Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (12)

Глава единадесета

— Струва ми се, че днес ти си създаде още по-ожесточен враг дори от Великия магистър — обади се Кадар, поглеждайки през рамо към Ел Сунан. — Няма ли да промениш плана си?

— Не мога. — В тона на Уеър се долавяше овладяно примирение. — Колко пъти да ти повтарям? А и ти едва ли щеше да ме подкрепиш, ако сам не бе убеден, че няма друг изход, нали? — Той продължи да гледа втренчено пред себе си. Не мисли за израза, който се появи на лицето й, когато осъзна, че е измамена, каза си той. Стореното бе сторено. — По-добре мълчи, щом не можеш да предложиш нищо по-добро.

— Дълго мислих. Можеш да я заведеш далеч от тази страна.

— Моето място е тук.

— Не мислиш ли, че е време да забравиш за горделивостта си и да си припомниш отново здравия разум?

— Горделивост ли? — В погледа на Уеър личеше умора. — Боже мили, все още ли си мислиш, че ме интересува дали орденът ще ме прогони оттук или не?

Кадар го изгледа внимателно и бавно поклати глава.

— Не, убеден съм, че си се променил. Питам се само откога.

— Джеда. Това не ти ли стига?

Кадар понечи да възрази, но се отказа.

— Защо тогава не напуснеш Светите места?

— Безсмислено е. Тамплиерите са навсякъде.

— Да, но няма да са тъй многобройни. Светът е голям. Можеш да намериш някоя страна, в която няма да те безпокоят.

— А Теа ще се съгласи ли да се крие толкова дълго? Едва ли. Тя е обладана от една мечта и при пръв удобен случай ще избяга в най-близкия град и ще отвори своята работилница. И тогава рано или късно Ваден ще открие следите и.

Кадар подсвирна тихо.

— Значи Теа те задържа тук, така ли?

— По моя вина я грози опасност. Нося отговорност за нея.

— Да, това е отговорност, в резултат на която ще те сполети съдбата на клетниците от Джеда. Да охраняваш границите на Кемал не е лека задача. — Кадар отново хвърли поглед през рамо. — Човек може да се запита кой от вас двамата всъщност е пленникът.

— Питай Теа. За нея нещата са ясни.

— Опасявам се, че в момента оценките й са замъглени от емоции.

Замъглени от ярост, огорчение и омраза, помисли си Уеър. Тя го гледаше със същия ужас и недоверие, с които го посрещна и онази вечер, когато я откри в пустинята. Не, всъщност чувствата не бяха същите. Сега нещата стояха значително по-зле.

— В такъв случай ти трябва сам да решиш. Защото тя няма да се откаже от намеренията си.

Милостиви Боже, по-бързо да се маха оттук! Този Кадар не преставаше да говори и всяка негова дума бе като удар с брониран юмрук… Внезапно пришпори коня си и остави и Кадар, и Ел Сунан далеч зад гърба си.

През цялата останала част от пътя Уеър задържа това страховито темпо, на здрачаване Дундрагон изникна пред тях.

Уеър запря животното и извика през рамо към приятеля си:

— Кадар!

Кадар се изравни с него.

— Значи отново си решил, че можеш да ме удостоиш с вниманието си. Предполагам, разбираш, че твоето поведение бе извънредно невъзпитано. Всъщност би трябвало да те пренебрегна напълно и…

— Ако не се върна до три дни, кажи на всички да напуснат Дундрагон и да се разпръснат в четирите посоки на света. Ти се връщаш незабавно в Ел Сунан и там ще се погрижиш за Теа и Селена.

— Да се връщам ли? А ти къде смяташ да идеш?

Уеър вдигна поглед по посока на третия връх.

Кадар поклати глава.

— След всичко, което каза, не си струва да пожертваш живота си.

— Не съм мъченик и няма да позволя на Ваден да ме убие. Но трябва да разговарям с него.

— Защото сигурно знае, че си завел Теа в Ел Сунан, така ли? Да разбирам ли, че Кемал не ще успее да я предпази?

— Ако Ваден реши, ще я унищожи. Кемал може да я защити от всекиго, но не и от Ваден. — Той обърна коня си. — Пази хората ми в Дундрагон!

— А теб кой ще те пази? — извика Кадар след него. — Дебне те от три години, а ти сега му се поднасяш като на тепсия.

Уеър не отговори.

— Имаш нужда от мен. Не ще позволя да те убият. Защото животът ти ми принадлежи.

— Ако не ида сам, можеш да бъдеш сигурен, че ще ме убие — отвърна Уеър. — И така — три дни.

При тези думи той препусна към третия връх. Зад гърба му отекваха ругатните на Кадар.

Ваден го наблюдаваше.

Уеър се вторачи в пламъците на огъня.

Врагът се бе спотаил някъде в мрака зад него. Уеър не го чуваше, но долавяше ясно присъствието му.

В тъмнината вдясно от огъня проблясваше белия флаг, който бе забил в земята. Великият магистър положително щеше да пренебрегне подобен знак за примирие и щеше да го очисти незабавно. Можеше ли да бъде сигурен, че Ваден няма да стори същото? Вероятно и на него бе дошла до гуша цялата тази игра… не, едва ли имаше човек на този свят, по-уморен от Уеър.

— Е, ще дойдеш ли или не? — Погледът му бе прикован в пламъците. — Не помня да си се колебал някога толкова, Ваден.

Тишина. И внезапно стъпки, зад гърба му някой се разсмя развеселен.

— Винаги си поднасял предизвикателствата без капка финес, Уеър. Да не мислиш, че ще дотичам, само защото някой си ме е нарекъл страхливец?

— Така мисля.

— И аз исках да дойда при теб, но реших да изчакам и да видя дали не си дотолкова отчаян, че да ми поставиш капан.

— Под белия флаг?

— Отчаянието преобръща хорския нрав. А аз не те оставих на мира и ти се чувстваш притиснат. — Ваден седна срещу него до огъня, свали шлема и прокара пръсти през кестенявата си коса. — А освен това след случая в Джеда ти с пълно основание се питаш дали на този свят е останала и една-единствена искрица чест.

— Ти нямаш нищо общо с това престъпление.

— Откъде знаеш? — Леденосините очи на Ваден се присвиха — останаха само две тесни цепки. — Как можеш да си толкова сигурен? Може пък да ми е дошла до гуша тази игра на котка и мишка и ми се е приискало да те поразмърдам по някакъв начин.

— Ти не би го сторил. Не си способен на подобно деяние.

— Лъжеш се. Оценяваш ме по своите си мерки. Вярно, че ти не можеш да извършиш такова страховито убийство, но аз съм способен на всякакъв грях, стига да реша.

— Пълни безсмислици. Грехът е въпрос налично решение. Ти никога не би разрушил Джеда.

— Щом казваш. — Ваден протегна ръце над пламъците. — Винаги си си бил такъв! Винаги виждаш само един път. За теб правото е право, кривото — криво и толкоз. Неведнъж искрено съм ти завиждал заради твоята слепота.

Уеър също завиждаше на Ваден за ума му, за спокойствието му, за способността да запази хладнокръвие дори и в най-трудните моменти на битката. Странното е, че тези различия не попречиха на приятелството им. Уравновесеността и цинизмът на Ваден възпираха неговата, на Уеър, пламенност и усърдие. Не можеше да каже, че е опознал Ваден докрай, но някога не се чувстваше заплашен от него, каквото и да се криеше зад хладната му, красива външност. Обзе го тъга при спомена за безвъзвратно отминалите времена.

— В Джеда не е имало никакво разграничаване между справедливост и несправедливост. Той спря за миг. — Същото се отнася и за убийството на Филип. Може и да е имало основания да бъде убит Жофроа — върху него все пак е тегнела някаква вина, но същото не се отнася и до Филип, нали?

— Великият магистър каза, че знаел твърде много.

— Той не знаеше нищо. Дори да му бях доверил тайната си, от устата му нямаше да излезе и думичка.

— Това никой не би могъл да знае. Той бе слаб човек.

— Доводът ти е направо жалък. Аз не съм слаб и все пак ти би ме убил по същата причина. — После Уеър добави твърдо: — За Бога, познаваш ме. Аз не бих престъпил клетвата си.

— Възможно е. Но ти винаги си имал меко сърце. Ако бе изправен пред избора да предизвикаш клане като онова в Джеда или пък да издадеш какво си видял в храма, какво би сторил, а?

— Подобен избор е невъзможен.

— Попитах какво ще избереш в такъв случай?

Двамата се погледнаха един друг над огъня.

— Живота, разбира се, проклет да съм… ще избера живота.

— Така си и мислех.

— И ти би избрал същото.

Ваден поклати глава.

— Някакво незначително селце или краят на света, който познаваме? Разбираш какъв хаос би настъпил, нали? Уверявам те, че не бих взел решение в полза на твоята Джеда.

— Не ме интересува какво казваш. Ти просто не би могъл да го сториш. Защото не си като останалите.

— Вярно, не съм като тях. По-лош съм. Те желаят да те убият в името Господне, аз обаче ще извърша това дело, за да защитя своето собствено място в този живот. — Усмивката му внезапно угасна. — Знаеш отлично, че това не отговаря на личната ми воля, нали? Когато открих, че ти си човекът, избягал от храма, ми идваше да ти извия гръкляна. Ако бях там, по-скоро щях да те промуша с меча си, отколкото да те оставя да слезеш в пещерите.

— Познаваш Жофроа. Искаше да разбере какво е скрито там долу. Ако не го бях придружил, той щеше сам да се спусне под земята.

— Милостиви Боже, би трябвало да се досетя. — Ваден поклати глава. — Няма ли най-сетне да осъзнаеш, че не си в състояние да вземеш целия свят под свое покровителство? Трябвало е да оставиш Жофроа сам да се изложи на риск.

— Той бе мой приятел — отговори Уеър простичко. — И брат.

— И аз бях твой приятел и брат. Но стига сме приказвали за приятелството. Всеки от нас двамата по свой си начин допринася за твоята смърт.

— Все още не съм мъртъв — отвърна Уеър и сведе поглед към пламъците. — Сега обаче няма да разговаряме за Храма. Не съм дошъл за това.

— За жената ли говориш? Наистина ли си мислиш, че Кемал може да я предпази от мен?

— Не. Тъкмо за това съм и тук. — Той продължи със запъване: — Искам да те помоля да я оставиш жива. Тя не представлява никаква опасност, той като не знае нищо.

Ваден не отговори и Уеър продължи, прегракнал от вълнение:

— Бог ми е свидетел — наистина не знае нищо. Пощади я!

— Държиш много на нея, нали? — Ваден го познаваше твърде добре и по тази причина Уеър не можеше да оспори думите му.

— Не бива да се осъжда една жена на смърт само защото някой мъж… държи на нея. Не е справедливо.

— А не е ли възможно да държиш дотолкова на тази жена, че дори да излъжеш? Би ли излъгал заради нея, Уеър?

— Не… — Това бе отговорът, който трябваше да даде, но внезапно осъзна, че той не отговаря на истината. — Да, бих излъгал. В сравнение с живота й няколкото лъжи не струват нищо. — Той вдигна очи и впи поглед в лицето на Ваден. — Но в момента не лъжа. Винаги си твърдял, че лукавството не ми е присъщо и че си в състояние да вникнеш в помислите ми. Кажи, сега лъжа ли те?

Ваден го изгледа изпитателно, след което бавно и тежко поклати глава.

— Не, освен ако не си се променил повече, отколкото мога да допусна. — Той вдигна рамене. — Великият магистър Дьо Ридфор би казал, че рискът е прекалено голям.

Уеър се вцепени.

— Съобщил си му за нея, така ли?

Ваден поклати глава. Но облекчението, което почувства Уеър, не продължи твърде дълго.

— Все още не — отвърна Ваден. — Не съм сметнал за необходимо. Защо да притеснявам рицарите, след като умовете им са заети единствено с това да завоюват отново Акко? — Отново вдигна рамене. — Макар че няма да имат успех. Би било голяма глупост от страна на Дьо Ридфор, ако сериозно се надява да победи огромната армия на Саладин.

Уеър реши да не се спира на темата „Акко“.

— Все още не е нужно да му казваш за нея. Тя няма нищо общо с тази работа.

— Да, но има нещо общо с теб, което означава, че е дълбоко замесена като всички нас. Трябвало е да бъдеш по-предпазлив.

В тона на Ваден се долавяше искрено съжаление и в Уеър се породи надежда.

— Значи вината е моя. Остави я на мира.

Ваден отново поклати глава.

— Знаеш, че е невъзможно.

— Нищо подобно не зная. — Уеър сподави гнева си. — Добре, обещай ми поне, че няма да бързаш. Премисли нещата. Докато тя на практика е затворничка в Ел Сунан, опасност не съществува.

— Така е. — Ваден се замисли. — Докато остане в Ел Сунан.

— Естествено. Кемал ще свърши тази работа. В отговор на услугата се задължих да охранявам южната му граница.

Веждата на Ваден се повдигна нагоре.

— Договор с неверник?

— Щом като ми дава онова, което ми трябва? Не бива да се учудваш. Нима не гледате на мен като на езичник?

— Не се учудвам, тъй като неизбежно трябваше да стигнеш до това решение. Както вече казах, отчаянието променя човека. Не ти оставихме много отворени врати, нали? — Той замълча за миг. — За мен обаче най-интересното в случая е, че ти отвори тази врата едва когато се появи жената.

— Придаваш й прекомерно значение. Просто се чувствам отговорен за живота й. — Явно не можеше да убеди Ваден в истинността на думите си и затова стъпи на по-сигурна основа. — Тя ще остане в Ел Сунан. Там можеш да я държиш под око.

Ваден не изрече нито дума.

— В момента няма нужда да предприемаш каквото и да било.

Изражението на Ваден си остана непроницаемо. За какво ли си мислеше в този миг, по дяволите? Уеър отново подхвана разговора.

— Не съм й споменавал нищо. Нали каза, че ми вярваш?

Най-накрая Ваден махна с ръка.

— Така да е, ще се въздържам, докато сметна, че тя не представлява опасност. — Чертите на лицето му се разкривиха. — Защото Бог ми е свидетел, че наистина не ми се убиват жени.

Уеър изпита толкова голямо облекчение, че му се зави свят. Вече нищо не заплашваше Теа.

Противникът му присви очи и го изгледа продължително.

— Тя е много важна за теб, нали? Не биваше да се разгалваш дотолкова. Може пък да ми хрумне да използвам изкусителката за стръв.

— Не и ти! Не си толкова безскрупулен. — Уеър се усмихна широко. — Независимо от всичко ти си човек на честта.

— Що е чест? И двамата знаем отлично, че повечето хора определят това понятие според интереса си. — Престана да се усмихва. — С изключение на теб. Когато те видях за пръв път, реших, че и ти си като останалите. Груб, разюздан юначага, готов на всичко, само и само да се докопа до богатство. Направо ми се прииска наистина да си такъв. Така задачата ми щеше да е по-лека.

— Аз наистина бях такъв груб и разюздан мъжага. Правилата на ордена винаги са били голямо изпитание за мен.

— И все пак никога не би нарушил дадения обет, нали? Ти беше като въодушевено дете, което протяга ръце, за да притисне всички нас в прегръдката си. Ние всички бяхме твои братя. — Усмивката му бе изпълнена с ирония. — Почувствах се много объркан от факта, че ме включваш към най-близките си хора. Постоянно те отблъсквах от себе си, но ти също тъй постоянно се завръщаше. Накрая стигнах до прозрението, че е по-просто да бъда твой приятел, отколкото да продължавам тази безсмислена битка.

Уеър присви насмешливо устни.

— А знаеш ли аз какво си помислих в началото? Помислих си, че си любовник на някой могъщ монах или прелат, дори може би и на кардинал.

Очите на Ваден се разшириха от изумление.

— Сметнал си ме за мъжеложец, така ли?

— Не бе съвсем изключено, нали? Не можах да измисля друга причина, поради която тамплиерите ще нарушат железните си правила и ще те приемат в ордена. В очите на някой ревнив любовник храмът би бил най-сигурното място за теб, тъй като е известно, че в това отношение тамплиерите не са покварени. — Наклони леко глава. — А и ти бе такъв красавец, че всички ти обръщаха внимание.

— Благодаря ти. — В гласа на Ваден обаче не се долавяше никаква благодарност. — Аз не си падам по мъжете.

Устните на Уеър потръпнаха. Очевидно бе засегнал болното място на Ваден.

— Такова бе първото ми впечатление.

— Което те е довело до много глупав извод. — Ваден спря за миг, след което продължи сухо: — Но думите ти хвърлят съвсем нова светлина върху твоята настойчивост, с която желаеше да вляза в твоя кръг. Може би съм се заблуждавал относно същината на благосклонността ти към мен.

Както винаги Ваден успя да обърне острието към противника. Той никога не допускаше да остане в неизгодна позиция, едно от качествата му, което особено привличаше Уеър.

— Не, не си се заблуждавал — и роден брат не бих обичал както съм обичал теб — още в същия миг му се прииска да си отхапе езика. Триста дяволи, още малко и щеше да загука като бебенце. — Но по онова време аз бях още момче, което не можеше да преценява правилно нещата. Сега например вече не досаждам никому, ако не желае присъствието ми.

— Не съм казвал, че си бил досадник. — Още преди Уеър да успее да отговори, Ваден скочи на крака. — А сега ти пожелавам всичко най-добро. И не идвай отново с бяло знаме при мен. Защото следващия път няма да се съобразя с него. Ти все още си склонен погрешно да ме възприемаш като човек на честта, но тази заблуда може да ти донесе смърт. Защото тъкмо това е и моята цел!

— Някой ден сигурно ще я постигнеш. — Уеър протегна ръка напред и разбърка жарта с тоягата си. — Но ти е извънредно трудно да надвиеш себе си и да го сториш. През всичките тези години ти си имал премного възможности да ме убиеш. Знаеш, че веднаж дори преднамерено се изложих на прицела ти.

— Съществуваха важни причини да не те убивам.

— А освен това си и търпелив. — Той изгледа Ваден изпитателно. — Но не до безкрайност, нали? Често се питам какво ли си мислиш, когато седиш нощем край огъня.

По устните на Ваден се появи надменна усмивка.

— Не бива да се ласкаеш, че си ми единствената грижа. Вярно, че смъртта ти е моята първа и най-важна задача, но ако на Великия магистър му потрябва мечът ми, той го използва. Затова още утре поемам на път, за да участвам в битката за Акко.

— А какво правиш, когато отново се върнеш на своя пост тук?

— Медитирам. Вглъбявам се в писанията на мъдри люде. — Спря за миг. — И чакам.

— Не това е животът, който би си избрал сам, нали? Струва ми се, че би предпочел да побързаш и да приключиш с мисията си. Възможно ли е да те измъчват съмнения?

— Когато поема в дадена посока, не изпитвам съмнение. Имай го предвид, Уеър. Ти виждал ли си ме някога да се колебая?

— Не. Което обаче не значи, че не ти се е случвало никога.

Усмивката на Ваден угасна.

— В този случай не е възможно да изпитам колебание. Не мисли, че ще омекна само защото съм решил да отложа изпълнението на присъдата за по-благоприятен момент. И те предупреждавам, тази жена ще остане жива до мига, в който се превърне в опасност.

— Ти също няма да доживееш до следващия ден, ако разбера, че се е превърнала в опасност за теб.

— Ах, все още ли твърдиш, че за теб тя не представлява нищо особено и че те ръководи единствено отговорността? — Ваден поклати глава. — Може би се заблуждавам. Може би не аз ще те убия, може би тъкмо тази жена ще ти струва живота.

С тези думи той напусна осветения от огъня кръг и потъна безшумно в мрака.

Бог да ми е на помощ, направо съм полудял, помисли си Уеър. Бе длъжен да се изпълни с омраза и отмъстителност към този човек. Вярно, че някога бяха приятели, но дружбата им бе мъртва. Кога най-сетне ще забрави безсмислените спомени и ще се проникне от мисълта, че Ваден никога не хвърля приказките си на вятъра?

От този момент нататък за него Ваден се превръщаше в също такъв противник, какъвто бе и всеки друг тамплиер. Длъжен бе да потисне в себе си усещането за безвъзвратната загуба и да последва повелята на разума.

Светът сякаш опустя. Враждата с Ваден не го правеше по-самотен. Не, просто тя го притисна още по-силно. Много по-силно.

 

 

В продължение на половин година пленничество Кадар посети Теа и Селена четири пъти.

Първите два пъти тя отказа да го види. Третия път го прие само за да му съобщи, че копринените конци са на привършване. При четвъртото си посещение той реши, че най-сетне е дошло време да прояви повече упорство. Само че усилията му се натъкнаха на категоричен отпор.

— Е, как се чувства? — попита го Уеър веднага след като Кадар премина с коня си през вратите на Дундрагон.

— О, в превъзходно здраве и в отвратително настроение.

— Кемал добре ли се отнася с нея?

— Необичайно добре. Глези я направо като кралица. — Момъкът скочи от коня. — Той се стреми всячески да избегне какъвто и да било риск по отношение на легендарните й пръстчета.

Уеър смръщи чело.

— Какви ги приказваш?

— Убеден е, че тя притежава вълшебна сила.

— Звучи ми като някаква шега.

Устните на Кадар потръпнаха и той заобяснява сериозно:

— Никаква шега. Той вярва, че тя е в състояние да вплете магическа мощ в коприната си. Твърди още, че има и доказателство.

— Целият съм слух. Какво доказателство? — изръмжа Уеър.

Кадар свали ръкавиците от ръцете си и тръгна през двора.

— Знамето ти. Теа му го е дала. Сега Кемал твърди, че когато влезе в битка с това знаме, винаги излиза победител. Откакто я остави в Ел Сунан, той е имал шест сблъсъка с разбойници и шестте пъти е надделявал. Дори когато обстановката е била крайно неблагоприятна за него.

— Суеверен тъпак! — Уеър отново намръщи чело. — Значи му е дала моето знаме, така ли?

— Нали не си очаквал да ти го прати с най-добри пожелания?

— Не. — Уеър съзнаваше, че възмущението му е пресилено. Какво го засягаше някакво си бойно знаме, което дори не бе й виждал? Заболя го обаче от факта, че го е предала. Тя му даваше ясно да разбере, че чувствата й към него са угаснали. Това бе вече прекалено. — То беше мое.

— Да, но сега принадлежи на Кемал.

— Искам си го обратно!

— Обратно ли? Но ти никога не си го притежавал.

Уеър буквално изпадна в бяс.

— Да, но тя го уши за мен.

— Склонен ли си да се откажеш от сигурното убежище за Теа и да влезеш в битка с Кемал заради знамето? Уверявам те, че няма да ти върне талисмана си без бой.

Естествено, той, Уеър, нямаше да предизвика подобен сблъсък.

— Така е, но въпреки всичко си го искам обратно.

— Почакай да загуби няколко битки и „магията“ да се окаже илюзорна. После ще ида при него с подаръци, ще го засиля със сладки слова и ти ще си получиш знамето.

— Ти видя ли го?

Кадар поклати глава.

— Той го вади само когато тръгва на бой. През останалото време го съхранява в личната си ракла заедно с доспехите. — Поклати още няколко пъти глава, отгатвайки в каква насока се движат мислите на Уеър. — И няма да го открадна. Може и да съм даровит крадец, но няма да излагам на опасност изключително красивата си глава, за да ти доставя желания предмет. Почакай, докато птичето отлети от рамото на Кемал.

Уеър не можеше да не се съгласи с приятеля си. Вярно, че Кемал бе в състояние да защищава крепост срещу обсада, но му липсваха качества на голям военачалник. Уеър сключи лесно споразумението си с него, тъй като пораженията на Кемал нямаха край и шейхът се боеше от порицанието на Саладин.

Уеър желаеше знамето. Начаса. То му принадлежеше. Както и тя.

Милостиви Боже, какво ставаше с него? Не можеше да има самата Теа и затова желаеше да притежава знамето, бе склонен заради него да застраши дори и нейния живот. Та това парче коприна все пак не бе Теа и само щеше да му навява горчиви спомени.

Не, спомените бяха сладки. Теа нощем, до него в леглото. Теа в сиянието на пламъците, смръщила чело над шахматните фигури. Теа полива дръвчетата, а слънцето сияе в косите й…

— Уеър?

Той се обърна и срещна укорителния поглед на Кадар. Я престани да чезнеш от любов като някой невръстен юноша, наруга се наум. Сантименталността нямаше да спаси живота й.

— Да не говорим за знамето. Не ми трябва.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. — Внезапно се досети за нещо. — Не, почакай. Когато Кемал започне отново да търпи поражения, суетността ще му изиграе зла шега. Той положително ще прехвърли вината върху знамето. И тогава ние се намесваме, тъй като той неизбежно ще го свърже с Теа. Ще ги посещаваш всеки месец и ще наблюдаваш обстановката.

— За мен тези разходки не са дреболия. В сравнение с приема, който ми се оказва от двете сестри, старецът от планината и неговите асасини са направо образец за гостоприемство. — Той въздъхна. — Ще се наложи да използвам целия си чар и разум, за да накарам Теа и Селена отново да ме приемат. Извънредно мъчително начинание, ще знаеш.

Уеър се усмихна цинично.

— А аз през това време ще подтичвам наляво-надясно и ще пазя границата на Кемал.

— Щастлив съм да чуя, че осъзнаваш колко различни трудности имаме да преодоляваме. — Кадар се замисли с намръщено чело — внезапно лицето му просия в усмивка. — Ах, хрумна ми нещо… ще им занеса подарък.

 

 

— Ще бъда извънредно доволен, ако ми извезеш още едно знаме — оповести Кемал.

Теа вдигна поглед от туниката, над която се бе привела.

— Наистина ли?

Кемал смръщи чело и затвори вратата зад себе си.

— Защо само се хабиш с тези дрехи? Трябва да създаваш знамена.

— Само воините се нуждаят от знамена.

— Аз съм точно такъв.

— Да, но не сте ми любовник.

— Е, да. — Той се усмихна ласкателно. — Но лорд Уеър е мой голям приятел. Той ще ти нареди да ме послушаш.

Теа прокара златната шипка през коприната.

— Ще помисля.

— За робиня си доста високомерна — рече той недоволно.

— Вече ви дадох едно знаме. Не ви ли харесва? — Знаеше предварително отговора — бе дочула какво си шушукат евнусите и жените от харема. Първоначално не й го побираше умът: Как е възможно някой да вярва на подобни безсмислици? Постепенно обаче стигна до решението да се възползва от глупостта на Кемал. — Отлична работа, нали?

— Наистина е много хубаво и затова искам още едно.

— Необходими са много време и много усилия, за да се създаде бойно знаме с подобно въздействие. — Тя се усмихна. — Чувам, че ви носи късмет. Изобщо не се учудвам.

— Искам да подаря едно и на Саладин.

— За да ви погледне милостиво, нали? Умно! — Тя се престори, че разсъждава напрегнато. — Да, но може би на лорд Уеър няма да се понрави, ако направя знаме, което да носи късмет на Саладин. Все пак лорд Уеър е рицар — християнин, нали?

— Той е отхвърлен от своите.

— Но пъпът му е хвърлен при тамплиерите. — Теа въздъхна тежко. — Не, боя се, че е много рисковано.

— Той те цени високо и няма да те напердаши.

— Не знам, не знам… Вие как бихте постъпили с някоя робиня, която действа на своя глава зад гърба ви?

Въпросът й бе направо безсрамен. Много добре знаеше как се отнася с жените от харема. Само ден по-рано бе наредил да нашибат с камшик до безсъзнание едно младо момиче, защото го ядосало по някакъв начин.

— Няма да му кажа, повярвай ми.

— Моите знамена говорят на свой собствен език. — Тя направи кратка пауза. — Но ако все пак се почувствам в пълна сигурност, може и да ме склоните да изработя такъв подарък.

Лицето му се оживи от внезапно обзелото го ревностно усърдие.

— Казах ти. Няма да научи нищо.

— Може би… ако не знае къде се намирам… — Тя прокара дребен бод. — Ако например ме освободите и ме изпратите…

— Аз съм човек на честта и спазвам договорите.

— Дори и ако се появят изгледи да се настаните от дясната страна на Саладин ли?

Той замълча за миг.

— В последните месеци лорд Уеър охраняваше много добре границите ми.

— Да, но въпросът е дали той ви е нужен. Както чувам, вие сте спечелил множество схватки със собствени сили.

Той побърза наново да я увери, че е човек на честта.

— Саладин е ваш сюзерен. — Теа вдигна поглед към лицето му. — Кажете, достойно ли е да не споделите успеха си с него?

В изражението на Кемал се появи колебание. Нима бе успяла да го придума?

— Саладин побеждава и без моята намеса. В сравнение с него кръстоносците са едно нищо… — Той прехапа долната си устна. — Ако приемеше помощта ми, може би нещата щяха да стоят съвсем другояче… но той явно не се нуждае от мен. — Внезапно се обърна ядовито към нея. — А ти си доста зла жена, щом като желаеш да ме въведеш в изкушение.

При тези думи тя го дари с усмивка.

— Просто потърсих някакъв начин да ви дам онова, което искате от мен. Измислете сам нещо. — Отново сведе поглед към туниката. — Но не се бавете. Бойното знаме не е нещо, което се създава за ден-два. Може междувременно лорд Уеър да се завърне тук и да поиска да ме прибере.

— Сключили сме договор… за по-дълъг период от време. — До слуха й достигнаха отдалечаващите се стъпки на Кемал. — Ние и двамата сме мъже на честа.

Зад него вратата хлопна в ключалката.

— Ти го ядоса… — Селена се появи откъм съседната стая. — Мислиш ли наистина, че ще приеме предложението ти?

— Ти подслушва ли ни?

Селена кимна.

— Значи вярно е, което говорят жените. Той наистина си мисли, че има някаква магия. — Момичето се намести на възглавниците до Теа и се усмихна широко. — Защо никога не си ми казвала, че можеш да везеш знамена с вълшебна сила?

— Смей се ти, глупостта му обаче може да ни помогне да се измъкнем от тази крепост. — Теа се замисли. — Обаче е голям инат. Ще мине доста време, докато го склоня.

— А ако победите му секнат?

— В такъв случай ще му внуша, че вълшебството действа само за определен брой битки, след което трябва да се изработи ново знаме. — Тя направи гримаса. — Надявам се да ми повярва.

Селена я изгледа удивена.

— Сериозно си мислила по въпроса.

Теа кимна.

— От мига, в който слуховете от харема стигнаха до ушите ми. — Скоро след пристигането си в Ел Сунан тя установи, че бягството от крепостта е трудно и дори невъзможно. Всички стражи бяха верни на господаря си, зидовете бяха високи, а освен това какво щяха да правят, ако бягството наистина успееше? Самата тя можеше да поеме такъв риск, но Селена… Не, по-добре Кемал да уреди бягството й. Но не биваше да издава на Селена опасенията си, тъй като щеше да събуди нейната съпротива. — Трябва да се въоръжим с търпение. Ако обаче Кемал склони да ни пусне, ще трябва да вземем с нас всичко, което сме създали.

Селена посегна към платното, което везеше.

— Е, в такъв случай трябва да проявим търпение. На този надут глупак няма да оставя и парченце от нашата коприна.

 

 

— Моля ви, полага ми се поне една усмивчица — произнесе Кадар, пристъпвайки в стаята на Теа една седмица по-късно. — Идвам с драгоценни дарове.

— Взимай си даровете обратно. — Теа го изгледа с отровен поглед. — Хайде, изчезвай!

— Кълна се в рая, че ще бъдете възхитени от подаръците. — Той отстъпи встрани с елегантен жест. — Е, сгрешил ли съм?

— Сгрешил си, че си ни довел тук.

— Ясмин?

Теа се спусна напред, но внезапно се закова на място. Може би това беше някаква уловка?

— Какво правиш тук?

— То е от ясно по-ясно. — Наметката се плъзна от раменете на жената. — Не сте в Дамаск, значи с Таса трябваше да дойдем в Ел Сунан.

— Тук не ми харесва. — Таса я последва и се огледа пренебрежително. — По-добре да бях останала в Дундрагон.

— Шшт! Не виждаш по-далеч от носа си — сряза я Ясмин.

— Това място не е по-добро от харем. Досега поне са ми плащали, когато съм предлагала тялото си.

— Не е харем — обади се Кадар. — Давам думата си, че тук ще се отнасят към вас с уважение!

Ясмин изгледа Таса с блеснал поглед.

— Не ти ли казвах, а?

— Какво означава това, Кадар? — попита Теа.

— Помислих си, че ще ти е приятно Ясмин да е до теб. Не се ли радваш, че я виждаш?

Теа наистина се зарадва много. До този миг не си даваше сметка колко й липсва Ясмин.

— Радвам се, само че заради мен вие я превръщате в пленница.

— Не е пленница — може да си тръгне, когато поиска. Една нейна дума и я връщам в Дундрагон.

— Няма да я чуете тази дума от мен — обърне се Ясмин към Теа. — Много още имаме да учим от вас. Ако вие сте тук, а ние в Дундрагон, нищо няма да стане. — Тя побутна Таса. — Така, а сега й кажи, че се радваш, задето си тук и че ще работиш усърдно.

— Не ми е приятно, че съм тук — отвърна Таса, — но ще работя усилено. Нямам друг избор — добави тя с нежелание.

— Както виждаш, Теа, всичко се урежда прекрасно — зачурулика Кадар. — Ще имаш приятна компания и помощнички във везмото. А сега би могла наистина мъ-ъ-ничко да ми благодариш.

Тя го погледна изумена. Наистина ли този човек си въобразяваше, че е забравила ролята, която изигра в цялата тази срамна измама?

— Няма ли? — Явно бе прочел мислите от лицето й. — Надявам се, знаеш, че каквото и да съм сторил, било е единствено за твое добро. Много ще се радвам, ако ми простиш. — Лицето му се изкриви. — А освен това и гостуването ми тук ще стане по-приятно.

— Не ти прощавам!

— Поне можеш да се държиш така, сякаш си ми простила. И това е нещо — заумилква се той. — А после един ден това „сякаш“ ще отпадне от само себе си.

Теа го загледа втренчено, докато се стараеше да я оплете в сръчно изтъканите мрежи на словесното си изкуство. Само че тя не желаеше да отстъпи без бой. Кадар бе длъжен да се противопостави на Уеър, а не да става негов съучастник в измамата.

Тя съзнаваше много добре, че никой, дори и Кадар, не би могъл да отклони Уеър от неговото намерение. Колкото и енергично и да се противопоставя. А и Кадар е вярвал, че Уеър ще стори най-правилното за тяхната безопасност. Неприязънта й към него сякаш поотслабна, но все пак не биваше да се признае веднага за победена.

— Не е изключено да се опитам да се престоря „сякаш“… — Тя се усмихна кисело. — Стига да успееш да убедиш Селена, че си ни мислил само доброто.

Той въздъхна тежко.

— Значи без помощ от твоя страна да се изправя на битка срещу този змей, сестра ти, така ли? Надявах се, че ще кажеш поне една добра дума в моя защита.

— А защо да го правя? Ти си този, който моли за прошка. Ще я откриеш в градината. Всеки следобед я изпращам да си почине и да поиграе, но тя предпочита да се занимава с дърветата. — Знаеше, че в крайна сметка чарът на Кадар ще надделее. Отначало обаче Селена щеше хубавичко да го поразиграе, нещо, което този мошеник напълно заслужаваше. Тя се обърна към Ясмин:

— Ела, ще ти покажа къде можеш да спиш. Стаята е хубава, с изглед към градината. Впрочем, казах ли ти вече колко се радвам, че те виждам отново?

Чувството, което изпитваше, надхвърляше обикновеното задоволство. В лицето на двете новопристигнали тя печелеше съюзнички в този благоуханен затвор, усещането й за безпомощност сякаш мъничко отслабна. Нещата вече се свеждаха до следното: да чака, да се труди, да се въоръжи с търпение. После щяха отново да извоюват свободата си. А преди това можеше по своя воля да направлява света, в който я затвори Уеър. Трябваше по-рано да осъзнае, че човек може да изгради властта си, като се съобразява с желанията на своя неприятел. Защото притежаваше нещо, което Кемал желаеше, и можеше да му размахва това нещо под носа, докато подкопае замисъла на Уеър. Защото той я затвори за дълго на това място против волята й, факт, с който нямаше да се примири никога.

Тя щеше да завземе властта в Ел Сунан.