помещението, където, седнал царствено на стол с висока облегалка, ги очакваше старецът в широките си, надиплени одежди.

Могъщество!

Теа едва успя да остане на място и да не отстъпи крачка назад при вида на Синан.

Очакваше да срещне злото, но не и подобно чувство на студена, непонятна за нормалния човек овладяност. Наричаха го Стареца от планината, но независимо от множеството бръчки лицето му, то по странен начин бе лишено от възраст. От тъмните му очи струеше фанатизъм, който сякаш представляваше нещо отделно от него, нещо, което съществуваше само по себе си. Теа си отдъхна с облекчение в мига, в който той премести погледа си от нея върху Уеър.

— А, ето те пак тук — обърна се той към рицаря с равен глас. — Кадар твърди, че си голям воин, но лично аз храня големи съмнения по този въпрос. Колчем се появиш в моите планини, все ранен те виждам. Ако някой от верните ми хора се държеше толкова глупашки, щях начаса да се освободя от него.

— Човек не може да надвие такава превъзхождаща го сила.

— Само некадърниците се спускат като слепци напред и позволяват да ги обградят, както ми бе съобщено. Трябвало е да се примириш със смъртта на жените.

— Както вече ти казах, той иска по-нататък да ги продаде с печалба — побърза да вметне Кадар.

— Знам, че ми каза, обаче лъжеш — почти толкова добре, колкото и аз. Има много неща, които вършиш добре, Кадар. — Едва доловимата ледена усмивка на този човек подчертаваше още повече впечатлението за неограничена власт, което излъчваше.

Но Кадар сякаш не усещаше този студ.

— Имал съм добри учители.

— На много хора липсват талант и хладнокръвие. Те се боят от тъмата, ти обаче си я прегърнал. — Равнодушният поглед на Синан се премести отново върху Уеър. — На онзи там тъмнината не му допада. Живял е в сянката, но все още не може да се справи с мрака. Изобщо не разбирам как можеш да общуваш с такива хора.

— В него се крие голяма сила. А силата ме привлича както морският фар корабите. — Кадар вдигна рамене. — Този въпрос го обсъждахме по-преди и не постигнахме съгласие. Доведох ги при теб и сам можеш да се убедиш в непреклонността ми. Е, какво реши?

— Не съм казвал, че ще взема решение веднага. — Старецът отново се усмихна на Кадар. — Не искам всичко да приключи толкова бързо. Може би ще успея да те склоня да останеш при мен за постоянно. Защото нали знаеш, няма да живея вечно.

— Не съм съвсем сигурен — усъмни се Кадар.

Усмивката на Синан стана още по-широка.

— Е, да кажем, че един ден ще умра. Можеш да останеш тук и да наблюдаваш. — Той наклони глава, сякаш обмисля нещо. — Може и да убия тези слабаци. Тогава отпада и причината, поради която искаш да ме напуснеш.

Изплашена от чутото, Теа направи крачка към Уеър.

— Подлага ни на изпитание — пошепна й той. — Не се бой!

Този вид изпитание й се стори мрачен и страховит. За нея бе повече от ясно, че стига да поиска, Синан ще ги избие до един, и то без капчица колебание.

Уеър пристъпи крачка напред.

— Ако смяташ, че съм слабак, извикай най-добрия си воин и нека си премерим силите.

— За да го убиеш по вашия детински начин, така ли? С разните му там циркаджилъци и престорена храброст? — От думите на Синан струеше презрение. — Ние тук сме специалисти по смъртта. Тя, смъртта, не е детска играчка.

— Нека тогава се бием по вашия начин.

— Не. — Кадар се изстъпи напред. — Синан, губим си времето. Едва ли ти се наблюдава подобен неравностоен сблъсък, нали?

— Напротив, напротив, може пък да се окаже забавно. В последно време ме е налегнала голяма скука.

Кадар издържа на погледа му и изрече с тих глас:

— Днес ще бъдат двама.

Синан веднага насочи вниманието си към него.

— Наистина ли?

Теа бе изумена от силната връзка, съществуваща между двамата. Просто бе невероятно, че студенината и злото, което излъчваше старецът, можеше по някакъв начин да се съчетае с Кадар, младеж, ненавършил още двадесет години, сияещ, красив, преливащ от живот. И въпреки всичко й се струваше, че долавя съществуването на тайнствена нишка, която се увива и около двамата.

— Двама? — повтори Синан. — Ще се бориш, както подобава на мъж, така ли? Хубаво, може пък да стане интересно. В такъв случай ще почакаме с изпитанието на твоя лорд Уеър. Погрижи се всички да получат храна и легло. — Той се изправи. — Но не и червенокосото дете. Него искам днес да го използвам.

— Не! — Теа се спусна към Синан, но Кадар бързо се изпречи между двамата.

— Действията й не се дължат на липса на уважение, тя се страхува единствено за своята безопасност, ако ти се разболееш.

Синан смръщи чело.

— Да се разболея ли?

— В Ел Сунан детето е било изнасилено от Кемал и войниците му и има белези на онази, курвенската болест.

Студеният, пресметлив поглед на Синан се спря на Селена.

— Жалко. Младостта крие в себе си толкова много живот. Бих се насладил на тази младост.

— Но не и на последствията — добави Кадар. — Чувал съм, че болестта не е лечима и завършва с лудост и смърт.

— Да, това не е краят, към който се стремя. — Синан се усмихна многозначително на Кадар. — Мисля обаче, че това ти е известно, нали? — Той се изправи. — Често съм си мислил, че сигурно ще е много приятно да подхвърлиш такава жена на някой враг — в случай, че държиш да убиеш някого, без да възбудиш подозрение към себе си и ако не бързаш особено. Може пък по-нататък да употребим момичето за подобна цел.

Вратата едва-що се затвори зад Синан и Теа се нахвърли яростно върху Кадар.

— Не ще позволя да я използва за своите цели.

Той вдигна ръка в стремежа си да спре гневния й изблик.

— Не, няма да я използва. Синан винаги си измисля нови начини за убийство и в момента откри такъв нов способ. Освен това верните му хора до един са мъже. Той никога не би се доверил на жена.

— Колко утешително — обади се Селена. — На теб обаче явно има доверие.

— Естествено. В мое лице той вижда себе си на млади години. Веднъж ми каза, че би искал да има син като мен, тъй като аз съм бил негово огледално отражение. Очевидно той не осъзнава, че огледалният образ е нещо привидно — той е измамен и илюзорен.

— Нима гледа на теб като на свой син? — изуми се Уеър.

— Така се ласкае сам. Защото всъщност аз съм по-умен от него. — Кадар пое инициативата. — Елате с мен! Ще ви заведа по стаите ви. Селена ще остане в моята стая — в случай, че Синан промени намеренията си. А при теб, Уеър, Теа ще бъде на сигурно място.

— Бездруго възнамерявах да остана при него — рече Теа. — Той се нуждае от мен. Все още не е оздравял напълно. Независимо от глупавото си предизвикателство, едва се държи на краката си.

— Не е глупаво. Мъжът не бива да позволява да го наричат слаб.

— Дори когато това отговаря на истината ли? — Теа се обърна към Кадар. — Как мислиш, колко време ще останем тук?

Той отвърна с вдигане на рамене.

— Докато скуката завладее Синан и той реши да действа. Постепенно би трябвало да стигне до извода, че най-доброто разрешение на въпроса е да унищожи Кемал.

— Съществува ли начин скуката му да нарасне? — попита Уеър.

— Да, но не е съвсем безопасно. — Момъкът се усмихна. — Какъвто съм си страхливец, предпочитам да постигнем целта си, без да поемаме риск. Ще поработя някой и друг ден по въпроса, пък да видим дали ще успея да повлияя на събитията в наш интерес. — Той се спря пред врата, облицована цялата в месинг. — Синан няма нужда да ни охранява, тъй като, освен в лапите на Кемал, другаде няма къде да отидем. Животът тук ще ви се стори безкрайно оскъден. Сутрин и вечер ще ви носят храна. Теа и Селена в никакъв случай да не се движат из крепостта. Синан едва ли се интересува особено от тяхната безопасност.

— Защото сме само добитък — поясни Селена.

Кадар се усмихна.

— Ако трябва да бъдем съвсем точни, твоята сигурност се дължи на факта, че си заразена глава добитък. Но нека не разчитаме много-много на това обстоятелство. — Той я хвана за лакътя и я побутна към друга врата. — Ще наредя да дадат на всички гореща вода и чисти дрехи. И понеже днес повече няма да се видим, ви желая лека нощ. Всичко останало ще обсъдим утре.

— Защо няма да се виждаме днес? — попита Уеър. — Та слънцето едва-що се скри.

— Трябва да спя. По-късно ми се налага да свърша някои работи. — Кадар затвори вратата зад себе си, преди да последват нови въпроси.

Теа се поколеба и прикова поглед в затворената врата.

— Не ми се нрави тази работа.

— Кадар не ще й стори нищо.

В първия момент не го разбра, но след това го изгледа учудено.

— Помисли си, че се боя за добродетелта на Селена, така ли?

— Просто ми хрумна. Тя расте.

— О, не подозирам Кадар в нищо! Обстоятелството, че гърдите й набъбват, все още не означава, че заради нея някой мъж може да си загуби ума. — Тя влезе в стаята. — Не, разтревожена съм за самия Кадар. Този човек крие в себе си твърде много тайни.

— В никакъв случай няма да ни измами. Бъди сигурна.

— Зная. Само че не желая да… — Тя се спря насред дума, защото не бе в състояние да обхване със слова онова неприятно чувство, което я обзе, докато наблюдаваше Кадар и Синан. Недоволството й обаче бе безсмислено, тъй като не можеше да стори нищо. — Трябва да почиваш. — Огледа се около себе си и установи, че помещението бе обзаведено крайно оскъдно, както впрочем и цялата крепост. Груба маса, легло, два стола, масичка за миене — това бяха единствените предмети в стаята. Съзря на стената връв за звънец и го дръпна. — Няма достатъчно завивки. През нощта ще стане доста студено, нека донесат още. — Цялата потрепери. — Тази крепост излъчва студ.

— Вероятно Синан изобщо не го усеща — рече Уеър. Той пристъпи към прозореца и се загледа във върховете насреща. — Впрочем това не би ме учудило.

И мен също, помисли си Теа. Наложи си да прогони стареца от мислите си.

— Леглото е за теб. Аз ще легна на пода и ще се завия с някоя покривка.

Уеър поклати глава.

— Няма да допусна жена да спи на пода.

— Ти беше болен и се нуждаеш от здрав сън.

— Вече не съм болен.

Тя въздъхна примирено — на този твърдоглавец умът така и нямаше да му дойде в главата.

— Добре, тогава ще се сменяме. През първата половина на нощта аз ще лежа в леглото, а после ти ще ме събудиш. Хайде, ще ти помогна да си свалиш доспехите.