Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (14)

Глава тринадесета

Два месеца по-късно

20-ти август, 1191 година

Акко

 

— Този невежа ще вземе да направи някоя глупост. — Ваден наблюдаваше изумен действията на войниците, които натириха дългата колона пленници — мюсюлмани пред градските врати. — За Бога, спрете го.

— Човек може да рече, че проявявате неуважение към Негово величество. — Робер дьо Сабл, Великият магистър на тамплиерите, изрече тези думи с поглед, втренчен в ставащото пред него. — В преговорите по предаването на града Саладин се опита да ни измами. Според крал Ричард трябва да му се даде урок.

— За никаква измама не може да става въпрос. Просто Саладин желаеше да постигне справедлив мир и закрила за едноверците си. Ричард бе длъжен да прояви малко повече търпение.

— Негово Величество твърдо е решил да напредне към Йерусалим и да освободи града от ръцете на неверника.

— Когато завзе Йерусалим преди четири години, този „неверник“ Саладин се отнесе към пленниците си с уважение… и не последва примера на кръстоносците, които, както знаете, по време на втория кръстоносен поход проливаха безпощадно кръв.

Робер дьо Сабл се обърна бавно към него.

— Странно. Защищавате го, макар че не освобождава тамплиери дори и срещу откуп, а нарежда незабавно да ги обезглавят.

— Чист комплимент. Той не смее да се срещне отново с тези мъже на бойното поле. — Ваден се вкопчи здраво в перваза на крепостния зид. — Сред пленниците днес има много жени и деца. Говорете с Ричард. Той ви цени високо — в противен случай нямаше да употреби влиянието си, за да ви изберат за Велик магистър.

— Точно така. Той наистина има високо мнение за мен. Защото не съм толкова глупав, че да се намесвам безсмислено в неща, които са извън правомощията ми. И както ви казах вече, иска да даде подобаващ урок на Саладин.

— Нищо подобно не иска той! Просто не му се влачат пленници по време на похода към Йерусалим. — По лицето на Дьо Сабл можеше да се прочете, че протестите му ще останат без всякакъв ответ. Защо ли изобщо си правеше труда да го убеждава?

… Защото на този свят трябваше да се възцари някакъв разум! Не биваше едни хора да отнемат своеволно живота на други хора заради едната приумица.

И все пак те го вършеха, наричайки действията си бойна слава.

— Според мен най-добре ще е сега да се оттеглите, защото в противен случай може да се стигне до обида на краля! — След кратък размисъл Робер дьо Сабл добави: — Чувам от маршалите, че сте голям воин, но в поведението ви, уви, се набиват на очи самонадеяност и прекомерна дързост.

В този миг Ваден протегна ръка и посочи воините, които преминаваха под тях.

— Може би предпочитате да се присъединя към тях — изрече той през зъби. — Десницата ми е толкова яка, че мога с един-единствен удар да отделя глава от трупа.

— Няма да търпя своеволия. — Великият магистър впи в него остър поглед. — Възложено ви е друго поръчение, което обаче сте занемарили след смъртта на Великия магистър Дьо Ридфор. На негово място бях избран аз и не желая повече да отлагате. Когато приключим тук, заминавате обратно за Дундрагон. Трябва веднаж завинаги да се сложи край на тази заплаха.

Значи с Уеър можеше да се приключи, с жестокостите под краката им там долу обаче — не!

— Да не би съмнение да се е вселило в душата ви?

— Знам, че необходимото трябва да се изпълни и ще го изпълня.

— Щом е така, оставете Акко на Ричард. — Погледът му се спря на Ваден, след което се насочи към хълмовете над града. — А, Саладин вече е осведомен и изпраща съгледвачи.

— Когато той научи за ставащото тук, нито един християнин, бил той пленник или заложник, не може да бъде спокоен за живота си.

— Саладин се бои от Ричард и няма да предприеме нищо подобно. Наистина ли Дьо Сабл вярваше на тази глупост?

— Какво прекрасно знаме — промърмори Великият магистър. — Тези лъвове биха доставили огромно удоволствие на Ричард, той сигурно ще сметне, че са подходящи за самия него. Наричат го Лъвското сърце. Трябва да го известя…

Дьо Сабл бърбореше нещо за бойни знамена, докато със замисленото от него клане този малоумен крал се готвеше да вдигне целия мюсюлмански свят срещу себе си.

— Тръгвайки обратно за Франция, той сигурно ще го вземе със себе си — продължи Дьо Сабл. — Това знамето на Саладин ли е?

Ваден погледна нетърпеливо към отряда сарацини, струпани на отсрещния хълм. Разпозна само Тарик Джалал и Кемал Бен Джакара.

— Не знаех, че на знамето си Саладин има лъвове…

Боже милостиви, Уеър, и ти ли си си загубил ума?

— Е, Саладиновото знаме ли е? — попита нетърпеливо Дьо Сабл.

— Не. Съзирам обаче Кемал Бен Джакара, шейх на Ел Сунан. Предполагам, че знамето е негово. — От това разстояние Великият магистър не бе разпознал лъвския трон. Когато застана начело на ордена, само му бяха съобщили за съществуването на трона. Щеше да го разгледа лично, едва когато освободяха Йерусалим. Само че всеки един от маршалите щеше да прозре надвисналата заплаха. А освен това те знаеха и за споразумението между шейха и Уеър.

— Ел Сунан. — Робер дьо Сабл се подсмихна лукаво. — Ще съобщя на Ричард и може би по пътя си към Йерусалим ще погостува на шейха. Една завладяна крепост не се нуждае от знаме, нали?

— Ел Сунан не е разположен на пътя към Йерусалим. — Разочарован, разярен, Ваден отново впи поглед в предмета на разговора им. По всичко личеше, че зад тази нелепост се крие онази жена, която Кемал Бен Джакара държеше в плен. Господи, как е могъл Уеър да допусне тя да се пъчи пред целия свят с осведомеността си по такъв важен въпрос?

Сигурно Уеър й е разказал за трона. А него, Ваден излъга. Защо ли се чувстваше толкова засегнат? Та нали целият свят лъжеше и мамеше, и то по значително по-маловажни причини.

Бе потресен. Почувства се грозно измамен.

Глупости. Уеър бе казал, че ще посегне към лъжата, за да запази живота на онази жена.

И какво? Да допусне след това този Кемал да размахва знамето? Знамето, което означаваше смъртна присъда за жената?

— Тази скъпоценна вещ си струва човек да се поотклони малко от пътя си. — Робер дьо Сабл премести поглед по посока на пленените сарацини и тонът му загрубя. — Мисля, че вече са готови да започнат. И никакви протести, ясно ли е? Ще стоите тук и ще гледате, а ако изобщо дадете израз на някакво чувство, то ще бъде безпрекословно одобрение. Разбрахте ли ме?

Ваден видя как един от воините обезглави първия пленник с един-единствен замах на меча си. Дали пък този пленник не бе от онези, които той, Ваден, бе предал на Ричард? Кръвта шурна и одобрителният рев на тълпата отекна в ушите му като вой на гладни зверове.

— О, да, разбирам ви отлично.

 

 

В далечината се появи някакъв ездач. Уеър засенчи очи с длан. Да, беше Кадар.

Предчувствие проряза Уеър, когато пристъпи иззад дърветата и зачака Кадар да се приближи. Както в стъпките, така и в изражението на приятеля му се долавяше недоволство и дори гняв.

Кадар запря коня си непосредствено пред него.

— Отведи я от Ел Сунан. Още днес. Веднага.

Сърцето на Уеър сякаш спря.

— Толкова ли зле стоят нещата? Какво се е случило? Някой видял ли е знамето?

— Саладин изпрати Кемал като наблюдател в Акко — за да му докладва как се развиват събитията. Вероятно са видели както него, така и знамето му. — Кадар се плъзна от седлото на земята и поведе коня към потока. — Но дори и да не беше така, нещата остават непроменени. Кемал ще я убие във всички случаи. Виждал ли си днес оттук да минават други ездачи?

— Не.

— Но те неминуемо ще дойдат. Тръгвайки си от лагера на Саладин, видях вестоносци да потеглят към всички провинции на страната. — Той коленичи и наплиска лицето си с вода. — Много се съмнявам дали до края на седмицата ще остане поне един-единствен жив пленник — християнин. — Той вдигна глава. — Крал Ричард предаде на меча двадесет и седем по сто мюсюлмански пленници. Изведоха ги на полето пред града и ги изклаха като добитък.

— Милосърдни Боже…

— Този ден в Акко не съзрях у никого нищо божествено — продължи Кадар. — Макар че може и да се заблуждавам. Нали Ричард твърди на всеослушание, че е оръдие на Господа в борбата за завладяването на Божи гроб.

— Почти три хиляди човешки живота… — Случилото се надхвърляше всякакви представи. — Но защо?

— Питай Ричард. Аз лично не се досещам за нито една разумна причина. — Кадар се изправи на крака. — Сега обаче ти е ясно, че Теа и Селена са в опасност, нали?

Уеър не се усъмни нито за миг във верността на казаното. Може би Кемал дори нямаше и да изчака завръщането си в Ел Сунан, за да приведе екзекуцията в действие. Никакви дружески отношения не бяха в състояние да се мерят с току-що извършеното жестоко клане. Споразумението между Уеър и Кемал бе известно на Саладин и Кемал бе длъжен да очисти името си от подозрението, че се е сближил твърде много с врага. Не бе изключено дори някой коварен убиец вече да е на път за Ел Сунан.

— Как мислиш, с какво време разполагаме?

— С няколко часа. Не съм се спирал нито за храна, нито за сън, но може да се предполага, че и Кемал не си е давал почивка по пътя. Вече се е разчуло, че е сключил договор с християнин и му се налага да докаже, че е правоверен, ако не иска да го отлъчат от своите редици.

— Щом е така, на здрачаване трябва вече да сме напуснали Ел Сунан. — Уеър се отправи с бърза крачка към жребеца си, за да го оседлае. — Ти подсуши своя кон, измий се, почисти се. В Ел Сунан не бива да те заподозрат, че имаш причини да бързаш.

— Как смяташ да действаш?

— Отиваме с конете в Ел Сунан и изискваме да ни предадат собствеността ми.

— Не е много умно!

— Нямаме време да се правим на умни. Трябва отдавна да сме оставили крепостта зад гърба си, когато там пристигне вестта за клането. — Уеър пристегна ремъка на седлото. — Хората на Кемал са свикнали с теб, а и всички знаят за договора ми с техния господар. Ще кажем, че пътищата ни с Кемал са се разделили и аз снемам от него задължението да охранява Теа.

— И се надяваш да ти я предадат, така ли?

— Точно така.

— Виждам, освен това, че разчиташ Теа и Селена да те последват без съпротива. — Кадар поклати глава. — Изключено.

— Изключено е да я оставим там, без да предприемем нищо. — Уеър заоблича доспехите си. — Кемал е взел със себе си най-доверените офицери. Останали са по-малко храбрите. Двама души едва ли ще предизвикат голямо недоверие, не сме въоръжен отряд, нали?

— Съвършено вярно! Отиваме във вражеска крепост — колко вълнуващо! — Кадар прокара пръсти през влажната си коса и изтупа праха от туниката си. — Ще отвлечем двете почти без никакво усилие!

— Познаваш ли някого от офицерите, които може да са останали?

— Кемал е предал управлението на Халам Бен Лалак, един от неговите главни офицери. С него неведнъж сме хвърляли зарове. Ти ще отведеш Теа и Селена, а през това време аз ще го заприказвам. — Той щракна с пръсти. — А какво става с Ясмин и щерка й?

— Вече не са там. Преди четири дни минаха оттук с кола.

Кадар се зае да подсушава коня си.

— Струва ми се, че Теа най-усърдно се гласи да приведе замислите си в действие.

Уеър съзнаваше, че тези нейни замисли не предвиждат негово участие. Нещо по-лошо, той дори нямаше време да спори с нея. Спасението им зависеше може би от няколко секунди — защото никой не знаеше кога точно ще пристигне хайката на Кемал. Обстановката бе повече от трудна. Дори и да изведеше Теа и Селена от крепостта, после не бе ясно къде да ги отведе. След злодеянието, извършено от Ричард, буквално цялата страна щеше да пламне. А ако и тамплиерите бяха разпознали знамето, те, както и Кемал, щяха да се втурнат по петите му. По пътя към Ел Сунан трябваше да му хрумне изход. В момента обаче най-важното бе да се добере до Теа.

 

 

Знамето с лъвовете се развяваше предизвикателно на вятъра.

Ваден пришпори коня си — не биваше да изпуска от очи отряда на Кемал, който с пълна скорост се носеше към Ел Сунан. Не бе лесно да се придвижва бързо и едновременно с това да се прикрива.

Още повече, че му идеше да полети напред в кариер. Проклятие, как му бе омръзнала цялата тази предпазливост и… дългото чакане.

Трябва вече да приключа с всичко.

Ако му се откриеше такава възможност, разбира се. Маршалите бяха съзрели знамето и Ваден забеляза как след клането събраха хората около себе си. Малко дипломация и щяха да обяснят на Ричард защо са налага най-добрата част от армията му да не го придружи до Йерусалим. След което щяха да пришпорят конете си направо към Дундрагон. Ако не откриеха там Уеър, щяха да започнат издирването му. Сега вече не можеше да ги спре нищо и никой.

Проклета да е тази женска! Проклето да е и гадното знаме! Уеър бе негова и само негова плячка. По никакъв начин не биваше да допуска Дьо Сабл да му се пречка из краката!

Ще приключа с този въпрос!

Тъй както се разреши и въпросът с пленниците в Акко ли?

А защо не? По време на война винаги се е проливала невинна кръв, а и кога е било да се тревожи за друг човек повече, отколкото за себе си? Все пак Уеър не бе някакво си там жертвено агънце! Той бе извършил грешка, а в този жесток свят грешките не се прощаваха. За тях се заплаща с кръв. Откакто му разкриха защо Уеър е избягал от ордена, за него бе ясно, че един ден мигът на разплатата ще настъпи. Не можеше да чака повече!

Трябваше да действа!

 

 

Неочаквано нещо блъсна силно вратата и Уеър влетя в стаята.

— Какво правиш тук? — извика Теа, изумена от внезапното нападение.

— Взимай си бързо наметалото. Къде е Селена?

Тя остави везмото до себе си.

— Защо си дошъл?

— Трябва да се махаме. — Той обходи с поглед цялото помещение. — Проклятие! Къде е сестра ти?

— С тебе не отивам никъде. — Внезапно разбра за какво става въпрос и сви ръце в юмруци. Той желаеше да се възползва от отсъствието на Кемал, да я завладее отново и да пресече замислите й. — Никога вече с теб!

— Ще дойдеш! — С четири крачки Уеър се озова пред нея и я изгледа мрачно отгоре надолу. — Няма време за протести. Тръгваш доброволно, ако не искаш да те извлека оттук насила.

Та той говори съвсем сериозно, помисли си тя възмутена. Ще я повали на земята, както онази вечер в пустинята.

— Любопитно, сложил си си ризницата, за да излезеш срещу беззащитна жена.

— Ти никога не си била беззащитна. А ризницата съм сложил, за да браня нашия живот.

— Напусни това място и ще останеш жив.

— Но не и ти. Къде е Селена?

— Не тръгваме с вас. — Тя отстъпи крачка назад. Дали да не побегне към някоя от вратите? Едната водеше към коридора, а другата към градината. По-добре в градината. Скоро щеше да се стъмни, а там имаше много скришни места. — Ще извикам Домо, а той ще заповяда на стражите да опазят собствеността на Кемал.

— Да, но всички, включително и Домо, знаят много добре, че ти си моя собственост.

— Кемал обърна специално внимание на хората си да се отнасят към мен с уважение и да изпълняват всичките мои нареждания.

— Всички, с изключение на онези, които засягат свободата ти. Затова не се съпротивлявай и ме последвай. — Той хвърли бърз поглед към прозореца зад нея. — Стъмва се, престани да се дърпаш!

Тя отстъпи назад.

Уеър я погледна и този път предрезгавелият му глас прозвуча отчаяно и съвсем искрено:

— Недей така. Намеренията ми са чисти — аз се боря за живота ти. Кемал е тръгнал насам, за да те убие.

Тя се вцепени.

— Защо да ти вярвам? Веднаж вече ме измами.

— Сега не лъжа. Погледни ме, изслушай ме. — Той издържа на погледа й. — Свършени сме, ако не напуснем бързо това място.

Тя прокара език по устните си.

— Знамето ли?

Той поклати глава.

— В Акко Ричард е заповядал да съсекат двадесет и седем по сто мюсюлмани.

Ужасена от чутото, тя го погледна.

— Не, не може да…

— Познаваш Кемал, нали? Как мислиш, какво ще предприеме той?

Не бе трудно да отгатне. Заля я вълна от гняв и разочарование. Свободата бе толкова близо.

— Колко време ни остава?

— Сега вярваш ли ми, че казвам истината?

— Ти не си добър лъжец. Никога нямаше да изпадна в това положение, ако не ти вярвах сляпо.

Той потръпна при думите й.

— Нямах друг избор. Трябваше… — Спря и вниманието му отново се насочи към решаването на най-неотложната задача. — Нямаме време за обяснения. До един час Кемал може да пристигне!

— Селена! — извика Теа и се отправи към вратата. — Взимай наметалото и чувала с нещата. Тръгваме на път.

— Сега ли? — Селена са появи на вратата. При вида на Уеър очите й се разшириха. — Какво се е случило? Защо…

— Няма време — процеди Теа. — Побързай! Беда!

— Знамето — възкликна ядовито Селена. — Знаех си, че ще ни причини зло. Връщам се веднага — додаде тя и изчезна.

Теа отвори резбованата ракла с дрехите в края на леглото и извади наметката си.

— Кадар тук ли е?

Уеър кимна.

— Опитва се да залъгва някакъв безпомощен Кемалов офицер.

— Сигурно няма да му е особено трудно. Добре е, че си му възложил това. Кадар е в състояние да убеди всекиго във всичко. Дори и мен успя да склони да му простя. — Тя се затъна в наметалото. — И тъй като той е зает, налага се ти да изкараш колата ни от конюшнята.

— Никаква кола. Взимаме само конете, които ви е дал Кемал.

— В нея са личните ни вещи и кош с копринени буби. — При тези думи тя сгъна и ковьора, върху който работеше. — Взимам и него!

— Не — процеди Уеър.

— Ти не знаеш точно кога ще се завърне Кемал, а впрягането на колата ще ни отнеме не повече от няколко минути.

— Точно тези няколко минути може да ни струват живота.

— Заплахите ти, че ще ме проснеш на земята, ти отнеха повече време, отколкото ако приготвиш колата. Би трябвало да си разбрал вече, че мога да разпозная опасността, когато я видя. Ще поемем този риск. Не можем току-така да погубим резултата от двегодишния си труд. — След което добави, подчертавайки всяка дума: — А ти ми отне твърде много неща. И така, изкарай колата. Ще се срещнем в двора.

За един миг си помисли, че няма да я послуша, но той само изруга тихо, обърна се и излезе. Тя въздъхна облекчено.

Селена се върна с багажа си от съседното помещение и попита Теа:

— Какво е станало?

— Кемал е тръгнал насам с намерението да отмъсти за едно голямо клане на мюсюлмани в Акко. — Тя се завтече към вратата. — Тук все още не знаят за злодеянието. Кадар се опитва да убеди стражата, че лорд Уеър е дошъл с единствената цел да си прибере обратно собствеността.

— И къде ще идем?

— По този въпрос ще разсъждаваме, когато се измъкнем оттук.

— Ще вземем колата нали?

— Естествено. — Теа напъха ковьора в коша си. — На тръгване трябва да се престорим на смирени и тъжни.

— Ако ни видят смирени, ще заподозрат, че има нещо нередно.

Вероятно бе права. Теа бе влязла вече в очите на хората от крепостта и всяка рязка промяна в поведението й щеше да предизвика подозрения.

Домо бе застанал до конете в двора и бе видимо притеснен и сърдит.

— Не знам… нося отговорност — обърна се той към сестрите. — Господарят Кадар твърди, че лорд Уеър и моят повелител са взели решение да прекратят договора, но все пак е по-добре лорд Уеър да изчака, докато се върне господарят.

Теа само вдигна рамене.

— Твоят повелител е бил винаги добър с мен. Бих останала най-охотно, за да се сбогувам с него, но моят господар иска от мен да го последвам. Не ни подобава да задаваме въпроси. — Дали думите й не прозвучаха твърде смирено? Учуденото изражение по лицето на Домо свидетелстваше за растящата му неувереност. — Но ти би могъл да кажеш някоя и друга добра дума за мен пред лорд Уеър.

Домо разтвори уплашено очи.

— Не мога. Не е редно.

Теа въздъхна примирено.

— Е, в такъв случай се налага да тръгна. Ти си прав, не ни подобава да задаваме въпроси.

— Аз не съм казал… — Той млъкна в мига, в който съзря лорд Уеър да направлява колата с вързани за нея два ездитни коня. — А може и да съм казал…

Кадар остави младия страж и се приближи до двамата.

— Домо, помогни, моля те, на жените да се качат в колата. Трябва да тръгнем, преди да се е стъмнило съвсем.

Селена намръщи чело.

— Не искам да седя в ко… — тя обаче не довърши изречението, тъй като Теа я ощипа по ръката. Кадар имаше право — видът на жени, които преминават върху кон през крепостните врати, сигурно щеше да предизвика подозрение у стражите. Нещо, което трябваше да се предотврати на всяка цена. — Добре, добре, всичко е наред.

— Може би не е зле да изчакате до утре — обади се отново Домо.

— Лорд Уеър е нетърпелив човек.

Домо се поколеба миг-два, но после повдигна Теа върху колата, а след нея и Селена.

— И нека Аллах ви закриля по пътя.

Тя бе наясно, че Домо не е против отпътуването й, след нейното пристигане привичният спокоен ход на живота му бе нарушен. Понякога той ставаше досаден, но никога не се държеше нелюбезно и затова тя искрено се надяваше, че бягството им не ще насочи гнева на Кемал върху него.

— Нека и теб небето да те закриля, Домо!

Колата пое рязко напред и затрополи към главната порта.

Колко пъти стоеше до прозореца, загледана във високия портал и цялата вреше и кипеше от гняв и огорчение!

Стражите се спуснаха към вратите, крилата на портите се разтвориха и те напуснаха крепостта.

Необуздана радост заля Теа.

Кадар се изравни с колата и рече тихо:

— Не бива да проличи, че бързаме. Затова ще поддържаме умерена скорост, докато престанат да ни виждат.

— Ездата наистина е голямо удоволствие — обади се Селена.

— Така е. Само че после! — Той пришпори наново коня си. — Ще мина напред — трябва да огледам пътя зад хълма.

Какво ли ги очакваше зад този хълм? Внезапно Теа изпита страх — запита се какви ли опасности крие свободата, която посрещна с толкова голяма радост.

— Колата е претоварена. — В тона на Уеър се долавяше напрегнатост. — Нужно е да се придвижим извънредно бързо. Струва ли си да рискуваме всичко заради тези неща?

Не, не си струваше. Само че този товар представляваше две цели години от техния живот. Обзе я горчиво разочарование.

— Не можем ли да го скрием някъде и по-късно да го приберем?

— Няколко мили по-нататък има малка горичка. Ще опитаме да го скрием някъде в гъсталака. — Уеър замълча за миг. — Но прибирането му по-късно ще ни създаде трудности.

Не и за нея. Тя щеше да открие начин да си върне скъпоценната коприна.

— Моля те, нека да намерим място на сандъците и колата — конете могат и сами да се завърнат в Ел Сунан.

— Не мога да повярвам, че можеш да си толкова умна — призна той учудването си.

— Аз не съм глупачка. Разбирам прекрасно, че трябва да се придвижим бързо, за да се спасим.

Кадар им помаха от върха на хълма. Други ездачи не се виждаха.

 

 

Скриха сандъците и колата дълбоко в гъсталака и покриха следите им с клонки. Внезапно Кадар долови чаткане на копита.

Той изпъна глава като някой от своите соколи, когато надушеха опасност.

— Някой се приближава.

Уеър замръзна на място. Той обаче взе инициативата в свои ръце в мига, в който също долови топуркането на коне.

— Кадар, ти вземаш бързо конете и оставаш при жените. — После се завтече към пътя.

Теа го последва по петите.

От север като нажежена лава се носеха дузини факли. До няколко минути ездачите щяха да се озоват при тях.

— Какво ще правим сега? — промълви Теа.

Уеър я издърпа назад под прикритието на дърветата.

— Моли се Кемал да не реши да напои конете си на потока. Може и да се откаже, тъй като до Ел Сунан не е далеч.

— А ако все пак му хрумне да спре тук?

— В такъв случай ще се наложи да заобиколим южния край на горичката и ще се надяваме да не ни открият.

Ужасена, тя наблюдаваше приближаващите се факли. Ако ни открият, аз ще съм виновна, помисли си тя. Тя бе тази, която настояваше да спрат на това място и да скрият колата, вместо просто да я изоставят. Желаеше да обезпечи своето и на сестра си бъдеще, но може би по този начин проигра живота на всички.

Факлите продължаваха да се приближават. Копитата чаткаха силно върху скалистия път. Ездачите бяха вече тъй близо, че можеше дори да се забележи облака от прах, който ги заобикаляше.

Знамето.

Златистите лъвски очи проблясваха със свръхестествена сила в сиянието на факлите. Теа потрепери цялата — още миг и тези очи сякаш щяха да проникнат в гъсталака и да ги разкрият.

Истинска детинщина, да повярва на подобна глупост! Та то бе просто едно знаме от копринен плат и копринени конци, плод на нейния труд. Явно объркването й се дължеше единствено на страха.

Погледът й се спря на Кемал, който яздеше непосредствено след знамето. Изражението на лицето му бе по-страховито от всякога.

В този момент ездачите дойдоха съвсем близо.

Тя затаи дъх.

Кемал се поколеба, хвърли поглед към дърветата и направи полукръг с коня си, сякаш се кани да го спре.

— Не, недей! Продължавайте нататък! Знаменосецът достигна самия край на горичката.

Искрящи златисти очи!

Шейхът поклати глава и пришпори коня.

Ездачите преминаха в галоп покрай тях, вдигайки облаци прах. Коленете на Теа се подгънаха и тя се свлече до някакво дърво.

Отново спасени! За кой ли пореден път вече.

— Ела. — Уеър я подхвана под ръка и я отведе встрани. — Нещата само се отлагат. Когато Кемал пристигне в Ел Сунан и открие, че сме избягали, той просто ще смени конете и ще ни подгони. Трябва да използваме даденото ни време.

— И накъде тръгваме? — Към тях се приближи Кадар. — За Дундрагон ли?

— Къде е Селена? — попита внезапно Теа.

— Заръчах й да остане и да се погрижи за конете. Не бях съвсем сигурен какво ще видя на това място. — После повтори въпроса си: — Към Дундрагон ли потегляме?

Уеър поклати глава.

— Не искам да примамвам Кемал или тамплиерите в Дундрагон. Защото те не ще се поколебаят нито за миг да го сравнят със земята. След случилото се в Джеда аз обещах на хората си сигурност.

— До този момент орденът не е нападал Дундрагон — вметна Теа.

— Да, но сега те са видели знамето и изобщо няма да се поколебаят да нанесат своя удар и да превземат крепостта.

Учудена, Теа смръщи чело.

— Какво ги засяга пък тях знамето?

Уеър я изгледа с присвити очи.

— Нима не знаеш?

— Ако знаех, нямаше да питам?

— За мен си остава загадка как така знаеш неща, които изобщо не е бивало да научаваш. Това не е… — Уеър спря внезапно и поклати примирено глава. — Ясно е едно — не можем да се върнем в Дундрагон. Първата ни задача е да насочим Кемал по фалшива следа.

— И коя ще е тази фалшива следа? — попита Кадар. — Цялата страна жадува кръв и за теб никъде не е безопасно — както тамплиерите, така и Кемал ще те преследват докрай.

— Има едно място, където никой не може да ни достигне. — Уеър посрещна спокойно погледа на приятеля си. — Ти ще ни бъдеш водач. Веднаж вече това място ми е предлагало закрила.

— Вече…?

Кадар подсвирна тихо в мига, в който се досети какво има предвид Уеър.

— Да, там положително няма да те преследват. Само че не съм уверен, че ще се измъкнеш жив. Онзи път се изплъзна едва-едва от смъртта. Не съм убеден, че той ще се отнесе доброжелателно към повторното ти проникване в неговите владения.

— Нямаме друг избор. Нуждаем се от временно убежище, докато не ми хрумне по-добро решение. — Уеър изгледа изпитателно приятеля си. — Освен ако откажеш да ни вземеш със себе си.

— Е, не мога да кажа, че ми се ходи там. Не желая отново да попадна в капана. — Той вдигна равнодушно рамене. — Но все пак няма да избягам от съдбата, щом вече е похлопала на вратата ми.

— За какво говорите всъщност — попита Теа нетърпеливо.

— Ами за нещо такова, като например едно малко посещение при стареца от планината — поясни Кадар.